№ 109
гр. Благоевград , 30.03.2021 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – БЛАГОЕВГРАД, ЧЕТВЪРТИ ВЪЗЗИВЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ в публично заседание на единадесети февруари,
през две хиляди двадесет и първа година в следния състав:
Председател:Николай Грънчаров
Членове:Владимир Ковачев
Атанас Иванов
при участието на секретаря Герасим Ангушев
като разгледа докладваното от Николай Грънчаров Въззивно гражданско
дело № 20201200501457 по описа за 2020 година
и за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е въз основа на въззивна жалба от С. С. Я., ЕГН **********, от гр. Б, ЖК "Е.",
бл.*, ет.*, ап.*, срещу Решение № 906779/13.08.2020г., постановено по гр.д. № 2697/2019г.
по описа на РС Благоевград, с което е уважен като основателен предявения иск по чл. 422 от
ГПК, като се иска неговата отмяна изцяло.
С жалбата срещу въззивното решение са наведени оплаквания за неправилност,
необоснованост, като се поддържа че същото е постановено в нарушение на материалния
закон, като не е съобразено с фактическата страна на разглеждания казус.
Сочи се с въззивната жалба от жалбоподателката, че същата не е имала никакви
правоотношения с дружеството ищец- „М.Б.“ ЕАД, а „П.“ АД умишлено е бездействала и не
е обявила договора за кредит сключен между нея и жалбоподателката С. С. Я., за
предсрочно изискуем. Вместо това банката кредитор на 02.04.2018г. е сключила договор за
прехвърляне на вземанията на „М.Б.“ ЕАД, което се определя от жалбоподателката като
нарушение на закона.
Поради изложените съображения с жалбата, иска се от въззивния съд, да отмени решението
на РС Благоевград изцяло, като неправилно и постановено в нарушение на материалния
1
закон, като необосновано от събраните доказателства, и да постанови ново решение с което
да отхвърли предявения иск, както и да присъди изцяло претендираните от въззивницата
разноски пред първата съдебна инстанция.
В срока по чл. 263 ал.1 от ГПК, не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба, от
насрещната страна.
Съдът при проверката си в закрито заседание по реда на чл. 267 във вр. с чл. 262 ГПК
намери подадената въззивна жалба за допустима, като подадена в срока за обжалване, от
легитимирана страна, с правен интерес от обжалване. Същата отговаря на изискванията на
закона и е редовна, като е насочена срещу съдебен акт на първоинстанционния съд, кайто е с
неблагоприятен изход за ответницата по делото и в този смисъл за нея като недоволна
страна е предвидена от закона изрична възможност за инстанционен контрол от по- горната
съдебна инстанция, при условията на ограничен въззив.
За насроченото от въззивния съд открито съдебно заседание, жалбоподателката С. С. Я.,
редовно призована не се явява лично, като с писмена молба до съда сочи като причини
здравословното и състояние, както и епидемиологичната обстановка в страната. Не
възразява да се даде ход на делото в нейно отъствие, като поддържа доводите си, наведени с
въззивната жалба по делото и моли съда да отмени обжалваното първоинстационно решение
като неправилно и необосновано.
С писмено становище по делото от „М.Б.“ ЕАД, чрез юрисконсулст Дунов, депозирано пред
настоящата въззивна инстанция, оспорва се изцяло основателността на въззивната жалба,
като се иска същата да бъде оставена без уважение и да бъде потвърдено обжалваното
решение на РС Благоевград.
Поддържа се от въззиваемото дружество, че вземането на „М.Б.“ ЕАД е установено по
основание и размер. Между „П.“ АД е въззивницата С. С. Я. е възникнало валидно
облигационно правоотношение, въз основа на сключен договор за кредит, който е бил
изцяло усвоен от кредитополучателя. Не е изпълнено задължението на длъжника за
погасяване на задължението по кредита чрез внасянето на дължимите погасителни вноски,
поради което кредиторът се е ползвала от правото на предсрочна изискуемост на
задължението, считано от 30.04.2019г., от който момент вземането за неизплатената част от
главницита и лихвата е станало изискуемо и дължимо.
Въззиваемото дружество „М.Б.“ ЕАД черпи права от сключен с „П.“ АД- договор за цесия
от 02.04.2018г., с който банката е прехвърлила вземането си от С. С. Я. на цесионера „М.Б.“
ЕАД. Поддържа се с писменото становище пред настоящата съдебна инстанция, че договора
за цесия е бил надлежно съобщен на длъжника, чрез съдебен изпълнител и на основание чл.
18 ал. 5 от ЗЧСИ, като съобщението е извършено от ЧСИ Б.В. по реда на чл. 47 ал. 5, във
връзка с чл. 47 ал.1 от ГПК- чрез залепване на уведомление и при спазване на всички
изисквания на закона за това. Така към момента на подаването на заявлението по чл. 410 от
2
ГПК пред РС Благоеврад, длъжника С. С. Я. е била редовно уведомена както за обявената
предсрочна изискуемост на кредита, така и за извършената цесия, като са настъпили
предвидените с разпоредбата на чл. 99 ал.4 от ЗЗД правни последици.
Акцентира се, че при извършването на цесията, налице е изрично упълномощаване от страна
на стария кредитор „П.“ АД на новия кредитор „М.Б.“ ЕАД, да уведоми длъжника за
прехвърленото вземане, като отделно са развити съображения, че ако съдът приеме
уведомяването на длъжника от ЧСИ Б.В. за нередовно, то съобразно трайно установената
съдебна практика/Решение № 123/24.06.2009г. по т.д. № 12/2009г. на ВКС, II т.о./,
длъжникът следва да се счита за редовно уведомен за извършената цесия по реда на чл. 99
ал.3 от ЗЗД, с получаването на преписа от исковата молба по делото. Сочи се още в
писменото становище, депозирано по делото пред въззивния съд, че в т. 41 от ОУ към
договора за кредит, приети от страните като част от сключения договор, че банката може да
прехвърля вземанията си по договора за кредит към трети лица, като кредитополучателят
може да направи всички свои възражения пред цесионера.
С писменото становище пред настоящата въззивна инстанция от процесуалният
пълномощник на въззиваемото дружество, поддържа се че освен по основание вземането,
чието съдебно установяване се иска от ищеца- „М.Б.“ ЕАД, е установено и по размер, като
въз основа на заключението на приетата от първоинстационния съд СТЕ, установява се че
след преструктурирането на дълга от „П.“ АД с Анекс към договора от 30.08.2012г.,
сключен с крудитополучателя С. С. Я., останали са неизплатени суми за главница- 4 800лв.
част от дължимите наказателни лихви в размер на 4 318.56лв., за периода от 17.07.2016г. до
17.07.2019г. от общо дължимата наказателна лихва в размер на 11 934.95лв.
По изложените съображения с писменото становище от пълномощника на въззиваемото
дружество, иска се от въззивния съд да потвърди изцяло обжалваното решение на РС
Благоеврад като правилно и обосновано.
За да се произнесе в рамките на правомощията си, въззивният съд в настоящия си състав,
съобрази следното:
Производството пред РС Благоевград е образувано по искова молба, подадена от „М.Б.“
ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „К. М. Л.“ №*, ет.*,
представлявано от П.В. и Н. К. П. – изпълнителни директори, чрез юриск. А.Г. - Ц., срещу
С. С. Я., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., ж.к. Е. бл. *, ет.*, ап.*.
Ищецът "М.Б." ЕАД С. твърди в исковата си молба, че на 02.04.2018 г. между "П.И.Б. АД и
"М.Б." ЕАД, е сключен Договор за прехвърляне на вземания (цесия), по силата на който
банката е прехвърлила своето вземане заедно с лихвите, привилегиите, обезпеченията,
личните гаранции и другите им принадлежности по Договор за издаване на кредитна карта
№ */15.12.2007г., ведно с Анекс от 02.07.2008г. и Анекс от 30.08.2012г.,в полза на „М.Б.“
ЕАД. Прехвърленото вземане фигурирало като номер *, съгласно приложената извадка-
3
копие от Приложение № 1, неразделна част от Договора за цесия, като размера е посочен
към 05.04.2018г.- датата на прехвърлятелния ефект на договора за цесия.
Сочи се с исковата молба, че между „П.и.б. АД, действаща в качеството й на кредитодател и
картоиздател, и ответницата С. С. Я., като кредитополучател и картодържател, е бил
сключен Договор за издаване на международна револвираща кредитна карта с чип и
предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка № */15.12.2007г., по силата на който
кредитодателят е предоставил на кредитополучателя и съответно последният е получил
сумата от 1000лв. Съгласно т. 4 от Договора, длъжникът се задължил да погасява
предоставения овърдрафт в сроковете и по начина, договорени в Общи условия на "П.И.Б.
АД за издаване и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип MasterCard
и VISA, приети с Решение на УС на "П." АД от 17.04.2007г., изменени и допълнени с
решение от 24.07.2007г.
Поддържа се от ищеца, че с Анекс към договора за кредит от 02.07.2008г. е бил увеличен
усвоеният в пълен размер банков кредит овърдрафт в размер на 5000лв.
Твърди се от дружеството ищец с ИМ пред първоинстационния съд, че с последващ Анекс
към договора за кредит от 30.08.2012г., кредитодателят и кредитополучателят приели за
установено, че към датата на подписването на Анекса /30.08.2012г./ размерът на вземанията
на „П.и.б. АД към ответницата С.Я., са в общ размер на 10 608,63лв., от които: главница в
размер на 5000 лв. и лихви в размер на 5608,63лв. Съгласно т. 7 от Анекса от 30.08.2012г.,
длъжникът се е задължил да погасява договора за кредит, съгласно ОУ на „П.“ АД за кредит
на ФЛ, изменен и допълнен с Решение на УС на банката кредитор- в сила от 21.11.2011г.
Навеждат се доводи, че след преструктуриране на първоначално сключения договор за
кредит, кредитополучателят следвало да изпълни задълженията си на 84 месечни
погасителни вноски, съгласно погасителен план приет към Анекса от 30.08.2012г.
На основание т. 11 от Договора за кредит, длъжникът декларирал, че са му предоставени и
се е запознал с Общите условия за издаване и ползване на револвиращи международни
карти с чип, и е приел прилагането им при уреждане на отношенията между него и банката,
във връзка със сключване и изпълнение на Договора за кредит.
На същото основание в т. 7 от Анекса от 30.08.212г., длъжникът С. С. Я. декларирала, че са
и представени и е запозната с ОУ и с подписването на анекса е приела, същите да са
приложими към сключения договор и изпълнението на Анекса от 30.08.2012г.
Сочи се в исковата молба пред РС Благоеврад, че съгласно т. 18 от Общите условия,
титулярът (длъжникът) се задължил всеки месец до датата на падежа или на следващия
работен ден, ако падежа е в неработен ден, да внася по сметката минималната погасителна
вноска, посочена в извлечението.
Съгласно т. 5.1 от ОУ към Анекса от 30.08.2012г., длъжникът С. С. Я. се е задължила
4
кредита да се погасява чрез разплащатателна сметка, на равни 84 бр. месечни вноски,
съобразно приет подробен погасителен план с подписания анекс към първоначалния
договор.
Съгласно т. 7 от Договора за кредит, при непогасяване до датата на падежа на пълния размер
на дебитното салдо, формирано до края на последния отчетен период, титулярят
(длъжникът) заплаща на банката, след изтичане на първите три отчетни периода, годишен
лихвен процент в размери, както следва: а) за извършване на безналични плащания на ПОС
терминал - 16%; б) за всички останали транзакции - 18%.
Съгласно т. 2 от сключения Анекса от 30.08.2012г., титулярят (длъжникът) се задължава да
заплаща на банката, годишна лихва върху главницата в размер на БЛП на банката в лева,
увеличен с надбавка от 9.20 пункта. Към датата на подписването на Анекса от 30.08.2012г.,
БЛП на банката в лева е в размер на 8.79 % годишно.
Сочи се в ИМ от дружеството ищец, че на основание т. 8 от Договора за кредит, при
неплащане на месечната погасителна вноска или надвишение на разрешение кредитен лимит
Банката начислява наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от
12%.
Исковата претенция на ищеца по настоящото дело е основана на твърденията, извадени в
ИМ, че въпреки поетите задължения, ответника С. С. Я. не обслужвала кредита, не
изпълнявала своите задължения и не извършвала плащания за погасяване на дълга след
31.07.2014г., когато било направено последното плащане.
Заявеното правно основание за установяване на дължимото вземане с ИМ пред РС
Благоеврад е обявяването на банковия кредит тип овърдрафт за изцяло и предсрочно
изискуем от страна на цесионера "М.Б." ЕАД, на основание т. 28, б., „а" от Общите условия,
действащи след подписването на Анекса от 30.08.2012г.
Поддържа се с исковата молба от ищеца, че ответницата С. С. Я. била уведомена за
обявяването за предсрочна изискуемост на ползвания банков кредит тип овърдрафт чрез
ЧСИ Б.В., както и за извършения договор за цесия, след залепване на уведомление на адреса
и в гр. Благоевград, на 15.04.2019г. В рамките на двуседмичния срок по чл. 47 ал. 2 от ГПК
от залепването на уведомлението, тя не се явила да получи документите. С оглед на
изложеното и на основание чл. 47 ал. 5 от ГПК, във връзка с чл. 47 ал. 1 от ГПК,
уведомлението за цесия се считало връчено, както и уведомяването на длъжника за
предсрочната изискуемост на кредита.
Въз основа на изложените фактически твърдения и наведените правни доводи, иска се от РС
Благоевград, да постанови решение с което да установи със сила на пресъдено нещо, че С. С.
Я., дължи към 17.07.2019г./датата на подаването на заявление по чл. 410 от ГПК пред съда/
на „М.Б.“ ЕАД, ЕИК *, сумата на претендираното вземане, както следва:
5
- по иска по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 79, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във
вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 99, ал. 1 ЗЗД във вр. с чл. 9 ЗПК – вземане за сумата от
4800,00 лева– просрочена главница по Договор за издаване на международна револвираща
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №
*/15.12.2007г., сключен между „П.и.б. АД и С. С. Я., ЕГН **********, ведно с анекси към
договора от 02.07.2008г. и 30.07.2012г., вземанията по който са били прехвърлени от „П.и.б.
АД на „М.Б.“ ЕАД, с Договор за цесия от 02.04.2018г., ведно със законната лихва върху тази
сума от датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК/17.07.2019г./до окончателното
погасяване;
- по иска по чл. 422, ал. 1 във вр. с чл. 415, ал. 4 ГПК във вр. с чл. 86 ал. 1 изр. 1 ЗЗД–
вземане за сумата от 4318,56лева- част от непогасена наказателна лихва ( от общо дължима
наказателна лихва 11 934,95 лв.), съгласно т. 8 от Договор за кредитна карта №
*/15.12.2007г., за периода от 17.07.2016г. до 17.07.2019г.;
- по иска по чл. 422, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 415 ал. 4 ГПК във вр. с чл. 9 ЗЗД - относно
вземането за сумата от 39.00лв., представляваща такси и разноски по обслужване на
кредита.
С писмен отговор на исковата молба, по реда на чл. 131 от ГПК, ответницата С. С. Я.
оспорва предявените искове и възразява че не дължи плащане на претендираната сума от
„М.Б.“ ЕАД, тъй като няма сключен договор с ищеца и не и е бил надлежно съобщен
договора за прехвърляне на вземането. Възразява се с писмения отговор на бездействието на
„П.“ АД, като се оспорва правото на „М.Б.“ ЕАД да обявява предсрочна изискуемост и да
търси по съдебен ред събирането на вземането на „П.“ АД.
От ответника с писмения отговор на исковата молба пред първоинстанционния съд, е
наведено възражение за нищожност на Анекса от 30.08.2012г. на осн. чл. 26 ал. 4, във връзка
с чл. 10 ал. 3 от ЗЗД, поради наличието на анатоцизъм, доколкото наредбите на БНБ не
допускат възможност за олихвяване на изтекли лихви.
Навадено е пред РС Благоевград от ответницата и възражение за неравновправност на
клаузите на сключените договори, при едностранната промяна на базовия лихвен процент,
който участва при формирането на възнаградителната и наказатлената лихви.
Възразява се, че уведомлението на ЧСИ Б.В. не е било лепено на постоянния и настоящ
адрес на ответницата, на който тя живее от години, като не отговаря на истината, че С. С. Я.
е търсена на този адрес и не е била открита, поради което се възразява че липсва надлежно
уведомяване на длъжника за предсрочната изискуемост на кредита и за сключения договор
за цесия.
Пред РС Благоевград са събрани писмени доказателства, допусната е и приета от съда
съдебно икономическа експертиза, която не е оспорена от страните по делото.
6
Пред настоящата въззивна инстанция не са навеждани от страните и не са събирани
доказателства.
За да се произнесе по депозираната въззивна жалба в рамките на компетенциите си,
настоящият състав на ОС Благоевград, въз основа на доказателствата събрани пред първата
инстанция, счита за установено от фактическа страна следното:
От притети писмени доказателства пред първоинстанционния съд, установява се че между
„П.и.б. АД, в качеството и на кредитодател и картоиздател и С. С. Я., в качеството и на
кредитополучател и картодържател, е сключен Договор за издаване на международна
револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №
*/15.12.2007г., по силата на който банката е предоставила на ответника ползването на
кредит, тип овърдрафт в размер на 1000.00лв., като за целта на кредитополучателя е
осигурена международна кредитна карта с чип Visa и MasterCard. В договора е посочено, че
срокът за ползване на овърдрафта е до 15.12.2000г., като същият се подновява автоматично
при условията и по реда, предвидени в ОУ на Банката. Кредитополучателят се в т. 4 от
договора, се е задължил да погасява усвоените суми в сроковете и при начините, предвидени
в ОУ на банката, приети с Решение от 24.07.2007г. Предвидено е в договора/т. 7/, че ако
длъжникът не погаси на падежа пълния размер на дебитното салдо, формирано до края на
последния отчетен период, същият дължи на Банката, след изтичане на първите три отчетни
периода, годишен лихвен процент в размери, както следва: при безналични плащания на
ПОС терминал- 16% и за всички останали- транзакции-18%. В т. 8 от сключения договор за
револвиращ кредит, изрично е предвидено че в случай, че при неплащане на месечна
погасителна вноска или надвишаване на разрешения кредитен лимит, Банката начислявала
наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент, с надбавка от 12%. В чл. 9 от
сключения договор, страните с подписването му са се съгласили ОУ на „П.“ АД- за издаване
и ползване на револвиращи международни кредитни карти с чип Visa и MasterCard, да са
приложими към отношенията между страните по договора, като същите да станат
неразделна част от сключения договор. В чл. 11 от договора кредитополучателят е
декларирала, че ОУ на банката кредитор, относими към сключения догово са и
предоставени и тя е запозната с тях. Сочените факти и обстоятелства не се оспорват от
ответника.
Съгласно т. 18 от Общите условия на „П.“ АД, приложими към револвиращите кредити,
сключени с ФЛ з апредоставяне на кредит и карта с чип Visa и MasterCard, ответницата С. С.
Я. се е задължила всеки месец до падежа или на следващия работен ден, ако падежът е
неработен ден, да внася по сметката минималната погасителна вноска, посочена в
извлечението по картовата сметка.
Установява се от писмените доказатлества по делото, че между „П.и.б. АД и ответницата
С.Я., е бил сключен Анекс от 02.07.2018г., с който страните са променили размера на
предоставения банков кредит овърдрафт по картовата разплащателна сметка от 1000лв. на
7
5000лв., като всички останали условия по договора останали непроменени. Усвояването на
на сумата от 5000лв. се установява от заключението на вещото лице по приетата съдебно-
счетоводна експертиза при разглеждането на делото пред РС Благоевград.
Сключенията първоначално договор за револвиращ кредит е бил съществено
преструктуриран чрез подписан от страните Анекс от 30.08.2012г., с който са приели, че
задължението на С. С. Я., към датата на подписване на анекса е било в размер на 10
608,63лв., от които 5000лв.- главница и 5608,63лв.- лихва. Съгласно т. 5.1 от ОУ към Анекса
от 30.08.2012г., длъжникът С. С. Я. се е задължила кредита да се погасява чрез
разплащатателна сметка, на равни 84 бр. месечни вноски, съобразно приет подробен
погасителен план с подписания анекс към първоначалния договор. Било предвидено, че
крайния срок за погасяване на задължението по кредита е 28.08.2019г. Месечните вноски,
включващи главница и договорна лихва, били индивидуализирани по падеж в нов
Погасителния план.
Съгласно т. 2 от сключения Анекса от 30.08.2012г., титулярят (длъжникът) се задължава да
заплаща на банката, годишна лихва върху главницата в размер на БЛП на банката в лева,
увеличен с надбавка от 9.20 пункта. Към датата на подписването на Анекса от 30.08.2012г.,
БЛП на банката в лева е в размер на 8.79 % годишно. В т. 7 от Анекса от 30.08.212г.,
длъжникът С. С. Я. декларирала, че са и представени и е запозната с ОУ и с подписването
на анекса е приела, същите да са приложими към сключения договор и изпълнението на
Анекса от 30.08.2012г.
С т. 10. 1 от ОУ действащи към момента на подписването на Анекса от 30.08.2012г., са
предвадени условията, при които „П.“ АД може да се ползва от правото си да обяви кредита
за изцяло и предсрочно изискуем. Уговорено е това да стане с писмено предизвестие до
длъжника, в случай при който кредитополучателят не извърши което и да е плащане по
договора за кредит, за повече от 5 работни дни, след датата на която плащането е станало
изискуемо.
Установява се от писмените доказателства по делото, че на 02.04.2018 г., между "П.И.Б. АД,
ЕИК * и дружеството ищец- „М.Б.“ ЕАД, е сключен Договор за прехвърляне на вземания
/цесия/, по силата на който банката е прехвърлила вземанията си срещу ответника по
процесния договор, възлизащи на сума в общ размер на 14 973,95лв. Посочено е в договора
за цесия,/чл. 2 ал.1 т. 2/, че вземанията срещу длъжниците, посочени в Приложение № 1 и №
2 към договора, преминават върху цесионера с привилегиите, обезпеченията и др. им
принадлежности, включително с изтеклите лихви, с изключение на издадените като
обезпечение Записи на заповед.
С изрично пълномощно цедентът „П.“ АД е упълномощило цесионера „М.Б.“ ЕАД, в
изпълнение на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД, да уведоми всички ЮЛ и ФЛ длъжници, включетулна е
по договорите за издаване на кредитни карти и ползване на овърдрафт по разплащатателна
сметка, за извършеното прехвърляне на вземанията от „П.“ АД към „М.Б.“ ЕАД,
8
произтичащи от сключените договори за кредит.
Въз основа на извършеното изрично упълномощаване, по искане на новия кредитор- „М.Б.“
ЕАД, ответницата С. С. Я. е била уведомане за сключения договор за цесия от ЧСИ Б.В., в
изпълнение на правомощията му по чл. 18 ал. 5 от ЗЧСИ. Тъй като длъжника не е открита на
постояния и настоящ адрес в гр. Б., ж.к. "Е.", №*, ет.*, ап.* след като е била търсена от
връчител на съобщения на ЧСИ три пъти в рамките на един месец, единият от които в
почивен ден, като не е намерено на адреса и друго лице, което да се съгласи да получи
съобщението, то от ЧСИ Б.В. е било залепено уведомление по реда на чл. 47 ал. 1 от ГПК, а
в срока по чл. 47 ал.2 от ГПК, не се явило лице което да получи документите за връчване,
поради което връчването е било извършено при условията на чл. 47 ал. 5 от ГПК.
От приетото от първоинстанционния съд заключение на експерта по допуснатата съдебно-
счетоводна експертиза, както и от разпита на изготвилата я вещо лице, се установява, че
сумите отпуснати по Договора за кредит и Анекс № 1 към него, в рамките на кредитния
лимит/първоначално до 1000лв., а с анекса до 5000лв./, са били изцяло усвоени от длъжника
С. С. Я.. Сочи се в експертното заключение, че от страна на длъжника по кредитния договор
и анексите към него, е била заплатена общо сумата от 1086,14 лв., от която сума 870,73 лв.
са отнесени към договорната лихва, 15,41 лв. към наказателната лихва, а 200лв. са отнесени
към главницата. Според вещото лице, непогасената главница се равнява на 4800 лева;
размерът на непогасената наказателна лихва съгласно т. 8 от Договор за кредитна карта №
*/15.12.2007г. за периода от 17.07.2016г. до 17.07.2019 г. е 4484 лв.; а размерът на
дължимите се такси е 39лв.
Не е спорно между страните по делото, че длъжникът С. С. Я. е зплащала дължимите
погасителни вноски до 26.11.2013г./според заключението на експерта по приетата ССчЕ/,
след което същата е престанала да обслужва кредита и е преустановила внасянето на
погасителни вноски, съобразно поетите задължения с Анекса от 30.08.2012г. и претия към
него Погасителен план.
Цесионерът ищец „М.Б.“ ЕАД, се възползвал от правото предвидено в т. 10.1.2 от ОУ,
действащи към момента на сключването на Анекса от 30.08.2012г. между „П.“ АД и С. С. Я.,
като е обявил неизплатената част от кредита за изцяло и предсрочно изискуема.
Уведомлението до С. С. Я., за обявяване на предсрочната изискуемост на кредита, е било
съобщено на длъжника ведно със съобщението за сключения договор за цесия, като е
връчено на въззивницата от ЧСИ Б.В., на адреса обявен в договора и по реда на чл. 47 ал. 5
от ГПК- чрез залепване на уведомление на 15.04.2019г./преди подаването на заявление по
чл. 410 от ГПК/
Поради неизпълненията на задълженията на длъжника С. С. Я. по Договор за издаване на
международна револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № */15.12.2007г. и Анекса от 30.08.2012г. към него, прехвърлени с
9
договор за цесия от цедента „П.“ АД на цесионера „М.Б.“ ЕАД, новият кредитор на осн. чл.
10.1.2 от ОУ към Анекса от 30.08.2012г., след като се е възползвал от правото си да обяви
неизплатената част от кредита за изцяло и предсрочно изискуем, е депозирал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с вх. № 4311/17.07.2019г., по което е било
образуваното ч.гр.дело № 1951/2019г. по описа на РС Благоевград, към което били
приложени Договор за прехвърляне на вземанията от 02.04.2018г., Договор за издаване на
международна револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по
разплащателна сметка № */15.12.2007г. и Анекса от 30.08.2012г. към него, както и ОУ на
„П.“ АД, приложими към сключените договори; уведомление до длъжника връчено от ЧСИ
Б.В., по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК.
Съдът е уважил искането и е издал Заповед за изпълнение на парично задължение № 6851 от
18.07.2019г., с която е разпоредил длъжникът С. С. Я. да заплати на кредитора "М.Б." ЕАД
С. следните суми: 4 800лв. просрочена главница по Договор за издаване на международна
револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №
*/15.12.2007г. и Анекса от 30.08.2012г. към него, 4 318,56лв.- съставляваща част от
непогасена наказателна лихва съгласно т. 8 от Договор за кредитна карта № */15.12.2007г.,
за периода от 17.07.2016г. до 17.07.2019г., съставляващи част от дължимата наказателна
лихва; 39.00лв. такси и разноски за обслужване на кредита, ведно със законната лихва върху
главницата от 17.07.2019г./датата на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК/ до
окончателното плащане на дължимото. Присъдени са и разноските направени в заповедното
производство.
Срещу така издадената Заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, в срока по чл. 414 ал.2 от
ГПК е постъпило редовно писмено възражение от длъжника С. С. Я., с което същата без
излагане на мотиви е възразила- че „не дължи изпълнение“.
С разпореждане от 26.09.2019г. по ч.гр.дело № 1951/2019г. по описа на РС Благоевград, на
основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на заявителя е указано, че може да предяви иск относно
вземането си в едномесечен срок от връчване на разпореждането.
В срока по чл. 415 ал.1 от ГПК, предявен е от „М.Б.“ ЕАД срещу С. С. Я. иск с правно
основание чл. 422 от ГПК пред РС Благоевград, въз основа на който е образувано
настоящото дело.
Въззивният съд, след като съобрази оплакванията, изложени с жалбата и доводите на
страните и след преценка на събраните пред първоинстанционния съд доказателства
поотделно и в тяхната съвкупност, излага следните правни съображения:
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 ГПК, настоящата инстанция
констатира, че обжалваното решение е валидно. Постановено е от надлежен съдебен орган,
функциониращ в надлежен състав в пределите на правораздавателната си компетентност,
изготвено е в писмена форма и е подписано от съдебния състав, който го е постановил, а с
10
оглед на обхвата на въззивното обжалване е и процесуално допустимо.
Налице са според въззивният състав на ОС Благоевград и специалните предвидени в закона
условия за процесуалната допустимост на предявения иск по чл. 422 от ГПК, във вр. с чл.
240 от ЗЗД и чл. 79 от ЗЗД, както и във вр. с чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, доколкото налице е
идентичност на претендираното вземане от кредитора- „М.Б.“ ЕАД, срещу длъжника С. С.
Я., както досежно размера, така и по отношение на заявеното правно основание- предсрочна
изискуемост на неизплатената част от сумата за погасяване на кредита. Длъжникът С. С. Я. е
депозирала редовно възражение срещу издадената заповед за изпълнение в срока и по реда
на чл. 414 ал. 2 от ГПК, поради което установителния иск с правно основание чл. 422 от ГПК
правилно е насочен срещу нея и не е налице нередовност във връзка с пасивната
легитимация по предявения пред съда установителен иск. Ищецът твърди че е кредитор на
ответницата, на основание договор за цесия и въз основа на прехвърлени му права от
цедента „П.“ АД, като поддържа че е придобил качеството на кредитор още преди
подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК пред съда, както и че договора за цесия
надлежно е съобщен на длъжника С. С. Я. още към момента на предявяването на настоящия
иск, поради което за него е налице процесаулна легитимация за предявяването на иска по чл.
422 от ГПК пред гражданския съд, макар материалноправната му легитимация да е оспорена
от ответника по делото още пред РС Благоевград.
Специалният установителен иск е предявен в срока по чл. 415 ал.1 от ГПК и пред надлежния
за неговото разглеждане родово и местно компетентен граждански съд.
Съгласно разпоредбата на чл. 269 от ГПК въззивният съд се произнася служебно по
валидността на решението, а по допустимостта- в обжалваната му част, като по останалите
въпроси е ограничен от посоченото в жалбата. Съгласно разпоредбата на чл. 269 изр. 2 от
ГПК по отношение на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд е
обвързан от навадените оплаквания от страната във въззивната жалба, като служебно има
правомощие да провери спазването на императивните материалноправни разпоредби,
приложими към процесното правоотношение. В този смисъл е практиката на ВКС,
постановена по реда на чл. 290 от ГПК и с ТР № 1/2010г. по т.д. № 1/2009г на ОСГТК на
ВКС- т.2, обективирана в Решение № 670/27.12.2010г. по гр.д. № 1728/2009г. на ІІІ г.о. на
ВКС и Решение № 196/11.04.2012г. по т.д. № 994/2010г на ІІ т.о. на ВКС. В този смисъл са и
дадените указания по приложението на закона от ВКС с ТР № 1/2013г на ОСГТК - т. 1 и т. 4.
Процесуалната легитимация на страните и надлежното упражняване на правото на иск е от
категорията на абсолютните процесуални предпоставки, за които съдът следи и служебно.
Материално правната легитимация на дружеството ищец- „М.Б.“ ЕАД, е била оспорена от С.
С. Я. още с отговора на исковата молба пред първоинстанционния съд, като възражението е
основано на твърдението, че ответницата не дължи изпълнение на „М.Б.“ ЕАД, тъй като не е
обвързана с ищеца от валидно облигационно правоотношение, доколкото не и е съобщено за
извършеното прехвърляне на вземането срещу нея по процосния договор за кредит нито от
11
стария, нито от новия кредитор по договора за цесия. В този смисъл правилно с писменото
си становище пред настоящата въззивна инстанция, пълномощникът на въззиваемото
дружество е изразила становище, че основателността на предявения иск по чл. 422 от ГПК се
обуслява от доказването на надлежната материално правна легитимация на „М.Б.“ ЕАД по
делото, т.е. на въпроса извършено ли е надлежно съобщаване на договора за цесия на
длъжника за да бъде ответницата обвързана от задължението за изпълнение на новия
кредитор съобразно нормата на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 99 ал. 1 ЗЗД, кредиторът може да прехвърли своето вземане,
освен ако законът, договорът или естеството на вземането не допускат това. Видно е в
настоящия случай от изричната разпоредба на чл. 17.6 от ОУ на банката кредитор които са
относими към сключения между „П.“ АД и С. С. Я. договор за револвиращ кредит, и които
страните подписали Анекса от 30.08.2012г., в т. 7 са приели да станат неразделна част от
сключения договор, че банката си е запазила правото по своя преценка, да прехвърли
вземането си срещу кредитополучател на трето лице, като в този случай изрично е
уговорено в полза на длъжника да има правото да направи срещу третото лице цесионер
всички възражения, които би могъл да направи срещу първоначалния кредитор. В този
смисъл възраженията на ответницата че с прехвърлянето на вземането срещу нея от „П.“ АД
на „М.Б.“ ЕАД са сарушени законните или човешките и права са неоснователни.
Неснователни са и доводите, че банката кредитор не е имала правото да цедира вземането си
на трето лице, по своя преценка и когато намери това за необходимо.
Според теорията и съдебната практика, цесията е договор, с който кредиторът на едно
вземане – цедент го прехвърля на трето лице – цесионер, като последният разполага с
правото да го събере от длъжника. Предмет на цесия могат да бъдат действителни вземания,
които имат имуществен характер. Цесионерът придобива вземането в състоянието, в което
то се е намирало към момента на сключване на договора. Заедно с вземането върху
цесионера преминават и всички акцесорни права, освен ако е уговорено противното.
Законът не поставя изискване вземането, предмет на цесия да бъде изискуемо. Изискванията
са цедираните права или вземания да могат да бъдат прехвърляни, да са реално
съществуващи и престацията да бъде определена или определяема.
Длъжникът по вземането не е страна по цесията, като, съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД
прехвърлянето има действие спрямо него от деня, когато му бъде съобщено от предишния
кредитор. Съобщаването е едностранно изявление, с което длъжникът се известява, че
вземането на кредитора му е прехвърлено на нов кредитор. Съобщението е неформално и за
да породи действие трябва да бъде направено от стария кредитор- чл. 99 ал. 3 от ЗЗД.
Съобщаването на цесията няма конститутивно действие, а е само за противопоставимост, с
цел да защити длъжника срещу ненадлежно изпълнение на задълженията му, поради което
той може да възразява успешно за недължимост поради липса на уведомяване само, ако
твърди, че е изпълнил на стария кредитор преди да му е било съобщено за прехвърлянето.
Ето защо сама по себе си липсата на уведомяване не води до отсъствието на дълг към новия
12
кредитор.
Съгласно чл. 99 ал. 4 от ЗЗД прехвърлянето има действие спрямо третите лица и спрямо
длъжника от деня, когато то бъде съобщено на последния от предишния кредитор. Трайно
установената съдебната практика, обективирана и в Решение № 123 от 24.06.2009г. на ВКС
по т. д. № 12/2009г., II т. о., Решение № 78 от 9.07.2014г. на ВКС по т. д. № 2352/2013г., II т.
о., приема, че установеното в чл. 99 ал. 4 от ЗЗД задължение на цедента да съобщи на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземането има за цел да защити длъжника срещу
ненадлежно изпълнение на неговото задължение, т. е. срещу изпълнение на лице, което не е
носител на вземането. Изначало задължението за съобщаването на договора за цесия на
длъжника е възложено на стария кредитор. От друга страна с решение № 137 от 2.06.2015г.
на ВКС по гр. д. № 5759/2014г., III г. о., е прието, че по силата на принципа за свободата на
договарянето /чл. 9 от ЗЗД/ няма пречка старият кредитор да упълномощи новия кредитор за
извършване на уведомлението за цесията. Тъй като съобщаването не е лично непрехвърлимо
право, няма законова пречка извършването на това действие да бъде възложено на
представител, в това число и на цесионера, като при наличието на такова упълномощаване
цесионерът действа спрямо длъжника не от свое име, а от името на представлявания от него
цедент и именно това му качество е релевантно. При това, упълномощаването следва да е
оповестено, т.е. длъжникът, до когото е адресирано волеизявлението на представителя,
трябва да бъде известен, че правното действие се извършва от името и за сметка на цедента,
като законът не поставя специални изисквания за начина, по който следва да бъде
извършено уведомяването, нито е определен срок за това.
В настоящия случай въз основа на събраните по делото писмени доказателства се установи,
че цесионера- „М.Б.“ ЕАД, по силата на изрично пълномощно дадено от цедента- „П.“ АД, е
изпратил от името на стария кредитор уведомления до длъжника за прехвърляне на
процесните вземания, но те не са били получени лично от длъжника. Според настоящия
въззивен състав на ОС Благоевград, доколкото е налице изрично упълномощаване на
цесисонера от цедента за това, не е допуснато нарушение на извършеното съобщаване на
длъжника за извършеното прехвърляне на вземенето срещу него, от новия кредитор, вместо
от стария кредитор по задължението.
Съгласно иричната норма на чл. 18, ал. 5 от ЗЧСИ "Частният съдебен изпълнител може да
връчва всякакви покани, съобщения и отговори във връзка с гражданскоправни отношения,
а по разпореждане на съда – съобщения и призовки по граждански дела. " Ето защо
въззивният съд намира, че уведомяването на длъжника за извършената цесия е можело да се
извърши и чрез съдебния изпълнител. Уведомителното писмо е връчено на ответницата
длъжница по възлагане от частен съдебен изпълнител по реда на чл. 18 ал. 5 от ЗЧСИ и при
прилагане на правилата по чл. 37 – 58 от ГПК. При опит уведомлението за извършената
цесия да бъде връчено на длъжника С. С. Я., на постоянния и настоящ адрес в гр.
Благоевград, посочен от нея и в сключения договор за револвиращ кредит, тя не е била
открита и същото не и е било връчено лично, като не е било открито на адреса и лице, което
13
да се съгласи да получи документите вместо нея.
Въззивният съд в настоящия си състав намира за неоснователно оплакването с въззивната
жалба за нередовно връчване на уведомлението за извършеното прехвърляне на вземането
на длъжника, тъй като от писмените доказателства по делото се установи факта на
надлежното уведомяване на С. С. Я. за извършената цесия- чрез връчване на Уведомление за
цесията от страна на цесионера „М.Б.“ ЕАД, чрез ЧСИ Б.В.. Съставът на ОС Благоевград
намира, че уведомлението за извършената цесия е надлежно предвид нормата на чл. 18, ал. 5
от ЗЧСИ, която овластява този орган да връчва книжа във връзка с гражданскоправни
отношения. Това придава на частния съдебен изпълнител качеството длъжностно лице по
см. на чл. 179 ГПК. Нормата на чл. 43 ЗЧСИ го овластява и да делегира правомощия по
връчване, а следователно и да учредява удостоверителна компетентност. Процесуалният
закон предписва реда за удостоверяване на обстоятелствата, съпътстващи това
удостоверително действие. В случая е без значение и обстоятелството, че уведомяването
изхожда от цесионера, тъй като независимо от това, същото почива на изрично заявена воля
от името на цедента, което е достатъчно, за да осигури необходимата защита на интереса на
длъжника – да узнае за промяната в титулярството на вземането. Изложеното дава
основание на съда да направи извод, че уведомлението е достигнало до ответника, което е
необходимо, но и достатъчно, за да произведе придадения му правен ефект.
Уведомлението е връчено при приложението на фикцията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, като
въззивният съд намира че са спазени изискванията на разпоредбата на чл. 47 от ГПК,
обуславящи нуждата от залепване на уведомление и при спазване на процесуалните правила
за това. От една страна законът изисква посещение на адреса в продължение на един месец–
чл. 47 ал. 1, изр. 1 от ГПК – "Когато ответникът в продължение на един месец не може да
бъде намерен на посочения по делото адрес... " От друга страна пък се изисква да бъдат
направени поне три посещения, едното от които в почивен ден– чл. 47 ал. 1 изр. 3 –
"Невъзможността ответникът да бъде намерен на посочения по делото адрес се констатира
най-малко с три посещения на адреса, с интервал от поне една седмица между всяко от тях,
като най-малко едно от посещенията е в неприсъствен ден. " т. е. от една страна имаме
задължение за посещения в рамките на един месец, а от друга поне три пъти. Съдът намира,
че общият разум на тази норма следва да се тълкува в посока на осъществяване на поне три
посещения в рамките на месец, което представлява насищане на посоченият период от
време, с усилия за откриване на адресата на съобщението. Тези изисквания на закона в
настоящия случай са били надлежно спазени от ЧСИ, видно от приетата като писмено
доказателство разписка от 15.04.2019г., от която е видно че уведомлението е било залепено
на входната врата на адреса на длъжника, след като при трикратното му посещаване на
14.03.2019г.; 06.04.2019г. и 15.04.2019г., адресата не е бил открит и не е било открито друго
лице, което да се съгласи да получи съобщението вместо него. Не се оспорва по делото, че
адреса на връчване е постоянния и настоящ адрес на ответницата С. С. Я.. След като същата
в срока по чл. 47 ал.1 от ГПК не се е явила лично или чрез пълномощник да получи книжата
за връчване, то приложима е била фикцията на чл. 47 ал. 5 от ГПК, която е допустимо да
14
бъде прилагана и от ЧСИ с оглед на възложените му правомощия за извършване на
връчване на книжа във връзка с гражданско правни отношения между страните.
В случая договорът за прехвърляне на вземания, пълномощното от цедента за цесионера,
уведомлението за цесията по чл. 99 ал. 3 ЗЗД от името на цесионера са приложени към
исковата молба и са надлежно връчени на ответницата на 15.11.2019г., когато същата е
получила разпореждането по чл. 131 ГПК с препис от исковата молба и приложенията към
нея, поради което въззивният съд приема, че може да се приеме че тя е получило
уведомлението за извършената цесия и с връчването на тези документи ведно с исковата
молба. В тази връзка е налице константна съдебна практика на ВКС, постановена по реда на
чл. 290 ГПК – Решение № 78/09.07.2014г. по т. д. № 2352/2013г. на ВКС, II т. о., Решение №
3/16.04.2014г. по т. д. № 1711/2013г. на ВКС, I т. о., Решение № 123/24.06.2009г. по т. д. №
12/2009г. на ВКС, II т.о., съгласно която, когато изходящото от цедента уведомление е
връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която новият кредитор е
предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане, цесията следва да се счете за
надлежно съобщена на длъжника и прехвърлянето на вземането поражда действия спрямо
него на основание чл. 99 ал. 4 ГПК. С посочените решения на ВКС е прието също така, че
извършеното по този начин уведомление за цесията, макар и връчено като приложение към
исковата молба, представлява факт от значение за спорното право, настъпил в хода на
процеса, след предявяването на иска и следва да бъде съобразено от съда при решаване на
делото, с оглед императивното правило на чл. 235 ал. 3 ГПК.
Поради изложените съображения от фактическа и правна страна, въззивният съд намира, че
уведомлението за прехвърлянето на вземането с договор за цесия от цедента „П.“ АД, на
цесионера „М.Б.“ ЕАД, е било надлежно съобщено на длъжника С. С. Я., считано от
01.05.2019г., поради което и на основание чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, цесионера „М.Б.“ ЕАД е имал
качеството на кредитор спрямо нея още преди депозирането на заявлението по чл. 410 от
ГПК пред съда по заповедното производсто, което е извършено на 17.07.2019г. Договорът
за цесия е сделка по прехвърляне на права, съставляваща частно правоприемство по смисъла
на закона. С разпоредбата на т. 4г от ТР № 4 от 18.06.2014г. на ВКС по т.д. № 4/2013г. на
ОСГТК е прието че са налице основанията за издаване на заповед за изпълнение в полза на
частния правоприемник на посочения документ в заявлението по чл. 417 от ГПК, ако в него
е индивидуализирано надлежно извършеното прехвърляне на права. В разпоредбата на чл.
4г ал. 3 от същото ТР изрично е въведено изискване когато частното правоприемство се
основава на договор за цесия, прехвърлянето на вземането да е съобщено на длъжника още
преди подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение пред съда. В този
смисъл настоящият състав на ОС Благоевград приема, че ищецът „М.Б.“ ЕАД е имал
качеството на кредитор спрямо С. С. Я. въз основа на прехвърленото му вземане по смисъла
на чл. 99 ал. 4 от ЗЗД, тъй като договора за цесия е бил съобщен на длъжника по надлежния
предвиден в закона ред, още преди подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК. Отделно
следва да се изложат съображения, че сключен е за това валиден Договор за цесия от
15
02.04.2018г. приет като писмено доказателство по делото с цедент „П.“ АД и цесионер
„М.Б.“ ЕАД, а видно от Приложение № 1 към него, вземенето на дружеството цесионер от
С. С. Я. също е било валидно прехвърлено от стария кредитор, като същото фигурира в
списъка и е за сума от 14 973.95лв. Ищецът по делото „М.Б.“ ЕАД не само е бил надлежно
легитимиран кредитор на ответницата С. С. Я. към момента на подаване на заявление по чл.
410 от ГПК пред съда, но и титуляр на претендираното вземане срещу длъжника, което му е
било надлежно прехвърлено с договора за цесия.
Не е спорно между страните по настоящото дело, а установява се по беспорен и несъмнен
начин от събраните писмени доказателства и приетото заключение на експерта по СИЕ, че
„М.Б.“ ЕАД като цесионер и С. С. Я. като длъжник по прехвърленото вземане, са обвързани
от облигационно отношение, основано на сключен договор за кредит, тип овърдрафт между
„П.“ АД и С. С. Я.. От заключението на експерта по изслушаната и приета като
доказателство от първоинстационния съд СИЕ, установява се по безспорен и несъмнен
начин, че ответницата С. С. Я. е усвоила отпуснатите и като кредит суми- 1000лв. в рамките
на първоначлния договор и 5 000лв. сред подписването на Анекс № 2 към първоначалния
договор.
Установява се по безспорен и несъмнен начин от заключението на експерта по приобщената
по делото СИЕ, че е последвало неизпълнение на задълженията на кредитополучателя за
връщането на усвоените суми в рамките на отпуснатия му кредитен лимит, съгласно
постигнатите договорки със сключения договор за потребителски кредит, като длъжникът е
изпаднал в просрочие за дължимите към банката погасителни плащания, а след 26.11.2013г.
изцяло е преустановил насрещната си престация по сключения договор. Установява се по
безспорен и несъмнен начин от заключението на експерта по изслушаната по делото
съдебно икономическа експертиза, че към момента на предявяването на исковете по
настоящото дело пред съда/17.07.2019г./, общия размер на непогасените задължения по
договора за кредит от длъжника С. С. Я., са в размер на 5000.00лв.- за просрочена главница,
както и 4 484.00лв. наказателна лихва за претендирания по настоящото дело период- от
17.07.2016-17.07.2019г.
С т. 10. 1 от ОУ действащи към момента на подписването на Анекса от 30.08.2012г., са
предвадени условията, в полза на банката кредитор, при които „П.“ АД може да се ползва от
правото си да обяви кредита за изцяло и предсрочно изискуем. Уговорено е това да стане с
писмено предизвестие до длъжника в указан срок/чл. 10.1.2/, в случай при който
кредитополучателят не извърши което и да е плащане по договора за кредит, за повече от 5
работни дни, след датата на която плащането е станало изискуемо/чл. 10.1.2 б. „а“ от ОУ/.
Уговорената клауза за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е приета за приложима
между първоначалните страни по договора за кредит- „П.“ АД и С. С. Я.. Безспорно пред
въззивния съд в настоящия му състав с оглед навадените оплаквания с въззивната жалба,
стои въпроса може ли цесионера при липса на изрично делегирано му право от цедента, да
16
обяви предсрочната изискуемост на кредита по прехвърленото му вземане и дали това право
преминава от цедента върху цесионера само по силата на сключения договор за прехвърляне
на вземанията. Отговор на този въпрос е даден с Решение № 204/25.01.2018г. по т. дело №
2230/2016г. на ВКС, I т.о. на ТК, което е постановено по реда на чл. 290 от ГПК. Прието е
според решаващия състав на ВКС по цитираното дело, че върху новия кредитор преминават
всички права, които старият кредитор е имал по отношение на длъжника, във връзка със
съществуващото към момента на сключването на договора за цесия вземане към длъжника, в
това число и правото да обяви кредита за предсрочно изискуем, при наличието на
уговорените с първоначалния договор между кредитора и длъжника предпоставки за това.
Възприетото становище е основано на доводи за това, че цесионерът придобива вземнето с
всичките му принадлежности по чл. 99 ал. 2 от ЗЗД, с всички произтичащи от или във връзка
с прехвърленото вземане права, вкл. и с правото на кредитора да обяви предсрочната
изискуемост на задължението при наличието на предвидените в договора предпоставки за
това. Следователно към момента на подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК пред
съда/който се счита за началния момент на предявяването на иска по чл. 422 от ГПК/,
ищецът „М.Б.“ ЕАД е имал правото да обяви неизплатения остатък от задължението на С. С.
Я. по сключения договор за револвиращ кредит с първоначалния предитор „П.“ АД, за
изцяло и предсрочно изискуем.
Установява се от писмените доказатлества по делото и заключението на експерта по
приетата СИЕ, че в настоящия казус безспорно се налице основанията от обективна страна,
във връзка с разпоредбата на т. 10.1.2, б.“а“ от ОУ действащи към момента на подписването
на Анекса от 30.08.2012г., за обявяване на предсрочна изискуемост на кредитното
задължение на „М.Б.“ ЕАД към цесиоинера кредитор за изцяло и предсрочно изискуемо,
след 08.04.2019г. от което право „М.Б.“ ЕАД се е възползвало.
Тъй като се касае за потестативно/преобразуващо/ право на кредитора, то съобразно общите
разпоредби на закона, за да произведе правното си действие, същото следва да бъде
отправено и да достигне до знанието на другата страна по договора.
В т.18 от ТР № 4/18.06.2014г. на ОСТГК на ВКС се прие разбирането, че предсрочната
изискуемост представлява едностранно изменение на договора за кредит, което може да
настъпи само след отправяне на преобразуващо волеизявление на банката кредитор, което
следва да достигне до длъжника, независимо дали с договора е уговорена автоматична
предсрочната изискуемост. Прието е още, че предсрочната изискуемост има действие към
момента на получаване от длъжника на потестативното изявление на кредитора, но ако към
този момент са настъпили и обективните основания, уговорени между страните със самия
договор обуславящи отнемането на преимуществото на срока за длъжника. Следователно
получаването на волеизявлението от длъжника следва да предхожда по време подаването на
заявлението по чл. 410 от ГПК за издаване на заповед за изпълнение.
Изложеното води на извода, че според възприетото становище с цитираното по- горе
17
тълкувателно решение, в хипотезата на предявен специален иск с правно основание чл. 422
ал. 1 от ГПК, вземането заявено на основание предсрочна изискуемост, произтичащо от
договор за потребителски кредит, става изискуемо и дължимо, при кумулативното наличие
на две предпоставки- наличието на уговорените изрично с договора условия от обективна
страна за настъпването на предсрочна изискуемост и кредиторът да е упражнил надлежно
преобразуващото си право да направи кредита предсрочно изискуем, чрез едностранно
писмено волеизявление за това, отправено и достигнало до длъжниците. Отпадането на
привилегията на срока, уговорен в полза на длъжника, съгласно чл. 70 ал.1 от ЗЗД, не може
да настъпи автоматично, дори и това да е изрично уговорено с договора. Преобразуващите
права, какво е и обявяването на кредита за предсрочно изискуем, се упражняват само чрез
изричното волеизявление на техния носител до насрещната страна, в чиято правна сфера
настъпва желаната промяна. Волеизявлението от изправния кредитор до неизправния
длъжник, за настъпване на правните последици от обявенотво преобрауващо право, следва
да предхожда настъпването на правните послидици от самото потестативно право.
В настоящия казус с аналице и двете кумулативно предвидено в закона предпоставки за
валидност на извършеното от цесионера обявяване на кредита за изрично и предсрочно
изискуем за остатъка от неизпълненото задължение, с което е отнето преимуществото на
срока на длъжника. Установено е по безспорен начин неизпълнение на задълженията на
длъжника- С. С. Я., поети с Анекса от 30.08.2012г. към първоначално сключения Договор за
издаване на международна револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт
по разплащателна сметка № */15.12.2007г., с който е било извършено сериозно
преструктуриране на дълга на длъжника и приет нов погасителен план. Длъжникът С. С. Я.
е преустановила заплащането на погасителните вноски, като е изпаднала в забава считано от
26.11.2013г., кото е изпаднала в просрочие както за изплащането на главницата, така и за
погасяването на лихвите по кредита.
Налице и втората кумулативно предвидена в закона предпоставка за обявяването на кредита
за предсрочно изискуем, във връзка с уговореното между първоначалните страни по
договора в т. 10. 1 от ОУ действащи към момента на подписването на Анекса от
30.08.2012г.- за настъпването на предсрочната изискуемост, достатъчно е настъпването на
което и да е неизпълнение на всяко едно от задълженията поети със сключения анекс към
договора. За банката от този момент съществува възможността да се възползва от правото си
да преобразува кредита в предсрочно изискуем/изцяло или отчасти/, като отнеме
преимуществото на длъжника да изпълнява и задълженията с ненастъпил падеж в срока,
уговорен с договора. След като такова право е било изрично уговорено в полза на цедента,
то след прехвърлянето на вземането на цесионера, същият дори при липса на изрично
делегирано право от цесионера, има правото да преобразува кредита в изцяло и предсрочно
изискуем, тъй като това право е преминало върху него със сключването на договора за
цесия./ Решение № 204/25.01.2018г. по т. дело № 2230/2016г. на ВКС, I т.о. на ТК/.
Съгласно даденото разрешение в т.18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на
18
ВКС в хипотезата на предявен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК вземането, произтичащо от договор
за банков кредит, става изискуемо, ако кредиторът е упражнил правото си да направи
кредита предсрочно изискуем преди подаване на заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, като кредиторът трябва да е уведомил длъжника за обявяване на предсрочната
изискуемост на кредита. Волеизявлението на кредитора следва да е обективирано в писмен
документ и да съдържа ясно изразено позоваване на обстоятелствата по чл. 60, ал. 2 Закона
за кредитните институции или на обстоятелства, уговорени в договора, които дават право на
кредитора да упражни правото да обяви предсрочна изискуемост на кредита. В писмения
документ кредиторът може да определи и срок за изпълнение на задължението от длъжника,
но във всички случаи волеизявлението за обявяване на предсрочната изискуемост следва да
е изрично и недвусмислено. Предсрочната изискуемост на вземането настъпва от датата на
връчване на длъжника на документа, съдържащ волеизявлението на кредитора, ако към този
момент са били налице обективните предпоставки, обуславящи изискуемостта.
В настоящия казус уведомлението за обявяване на кредита за предсрочно изискуем е
инкорпорирано в уведомлението връчено от ЧСИ Б.В., в изпълнение на правомощията му
съгласно чл. 18 ал. 5 от ЗЧСИ, с които е било връчено и съобщението на длъжника за
извършената цесия по реда на чл. 99 ал. 3 от ЗЗД. Поради съображенията изложене вече по-
горе в мотивите на въззивния съд по настоящото дело, това съобщение е прието за редовно
извършено, като същото предхожда подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК, поради
което цесионерът „М.Б.“ ЕАД не само е имал правото да обяви неизплатените суми по
кредита на С. С. Я. за изцяло и предсрочно изискуеми, но са били спазени изискванията на
т.18 на Тълкувателно решение № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС, за неговото извършване, като
писменото изявление на кредитора е достигнало до адресата- длъжника по кредита, преди
подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК за претендирането на вземането по съдебен
ред.
Въззивният съд разглеждащ делото споделя изводите на първоинстанционния съд, изложени
в мотивите към обжалваното решение, поради които е прието че възражението за погасяване
на вземането по давност, направено от ответника с отговора на исковата молба е
неоснователно.
За погасяване на задължението за главница по договор за кредит е приложим общия 5-
годишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. Установена е трайна съдебна практика, съгласно
която паричното задължение за главница, за което е уговорено, че ще се погасява с отделни
вноски, не превръща тези вноски в периодични плащания по смисъла на чл. 111, б. „в“,
предл. 3 ЗЗД (вж. в този смисъл Решение № 261 от 12.07.2011 г. по гр.д. № 795/2010г., IV г.
о. на ВКС, Решение № 28 от 05.04.2012г. по гр. д. № 523/2011г., III г.о. на ВКС и Решение №
103 от 16.09.2013г. по т. д. № 1200/2011г., II т.о. на ВКС – и трите постановени по реда на
чл. 290 ГПК). Съгласно общите правила давността започва да тече от деня, в който
вземането е станало изискуемо (чл. 114, ал. 1 ЗЗД), като тя се прекъсва при предявяване на
иск (чл. 116, б. „б“, предл. 1 ЗЗД) и не тече в хода на самото съдебно производство (чл. 115,
19
ал. 1, б. „ж“ ЗЗД). В случаите на предявен иск по чл. 422 ал. 1 ГПК, искът се счита предявен
от момента на подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от
ГПК, когато е спазен срокът по чл. 415, ал. 1 ГПК. В настоящия случай, установява се от
заключеинето на експерта по приетата СИЕ, че падежът на първата неплатена погасителна
вноска, съгласно Анекса от 30.08.2012г. към кредитния договор е 28.07.2013г., а
заявлението по чл. 410 ГПК е депозирано в съда на 17.07.2019г., от който момент се счита за
предявен и искът по чл. 422 ГПК, тъй като кредиторът в случая е спазил 1-месечния срок по
чл. 415, ал. 1 ГПК. Видно е че 5-годишния давностен срок, с която се погасяват
задълженията по главницата, е бил прекъснат с предявяването на иска по чл. 422 от
ГПК/депозирането на заявлението по чл. 410 от ГПК/, като не е изтекъл към датата, на която
се счита за предявен специалния установителен иск- 17.07.2019г. Към тези последици
несъмнено се включва и прекъсване течението на погасителната давност, спиране на
давността и правото на законна лихва (вж. в този смисъл мотивите към т. 9 от Тълкувателно
решение № 4 от 18.06.2014 г. по тълк. дело № 4 от 2013 г. на ОСГТК на ВКС). Ето защо след
предявяването на иска по чл. 422 от ГПК, давността е спряла да тече. Поради изложените
съображения, вземането досежно установяването на дължимата просрочена главница не е
погасено по давност на осн. чл. 110 от ЗЗД.
Съгласно разпоредбата на чл. 111 б. "в", пр. 2 ЗЗД вземанията за лихви се погасяват с
тригодишната давност. В настоящия случай исковата претенция е предявена на 17.07.2019г.,
при което вземанията за лихва се считат за погасени по давност преди 17.07.2016г.
Следователно възражението за изтекла погасителна давност не е основателно и по
отношение на претенцията за наказателна лихва.
Договорът за потребителски кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки,
имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни
институции, по смисъла на § 13 т. 12 от ДР на ЗЗП, обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005 г., в сила
от 10.06.2006г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той
попада в приложното поле на ЗЗП, вкл. нормите на чл. 143 - чл. 146 от ЗЗП /по арг. от чл.
144 от ЗЗП, уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане за
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/. Процесният договор за
потребителски кредит е сключен на 15.12.2007г., по време на действието на горепосочения
ЗЗП, приложим към процесното правоотношение и инкорпорирал нормите на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори. Към този момент действа и Законът за потребителския кредит /ЗПК/, обн. в ДВ
бр. 53 от 30.06.2006г., в сила от 01.10.2006г.
Съгласно чл. 143 от ЗЗП неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма,
измежду които: т. 10 - при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно
20
условията по договора въз основа на непредвидено в него основание и т. 12 - при
предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата или при
предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да
има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е
значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора.
Съгласно чл. 145 ал. 1 от ЗЗП, неравноправната клауза в договор с потребител се преценява,
като се вземат предвид видът на стоката или услугата- предмет на договора, всички
обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички
останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните
клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146 ал. 1 от
ЗЗП/. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146 ал. 2 от ЗЗП -
клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе
върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани
при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. В чл. 144 от ЗЗП са посочени
изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в
договори с потребители, визирани в чл. 143 от ЗЗП, са неприложими. Така според чл. 144 ал.
3 от ЗЗП, нормите на чл. 143 т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа,
финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията
/измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на
финансовия пазар/, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови
услуги. От гореизложеното следва, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза
в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да
осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от ЗЗП, като същевременно не
попада в някое от изключенията на чл. 144 от ЗЗП.
При систематичното тълкуване на разпоредбите на чл. 143 и чл. 144 от ЗЗП, отчитайки и
целта на закона, следва да се приеме че е допустима уговорка в договор за кредит,
предвиждаща възможност за увеличаване на първоначално уговорената лихва, само ако тя
отговаря на следните кумулативни условия: 1) обстоятелствата, при чието настъпване може
да се измени лихвата, трябва да са изрично уговорени в договора или в общите условия
/ОУ/; 2) тези обстоятелства следва да са обективни, т. е. да не зависят от волята на
кредитора- тяхното определяне или приложение да не е поставено под контрола на
кредитора; 3)методиката за промяна на лихвата да е подробно и ясно описана в договора или
ОУ /чл. 144, ал. 4 от ЗЗП/, т. е. да е ясен начинът на формиране на лихвата; 4) при
настъпването на тези обстоятелства да е възможно както повишаване, така и понижаване на
първоначално уговорената лихва- ако е предвидена възможност само за повишаване, това
несъмнено води до "значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя" съгласно чл. 143 от ЗЗП.
Анализът на нормата на чл. 143 от ЗЗП води до извод, че идеята на законодателя е била
нормативно да се осигури закрилата на потребителя в отношенията в търговците, каквито
21
безспорно са и банките, доколкото потребителят винаги е икономически по-слабата /т.е.
неравностойна/ страна в една облигационна връзка, а търговецът е професионалиста в нея.
Изброяването в 17-те точки на чл. 143 от ЗЗП на хипотезите на възможни неравноправни
клаузи предпоставя, че във всяка една от тях постигнатата уговорка е във вреда на
потребителя, защото не отговаря на изискването на добросъвестност и има за свой резултат
създаването на значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца и
потребителя. Въпросът за неравноправността, а оттам и за нищожността на атакуваните
клаузи се поставя не от гледище на това в чий интерес са уговорени, а само дали те са "във
вреда на потребителя", като неотговарящи на изискването за добросъвестност и водещи до
значително неравновесие между правата и задълженията на кредитора и
кредитополучателите в настоящето дело. В този смисъл не всяка клауза, която е в интерес на
Банката, следва да се интерпретира като такава, която непременно е и във вреда на нейните
клиенти-вложители. Трябва да се посочи, че законът не забранява по начало договор при
общи условия/чл. 16 от ЗЗД/, а нищожността на такъв договор през призмата на чл. 143 т. 9
от ЗЗП е единствено ако потребителя не е имал възможност да се запознае с тях.
Последователна е практиката на Съда на ЕС по тълкуването и приложението на Директива
93/13/ЕИО на Съвета от 5 април 1993 година относно неравноправните клаузи в
потребителските договори, според която съдът е длъжен да следи служебно за наличието на
неравноправни клаузи в потребителските договори, дори и такова възражение да не е било
направено от потребителя. По отношение на договорите за кредит на общо основание и
съгласно чл. 24 от ЗПК се прилагат правилата на чл. 143 – чл. 148 от ЗЗП. В настоящия казус
възражение за неравноправни клаузи на сключения договор за наведени от ответника с
отговора на ИМ, както и с доводите по въззивната жалба пред настоящата съдебна
инстанция. В тази насока категорична е и установената практика с Решение № 188 от
15.12.2017г. на ВКС по т.д. № 2613/2016г. на ІІ- ро т.о. на ТК.
Следва да се отбележи че, макар и поместени в индивидуалния договор с ответника, а не в
общи условия към него, клаузите на договора не са индивидуално уговорени по смисъла на
чл. 146 ал. 2 от ЗЗП. Касае се до еднотипни договори за паричен заем, усвояван чрез
овърдрафт, върху чието съдържание потребителят не може да влияе и това е служебно
известно на съда от множеството дела, по които са представени идентични контракти между
същия заемодател и различни потребители. Освен това ищецът нито е твърдял, нито е
доказал условията по договора да са били уговорени с ответника индивидуално. По тези
съображения съдът намира, че същите следва да бъдат подложени на проверка за тяхната
равноправност – по арг. от чл. 146, ал.1 от ЗЗП.
Добрите нрави са критерии и норми на поведение, които се установяват в обществото,
поради това, че значителна част от хората, според вътрешното си убеждение, ги приемат и
се съобразяват с тях. Те не са писани, систематизирани правила, а съществуват като общи
принципи или произтичат от тях, като за спазването им, съдът следи служебно
/Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 на ВКС по тълк. дело № 1/2009г. на ОСТК/. При
22
възмездните сделки, накърняване на добрите нрави има най-често, когато се нарушават
принципа на справедливост и производният му - еквивалентност на престациите. В чл. 143
ал. 1 от ЗЗП се съдържа обща дефиниция за неравноправна клауза в договор, сключван с
потребител, според която това е всяка уговорка във вреда на потребителя, която не отговаря
на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и
задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. В чл. 143 ал. 2 т. 5 от ЗЗП е
посочено, че неравноправна по смисдъла на ал. 1 от ЗЗП е клауза, която задължава
потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати необосновано високо
обезщетение или неустойка. Нормите на чл. 33 ал. 1 и ал. 2 от ЗПК регламентират изрично,
че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, чиито размер не може да надвишава законната.
Съгласно предвиденото в чл. 8 от Договор за издаване на международна револвираща
кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт по разплащателна сметка №
*/15.12.2007г., при наплащане на месечна погасителна вноска банката начислява
наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с надбавка от 12%, която
разпоредба, доколкото не се доказва от ищеца, че е индивидуално уговорена, е в
противоречие с императивната норма на чл. 33 ал. 2 вр. ал. 1 от ЗПК и неравноправна по
смисъла на чл. 143 ал. 2 т. 1, вр. ал. 1 от ЗЗП, поради което и на основание чл. 146 от ЗЗП,
вр. чл. 24 от ЗПК и чл. 21 от ЗПК е нищожна. Наред с това, тя е нищожна и по симисъла на
чл. 26, ал. 1, пред. ІІІ от ЗЗД, като несъответна на принципа за справедливост и
еквивалентност на престациите и противоречаща на добрите нрави.
Според чл. 19 ал. 1 ЗПК (отм.), но действащ към момента на сключването на Договор за
издаване на международна револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт
по разплащателна сметка № */15.12.2007г., при забава на потребителя кредиторът има право
само на лихва за времето на забавата. Съгласно чл. 19 ал. 2 ЗПК (отм.), когато потребителят
забави дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да
надвишава законната лихва. Следователно законът не позволява страните да уговарят в
договора лихва за забава, различна по размер от законната лихва. В случая в договора е
записано, че се дължи наказателна лихва в размер на договорения лихвен процент с
надбавка от 12%. Очевидно е, че тази лихва по размер е много по-висока от законната лихва,
поради което страните не са имали правото да я уговарят в отношенията си. Клаузата за
наказателната лихва се явява нищожна, като противна на закона, поради което вземането за
лихвата не се дължи.
Поради изложените съображения във връзка с наведените възражения от въззивника-
кредитополучател за наличието на наревноправни клаузи в сключения договор за
потребителски кредит и при извършена служебна проверка от съда, настоящият състав на
ОС Благоевград констатира наличието на неравноправни клаузи, по смисъла на чл. 143 ал.1
от ЗЗП, респективно нищожни по смисъла на чл. 146 ал.1 от същия закон в Договор за
издаване на международна револвираща кредитна карта с чип и предоставяне на овърдрафт
23
по разплащателна сметка № */15.12.2007г. и Анекса от 30.08.2012г.,а именно клаузите на т.
8 от процесния договор и т. 2 от анекс № 2 към него, като същоте са нищожни и поради това
заплащането на начислените наказателни лихви, не се дължат.
Обжалваното решение на РС Благоевград следва на основание чл. 271 ал.1 от ГПК да бъде
потвърдено като правилно и обосновано от доказателствената съвкупност, в частта му
относно установяването на претендираното вземане в частта му за дължимата главница.
Същото следва да бъде отменено от въззивния съд в частта му, в която е прието за
установено съществуването на претендираното вземане от „М.Б.“ ЕАД за дължимите
наказателни лихви, за периода от 17.07.2016г. до 17.07.2019г., както и в частта му за
разноските, поради промяната на правния резултат.
Следва на осн.чл. 78 ал.1 от ГПК, да бъде осъдена ответницата С. С. Я., да заплати на ищеца
„М.Б.“ ЕАД, сумата 323.21лв. за разноските пред първоинстанционния съд и сумата
123.02лв. за разноските в заповедното производство, съразмерно на уважената част от
предявения иск.
С оглед на изхода на делото пред настоящата съдебна инстанция и поради частичното
уважаване на въззивната жалба, следва да бъде осъдена въззвницата С. С. Я. да заплати на
въззиваемото дружество „М.Б.“ ЕАД, сумата 75.00лв., за разноски за юрисконсулстко
възнаграждение, изчислени по минималния предвиден в закона размер.
Водим от горното и на основание чл. 271 ал.1 от ГПК , съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ ЧАСТИЧНО Решение № 906779/13.08.2020г., постановено по гр.д. №
2697/2019г. по описа на РС Благоевград, в частта му, в която е признато за установено на
основание чл. 422 ГПК, че С. С. Я., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., ж.к. Е. бл. *,
ет.*, ап.*, дължи на „М.Б.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „К.
М. Л.“ №*, ет.*, представлявано от П.В. и Н. К. П. – изпълнителни директори, следните
суми, които са били предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 6851 от
18.07.2019г., издадена по ч. гр. д. № 1951/2019г. на Районен съд – гр. Благоевград, а именно:
-сумата от 4318,56 лева /четири хиляди триста и осемнадесет лева и петдесет и шест
стотинки/ - част от непогасена наказателна лихва (общо дължима наказателна лихва 11
934,95 лв.) съгласно т. 8 от Договор за кредитна карта № */15.12.2007 г. за периода от
17.07.2016 г. до 17.07.2019г., като НЕПРАВИЛНО, както и в частта му за разноските, като
вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявения установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК, с който
„М.Б.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес на управление: гр. С., бул. „К. М. Л.“ №*, ет.*,
представлявано от П.В. и Н. К. П. – изпълнителни директори моли съда да приема за
24
установено че С. С. Я., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., ж.к. Е. бл. *, ет.*, ап.*, му
дължи следните суми, които са предмет на Заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК с № 6851
от 18.07.2019г., издадена по ч. гр. д. № 1951/2019г. на Районен съд – гр. Благоевград, а
именно:
-сумата от 4318,56 лева /четири хиляди триста и осемнадесет лева и петдесет и шест
стотинки/ - част от непогасена наказателна лихва (общо дължима наказателна лихва 11
934,95 лв.) съгласно т. 8 от Договор за кредитна карта № */15.12.2007 г. за периода от
17.07.2016 г. до 17.07.2019г., като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 7079/18.07.2018г., постановено по гр.д. № 2236/2017г. по
описа на РС Благоевград, в останалата му част, като ПРАВИЛНО И ОБОСНОВАНО.
ОСЪЖДА на осн.чл. 78 ал. 1 от ГПК, ответницата С. С. Я., ЕГН **********, с постоянен
адрес: гр. Б., ж.к. Е. бл. *, ет.*, ап.*, да заплати на ищеца „М.Б.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище
и адрес на управление: гр. С., бул. „К. М. Л.“ №*, ет.*, представлявано от П.В. и Н. К. П.–
изпълнителни директори, сумата 323.21лв. за разноските пред първоинстанционния съд и
сумата 123.02лв. за разноските в заповедното производство, съразмерно на уважената част
от предявения иск.
ОСЪЖДА въззвницата С. С. Я., ЕГН **********, с постоянен адрес: гр. Б., ж.к. Е. бл. *,
ет.*, ап.*, да заплати на въззиваемото дружество „М.Б.“ ЕАД, ЕИК *, със седалище и адрес
на управление: гр. С., бул. „К. М. Л.“ №*, ет.*, представлявано от П.В. и Н. К. П. –
изпълнителни директори, сумата 75.00лв., за разноски за юрисконсулстко възнаграждение,
изчислени по минималния предвиден в закона размер, за пред настоящата въззивна съдебна
инстанция.
Решението не подлежи на касационно обжалване, по аргумент на разпоредбата на чл. 280
ал. 3 т. 1 от ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
25