Р Е
Ш Е Н
И Е
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
№...............Гр. София, …………..г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІV „в” състав, в
открито съдебно заседание на двадесет и седми май две хиляди двадесет и първа година в състав
:
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Елена Иванова
ЧЛЕНОВЕ : Златка Чолева
Мл.съдия Евелина Маринова
при
участието на секретаря Цветослава Гулийкова, като
разгледа докладваното от съдия Зл.Чолева гр. дело № 6436 по описа за 2020 година
и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по реда на чл.258 – 273 от ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба на Е.С.Ц. срещу решението, обективирано
в протокол от съдебно заседание на 27.11.2019г., постановено по гр. дело № 16568/2019г. на Софийски
районен съд, 62 състав, с което са
отхвърлени предявените от жалбоподателката срещу „Ф.и.г.“ ЕООД обективно съединени
искове, както следва: 1/ иск с правно основание чл.128,т.2 от КТ, с предмет - осъждане
на ответника да заплати сумата от 7 815,00лв. , претендирана
като неизплатено трудово възнаграждение за периода м.03.2016г.- м.12.2016г. и
сумата от 9 378,00лв.- неизплатено трудово възнаграждение за периода
м.01.2017г.- м.12.2017г.; 2/ иск с
правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата от 1 274,98лв. – мораторна лихва върху главницата от 7 815,00лв. и
сумата от 660,00лв.- мораторна лихва върху главницата
от 9 378,00лв.; 3/ иск с правно основание чл.224,ал.1 от КТ – за сумата от
700,00лв.- обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2016г. и сумата от
700,00лв.- обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017г. Решението се обжалва и в частта, с която Е.С.Ц.
е осъдена да заплати на „Ф.и.г.“ ЕООД сумата от 1 600,00лв.- разноски по
делото.
Въззивникът
– ищец Е.С.Ц. заявява искане за отмяна на обжалваното решение като постановено
в нарушение на процесуалните правила, в нарушение на материално-правните норми
и като необосновано- противоречащо на фактите, установени със събраните по делото доказателства. Ищцата твърди, че обжалваното
решение е немотивирано. Твърди, че в нарушение на основното начало в
гражданския процес – за равнопоставеност на страните
в процеса, от първата инстанция са ограничени процесуалните й права. Поддържа, че извода на първата инстанция за
неоснователност на предявените от нея искове са обосновани единствено със
заключението на СГр.Е. , което е оспорено от нея. Възразява,
че в нарушение на процесуалните правила от първата инстанция е оставено без
уважение искането й за допускане на
тройна СГр.Е във връзка с направеното от нея
оспорване на заключението на единичната такава. Счита, че не следва да бъде кредититрано заключението на единичната СГр.Е,
тъй като изводите на експерта са основани на оспорени документи, представени от
ответника и без да е взет образец от
подписа й като сравнителен материал. Възразява, че от първата инстанция не са
зачетени заявените от нея оспорвания и доказаното по делото антидатиране
на представените от ответника ведомости за заплати. В тази връзка моли съда да
зачете факта, че посоченият период, за който е отразено плащането на трудовото
възнаграждение, съществено се разминава във времето с датата на издаване на
ведомостта. Счита, че получаването на трудовото възнаграждение за 2016г. в брой следва да бъде доказано с РКО, подписани от служителя, каквито РКО в
конкретния случай липсват. По отношение на претендираното
трудово възнаграждение за 2017г. счита, че необосновано изводът на първата
инстанция, че такова не й се дължи е мотивиран единствено с оспорената от нея
групова заповед за ползване на неплатен отпуск. Възразява, че приложеният към
тази заповед списък с подписи по никакъв
начин не може да бъде отнесен към заповедта и да се приеме, че е във връзка с
нея. Твърди, че от СРС не са обсъдени доводите, с които от нея са оспорени двете
заповеди за отпуск под № 133/ 03.01.2017г. и № 138/ 02.01.2018г. Поддържа, че
тези заповеди са нищожни, тъй като липсва основание за издаването им в
съответствие с разпоредбите на КТ , след като няма правна възможност служител
да излезе неплатен отпуск без негово искане и без негово съгласие. От друга
страна поддържа, че от представените от нея писмени доказателства и събраните
гласни доказателства се установява фактът, че през исковия период е изпълнявала
възложените й трудови задължения. Що се отнася до изводите на първата
инстанция, с които е обоснована неоснователността на предявения иск по чл.224
от КТ- поради доказано ползване на платените годишни отпуски за 2016г. и
2017г., счита, че те са неправилни. Поддържа, че в нарушение на процесуалните
правила изводът на първата инстанция, че от
нея са ползвани полагаемите й се платени годишни отпуски за 2016г. и 2017г.
отново почива единствено на оспореното от нея заключение на СГр.Е.
и на оспорените от нея заверени копия на документи, за които от страна на ответника
не е изпълнено задължението за представяне на оригиналите. Оспорва като
необоснован извода на първата инстанция за намаляване обема на работа на
ответното дружество, като твърди, че той се опровергава от факта, че през 2017г.
са били назначени на работа 10 нови работници – факт, който е виден от
представената по делото ведомост за заплати за 2017г. С изложените доводи,
подробно развити в жалбата ищцата мотивира искането си за отмяна на обжалваното
решение и вместо него - постановяване на друго, с което предявените искове да
бъдат уважени като доказани и основателни. Претендира присъждане на направените
по делото разноски.
Въззиваемата страна
„Ф.и.г.“ ЕООД оспорва жалбата като неоснователна и заявява искане решението на
СРС да бъде потвърдено като
законосъобразно и правилно по съображения, подробно развити в депозирания в
срока по чл.263,ал.1 от ГПК писмен отговор на жалбата. Възразява, че неоснователни са доводите на въззивницата - ищца за допуснати от първата инстанция
процесуални нарушения. Счита, че оплакванията и внушенията, изложени във въззивната жалба , свързани с дати и счетоводната му
отчетност не са предмет на настоящото дело. Поддържа, че независимо от приетата
по настоящото дело СГр.Е, в рамките на образуваното
по искане на ищцата досъдебно наказателно производство, /до приключване на
което е било спряно производството по настоящото дело/, всички назначени графологически експертизи са дали заключение , че подписите
във ведомостите за заплати и тези за ползване на групови отпуски , са положени
от ищцата. Възразява, че при доказания по делото факт на ползван неплатен
годишен отпуск от ищцата през 2017г., е изключено приложението на разпоредбата
на чл.267 от КТ, на която ищцата се позовава. Заявява искане за присъждане на разноските по делото,
направени във въззивното производство за юрисконсултско възнаграждение.
Съдът
е сезиран и с частна жалба подадена от ищцата Е.С.Ц. - Я.срещу определението
под № 72561/ 14.04.2020г. на СРС, с което е
оставено без уважение искането й по чл.248 от ГПК – за изменение на първоинстанционното решение в частта за разноските,
присъдени на ответника за адвокатско възнаграждение, поради прекомерност на това
възнаграждение. Възразява, че предвид цената на иска дължимото минимално
адвокатско възнаграждение е в размер на 1 084,04лв., като счита, че при
определянето му в този минимален размер следва да се съобрази предметът на
делото- трудово и фактът, че тя е икономически слаб субект. Ето защо, частната жалбоподателка-ищца заявява искане размерът на адвокатското
възнаграждение на ответника да бъде определен в минималния нормативно
установен, след отмяна на обжалваното определение.
От
насрещната страна по частната жалба - ответникът в първоинстанционното
производство, не е подаден писмен отговор на жалбата в законоустановения
срок.
Софийски градски съд,
като взе предвид становищата и доводите на страните и след като обсъди
събраните по делото доказателства в рамките на въззивната
жалба и по реда на чл.235,ал.3 от ГПК, приема за установено следното:
По подадената от ищцата
въззивна жалба:
Жалбата
е частично основателна.
При
извършената проверка по реда на чл.269, предл.1 от ГПК настоящият съдебен състав установи, че обжалваното решение е валидно и
допустимо. Ето защо, съдът дължи произнасяне по съществото на правния спор в
рамките на доводите, заявени с въззивната жалба, от
които е ограничен, съгласно нормата на чл.269, предл.2
от ГПК.
По
жалбата срещу решението в частта на отхвърления иск с правно основание
чл.128,т.2 от КТ
Между
страните по делото няма спор, а и от представените по делото писмени
доказателства се установява, че през процесния период
от време 01.03.2016г. - 31.12.2017г.
страните са били обвързани от трудово правоотношение в рамките , на което
ищцата е заемала длъжността “главен експерт“ в отдел „Администрация“ в
ответното дружество. Трудовото правоотношение е възникнало от сключен между
страните трудов договор под № 171 от
19.10.2015г. и е прекратено на 01.02.2018г. Последният факт
се установява от представената по делото заповед № 160/ 31.01.2018г., връчена на ищцата, като заявените от нея
доводи в исковата молба относно липсата на посоченото в заповедта правното
основание за прекратяването на трудовия договор са ирелевантни,
тъй като са извън предмета на спора по настоящото дело, очертан от предявените
искове - при липса на заявена в настоящото /или
отделно/ производство искова претенция по чл.344,ал.1,т.1 от КТ. Възложените
на ищцата трудови функции и задължения се установяват от представената по
делото длъжностна характеристика. Договореното с трудовия договор брутно трудово
възнаграждение на ищцата е в размер на 700,00лв. с установено допълнително
трудово възнаграждение за прослужено време от 0,6% за всяка прослужена година. От
представените по делото ведомости за заплати, /неоспорени в тази им част/ и
неоспореното в тази част заключение на ССЕ се установява, че брутното трудово
възнаграждение на ищцата, определено по реда,
посочен в трудовия договор, възлиза за 2016г. в размер на 781,50лв., а нетното / след удръжките/ е в
размер на 612,62лв. За останалата част от исковия период нетното трудово
възнаграждение възлиза на 609,52лв. - за
месеците януари и февруари 2017г. , а за времето м.03. - м.12.2017г.- възлизала
на 613,03лв.- нетен размер.
Правният
спор между страните е по въпроса дали за частта от процесния
период от време 01.03.2016г. - 31.12.2016г. трудовото възнаграждение на ищцата
е било изплатено в брой , каквото е възражението на ответника, а за 2017г.- по
въпроса дали ищцата през тази част от исковия период е била в разрешен неплатен
годишен отпуск, /релевирано като възражение от
ответника/ или е работила, каквото е нейното твърдение.
По
първия спорен въпрос - относно наличието или липса на заплащане на дължимите на
ищцата трудови възнаграждения за частта от процесния
период 01.03.2016г.- 31.12.2016г., настоящият съдебен състав не споделя извода
на първата инстанция , с които е прието, че от представените по делото
ведомости за заплати и приетото в първоинстанционното
производство заключение на СГр.Е е доказано
възражението на ответника за плащането му в брой, доказано с представените по
делото ведомости за заплата, за които от
първата инстанция е прието, че е доказана автентичността на подписа на
ищцата за получател.
Настоящият
съдебен състав намира, че този извод на първата инстанция е изведен в нарушение
на процесуалните правила и в частност – в нарушение на разпоредбата на чл.200,ал.3
от ГПК и e неправилен,
тъй като се опровергава от събраните по реда на чл.266,ал.3 от ГПК
доказателства във въззивното производство при
съвкупната им преценка с доказателствата събрани в първоинстанционното
производство. Приетото в първоинстанционното
производство заключение на СГр.Е, с което е дадено
заключение за автентичност на подписите на ищцата във ведомостите за заплати за
периода 01.03.2016г. - 31.12.2016г. е
оспорено мотивирано от ищцата. При тази хипотеза в нарушение на процесуалното
правило на чл.200,ал.3 от ГПК от първата инстанция е оставено без уважение
искането на ищцата за допускане на допълнителна СГр.Е.
Като последица от това на основание
чл.266,ал.3 от ГПК във въззивното производство е допусната допълнителна СГр.Е.
С нейното заключение е даден експертен извод, че подписите в представените по
делото ведомости заплати за периода м.03.2016г.- м.12.2016г. , вероятно не са
положени от ищцата. Изводът на вещото
лице по допуснатата във въззивното производство
повторна СГр.Е за вероятност, че подписите във
ведомостите за заплати за м.03.2016г.- м.12.2016г. не са положени от ищцата е
потвърден категорично със заключението на приетата във въззивното производство
тройна СГр.Е. Със заключението на тройната СГр.Е категорично е потвърдено, че ищцата не е авторът на подписите положени
срещу нейното име във ведомостите за заплати за частта от исковия период
м.03.2016г.- м.12.2016г. Съдът кредитира
изводите експертните изводи на вещите лица изготвили повторната и тройна СГр.Е във въззивното производство
относно неавтентичността на подписите във ведомостите за заплати срещу името на
ищцата. Изводите на вещите лица, изготвили заключенията във въззивното
производство почиват на извършено сравнително изследване между установени от
вещите лица безспорни образци от подписи на ищцата, / включително и такива
снети като образци лично от вещите лица/, от една страна и оспорените подписи
във ведомостите , от друга. От вещите лица дали експертните заключения във въззивното производство са отделени и не са зачетени при
сравнителния анализ тези образци от подписи на ищцата, които са спорни и за
които от вещите лица е установено , че не са положени от ищцата, / за разлика от експертното изследване,
извършено от вещото лице-графолог в първоинстанционното
производство, съгласно уточнението му от съд.заседание на 18.10.2018г./. Именно в резултат на извършения сравнителен
анализ между общите и частните признаци на безспорните сравнителни образци,
/които са положени в различни периоди от време/ и оспорените подписи, от вещите
лица е изведен мотивиран и обоснован експертният извод за неавтентичност на
подписите, положени срещу името на ищцата във ведомостите за заплати за частта
от процесния период м.03.2016. – м.12.2016г. Съдът приема, че този извод на вещите лица,
изготвили експертизите във въззивното производство се
потвърждава и недостоверното съдържание на писмените доказателства, а именно -
оспорените ведомости за заплати. Ведомостите за заплати представляват частни
свидетелстващи счетоводни документи, които не се ползват с материална доказателствена сила /Решение № 2/ 20.01.2011г. по гр.д.№
470/2010г. на ІІІ ГО на ВКС/. Съдържанието на тези частни свидетелстващи документите
относно съдържанието им в частта на посочената дата на издаването им е оспорено
от ищцата с твърдението, че те са антидатирани като
не са издадени в съответния месец, за който е отразено плащането на трудовото
възнаграждение, а в много по-късен момент. Оспорването на ищцата е обосновано с
разминаването между месеците, за които е отразено, че се отнася плащането на
трудовото възнаграждение и отразената в самия документ дата на съставянето му. Настоящият съдебен
състав намира за основателно това оспорване на ищцата. При доказаната
неавтентичност на подписите на ищцата в документите, в доказателствена
тежест на ответника е да установи достоверността на отразената в тях дата на
издаването им, съгласно разпоредбата на чл.193,ал.3, предл.посл. от ГПК. Видно
от съдържанието на оспорените счетоводни документи в тях е налице посоченото от
ищцата разминаване във времето относно момента , за който е удостоверено
плащането на трудовите възнаграждения и датата на издаване на счетоводния
документ като последната следва значително във времето месеца , за която е
плащането на трудовото възнаграждение. Така за
част от месеците от исковия период – м.03.2016г.- м.08.2016г. са
отразени две дати от следващата 2017г.- 17.03.2017г. и 18.03.2017г., за м.09.-м.11.2016г.-
отразена е датата 30.12.2016г., а за м.12.2016г.- 01.01.2017г.
От допълнителното заключение на ССЕ от
18.11.2019г. се установява, че ползваният от ответника счетоводен продукт е „Омекс“. Вещото лице уточнява , че при този счетоводен
продукт при разпечатване на ведомостта за заплата датата и часът излизат
автоматично, като настройка на последните не е необходима. Вещото лице
установява, че в счетоводството на ответника в част от ведомостите за заплати,
включително и оспорените от ищцата касаещи процесния
период от време м.03.2016г.-м.12.2016г. има разминаване в датите и годината, за
която се отнасят посочените в заповедта плащания и тези като дата и година на отпечтване на документа. От вещото лице е направен
необоснован извод, че това разминаване може да е резултат от техническа грешка
от софтуера на компютъра , съгласно обясненията на това разминаване, дадено на
експерта от ответника. Посоченото разминаване в хипотезата на ползван софтуерен
счетоводен продукт „Омекс“ е невъзможно, след като
вещото лице изрично уточнява, че датата и часът се генерират автоматично от
счетоводния софтуерен продукт. Тази твърдяна от ответника техническа
грешка, посочена по тези данни на
ответника и от вещото лице, по никакъв начин не е доказана , че е налице. Ето
защо, необоснован е изводът на вещото лице за техническа грешка , в резултат да
е допуснато горепосоченото разминаване във времето, съответно - недоказано е
възражението на ответника, че се касае за такава. Нещо повече, необоснованият
извод на вещото лице, че се касае за техническа грешка, която се повтаря във
времето без да е отстранена от ответника се опровергава от друга констатация на вещото
лице. Така с допълнителното заключение
от 18.11.2019г. вещото лице-счетоводител изрично уточнява, че ведомостите за
заплати на ответното дружество- работодател се изготвят от главния счетоводител
на дружеството и се разпечатват в момента , в който са готови. При тази
експертна констатация противоречащ на
елементарната житейска логика е изводът на вещото лице, че се касае за
компютърна/техническа грешка при разпечатването на ведомостите за горепосочения
процесен период с бъдеща дата – следваща момента , за
който е отразено плащането на трудовото възнаграждение. На следващо място, от
вещото лице-счетоводител с допълнителната счетоводна експертиза от 18.11.2019г.
е установен фактът, че декларациите образец 1 и образец 6 касаещи за процесната част
от исковия период – м.03.2016г.- м.12.2016г. са подадени от ответника-работодател в НАП едва на дата 05.04.2018г. с протокол с изх.№
222271800188967 и въз основа на нея са преведени и удръжките, дължими от
ответника- работодател. Приложимият нормативен акт към релевантния във времето
момент е Наредба № Н-8 от 29.12.2005г. за съдържанието, сроковете, начина и
реда за подаване на данни от работодателите , осигурителите за осигурените при
тях лица , както и от самоосигуряващите се лице /обн. в ДВ, бл.1/03.01.2006г. и отменена с СВ, бр.1/
03.01.2020г./. Нормата на чл.3,ал.1, т.1,б.“а“ от тази Наредба / в приложимата
редакция, обн. в ДВ, бр.2/08.01.2016г./ задължава
ответника-работодател да подава декларация обр.1 в
съответната дирекция на НАП за всеки календарен месец – до 25 –то число на
месеца, следващ месеца за който се отнасят данните, а при начислено или
изплатено възнаграждение за същия месец след този срок – до края на месеца, в
който е начислено или изплатено възнаграждението. По отношение на декларация обр.6, срокът за подаването й, регламентиран от нормата на
чл.3,ал.3,т.1 от Наредбата е същият,
както за декларация обр.1, доколкото е постановено
двете декларации да се подават едновременно. на начисляването или изплащането
на трудовото възнаграждение. Доказаният по делото факт, че двете декларации обр.1 и обр.6 са подадени от
ответника-работодател на 05.04.2018г. обосновават извод, че трудовите
възнаграждение за процесния период
м.03.2016г.-м.12.2016г. са начислени /платени едва тогава, а към този момент ищцата вече не е била
служител на ответника, поради което и
няма как да е подписала ведомостите за заплати за този процесен период от време. Като последица от това, настоящият съдебен
състав намира за неправилен извода на първата инстанция, с който е прието, че
моментът на подаване на декларациите обр.1 и обр.6 е неотносим към предмета на
спора по настоящото дело. Фактът относно неавтентичността на подписите на
ищцата в счетоводните документи, както вече бе посочено по-горе в мотивите е
установен и от заключенията на двете СГр.Е приети във
въззивното производство. На следващо място,
установеното от вещото лице – счетоводител обстоятелство, че съгласно
счетоводните записвания на ответника е налице съответствие между касовата
наличност на ответника-работодател и счетоводните записи относно платените
възнаграждения не може да обоснове извод , че трудовото възнаграждение на
ищцата за горепосочения период от време е заплатено , тъй като съдебният
експерт изрично уточнява, че от представения от ответника дневник на сметка №
421 – „Персонал“ е видно, че процесните плащания на
заплати са отразени счетоводно по месечно с общата сума на заплатите , като за
тях не са издавани отделни РКО за плащане на отделните служители. Поради така
установеното общо съответствие на може да обоснове извод за плащане на
конкретното трудово възнаграждение на ищцата, още повече при установените
горепосочени факти, които опровергават възражението на ответника за това
плащане.
На
последно място, с оглед установения от
чл.11 от ГПК основен принцип в гражданския процес за непосредственост при
събирането на доказателствата настоящия съдебен
състав приема , че не следва да бъдат обсъждани експертни заключения /СГр.Е/ събирани в рамките на наказателно /досъдебно/
производство, както и заявеното в тази връзка възражение на ответника, че с
всички експертизи, събрани в рамките на това прекратено производство е
потвърдена автентичността на подписа на ищцата в оспорените от нея ведомости за
заплати за м.03.2016г.- м.12.2016г.
С
оглед гореизложените мотиви, съдът приема, че от ответника в съответствие с
носената от него доказателствена тежест по
чл.154,ал.1 от ГПК не е доказан фактът на плащане на дължимото на ищцата
трудово възнаграждение за частта от исковия период м.03.2016г.- м.12.2016г.
От
приетото и неоспорено първоначално заключение на ССЕ от 10.10.2018г. се
установява, че за тази част от исковия период от време м.03.2016г.- м.12.2016г.
дължимото на ищцата трудово възнаграждение е в брутен размер от
7 815,00лв. / и 6 126,21лв.-
нетен размер – след дължимите удръжки/. За този размер от 7 815,00лв. /
брутен размер/ и периода
м.03.2016г.-м.12.2016г. съдът приема , че исковата претенция по чл.128 от КТ се
явява доказана и основателна и като
такава следва да бъде уважена.
По
иска с правно основание чл.86,ал.1 от ЗЗД
Основателността
на претенцията по чл.128 от КТ за главницата от 7 815,00лв.- дължимо на
ищцата брутно трудово възнаграждение за частта от процесния
период м.03.2016г.- 31.03.2016г. обуславя основателността и на претенцията по
чл.86,ал.1 от ЗЗД – за присъждане на обезщетението за забавеното плащане на
тази главница за времето на забавата. Тъй като в сключения между страните
трудов договор не е установена точна датата за изплащане на дължимото ежемесечно
трудово възнаграждение, съдът приема, че приложение следва да намери
разпоредбата чл.270,ал.2 от КТ. На основание на тази правна норма съдът счита,
че за дължимото трудово възнаграждение за м.03.2016г. ответникът- работодател е
изпаднал в забава на 01.04.2016г., който е началният момент, от който той дължи
на ищцата обезщетението по чл.86,ал.1 от ЗЗД върху главницата от
7 815,00лв. Доколкото, обаче, ищцата претендира присъждане на мораторната лихва от по-късен момент- 10.04.2016г. , /съгласно уточнението
на ИМ допуснато във въззивното производство относно
периода , за който се претендира лихвата за забава/, в съответствие с принципа за диспозитивното начало /чл.6,ал.2 от ГПК/ , съдът приема, че
тя следва да бъде присъдена от посочения от ищцата по-късен момент. Считано от
10.04.2016г. до крайния посочен момент от ищцата период на забавата-
09.03.2018г. натрупаната мораторна лихва върху неиздълженото трудово възнаграждение
от 7 815,00лв. за периода м.03.2016г.- м.12.2016г. възлиза на сумата от 1 780,42лв., определена от съда по реда на чл.162 от ГПК
чрез лихвен калкулатор на НАП. Ищцата претендира присъждане на обезщетение за
забава за горепосочения период върху главницата от 7 815,00лв. в по-малък
размер - от 1 274,98лв. Ето защо , на основание чл.6,ал.2 от ГПК и в
съответствие със заявената от ищцата воля обезщетението по чл.86,ал.1 от ЗЗД
следва да бъде присъдено в този по-малък размер от 1 274,98лв. На ищцата се дължи и законната лихва върху
горепосочената главница от датата на предявяване на исковата молба – до
окончателното изплащане.
Съдът
приема , че за разликата над сумата от 7 815,00лв. – до пълния предявен
размер от 17 193,00лв. или за сумата
от 9 378,00лв., претендирана като неиздължено
трудово възнаграждение за периода м.01.2017г.- м.12.2017г. исковата претенция
на така заявеното правно основание по чл.128 от КТ се явява неоснователна и като такава следва да бъде
отхвърлена.
Правният
спор между страните за частта от исковия период- цялата 2017г. е по въпроса дали ищцата през тази
част от исковия период е била в разрешен неплатен годишен отпуск, /релевирано като възражение от ответника/ или е работила,
каквото е нейното твърдение.
Съдът
приема, че от събраните по делото доказателства не се установява твърдението на
ищцата, че през тази част от исковия период - 01.01.2017г.
- 31.12.2017г. е полагала труд.
Представените на л.130-л.162 от делото на СРС разпечатки от електронната
поща на ищцата с дати: 25.01.2017г. / 5 имейла/ 27.02.2017г., / 8 имейла/,
15.03.2017г., 30.03.2017г., 31.05.2017г. /4 имейла/, 04.07.2017г.; 07.04.2017г.
– 3 имейла, не доказват тезата на ищцата, че е работила, като е изпълнявала
ежедневно трудовите си задължения. На
първо място, тези имейли са изпратени от личната електронна поща на ищцата
/факт, изрично признат от нея в молбата й на л.96 от първоинстанционното
дело/ , а разпитаният по делото свидетел на ответника /св.П./ установява, че
цялата служебна кореспонденция е осъществявана чрез служебния имейл на
ответното дружество, като последното обстоятелство не е оспорено и опровергано от
ищцата. На второ място, в
преобладаващата част от тези имейли липсва съдържание, доколкото единственото
отразяване в тях е изпращане на прикачени файлове, които не са представени по
делото. Ето защо, не може да се приеме,
че те касаят изпълнение на трудовите задължения на ищцата, възложени й с
представената по делото длъжностна характеристика. Като последица от това,
съдът приема, че не може да се направи извод, че участието на ответника в
обявени обществени поръчки /съгласно документите на л.107- л.128 от делото на
СРС/ е резултат от работата на ищцата в изпълнение на възложените й с трудовия
договор задължения. Що се отнася до
имейлите, в които има отразено някакво минимално съдържание и отбелязване, , че касае : „референции –
поръчка община Хайредин- 4-те имейла на л.130- л.134 от първоинстанционното
дело, то те са с дата от 2016г. и са неотносими
към процесната
част от исковия период 01.01.2017г.- 31.12.2017г. Поради това и само с оглед на датата им на
изпращане и без обсъждане на
достатъчността и относимостта на съдържанието им
съдът приема, че те не са доказателства в подкрепа на твърдението на ищцата за
упражнявани трудови функции през 2017г. в рамките на тези, възложени й с
длъжностната характеристика по трудовия договор с ответника. Съдът приема, че ангажираното от ищцата
гласно доказателство - показанията на св.Я.не доказва твърдението й, че е престирала труд през
2017г. Съдът отчита евентуалната заинтересованост
на свидетеля по реда на чл.172 от ГПК,
предвид факта , че към релевантния момент - 2017г. е бил във фактическо
съжителство с ищцата, а към момента му на разпит като свидетел е съпруг на
ищцата, от едната страна. И от друга страна
съобразява, че от показанията му се установява единствено фактът, че
ежедневно е оставял ищцата пред работното й място на ул.“*****и оттам я вземал
обратно в 17.00ч. Твърдяният от свидетеля факт, че в
този времеви диапазон ежедневно ищцата е полагала труд през 2017г., /който
лично не е възприет от свидетеля/ не се
подкрепя от останалите събрани по делото доказателства. Напротив, този твърдян
от свидетеля на ищцата факт се опровергава се от показанията на свидетелката на
ответната страна – св.П.. Св.П. установява , че поради финансови затруднения в
ответната фирма част от служителите , между които и ищцата, не са работили през
2017г. Свидетелката на ответника потвърждава факта, че ищцата е идвала
инцидентно до работното място, но не за да работи, а за да види колегите си ,
да обсъдят състоянието на ответното дружество, да пият кафе. Съдът отчита
евентуалната заинтересованост на свидетеля на ответника по реда на чл.172 от ГПК, като негов служител, но също така зачита, че относно установеното от него
обстоятелство, че ищцата не е работила през 2017г. , поради тежко финансово
състояние на ответника-работодател, показанията му се подкрепят от останалите
събрани по делото доказателства- заповед № 133/ 03.01.2017г., както и от
представената по делото и неоспорена от ищцата извадка от книгата за инструктаж
за 2017г. /л.186- л.189 от делото на СРС/, като в последния документ тя не
фигурира и съответно- липсва подпис от нея за проведените през 2017г.
инструктажи на служителите на ответника. Ето защо, настоящият съдебен състав
приема, че показанията на свидетеля на ответника относно установения от него
факт, че ищцата не е работила през 2017г. са достоверни, като причината за това
е била у ответното дружество. Настоящият съдебен състав приема, че при съвкупна
преценка на събраните по делото писмени доказателства- заповед №
133/03.01.2017г. и гласни доказателства - показанията на св.П. и установеният
от тях факт, че ищцата не е работила през 2017г. по причина у ответното
дружество-работодател, свързано с лошото финансово състояние на последното,
обосновават правен извод, че ищцата не е работила поради престой по смисъла на пар.1,т.14 от ДР на КТ през цялата 2017г. по причина на
ответника-работодател. В хипотезата на престой работодателят има няколко правни
възможности: 1/ да възложи на работника /служител изпълнението на друга
работа при условията на чл.120 от КТ; 2/ да предостави платения годишен
отпуск на работника / служителя- чл.173,ал.4 от КТ; 3/ да предостави на работника /служителя
ползването на неплатен годишен отпуск, но само при спазване на условията по
чл.160 от КТ- при изрично поискване с писмена молба от служителя, /която хипотеза в случая не бе
доказана/ и 4/ прекратяване на трудовото правоотношение при престой повече от
15 дни- чл.328,ал.1,т.4 от КТ. Съдът
намира за неоснователно възражението на ответника за ползван неплатен годишен
отпуск от ищцата през цялата 2017г., основан на издадената от него заповед №
133/03.01.2017г. и списъка към нея. Макар автентичността на подписа на ищцата
към този списък, установен с приетото заключение на СГр.Е
в първоинстанцонното производство да не е опровергана,
доколкото повторно изследване на тази автентичност не е заявено от ищцата и
съответно- не е било предмет на поставените от нея задачи към СГр.Е събрани във въззивното
производство, съдът приема, че с този подпис единствено е удостоверено
получаването и запознаването със съдържанието на заповедта. Видно от
съдържанието на заповед № 133/ 03.01.2017г. с нея от работодателя е
предоставена възможност на изброените в заповедта лица, между които и ищцата,
да ползват неплатен годишен отпуск за цялата 2017г. във връзка с намаления обем
работа. В заповедта е посочено тя да бъде сведена до знанието на изброените в
нея служители. С подписа на ищцата към
заповед № 133 съдът приема, че е удостоверено единствено, че съдържанието й е
доведено до знанието й. От ответника, обаче, в съответствие с носената от него доказателствена тежест не е установено ищцата да се е
възползвала от предоставената й възможност за ползване на неплатен годишен
отпуск. Тази възможност е следвало да бъде реализирана , както вече бе посочено
по-горе в мотивите по реда на чл.160,ал.1 от КТ. Ето защо, недоказано е
възражението на ответника за неположен от ищцата труд през 2017г. по причина на
ползван от нейна страна неплатен годишен отпуск. При така недоказано използване
на така изброените правни възможности от
страна на ответника-работодател в хипотезата на престой по негова вина той
дължи на работника /служител брутно трудово възнаграждение за времето на
престоя- чл.267,ал.1 от КТ. Именно тази
последна хипотеза на чл.267,ал.1 от КТ съдът приема, че се установява при
настоящия казус. Доколкото, обаче, в конкретния случай претенцията за 2017 г. е заявена от
ищцата на основанието по чл.128 от КТ –
като трудово възнаграждение за положен труд, съдът приема, че на така заявеното
основание, което не бе доказано като налично в случая, исковата претенция за
присъждане на трудово възнаграждение за 2017г. за сумата от 9 378,00лв.
следва да бъде отхвърлена.
Като
последица от отхвърлянето на претенцията за главницата по чл.128 от КТ от
9 378,00лв. за 2017г. следва да бъде отхвърлена като неоснователна и
обусловената от нея претенция по чл.86,ал.1 от ЗЗД за акцесорното
вземане за мораторна лихва върху тази главница в размер
на 660,63лв./ или за разликата над дължимия горепосочен размер от
1 274,98лв.- до пълния предявен размер от 1 935,61лв.
По
иска с правно основание чл.224,ал.1 от КТ
Съдът
намира, че исковата претенция е частично неоснователна.
От
събраните по делото доказателства се установи, че за 2016г. ищцата е ползвала
полагаемия й се платен годишен отпуск. От всички приети по делото СГр.Е, включително и тези във въззивното
производство категорично се установи, че подписите на двете молби, с които от
ищцата е заявено искане за ползване на полагаемият
й се платен годишен отпуск за 2016г. /л.60 и л.61 от първоинстанционното
дело/ са положени от ищцата. Ползването на
целия платен годишен отпуск за 2016г. е разрешено с двете заповеди на
ответника под № 126/ 17.06.2016г. и № 130/ 1.08.2016г. Неоснователно е
възражението на ищцата, че посочените две заповеди не следва да бъдат ценени
като доказателство, поради неизпълнено от ответника задължение за представяне
на оригиналите им по реда на чл.183 от ГПК. Посоченото процесуално задължение е
изпълнено от ответника в съдебното заседание на 27.11.2019г. /стр.6 от съдебния
протокол/, в което е извършена констатация между представените по делото в
заверени от ответника копия на документите и оригиналите на същите. Ето защо
претенцията по чл.224,ал.1 от КТ за 2016г. за сумата от 700,00лв. се явява
неоснователна.
Що
се отнася до претенцията по чл.224,ал.1 от КТ за 2017г., съдът намира, че тя се
явява основателна.
Както
вече бе посочено по-горе в мотивите,
настоящата инстанция приема, че през 2017г. ищцата е била в престой по вина на
ответника работодател, а не в неплатен годишен отпуск, /каквото е
неоснователното възражение на ответника неправилно прието за доказано с
обжалваното решение/ . При така приетата за доказана причина ищцата да не
полага труд през 2017г. , която е по вина на ответника –работодател, при съобразяване
на задължителното тълкуване на чл.7 от Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от
04.11.2003 г.,, дадено с решение на СЕС по съединени дела № C-762/18 и C-37/19 от
25.06.2020, което решение е задължително за настоящия съд,
следва да се приеме, че на ищцата се дължи обезщетение за неползвания платен
годишен отпуск за 2017г. в размер на 700,00лв. С посоченото решение на СЕС е
прието, че нормата на чл.7 от Директивата следва да се тълкува в смисъл, че в
хипотезите, при които работникът/ служител не е полагал труд през определен
период от време по вина на работодателя, /каквато е хипотезата както на
периода, през който работникът не е работил поради незаконно уволнение, така и
хипотезата, при която не е работил поради престой по вина на работодателя/,
както и в случай на неположен труд поради нетрудоспособност, който е извън
неговата воля и е непредвидима, работникът/ служител има правото на платен годишен отпуск, а в
случай на прекратяване на трудовото правоотношение- какъвто е настоящият- на
обезщетение за неползвания платен годишен отпуск. Аргумент, че на ищцата се
дължи обезщетението за неползвания платен годишен отпуск в хипотезата на
доказан престой по вина на работодателя е и нормата на чл.173,ал.4 от КТ,
даваща възможност на работодателя да предостави на служителя ползването на
платения годишен отпуск и без съгласие на последния при престой повече от 5
дни. В случая не бе доказано ответникът да е предоставил, както вече бе
посочено по-горе в мотивите на настоящото решение, ползването на ищцата на
платения годишен отпуск за 2017г. Ето
защо , съдът приема, че на ищцата се дължи обезщетението по чл.224,ал.1 от КТ
за неползвания платен годишен отпуск за 2017г. в размер на 700,00лв. ск.
С
оглед гореизложените мотиви, съдът
приема, че искът по чл.224,ал.1 от КТ следва да бъде отхвърлен.
По
частната жалба на ищцата срещу определението по чл.248 от ГПК от 14.04.2020г.
Настоящият
съдебен състав намира частната жалба за частично основателна.
Своевременно
в съдебното заседание, в което от първата инстанция е даден ход на устните
състезания от ищцата е направено възражение по чл.78,ал.5 от ГПК – за
прекомерност на адвокатското възнаграждение, заплатено от ответника. От
представения по делото договор за правна защита и съдействие се установява, че
то е в размер на 1 600,00лв. В този размер , предвид изхода на делото пред
първата инстанция то е присъдено с обжалваното решение, като с определението по
чл.248 от ГПК е оставено без уважение искането на ищцата за изменение на
решението в частта за тези разноски чрез намаляването им до размер на
1 084,04лв.
Настоящият
съдебен състав намира, че неправилно с първоинстанционното
решение и обжалваното определение по чл.248 от ГПК възражението на ищцата по
чл.78,ал.5 от ГПК не е уважено. Настоящият съдебен състав като прецени фактическата
и правна сложност на делото , предвид неговият предмет, извършените процесуални
действия в първоинстанционното производство,
/свързани със събирането на писмени и гласни доказателства и четири експертни
заключения / приема, че адвокатското
възнаграждение на ответника при съобразяване на приложимата към датата на
сключване на договора за правна помощ редакция на чл.7,ал.2 от Наредба №
1/2004г. /обн. в ДВ, бр.4182017г./ и приложимата
разпоредба на чл.7 ,ал.9 от Наредба № 1/2004г., следва да бъде намалено до
размера на сумата от 1 300,00лв.
Поради това обжалваното определение следва да бъде отменено като
неправилно, а посочения приет за дължим размер на адвокатското възнаграждение
на ответника, след приложението на чл.78,ал.5 от ГПК от 1 300,00лв. съдът ще
съобрази при новото изчисляване на разноските по делото, съобразно изхода на
спора пред настоящата инстанция.
По
разноските по делото:
При
горния изход на делото и на основание чл.78,ал.1 от ГПК ищцата има правото на
разноски за първата инстанция за адвокатско възнаграждение съразмерно на
уважената част от исковете от 476,83лв. За въззивното
производство й се следват разноски за един адвокат, съразмерно на уважената
част от жалбата от 357,67лв. от заплатената сума от 750,00лв. Съдът намира за
неоснователно възражението на ищцата, че платеното адвокатско възнаграждение от
1500,00лв. е за един адвокат и е в минималния размер. Видно от съдържанието на
договора за правна защита и съдействие той е сключен между ищцата и двама
адвокати – нейни пълномощници. При липсата на
указание заплатеното адвокатско възнаграждение да е договорено и платено само
на единия от пълномощниците, съдът приема, че то е
договорено общо за двамата , като в рамките на общия размер на всеки е заплатено
по равно- по 750,00лв./.
Съответно,
на ответника се следват на основание чл.78,ал.3 от ГПК разноски за първоинстанционното производство за адвокатско
възнаграждение от 680,03лв., определено
съразмерно на отхвърлената част от исковете от приетото за дължимо адвокатско
възнаграждение от 1 300,00лв. при уваженото възражение на ищцата по
чл.78,ал.5 от ГПК в производството по обжалване определението на СРС по чл.248
от ГПК.
За
въззивното производство ответникът има правото на
разноски за вещи лица, съразмерно на отхвърлената част от жалбата на ищцата от
496,95лв.
На
основание чл.78,ал.6 от ГПК ответникът следва да заплати по сметка на СРС
дължима държавна такса съразмерно на уважената част от исковете от388,73лв. ,
както и сумата от 829,79лв.- депозити за вещи лица. А по сметка на СГС – сумата
от 202,95лв.- дължима държавна такса по въззивната и
частната жалба на ищцата, съразмерно на уважената част от тях, както и сумата
от 133,53лв.- депозит за вещо лице във въззивното
производство.
Воден
от горните мотиви, Софийски градски съд
Р Е
Ш И :
ОТМЕНЯ определението
под № 72561/ 14.04.2020г. на СРС, 62 състав, с което е оставено без уважение искането на Е.С.Ц. - Я.по
чл.248 от ГПК – за изменение на първоинстанционното
решение, обективирано в протокол от съдебно заседание
на 27.11.2019г. по гр.дело № 16568/2019г.
в частта за разноските, присъдени на ответника „Ф.и.г.“ ЕООД за
адвокатско възнаграждение, поради прекомерност на това възнаграждение.
ОТМЕНЯ решението, обективирано
в протокол от съдебно заседание на 27.11.2019г., постановено по гр. дело № 16568/2019г. на Софийски
районен съд, 62 състав, в частта, с която са отхвърлени предявените от Е.С.Ц. срещу „Ф.и.г.“
ЕООД обективно съединени искове, както следва: 1/ иск с правно основание
чл.128,т.2 от КТ за сумата от 7 815,00лв. , претендирана
като неизплатено трудово възнаграждение за периода м.03.2016г.-
м.12.2016г., 2/ иск с правно
основание чл.86,ал.1 от ЗЗД за сумата от 1 274,98лв. – мораторна
лихва върху главницата от 7 815,00лв., натрупана за периода на забавата
10.04.2016г.- 09.03.2018г. и 3/ иск с правно основание чл.224,ал.1 от КТ –
за сумата от 700,00лв.- обезщетение за неползван платен годишен отпуск за
2017г. , както и в частта, с която Е.С.Ц.
е осъдена да заплати на „Ф.и.г.“ ЕООД – разликата над дължимата сума от
680,03лв.- до пълния присъден размер на сумата от 1 600,00лв.- разноски по делото
за адвокатско възнаграждение,, ВМЕСТО
ТОВА ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Ф.и.г.“ ЕООД с ЕИК *****да заплати на Е.С.Ц.- Я.с ЕГН **********, както следва: 1/ на основание чл.128,т.2 от КТ - сумата от 7 815,00лв. , представляваща
неизплатено трудово възнаграждение за периода м.03.2016г.- м.12.2016г., 2/ на основание чл.86,ал.1 от ЗЗД – сумата
от 1 274,98лв. – мораторна лихва върху главницата от 7 815,00лв.,
натрупана за периода на забавата 10.04.2016г.- 09.03.2018г. и 3/
на основание чл.224,ал.1 от КТ – сумата
от 700,00лв.- обезщетение за неползван платен годишен отпуск за 2017г.
ПОТВЪРЖДАВА решението,
обективирано в протокол от съдебно заседание на
27.11.2019г., постановено по гр. дело № 16568/2019г.
на Софийски районен съд, 62 състав, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА „Ф.и.г.“
ЕООД да заплати на Е.С.Ц.- Я.сумата
от 476,83лв.- разноски за първоинстанционното
производство и сумата от 357,67лв.- разноски за въззивното
производство, на основание чл.78,ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА
Е.С.Ц. да заплати на „Ф.и.г.“ ЕООД сумата от 496,95лв.- разноски по делото за въззивното
производство, на основание чл.78,ал.3 от ГПК.
ОСЪЖДА „Ф.и.г.“
ЕООД, на основание чл.78,ал.6 от ГПК да заплати по сметка на СРС : сумата от
388,73лв.- дължима държавна такса по предявените искове, съразмерно на
уважената част от тях и сумата от 829,79лв.- депозити за вещи лица, съразмерно
на уважената част от исковете, а по
сметка на СГС : сумата от 202,95лв.- дължима държавна такса по въззивната и частна жалба на ищцата, съразмерно на
уважената част от тях и сумата 133,53лв.- депозит за вещо лице.
Решението подлежи на обжалване пред
ВКС в 1 месечен срок от връчването му на страните, при условията на чл.280,ал.1
и ал.3 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ : ЧЛЕНОВЕ : 1. 2.