Определение по дело №436/2015 на Окръжен съд - Благоевград

В публично заседание в следния състав:

Въззивното производство е по реда на чл.258 и сл. от ГПК.

Подадена е въззивна жалба от адвокат А Б. в качеството й на процесуален представител на ответницата М. Б., от Г., подадена против решение № 129/21.05.2012 год. постановено по гр.дело № 1419/2011 год. на Районен съд П., в частта, с която е уважена частично исковата претенция за главницата, възнаградителната лихва, обезщетението за забава и разноските по делото.

Във въззивната жалба се правят оплаквания, които могат да се квалифицират като такива за постановяване на атакувания съдебен акт в обжалваните му части, в противоречие с материалния закон, както и за необоснованост. Основните са за неправилна преценка на събраните доказателства, в резултат на което не са приети за установени релевантни за спора факти, а от там – неправилно е приложен и материалния закон. Твърди се, че решението е неправилно и незаконосъобразно в тези му части. Ето защо се иска отмяна на атакуваното решение в посочените му части и по същество отхвърляне на заявените искови претенции. Претендират се направените по делото разноски. В становището по същество се доразвиват подробно наведените оплаквания.

В срока по чл.263, ал.1 ГПК е постъпил отговор по въззивната жалба. В същият се излагат доводи за неоснователност на наведенети оплаквания. Претендират се направените по делото разноски. В становището по същество подробно се доразвиват наведените в отговора на въззивната жалба доводи.

Съдът счита, че въззивната жалба е подадена в срока по чл.259 от ГПК и отговаря на изискванията на чл.260 и чл.261 от ГПК, поради което е процесуално допустима.

Разгледани по същество оплакванията са неоснователни. Обжалваното решение е законосъобразно. Окръжният съд изцяло споделя изложените от районният съд мотиви,към които препращасъгласно разпоредбата на чл.272 от ГПК.

С обжалваното решение районният съд е осъдил ответницата М. Т. Б. да заплати на ищеца И. Д. К., сумата от 10 000 /десет хиляди/ лева, на основание чл.79, ал.1 от ЗЗД, представляваща невърната сума по писмен заем от 26.07.2010г., ведно със законната лихва от датата на депозиране на исковата молба до окончателното изплащане на сумата, сумата от 2 070.66 /две хиляди и седемдесет лева и шестдесет и шест стотинки/ лв. – представляваща възнаградителна лихва, в двоен размер на законната лихва за периода: 26.07.2010г. /сключване на договора за заем/ до 26.07.2011 /падежа на задължението/, сумата от 704.37 /седемстотин и четири лева и тридесет и седем стотинки/ лева – представляваща неустойка по чл.92 ЗЗД, трансформирана в обезщетение за забава на парично задължение в трикратен размер на законната лихва за периода 27.07.2011 г. /настъпване на падежа на процесното вземане/ до 17.10.2011г. /датата на депозиране на настоящата искова молба по пощенско клеймо/, ведно със законна лихва за забава върху последно присъдената сума, от датата на която ответницата е получила препис от исковата молба до окончателното изплащане на сумата, като е отхвърлил исковите претенции над уважените размери до претендираните такива, като неоснователни. Съдът е осъдил на основание чл.78 ал.1 ГПК ответницата М. Т. Б. да заплати на И. Д. К., сумата от 1 337 /хиляда триста тридесет и седем/ лева - сторени по делото разноски, съобразно уважената част на исковите претенции. С решението съдът е признал за недоказано оспорването на истинността /автентичността/ на подписа и трите имена изписани под положения подпис на М. Т. Б. в приложения договор за паричен заем.

Законосъобразно съдът е приел за безспорен факта, че страните са сключили писмен договор за заем, според който ищецът като заемодател е предоставил /предал/ на ответницата/заемателя/ в брой сумата от 10 000 лв. за срок от една година. Ответницата-заемател изрично се е задължила да върне в определения срок заетата сума заедно с договорената лихва. Договорът по своя правен характер представлява частен диспозитивен документ. Ответникът го е оспорил по реда на чл.193 ГПК, но с оглед заключението на назначената глафологическа експертиза това оспорване е недоказано. Разписката от 26.07.2010 год. представлява едно извънсъдебно признание, че подписалият се задължава да върне посочената сума в съответен срок. По делото ответницата не е представила доказателства, които да установяват връщане на каквато и да било сума по договора за заем, въпреки, че падежът на главното задължение за връщане на заемната сума от 10 000 /десет хиляди/ лева е настъпил на 26.07.2011 г. и същото е изискуемо. С оглед на установеното фактическо положение законосъобразно районнитя съд е приел, че предявения главен иск с правно основание чл.240, ал.1 от ЗЗД е доказан по основание и размер и като такъв следва да бъде уважен, така както е предявен, ведно със законната лихва от датата на депозиране на иска по чл.240 ЗЗД до окончетелното му погасяване. Изложените в обратната насока оплаквания се явяват неоснователни.

Неоснователно е наведеното от жалбоподателката/ответницата по делото/ възражение за унищожаемост на процесния договор, като сключен под въздействието на упражнено от страна на ищеца заплашване. Това твърдение се опровергава от събраните по делото гласни доказателства- показанията на разпитаните свидетелите К С, Г К, Е. С – К, от обясненията на ищеца дадени по реда на чл.176 от ГПК, както и данните при извършената очна ставка между свидетелите С и С..

Законосъобразни са и изводите на съда относно предявения акцесорен иск за сумата от 8 400 /осем хиляди и четиристотин/ лева, на основание чл.240, ал.2 от ЗЗД, представляваща възнаградителна лихва по писмен договор за заем от 26.07.2010г. и предявения иск с правно основание чл.92, ал.1 от ЗЗД за сумата от 4 050 /четири хиляди и петдесет/ лева, съставляваща договорна неустойка поради неизпълнение на заемния договор, за периода от 27.07.2011г. /датата следваща падежната за връщане на заемната сума/ до 17.10.2011г. /датата на подаване на исковата молба/, както и от 17.10.2011г. до пълното изплащане на главницата. Съгласно нормата на чл.240, ал.2 от ЗЗД заемателят дължи лихва, ако това е уговорено писмено. Видно от договора за заем, такава уговорка е налице и тя е в изискуемата от закона писмена форма. В чл.3, ал.1 от същия страните са договорили, че заемателят дължи лихва от 7% ма месец върху стойността за заеманата сума, която лихва е следвало да заплаща в периода от 26.07.2010г. до 26.07.2011г. /падежа на главното задължение/, до 5 число на всеки месец. В чл.8 от процесния договор за заем е предвидено, че ответницата Б. дължи и договорна неустойка за неизпълнение на заемния договор в размер на на 0,5% от стойността на заемната сума за всеки ден от просрочието. Не съществува пречка и е допустимо страните да уговарят едновременно т.н. „възнаградителна лихва” /т.е. лихва възнаграждаваща заемодателя и въпреки доброто изпълнение на заемателя/ и неустойка за забавено изпълнение на парични задължения /чл. 92 ЗЗД/. Недопустимо е кумулираното на т.н. „мораторна” лихва и неустойката, т.к. последната по своя характер има и санкционен характер и когато е уговорена между страните да служи като обезщетение за вредите от неизпълнението, без да е необходимо да се доказват, на същото основание – т.е. за забава, не може да се търсят две гражданско правни санкции – неустойка и мораторна лихва. Няма пречка страните по сделката да се договорят размер на възнаградителна лихва и неустойка и над законната лихва, още повече, че чл.8 и чл.9 ЗЗД изрично предвиждат свобода на договаряне за страните. Изложените в обратната насока оплаквания също се явяват несонователни.

Въпросът, кога уговорената неустойка е в размер противен на добрите нрави, трябва да се решава съобразно всеки отделен казус. Това съобразено с разглеждания случай означава, че уговорената между страните неустойка, изчислена на годишна база /при 360 дни – чл.единствен, ал.2 от ПМС № 72/ 08.04.1994 г./, възлиза на 180 %, т.е. тя в пъти надвишава законната лихва към момента на сключване на договора /в размер на 13, 53 %, изчислена по реда на чл. единств., ал.1, т.1 от ПМС № 72 / 08.04.1994 г. и решение на БНБ № 27/10.04.2009 г./, поради което законосъобразно районният съд е приел, че клаузата по чл.8 от процесния договор за заем е нищожна като противоречаща на добрите нрави /чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД/, за което обстоятелство съдът е длъжен да следи „ex officio”. По сходен начин стои и въпроса с претендираната възнаградителна лихва. Клаузата от договора за заем, предвиждащ такава лихва /по своя характер лихва по чл.240, ал.2 от ЗЗД/ в размер на 7 % месечно също се явява нищожна като противоречаща на добрите нрави. На годишна база тази лихва възлиза на 84 % и надвишава над 6 пъти размера на законната лихва към датата на сключване на договора, докато в цитираното по–горе Решение № 378 от 18.05.2006г. на ВКС по гр.д.№ 315/2005г., II г.о., се приема, че нищожна поради противоречие с добрите нрави е възнаградителната лихва, надвишаваща два пъти законната. На основание чл.26, ал.4 ЗЗД обаче, обявяването на нищожността на отделни части от договора не влече нищожност на целия договор, когато може да се предположи, че сделката би била сключена и без недействителните й части. В случая нищожността на отделни части от договора не влече неговата нищожност, когато те са заместими по право от повелителните норми на закона. Що се отнася до уговорената клауза за неустойка, същата следва да се трансформира в обезщетение за забава на парично задължение. Съдържанието на отговорността при неизпълнение на парични задължения са уредени по особен начин в закона, различаващ се от съдържанието за поправяне на вредите от общ характер. Особените правила са регламентирани в чл.86, ал.1 и 2 ЗЗД. С оглед на тези обстоятелства законосъобразно районният съд на основание чл.26 ал.4 от ЗЗД е приел, че претенцията за възнаградителна лихва следва да бъде уважена частично, изчислявайки служебно размерите съобразно програмния продукт за изчисление на законна лихва /прилагат се и доказателства за това служебно изчисляване/, както следва: за сумата от 2 070.66 лв. – двоен размер на законната лихва за претендирания времеви период от една година /от сключване на договора до падежа/, респ. да се намали претендираната неустойка до сумата от 704.37 лева – трикратен размер на законната лихва за периода 27.07.2011 г. /настъпване на падежа на процесното вземане/ до 17.10.2011г. /датата на депозиране на настоящата искова молба, вж. пощенско клеймо/. Законосъобразно съдът е приел, че над посочените размери на претенциите за лихва и неустойка до претендираните такива, претенциите следва да бъдат отхвърлени, т.к. съдът обявява за нищожни същите, като противоречащи на добрите нрави /чл.26 ЗЗД/. Законосъобразно районният съд е уважил и предявения акцесорен иск за законна лихва за забава върху неустойката, на основание чл.86, ал.1 от ЗЗД във вр. с чл.92, ал.1 от ЗЗД, считано от датата на която ответницата е получила препис от исковата молба до окончателното изплащане на сумата. Изложените в обратната насока оплаквания се явяват неоснователни.

Неоснователни са и наведените оплаквания за допуснато нарушение при постановяване на обжалваното решение на чл.166 ал.3 от ГПК предвид обстоятелството, че пълмномощникът на ищцовата страна- адвокат Е. Б. С.-САК, ЕГН *, е и свидетел по делото. От доказателствата по делото е видно, че Е. Коцинова само е внесла исковата молба като пълномощник на ищеца. В хода на размяна на книжата адвокат К е преупълномощила като пълномощник на ищеца адвокат Й Б-САК/ л.18/. След това, на 20.02.2012 год., преди първото по делото заседание, ищецът И. К. е оттеглил пълномощията на адвокат К/ л.72-73/. След това в хода на производството ищецът е бил преставляван от адвокат П./ л.42/. При разпита на свидетелката Е. К същата не е имала качеството на процесуален представител на ищеца И. К., поради което не е била нарушена разпоредбата на чл.166 ал.3 от ГПК.

С оглед на изложеното окръжният съд счита, че наведените оплаквания се явяват неоснователни. Обжалваното решение следва да бъде потвърдено като валидно, допустимо и законосъобразно.

С оглед изхода на спора въззивницата М. Т. Б. следва да бъде осъдена да заплати на въззиваемия И. Д. К. сторените от последния разноски във въззивното производство в размер на 1 800,00/хиляда и осемстотин/лева съобразно преставения списък за разноските.

Водим от горното и на основание чл.271 ал.1 от ГПК във вр. с чл.272 от ГПК Окръжният съд,

Р Е Ш И:

ОСТАВЯ В СИЛА решение № 129/21.05.2012 год. постановено по гр.дело № 1419/2011 год. на Районен съд П..

ОСЪЖДА М. Т. Б., ЕГН *, с постоянен адрес: Г., У. Ч. № 58, В. .3, А., да заплати на И. Д. К., ЕГН:*, с постоянен адрес Г., ул.”П” №6, вх.Б .1 А., сумата от 1 800,00 /хиляда и осемстотин/лева разноски по делото, направени във въззивното производство.

Решението може да се обжалва пред ВКС в едномесечен срок от връчването му на страните.

ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.