Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 3574 30.09.2019 година град
Пловдив
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, XVI
граждански състав, в публично заседание на десети
септември две хиляди и деветнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
АЛЕКСАНДЪР ТОЧЕВСКИ
при участието на
секретаря Ангелина Димитрова,
като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 949 по описа на съда за 2019 г. и, за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявен
е иск с правна квалификация по чл. 422 от
ГПК, вр. чл.
240 и чл. 79 от ЗЗД.
Ищецът „Лайт Кредит Консулт”
ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от **** А.Д.А., чрез пълномощник адв. П. П., е
предявил против Д.Х.И.,
ЕГН: **********,***, иск за признаване на установено, че ответникът дължи солидарно с
Й.С.И., ЕГН: **********, присъдените по частно гр. дело № 15099/ 2018 г. на
ПРС, II гр.
с-в, със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 8399/
25.09.2018 г., парични суми, както следва: сумата от 1 690, 81 лева, платена от „Лайт Кредит
Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, на „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, по силата на договор за
гаранция от 26.01.2015 г.,
с който е обезпечено вземането по договор
за заем № ***/ 26.01.2015
г., ведно със законна лихва от
датата на заявлението- 21.09.2018 г., до окончателното плащане, както и сумата от 1 350, 83 лева- неплатена част от задължение
по запис на заповед от
26.01.2015 г., с падеж 18.07.2016 г., ведно със законна
лихва от датата на заявлението- 21.09.2018
г., до окончателното плащане.
В исковата молба е посочено, че
между Д.Х.И., ЕГН:
********** и Й.С.И., ЕГН: **********, от една страна и „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, от друга, бил сключен договор за заем № ***/ 26.01.2015 г., по който се
предоставила в заем сумата от 1 500 лева, за срок от 12 месеца, платима
разсрочено, на 12 вноски, всяка от по 153, 71 лева. Крайната сума, която се
дължала, ведно с възнаградителната лихва, за срок до
26.01.2016 г. била 1 844, 52 лева. Като обезпечение на вземането по заема
бил сключен договор за гаранция от
26.01.2015 г. между „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, „Лайт Кредит“ ООД, по силата на който заемателите дължали на
гаранта възнаграждение в размер на 12 месечни премии, всяка от по 123, 01 лева,
което възнаграждение е обезпечено с издаден в полза на гаранта запис на
заповед. Длъжниците заплатили само една вноска в
размер на 153, 71 лева по договора за кредит, по който останали дължими
1 690, 81 лева. След като би уведомен за неизпълнението, ищецът като
гарант заплатил на заемодателя горната сума на 17.08.2018 г. и така встъпил в
неговите права за събирането й. Наред с това, длъжниците
дължали и сумата от 1 350, 83 лева- възнаграждение по договора за
гаранция, обезпечено със запис на заповед, с краен падеж- 26.01.2016 г. За
събиране на дължимите суми било образувано заповедно производство, по което
заповедта влязла в сила по отношение на Й.С.И., ЕГН: **********, на
другия длъжник била връчена по реда на чл. 47 ал. 5 от ГПК, поради което се
предявявал и настоящият установителен иск само спрямо
него. В този смисъл моли за уважаване на иска, претендират се и разноски. В
съдебно заседание страната не се явява, не се представлява и не взема
становище.
В срока по чл. 131 от ГПК назначеният особен
представител на ответника е подал отговор, с който оспорва иска. Прави се
възражение за недействителност на договора за гаранция, като противоречащ на
добрите нрави и заобикалящ закона. Твърди се, че при всички положения
възнаграждението по договора за гаранция следвало да се дължи, независимо дали
тя се ползва и така реално кредитополучателят връщал заема в двоен размер. Това
представлявала лихва, като по този начин се заобикалял закона и се целяло
обогатяване на търговеца, който с позволени средства постигал забранен
резултат. Двете дружества- „Лайт
Кредит Консулт” ЕООД и „Лайт Кредит“ ООД били свързани лица,
собственост на едно и също физическо лице- С. С., като с това възнаграждение по
гаранцията лихвата ставала 88 %, което пък я правела прекомерна. Прави се
възражение за недействителност и на договора за паричен заем. Уговорените ГЛП
от 40 % и ГПР от 48, 48 % създавали условия за
неоснователно обогатяване на търговеца. Лихвата надхвърляла трикратния размер
на законната такава и това я правело нищожна, като тази клауза водела до явна
нееквивалентност на престациите. Излагат се
съображения, че в случая не била приложима нормата на чл. 26 ал. 4 от ЗЗД, като
нищожността на тези клаузи обуславяла нищожност на целия договор. Моли се за
отхвърляне на иска. В съдебно заседание особеният представител поддържа
отговора и моли за отхвърляне на иска.
След преценка на събраните по
делото доказателства и във връзка със становищата на страните, съдът установява
следното:
Със
заповед за изпълнение на парично задължение № 8399/ 25.09.2018 г. по чл. 410 от ГПК, издадена по частно гр. дело № 15099/ 2018 г. на ПРС, II гр. с-в, е разпоредено ответникът солидарно с Й.С.И., ЕГН: **********,
да заплати на ищеца следните суми: сумата от 1 690, 81 лева,
платена от
„Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, на „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, по силата на договор
за гаранция от 26.01.2015 г., с който е обезпечено вземането по договор за
заем № ***/ 26.01.2015 г., ведно
със законна лихва от датата
на заявлението- 21.09.2018 г., до окончателното плащане, както и сумата от 1 350, 83 лева- неплатена част от задължение по
запис на заповед от 26.01.2015 г., с падеж 18.07.2016 г., ведно със законна лихва
от датата на заявлението- 21.09.2018 г., до окончателното плащане, както и разноските в
заповедното производство в общ размер на 75 лева.
Така
издадената заповед за изпълнение е връчена на този длъжник по реда на чл. 47
ал. 5 от ГПК, като съдът е указал на кредитора да предяви иск за установяване
на вземането си в месечния срок от връчване на съобщението. Искът е предявен в преклузивния едномесечен срок, поради което е допустим и
подлежи на разглеждане по същество. По отношение на другия длъжник заповедта е
влязла в сила.
По силата на сключен между
ответникът (заедно с Й.С.И.)
и „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, договор за заем № ***/ 26.01.2015 г., на физическите лица е
предоставена в заем сумата от 1 500 лева, при следните условия: срок- 12
месеца, при размер на всяка погасителна вноска от по 153, 71 лева, първата с
падеж- 26.02.2015 г., ГПЛ- 40 %, ГПР- 48, 48 %, или
общ размер на плащанията- 1 844, 52 лева. Към договора са представени и
общите условия, приети от лицата.
Наред с това, на същата дата-
26.01.2015 г., е сключен договор за гаранция между заемодателя, заемополучателите и ищеца, който в качеството си на гарант
се задължава към заемодателя в случай, че заемополучателите
не извършват дължимите плащания в пълен размер в продължение на шест седмици,
да отговаря пред заемодателя за техните задължения. За така предоставената
гаранция, независимо от активирането й, му се дължи възнаграждение от лицата,
платимо на 12 месечни премия, всяка от по 123, 01 лева. Като обезпечение за
това възнаграждение общо възлизащо на 1 476, 12 лева лицата са издали в
полза на гаранта запис на заповед за посочената сума, платим на падеж-
21.06.2016 г.
До гаранта е изпратено писмено
уведомление за активиране на гаранцията поради неизпълнение на заемополучателите, в която връзка от него е изискано
плащане, като с платежно нареждане от 17.08.2018 г. гарантът е заплатил на
заемодателя по банков път сумата от 1 690, 81 лева- гаранция по
тристранния договор.
При така установената по делото
фактическа обстановка, съдът от правна страна намира следното:
Няма спор по делото, че между
ответника и трето за спора лице- „Лайт Кредит“ ООД е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за паричен заем, по
силата на който дружеството предоставило на заемателя
определена парична сума под формата на потребителски кредит, срещу задължението
за връщането й в срок, при съответна лихва.
Също така няма спор, че наред с
договора заем е бил сключен и тристранен договор за гаранция между третото
лице, ответника и ищеца, по силата на който гарантът е приел да отговаря пред
заемодателя в случай на неизпълнение от страна на длъжника, свързано с
неплащане на месечните вноски по кредита. В договора за заем- чл. 6, изрично е
записано, че сключеният договор за гаранция представлява вид обезпечение на
кредита. В случая обаче това не е поръчителство на трето лице, доколкото
гаранцията се активира само под условие (при евентуално неплащане), а и за това
се дължи възнаграждение, т.е. задължението е възмездно.
В отговора се навежда възражение за
нищожност на договорите за заем и за гаранция, поради заобикаляне на закона,
като се твърди, че реално възнаграждението на гаранта представлявало вид лихва
и така получената в заем сума се дължала два пъти. Следва да се посочи, че при
заобикалянето на закона страните по една сделка съзнават нейната противоправност, но се стремят да постигнат желания от тях
резултат с позволени средства, т.е. цели се постигане на забранен резултат с
позволени средства. В случая обаче възнаграждението по договора за гаранция не
се дължи в полза на заемодателя, а на ищеца, който е трето лице по заемното
правоотношение. С други думи казано- възнаграждението по договора
за гаранция е дължимо по отделен договор и в полза на лице, различно от
заемодателя. Заемът не е предоставен от ищеца, нито той получава лихва и
обратно- предоставилото дружество кредита не получава възнаграждение, а лихва,
поради което нито субектите са едни и същи, нито пък сумите, които те следва да
получат за предоставените по договорите услуги на заемодателя, произтичат от
едно и също основание. В този смисъл направеното възражение за нищожност на
договорите, поради заобикаляне на закона, се явява неоснователно, а изложените
в отговора аргументи не са относими към конкретния
случай.
Във връзка с горното, за пълнота на
изложението, следва да се отбележи, че и двата договора- за заем и за гаранция
са действителни, не противоречат на закона или на добрите нрави, като клаузите
им не са неравноправни, доколкото нормата на чл. 146 от ЗЗП изрично изключва
неравноправност при индивидуално договаряне. В случая е налице именно такова,
защото конкретно в чл. 2 от договора за заем е посочено, че договорът е сключен
на основание стандартен европейски формуляр, предоставен предварително и
посочващ индивидуалните условия по желания паричен заем. Оттук следва, че на заемателя е дадена възможност да влияе върху съдържанието
на клаузите на договора, включително и върху клаузата, предвиждаща предоставяне
на обезпечение под формата на гаранция от трето лице, което пък изключва
нищожност на това основание.
Във връзка с възраженията в отговора за
неравноправност на клаузата за лихва, трябва да се има предвид, че в конкретния
случай се касае за отпускане на особен тип заем- той се предоставя от небанкова
финансова институция, средствата в която не са набрани чрез публично привличане
на влогове, кредитът не в голям размер, като достъпът до сумата е сравнително
бърз и лесен. Кредитът е по- рисков и именно с цел да се обезпечи кредитора,
той начислява по- висок процент за лихва от размера на законната такава, защото
в случая лихвата има двойно предназначение- не само да служи като форма на
обезпечение за ползване на паричната сума за съответен период от време, а също
и да бъде като цена на услугата по предоставяне на такъв тип заем. Точно това е
направено и в случая- страните са постигнали споразумение за определяне на
договорна лихва, надвишаваща размерите на законната, като тя е предвидена както
да обезщети кредитора в случай на забавено изпълнение, така и да „заплати“
цената на услугата. В тази връзка е съвсем обичайно за малките кредити,
предоставяни от небанкови финансови институции, да се начисляват по- високи
лихви, отколкото при банковите кредити например. Възможността в първия случай
кредиторът да загуби предоставените в заем парични средства при настъпване на
евентуална неплатежоспособност на длъжника е много по- голяма и оттук съвсем
естествено поради съществуващия риск е завишена и сумата, която трябва да поеме
заемополучателят, за да са гарантирани интересите на
отпускащия този тип кредити. Така не съществува противоречие със ЗЗП и ЗПК, ако
страните в израз на доброволно формираната си воля и в съответствие с принципите
на свободата на договаряне постигнат споразумение за размера на лихвата по
заема, която в процесния договор е изначално
определена до точно фиксиран размер, без от длъжника да се търси нещо в повече.
Следва в допълнение да се посочи още, че според нормата на чл. 19 ал. 4 от ЗПК
годишният процент на разходите не може
да бъде по- висок от пет пъти
размера на законната лихва, което условие в случая
е спазено, тъй като ГПР по договора е 48, 48 %, а размерът на законната лихва е около 10
%, т.е разликата е по- малка от фиксирания по закон размер, поради което тук не
може да се приеме, че е налице каквато и да е недействителност. По така
изложените съображения, съдът намира за неоснователни възраженията в отговора
за нищожност на клаузата за лихва поради прекомерност и противоречието й със
закона.
Редовно възникналото заемно правоотношение валидно
обвързва страните и поражда своите правни последици. С подписване на договора
ответникът се е съгласил с всички негови клаузи, като съглашението, предмет на
индивидуално договаряне, е израз на общата воля на страните, които именно по
този начин са уредили отношенията си. Заемателят се е
съгласил с тези условия, приел ги е подписвайки договора, а и предварително още
към момента на сключването е бил наясно със сумата, която ще дължи по
отпуснатия му заем и с тази по гаранцията.
В договора за гаранция е предвидено,
че при неизпълнение на задълженията по договора за заем, гарантът следва да
изпълни при поискване от заемодателя неизпълнените задължения на заемателя. По делото е представено писмено уведомление от заемателя до гаранта за активиране на гаранцията поради
неизпълнение на задълженията на заемателя и в тази
връзка от ищеца е била заплатена сумата от 1 690, 81 лева- остатъчно
задължение по договора за кредит. Доколкото се твърди в исковата молба, а това
е неизгоден за кредитора факт, който следва да се приеме за доказан- че по
заема е платена само една от общо 12 вноски, всяка от по 153, 71 лева, то след
аритметично пресмятане се получава, че остатъкът до пълния размер на уговорения
кредит е точно размерът на платеното (1 844, 52 – 153, 71 = 1 690,
81). В тежест на ответника е да докаже плащане по кредита и при неангажиране на
доказателства в тази връзка следва да се приеме, че именно 11 падежирали вноски по заема са останали дължими. Пак в
договора за гаранция е записано, че при евентуално активиране на гаранцията и
извършване на плащания от гаранта, погасяващи задължения на заемателя,
гарантът има правото да встъпи в правата на удовлетворения заемодател. Точно
това е и първата претенция по делото- търсене на платената сума по активираната
гаранция, възлизаща в размер на неплатените падежирали
вноски по заема. Искът е доказан както по основание, така и по размер, поради
което следва да се уважи изцяло.
Втората претенция се основава на
дължимото на гаранта възнаграждение по договора за гаранция. В същия са
уговорени насрещни задължения за страните: на ищеца- да гарантира изпълнение
задълженията на ответника по договора за заем, а на ответника- да заплаща
възнаграждение за това, че гаранцията е осигурена, независимо от това обаче
налице ли е или не изпълнение по договора за заем. С подписването на
договора от ответника, от една страна за последния е възникнало задължение да
заплаща претендираното от ищеца възнаграждение по
договора за гаранция, а от друга- той се е съгласил с начина на погасяване на
това задължение, поради което и възраженията в отговора за получаващо се при
това положение двойно връщане на кредита, което се явявало в противоречие с
добрите нрави, са неоснователни, тъй като именно тези договорки са резултат на
общата воля на страните при уреждане на отношенията им.
Както по- горе вече се посочи, на дружеството, поело
ангажимента да отговаря за неизпълнението на длъжника, е предвидено
възнаграждение. Същото е посочено в общ размер по договора и възлиза на сумата
от 1 467, 12 лева (12 премии, всяка от по 123, 01 лева), като отново в
тежест на ответника е да докаже плащането му, но доказателства и в тази насока
не са представени. Доколкото основанието на плащането произтича директно от
договора, където е определен и размерът на дължимата сума, следва да се приеме,
че и тази претенция е доказана за търсената сума от 1 350, 83 лева,
колкото се твърди от ищеца, че е непогасеният остатък от неговото възнаграждение
по договора за гаранция и в този смисъл и вторият иск следва да се уважи
изцяло.
В заключение следва да се
приеме, че в полза на ищеца съществува съответното парично вземане, по
отношение на което вземане вече е била издадена заповед за изпълнение. Вземането
за разноски по заповедта също е дължимо, но според мотивната
част на т. 12 от ТР № 4/ 2013 г. на ОСГТК на ВКС за него съдът в исковото
производство следва да се произнесе с изричен осъдителен диспозитив,
който да се отрази в настоящото решение.
С оглед изхода на делото, а именно-
уважаване на исковата претенция изцяло, на основание чл. 78 ал. 1 от ГПК на
ищеца се дължат направените по делото разноски в пълен размер. Същите се
претендират и макар за тях да не е представен списък по чл. 80 от ГПК, са налице
доказателства за реалното им извършване- държавна такса в размер на 60, 83 лева
(лист 25 от делото) и депозит за особен представител в размер на 442, 91 лева
(л. 41), които следва да се възложат в тежест на ответника. Не се представят
доказателства за размер или плащане на адвокатски хонорар на пълномощника на
ищеца, поради което такива разноски не следва да се присъждат на страната.
Особеният представител на ответника пък има право на разноски от внесения за
него депозит от ищеца, независимо от изхода на спора, като сумата вече е била
получена от адвоката.
По изложените съображения, съдът
Р
Е Ш И :
ПРИЗНАВА
ЗА УСТАНОВЕНО, че със заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК № 8399/
25.09.2018 г., издадена по частно гр. дело № 15099/ 2018 г. на ПРС, II гр. с-в, Д.Х.И., ЕГН: **********,***, ДЪЛЖИ
солидарно с Й.С.И., ЕГН: **********, на „Лайт Кредит Консулт”
ЕООД,
ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от *** А.Д.А., следните парични суми: сумата от 1 690, 81 (хиляда шестстотин и деветдесет лева
и осемдесет и една стотинки) лева, платена от „Лайт Кредит
Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, на „Лайт Кредит“ ООД, ЕИК: *********, по силата на договор
за гаранция от 26.01.2015 г., с който е обезпечено вземането по договор за
заем № ***/ 26.01.2015 г., ведно
със законна лихва от датата
на заявлението- 21.09.2018 г., до окончателното плащане, както и сумата от 1 350, 83 (хиляда триста и петдесет лева и
осемдесет и три стотинки) лева- неплатена
част от задължение
по запис на заповед от
26.01.2015 г., с падеж 18.07.2016 г., ведно със законна
лихва от датата на заявлението- 21.09.2018 г., до окончателното плащане.
ОСЪЖДА
Д.Х.И., ЕГН: **********,***, да заплати на „Лайт Кредит Консулт” ЕООД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул. „Полет“ № 1, ет. 2, представлявано от *** А.Д.А., разноските в заповедното производство в размер на 60, 83
(шестдесет лева и осемдесет и три стотинки) лева- за държавна такса и 300
(триста) лева- за адвокатско възнаграждение, както и разноските по настоящото
дело: сумата в размер на 60, 83 (шестдесет лева и осемдесет и три стотинки)
лева- за държавна такса и сумата в размер на 442, 91 (четиристотин четиридесет
и два лева и деветдесет и една стотинки) лева- депозит за особен представител
на ответника.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд- Пловдив
в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ
: /п/
Вярно с оригинала.
АД