Р Е Ш Е Н И Е
№ 24.10.2019 г. гр.
Варна
В ИМЕТО НА
НАРОДА
Варненски районен
съд гражданско
отделение
На двадесет и шести
септември две хиляди и деветнадесета година
В открито съдебно
заседание в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРТИН СТАМАТОВ
при секретар Ана
Ангелова
Като разгледа
докладваното от съдията М. Стаматов
гражданско дело № 14679 по описа за 2018 год.
И за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на гл. „ ХVІІІ-та” от ГПК вр. чл. 422 вр. чл. 415
ГПК.
Делото
е образувано въз основа на искова молба подадена от „А.з.с.н.в.“ ЕАД ЕИК/Булстат ***** с адрес ***,
с която претендира да бъде прието за установено по отношение на Ю.И.С. ЕГН **********
с адрес ***, че съществува присъденото с издадена по ч.гр.д. № *****. на ВРС заповед по чл. 410 ГПК вземане за сумите
от: *****лв.
(триста двадесет и осем лева и двадесет и две ст.), представляваща дължимата
главница по Договор за паричен заем № *****., сключен между Ю.И.С., като
заемател и *****като
заемодател, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2018г.
до окончателното й изплащане; сумата от 130.38 лв. (сто и тридесет лева и тридесет и осем ст.), представляваща
договорна лихва за периода 09.12.2013г. до 24.03.2014г.;
сумата от 18.00 лв. (осемнадесет лева), представляваща
такса разходи; сумата от 191.32 лв. (сто деветдесет и
един лева и тридесет и две ст.), представляваща лихва за забава за периода от
10.12.2013г. до 03.07.2018г., което
вземане е прехвърлено *****н.
„А.з.с.н.в.”
ЕАД
с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. Моли да му бъдат присъдени
разноските в настоящото и в заповедното производство.
В
исковата молба се сочи, че на 28.10.2013г. *****и
Ю.И.С. бил сключен договор за кредит №
1940980, съгласно който
дружеството като заемодател
предоставил на ответника
сума в размер на 400 лв. Общото
задължение по
договора с уговорената
възнаградителна лихва възлизало на 632,10 лв.,
която
сума била
разсрочена на 21
седмични вноски - всяка
по 30,10 лв. с краен падеж 24.03.2014г. Поради неизпълнение на
задължението за погасяване на вноските на падежите им е начислено обезщетение
за забавено плащане в размер на законната лихва и такса разходи за събирането
на просрочените вноски. Към
датата на входиране на заявлението по чл. 410 от ГПК, неплатения остатък от задължението на ответника било в общ размер на 667,92 лв., като се приспаднати платените 200,50 лв.
По силата на Приложение № 1/01.10.2014
г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2010г. „*****прехвърлил н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
ЕИК/Булстат ***** цялото непогасено вземане по договора за заем. За извършеното прехвърляне ответникът е уведомен с писмо с обратна разписка
и с приложение към настоящата искова молба.
В
законоустановения срок по чл. 131 ГПК по
делото е постъпил писмен отговор от редовно уведомения ответник, с който оспорва иска. Оспорва
наличието на сключен договор за заем, получаването на сумата по него и
валидното уведомяване за извършената цесия. Оспорва действителността на
договора за цесия и прехвърлянето с него на вземането срещу ответника, тъй като
не е описано в приложение № 1. Оспорва задължението за лихви като прекомерно и
нищожно поради противоречие с добрите нрави. Прави възражение за изтекла
погасителна давност и за липса на уведомяване за настъпилата предсрочна
изискуемост.
Съдът, след като прецени събраните в
процеса доказателства, поотделно и в съвкупност, прие за установено от
фактическа страна, следното:
От приложеното ч.гр.д. № 10447/2018г. на ВРС се установява, че в полза н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД ЕИК/Булстат ***** е издадена заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК срещу длъжник Ю.И.С. .
От писмените
доказателства - копия от Предложение
за сключване на Договор за паричен заем; Договор за паричен заем № № *****. с Общи
условия,; Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ слючен между *****"
АД и А.з.с.н.в." ООД на 16.11.2010г. и Приложение №1 към него; Уведомително писмо за извършената
цесия от „*****" АД с изх. номер УПЦ-С-ИАМ/1*****и обратна
разписка към него; пълномощно
от „*****" АД в полза н. „А.з.с.н.в.";
файл на дисков носител съдържащ
Приложение №1 към договора за цесия представлява, се установява, че: на 28.10.2013г. *****и
Ю.И.С. бил сключен договор за кредит №
1940980, съгласно който
дружеството като заемодател
предоставил на ответника
сума в размер на 400 лв. Общото
задължение по
договора с уговорената
възнаградителна лихва възлизало на 632,10 лв.,
която
сума била
разсрочена на 21
седмични вноски - всяка
по 30,10 лв. с краен падеж 24.03.2014г. По
силата на Приложение № 1/01.10.2014
г. към Рамков договор за прехвърляне на парични задължения (цесия) от 16.11.2010г. „*****прехвърлил н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
ЕИК/Булстат ***** цялото непогасено вземане по договора за заем. На 09.09.2015г. „*****упълномощил
писмено „А.з.с.н.в.“ ЕАД да уведоми длъжника за извършената цесия по чл. 99 ал. 3
от ЗЗД.
От заключението по приетата ССчЕ се установява, че в
счетоводството на „*****и „А.з.с.н.в.“ ЕАД към датата на подаване на заявлението и към момента на изготвяне на
заключението са отразени плащания по договор за
потребителски кредит № 1*****на обща стойност 200,50 лв. Задължението според уговорките в него към датата на
исковата молба е 328,22 главница, 130,38
– договорна лихва, 21,62 лв. – обезщетение за забава, 18 лв. – разходи за
събиране на вземането.
Въз основа на така
установените факти, Варненският
районен съд, като съобрази приложимия закон, приема от правна страна следното:
Предявеният иск
е с правно основание чл. 422 вр. чл. 415
ГПК за вземане произтичащо от чл. 79 ал.1 ЗЗД вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД вр. чл. 99 ЗЗД.
Искът е
допустим, тъй като е подаден в срок,
вследствие на своевременно депозирано възражение от длъжника в заповедното
производство и има за предмет вземанията посочени в заповедта по чл. 410 ГПК.
Разпределението
на доказателствената тежест в процеса изисква при предявен положителен
установителен иск с горепосоченото правно основание, ищецът да докаже
възникването на спорното право, а ответникът - фактите, които изключват,
унищожават или погасяват това право. Предвид горепосочените
материалноправни норми, на които се основава присъденото със заповедта вземане,
уважаването на иска е обусловено от наличието
на установено от ищеца наличие на валидна договорна връзка между ответника и третото лице – цедент, по силата на
договор за потребителски кредит, по която заемодателят е
изправна страна и от която е възникнало задължение на ответника за заплащане на
претендираните суми, които са били обявени за предсрочно изискуеми;
размера на договорната лихва, неустойка, такси и претендираното обезщетение за
забава – главница върху която се изчислява, размер на лихвен процент, период; валиден договр за цесия между заемодателя и ищеца, извършеното по
реда на чл. 99 ЗЗД уведомяване на длъжника за извършената
цесия, респ. ответникът
следва да докаже плащане или др. положителни правнорелевантни факти, изключващи отговорността му.
В случая са налице неоспорени писмени доказателства за наличието на сключен
между страните договор за заем, които имат характера и на разписка за
получаването на сумата. По договара са извършвани плащания от заемятеля. Настъпил
е падежа на всички уговорени погасителни
вноски – последния на 24.03.2014г.
Възражението за погасяване по давност е неоснователно. При договора за заем е налице неделимо плащане и договореното
връщане на заема на погасителни вноски не превръща договора в такъв за
периодични платежи, а представлява частични плащания по договора. Приложим е общият петгодишен давностен срок по чл.110 ЗЗД, който не е изтекъл – решение № 28/05.04.2012
год. по гр.дело №523 по описа на ВКС
за 2011 год;
№ 261 от 12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г., ВКС, Решение № 28 от 5.04.2012 г. по
гр. д. № 523/2011 г. на ВКС ; Решение № 90 от 31.03.2014 г. по гр.д.№ 6629/ 2013 г., ВКС,
IV г.о;
решение № 38 от 26.03.2019 г. по т. д. № 1157/2018
г., ВКС, ІI г. о.
Цесията е правен способ за прехвърляне на
субективни права (вземания), по силата на която настъпва промяна в субектите на
съществуващо облигационно правоотношение – занапред кредитор
става приобретателя - цесионер, на когото стария кредитор - цедент е прехвърлил
вземането си по силата на сключения между тях договор. Договорът за
цесия по своята
същност е двустранен, консенсуален, неформален и каузален договор. От това следва,
че законът не предвижда като предпоставка за действителността му изискване за
специална форма, в която да бъде изразено
съгласието на страните по договора или установяването на извършени престации по
него /за разлика от реалните договори/, не е задължително да бъде и възмезден –
арг. чл. 100 ЗЗД. За валидността му е достатъчно наличието на
основание и съгласие, които са налице в случая. Достатъчно е индивидуализирано прехвърленото вземане в
приложения документ на електронен носител, който е изготвен според уговорката
на страните.
Съдът намира, че по делото се установи надлежно съобщаване на цесията на ответника
съобразно изискванията на чл. 99
ал. 4 ЗЗД. Съобразно тази норма, както и задължителните указания, дадени в ТР №
142-7 от 11.XI.1954 г., ОСГК съобщаването следва
да бъде извършено от цедента /стария кредитор/. Целта на
нормативната уредба е да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на
задължението му на лице, което не е носител на вземането. Няма норамтивна пречака за това да бъде упълномощен цесионера. В случая
това изискване следва да се счита спазено, тъй като съобщаването е извършено с
получаването на преписа от исковата молба с приложения към нея договор за цесия и уведомление от цедента. Още повече, че
съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а само за
противопоставимост. Длъжникът може да възразява успешно за липсата на
уведомяване само ако твърди, че е изпълнил на стария кредитор до момента на
уведомлението /в този смисъл решение № 3/16.04.2014г. по т.д. № 1711/2013г. на ВКС, Определение
№987/ 18.07.2011г. по гр.д. №867/ 2011г. на ВКС и др./.
При
наличие на облигационно правоотношение - договор за заем, по който заемателят действа
извън рамките на своята професионална или търговска дейност, а кредиторът
действа по занятие, т.е. предоставянето на кредити е основният му предмет на
търговска дейност, меродавни са и изискванията на Закона за потребителския
кредит, според нормата на чл. от който, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2
и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен.
От ответника са въведени твърдения за
противоречието на договора с императивни норми на ЗПК и ЗЗП, за съответствието
с които, съдът следва да следи и служебно.
В тази насока ВРС намира, че клаузите от договора,
с който е уредена договорната лихва и посочените падежи на вноските, противоречат
на императивните норми за съдържанието му регламентирани в чл. 5 /относно дължимата от кредитора преддоговрна
информация/ и чл. 11 ал.1 т.11 /условията
за издължаване на кредита от потребителя, включително погасителен план,
съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на
погасителните вноски, последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на
погасяването от ЗПК./
В предложението за сключване на договора и в
самия договор липсва информация за
стойността на референтния лихвен процент от 142,10%, липсва и ГПР, липсва и
погасителен план на вноските с посочени отделни стойностти по пера за главница
и лихви.
Съобразно специалната норма на чл. 22 ЗПК това
противоречие не води до недействителност само на тези части от договора по реда
на чл. 26 ал. 4 ЗЗД, а целия договор е недействителен.
Нормата на чл. 23 ЗПК разпорежда,
че когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не
дължи лихва или други разходи по кредита.
По делото не се спори, а и се установи от
събраните писмени доказателства и приета ССчЕ, че заемодателя е получил от
заемателя сума 200,50 лв., поради което искът следва да се уважи за горницата
на дължимата и заявена в настоящото производство главница – 199,50 лв., и да се отхвърли в останалата му
част.
Въз основа на гореизложените доводи, искът следва да бъде уважен частично.
Съобразно с изхода на спора, разпоредбата на чл. 78 ал. 1 от ГПК и направеното искане на ищеца за присъждане на
разноски, такива следва да му бъдат определени според представените
доказателства в размер на 175 лв.
за авансово внесената държавна такса, 200 лв. - депозит за експертиза и 100 лв. - юрисконсултско
възнаграждение, определено от съда по реда на
чл. 78 ал. 8 ГПК /в ред. ДВ бр. 8 от
Респективно на адвокта на ответника следва да се присъди
на основание чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38
ал.1 т.3 ЗА възнаграждение в размер на минималното по
Наредба № 1/2004г. на ВАдвС, съразмерно на отхвърлената част от иска – по 210,39
лв. за исктовото и заповедното
производство.
Мотивиран
от горното, Варненският районен съд
Р
Е Ш И
ПРИЕМА ЗА
УСТАНОВЕНО на основание чл.
422 вр. чл. 415 ГПК в
отношенията между страните „А.з.с.н.в.“ ЕАД
ЕИК/Булстат ***** с адрес *** и Ю.И.С.
ЕГН ********** с адрес ***, че съществува ЧАСТ ОТ ВЗЕМАНЕТО присъдено
с издадената по ч.гр.д.
№ 10447/2018г. на
ВРС заповед по чл. 410 ГПК за сумата от 199,50
лева,
представляваща неплатен остатък от главница, Договор
за паричен заем № *****г., сключен между Ю.И.С., като заемател и *****като
заемодател, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 03.07.2018
г. до окончателното й изплащане; което вземане е прехвърлено *****н.
„А.з.с.н.в.”
ЕАД
с Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.11.2010г. КАТО ОТХВЪРЛЯ ИСКА ЗА сумите от: 128,72
лв. – главница,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от
03.07.2018 г. до окончателното й изплащане; 130,38 лв. (сто и тридесет лева и тридесет и осем ст.), - представляваща
договорна лихва за периода 09.12.2013г. до 24.03.2014г.;
18.00 лв. (осемнадесет лева), представляваща такса
разходи; 191.32 лв. (сто деветдесет и един лева и
тридесет и две ст.), представляваща лихва за забава за периода от 10.12.2013 г.
до 03.07.2018г.,
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 1 ГПК Ю.И.С. ЕГН **********
с адрес *** да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД
ЕИК/Булстат ***** с адрес *** сумата от 141,88 лева представляващи разноски по настоящото дело и сумата от 22,40 лева разноски по ч.гр.д. № 10447/2018г.
по описа на ВРС.
ОСЪЖДА на основание чл. 78 ал. 3 ГПК вр. чл. 38 ал.1 т.3 З. „А.з.с.н.в.“ ЕАД ЕИК/Булстат ***** с адрес *** да
заплати на адв. Н.Т.И. сумата от 210,39 лева представляващи разноски по настоящото дело и 210,39 лева по ч.гр.д.
№ 10447/2018г.
по описа на ВРС.
Решението подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Варненския окръжен съд
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: