№ 19
гр. Разград, 08.04.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ОКРЪЖЕН СЪД – РАЗГРАД в публично заседание на седми февруари
през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:****
Членове:******
*****
при участието на секретаря ****
в присъствието на прокурора Ем. Й. Енч.
като разгледа докладваното от ****** Въззивно наказателно дело от общ
характер № 20213300600324 по описа за 2021 година
Производството е по реда на глава двадесет и първа от НПК.
С Присъда № 31/08.10.2021 г., постановена по НОХД № 3/2021 г. по описа на
Районен съд – Разград, подсъдимият Р.И. С е признат за виновен в това, че за времето от
06.09.2010 г. до 21.09.2010 г. в с. *****, общ. Разград, след предварителен сговор с И.Т.Н. от
гр. Русе, в условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си и за И.Т.Н. имотна
облага, е възбудил и поддържал заблуждение у Д.И.О от гр. Разград, за това, че ще сключи
изгодна сделка за продажба на 4995 кг. бяло саламурено сирене в Република Германия, като
е причинил имотна вреда в размер на 27354.24 лв. (големи размери) на “****” ООД гр.
Разград, с управител м.о.о., представлявано от Д.И.О – престъпление по чл. 211, пр. 2 във
връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК, поради което и на основание
чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години, което да
изтърпи при първоначален СТРОГ режим в затвор.
На основание чл. 59, ал. 1 от НК с присъдата е приспадното времето, през което
подсъдимият е бил с мярка за неотклонение „Задържане под стража“.
Подсъдимият Р.С. е оправдан да е извършил деянието за периода от 21.09.2010 г. до
06.10.2010 г., както и да е причинил имотна вреда на стойност над 27354,24 лв.
С присъдата предявения гражданския иск от „****“ ООД гр. Разград срещу
подсъдимия Р.И. С за сумата 32467.50 лв., представляваща имуществени вреди от
престъплението, е отхвърлен като неоснователен.
1
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимият Р.И. С е осъден да заплати по
сметка на ОД на МВР - Разград сумата от 50 лева за направени разноски по досъдебното
производство и по сметка на Районен съд – Разград сумата от 1848.44 лева разноски в
съдебното производство.
Против присъдата е постъпила въззивна жалба от адв. С.П., упълномощен защитник
на подсъдимия Р.И. С. В жалбата се твърди, че присъдата е неправилна, незаконосъобразна
и необоснована. Според защитата обвинението срещу подсъдимия е недоказано от
фактическа страна. С жалбата се прави искане въззивния съд да отмени присъдата, като
признае за невиновен и оправдае подсъдимия по повдигнатото обвинение, алтернативно да
намали размера на наложеното наказание.
С жалбата не са направени доказателствени искания.
След изготвяне на мотивите към присъдата защитникът е депозирал Допълнение към
въззивната жалба. В тях се излагат оплаквания към аналитичната дейност на съда, като се
изтъква, че съдът е дал безрезервна вяра на едни доказателства и е пренебрегнал други,
които са в полза на подсъдимия. Според защитата съдът се е предоверил на показанията на
свидетелите Д.О. и съпругата му М.О., които са заинтересовани от изхода на делото, а освен
това показанията на М.О. не били категорични. По делото било безспорно доказано, че
Записа на заповед не е попълнен от подсъдимия, което изключвало възможността същият да
е бил този ден в мандрата на св. Д.О. и на него да е било предадено въпросното количество
сирене. Внимателния анализ на показанията на свидетелите К, К,М,НиМ, ведно с
установеното по делото, че Записа на заповед не е подписан от подсъдимия, опровергавали
приетата от съда фактическа обстановка. Освен това първоинстанционния съд приел
обясненията на подсъдимия изцяло като защитна теза, като пренебрегнал, че същите
представляват и годно доказателствено средство.
Според защитника осъдителната присъда почива на предположения и
престъплението не е доказано нито от обективна, нито от субективна страна, като само
обстоятелството, че друго лице е осъдено в съучастие с подсъдимия Р.С., не е достатъчно да
се приеме, че подсъдимият е извършител на престъплението.
В заключение отново се прави искане въззивния съд, след цялостна проверка и
анализ на доказателствата, да отмени атакуваната присъда и да постанови нова, с която да
признае подсъдимия Р.И. С за невиновен и го оправдае по повдигнатото обвинение,
алтернативно да намали размера на наложеното наказание.
С жалбата и допълненията към нея не са направени доказателствени искания.
Против присъдата в гражданската й част е постъпила жалба и от адв. Р.Х., повереник
на гражданския ищец „****“ ООД гр. Разград. В жалбата се изтъква пряката причинна
връзка между деянието, извършено от подсъдимия, и причинените на дружеството
имуществени вреди, и се възразява срещу извода на съда, че гражданския иск е погасен по
давност, тъй като с предявяването му от дружеството във водените срещу подсъдимия дела
давността се прекъсвала. Предвид на това се прави искане въззивния съд да измени
2
присъдата в гражданската и част и да осъди подсъдимия Р.С. да заплати на „****“ ООД гр.
Разград, представлявано от М.О., сумата от 27354.24 лева, представляваща обезщетение за
причинени имуществени вреди, ведно със законната лихва от датата на деликта до
окончателното изплащане на сумата и направените по делото разноски.
С жалбата не са направени доказателствени искания.
Преписи от жалбите са връчени на насрещните в производството страни, от които не
са подадени възражения по чл. 322 НПК.
В съдебно заседание подсъдимият Р.И. С (с актуални имена според направената
справка в НБДН Р. ИВ. Д.), редовно призован, се явява в съдебно заседание лично и с
редовно упълномощен адв. В.К..
Пред настоящата инстанция адв. В.К. подържа подадената въззивна жалба на
основанията, изложени в нея. Счита, че постановената осъдителна присъда е неправилна,
като повдигнатото обвинение не е доказано по несъмнен начин съгласно изискванията на
чл. 303, ал. 2 от НПК, а почива на предположения. Според защитника обвинителната теза се
крепи само на показанията на свид. Д и М.О., като останалите доказателства не подкрепяли
тази теза. Напротив, показанията на св. Д.О. били в противоречие със заключението на
графологическата експертиза, а начина на извършване на престъплението, описан в
обвинителния акт и възприет от съда – с представяне на лична карта и съставяне на Запис на
заповед, бил наивен и абсурден. За защитника обстоятелството, че подсъдимият е
многократно осъждан и излежавал присъди лишаване от свобода, не било достатъчно да се
приеме, че той е автор на престъплението по повдигнатото обвинение.
От въззивната инстанция се иска отмяна на присъдата и постановяване на нова
оправдателна такава.
Подсъдимият Р. ИВ. Д. поддържа становището на защитника си. В последната си
дума моли да бъде признат за невиновен.
Гражданския ищец „****“ ООД гр. Разград, редовно призован, не се представлява в
съдебно заседание. Постъпила е молба от редовно упълномощен повереник адв. Р.Х., с която
не се възразява по даване ход на делото, като се поддържа подадената въззивна жалба и се
претендират направените пред първоинстанционния съд деловодни разноски.
Представителят на Окръжна прокуратура - Разград счита обжалваната присъда за
правилна и законосъобразна, а жалбите за неоснователни. Счита, че в производството пред
първата инстанция не са допуснати нарушения на процесуалните правила, които да са
довели до ограничаване правото на защита на подсъдимия, а събрания по делото
доказателствен материал по категоричен начин доказва всички елементи от обективната и
субективна страна на престърлението, правилно е приложен материалния закон и присъдата
следва да бъде потвърдена.
Окръжен съд – Разград, след като обсъди доводите в жалбата‚ както и тези, изложени
от страните в съдебно заседание‚ и след като в съответствие с чл. 313 е чл. 314 от НПК
провери изцяло правилността на атакуваната присъда, констатира, че не са налице
3
основания за отмяна на първоинстанционния съдебен акт и постановяване на оправдателна
присъда.
За пълнота на изложението следва да се посочи, че наказателно производство,
предмет и на настоящото въззивно производство, е продължило значително време, като
първоначално с Присъда без номер от 24.04.2014 г. по НОХД № 950/2013 г. по описа на
Районен съд – Разград подсъдимият Р.И. С е бил признат за виновен в това, че за времето от
06.09.2010 г. до 21.09.2010 г. в с. *****, общ. Разград, след предварителен сговор с И.Т.Н. от
гр. Русе, в условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си и за И.Т.Н. имотна
облага, е възбудил и поддържал заблуждение у Д.И.О от гр. Разград за това, че ще сключи
изгодна сделка за продажба на 4995 кг. бяло саламурено сирене в Република Германия, като
с деянието е причинил имотна вреда в размер на 32467.50 лв. - големи размери на “****”
ООД гр. Разград, поради което и на основание чл. 211, пр. 2 във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 и
5 във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК и чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от
свобода за срок от седем години, което да изтърпи при първоначален СТРОГ режим в
затвор. С присъдата е подсъдимият Р.И. С е осъден да заплати на “****” ООД гр. Разград
сумата от 32467.50 лв като обезщетение за причинените имуществени вреди ведно със
законната лихвавърху тази сума, считано от 06.10.2010 г. до окончателното плащане на
главницата.
С Решение № 266/30.11.2016 г. по н. д. № 1175/2016 г. по описа на ВКС по реда на
възобновяване на наказателни дела присъдата е била отменена и делото е върнато във фазата
на досъдебното производство от стадия на привличане на обвиняем.
С Присъда № 9/ 11.01.2019 г. по НОХД № 1102/2016 г. по описа на Районен съд –
Разград подсъдимият Р.И. С е бил признат за виновен в това, че за времето от 06.09.2010 г.
до 21.09.2010 г. в с. *****, общ. Разград, след предварителен сговор с И.Т.Н. от гр. Русе, в
условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си и за И.Т.Н. имотна облага, е
възбудил и поддържал заблуждение у Д.И.О от гр. Разград за това, че ще сключи изгодна
сделка за продажба на 4995 кг. бяло саламурено сирене в Република Германия, като е
причинил имотна вреда в размер на 27354.24 лв. - големи размери на “****” ООД гр.
Разград, с управител м.о.о., представлявано от Д.И.О – престъпление по чл. 211, пр. 2 във
връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 във връзка с чл. 209, ал. 1 от НК, поради което и на основание
чл. 54 от НК му е наложено наказание лишаване от свобода за срок от пет години и шест
месеца, което да изтърпи при първоначален СТРОГ режим в зеатвор. С присъдата е
отхвърлен като неоснователен, погасен по давност, предявения от “****” ООД гр.
Разградграждански иск за сумата от 32467.50 лв.
Присъдата е била предмет на въззивен контрол по ВНОХД № 1650/2020 г. по описа
на Окръжен съд – Пловдив, с Решение № 181/21.12.2020 г. по което присъдата отново е била
отменена и делото върнато за ново разглеждане от друг състав на същия съд. След връщане
на делото е образувано и НОХД № 3/2021 г. по описа на Районен съд – Разград, присъдата
по което е предмет на настоящия въззивен контрол.
Приоритетно следва да бъдат разгледани несъответствие на обвинителния акт с
4
изискванията на чл. 246 от НПК, констатирани от предходния въззивен състав. След
запознаване с проведеното от първоинстанционния съд разпоредително заседание на
26.02.2021 г., настоящата инстанция установи, че не са правени искания от страните или
констатирани служебно от съда и не са обсъждани допуснати нарушения на процесуалните
правила по смисъла на чл. 248, ал. 1, т. 3 от НПК, поради което е налице забраната по ал. 3
на същия член от НПК и във въззивното производство не могат да се правят възражения в
тази насока. Освен това настоящото въззивно производство е второ по ред и разпоредбата
на чл. 335, ал. 3 от НПК забранява повторно връщане на делото за ново разглеждане, поради
което делото следва да се разгледа по същество. Не е нарушено правото на подсъдимия да
разбере в какво се състои обвинението и да организира своята защита, а доколкото
несъответствията в обвинителния акт касаят квалифициращи признаци, водещи до по –
тежко обвинение и принципната забрана за влошаване положението на подсъдимия, същите
следва да се тълкуват в полза на подсъдимия.
От фактическа страна:
Първоинстанционната присъда е постановена при изяснена фактическа обстановка,
която по категоричен начин се установява от събраните по делото доказателства и е
следната:
Подсъдимият Р. ИВ. Д. е роден на 13.07.1971 г. в с. Ряхово, общ. Сливо поле, обл.
Русе, като живеел в гр. Русе. Същият е със средно образование, безработен, женен. Видно от
приложената по ДП Справка за съдимост от 24.11.2010 г. (л. 95 – 99 ДП) към момента на
извършване на деянието, предмет на настоящото производство, подс. Р.И. С е многократно
осъждан. Доколкото с обвинителния акт е повдигнато обвинение за опасен рецидив само в
хипотезата на чл. 29, ал. 1, б. „а“ от НК, то цитираното в обвинителния акт осъждане по
НОХД № 628/2005 г. по описа на Районен съд – Ловеч (в сила от 09.09.2008 г.), с което за
извършено престъпление по чл. 196, ал. 1, т. 1 вр. с чл. 194, ал. 1 от НК на подсъдимия Р.Д.е
е било наложено наказание една година и пет месеца лишаване от свобода при строг режим
на изтърпяване, безспорно обуславя така дадената квалификация.
Подсъдимият Р. ИВ. Д. се познавал от години със св. И.Н., който също бил от гр.
Русе. По това време св. И.Н. бил собственик на „***“ ЕООД гр. Русе, като дружеството
извършвало международен транспорт.
Свидетелката М.О. била управител на „****“ ООД гр. Разград, което са занимавало с
производство и търговия с млечни продукти. Дружеството притежавало мандра в с. *****,
общ. Разград, в която се произвеждало бяло саламурено сирене. Съпругът на св. М.О. – св.
Д.О., бил упълномощен от нея да представлява дружеството пред съответните органи, както
и в договорни отношения с други лица.
През м. септември 2010 г. подс. Р.Д., който по това време изтърпявал наказание
лишаване от свобода, бил в отпуск, като следвало да се върне в затвора на 23.10.2010 г.
На 06.09.2010 г. подс. Р.Д. посетил мандрата на „****“ ООД в с. ***** и се срещнал
със св. Д.О.. Подсъдимият обявил на свидетеля, че е представител на фирма, занимаваща се
5
с търговия на млечи продукти, и поискал да купува сирене от мандрата, като предложил
изгодна цена. Свидетелят Д.О. се съгласил и се уговорили да се срещнат в следващите дни.
След като получил съгласие за продажба на сирене от св. Д.О., подсъдимият отишъл
в офиса на св. И.Н. в гр. Русе и го уговорил да го придружи при следващата среща със
собствениците на мандрата, като за по – голяма достоверност се разбрали да го представи за
чужд гражданин с бизнес в Германия. Подсъдимият поискал от свидетеля да осигури и
хладилен камион за превоз на сиренето, но свидетелят не разполагал във фирмата си с
такива. Свидетелят се занимавал с транспортен бизнес и имал познания как се наема
транспорт, поради което и поел ангажимента той чрез транспортен сайт „Спедитор нет“ да
осигури хладилен камион за превоз на сиренето, което ще натоварят от мандрата на св. Д.О..
На 10.09.2010 г. подс. Р.Д. отново отишъл в с. *****, този път със св. И.Н., когото
според предварителната уговорка подсъдимият представил на св. О като македонски
гражданин с името И.Н., който имал бизнес в Германия. Тримата разговаряли за количества
сирене, които предстои да бъдат продадени и изнесени в Германия, като разговора се водел
предимно от подс. Р.Д., а св. И.Н. отговарял кратко с „македонски акцент“.
На 20.09.2010 г. подсъдимият се обадил по телефона на свид. Д.О. и заявил, че иска
пет тона бяло саламурено сирене за въпросния И.Н., което да бъде изнесено за Германия.
Междувременно св. И.Н. чрез сайта „Спедитор нет“ - борса за товари, наел за
21.09.2010 г. хладилен камион от „****“ ЕООД гр. София с управител св. Я.Н., като според
искането в сайта транспорта следвало да се осъществи от с. ***** до гр. София.
На 21.09.2010 г. подс. Д. пристигнал в мандрата с лек автомобил, като водел и
хладилен камион **“, собственост на „****“ ЕООД и управляван от св. С М.. От мандрата
според уговорката от предния ден натоварили в хладилния камион 4 995 кг. бяло саламурено
сирене, поставено в тенекии по 15 кг. с литография надписи на различни езици от четирите
страни на всяка тенекия. От свидетеля Д.О. били изготвени и необходимите за превоз в
чужбина придружаващи стоката документи – ЧМР, международна товарителница (л. 14 от
ДП), инвойс фактура (л. 13 от ДП). Във фактурата била отразена и договорената цена на
сиренето – 13 986 евро, или по 2,80 евро на килограм. Като продавач било вписано
дружеството „****“ ООД гр. Разград, а като купувач и консигнатор - немско дружество.
Уговорката между подсъдимия и св. Д.О. била сиренето да бъде продадено в Германия и до
06.10.2010 г. сумата да бъде преведена в касата на дружеството.
Като гаранция за изплащане на договорената цена св. Д изготвил, а подсъдимият
подписал в полза на дружеството запис на заповед за сумата 25 000 евро с падеж 06.10.2010
г. (л. 12 от ДП)
След като бил натоварен с процесното количество сирене от 4995 кг., хладилния
камион, управляван от св. С М., според заявката се отправил към гр. София. На
бензиностанция в гр. Велико Търново св. М. спрял за почивка. На следващата сутрин подс.
Р.Д. се обадил по мобилния телефон на св. Я.Н. и С М., като им казал, че курса до гр.
София се отменя и сиренето трябва да се закара в гр. Русе, и обещал да „се реваншира“ за
6
транспорта, като заплати необходимите разходи. Така на 22.09.2010 г. св. М. потеглил за гр.
Русе, като в началото на града го чакал подсъдимият и го завел с автомобила си до склад на
„*****“ АД Велико Търново, клон Русе. Там сиреното било разтоварено от две
неустановени лица, а по – късно същия ден натоварено на неустановен камион с чужда
регистрация, и заминало в неизвестна посока.
Няколко дни по-късно св. Д.О. получил телефонно обаждане от от номер на немски
мобилен оператор, в което му било съобщено, че сиренето не е пристигнало в Германия, а е
продадено в България. Последният веднага потърсил подсъдимия, който обаче го уверил, че
стоката е в Германия и до деня на падежа – 06.10.2010 г., ще си получи парите. След този
момент св. Д повече не могъл да се свърже с подсъдимия на дадените от последния
телефони, като това го убедило, че уговорената цена за предаденото количество сирене няма
да му бъде заплатена, и на 30.09.2010 г. подал жалба на до ОД МВР – Разград, по повод на
която и било образувано настоящото наказателно производство.
Според заключението на вещото лице по назначената счетоводна експертиза
стойността на процесното количество сирене е в размер на 32467,50лв.
С влязла в сила на 08.10.2014 г. Присъда № 526/08.10.2013 г. по НОХД № 155/2013 г.
по описа на Районен съд - Разград св. И.Т.Н. е бил признат за виновен в извършване след
предварителен сговор с подс. Р.Д. на престъплението, предмет и на настоящото наказателно
производствоо, като му е наложено наказание в размер на три години и шест месеца при
първоначален строг режим.
По доказателствата:
В хода на съдебното следствие първоинстанционният съд по предвидения
процесуален ред събрал и проверил всички възможни доказателства, релевантни към
предмета на доказване по делото, и подробно ги е описал и анализирал в мотивите на
обжалваната присъда. Доколкото крайните му изводи за авторството и съставомерността на
деянието по повдигнатото обвинение като цяло съвпадат с тези на въззивния съдебен състав,
следва да се даде отговор на възраженията в жалбата, касаещи най – вече недоказаност по
несъвнен начин на обвинението.
Не може да се сподели тезата на защитата, че първоинстанционния съд се е
предоверил на показанията на свидетелите Д.О. и съпругата му М.О., които са
заинтересовани, и че техните показания не се подкрепят от останалите доказателства по
делото. На първо място следва да се подчертае, че показанията на тези свидетели, макар
принципно заинтересовани, са последователни, логични и устойчиви през цялото време на
наказателното производство, продължило вече повече от десет години.
Още в първия си разпит като свидетел в протокола за разпит от 15.12.2010 г. (л. 56 от
ДП) св. Д.О. е описал външността на подсъдимия и белезите, по които може да го разпознае
– видима възраст около 45 години, висок около 1.75 – 1.80 см, с тегло над 100 кг, с къса
черна права коса, доста пълен и с бузесто лицe с гуша. На досъдебното производство е
извършеното разпознаване на подс. Р.Д. от св. Д.О., документирано с надлежо изготвен
7
протокол и снимков материал към него (л. 209 – 211 от ДП). Същото е било проведено и
извършено по установения в НПК ред и начин. Спазен е и реда за разпознаването в
присъствието на две поемни лица, като снимката на подс. Д. е била представена за
разпознаване на св. О заедно със снимки на три лица сходни с него по външност.
Във всички фази на наказателното производство свидетелите Д.О. и М.О. са били
категорични, че разпознават именно подсъдимият Р.Д. като лицето, представило се за
търговец на млечни продукти, което на три пъти е посетило мандрата им в с. *****, и с
което са договорили условията за продажбата на бяло саламурено сирене, и в крайна сметка
на 21.09.2010 г. е подписало Запис на заповед и е изнесло от мандрата процесното
количество сирене.
Техните показания не са изолирани, а се подкрепят и напълно кореспондират с
показанията на свидетелите, които пряко са участвали в извозването на сиренето от
мандрата, и това са св. С М., Явор Нешев и И.Н..
В показанията от досъдебното производство св. С М. (починал, л. 79ДП), приобщени
по реда на чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 4 от НПК със съгласието на страните, твърди, че
познава подсъдимия Р.Д., който лично го е завел до мандрата в с. ***** с автомобила си.
Свидетелят описва количеството сирене, натоварено там, обяснява как на следващата сутрин
подсъдимият му се е обадил да му каже, че сиренето трябва да се закара в гр. Русе, как го е
чакал в началото на града и го е завел до мястото, където е разтоварил стоката. В
показанията си свидетелят посочва, че подсъдимият е разговарял с него от телефонен номер
**********, същият номер, който сочи и свидетелят Д.О.. Свидетелят М. е от гр. София,
няма данни да познава семейство Д и съдът не намира основание да не кредитира
показанията му, които са снети по делегация от разследващ полицай в гр. София, който от
своя страна не е запознат с материалите по делото.
Показанията на св. С М. изцяло кореспондират с показанията на св. Я.Н., управител
на транспортната фирма „****“ ЕООД, чиято собственост е бил хладилния камион,
управляван от св. М., в който е натоварено сиренето от мандрата в с. *****. Този свидетел
също не познава подсъдимия и няма основания да се счита за заинтересован, а
обстоятелствата, които съобщава относно приемането на заявката за транспорт на сирене от
гр. Разград, промяната на назначението на товара и разтоварването му в гр. Русе, се
потвърждават както от св. М., така и от свидетелите, работещи по това време в склад на
„*****“ АД Велико Търново, клон Русе – св. ЛШ (в показанията й на л. 61 от ДП,
приобщени по реда на чл. 281, ал. 5 във вр. с ал. 1, т. 2 от НПК), МК, Г. М. (чиито показания
от ДП на л. 71 са приобщени по същия ред ) и М. К (починал – показанията му на л. 73 от
ДП приобщени със съгласието на страните). В показанията цитираните свидетели
съобщават, че на 22.09.2010 г. в склад на „*****“ АД Велико Търново в гр. Русе е спрял
хладилен камион със софийска регистрация, като от него двама мъже са разтоварили окол
330 сини литографирани тенекии със сирене, които още същия ден били претоварени на
камион с немска регистрация и напуснали склада. В показанията си от досъдебното
производство св. Л.И. и Г.М.. описват единия от мъжете разтоварващи сиренето като едър,
8
висок, около 100 кг, късо постриган и леко мургав. Макар свидетелите изрично да посочват,
че не биха могли да разпознаят този мъж поради краткото време за което са го видели, така
направеното описание в общи линии отговаря на външността на подсъдимия Р.Д..
Специално внимание следва да се обърне на показанията на св. И.Н., предвид
възражението в жалбата, че подсъдимия Р.Д. е признат за виновен само защото св. Н. е
осъден за същото деяние, извършено след предварителен сговор с подсъдимия Р.Д..
Действително съгласно чл. 413, ал. 2 от НПК влязлата в сила присъда има задължителен
характер относно това извършено ли е деянието и виновен ли е деецът. Тук трябва изрично
да се подчертае, че задължителността на влязлата в сила присъда в процесния случай се
простира върху пределите на фактическото изпълнение от страна на св. Н., и не касае
отговорността на подсъдимия Р.Д..
Макар във всички фази на настоящото наказателно производство св. Н. да е отричал
каквото и да е участие в измамната схема, в разпита си като свидетел при предходното
разглеждане на делото, приобщени по реда на чл. 281, ал. 1т. 1 и т. 2 от НПК (л. 253 от
НОХД № 1102/2016 г.) свидетелят твърди, че е подсъдимият Р.Д. го е посетил в офиса и го е
помолил да осигури транспорт, както и че именно той, чрез транспортен сайт, е осигурил
хладилния камиона, с който е извозено сиренето от мадрата в с. *****. На последното
съдебно следствие пред първоинстанционния съд св. Н. обяснява как подсъдимият му се
обадил от чужбина и го свързал с друго лице също с име Р., като я явно желанието на
свидетеля да подкрепи защитната теза на подсъдимия. Тези му показания обаче са
уклончиви и объркани, като не кореспондират дори с обясненията на подсъдимия, поради
което и първия съд правилно не ги е кредитирал, като е приел за по – достоверни
показанията при предходното разгреждане на делото. В крайна сметки във всичките си
обяснения св. И.Н. признава най – малко участието си в намирането на хладилен камион,
което е станало по молба на подсъдимия, и в този смисъл показанията му са в инисон с
останалите доказателствени източници, на които се гради описаната по – горе фактическа
обстановка.
В изготвения от св. Д.О. Запис на заповед са вписани данните на подсъдимия Д., като
сведетелите О са категорични, че те са взети от личната карта на подсъдимия, която той сам
им е предоставил за тази цел. Обстоятелството, че личната карта на подсъдимия е била в
него, се потвърждава както и от неговите обяснения (с разрешение на прокурора във връзка
с провеждането на лечение), така и от показанията на св. М Са, негова съпруга. В този
смисъл не могат да се споделят интерпретациите на защитника как с личните данни на
подсъдимия св. Д.О. е могъл да се сдобие по най – различен начин. За настоящия съдебен
състав е безспорно, че личните данни на подсъдимия в Записа на заповед, са вписани от св.
Осмат от личната карта на подсъдимия, който сам я е представил.
Правилно първоинстанционния съд е приел, че тройната съдебно почеркова
експериза сама по себе си не е в състояние да опровергае съвкупността от доказателства,
доказващи авторството на деянието, извършено от подсъдимия Р.Д.. Действително според
заключението на същата ръкописния текст и подписа за издател в Записа на заповед от
9
21.09.2010 г. не са изпълнени от подсъдимият Р.Д., което според защитата изключвало
възможността същият да е бил този ден в мандрата на св. Д.О.. Като се има предвид, че
подсъдимият изначално не е имал намерение да се задължи по издадения Запис на заповед,
не може да бъде изключена възможността да е манипулирал почерка си. Освен това при
изследване на сравнителния материал вещите лица са установили поне два варианта на
почерка на подсъдимия, като е твърде вероятно не всички сравнителни образци, изследвани
от вещите лица, да са изпълнение от него. Показателно в тази насока е „жалба“ на
подсъдимия (л. 586 НОХД № 1102/2016 г.), в която той преди да се е запознал със
заключението на въпросната експертиза твърди, че друго лице от Затвора – Белене от 2016 г.
е писало от негово име молби, жалби, декларации във връзка с делото и се е подписвало
вместо него.
Не разколебават обвинителната теза и възраженията на защитника, че извършването
на процесното деяние с представяне на лична карта е наивно и абсурдно, тъй като лесно
може да се разкрие извършителя. Видно от последващите действия на подсъдимия, той вече
е бил взел решение след извършване на престъплението да напусне пределите на страната,
което и в действителност е сторил. Към момента той е излежавал присъда и е бил наясно, че
при неспазване срока на отпуска ще бъде издирван. Затова и за по – голяма убедителност
при въвеждането в заблуждение на св. Д.О. е представил и личната си карта.
Правилно първоинстанционния съд не е дал вяра на показанията на св. М Са относно
твърденията й, че през м. октомври 2010 г. подсъдимият е посещавал болнични заведения
във връзка с онкологичното си заболяване. Същите по – категоричен начин са опровергани
от изисканите писмени справки от медицинските заведения - Онкодиспансера в гр. Русе и
УМБАЛ „Г. Странски“ гр. Плевен. И двете лечебни заведения сочат, че няма данни за
хоспитализация на подсъдимия /л.165/, както и за посещения в амбулаторен кабинет /л.184/.
Показанията на св. Е.М. не допринасят за изясняване на фактическата обстановка по
случая. Действително свидетелят твърди, че му е било предложено за продажба сирене, но
не може да каже кой му се е обадил, от какъв телефонен номер, кои са лицата, които са му
показали сиренето, нито може да посочи регистрационния номер на автомобила, в който е
било то. Предвид на това не може да се твърди с убедителност, че разказаното от свидетеля
има някаква връзка с инкриминирания по настоящото дело случай, освен че св. Д.О. му се е
обаждал да си търси стоката.
Настоящия съдебен състав се солидаризира с извода на първия съд, че показанията на
свидетелите Н.П., Г. И и Ю Д., разпитани по искане на подсъдимия, са дадени единствено с
цел да подкрепят защитна теза на подсъдимия, поради което не следва да се кредитират.
Обясненията на подсъдимия от своя страна, като непоследователни, алогични и
опровергани от останалите доказателства по делото, с основание са оценени от първия съд
само като проява на упражнено право на защита, не и като достоверен източник за
установяване на обективната истина по делото. В обясненията си пред пред съдебните
инстанции подсъдимият излага различни версии, като обясненията му са вътрешно
противоречива, не кореспондират свидетелските показания и категорично противоречат на
10
писмените доказателства. Пред първоинстанционния съд, постановил обжалваната присъда,
подсъдимият все пак признава, че е ходил в с. ***** в мандрата на семейство О.
Подсъдимият твърди, че след това посещение Д.О. му се обадил да му осигури транспорт, а
той от своя страна потърсил съдействие за превоза от св. И.Н.. Противоречи както на
формалната логика, така и житейския ход на събитията, св. О да търси за подсъдимия да му
осигурява превоз за сиренето, след като не се познават и нямат някакви уговорки за износ и
продажба. Също толкова неубедително звучат и обясненията, че независимо, че към този
момент бил на лечение в чужбина, подсъдимият все пак поел ангажимент да осигури
транспорт, за което се обадил на св. Н..
От правна страна:
При така установената фактическа обстановка първата инстанция правилно е приела,
че подсъдимият Р. ИВ. Д. е осъществил от обективна и субективна страна състава на
престъплението по чл. 211, пр. 2 във връзка с чл. 210, ал. 1, т. 2 и 5 във връзка с чл. 209, ал. 1
от НК, като за времето от 06.09.2010 г. до 21.09.2010 г. в с. *****, общ. Разград, след
предварителен сговор с И.Т.Н., при условията на опасен рецидив, с цел да набави за себе си
и И.Т.Н. имотна облага, е възбудил и поддържал у Д.И.О заблуждение, за това че ще сключи
изгодна сделка за продажба на 4995 кг. бяло саламурено сирене в Република Германия, като
е причинил имотна вреда на „****“ ООД гр. Разград, с представител Д.О. в размер на 27
354,24 лв.
Измамата е престъпление с два предмета - измаменото лице и ощетеното имущество.
От обективна страна деецът въздейства пряко и непосредствено върху друго физическо
лице, в чиято фактическа власт се намира определено имущество. Имущественият предмет
пък е това имущество, намиращо се във фактическа власт на лицето, върху което
извършителят въздейства. Изпълнителното деяние на престъплението измама най - общо се
изразява с противоправно мотивиране на този, който има фактическа власт върху
имуществения предмет, да извърши имуществено разпореждане с него. В хипотезата на чл.
209, ал. 1 от НК изпълнителното деяние се изразява във възбуждане и поддържане на
заблуждение, т.е. във формиране и утвърждаване на неверни и неправилни представи у
измаменото лице относно определени факти от действителността, които могат да се отнасят
до всички обстоятелства, свързани с основанието или условията, при които се осъществява
имущественото разпореждане. Именно тази неправилна представа е от съществено значение
за вземане на решението за разпореждане с имуществения предмет, тъй като ако у
измамения липсваше такава представа, отнасяща се до правното основание или до
условията, при които ще се осъществи акта на имуществено разпореждане, пострадалият не
би се разпореди с имуществото си. За да е налице престъплението измама трябва деецът да е
проявил активно поведение, насочено към възбуждане на заблуждение (т.е. формиране на
невярна представа) и/или поддържане на заблуждението (т.е. утвърждаване на вече
формираната невярна представа за реалността) у измаменото лице. Мотивирано от
неправилната си представа, измаменото лице трябва да извърши акт на физическо или
юридическо разпореждане с имуществото си.
11
В процесния случай подсъдимият Р.Д. е създал неправилни представи у св. Д.О., че е
представител на фирма, занимаващи се с търговска дейност с млечни продукти и има
възможност да закупи големи количества сирене за износ в Германия. Във въвеждането и
поддържането на така създаденото у свидетеля заблуждение е участвал и св. И.Н., когота
подсъдимият е представил като македонски гражданин с бизнес в Германия.
Мотивиран от така създадената неправилна представа, свидетелят св. Д.О., в
качеството си на пълномощник на „****“ ООД гр. Разград, се е разпоредил с имущество на
дружеството, като разпоредил предаването на подсъдимия на 4 995 кг. бяло саламурено
сирене. Свидетелят О издал необходимите документи стоката да премине държавната
граница - ЧМР, международна товарителница, инвойс фактура, т. е. свидетеля е действал с
убеждението, че зърното заминава за Германия.
Според утвърдената съдебна практика разликата между неизпълнение по сключен
граждански договор и измама по смисъла на чл. 209, ал. 1 от НК е в това, че при измамата
още в момента на сключване на сделката е налице намерението на подсъдимият да не
изпълни своето задължение по договора. В процесния случай такова намерение у
подсъдимия и неговия съучастник св. И.Н. без съмнение е налице и този извод следва от
всички действия на подсъдимия и свидетеля.
Безспорно е установено, че в действителност подсъдимият не е търговец на млечни
продукти, а към момента е изтърпявал наказание лишаване от свобода, както и че св. Н. не е
македонски гражданини и няма бизнес в Германия. Подсъдимият е продължил да поддържа
създаденото заблуждение у свидетеля О и след фактическото предаване на сиренето, като в
телефонен разговор е убеждавал св. О че сиренето е в Германия и цената по фактурата ще
бъде изплатена.
По делото не е установено какво е станало със сиренето след като е преминало във
фактическо владение на подсъдимия, но е безспорно, че в резултат на измамливите действия
на подсъдимият Р.Д. и св. И.Н. на „****“ ООД гр. Разград е причинена имотна вреда в
размер на 27 354,24 лв.
Правилно първостепенния съд е преценил, че от субективна страна подсъдимият Р.
Димигров е действал с пряк умисъл и користна цел. И двата признака са необходими за
съставомерността на деянието. Подсъдият е предвиждал, че вследствие на неговите действия
у свидетеля Д.О. ще възникнат неправилни представи, и същевременно е целял вследствие
на така създадените погрешни представи свидетелят да извърши действия на имуществено
разпореждане с имущество на дружеството – да предаде договореното количество бяло
саламурено сирене, с което да причини на „****“ ООД гр. Разград имотна вреда. Без
съмнение целта на подсъдимия е била да набави за себе си и за св. И.Н. имотна облага, която
цел е била постигната с преминаване на процесното количество сирене във владение на
подсъдимия.
Правилно първоинстанционния съд е приел, че подсъдимият Д. и св. Н. са действали
задружно и целенасочено в изпълнението на престъплението - въвеждането и поддържането
на заблуждение у св. Д.О., и е налице общност на умисъла, с което е осъществен
12
квалифициращия признак по чл. 210, ал. 1, т. 2 от НК.
Налице е и квалифициращия признак на чл. 210, ал. 1, т. 5 от НК – големи размери,
тъй като към момента на извършване на деянието минималната работна заплата за страната
е била 240 лева, и равностойността на инкриминираното имущество от 27 354,24 лева
надвишава повече от 70 пъти нейния размер.
Възбуждането и поддържане на заблуждение у свидетеля Д е станало с няколко
последователни срещи и телефонни разговори от страна на подсъдимия и св. И.Н., поради
което и деятелността на подсъдимия РР.Д. е следвало да бъде квалифицирана и като
продължавано престъпление по смисъла на чл. 26, ал. 1 от НК, като такава квалификация в
обвинителния акт, по който е постановена присъдата, няма. Процесуалната невъзможността
въззивният съд да връща делото на прокурора, както и забраната по чл. 335, ал. 3 от НПК за
връщане на делото за ново разглеждане в процесния случай правят безпредметно
обсъждането на приложението на института на продължавано престъпление.
Правилно първоинстанционния съд е приел, че причинената вреда на „****“ ООД гр.
Разград е в размер на 27 354,24 лева. Безспорно това е цената, вписана от св. Д.О. във
фактурата, което означава че свидетелят се е съгласил на предложената цена и при
евентуалното заплащане на която дружеството не би имало правно основание да претендира
по – висока цена за предаденото сирене.
Затова и законосъобразно с присъдата подсъдимият е оправдан да причинил имотна
вредата до размера от 32 467,50 лева по повдигнатото обвинение, в какъвто смисъл е
заключението на вещото лице по оценъчната експертиза.
Всичко изложеното дотук квалифицира искането на защитника на подсъдимия за
отмяна на присъдата и постановяване на оправдателна такава като неоснователно и законно
основание за ревизия на присъдата в тези й части не се открива от въззивния съд.
По наказанието:
При индивидуализацията на наказанието първоинстанционният съд е приел като
изключително смекчаващо обстоятелство продължителността на наказателния процес срещу
подсъдимия, както и здравословното му състояние. Отчел е като отегчаващи обстоятелства
високият размер на причинената вреда, надвишаваща значително установените от съдебната
практика 70 минимални работни заплати за страната, и многобройните осъждания на
подсъдимия. При тези данни, отчитайки превес на смекчаващите вината обстоятелства,
районния съд е определил наказание към минимума, предвиден в санкционната част на чл.
211 от НК, а именно три години лишаване от свобода.
Въззивната инстанция намира, че така определеното на подсъдимия Р.Д. наказание е
занижено и не съответства на степента на обществената опасност на деянието и дееца. В
процесния случай продължителността на наказателния процес се дължи преимуществено на
поведението на подсъдимия, който веднага след извършване на престъплението през 2010 г.
е напуснал страната и е бил принудително върнат едва през 2016 г. Здравословното
състояние на подсъдимия също не представлява изключително смекчаващо вината
13
обстоятелство, което в съвкупност с продължителността на наказателния процес да обуславя
наказание към законоустановения минимум. Липсата на съответен протест в случая обаче
препятства коригирането на присъдата в тази й част и определяне на справедлив размер на
наказанието, адекватен на извършеното престъпление и изпълняващ в пълен обем целите на
наказанието, предвидени в чл. 36, ал. 1 от НК.
В санкционната част на чл. 211 от НК е предвидена възможност съдът да наложи и
конфискация до една втора от имуществото на виновния, като в атакуваната присъда съдът
не е изложил мотиви защо не е постановил такава конфискация. Предвид липсата на
протест, който да обуслови влошаване положението на подсъдимия и забраната по чл. 335,
ал. 3 от НПК за връщане на делото за ново разглеждане е невъзможна и ревизия на
присъдата и в тази част.
Законосъобразно с оглед съдебното минало на подсъдимия Д. с присъдата е
определен, на основание чл. 57, ал. 1, т. 2, б. „б“ от ЗИНЗН, първоначален „строг“ режим на
изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода. Като е определил типа
затворническо общежитие за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода
първия съд е излязъл извън правомощията си, определени му от закона. Действащата
редакция на чл. 41, ал. 6 от НК и специалния закон ЗИНЗС/ дават възможност на съда да
определи само първоначалния режим за изтърпяване на наказанието, но не и мястото за
изтърпяването му. /Решение № 214 от 05.11.2018 г. на ВКС по н. д. № 912/2018 г. 1НО/. По
гореизложените съображения присъдата следва да бъде изменена, като се отмени
постановеното от първия съд изтърпяване в затвор.
По гражданския иск.
Жалбата на гражданския ищец „****“ ООД гр. Разград се явява основателна като са
налице основания по чл. 337, ал. 3 от НПК за изменение на присъдата в гражданската й част.
За да отхвърли гражданския иск като неоснователен, съдът е приел, че е изтекъл срок
повече от пет години от деня на извършване на деянието, респ. откриване на дееца, до
предявяването му, поради което същият е погасен по давност. Този извод на съда е
неправилен. Съгласно чл. 114 ЗЗД вземането за обезщетение на вредите от непозволено
увреждане, в т. ч. от престъпление, става изискуемо и давността почва да тече от
откриването на дееца. За вземания, произтичащи от непозволено увреждане законът
определя погасителната давност да започва да тече от откриването на дееца, без да е уреден
специален ред за установяване авторството на деянието. В случаите, при които според
фактите по делото не може да се приеме, че извършването на деянието и откриването на
дееца съвпадат, и при положение че се претендират вреди, произтекли от престъпление,
притежаващо и признаците на деликт, като основание за граждански иск в наказателния
процес, датата на откриване на дееца не може да съвпада с датата на образуване на
досъдебното производство, доколкото последното се образува при наличие на законен повод
и достатъчно данни за извършено престъпление. От разпоредбата на чл. 211, ал. 2 НПК е
видно, че за образуването на наказателния процес не е необходимо да са налице данни,
сочещи кои са извършителите на престъплението. С постановлението за привличане в
14
качеството на обвиняем се сочи съпричастността на дееца към извършването на
престъплението, за което е образувано досъдебното производство, поради което това е най-
ранният момент, от който деецът следва да се счита за открит. Ето защо, неправилен се явява
и изводът на първия съд, че погасителната давност започва да тече от извършването на
противоправното деяние, доколкото към този момент не би могло да се направи преценка за
наличието на достатъчно данни не само за образуване на досъдебно производство, но и за
привличането на обвиняем. При съобразяване на съдебната практика на ВКС по въпроса за
значението на фактическите обстоятелства за всеки конкретен случай при определяне дали
деецът е открит, обективирана в решение № 173 по гр. д. № 22/2018 г. на III г. о, настоящият
съдебен състав приема, че в конкретния случай деецът е открит към датата на
постановлението за привличането на подсъдимия Р.Д. в качеството му на обвиняем, което е
станало на 03.11.2011 г. и именно от тази дата е започнала да тече и погасителната давност
на вземането за непозволено увреждане, а не от датата на извършване на деянието.
Гражданския иск на„****“ ООД гр. Разград е предявен и приет за съвместно
разглеждане за първи път на 25.03.2014 г. в открито съдебно заседание по НОХД №
950/2013 г. по описа на Районен съд – Разград, като към този момент петгодишния
давностен срок от откриването на дееца безспорно не е изтекъл. С предявяване на
гражданския иск в наказателния процес по първото наказателно дело давността е прекъсната
и е спряла да тече. Съгласно чл. 116, б. "б" ЗЗД давността се прекъсва с предявяването на иск
за вземането и съгласно чл. 115, б. "ж" ЗЗД не тече докато трае съдебният процес относно
вземането. Когато в наказателния процес е позволено предявяването на граждански иск,
давността прекъсва и спира да тече с предявяването му независимо от това, в коя фаза се
намира наказателното производство – досъдебна или съдебна. Приемането на иска за
съвместно разглеждане в наказателното производство, като акт на наказателния съд по
движението на делото и последващо отменяване на този акт или постановяването на акт за
прекратяване на производството по приетия граждански иск нямат значение за прекъсването
и спирането на давността, тъй като тези правни последици са вече настъпили с неговото
предявяване (Решение № 50 от 19.03.2019 г. на ВКС по гр. д. № 3438/2018 г., IV г. о., ГК,
докладчик председателят Борислав Белазелков). Повторното предявяване на граждански иск
в наказателния процес по поправен обвинителен акт, както и действията на съда във връзка с
неговото приемане или неприемане, не обусловят извод, че спирането на течението на
давността е преустановено, тъй като съдебният процес относно вземането не е прекратен
(Решение № 122 от 30.08.2021 г. на ВКС по гр. д. № 1817/2020 г., IV г. о., ГК, докладчик
съдията Д.П). В този смисъл първоинстанционния съд неправилно е приел, че с отмяната по
реда на възобновяването на присъдата по НОХД № 950/2013 г. висящността на процеса
относно вземането е прекъсната и и към момента на предявяване на гражданския иск по
НОХД № 1102/2016 г. – 26.01.2017г. петгодишният срок е изтекъл.
По отношение размера на предявения иск с правно основание чл. 45 ЗЗД, настоящият
въззивен състав приема, че същият е частично основателен – до размера на причинените от
престъпното деяние имуществени вреди, доколкото последните са елемент от фактическия
15
състав на престъплението. От неправомерното и виновно деяние на подсъдимия на
юридическото лице са причинени имуществени вреди в размер на 27354,24 лева, стойността
на сиренето, с което юридическото лице, представлявано от св. Д.О. се е разпоредило в
полза на подсъдимия в резултат на измамливите действия на последния.
С оглед на това, че авторството на деянието и размера на имуществените вреди от
престъплението, които и до момента не са репарирани, са безспорно доказани, гражданският
иск, предявен от„****“ ООД гр. Разград против подсъдимия Р. ИВ. Д. се явява основателен
и доказан до сумата от 27 354.24 лева, представляваща обезщетение за претърпени
имуществени вреди от деянието, ведно със законната лихва от 06.10.2010 г. до
окончателното заплащане на сумата, като до пълния размера от 32 467.50 лева следва да
бъде отхвърлен.
По разноските.
С оглед признаването на подсъдимия за виновен по повдигнатото му обвинение
правилно е осъден да заплати направените в хода на наказателното производство съдебни
разноски.
Предвид уважаване на гражданския иск до 27 354.24 лева, подсъдимият Д. следва да
бъде осъден, на основание чл. 2 от Тарифата за държавните такси, които се събират от
съдилищата по ГПК, да заплати по сметка на Окръжен съд - Разград сумата от 1094.17 лева,
представляваща държавна такса върху уважената част от гражданския иск.
По същата причина се явява основателна и претенцията на гражданския ищец за
присъждане на направените в първоинстанционното производство разноски в размер на 400
лева, представляващ адвокатски хонорар за повереник по представено пълномощно, като на
основание чл. 189, ал. 3 от НПК подсъдимия Р.Д. следва да бъде осъден да заплати на ****“
ООД цитираната сума.
В останалата й част присъдата като обоснована и законосъобразна следва да бъде
потвърдена.
При извършената на основание чл. 314 от НПК цялостна служебна проверка на
правилността на атакуваната присъда, въззивната инстанция не констатира наличието на
други основания, които да налагат нейното изменяване или отмяна, поради което и предвид
посочените съображения, постанови своето решение.
Ето защо и на основание чл. 334, т. 3 във вр. с чл. 337, ал. 3 и чл. 334, т. 6, във вр. с
чл. 338 от НПК Окръжен съд - Разград
РЕШИ:
ИЗМЕНЯ Присъда № 31/08.10.2021 г., постановена по НОХД № 3/2021 г. по описа на
Районен съд – Разград, като я ОТМЕНЯ в частта, с която е определен типа затворническо
общежитие за изтърпяване на наложеното наказание лишаване от свобода.
ИЗМЕНЯ Присъда № 31/08.10.2021 г., постановена по НОХД № 3/2021 г. по описа на
16
Районен съд – Разград, като я ОТМЕНЯ в частта, с която е отхвърлен изцяло като
неоснователен предявеният от „****“ ООД гр. Разград граждански иск за имуществени
вреди и вместо това постановява:
ОСЪЖДА Р. ИВ. Д. с ЕГН ********** да заплати на основание чл. 45 от ЗЗД на
„****“ ООД гр. Разград, ЕИК *********, представлявано от м.о.о., сумата от 27 354.24 лева,
представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди от деянието, ведно със
законната лихва от 06.10.2010 г. до окончателното заплащане на сумата, като ОТХВЪРЛЯ
предявения граждански иск в частта до пълния му размер от 32 467.50 лева.
ОСЪЖДА Р. ИВ. Д. с ЕГН ********** да заплати по сметка на Окръжен съд -
Разград сумата от 1094.17 лева, представляваща държавна такса върху уважената част от
гражданския иск.
На основание чл. 189, ал. 3 от НПК ОСЪЖДА Р. ИВ. Д. с ЕГН ********** да заплати
на ****“ ООД гр. Разград, ЕИК *********, представлявано от м.о.о., сумата от 400 лева,
представляващи направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ПОТВЪРЖДАВА присъдата в останалата й част.
РЕШЕНИЕТО е изключено от актовете, подлежащи на касационна проверка по чл.
346 от НПК и не подлежи на касационно обжалване.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
17