Решение по дело №117/2025 на Административен съд - Добрич

Производството е по реда на чл. 145 и сл. от Административнопроцесуалния кодекс (АПК), във връзка с чл. 172, ал. 5 от Закона за движението по пътищата (ЗДвП).

Образувано е по жалба на Г. Б. Г., [ЕГН], от [населено място], [улица], с вх. № 832 от 24.03.2025 г. срещу Заповед за прилагане на принудителна административна мярка (ПАМ) по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движение по пътищата (ЗДвП) № GPAM-1308103/ 16.03.2025 г., издадена от мл. автоконтрольор към Сектор „Пътна полиция“ – Варна, ОД МВР Варна, против …, [ЕГН], от [населено място], [улица], с която спрямо лицето на основание чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движение по пътищата е приложена принудителна административна мярка „прекратяване на регистрацията на ППС на собственик, чието МПС е управлявано от лице, което е неправоспособен водач, не притежава СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС или след като е лишено от това право по съдебен ред“ за срок от 6 месеца, а именно за 180 дни.

В жалбата са изложени доводи за незаконосъобразност на оспорения административен акт. Жалбоподателят настоява, че Заповедта е незаконосъобразна, тъй като СУМПС е издадено от Великобритания, която е напуснала ЕС, но не е напуснала според жалбоподателя и Европейското икономическо пространство (ЕИП), поради което не отговаря на фактическата обстановка, че е неправоспособен водач. Сочи, че не е конкретизирано в оспорения акт противоправното поведение, послужило като основание за издаване на акта, тъй като не било ясно коя от хипотезите на нормата се претендира, че е налице. Добавя, че издадената ЗППАМ противоречи и на целта на закона, тъй като тя не е да бъде санкциониран водачът, а чрез неблагоприятни последици за адресата да се постигне правно определен резултат – подобряване на пътната обстановка в страната, ограничаване и намаляване броя на пътнотранспортните произшествия. Прави възражение, че в оспорения акт не е посочен и конкретният адресат, от което извежда съществено противоречие с материалния закон. Изтъква, че информацията за собственика е била известна на органите на МВР и те е следвало да изяснят фактите и обстоятелствата, което не са сторили и оспореният акт следва да бъде отменен. Иска от съда да отмени оспорената Заповед за прилагане на ПАМ и да му бъдат присъдени сторените по делото разноски.

В съдебно заседание жалбоподателят, редовно призован, не се явява, не се представлява. С молба вх. № 937/ 31.03.2025 г. адв. А. заявява, че поддържа жалбата и моли да бъде уважена с присъждане на разноски. Прави възражение за прекомерност на юрисконсултското възнаграждение за ответника.

Ответникът при изпращане на преписката изразява становище, че са били налице материалноправните предпоставки за наложената мярка.

Административен съд - Добрич, в настоящия състав, след като се запозна с твърденията на страните и с приложените по делото доказателства, намира за установено от фактическа страна следното:

Със ЗППАМ № GPAM-1308103/ 16.03.2025 г., издадена от мл. автоконтрольор към Сектор „Пътна полиция“ – Варна, ОД МВР Варна, против … (няма посочено име на адресат), [ЕГН], е приложена принудителна административна мярка „прекратяване регистрацията на ППС за срок от 6 месеца до 1 година“, а именно за 180 дни, като са отнети СРМПС № CV9382809 и два броя регистрационни табели LV06VPR. Като мотиви в Заповедта административният орган е изложил, че в [населено място], по ул. Здравец посока ул. Г. К. до кръстовището с бул. Осми приморски полк … управлява собствения си лек автомобил Ситроен с рег. № LV06VPR, без да притежава валидно СУМПС за категорията, към която спада управляваното от него МПС, поради това че управлява с национално СУМПС номер GEORG610137G89EB 20, издадено от Д. В., която не е страна-член на ЕС или друга държава по Споразумението за ЕИП или Конфедерация Швейцария повече от три месеца от датата на влизането му в България (05.11.2024 г.), справка ОДЧ. Като нарушение е изписано, че с това лицето е извършило нарушение по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, при което му е наложена ПАМ по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП.

За установеното нарушение е съставен АУАН серия GA № 3681719 от 16.03.2025 г., видно от който, като нарушена е посочена също нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП (л. 23). В момента на проверката са иззети СРМПС и регистрационните табели на автомобила със съответните номера.

Въз основа на АУАН е издадена оспорената ЗППАМ, като същата е връчена на адресата на 16.03.2025 г., а жалбата е подадена на 19.03.2025 г ., т.е. в срока по чл. 149, ал. 1 от АПК.

При така установената фактическа обстановка се налагат следните правни изводи:

Жалбата е подадена в законоустановения срок, от лице с правен интерес, срещу годен за обжалване административен акт, поради което е процесуално допустима.

Разгледана по същество, е основателна.

Съобразно разпоредбата на чл. 23 ЗАНН, органите, които прилагат принудителните административни мерки се уреждат в съответния закон. На основание чл. 172, ал. 1 ЗДвП принудителните административни мерки по чл. 171, т. 1, 2, 2а, 4, т. 5, буква „а", т. 6 и 7 се прилагат с мотивирана заповед от ръководителите на службите за контрол по този закон съобразно тяхната компетентност или от оправомощени от тях длъжностни лица. По делото е приета като доказателство Заповед № 365з-8226 от 30.12.2021 г. на Директора на ОД МВР – Варна, с която са оправомощени конкретните длъжностни лица за издаване ЗППАМ, между които е и ответникът.

Оспорената заповед е издадена в писмена форма. В конкретния случай са описани обстоятелствата, които са послужили на административния орган да приложи разпоредбата на чл. 22 от ЗАНН, във връзка с чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП.

В оспорената Заповед липсват имената на адресата ѝ, но същата съдържа ЕГН, който идентифицира българските граждани, поради което липсата на имената на адресата, макар и да е процесуално нарушение, не се явява съществено такова, което да обуславя отмяната на акта на това основание. В този смисъл това възражение е неоснователно.

В ЗППАМ липсва и дата, на която е извършено нарушението, но доколкото същата е издадена на база посочения в нея АУАН, а в него се съдържат датата и часът на нарушението, то това обстоятелство също не опорочава Заповедта да степен на нейната отмяна.

Срокът на принудителната административна мярка е определен конкретно от административния орган към предвидения от закона минимум от шест месеца, а именно за 180 дни и доколкото минималният срок е определен със законовата норма, то липсата на мотиви за същия не е нарушение в случая. Т. щеше да е налице, ако беше определен по – дълъг от минималния срок, без да е налице обосноваване на продължителността, с оглед на което и това възражение е неоснователно.

От мотивите на административния акт не става ясно обаче какво точно е извел административният орган, след като е констатирал, че водачът притежава чуждестранно свидетелство за правоуправление и е на територията на страната повече от три месеца, управлявайки МПС с това чуждестранно свидетелство за управление. Вярно е, че чл. 162, ал. 1 от ЗДвП съдържа ограничение за водачите - български граждани, а именно, че могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава-членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария само в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. В случая жалбоподателят безспорно е български гражданин и пребивава на територията на България повече от три месеца, видно от приложената по делото справка за влизане и излизане от страната. Разпоредбата на чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП не съдържа обаче изрично препращане към чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, а обхваща няколко други различни хипотези, като административният орган не е конкретизирал коя от тях е приел за осъществена при констатирано нарушение на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП.

Не е направена преценка и за валидността на представеното чуждестранно свидетелство за правоуправление, като липсва отразяване за датата му на издаване, вкл. липсва копие от същото свидетелство. След като органът не е изложил мотиви дали счита водачът за правоспособен или не, съдът не би могъл да тълкува неговата воля, което се явява отменително основание по чл. 146, т. 2 от АПК, като липсата на мотиви се приравнява на нарушение на изискването за форма на административния акт. С оглед изложеното, според настоящия състав оспорената Заповед е издадена от компетентен орган, в рамките на правомощията му, в необходимата писмена форма, съдържаща формално правните и фактически основания за издаването ѝ, но при допуснати съществени процесуални нарушения, поради което е незаконосъобразна.

Освен това, дори да се приеме, че жалбоподателят не може да управлява МПС на територията на Република България с издаденото му във Великобритания СУМПС след изтичане на 3-месечния срок, това не го прави неправоспособен водач. В случая не са изписани твърдения и представени доказателства, както беше посочено по – горе, че издаденото във Великобритания СУМПС е било с изтекъл срок. Необходимо е да се прави разграничение между невъзможността за управление на МПС с определен документ и правоспособността да се управлява МПС. В случая собственият на жалбоподателя автомобил е управляван не от неправоспособен водач, а от водач, който не притежава българско СУМПС. Липсата на българско СУМПС обаче не може да се приравни на липса на свидетелство за управление. Основателно е в тази връзка възражението на жалбоподателя, че не е ясно коя от хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. „а“ претендира административният орган, че е налице, за да бъде прекратена регистрацията на МПС. Липсата на пълно фактическо описание и прецизна правна квалификация (по кое предложение на чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП се налага мярката), безспорно е съществено нарушение на изискуемата по чл. 59, ал. 2, т. 4 от АПК форма на акта, което ограничава правото на защита на адресата, поради което актът следва да се отмени като незаконосъобразен. От друга страна, формалната незаконосъобразност на акта в хипотезата на непълно и неточно описание на фактите, въз основа на които са разпоредени съответните правни последици, затруднява съда да провери материалноправната законосъобразност на административния акт.

Същевременно, хипотеза, съответстваща на гореописаната фактическа обстановка, липсва като изрично посочена в чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП, а спрямо цитираната разпоредба са неприложими разширително тълкуване и правоприлагане по аналогия.

За пълнота, съдът счита, че следва да отбележи и следното:

Заповедта е издадена на основание чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП. Разпоредбата предвижда, че за осигуряване безопасността на движението по пътищата и за преустановяване на административните нарушения се прилагат следните принудителни административни мерки: прекратяване на регистрацията на пътно превозно средство на собственик, който управлява моторно превозно средство, без да е правоспособен водач, не притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него моторно превозно средство, или след като е лишен от право да управлява моторно превозно средство по съдебен или административен ред, или свидетелството му за управление е временно отнето по реда на чл. 171, т. 1 или 4 или по реда на чл. 69а от Наказателно-процесуалния кодекс, както и на собственик, чието моторно превозно средство е управлявано от лице, за което са налице тези обстоятелства - за срок от 6 месеца до една година. По делото не е спорно от фактическа страна, че при извършената проверка е установено, че МПС, собственост на жалбоподателя, е управлявано от него, без да е изпълнил задължението си по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Разпоредбата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП регламентира, че българските граждани могат да управляват моторни превозни средства на територията на Република България с чуждестранно национално свидетелство, когато то не е издадено от държава - членка на Европейския съюз, или от друга държава - страна по Споразумението за Европейското икономическо пространство, или от Конфедерация Швейцария в срок до 3 месеца от датата на влизането им в страната. По силата на чл. 150 от ЗДвП, всяко ППС, което участва в движението по пътищата, отворени за обществено ползване, трябва да се управлява от правоспособен водач. Според чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, за да управлява МПС, водачът трябва да притежава свидетелство за управление, валидно за категорията, към която спада управляваното от него МПС. В тази връзка следва да се има предвид, че по принцип управлението на МПС с чуждестранно национално свидетелство след изтичането на срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е управление на МПС, без водачът да притежава валидно свидетелство за категорията, към която спада управляваното от него МПС, но това деяние е нарушение на чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, а не на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Описаното в чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП деяние и обстоятелствата по неговото извършване, които го определят като административно нарушение и основание за налагане на принудителна административна мярка, представляват неизпълнение на задължението по чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП. Нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е разрешителна - българските граждани могат да управляват МПС с чуждестранно национално свидетелство, отговарящо на условията на чл. 161, предл. първо от ЗДвП - издадени от страни по Конвенцията от 1968 г. и отговарящи на Приложение № 6 или № 7 от същата, придружени с легализиран превод на български език в срок от три месеца. Правото се погасява с изтичане на посочения срок, който е и срок на правно действие на чуждестранните СУМПС, които по силата на чл. 161 от ЗДвП удостоверяват придобита правоспособност, поради което не се изисква и полагане на изпит за придобиването ѝ при тяхната подмяна с български СУМПС, издадени от органите на МВР. Българските граждани, които желаят да упражняват правно регламентираната дейност по управление на МПС след погасяване на правото по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, трябва да спазват правилото на чл. 150а, ал. 1 от същия закон, т.е. да притежават валидно СУМПС, а това означава и издадено от органите на МВР. Подмяната е право обаче, не е задължение, като изтичането на срока по принцип има за последица прекратяване притежаването на удостоверителен документ, а управлението на МПС при това отрицателно обстоятелство е в противоречие с чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП, което условие е основание вече за налагане на мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от ЗДвП. В този смисъл, нарушението, което е извършено, не е на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, както е посочено в обжалваната ЗППАМ и АУАН, а именно, че управлява МПС със СУМПС, което не е подменено след повече от три месеца пребиваване на територията на страната. Изтичането на срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП в съчетание с липсата на българско СУМПС, води до извод, че водачът не притежава валидно СУМПС и нарушава чл. 150а, ал. 1 от ЗДвП. Заповедта обаче не е мотивирана с обвинение словно и цифрово за непритежаване на СУМПС, валидно за категорията, към която спада управляваното МПС, а за това, че управлението се извършва, без чуждестранното СУМПС да е подменено в срока по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП. Това обвинение не съответства на основанието на наложената мярка и е съществено, като е довело и до ограничаване правото на защита.

На последно място, във връзка с възражението, че Великобритания е продължила да бъде част от ЕИП, въпреки че е напуснала ЕС, съдът съобрази, че Обединеното кралство официално напуска ЕС на 1 февруари 2020 г., но продължава да бъде част от Единния пазар и Митническия съюз на ЕС до 31 декември 2020 г., поради което това възражение е неоснователно. В Споразумението за оттегляне, подписано на 17 октомври 2019 г., са определени правилата за организираното оттегляне на Обединеното кралство от ЕС. Същевременно на 1 януари 2021 г. Обединеното кралство напуска Единния пазар и Митническия съюз на ЕС, но на същата дата Споразумението за търговия и сътрудничество, уреждащо новите отношения между ЕС и Обединеното кралство, влиза в сила на временна основа до 1 май 2021 г., когато същото това Споразумение влиза официално в сила след получаване на одобрението на Европейския парламент. Споразумението за оттегляне и Споразумението за търговия и сътрудничество са две отделни споразумения, договорени поотделно и уреждащи различни области, въпреки че съществува известна взаимозависимост между тях. Споразумението за търговия и сътрудничество предоставя всеобхватна рамка за бъдещите отношения между ЕС и Обединеното кралство и се основава на четири основни стълба: споразумение за свободна търговия (с нулеви мита и нулеви [жк], които отговарят на съответните правила за произход); сътрудничество по други икономически въпроси, като инвестиции, конкуренция, държавна помощ, данъчна прозрачност, въздушен и автомобилен транспорт, енергетика и устойчивост, координация на системите за социална сигурност и рибарство; ново партньорство с оглед на сигурността на гражданите чрез полицейско и съдебно сътрудничество, включително защита на данните и обмен на данни; всеобхватна система за управление. Нормата на чл. 162, ал. 1 от ЗДвП е допълнена последно през 2007 г. След 01.05.2021 г., когато влиза в сила Споразумението за търговия и сътрудничество, липсва уреждане в ЗДвП на отношенията, свързани с автомобилния транспорт и правата на българските граждани, притежаващи валидни свидетелства за управление, издадени от Обединеното кралство. Нормата на чл. 162, ал. 1 ЗДвП не е съобразена с последвалите промени и сключеното Споразумение за търговия и сътрудничество между ЕС и Обединеното кралство, но тази празнота не следва да рефлектира отрицателно върху правата на българите, притежаващи СУМПС, издадени от Великобритания преди нейното напускане на ЕС и ЕИП. Още повече, че целта на мярката е безопасността на движение по пътищата, а не наказание за лицето, че не е подменило СУМПС в определен срок.

Предвид изложеното настоящият състав приема, че в конкретния случай установените факти не попадат в приложното поле на хипотезите на чл. 171, т. 2а, б. „а" от ЗДвП, поради което дори да е налице нарушение по чл. 162, ал. 1 от ЗДвП, извършено от Г. Б. Г., то няма основание за налагане на ПАМ по съответния текст спрямо него, поради което жалбата се явява основателна и следва да бъде уважена изцяло. В този смисъл е установена и съдебната практика, както следва: Р № 923 от 08.03.2024 г. по адм. д. № 1203/2023 г. на АдмС – Пазарджик; Р № 1726 от 22.05.2024 г. по адм. д. № 300/2024 г. на АдмС - Стара Загора; Р № 1826 от 24.10.2024 г. по адм. д. № 319/2024 г. на АдмС – Кюстендил; Р № 3697 от 29.11.2024 г. по адм. д. № 814/2024 г. на АдмС - Велико Търново; Р № 244 от 25.09.2023 г. по адм. д. № 415/2023 г. на АдмС – Русе; Р № 805 от 07.03.2024 г. по адм. д. № 773/2023 г. на АдмС - Стара Загора; Р № 3548 от 01.06.2023 г. по адм. д. № 2507/2023 г. на АССГ; Р № 532 от 14.03.2024 г. по адм. д. № 702/2023 г. на АдмС – Добрич; Р № 297 от 12.02.2024 г. по адм. д. № 670/2023 г. на АдмС – Добрич; Р № от 25.05.2023 г. по адм. д. № 56/2023 г. на АдмС – Разград; Р № 3707 от 23.10.2024 г. по адм. д. № 783/2024 г. на АдмС – Плевен; Р № 496 от 15.05.2023 г. по адм. д. № 658/2023 г. на АдмС – Бургас; Р № 1021 от 31.03.2025 г. по адм. д. № 24/2025 г. на АдмС - Русе и др.

При този изход на спора и своевременно стореното искане за разноски, на основание чл. 143, ал. 1 от АПК, в полза на жалбоподателя следва да се присъдят направените такива в размер [рег. номер]. с ДДС за заплатено адвокатско възнаграждение съгласно представения договор за правна защита и съдействие от 17.03.2025 г. и 10 лв. за заплатена държавна такса.

Водим от горното и на основание чл. 172, ал. 2 и ал. 5 от АПК, Административен съд – Добрич, III състав,

Р Е Ш И:

ОТМЕНЯ по жалба на Г. Б. Г., [ЕГН], от [населено място], [улица], Заповед за прилагане на принудителна административна мярка по чл. 171, т. 2а, б. „а“ от Закона за движение по пътищата № GPAM-1308103/ 16.03.2025 г., издадена от мл. автоконтрольор към Сектор „Пътна полиция“ – Варна, ОД МВР Варна.

ОСЪЖДА Областна дирекция на МВР - Варна да заплати на Г. Б. Г., [ЕГН], от [населено място], [улица], съдебно - деловодни разноски в размер [рег. номер]. (хиляда двеста и десет лева).

РЕШЕНИЕТО е окончателно.