Р Е Ш Е Н И Е
№….........../18.05.2021 г.
гр. Варна
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВАРНЕНСКИЯТ РАЙОНЕН СЪД, ГРАЖДАНСКО
ОТДЕЛЕНИЕ, 51-ви състав,
в открито съдебно заседание, проведено на деветнадесети април през две хиляди и
двадесет и първа година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ: АНТОНИЯ СВЕТЛИНОВА
при участието на
секретаря Дияна Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията
гражданско дело № 6258 по описа на съда за 2020 година,
за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е по реда на Глава XIII от ГПК.
Образувано е по предявени от И.Й.Р., ЕГН **********,***, срещу ПРБс
адрес: гр. София, бул. ***обективно кумулативно съединени осъдителни искове,
както следва:
- осъдителен иск с правно
основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 3000 лв., представляваща обезщетение за
неимуществени вреди, претърпени в резултат от нарушено право на разглеждане и
решаване в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД на
МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на
РП-Варна, ведно със законната лихва,
считано от датата на исковата молба – 12.06.2020 г., до окончателното изплащане
на обезщетението, и
- осъдителен иск с правно основание
чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на ищцата сумата от 5000 лв., представляваща обезщетение за
имуществени вреди, изразяващи се в стойността на собствения на ищцата лек
автомобил „Фолксваген пасат“ с peг. № В 28 74 НВ,
иззет като веществено доказателство по ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ
при ОД на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа
на РП-Варна, който не е върнат на ищцата, ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 12.06.2020 г.,
до окончателното изплащане на обезщетението.
По твърдения в исковата молба,
ищцата е собственик на лек автомобил „Фолксваген пасат“ с peг.
№ В 28 74 НВ. През 2012 г. предала същия на лицето З.Т.К. с обещание от негова
страна да го изпробва и закупи. Продажбата не се случила, нито Колев върнал
автомобила, поради което на 14.06.2012 г. ищцата подала заявление в РП-Варна за
издирване на автомобила, неговото изземване и връщане, по повод на което била
образувана пр. преписка № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна.
На 19.06.2012 г. преписката била изпратена на Второ РУ при ОД на МВР- Варна
за проверка, впоследствие препратена по компетентност на Трето РУ и върната в
РП-Варна с мнение за прекратяване поради липса на престъпление. На 11.01.2013
г. преписката била върната за допълнителна проверка и на 23.01.2013 г. било
образувано ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ. През следващата година и
половина по досъдебното производство били разпитани общо четирима свидетели и
назначени две експертизи. На 14.11.2014 г. делото било спряно за установяване
на двама свидетели, като през м. януари 2015 г. било възобновено за разпит на
единия от свидетелите и отново било спряно за издирване на втория. Последният
бил установен на 27.10.2016 г. и разпитан, като на същата дата бил открит и
отнетият лек автомобил – веществено доказателство по делото, като същият бил
оставен за отговорно пазене на лицето, при което бил установен. На 10.01.2018
г. З.К.бил привлечен като обвиняем по досъдебното производство и на 09.02.2018
г. бил внесен обвинителен акт в съда, въз основа на който било образувано НОХД
№ 726/2018 г. по описа на РС-Варна. В съдебната фаза на процеса ищцата
участвала като частен обвинител и граждански ищец. Делото приключило с влязла
сила в сила през 2019 г. оправдателна присъда. Така досъдебното производство
продължило общо шест години (от 2013 г. до 2018 г.), а съдебното – около година
и половина, като отнетият автомобил така и не бил върнат на ищцата.
Последната поддържа, че било нарушено на правото й на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, поради което инициирала производство по реда
на чл. 60а и сл. ЗСВ с искане за изплащане на обезщетение в размер на 7000 лв.
След извършената проверка било определено обезщетение в размер на 1700 лв., но
не било сключено споразумение за тази сума.
Твърди, че в резултат от неоснователното забавяне на наказателното
производство претърпяла неимуществени
вреди, изразяващи се в сериозни душевни тревоги, стрес и притеснения, чийто
стойностен еквивалент определя в размер на 3000 лв. Отделно поддържа, че
претърпяла и имуществени вреди от 5000 лв., изразяващи се в стойността на собствения
й лек автомобил – веществено доказателство по ДП № 295/2013 г. по описа на
РП-Варна, изчислена към 27.10.2016 г., когато автомобилът е открит, но предаден
за отговорно пазене на друго лице.
По изложените съображения по
същество ищцата моли за уважаване на предявените искове и претендира разноски
по делото.
В открито съдебно заседание ищцата, лично и чрез процесуалния й представител
адв. Сава Каров, поддържа исковата молба и
направеното в нея искане. Представя списък на разноските по чл. 80 ГПК. Депозира
и писмена защита, в която излага подробни правни аргументи.
В срока по чл. 131 ГПК ответникът депозира
отговор на исковата молба, в който излага становище за недопустимост на
предявените искове, доколкото изложените от ищцата твърдения били неясни и дадената
в исковата молба квалификация на исковете – погрешна. Оспорва претенциите и
като неоснователни. Поддържа, че предаването на автомобила за отговорно пазене
на негов добросъвестен приобретател било извършено от
водещия разследването, а не от наблюдаващия прокурор, респ. Прокуратурата не
носи отговорност за претърпените в резултат от тези действия имуществени вреди.
Отделно счита, че въпросното предаване не накърнява правата на ищцата, която би
могла да установи по гражданскоправен ред правото й
на собственост върху автомобила, с оглед възникналия спор между нея и третото
лице - приобретател на вещта. Изтъква също, че не са
представени доказателства за стойността на автомобила към сочената релевантна
дата, съответно искът за имуществени вреди не е доказан по размер.
По отношение на претенцията за неимуществени
вреди ответникът поддържа, че не са налице незаконосъобразни действия на
представители на Прокуратурата, които да са довели до неоснователно забавяне на
производството. Счита, че твърдените негативни емоции са бланкетно посочени,
както и че не са доказани нито те, нито причинно-следствената им връзка със
срока на разследването. Оспорва също и твърденията за неразумна продължителност
на досъдебното производство, тъй като същата била 5 г. и 17 дни, от които 6
месеца и 7 дни производството било спряно, респ. извършването на действия по
разследването било недопустимо. Счита, че Прокуратурата не носи отговорност за
продължителността на съдебния процес. Отделно намира търсеното обезщетение за
завишено и несправедливо.
С тези аргументи моли за отхвърляне на
предявените искове.
В открито съдебно заседание ответникът, чрез Антоанета Ганчева – прокурор при
Районна прокуратура - Варна, поддържа депозирания отговор и формулираното
искане по същество. Намира, че са налице предпоставките за приложението на чл.
5 ЗОДОВ, доколкото продажбата на автомобила не е извършена по предвидения ред,
с което ищцата сама се е поставила в ситуация да претърпи имуществени вреди
впоследствие.
След като съобрази
доводите на страните и събраните по делото доказателства, поотделно и в тяхната
съвкупност, съдът намира за установено от фактическа страна следното:
От
материалите по приобщеното НОХД 726/2018 г. по описа на РС-Варна се установява,
че по подадена на 13.06.2012 г. жалба от ищцата И.Р. срещу З.Т.К. за обсебване
на собствения й лек автомобил „Фолксваген пасат“ с peг.
№ *** е образувана пр.пр. №
6927/2012 г. по описа на РП-Варна. На 19.06.2012 г. преписката е изпратена на
Второ РУП при ОД на МВР – Варна за извършване на предварителна проверка, където
е образувана преписка с вх. № 7565/2012 г. Последната е изпратена по
компетентност на Трето РУП – Варна и заведена с вх. № 8722/2012 г.,
присъединена към преписка № 7345/2012 г.
Изяснява се, че в хода на проверката
са снети обяснения от Р. и Колев, както и сведения от трето лице Милен Николов,
и с постановление от 23.01.2013 г. е образувано ДП № 295/2013 г. по описа на Трето
РУП-Варна, срещу З.Т.К. за това, че на 01.09.2011 г. в гр. Варна противозаконно
присвоил владяната от него чужда движима вещ - лек автомобил „Фолксваген пасат“
с peг. № ***, собственост на И.Р., с което осъществил
състава на престъпление по чл. 206, ал.1 от НК.
В периода от 19.02.2013 г. до
26.11.2014 г. са разпитани И.Р., З.К.и още четирима свидетели, извършена е очна
ставка между св. Р. и Колев, изискани са справки от съответните органи по повод
инкриминирания автомобил, последният е обявен за общодържавно издирване и е
назначена съдебно-оценителна експертиза за определяне на неговата стойност.
Видно от прокурорско постановление от
26.11.2014 г., досъдебното производство е спряно до установяване на двама от
свидетелите по делото П.К.и Х.Х., на основание чл. 244,
ал.1, т. 3 от НПК, като същото е възобновено на 28.01.2015 г.
В периода 13.02.2015 г. - 05.05.2015 г. е разпитан св. К., извършена е очна ставка и
разпознаване на лице по фотоснимки, след което на 05.05.2015
г. делото отново е спряно до установяване на втория издирван свидетел Хр.
Христов, останал неоткрит.
Производството е възобновено на 22.06.2015
г., като на 27.10.2015 г. е установен и разпитан въпросният свидетел, който се
е легитимирал като собственик на отнетия лек автомобил (с идентичен номер на
рама и двигател, но различен регистрационен номер) въз основа на сключен със
св. К. договор за покупко-продажба от 21.09.2012 г. с нотариална заверка на
подписите с рег. № 11647/2012 г. на нотариус К.И.с рег. № 572 на НК. МПС е
установено в държането на свидетеля, поради което с протокол от 27.10.2016 г.
същият е оставен за отговорно пазене при него, на основание чл.111, ал. 2 НПК.
Предвид фактическата и правна сложност
на делото, с постановление от 02.12.2016 г. на административния ръководител на
ОП-Варна разследването е възложено на следовател при ОСлО
при ОП-Варна и делото е заведено под нов номер - ДП № 203/2016 г. по описа на ОСлО при ОП-Варна. В периода 12.12.2016
г. – 13.06.2017 г. са изисквани справки от съответните органи, отново са
разпитани част от свидетелите, както и двама нови свидетели, извършени са две разпознавания
на лица по снимки и е назначена съдебно-почеркова
експертиза за установяване автентичността на приложени по делото документи,
вкл. договор за покупко-продажба от 17.09.2012 г., сключен между св. Р. и К.,
като според експертното заключение документите са автентични.
С постановление от 13.06.2017 г. досъдебното
производство е спряно, основание чл. 244, ал.1, т. 3 от НПК, поради неустановяване
на св. К., и на 23.08.2017 г. същото е възобновено. След неговия разпит делото
отново е спряно на 16.10.2017 г., този път до установяване на св. З.К.. След
възобновяването му на 24.10.2017 г. св. Колев е разпитан, разпитана е пак и св.
Р. и е извършено разпознаване на лице по фотоснимки.
С прокурорско постановление от 10.01.2018 г. З.К.е
привлечен като обвиняем за престъпление по чл.206, ал.3, вр.
ал.1, вр. чл. 29, ал.1, б.“а“ от НК и му е взета мярка
за неотклонение „подписка“. На същата дата К.
е разпитан като обвиняем е и му е предявено разследването.
На 09.02.2018 г. е внесен обвинителен
акт срещу З.К., въз основа на който на 12.02.2018 г. е образувано НОХД №
726/2018 г. по описа на РС-Варна, по което ищцата И.Р. е конституирана като
частен обвинител и граждански ищец. На 18.09.2018 г. по делото е постановена
оправдателна присъда спрямо подсъдимия и е отхвърлен предявеният от Р.
граждански иск за имуществени вреди в размер на 5910 лв., изразяващи се в
стойността на отнетия й лек автомобил.
Срещу присъдата са подадени въззивни жалби и протест, по повод на които на 27.11.2018
г. е образувано ВНОХД № 1334/2018 г. по описа на ОС-Варна, приключило с
окончателно решение от 08.05.2019 г., с което е потвърдена изцяло първоинстанционната присъда.
От представения от ищеца констативен
протокол с изх. № РС-19-555/19.12.2019 г. на Инспектората към ВСС (л. 5) и
писмо с изх. № 94-И-283/14.02.2020 г. от Министерство на правосъдието до И.Р.
(л. 4) се установява, че ищцата е подала заявление по чл. 60а ЗСВ за изплащане на обезщетение поради
нарушеното й право на разглеждане и решаване на наказателното дело в разумен
срок, по повод на което е извършена проверка от Инспектората към ВСС и
заместник-министърът на правосъдието е определил обезщетение в размер на 1700
лв. Няма данни да е сключено споразумение за тази сума, нито същата да е
изплатена на ищцата.
По делото са събрани и гласни доказателствени средства посредством
разпита на ангажираните от ищцовата страна двама свидетели.
От
показанията на свидетеля Бедрие Селимова (без родство и дела със страните), се
установява, че ищцата е била силно притеснена след отнемането на автомобила й и
разстроена по време на воденото в тази връзка наказателно дело, затворила се в
себе си, ограничила социалните си контакти и била разочарована от неоправданите й надежди да получи обратно
автомобила си или неговата равностойност.
От
свидетелските показания на св. Т.Т.(без родство и
дела със страните) се установява, че ищцата е била обезверена в съдебната
система, чувствала се ядосана и ощетена, непрекъснато говорела за автомобила и
делото. Изяснява се, че по този повод имала и конфликти с мъжа – фактически
неин съжител, имала проблеми със съня и здравословни проблеми, вкл. вдигала
високо кръвно и отслабнала драстично.
При така установената фактическа обстановка,
съдът намира от правна страна следното:
По предявения иск за
неимуществени вреди:
Според чл. 2б, ал. 1
от ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени на граждани и на
юридически лица от нарушение на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок съгласно чл. 6, § 1 от Конвенцията. Цитираната разпоредба представлява
национален компенсаторен механизъм за бавно правосъдие и е самостоятелна
хипотеза на отговорност на държавата за вреди, причинени на частноправни
субекти в резултат от действията и/или бездействията на нейните правозащитни
органи.
Съгласно чл. 8, ал. 1 и ал. 2 ЗОДОВ
претенцията се разглежда по реда на ГПК, като абсолютна предпоставка за
предявяване на иска по приключени производства е изчерпването на административната процедура за
обезщетение на вреди по реда на глава трета „а” от ЗСВ, по която няма
постигнато споразумение.
В настоящия случай от представените писмени доказателства се установява, че
такава административна процедура е инициирана от ищцата и в хода на същата е
определено в нейна полза обезщетение в размер на 1700 лв., но така и не е
сключено споразумение. При това положение и доколкото според чл. 60з ЗСВ именно
споразумението е основание за заплащане на определеното обезщетение, което пък
от своя страна е нормативно регламентирана в чл. 60л ЗСВ пречка за предявяване
на същите права по съдебен ред, настоящият съдебен състав намира, че са налице специалните
процесуални предпоставки на чл. 8, ал. 2 ЗОДОВ и предявеният иск е допустим, а
възраженията на ответника в обратна насока – неоснователни.
Ищцата се явява пострадал по смисъла на чл. 74, ал. 1 НПК от
престъплението, за което е водено наказателното производство, поради което
същата попада в кръга на лицата по чл. 6, § 1 КЗПЧОС, имащи право на
обезщетение по заявения ред, респ. материално легитимирана надлежна страна в
процеса.
За успешното провеждане на иска е необходимо същата да установи, при условията
на пълно и главно доказване, че е претърпяла сочените неимуществени вреди в пряка
причинно-следствена връзка с неприключване на досъдебното производство в
разумен срок, както и размера на тези вреди.
Според чл. 2б, ал. 2 ЗОДОВ при изследване на въпроса относно разумността на
срока съдът взема предвид общата продължителност и предмета на производството,
неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в
процеса и на компетентните органи, както и други факти, които имат значение за
правилното решаване на спора.
По материалите по приобщеното наказателно дело се изяснява, че в
разглежданата хипотеза досъдебното производство е водено за престъпление по чл.
206, ал. 3, вр. ал. 1, вр.
чл. 29, ал.1, б.“а“ от НК (съобразно внесения обвинителен акт), което
представлява квалифициран случай на обсебване и „тежко престъпление“ по смисъла
на чл. 93, т. 7 НК. Обсъжданата релевантна фаза на наказателния процес е
продължила в периода от 13.06.2012 г. (подаване на жалбата от ищцата) до
09.02.2018 г. (внасяне на обвинителния акт в съда), тоест 5 години, 7 месеца и
27 дни, от които общо около 5 месеца производството е било спряно на основание
чл. 244, ал. 1 , т. 3 НПК - поради невъзможност за откриване, респ. разпит на
свидетели – очевидци.
В хода на досъдебната фаза са разпитани десет лица като свидетели
(почти всички неколкократно), извършени са две очни
ставки, четири разпознавания на лица по фотоснимки, назначени са две експертизи
(оценителна и почеркова) и са изискани справки и
документи от съответните органи. По време на процеса ищцата е съдействала за
разследването, като е участвала в множество процесуално-следствени действия и е
предала е доброволно притежавания от нея оригинал от свидетелство за управление
на МПС част I (голям талон) за инкриминирания автомобил. Въпреки фактическата и
правна сложност на делото, обусловила и възлагането на разследването на
следовател при ОСлО при ОП-Варна, настоящият съдебен
състав намира, че прокурорът и разследващите органи не са предприели
необходимите действия за обезпечаване своевременното събиране на относимите и необходими доказателства, с което са нарушили
задължението си по чл. 22, ал. 2 НПК да осигурят провеждането на досъдебното
производство в рамките на предвидения в чл. 234 НПК срок за извършване на
разследването, който е удължаван многократно. Спирането на наказателното производство също не оправдава допуснатата
забава, тъй като през времето, през което производството е било спряно,
разследващите органи са имали възможност и са били длъжни да извършват активни
действия с цел отстраняване пречките по движение на делото. Не
са налице и други данни, оправдаващи посочената продължителност на досъдебната
фаза, което налага извод, че същата излиза
извън разумния срок по смисъла на чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ във вр.
чл. 6, § 1 КЗПЧОС.
От събраните свидетелски показания по делото, които съдът
цени като достоверни, при условията на чл. 172 ГПК, като конкретни, ясни,
последователни и непротиворечиви, се доказват и претърпените от ищцата
неимуществени вреди, изразяващи се в изживяната от нея тревожност и притеснение
през времетраенето на процеса, довели до влошаване на физическото и
психическото й здраве и нарушаване на нормалния й житейски ритъм, вкл. десоциализация и загуба на сън. Тези негативни последици са резултат от прекомерната
продължителност на воденото наказателно производство, поради което е налице и
пряка причинно-следствена връзка между претърпените вреди и нарушеното право на
пострадалия от престъплението за разглеждане и решаване на делото в разумен
срок.
Следователно предявеният иск е доказан по основание. По отношение на
неговия размер, съдът съобрази следното:
Според чл. 52 ЗЗД обезщетението за неимуществени вреди се определя от съда
по справедливост. Според задължителните указания, дадени с ППВС № 4/1968 г., понятието
„справедливост” не е абстрактно, а е свързано с преценката на редица конкретни
обективно съществуващи обстоятелства, които трябва да се имат предвид от съда
при определяне на размера на обезщетението.
Настоящият съдебен състав намира, че в случая справедлив еквивалент на
претърпените от ищцата неимуществени вреди по смисъла на чл. 52 ЗЗД е сумата от
2 000 лв. Същата определя, съобразно
установените по делото обективни факти, а именно: характера и степента на
увреждането, преживените негативни емоции, техния интензитет и продължителност
над 5 години, в които ищцата е била лишена от възможността на експлоатира
иззетия по досъдебното производство лек автомобил, което от своя страна
неминуемо е довело до сериозни затруднения и неудобства в нейния личен и семеен
живот. Отчита също конкретното поведение на ищцата в хода на процеса, в т.ч.
оказаното съдействие при разследването, активното й участие в същото и
доброволното предаване на наличните у нея документи, удостоверяващи правото й
на собственост върху отнетата вещ. С оглед на изложените релевантни за спорното
право обстоятелства, както и общото ниво на икономическо благосъстояние в
страната, съдът счита, че горепосоченият размер на обезщетението напълно
репарира действително претърпените от ищцата неимуществени вреди.
Релевираното от ответника правоизключващо възражение по чл. 5 ЗОДОВ е
недопустимо, доколкото същото е направено след изтичане на преклузивния
срок по чл. 131 ГПК, едва в хода на устните състезания по делото. Затова и
същото не следва да бъде разглеждано по същество.
От гореизложените мотиви следва, че предявеният иск с правно основание чл.
2б, ал. 1 от ЗОДОВ следва да бъде частично уважен, като се присъди в полза на
ищцата обезщетение за неимуществени вреди в размер на 2000 лв., ведно със
законната лихва, считано от датата на исковата молба – 12.06.2020 г., до
окончателното изплащане на обезщетението. За разликата над сумата от 2000 лв.
до пълния предявен размер от 3000 лв. претенцията подлежи на отхвърляне.
По предявения иск за
имуществени вреди:
Ищцата твърди да е претърпяла загуби,
съизмерими със стойността на собствения й лек автомобил – предмет на
престъплението, поради незаконното оставяне на същия на отговорно пазене у
трето лице от страна на органите на наказателното производство вместо връщането
му на нея. Така изложените факти са елементи от фактическия състав на
деликтната отговорност по общия ред, поради което искът е с правно основание
чл. 49 във вр. с чл. 45, ал. 1 ЗЗД.
Oснователността на претенцията е обусловена от кумулативното наличие на
следните материалноправни предпоставки, а именно: противоправно
поведение на органите на Прокуратурата, изразяващо се в невръщането на ищцата
на собствения й лек автомобил, иззет като веществено доказателство по досъдебното
производство, и оставянето му на отговорно пазене у трето лице, претърпени
имуществени вреди за ищцата и пряка причинно-следвена
връзка между противоправното поведение и вредите. Съгласно правилата за
разпределение на доказателствената тежест в процеса, обективирани в
разпоредбата на чл. 154, ал. 1 ГПК, в тежест на ищцата е да проведе пълно и
главно доказване на тези факти.
Страните не спорят, а се установява и от приобщените
доказателства, че процесният лек автомобил „Фолксваген пасат“ с peг. № В 2874 НВ е регистриран като собствен на ищцата и
иззет като веществено доказателство по ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ
при ОД на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа
на РП-Варна, както и че същият е оставен за отговорно пазене на трето лице –
св. Х.Х., в чието държане е открит, съответно не е
върнат на ищцата нито по време, нито след приключване на наказателното
производство.
От материалите по приобщеното досъдебно производство се
установява, че автомобилът не е иззет по надлежния ред, съобразно изискванията
на НПК, но това обстоятелство е ирелевантно за разглеждания спор. Фактът, че
оставянето му за отговорно пазене е извършено от водещия разследването, а не от наблюдаващия прокурор,
каквито доводи навежда ответникът, също е без значение, доколкото разследващите органи действат под
ръководството и надзора на прокурор, който ръководи разследването,
осъществява постоянен надзор за законосъобразното му и своевременно провеждане
и взема мерки за отстраняване на допуснатите закононарушения – арг. от чл. 46, ал. 1, т. 1 и т. 4 НПК и чл. 52, ал. 3 НПК.
Оставянето на автомобила за отговорно пазене обаче не представлява противоправно поведение, което да ангажира отговорността на Прокуратурата
за претърпените от ищцата вреди.
Според чл. 111, ал. 1 НПК веществените доказателства
се пазят, докато завърши наказателното производство. Ал. 2 на същата разпоредба
предвижда, че предметите,
иззети като веществени доказателства, с разрешение на прокурора могат да бъдат
върнати на правоимащите, от които са отнети, преди да
завърши наказателното производство, само когато това няма да затрудни
разкриването на обективната истина и не са предмет на административно
нарушение. Когато
възникне спор за право върху предмети, иззети като веществени доказателства,
който подлежи на разглеждане по реда на Гражданския процесуален кодекс, те се
пазят, докато решението на гражданския съд влезе в сила – арг.
от чл. 113 НПК. Съгласно
задължителните указания, дадени в Тълкувателно решение № 2/12.11.2014 г. на
ОСНК на ВКС, за прилагането от прокурора в производство по чл. 111, ал. 2 НПК
на разпоредбата на чл. 113 НПК не трябва да е налице висящо производство пред
съда, за да се приеме, че е налице спор за право относно собствеността на
вещта, а е достатъчно да са налице
претенции на две или повече лица за връщането й. В мотивите на цитираното
тълкувателно решение е посочено, че правният спор следва да бъде разгледан като
обективирано по какъвто и да било начин противоречие между поне две насрещни
твърдения било по фактите, било по правното им
значение относно спорната вещ. За възникването на такъв правен спор е
определящо не отнасянето му в съда, а самото му обективиране
и констатирането на последното от съответния орган - служебно или по инициатива
на спорещите.
В случая се
установява, св. Х.Х., у когото е открито МПС –
предмет на престъплението, също се е легитимирал като негов собственик, наред с
ищцата, въз основа на договор за покупко-продажба от 21.09.2012 г. и извършена
регистрация на автомобила на негово име. При това положение между Христов и
ищцата е налице правен спор във връзка със собствеността на лекия автомобил по
смисъла на чл. 113 НПК, обуславящ необходимостта от пазене на вещта до влизане в сила на решението на
гражданския съд, респ. препятстващ
връщането й на ищцата.
Липсата на
противоправно поведение води до извод за липса на елемент от фактически състав
на отговорността на ответника по чл. 49 ЗЗД във вр.
чл. 45, ал. 1 ЗЗД, респективно за неоснователност на предявения иск. Затова и
същият подлежи на отхвърляне.
По разноските:
Според чл. 10,
ал. 3 ЗОДОВ ако искът бъде уважен изцяло или частично, съдът осъжда ответника
да заплати разноските по производството, както и да заплати на ищеца внесената
държавна такса. Съдът осъжда ответника да заплати на ищеца и възнаграждение за
един адвокат, ако е имал такъв, съразмерно с уважената част от иска.
Ищцата е
претендирала разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 800 лв., доказателства
за заплащането на което са представени по делото – договор за правна защита и
съдействие от 30.05.2020 г. (л. 11), съдържащ отбелязване, че сумата от 400 лв.
е изплатена в брой, както и разписка от 19.04.2021 г. (л. 50) за заплащане на
остатъка от възнаграждението от 400 лв.
Срещу размера на
адвокатското възнаграждение ответната страна е релевирала
своевременно възражение за прекомерност, което съдът намира за основателно, с
оглед фактическата и правна сложност на делото, извършените от процесуалния
представител на ищцата действия по делото и предвид минималния размер на
възнаграждението от 570 лв., определен по реда на чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба
№ 1 от 9 юли 2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения
(ред. от 15.05.2020 г., действаща към датата на сключване на договора). Затова
и разноските за адвокатско възнаграждение следва да бъдат редуцирани до
нормативно установения минимум от 570 лв.
С оглед изхода на
делото и на основание чл. 10, ал. 3 ЗОДОВ, в полза на ищцата следва да бъдат
присъдени разноски за заплатената държавна такса по иска по чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ
в пълен размер от 10 лв., както и разноски за адвокатско възнаграждение в
размер на 142,50 лв., съразмерно с уважената част от исковите претенции, или
общо 152,50 лв.
Ответникът не е претендирал
разноски, поради което такива не следва да му бъдат присъждани.
Водим от горното, съдът
Р Е Ш И :
ОСЪЖДА ПРБс адрес: гр. София, бул. ***,
да заплати на И.Й.Р., ЕГН **********,***,
сумата от 2000 лв. (две хиляди лева),
представляваща обезщетение за неимуществени вреди, претърпени в резултат от
нарушено право на разглеждане и решаване в разумен срок на ДП № 295/2013 г. по
описа на Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. №
6927/2012 г. по описа на РП-Варна, ведно
със законната лихва, считано от датата на исковата молба – 12.06.2020 г.,
до окончателното изплащане на обезщетението, на основание чл. 2б, ал. 1 от ЗОДОВ, КАТО ОТХВЪРЛЯ предявения
иск за разликата над сумата от 2000
лв. (две хиляди лева) до пълния
предявен размер на претенцията от 3000 лв. (три хиляди лева).
ОТХВЪРЛЯ предявения от И.Й.Р., ЕГН **********,***,
срещу ПРБс
адрес: гр. София, бул. ***, осъдителен
иск с правно основание чл. 49 ЗЗД за осъждане на ответника да заплати на
ищцата сумата от 5000 лв. (пет
хиляди лева), представляваща обезщетение за имуществени вреди, изразяващи се в
стойността на собствения на ищцата лек автомобил „Фолксваген пасат“ с peг. № В 28 74 НВ, иззет като веществено доказателство по
ДП № 295/2013 г. по описа на Трето РУ при ОД на МВР-Варна, пр.пр. № 6927/2012 г. по описа на РП-Варна, който не е върнат
на ищцата, ведно със законната лихва,
считано от датата на исковата молба – 12.06.2020 г., до окончателното изплащане
на обезщетението.
ОСЪЖДА ПРБс адрес: гр. София, бул. ***, да заплати на И.Й.Р., ЕГН **********,***, сумата от 152,50 лв. (сто петдесет и два лева и петдесет стотинки)
за сторените разноски по делото за заплатена държавна такса и адвокатско
възнаграждение, на основание чл. 10, ал.
3 ЗОДОВ.
Решението подлежи на
обжалване пред Окръжен съд - Варна в двуседмичен срок от връчването му на
страните.
ПРЕПИС от настоящото решение да се връчи на страните, чрез процесуалните им
представители, на основание чл. 7, ал. 2 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: