РЕШЕНИЕ №
08.04.2020 г., гр.
Пазарджик
Пазарджишкият
районен съд, ХVІ граждански състав, в публично заседание на единадесети март две
хиляди и двадесета година в следния състав:
СЪДИЯ: МИРА МИРЧЕВА
СЕКРЕТАР:
Иванка Панчева
разгледа
докладваното от съдията гражд. дело № 1565 по описа на съда за 2019 година.
Производството
е образувано по иск, предявен от "Агенция за събиране на вземания"
ЕАД - гр. София срещу Й.Р.П. *** за признаване за установено по реда на чл. 422
от ГПК, че ответницата дължи на ищеца следните суми по заповед за изпълнение по
чл. 410 от ГПК: 200 лв. главница по договор за кредит "Бяла карта",
договорна лихва в размер 12,60 лв. за периода от 14.02.2016 г. до 06.04.2016
г., такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер 72,60 лв. за
периода от 09.03.2016 г. до 06.04.2016 г., такса разходи за дейност на служител
в размер 120 лв., неустойка в размер 40 лв. за периода от 09.03.2016 г. до
06.04.2016 г., обезщетение за забава в размер 55 лв., считано от 06.06.2016 г.
до датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК и законната лихва от
датата на заявлението.
Материалноправната квалификация на иска е
по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД във връзка с чл. 240, ал. 1 от ЗЗД и чл. 9 и сл. от ЗПК.
В исковата молба се твърди, че на
26.01.2016 г. между ответницата и „Аксес файнанс“ ООД бил сключен договор за
кредит „Бяла карта“, по силата на който на ответницата се предоставял
револвиращ кредит с лимит 200 лв., който се усвоявал с кредитна карта, със срок
на договора 2 години и фиксиран лихвен процент от 43,2% годишно и ГПР от 45,9%
годишно. Ответницата усвоила максималния размер на кредитния лимит на 13.02. и
14.02.2016 г. и не заплатила на падежа текущото си задължение съгласно
договора. Разпоредбите на договора за кредит предвиждат при незаплащане на
текущото (начисленото за месеца) задължение кредитополучателят да заплати поне
15% от максималния кредитен лимит и да предостави обезпечение, а при
неизпълнение и на това задължение му се начислявала неустойка от 10 на сто от
усвоената и непогасена главница за непредоставяне на поръчителство в размер 40
лв. и по 2,50 лв. на ден такса разходи за събиране за неплащането на 15% от
кредитния лимит - общо 72,50 лв. за 29 дни, от 09.03.2016 г. до 06.04.2016 г.
Пак съгласно договора при неплащане на споменатите 15% от кредитния лимит за
два последователни месеца задължението ставало автоматично предсрочно
изискуемо, при което се дължала еднократно още и сумата 120 лв. - разходи за
дейността на служител, който администрира дейността по извънсъдебно
принудително събиране на задължението - така тя също се дължала от ответницата,
считано от началото на предсрочната изискуемост на 06.06.2016 г. Освен всички
тези суми бил начислена и лихва за забава в размер 55 лв. за периода от 06.06.2016
г. до 07.12.2018 г., когато било подадено заявление по чл. 410 от ГПК. Така
формираното вземане било прехвърлено на ищеца от кредитодателя с приложение от
11.01.2017 г. към техен предходен рамков договор за цесия на вземания от
07.11.2017 г. На ответницата било изпратено уведомление за цесията, което се
върнало от нейния адрес непотърсено.
Ответницата не е открита на адреса
си и и е назначен особен представител. Той еподал отговор, с който оспорва иска
по основателност в частта за задължението за заплащане на договорна лихва, в
частта за таксата разходи за събиране на просрочени вземания в размер 72,50 лв.
и в частта за таксата разходи за дейност на служител в размер 120 лв., като
счита за нищожни клаузите от договора, с които се уреждат тези задължения.
Особеният представител счита за противоречаща на добрите нрави уговорката за
законната лихва в размер 0,12 % на ден, или 43,20% годишно, и годишния процент
на разходите, който е в размер 45,9% годишно, "тъй като се касае за
потребителски договор, по който едната страна е по-слаба икономически и се
ползва със засилена защита от ЗЗП и ЗПК"; сочи практика, според която
съглашението за заплащане на възнаградителна лихва е действително и не нарушава
добрите нрави, ако тя не надхвърля законната лихва повече от три пъти.
Особеният представител счита също така, че уговорката за заплащане на такса от
120 лв. при настъпване на предсрочна изискуемост противоречи на чл. 10а, ал. 2,
предл. 2, ал. 3 и ал. 4 от ЗПК, на чл. 143 във връзка с чл. 146 от ЗЗП и на
добрите нрави и поради всичко това също е нижожна.
В съдебно заседание
страните поддържат становищата си. Особеният представител на ответницата
допълва , че искът е преждевременно предявен, тъй като срокът на договора е 6
години, а не както е посочено в исковата молба - две години.
От писмените доказателства и
заключението на вещото лице по делото се установявяват следните факти:
Между ответницата и "Аксес
файнанс" ООД на 26.01.2016 г. е сключен посоченият в исковата молба
договор за револвиращ кредит "Бяла карта" със срок на договора за
кредит от 6 години и валидност на издадената съобразно него кредитна карта от 2
години. Максималният размер (лимитът) на предоставения кредит според договора е
200 лв., като, както при всеки револвиращ кредит, тя можела да бъде ползвана и
погасявана многократно. Била уговорена възнаградителна лихва върху ползваната
главница в размера, посочен в исковата молба - 43,2%, както и годишен процент
на разходите от 45,9%. В края на всеки месец следвало да се заплати начислената
през месеца сума (текущо задължение), състояща се от усвоена главница,
договорна лихва и евентуални неустойки за забава, такси за изпълнение и пр. При
неплащане на сумата кредитополучателката следвало да внесе поне 15 на сто от
кредитния лимит за частично погасяване на задължението, както и да осигури
поръчител, с когото да се сключи договор за поръчителство за срок от 30 дни.
При неизпълнение на тези две задължения се начислявали съответно такса от по
2,50 лв. на ден такса разходи за събиране за неизпълнение на първото задължение
и неустойка в размер 10 на сто от усвоената и непогасена главница, която „се
начислява за всяко отделно неизпълнение на задължението“ - за второто. Така били начислени 72,50 лв.
(за 29 дни) съобразно първата уговорка и 40 лв. съобразно втората. Начислена е
и договорна лихва за периода от усвояването на главницата - 14.02.2016 г., до
06.04.2016 г. - падежа на втората месечна вноска след първоначалното усвояване
на кредита.
При забава на кое да е от
задълженията по договора или при неплащане (забава) на споменатите 15% от
кредитния лимит в два последователни месеца задължението можело да се обяви от
кредитора за предсрочно изискуемо с изявление до длъжника, при което се дължала
еднократно още и сумата 120 лв. - разходи за дейността на служител, който
администрира дейността по извънсъдебно принудително събиране на задължението.
Тази сума също се претендира по делото. Не са представени обаче доказателства
за отправено изявление до длъжницата за обявяване на кредита за предсрочно
изискуем. Ищецът се позовава на предсрочна изискуемост по право.
Отделно от споменатото, било
уговорено върху неплатените главници и възнаградителни лихви да се дължи
законната лихва. За периода от 06.06.2016 г. до 07.12.2018 г. тя е изчислена на
55 лв. (54,85 лв. според вещото лице).
Ответницата не е извършвала плащания.
Задължението е прехвърлено чрез
цесия от кредитодателя на ищеца, както е посочено в исковата молба.
Между страните не е спорно дали
сумите са изчислени правилно – спорът между тях е правен и е свързан с
валидността на уговорки от договора.
Съдът направи следните правни
изводи:
Искът не е преждевременно предявен –
независимо, че договорът е сключен за период от 6 години и не е прекратен, по
него се твърди да има изискуеми задължения.
Вярно е, че у нас са налице сериозен
брой съдебни решения, вкл. на ВКС, постановени по реда на чл. 290 от ГПК, които
приемат, че не съответства на добрите нрави и е нищожна уговорка между
финансова институция и потребител, с която се уговаря възнаградителна лихва,
по-висока от трикратния размер на законната лихва. Тази практика обаче е
предимно от периода преди изменението на чл. 19 от ЗПК от 2014 г. и според този
състав на съда би следвало да се вземе предвид само в съчетание с чл. 19, ал. 4
от този закон. Наистина този текст не се занимава пряко с възнаградителната лихва,
но урежда годишния процент на разходите, част от който, при това основна, е тя.
Ако законодателят поставя ограничение за ГПР – петкратния размер на законната
лихва, която към момента е равна на 10 на сто годишно, той очевидно не смята,
че размери на ГПР под този противоречат на добрите нрави – по аргумент от
обратното те са позволени. При това положение не е логично да се приеме за
нищожна поради противоречие с добрите нрави уговорка за възнаградителна лихва в
размер например 40 на сто при ГПР от 45 на сто общо, а в същото време да е
валидна уговорка за възнаградителна лихва от 30 на сто и общ ГПР от 48 или 50
на сто. Както е известно, възнаградителната лихва може да се определи така, че
да включва всички разходи по кредита, и тогава ще бъде равна или почти равна на
годишния процент на разходите, а може и да не включва някои от тях и тогава те
ще бъдат уговорени като такси, цени на услуги и пр., но ще бъдат част от ГПР.
Това е въпрос на подход, наименование и изчисления, докато за длъжника е от
значение единствено каква сума ще дължи да върне при определен размер на
получения кредит, и няма никаква разумна причина в единия случай уговорката за
размера на законната лихва да се сметне за нищожна, а в другия – за валидна.
По-скоро би следвало да е валидна всяка уговорка за възнаградителна лихва,
която самостоятелно или наред с останалите елементи на ГПР не надхвърля размера
по чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Затова според този състав на съда уговорката, уреждаща
възнаградителната лихва, не е нищожна.
Колкото до уговорените такси за
дейност на служител при предсрочна изискуемост и за разходи по събиране при
забава, те по същество представляват неустойки за забава – макар да са
обосновани с разноски по събирането, те се дължат, без да е нужно да се
доказва, че тези разноски са направени и в какъв размер са направени. Размерът
им дори поотделно, а особено заедно, на фона на дължимите и без това
възнаградителна лихва и лихва за забава, е очевидно прекомерен – 120 лв.
представляват 60% от главницата по кредита (усвоения кредитен лимит), а с
начисляване на 2,50 лв. на ден без уговорена горна граница би могло да се
достигне до натрупване на суми, многократно надвищаващи главницата. За
сравнение, законната лихва от 10 на сто годишно върху главница от 200 лв.
отговаря на около 5 стотинки и половина на ден. И двете уговорки изпълняват
дефиницията на чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите и са
нищожни като неравноправни клаузи на основание чл. 146, ал. 1 от ЗЗП. Същото се
отнася за уговорената неустойка „за всяко отделно неизпълнение“ на задължението
да се предостави обезпечение при неизпълнение на текущото задължение за месеца.
Под „всяко отделно неизпълнение“ се има предвид начисляване всеки месец и така
тази неустойка възлиза на 20 лв. месечно, което също би могло за
по-продължителен период да доведе до натрупване на суми, значително надвишаващи
главницата и договорната лихва.
Сумата от 120 лв. не се дължи на още
едно основание, дори уговорката за нея да беше валидна – в договора е уговорено
предсрочната изискуемост да се обяви на длъжника, а няма данни това да е
направено.
От казаното следва, че искът е
основателен за главницата от 200 лв., възнаградителната лихва от 12,60 лв. и
законната лихва за забава в размер 54,85 лв. към деня на заявлението по чл. 410
от ГПК и неоснователен за сумите 72,50 лв., 120 лв. и 40 лв. Съразмерно на този
изход на делото следва да се разпределят и разноските, като съразмерната част
от юрисконсултското възнаграждение за ищеца се изчисли върху размер от 150 лв.
Ищецът е довнесъл държавна такса от
25 лв. към внесените по заповедното производство 25 лв. Ако се приеме, че са
предявени три иска – за задължение за връщане на кредит, за обезщетение за
забава и за неустойка по договор, по сметката на съда следва да се довнесат още
100 лв., които също да бъдат разпределени между страните съразмерно на изхода
на делото.
По изложените съображения съдът
РЕШИ:
Признава
за установено, че ответницата Й.Р.П., ЕГН **********,***, дължи на ищеца
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, със седалище в
гр. София, сумите по заповед за изпълнение 2756 от 10.12.2018 г., издадена по
ч.гр.д. 4974/2018 г., както следва: 200 лв. главница по договор за кредит „Бяла карта“, сключен
на 26.01.2016 г. между ответницата и „Аксес финанс“ ООД, 12,60 лв. договорна
лихва за периода от 14.02.2016 г. до 06.04.2016 г. и 54,85 лв. обезщетение за
забава за периода от 06.06.2016 г. до 07.12.2018 г. заедно със законната лихва,
считано от 07.12.2018 г. до изплащането на сумата, като отхвърля иска за
обезщетението за забава за разликата над 54,85 лв. до пълния предявен размер от
55 лв., за такса разходи за събиране на просрочени вземания в размер 72,60 лв.
за периода от 09.03.2016 г. до 06.04.2016 г., такса разходи за дейност на служител
в размер 120 лв. и за неустойка в размер 40 лв. за периода от 09.03.2016 г. до
06.04.2016 г.
Осъжда Й.Р.П. да заплати на
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД разноски по настоящото дело в
размер 302,16 лв.
Осъжда Й.Р.П. да заплати на
"Агенция за събиране на вземания" ЕАД разноски по заповедното
производство в размер 40,11 лв.
Осъжда Й.Р.П. да
заплати по сметката на Пазарджишкия районен съд държавна такса в размер 53,48
лв.
Осъжда „Агенция за събиране на
вземания“ ЕАД да заплати по сметката на Пазарджишкия районен съд държавна такса
в размер 46,52 лв.
Решението подлежи на обжалване пред Пазарджишкия окръжен съд
в двуседмичен срок, считано от връчването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: