РЕШЕНИЕ
№ 87
гр. Пловдив, 25.05.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ПЛОВДИВ, 2-РИ НАКАЗАТЕЛЕН СЪСТАВ, в
публично заседание на двадесет и втори март през две хиляди двадесет и
втора година в следния състав:
Председател:Магдалина Ст. Иванова
Членове:Михаела Хр. Буюклиева
Велина Ем. Антонова
при участието на секретаря Елеонора Хр. Крачолова
в присъствието на прокурора Стефани К. Черешарова
като разгледа докладваното от Велина Ем. Антонова Въззивно наказателно
дело от общ характер № 20225000600043 по описа за 2022 година
Производството е по реда на глава ХXI от НПК.
Делото е било образувано във връзка с жалба на адв. Н.К. – защитник на
подсъдимия Ж. И. В. срещу присъда от 30.11.2021 г. по НОХД № 639/2019 г.
на Окръжен съд – *, наказателно отделение.
С посочения съдебен акт подсъдимият Ж. И. В. е бил признат за виновен
по повдигнатото му обвинение за извършено престъпление по чл. 343, ал. 3,
предл. 5, б. „б“ вр. чл. 342, ал. 1 НК, за което са му били наложени наказания
при условията на чл. 55, ал. 1, т. 1 и чл. 57, ал. 2 НК - девет месеца лишаване
от свобода, чието изпълнение е било отложено с изпитателен срок от три
години, след влизане на присъдата в законна сила. На основание чл. 343 г във
вр. чл. 37, ал. 1, т. 7 НК В. е бил е бил лишен от право да управлява МПС да
срок от една година. Със съдебния си акт окръжният съд е оправдал
подсъдимия по първоначално повдигнатото му обвинение за това деянието да
е било осъществено в причинна връзка и с нарушение на правилото за
движение по пътищата по чл. 119 ЗДвП. Със съдебния си акт първият съд се е
произнесъл и за разноските по делото.
В подадената жалба подсъдимият атакува присъдата като неправилна,
незаконосъобразна и постановена в противоречие със събраните
1
доказателства. При условията на алтернативност се иска същата да бъде
отменена и подсъдимият да бъде признат за невинен и оправдан по
повдигнатото му обвинение или да бъде намален срока на кумулативно
наложеното на дееца наказание лишаване от правоуправление. В допълнение
към жалбата на защитата на подсъдимия се оспорва наличието на приетото с
присъдата нарушение на чл. 20, ал. 2 ЗДвП, като се сочи, че следва да се
прецени разпоредбата на чл. 119 от ЗДвП в причинна връзка с деянието, както
и се излагат доводи, че пешеходката не е преминавала през пешеходната
пътека, за да възникват съответните задължения за водача на МПС.
Частните обвинители В. Т. Г., П. В. П. и В. Т. Г., чрез повереника си
адв. Р.М. във възражение срещу жалбата на подсъдъмия сочат, че първият съд
правилно е квалифицирал деянието в причинна връзка с нарушението на чл.
20, ал. 2 ЗДвП, тъй като поведението на пострадалата няма как да бъде
определено като такова, нарушаващо чл. 119, ал. 1 ЗДвП, което се отнасяло
само до пешеходци, които са стъпили или преминават през пешеходна пътека.
Релевират, че няма пречка да се квалифицира деянието във връзка с „общата“
норма на чл. 20, ал. 2 ЗДвП. По изложените съображения не са съгласни със
защитата, че щом подсъдимият не е нарушил чл. 119, ал. 1 ЗДвП, а ПТП е
настъпило на пешеходна пътека, то същият не е допуснал каквото и да било
нарушение на правилата за движение. Още повече, че нямало обвинение за
нарушението, за което е бил признат за виновен.
В хода на съдебните прения, представителят на държавното обвинение
сочи, че деянието следва да се квалифицира в причинна връзка с разпоредбата
на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, като се коригира допуснатата и от първия съд
непрецизност да се говори общо за чл. 20, ал. 2 ЗДвП в мотивите към
присъдата. Представителят на Апелативна прокуратура - Пловдив изразява
становище за неоснователност на жалбата на подсъдимия и моли присъдата,
като правилна и законосъобразна във всичките й части, да бъде потвърдена.
В хода на съдебните прения адв. Е.Т. – повереник на частните
обвинители П. В. П., В. Т. Г. и В. Т. Г. поддържа становището на адв. Р.М.,
като доразвива доводите на частното обвинение, че законът е приложен
правилно от страна на първия съд, който е наложил и справедлива
кумулативна санкция на подсъдимия. Моли обжалваната присъда да бъде
потвърдена. Явяващите се в залата частни обвинители П.П. и В. Т. Г.
поддържат становището на повереника си.
Защитникът на подсъдимия адв. Н.К. поддържа наведените с жалбата и
допълненията към същата доводи, като намира, че при стъпване на
пешеходната пътека от страна на пострадалата, ударът е бил неизбежен, тъй
като е попадала в опасната зона. Релевира, че наличието на квалифициращия
признак – деяние настъпило на пешеходна пътека, следва да изключи
приложението на „общото“ правило на чл. 20, ал. 2 от ЗДвП и поради
неизбежност на удара поради внезапното навлизане на пострадалата на
пешеходната пътека, отговорността на подсъдимия следва да отпадне, като
бъде оправдан по обвинението.
Подсъдимият В. поддържа доводите на свое защитник.
2
В последната си дума предоставя на съда да реши.
ПЛОВДИВСКИЯТ АПЕЛАТИВЕН СЪД, след като се запозна с
приложените по делото доказателства, прецени направените оплаквания,
становищата на страните и служебно извърши проверка на правилността и
законосъобразността на обжалвания съдебен акт в пределите и предмета на
въззивната проверка по чл. 313 и чл. 314 от НПК, намери за установено
следното:
Депозираната жалба е подадена в срок, от надлежно легитимирана
страна, срещу подлежащ на обжалване съдебен акт, поради което се явява
процесуално допустима и разгледана по същество – частично основателна.
За да постанови атакуваната присъда, Окръжният съд е приел за
установена фактическата обстановка, изложена и в обвинителния акт, която в
принципен план се възприема и от настоящата инстанция, както следва:
Ж. И. В. притежавал свидетелство за правоуправление № * от
28.11.2011 год. Работел като „*” в „*“ ЕООД - * с едноличен собственик М.
Г., като управлявал товарен автомобил, марка „*”, модел „*“, с рег. № *.
На 09.12.2014 год. рано сутринта прекият началник на В. - И. К. му
възложил курс до * за зареждане на магазини. В областния град /*/ живеела И.
И. Г., на 83 години, като обитавала жилище в бл. № 32 на булевард „*“ в *
заедно с мъжа си В. Т. Г. и с внука им В. Т. Г.. Била в добро здравословно
състояние, жизнена и енергична, не страдала от старческа деменция. Грижела
се за цялото домакинството. На същата дата - 09.12.2014 год., около 9 часа
сутринта, излязла да напазарува до хранителен магазин в близост до блока.
Налагало се да пресече булеварда по най-близката пешеходна пътека тип
„Зебра“ пред съседния блок № 30. Същата започвала от тротоара пред
посочения блок и прекъсвала в разделителна затревена ивица. От другата
страна на разделителната ивицата симетрично продължавала до
срещуположния тротоар на булеварда. И двете части на пътеката били
маркирани с напречна пътна маркировка, съобразно правилата на чл. 64 т. 3
от Правилника за прилагане на Закона за движение по пътищата /ППЗДвП/.
Била обозначена с предупредителен пътен знак Д 17 от ППЗДвП от двете
страни. Булевард „*“ бил разположен в посока север-юг, като северната му
част бил един от изходите на *. Имал две платна за еднопосочно движение с
по две ленти за движение с непрекъсната линия помежду им. Платната били
разделени от разделителна затревена ивица с ширина от 2.90 м., която се
издигала над нивото на платното за движение с височина 0.19 м.
Разделителната ивица била оградена с предпазни метални решетки,
прекъснати в зоната на пешеходната пътека. Пътното платно било с настилка
от асфалтобетон и с низходящ наклон в посока юг.
На 09.12.2014 год. валял дъжд и пътят бил мокър, но видимостта била
добра. След като заредил магазин в кв. „*“ в *, около 9 часа, подс. В. потеглил
по бул. „*“ в посока-юг към МБАЛ АД- *. Движел се с 59 км/час в лявата
лента за движение на западното платно, тъй като в дясната от дъжда се
стичала вода и съществувала опасност да намокри пешеходците, които се
движели по тротоара.
3
В същото време И. Г. започнала да пресича булеварда по пешеходната
пътека в посока от изток на запад. Носела чадър, като спряла на
разделителната ивица за кратко време, като предната част на тялото й била
насочена към западната половина на пешеходната пътека. За подс. В.
съществувала пряка видимост към нея от разстояние 84-87 м., като я възприел
на разделителната ивица, когато била неподвижна. Г. предприела внезапно
навлизане върху платното за движение в момента, в който управляваният от
подсъдимия автомобил бил на разстояние около 33 метра, за да пресече
пешеходната пътека, при което последвал удар между предната лява част на
микробуса и дясната част на тялото й под центъра на тежестта, в следствие на
който то се ударило в бронята и причинило напукването й, качило се на
предния капак, където предизвикало овална вдлъбнатина и друго напукване
на предното панорамно стъкло вляво, след което било изхвърлено на асфалта
пред колата с глава на изток. Подс. В. спрял микробуса, уверил се че жената е
в съзнание и сигнализирал на спешен номер - тел. 112. В този момент се
приближила К. Б., която възприела произшествието едва след настъпване на
съприкосновението между пешеходката и автомобила. До мястото на
инцидента дошъл и Е. Г. – лекар, който отивал на работа. Г. констатирал
тежкото състояние на пострадалата. Предупредил В. да не я мести. Изчакал
колегите си от Спешна медицинска помощ, които транспортирали
пациентката в ОАИЛ *. Там около 12 часа на 09.12.2014 год. настъпила
смъртта й. Причина за смъртта на И. И. Г. според съдебно-медицинската
експертиза е съчетана травма - кръвонасядане на меките обвивки на черепа,
кръвоизлив и оток на мозъка, счупване на гръдната кост и ребра двустранно,
както и разкъсвания на вътрешни органи. Според вещото лице смъртта е била
неизбежна, въпреки оказаната медицинска помощ. Същата се намира в пряка
и непосредствена причинна връзка с получените увреждания от ПТП.
В рамките на досъдебното производство са били изготвени няколко
автотехнически експертизи – основна, комплексна, повторна, арбитражна и
допълнителна арбитражна експертизи. Според вещите лица проф. д-р на т. н.
инж. К., доц. д-р инж. У. и инж. И., изготвили арбитражната и
допълнителната такава експертизи, водачът на МПС е имал техническа
възможност да се съобрази с навлизащата на платното за движение
пешеходка, като намали скоростта си на движение до технически безопасната
от 48 км/час и да предотврати пътно-транспортното произшествие. Мястото
на удара е фиксиран върху пешеходната пътека, на пресечната точка между
траекториите на движение на автомобила и пострадалата - на 2,20 метра от
лявата граница на западното платно и на около 2,30 метра преди мерната
линия по посока на движение на товарния автомобил, посочена на скицата.
Изхождайки от обективни данни, експертите са заключили, че в момента на
удара скоростта на микробуса е била 48 км/час, а преди него - 59 км/час.
Изчислената опасна зона е от 40 метра и за тях не съществуват съмнения, че в
момента в който пешеходката е предприела пресичане на западното платно
автомобилът е бил на около 33 метра от нея, тоест в опасната си зона. От
друга страна, обаче, след като е безспорно установено, че подс. В. е могъл и е
бил длъжен да я възприеме от 87 метра преди мястото на удара, то
4
правилното му поведение е налагало намаляване на скоростта до технически
безопасната, да спре и да пропусне пресичането й и след това да продължи
движението си. Безопасната скорост е изчислена от вещите лица на 48 км/час.
Свидетелката К. Б. е единственият свидетел – очевидец, която има
възприятия отчасти за случващото се. Същата се движила по тротоара
/покрай оградата на бившето военно поделение/, след като е пресякла
пешеходната пътека на кръстовището на бул. „*” и ул. „*”. От протокола за
разпит на свидетелката в съдебно заседание пред втората първа инстанция и
от прочетените от досъдебното производство нейни показания се
потвърждава, че времето е било дъждовно, като свидетелката възприела
пешеходката Г. на разделителната ивица с отворен чадър над главата, като
според Б. пешеходката е имала намерение да пресича, тъй като „жената явно
точно беше тръгнала да пресича по пешеходната пътека“ /л. 61, том 1 от
досъд. пр./. Свидетелката сочи, че автомобилът се е движил в лявата пътна
лента, не е възприела кога пешеходката Г. е предприела пресичане на пътното
платно, но е чула звук от удар и когато се обърнала видяла, че колата удря
пресичащата на пешеходната пътека жена. При удара тялото на жената се
вдигнало от пътя и след това паднало на земята. /също протокол за разпит л.
61-гръб, т. 1 от досъд. пр./. След удара свидетелката видяла как автомобилът
спира, от него излиза подс. В., който отива до пешеходката на платното и се
връща до автомобила за мобилния си телефон. Приближавайки към мястото
на ПТП чула водача да говори по мобилния телефон – „обади се за линейка,
най-вероятно на тел. 112”. В същия протокол за разпит от досъд. пр. Б. казва,
че на отправен от нея въпрос към подс. В. „Какво стана?”, той й отвърнал, че
не е видял пешеходката, като в съдебно заседание пред втората първа
инстанция К. Б. потвърждава прочетените показания, като сочи, че тогава
споменът й е бил по-ясен и заявеното е вярно /л. 150, том 1 от делото на
втората първа инстанция/.
На местопроизшествието пристигнал екип на Спешна помощ, като
пострадалата Г. била транспортирана и приета с диагноза „Комбинирана
травма. Травматичен шок”в ОАИЛ към МБАЛ АД-*. На същата дата в 12,40
ч. пострадалата починала /в този смисъл история на заболяването – л. 42, т. 2
от досъд. пр./.
Видно от съдебномедицинската експертиза на труп № 247/2014,
изготвена от вещото лице д-р Е. на досъдебното производство, при
аутопсията върху трупа на пострадалата Г. са установени съчетана травма –
разкъсно контузни рани по главата и лицето; охлузване на лицето;
кръвонасядане на меките обвивки на черепа; травматичен субарахноидален
кръвоизлив; оток на мозъка; кръвонасядане на рехавата тъкан на шията;
счупване на гръдната кост; счупване на ребра – двустранно; кръвонасядане на
сърдечната торбичка; разкъсвания на черния дроб и дръжката на червата;
кръвоизлив в коремната кухина и хематом в задкоремното пространство;
дълбоки кръвонасядания на десния крак и по тялото. Като причина за смъртта
е посочена описаната съчетана травма. Смъртта е била неизбежна въпреки
оказаната специализирана медицинска помощ, като установените увреждания
са причинени по механизъм на действие от твърд тъп предмет и могат да се
5
получат при автомобилна травма.
На инкриминираната дата – 09.12.2014 г. бил извършен оглед на
местопроизшествие /протоколът от същия е приложен на л. 49, т. 1 от досъд.
пр./ ведно с фотоалбум към същия. На водача на МПС – подс. В. е бил
съставен и АУАН № 005773/09.12.2014 г. /приложен на л. 3, том 3 от досъд.
пр./. На 22.03.2016 година, с оглед проверка на данните получени след разпит
в качеството на свидетел на Ж.В., бил проведен следствен експеримент като
получените данни били обективирани в протокол и фотоалбум /л. 87-94, т. 1
от досъд. пр./. Съгласно последния водачът на товарния автомобил е имал
пряка видимост към пешеходката на разстояние от около 87 м. северно от
ориентира или на около 84 м. преди пешеходната пътека. Установено било
също така, че пешеходната пътека била маркирана с пътна маркировка в жълт
цвят, както и че на западния тротоар имало поставени пътни знаци – А18
/предупредителен/ на разстояние 40,90 м. северно от ориентира и пътен знак
№ Д17 /със специално предназначение/ на разстояние 2,50 м. северно от
ориентира. Данните от протокола за следствен експеримент са послужили и
за изготвяне на назначените в подготвителната фаза експертизи.
В рамките на досъдебното производство били изготвени еднолична,
комплексна, повторна и арбитражна, както и допълнителна такава,
автотехнически експертизи. От назначената съдебна автотехническа
експертиза, изготвена от инж. Р. /л. 104-120, т. 1 от досъд. пр./, се установява,
че бул „*” в гр. * се състои от две платна за еднопосочно движение, като
между тях има разделителна затревена ивица с широчина 2,90 м., която е над
нивото на платното за движение с Н = 0,19 м. Платното за движение в посока
юг е с широчина 7,20 м., разделена на две пътни ленти /всяка с широчина 3,60
м./, които в областта на пешеходната пътека са разделени с непрекъсната
линия. Пътната настилка е изпълнена от асвалтобетон, към момента на
произшествието е била мокра. Пешеходната пътека е с широчина 3,00 метра,
изпълнена в жълт цвят, като е имало и поставен пътен знак № Д17. Мястото
на удара е определено на разстояние около 2,05 м. западно от базовата линия,
като скоростта на движение на товарния автомобил преди удара е определена
на около 46,08 км./ч., а в момента на удара на около 39,60 км./ч. Опасната
зона за спиране на МПС при определената скорост непосредствено преди
удара е определена на 33,67 м., като е прието, че водачът на товарния
автомобил не е имал техническа възможност да предотврати произшествието
с екстремно задействане на спирачната му уредба тъй като автомобилът се е
намирал на разстояние 22,04 м. Произшествието е било предотвратимо при
скорост на движение на автомобила по-ниска от 33,12 км./ч. Същите
„оправдателни“ изводи са направени и в назначената тройна комплексна
експертиза, изготвена от инж. Р., д-р Е. и инж. К..
Съгласно заключението на назначената тройна автотехническа
експертиза /л. 154-200, т. 1 от досъд. пр./, изготвена от инженерите М., С. и П.
скоростта на товарния автомобил в момента на удара е била около 49 км./ч.,
както и скоростта преди задействане на спирачната система, поради липса на
обективни данни за намаляване на скоростта на движение, като опасната зона
/дължината на пълния спирачен път/ в конкретната пътно-климатична
6
обстановка е била установена на 27,98 м. Вещите лица са приели, че от
протокола за следствен експеримент е установено, че водачът е имал пряка
видимост към пострадалата на отстояние 84 м. преди пешеходната пътека, в
който момент същата е била неподвижна на разделителната ивица, поради
което ако е реагирал в този момент би имал техническата възможност да
установи автомобила преди мястото на удара и да избегне произшествието
чрез безопасно екстрено спиране, както и би имал техническата възможност
да предотврати ПТП чрез екстрено спиране, ако в момента на тръгване на
пешеходката за да навлезе на платното за движение се е движел със скорост
по-малка от 46 км./ч., но със скоростта на движение приета от вещите лица
/49 км./ч./ не е имал техническата възможност да предотврати удара чрез
безопасно екстрено спиране. При определената опасна зона от 27,98 м.,
скорост на движение от около 49 км./ч. и предприето екстрено задействане на
спирачната система на разстояние около 16,80 м. вещите лица приемат, че
ударът е бил неизбежен. Като причина за настъпилото ПТП те са посочили,
че пешеходката Г. е предприела пресичане на платното за движение по начин
и в момент, в който не е било безопасно, без да се съобрази с разстоянието до
приближаващото се ППС и с неговата скорост на движение, като по този
начин удара е попаднал в опасната зона на т. а. „*“.
Поради противоречията в заключенията на двете експертизи относно
скоростта на движение на товарния автомобил, управляван от подс. В. преди
удара и към момента на удара, опасната зона, спирачния път, и безопасната
скорост на движение е била назначена арбитражна експертиза в състав
автоекспертите професор д-р на т. н. инж. К., доц. д-р инж. У. и инж. И..
Последните трима са изготвили мащабна скица на местопроизшествието,
както и компютърен модел на ПТП въз основа на всички събрани материали
по досъдебното производство. За определяне мястото на удара са използвали
няколко показателя – направлението на увреждане на тялото /съгласно
медицинската документация/, побитостите по купето в челната част и
счупеното челно стъкло, както и от гласните доказателства от
разположението на тялото на пострадалата, като същият е определен /като
първоначален контакт/ на 2,2 м. от лявата граница на платното и на 2,3 м.
преди мерната линия. За определяне скоростта на движение на товарния
автомобил са използвали няколко различни метода, като тази преди удара е
определена на около 59 км./ч., а към момента на удара около 48 км./ч.
/Посочената скорост на движение на МПС при удара съвпада и със скоростта,
определена около 48 км./ч., и от назначената тройна автотехническа
експертиза на вещите лица М., С. и П../ Доколкото е изчислено, че опасната
зона за спиране на автомобила е била около 40 м., а в момента на пресичане
на лявата граница от пешеходката автомобилът се е намирал на разстояние
около 32,8 м. преди мястото на удара като е възприел опасността на около 29
м. от мястото на удара, е прието че водачът не е имал техническата
възможност да предотврати ПТП спрямо момента на навлизане на
пешеходката на платното за движение. Използвайки данните от проведения
следствен експеримент, според който за водача на МПС е установено, че е
имал пряка видимост към пешеходката от разстояние 87 м., което е
7
значително по-голямо от опасната зона, според вещите лица от арбитражната
експертиза, се налага извод, че подс. В. е имал техническата възможност да се
съобрази с приближаването към пешеходната пътека като намали скоростта за
движение до технически безопасната от около 48 км./ч. при което ПТП е било
предотвратимо дори пешеходката да е предприела внезапно навлизане на
платното. Изводът на експертите К., У. и И. е, че пешеходката също е имала
техническа възможност да възприеме автомобила, неговото положение и
скорост на движение преди да навлезе на платното за движение.
Допълнителната арбитражна експертиза на вещите лица К., У. и И. дава
отговори и на поставените въпроси за несъответствията в заключенията на
предходните експертизи, както и причината, поради която е приета различна
скорост на движение на товарния автомобил преди и към момента на удара,
която се различава от тази, приета от назначената тройна автотехническа
експертиза на вещите лица М., С. и П..
Тази фактическа обстановка е приета за установена от окръжния съд
въз основа на показанията на разпитаните пред втората първа инстанция
свидетели, подробно изброени от първия съд, както и от показанията на част
от тях /също изрично отбелязани в мотивите на втората първа инстанция/,
прочетени от досъдебното производство. Следва да се посочи, че настоящият
съд намира, че няма процесуална пречка за нуждите на производството да се
ползват и приобщените чрез прочитане показания на свидетелите Ж. Г. Ж., И.
Н. К., М. Д. С., Д. В. Х., К. С. В. и Е. Б. Г. от досъдебната фаза, които са били
изключени от втората първа инстанция. Обстоятелството, че пострадалият В.
Т. Г. не е присъствал в съдебните заседание, в хода на които са възникнали
основанията за четене на показанията на свидетелите, не е пречка за
приобщаването им по посочения ред – чрез прочитането им със съгласие на
страните в залата, след като частният обвинител е бил редовно призован, не
се е явил в съдебните заседания и не е посочил уважителна причина за това.
Още повече, че в проведените заседания е участвала адв. Р.М. – повереник и
на тримата конституирани частни обвинители по делото, независимо от
обстоятелството, че втората първа инстанция е допуснала непрецизност,
защото в някои от протоколите за проведените заседания, не е отбелязала
изрично, че повереникът представлява и В. Т. Г.. Няма спор, обаче, че
последната е била редовно упълномощена да участва като повереник и на
тримата частни обвинители, като представителната й власт не е била
оттеглена пред първата инстанция, като адв. М. се явява процесуален
представител на тримата частни обвинители и във второто по ред въззивно
производство. Отделно от това, във връзка с избледнелия спомен при
разпитваните след години свидетели пред втората първа инстанция, за съда е
била открита и възможността за служебно инкорпориране на заявените от тях
пред разследващия обстоятелства и служебно, без за процедурата по ал. 4 на
чл. 281 НПК, поради което липсата на съгласие на страна за включване на
показанията чрез прочитането им, не е било пречка това да бъде сторено и
служеблно от съда.
Първият съдът е имал основание да кредитира показанията на
посочените в мотивите съм съдебния си акт свидетели, както тези дадени
8
непосредствено пред съда, така и приобщените чрез прочитане от
досъдебната фаза, като обективни, непротиворечиви, описващи
добросъвестно обстоятелствата, които са възприели. Същото следва да се
каже и за включените чрез прочитане показания на свидетели, за които се
посочи, че не е налице пречка също са се преценят в съвкупния
доказателствен материал, още повече, че посочените от настоящата
инстанция свидетели са посочили, че непълнотата в изнесените от тях данни
пред втората първа инстанция, се дължи на липсата на спомен. Правилно е
преценил, че показанията на свидетелите се потвърждават и от писмените
доказателства, протоколите за оглед на местопроизшествие, за следствен
експеримент, приобщени като доказателства по реда на чл. 283 от НПК,
съдебно-медицинската, тройната арбитражна и допълнителна арбитражна
експертизи и останалите обсъдени по делото материали. Първият съд е имал
основание да посочи, че кредитираните заключения по назначените
експертизи са изготвени компетентно, обосновано, пълно и от надлежни
специалисти, притежаващи знания в съответната научна област, поради което
ги е възприел изцяло.
Подсъдимият не е депозирал обяснения за нуждите на производството,
при все да са били прочетени тези от досъд. пр, в които е заявил, че не желае
да дава такива. Само по себе си самопризнанието, направено за целите на
диференцираната процедура по чл. 371, т. 2 НПК пред правата първа
инстанция, правилно не е било отбелязано от инстанцията, тъй като не може
да се ползва при последващо разглеждане на делото от втория по ред състав
на първоинстанционния съд. Само по себе си и обстоятелството, че в
показанията на свид. К. Б. се съдържат нейни лични възприятия за направено
от страна на подсъдимия лаконично извън процесуално самопризнание, не е
недопустимо. Заявеното от подсъдимия не е било в контролирана среда, в
която да е бил насочван и предразполаган да даде обяснения за случая, а
заявеното от него е било спонтанно като част от нормалния житейски цикъл.
Разбира се, съобразно императива на чл. 116, ал. 1 НПК, така включеното
изявление на подсъдимия, възпроизведено чрез показанията на Б., не е
достатъчно за постановяване на осъдителната присъда, но подобна хипотеза
не е налице в контекста на събраните по делото материали.
Настоящата инстанция намира, че погледнато в общ план окръжният
съд правилно е приложил материалния закон, приемайки, че обвинението е
доказано по безспорен и несъмнен начин, тъй като установените на базата на
годни процесуални доказателствени източници и релевантни за предмета на
доказване факти и обстоятелства водят до единствения възможен извод, че
подсъдимият е осъществил престъплението, за което е предаден на съд.
Въззивният съд ще внесе известни допълнения по отношение на пълнотата на
нарушените правила за движение по пътищата, които счита, че следва да се
отчетат като намиращи се в причинно-следствена връзка с процесното
престъпление.
По делото липсва спор за фактите за настъпилия противоправен
резултат – смъртта на пострадалата, причинените й телесни увреждания и
причинно - следствената връзка между този резултат и настъпилото
9
транспортно произшествие.
Обоснован и коректен е изводът на окръжния съд, че поведението на
подсъдимия, с което е допуснал нарушение на правилото за движение по
пътищата по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП, с което е запълнил бланкетния състав
на чл. 343 от НК, се намира е в пряка причинно – следствена връзка с
настъпилия смъртен резултат.
Правилно и законосъобразно е становището на окръжния съд, че
подсъдимият е нарушил чл. 20 ал. 2 изр. 1 от ЗДвП. Въззивният съд намира,
че в конкретния случай следва да приеме и нарушение на правилата за
движение по пътищата по чл. 119 , ал. 1 ЗДвП в причинна връзка с
настъпилия противоправен резултат.
Първата от посочените разпоредби задължава водачите на МПС да се
движат със скорост, съобразена с атмосферните условия, релефа на
местността, състоянието на пътя, характера и интензивността на движението,
маркировката, състоянието на водача и други обстоятелства от значение за
безопасността на движението. Величината на скоростта трябва да бъде в
зависимост от отрицателното влияние на тези фактори и колкото повече и по-
неблагоприятни са те в пътната обстановка, толкова по-ниска следва да бъде
избраната скорост на движение в сравнение с максимално допустимата. При
съобразяване на обективните находки на местопроизшествието, отразени в
протокола за оглед, резултатите от проведения следствен експеримент и
останалите извършени процесуално – следствени действия, подложени на
подробно експертно изследване и резултатите от него, намерили отражение в
изготвената съдебно – медицинска и арбитражни основна и допълнителна
автотехнически експертизи, окръжният съд е направил обоснован и
мотивиран извод, че скоростта, с която управляваният от подсъдимия
автомобил се е движил – 59 км./ч., е била несъобразена с пътната обстановка.
С основание окръжният съд се е доверил на изводите на кредитираните
експертизи, тъй като са изготвени от лица с необходимите знания и опит в
съответната област, обосновани, мотивирани и почиващи на обективните
находки, отразени в протокола за оглед на местопроизшествието. Вещите
лица, след които и двама хабилитирани научни работници, са защитили
убедително заключенията си пред втората по ред първа инстанция, като при
изслушването си в проведеното на 30.11.2021 г. съдебно заседание /л. 299-305,
том 2 от делото на втората първа инстанция/ са дали задълбочени и
изчерпателни отговори на всички въпроси, поставени от страните.
Налице са били неблагоприятни атмосферни условия – дъждовно време
и мокра пътна настилка. Тези неблагоприятни фактори, преценени в
условията на обозначена с пътен знак „Д17“ пешеходна пътека, са
задължавали подсъдимия като водач на МПС да се движи със скорост, която
да му позволи да намали и да спре пред всяко предвидимо препятствие, а
наличието на пешеходна пътека е основание да се приеме, че преминаване на
пешеходци по нея е предвидим фактор.
Подс. В. не е съобразил посочените отрицателни фактори и е взел
решение да се движи със скорост, която не му е позволила при възникналата
10
опасност, да намали скоростта и да спре, за да предотврати настъпването на
съставомерните последици /в този смисъл например решение № 28 от
24.03.2009 г. на ВКС по н. д. № 651/2008 г., II н. о., НК/. Подс. В. сам се е
поставил в невъзможност да предотврати неправомерния резултат, като
според арбитражната експертиза при движение със скорост от 48 км./ч. и
своевременна реакция от момента, от който пешеходката е била видима за
него, произшествието е било предотвратимо.
Неправилно е преценено от първостепенния съд, че не е било
допуснато от подсъдимия и нарушение освен на чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП и
на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, като възраженията в тази насока, наведени от
защитата на В., макар да се споделят частично от настоящия съд, не може да
доведат до претендирания от подсъдимия краен резултат.
Вярно е посоченото от защитата, че с обвинителния акт е била вменена
разпоредбата на чл. 119, ал. 1 ЗДвП, като е било посочено, че задължението
на водача на МПС да намали скоростта или да спре възниква при стъпили или
преминаващи на пешеходната пътека лица. В случая се касае за втората
хипотеза - преминаващи по пешеходната пътека пешеходци. Освен това
произшествието е вменено като настъпило на пешеходна пътека,
представляващо по-тежко квалифициран състав на транспортно престъпление
във връзка с вмененото нарушение и на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП. Страните не
спорят, че ударът е настъпил на пешеходната пътека в момент, в който
пострадалата е преминавала по нея, като подсъдимият не е спрял, за да я
пропусне. Оспорва се, обаче, дали при конкретната пътна ситуация
подсъдимият е имал задължение да реагира и дали е нарушил задължението
си по чл. 119, ал. 1 ЗДвП в причинна връзка. Настоящият съд намира, че
подсъдимият не е изпълнил задълженията си по чл. 20, ал. 2, изр. 1 и чл. 119,
ал. 1 от ЗДвП, като сам се е поставил в невъзможност да ги изпълни, поради
движение с несъобразена скорост. Въпреки установеното обстоятелство, че
пострадалата е попаднала в опасната зона за спиране на товарния автомобил в
момента, в който е преминавала по пешеходната пътека, не е налице
основание за оневиняване на подсъдимия, доколкото със собственото си
неправомерно поведение той сам се е поставил в невъзможност да
предотврати настъпването на обществено опасния резултат, поради което и не
е налице хипотезата на чл. 15 от НК. С основание в мотивите към атакуваната
присъда е приетото нарушение в режима на съобразената скорост по ЗДвП в
причинна връзка с деянието.
Видно от ТР № 28/28.XI.1984г. по н. д. № 10/84 г., ОСНК при наличие
на пешеходна пътека опасността за движението възниква към момента, в
който пешеходецът тръгва от тротоара или банкета към платното за
движение, дори преди още да е стъпил на него, щом с поведението си явно
или очевидно показва, че във всички случаи ще навлезе в платното за
движение. Отдалечеността от платното за движение е без значение, щом като
логичното развитие на пътната ситуация ще доведе до навлизане в него
непосредствено след това. Правото на пешеходеца по чл. 119 от ЗДвП е
обвързано със задължението на водачите на ППС да осигурят ползването му,
като своевременно намалят скоростта си на движение при приближаване към
11
пешеходна пътека или дори спрат. В тази връзка дефинирането от защитата и
поверениците на съотношението между разпоредбите на чл. 20 ал. 2, изр. 1
ЗДвП за избор на скорост, която съответства на конкретната пътна обстановка
и на чл. 119 ал. 1 ЗДвП, което урежда такава, като „общо“ към „специално“
правило за поведение на водачите към пешеходците, не може да бъде
споделен. Следва да се има предвид, че в доктрината проф. Михайлов в
„Проблеми на наказателното право – особена част“, изд. „Сиела“ 2008 г.
изрично сочи, че основни са онези правила, които обуславят и на които са
подчинени другите правила или изисквания за безопасността /л. 568 от цит.
съчинение/, като основните и неосновните правила трябва да са в
йерархическа зависимост и пълна съгласуваност. Проф. Михайлов отчита
непоследователност в практиката на съдилищата в тази връзка. Отбелязва, че
например в решение № 1167-76 г., НК на ВС, 3 н. о. се сочи, че правилото по
чл. 119 е частен случай на правилото по чл. 20, ал. 2 ЗДвП, докато в други
решения, неосновните се противопоставят на основните правила – като дава
да пример решение № 113-75 г., НК на ВС, 3 н. о. Проф. Михайлов отчита, че
подобни правила всъщност се намират в съотношение на отделно към
основно, защото едното допълва, конкретизира, уточнява другото /л. 588 от
цит. съчинение/. При това положение, след като в случая и двете правни
норми, след като са предвидени като част от правилата за движение по
пътищата по ЗДвП, установяват основни правила, те имат еднакъв характер,
като са напълно съгласувани помежду си, защото по този начин може да се
постигнат задачите и целите на ЗДвП. Във връзка с казаното не могат да
бъдат споделени доводите на защитата и повереника на частните обвинители,
че двете норми конкурират помежду си и като нарушено правило за
поведение по ЗДвП по непримирим начин можело да се отчете само едното от
тях.
Разглежданият казус е типична пътна ситуация, при която поради
неизпълнение на задължението за движение с безопасна скорост деецът не е
могъл да отреагира ефективно, чрез своевременно намаляване или спиране
пред появилото се препятствие в лентата му за движение. В контекста на
посоченото по-горе, че в момента, в който пешеходката е била видима за
подсъдимия /на 84 – 87 метра/ - след като е преминала средата на
разделителната ивица и така е демонстрирала недвусмислено намерението си
да пресече, за подсъдимия е възникнало задължението да намали скоростта
или да спре и да пропусне пострадалата да премине безпрепятствено по
пешеходната пътека. Като не е сторил това, подсъдимият е допуснал и
нарушение на чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, което наред с отчетеното също е в пряка
причинно – следствена връзка с настъпилия противоправен резултат.
Въззивният съд намира, че приетата от първия съд фактическа
обстановка разкрива нарушения на правилата за движение по чл. 20, ал. 2,
изр. 1 ЗДвП и чл. 119, ал. 1 ЗдвП. Посочените норми налагат задължение на
подсъдимия да управлява МПС със съобразена с пътните условия /дъждовно
време, мокра настилка/ скорост, която да му позволи да намали и да спре пред
всяка предвидима опасност на пътя – в случая обозначена със съответния
пътен знак Д 17 и пътна маркировка тип „зебра“ пешеходна пътека. Правилно
12
е отчетен началният момент от който за водача на ППС е възникнала
опасността на пътя, като е съобразено разяснението на разпоредбата на чл. 20,
ал. 2 ЗДвП, дадено в ТР № 28/1984 ОСНС /в същата насока например
решение № 39 от 01.03.2018 г. по н. д. № 32/2018 г. на ВКС, 2 н. о./.
Превишената в населеното място скорост от 59 км/ч. е пречка за прилагане на
института на чл. 15 НК в поискания от защитата смисъл, защото с това
нарушение на режима на скоростта подс. В. сам се е поставил в невъзможност
да предотврати удара. В случая правилно е преценено, че ПТП би настъпило
и при движение с предвидената в населено място скорост за движение,
поради което деянието следва да се квалифицира във връзка и с правилото за
движение по пътищата по чл. 20, ал. 2, изр. 1 ЗДвП за несъобразената скорост,
защото не превишената за населеното място, а несъобразената скорост над 48
км/ч. в случая е в причинна връзка с престъпния резултат. Вещите лице от
арбитражната експертиза са били категорични, че подсъдимият е могъл да
предотврати удар с пресичащата пешеходка, ако е поддържал скорост, близка
до разрешената за населено място, която не превишава 48 км/час.
Не мога да бъдат споделени доводите на защитата, че в случая след
като по преценка на подсъдимия пешеходката не давала признаци, че има
намерение да пресече, водачът нямал задължение да намали скоростта си на
движение. Следва да се посочи, че съгласно ТР № 28/1984 г. на ОСНК
задължение за намаляване на скоростта има при приближаване и преминаване
на всички видове пешеходни пътеки, като то е в зависимост от наличието на
пешеходци в близост до пешеходната пътека. Задължението за водача на
намали скоростта съществува винаги без значение дали пешеходецът
проявява колебливост при движението си, както в случая /в този смисъл
например решение № 247-1977 г., НК на ВС, 3 н. о./. Както посочва и
доктрината /цитираното съчинение на проф. Михайлов, л. 666/ „дори
спирането на пешеходец на разделителната линия на пътя невинаги
означава спиране за изчакване преминаването на пътнотранспортно
средство. Водачът не може да бъде уверен, че спирането е направено с оглед
да се даде път на МПС и особено, когато това спиране е направено за
ориентация на пешеходеца. Тогава не съществува сигурност за безопасно
преминаване на пътя нито у пешеходеца, нито у водача- решението на
пешеходеца да спре, да изчака и да пропусне МПС само тогава е
непоколебимо, когато е манифестирано външно с обективни и сигурни
белези“. В случая такива не са налице, като липсва основание да се
предположи, че пешеходката се намира на разделителната ивица, за да дава
предимство на водача, а не за кратко, за да се ориентира в пътната
обстановка, като от нея няма как да се очаква, че прави нещо различно от
това да завърши предприетото пресичане. В случая водачът е нарушил
посочените правила по ЗДвП поради необоснованата си преценка на
създадената пътна ситуация, произтичаща от налична и възможна предвидима
опасност, която е създадена от поведението на пешеходката. Водачът е бил
длъжен да наблюдава непрекъснато пътната обстановка и при появата на
пешеходци да съобрази скоростта си с оглед на тяхното правомерно и дори
неправомерно, налично или възможно поведение. След като по време на
13
движението си В. не е възприел своевременно и не е реагирал на изменението
на пътната ситуация и нейното логично развитие, като не е взел
необходимите мерки за сигурност, посочени и от вещите лица от
арбитражната експертиза, той не може да бъде оневинен.
Не намират опора в данните по делото възражението на защитата, че
пешеходката е престояла достатъчно дълго на разделителната ивица, поради
което В. приел, че тя няма да навлезе в платното за движение, защото дава
път на управляваното от него превозно средство. Адв. К. акцентира върху
обстоятелството, че от момента, от който пешеходката била видима за
неговия подзащитен, от около 87 метра, до момента на навлизането й на
около 33 метра пред автомобила, последният е изминал около 50 метра, в
рамките на които пешеходката проявявала колебание. За изминаването на
това време, защитата сочи, че времето за реакция на водача от 0,8 секунди е
изминало няколко пъти. Защитата, обаче, пропуска, че при скоростта, с която
се е движел подсъдимия, а именно 59 км/ч. това разстояние се изминава за
секунди, поради което, няма как да се приеме, че водачът се е уверил, че
пешеходката предприела пресичането на булеварда, го вижда и му отстъпва
да премине. Видно от заключението на арбитражната експертиза безопасната
скорост на движение на автомобила е била 48 км/ч, която се равнява на 13,4
метра в секунда, а при установената от водача скорост от 59 км/ч, т. е. 16,4
метра в секунда, опасната зона е била около 40 метра, като В. е възприел
опасността от около 29 метра от мястото на удара, като е имал техническа
възможност да я възприеме и реагира по-рано, когато пешеходката се е
намирала извън опасната му зона. При тези данни няма как да се твърди, че
пешеходката е била наблюдавана от водача да престоява безкрайно дълго на
разделителната ивица, което според него означавало, че го чака да премине, а
още по-малко това означава, че го вижда и възприема движението на
автомобила му, защото за около три секунди /според визираното от защитата
в пледоариите/ не била навлязла от разделителната ивица на платното. Видно
от устните разяснения на проф. К., направени в СЗ пред втората първа
инстанция /л. 302, том втори от делото на втората първа инстанция, протокол
от проведеното на 30.11.2021 г. заседание/, ако се приеме, че водачът е
намалил скоростта си до момента на удара от 59 км/час до 48 км/час, която е
обективно определена, и ако се приеме, че реагира за 1,6 секунди по-рано от
момента на навлизане на пешеходката, скоростта му на движение преди удара
ще бъде именно 59 км/ч., ако е реагирал от момента на навлизане. Видно от
посоченото на л. 302 гръб от цитирания протокол проф. К. устно е разяснил,
че времето на движение на пешеходката до момента на удара е 1,6 секунди,
като изминалият от нея път в същото време е 2,2 метра. За да е възможно
водачът да задейства ефективно спирачната уредба и колелата да блокират му
трябват поне 1,3 секунди, докато движението на пешеходката е 1,6 секунди.
Скоростта започва да намалява обективно след една секунда. Времето за
реакция е 0,8 секунди и задействане 0,2 секунди. /л. 30, том 2 от делото на
втората първа инстанция/, като времето от 0,8 секунди е обичайно за водач
със средно статистически качества /л. 303 гръб от цитираното дело/. Проф. К.
също сочи, че много водачи не отчитат времето си за реакция, като се
14
позовават единствено на разстоянието. „Времето за реакция от 1 секунда,
казва професорът, водачът не го отчита, като много често той отчита времето,
от когато възприема, че тя тръгва, когато го е отчел, а времето за реакция,
което е текло като негово разстояние, той не го отчита при декларирането
пред съда на отстоянието“. Ето защо, само по себе си отстоянието от
изминати 50 метра, на което акцентира защитата, по никакъв начин не държи
сметка за времето на необходимата реакция на водача в конкретната пътна
обстановка. Наред с това вещите лица /пак в цитирания протокол, когато да
били изслушани/ устно разясняват, че съгласно данните за извършеното
динамично изследване в изготвената арбитражна експертиза, е изчислена
скоростта на автомобила в момента на удара, като тя е получена според пет
независими метода. За изчислителна е приета скорост на движение на
автомобила в момента на удара от 48 км/час. Тази скорост напълно
съответства на травматичните увреждания на пешеходеца и материалните
щети по автомобила. Изминатият път на пешеходката от мястото на
навлизане на платното до мястото на удара е за време 1,63 секунди, което е
време е по-голямо от времето на автомобила от момента на възприемане на
опасността от водача до мястото на удара с 0,48 секунди. Експертизата е
приела своевременно възприемане на опасността от водача на автомобила към
момента на навлизане на пешеходката на платното, Това означава, че въпреки
отсъствието на спичани следи, водачът е успял да намали скоростта на
движение, като преди ПТП тя е била 59 км/ч или с 11 км/ч по-голяма.
Спирачната система е достигнала максимална ефективност преди удар. В
случая де се приеме друг момент на възприемане на опасността следва че е
налице закъснение с реакцията с 0,48 секунди. Това означава, че към момента
на възприемане на опасността автомобилът би бил по-близо до мястото на
удара, което не би се явило в полза на водача. В заключение следва още
веднъж да се посочи, че аргументите на защитата не намират опора в
експертните изводи на вещите лица, като не предполагат динамично и
всеобхватно изследване на процесната пътна ситуация, поради което не могат
да бъдат споделени.
Налице е квалифициращото обстоятелство – деяние извършено на
пешеходна пътека, като по безспорен начин е установено по делото, че удара
между управлявания от подсъдимия автомобил и тялото на пострадалата е
настъпил в рамките на обозначената, чрез хоризонтална и вертикална пътна
маркировка, пешеходна пътека. Обособената на пътното платно пешеходна
пътека сигнализира водачите за интензивна опасност от възможна поява на
пресичащи пешеходци. За съставомерността на деянието по този законов
текст е достатъчно то обективно да е осъществено в зоната на пешеходна
пътека, без в принципен план да е необходима някаква обвързаност с
конкретни правила за движение. С изискването за предпазливо преминаване
през такъв участък законът предоставя засилена закрила на всички
пешеходци, включително и на движещите се в нарушение на правилата на
ЗДвП. Легалната дефиниция на „пешеходна пътека” се съдържа в § 6, т. 54 от
ЗДвП – част от платното за движение, очертана или не с пътна маркировка и
сигнализирана с пътни знаци, предназначена за преминаване на пешеходци. В
15
случая са били налице всички признаци за наличие на пешеходна пътека –
както пътната маркировка, така и поставените предупредителни пътни знаци
/А18/ и такива със специални предписания /Д17/. Пътният знак А18
предупреждава водачите на ППС да приближаването на пешеходна пътека
тип „зебра“, сигнализирана с пътен знак Д17. Видно от разпоредбата на чл.
55, ал. 7 ППЗДвП пътен знак Д17 е пътен знак от група „Д“, раздел 5 от
Правилника, като същият се поставя на място, на което платното за движение
е предназначено за пресичане на пешеходци. Знакът се поставя от двете
страни на пътя по посока на движението. Подобна сигнализация създава
задължение на подсъдимия да съобрази поведението си на пътя с наличие на
пешеходна пътека и да засили вниманието си към наличието на потенциална
опасност. Сигнализирането с пътен знак Д17 го ангажира с поведение при
приближаването към пешеходна пътека да пропусне стъпилите на нея или
преминаващи по нея пешеходци като намали скоростта или спре, тъй като
мястото на пресичане на пострадалата представлява пешеходна пътека по
смисъла на закона.
От субективна страна, подс. В. е действал при условията на несъзнавана
непредпазливост /небрежност/ по смисъла на чл. 11, ал. 3, предл. 1 от НК. Той
не е предвиждал настъпването на общественоопасните последици – че ще
причини ПТП, в резултат на което ще настъпи смъртта на пострадалата Г., но
е бил длъжен съгл. чл. 20, ал. 2, изр. 1 и чл. 119, ал. 1 от ЗДвП, в съответствие
с особеностите на конкретната пътна обстановка и е могъл да ги предвиди и
предотврати, ако не беше допуснал посочените нарушения на правилата за
движение и бе предприел съответните своевременни действия по намаляване
на скоростта на движение. Не са били налице обективни пречки за
своевременно възприемане на пресичащата пешеходка и за движение със
съобразена с пътната обстановка скорост, която да му позволи да предотврати
настъпването на удара.
За прецизност следва да се посочи и следното. Като взе предвид
естеството на процесното деяние, което е основание за възникване не само на
наказателна, но и на административно-наказателно отговорност и въведеното
изискване с нормата на чл. 24, ал. 1, т. 8а НПК, въззивният установи, че въз
основа на издадения АУАН на В. не е било издавано НП, което е видно от
писмото на Началник сектор „Пътна полиция” /л. 105, т. 3 от досъд. пр./.
Във връзка с липсата на протест срещу частичното оправдаване на
подсъдимия за правната квалификация на деянието във връзка с нарушението
по чл. 119, ал. 1 ЗДвП настоящият съд намира, че няма пречка да се произнесе
и по това нарушение на правилата за движение по пътищата в посочения по-
горе смисъл, тъй като с това не се влошава положението на подсъдимия.
Забраната за утежняване на положението на обжалващия подсъдим в случая
не се нарушава, защото нормата на чл. 343 вр. чл. 342 НК е бланкетна и
следва да бъде изпълнена със съдържание със съответно претендираните от
обвинението нарушени правила за поведение, които се извличат от фактите
по делото, а в случая те не търпят изменение /в този смисъл например
решение № 83 от 24.08.2021 г. по н. д. № 275/2021 г. на ВКС, 2 н. о./, както и
в доктрината – доц. Иван Ранчев, „Правна мисъл“, бр. 4/2017 г. л. 73-87,
16
„Въпроси на актуалното прилагане на забраната за „реформацио ин пеус“
като гаранция за правото на защита на обвиняемия/подсъдимия в
наказателния процес“.
Във връзка с доводите на защитата на подсъдимия В., че е налице
„случайно деяние” по смисъла на чл. 15 от НК, защото при преминаване през
пешеходна пътека водачът има задължение да намали скоростта или да спре
само ако пешеходецът е стъпил или да преминава през пътеката. От всички
експертизи по делото става ясно, че пострадалата предприела внезапно
навлизане на платното за движение, като не се съобразила със задължението
на пешеходците да съобразят разстоянието до приближаващите превозни
средства и тяхната скорост на движение. Към момента, в който пешеходката е
предприела внезапно навлизане на пътното платно, преминавайки по
пресичащата целия булевард пешеходна пътека, е била в опасната зона за
спиране на водача. А при екстрено задействане на спирачките от момента на
навлизане на пешеходката на пътното платно подсъдимият не е имал
техническата възможност да спре автомобила и да предотврати удара, но сам
се е поставил в невъзможност да стори това. От протокола за проведен
следствен експеримент се установява, че водачът на товарния автомобил е
имал пряка видимост към пешеходката, докато е била на разделителната
ивица, на разстояние 87 метра. Настоящият състав прие, че насочването на
пешеходката от разделителната ивица към платното за движение е момента
на реалното възприемане от страна на водача на възникване на опасност за
движението. Подс. В., обаче, е могъл да възприеме Г. на разстояние от 87 м.,
независимо че същата се е намирала на разделителната ивица, като е следвало
да намали скоростта до безопасната такава и да спре, за да я пропусне да
премине през пешеходната пътека. Посочените от съда по-горе две правила за
движение по пътищата са налагали задължение на подсъдимия да управлява
превозното средство със съобразена с пътните условия /дъждовно време,
мокра пътна настилка/ скорост, която би му позволила да намали и да спре
пред всяка предвидима опасност на пътя – обозначената с пътен знак Д 17 и
пътна маркировка тип „зебра“ пешеходна пътека. Именно от този момент
пешеходката е представлявала предвидимо препятствие, а движението на
водача в лявата пътна лента, преди пешеходна пътека обозначена с пътни
знаци и маркировка в това дъждовно и мокро време е било допълнително
усложнение на пътната обстановка, като подс. В. е бил длъжен и е имал
обективната и техническа възможност от достатъчно разстояние /повече от
два пъти над опасната зона за спиране от 40 м./ и време, след като е възприел
пешеходката да реагира адекватно като намали скоростта за движение, но не
го е сторил. По този начин сам се е поставил в невъзможност да предотврати
удара.
Действително е налице и съпричиняване от страна пострадалата Г.,
която с поведението си не е изпълнила задълженията вменени на пешеходците
по ЗДвП. Правото на пешеходеца при пресичане на пътното платно е
абсолютно на специално очертана с маркировка върху пътното платно и
сигнализирана с пътен знак пешеходна пътека, но при спазване на правилата
на чл. 113 и чл. 114 от ЗДвП, които същата не е изпълнила.
17
С оглед установеното по несъмнен начин, че подс. В. е осъществил
престъплението, за което е предаден на съд, с приетата от първия и настоящия
съд правна квалификация, е основание на същия да се наложи наказание, в
предвидените в НК рамки – от три до петнадесет години лишаване от
свобода. При индивидуализация на наказанието на подс. В. първият съд е
отчел наличие единствено на смекчаващи отговорността обстоятелства –
желанието му за провеждане на съкратено съдебно следствие при условията
на чл. 371, т. 2 НПК, изразеното съжаление, младата възраст, трудовата
ангажираност, чистото съдебно минало, изключително добрите
характеристични данни, действията му за оказване на помощ на пострадалата,
след деянието и нито едно отегчаващо. В съответствие с данните по делото
първият съд е приел наличие и на изключително смекчаващо отговорността
обстоятелство – продължителността на досъдебното производство,
надминаваща разумните срокове. При така посочените обстоятелства, имащи
значение за вида и размера на наказанието, законосъобразно е преценил, че с
случая наказанието на подсъдимия следва да се наложи при условията на чл.
55, ал. 1, т. 1 от НК защото и най-лекото предвидено в специалната част на
НК наказание /чл. 343, ал. 3, б. „б“ вр. ал. 1 НК/ се явява несъразмерно тежко
за конкретния деец, поради което втората първа инстанция е наложила на
подсъдимия наказание “лишаване от свобода” за срок от 9 месеца. Тъй като
Ж.В. не е осъждан, наложеното му наказание “лишаване от свобода” е за срок
по-малък от три години, правилно първият съд е приел, че за постигане
целите на наказанието и най-вече за поправянето и превъзпитанието на
подсъдимия не е наложително той да изтърпи ефективно наказанието, поради
което отложи неговото изпълнение на основание чл. 66, ал. 1 НК с
изпитателен срок от три години, след влизане на присъдата в законна сила. В
съответствие с материалите по делото първият съд е отчел, че подс. В. е млад
човек, живеещ и работещ в страната, ползва се с изключително добри
характеристични данни по местоживеене; след настъпването на ПТП е
останал на място и опитал да окаже помощ на пострадалата, като
сигнализирал за това на тел. 112. Наред с това е било констатирано и
съпричиняване от страна на пострадалата /в посочения вече по-горе смисъл
във връзка с нарушения по чл. 113, ал. 1, т. 1 и чл. 114, т. 1 от ЗДвП/, което
също с основание е дало основание на окръжния съд да счете, че така
определеното по вид и размер наказание, чието изпълнение е отложено на
основание чл. 66, ал. 1 от НК напълно съответства на целите, визирани от
законодателя в разпоредбата на чл. 36 НК. Правилно и законосъобразно на
основание чл. 343 г от НК окръжният съд е лишил подсъдимия и от правото
да управлява моторно превозно средство за срок от 1 година, като за
определянето му е отчел справката за допуснати нарушения от подсъдимия
като водач и наличието в нея на допуснати само три нарушения по ЗДвП
/същата на л. 7, т. 2 от досъд. пр./ и обстоятелството, че упражняваната от В.
професия, налага ежедневно управление на МПС.
За оплакването за явна несправедливост на наложеното наказание не са
били изложени конкретни доводи. На приетото съпричиняване не е отдадено
от окръжния съд такова значение, че да се отрази съществено на размера на
18
наложените наказания, като въззивният съд също намира, че то не е в степен
да обоснове допълнителното им намаляване, както се претендира с жалбата
на подсъдимия. Съгласно ППВС № 6/61 г. и ППВС № 7/74 г. на ВС
изменението на присъдата от въззивните съдилища в санкционната част е
оправдано, когато от събраните по делото доказателства се установява по
безспорен начин, че съществува явно и очевидно несъответствие между
обществената опасност на деянието и дееца и определеното от съда
наказание, каквото не е налице в случая.
Всичко изложеното до тук мотивира въззивната инстанция да приеме, че
определените на подс. В. наказания лишаване от свобода и от
правоуправление се явяват справедливи, съответни на деянието и на дееца и
са достатъчни за реализиране на предупредително и възпиращо въздействие
върху него, а и върху останалите членове на обществото, с оглед на
изискванията на чл. 36 от НК.
Законосъобразно е с оглед на постановената осъдителна присъда на
основание чл. 189, ал. 3 НПК подсъдимият да заплати по сметка бюджета на
МВР направените по делото на досъдебната фаза на производството разноски
в размер на 5 350,06 лева, а в полза Бюджета на Съдебната власт, по сметка на
ОС * 408. 84 лева, а на тримата частни обвинители суми от по 1 800 лв. за
всеки един от тях – разноски за повереник в производството. Същите са били
възложени за заплащане в тежест на подсъдимия.
По гореизложените съображения, въззивният състав намира, че следва
да бъде изменена постановената първоинстанционна присъда в частта
относно нормите от ЗДвП, която се явява в причинно-следствена връзка с
резултата на престъплението по транспорта.
При извършената цялостна служебна проверка на обжалваната присъда,
не се установи наличието на съществени и неотстраними процесуални
нарушения.
Водим от горното и на основание чл. 334, т. 3 вр. чл. 337, ал. 1, т. 2 от
НПК, Апелативният съд,
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ присъда № 260033 от 30.11.2021 г., постановена по НОХД №
639/2019 г. на Окръжен съд – *, като я ОТМЕНЯ в частта, в която
подсъдимият Ж. И. В. /със снета по делото самоличност/ е бил признат за
невинен и оправдан за това да е нарушил правилата за движение по пътищата
по чл. 119, ал. 1 ЗДвП в причинна връзка с причинения престъпен резултат,
като вместо това го призвана за виновен по обвинението да е извършил
деянието чрез нарушаване като водач на МПС и на правилото по чл. 119, ал. 1
ЗДвП.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й ЧАСТ.
Решението не е окончателно и подлежи па обжалване или протест пред
ВКС в 15-дневен срок от съобщаване на страните, че същото е изготвено и
19
обявено.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
20