Р Е Ш Е Н И Е N
гр. Сливен, 05.02.2020 г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
СЛИВЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско отделение, в откритото заседание на пети февруари през двехиляди и двадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЯНАКИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: СТЕФКА МИХАЙЛОВА
мл. с. ЮЛИАНА ТОЛЕВА
при участието на прокурора ……...………….и при секретаря Ивайла Куманова, като разгледа докладваното от Надежда Янакиева въз.гр. д. N 556 по описа за 2019 год., за да се произнесе, съобрази следното:
Производството е въззивно и се развива по чл. 258 и сл. от ГПК.
Образувано е по въззивна жалба против първоинстанционно решение № 881/26.07.2019г. по гр.д. № 5619/18г. на СлРС, с което са отхвърлени като неоснователни и недоказани предявените от И.П.Г. против Д.П.В. искове с правно основание чл. 124 ал. 1 от ГПК вр. чл. 415 ал. 1 от ГПК, за признаване за установено между страните, че ответникът дължи на ищеца сумите: 10 299 лв. главница, представляваща задължение по устен договор за СМР, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 13.07.2018г. до окончателното изплащане и 13 000 лв. главница, представляваща стойността на нанесени вреди, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от 13.07.2018г. до окончателното изплащане, за които вземания е издадена заповед № 1651/13.07.2018г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 3053/18г. на СлРС и са присъдени разноските на ответника за исковото производство.
Против това решение са постъпили две въззивни жалби от ищеца в първоинстанционното производство.
Въззивникът обжалва изцяло решението с въззивна жалба № 17581 от 21.08.2019г., като твърди, че то е незаконосъобразно, необосновано и неправилно. Заявява, че съдът не е изследвал всички доказателства и не е установил правилно фактическите обстоятелства по делото. Така е стигнал до неправилни правни изводи и е отхвърлил исковете му с противоречиви и необосновани мотиви. Иска отмяна на атакуваното решение и постановяване на ново от въззивния съд, с което исковете му бъдат уважени.
Няма претенция за разноски, няма доказателствени искания.
С въззивна жалба № 18668/10.09.19г. въззивникът-ищец атакува цитираното решение, като развива допълнителни съображения за неговата незаконосъобразност и неправилност. Твърди, че съдът е открил производство по оспорване на приемо-предавателен протокол, но неоснователно е отказал назначаване н асъдебно-графична експертиза. Кредитирал и обсъдил е само избираема част от свидетелските показания, а не ги е съпоставил с изводите на СТЕ, на които те противоречат. Развива аргументация в тая насока. Също така необосновано е счел за недоказани вида и количестовото изпълнени работи, въпреки наличието на свидетелски показания и експертно мнение по тоя въпрос. Въззивникът се оплаква и от некредитирането на значителна, съществена и относима част от заключението на експертизата, която е годно доказателствено средство и обективно констатира редица релевантни обстоятелства. Въпреки това заявява, че СТЕ е и непълна тъй като вещото лице не изяснява как е формирало стойността на извършените работи. По-нататък въззивникът се оплаква, че първоинстанционният съд не се е мотивирал защо е отхвърлил иска по чл. 45 от ЗЗД, въпреки, че всички предпоставки са налице. На последно място заявява, че съдът не е коментирал в мотивите си и направеното в последното с.з. възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение на представителя на ответника.
В обобщение моли въззивния съд да отмени решението на СлРС и да върне делото за адекватно разглеждане от друг състав на СлРС.
Претендира разноските по делото.
Във въззивната жалба не са направени нови доказателствени или други процесуални искания.
В срока по чл. 263 ал. 1 от ГПК въззиваемата страна е подала писмен отговор, с който оспорва като неоснователна въззивната жалба, твърди че атакуваното решение е правилно и законосъобразно. Излага подробни съображения, с които последователно оборва всички релевирани оплаквания. Счита, че атакуваното решение е постановено при спазване на процесуалните и материалните разпореби. Развива аргументация, сходна на поддържаната в отговора и защитата си по същество в първоинстанционното производство. Анализирайки събраните доказателства, заявява че претенциите на ищеца са неоснователни и правилно са били отхвърлени, липсват пороци, водещи до отмяна на съдебния акт. По повод оплакването, касаещо възражението за прекомерност на адвокатския хонорар, заявява, че такова не е отразено в протокола, а и това оплакване следвало да се релевира с молба по чл. 248 от ГПК.
Моли въззивния съд да остави без уважение въззивната жалба и да потвърди обжалваното решение. Не е заявена претенция за разноски.
Няма направени нови доказателствени или други процесуални искания за въззивната фаза на производството.
В същия срок не е подадена насрещна въззивна жалба.
В с.з., въззивникът, редовно призован, не се явява лично и не се представлява. С писмено становище процесуалният му представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК поддържа двете жалби на изложените основания и моли съда да гиуважи, оспорва отговора. Прави доказателствани искания, които съдът е отхвърлил като преклудирани Претендира разноски.
В с.з. въззиваемият, редовно призован, е се явява лично и с процесуален представител по пълномощие по чл. 32 т. 1 от ГПК, който оспорва двете въззивни жалби, поддържа отговора си и моли за потвърждаване на атакувания акт. Претендира разноски за тази инстанция.
Въззивният съд намира въззивните жалби за редовни и допустими, отговарящи на изискванията на чл. 260 и чл. 261 от ГПК, същите са подадени в срок, от процесуално легитимиран субект, имащ интерес от обжалването, чрез постановилия атакувания акт съд.
При извършване на служебна проверка по реда на чл. 269 от ГПК настоящата инстанция констатира, че обжалваното съдебно решение е валидно, и с оглед пълния обхват на обжалването – и допустимо.
При осъществяване на въззивния контрол за законосъобразност и правилност върху първоинстанционното решение, в рамките, поставени от въззивните жалби /по които съдът ще постанови общо, тъй като са подадени от една и съща страна и имат един и същ предмет, като втората допълва с аргументация първата/, настоящата инстанция, след преценка на събраните пред РС доказателства, намира, че обжалваното решение е правилно като краен резултат. Макар да не споделя изцяло правните изводи на първостепенния съд, по различни съображения този въззивен състав намира, че исковете също следва да бъдат отхвърлени като неоснователни.
Предявените установителни искове имат за предмет установяване на парични задължения на ответника към ищеца и техните размер и основание следва да бъдат идентични с тези по заявлението за издаване на заповедта за изпълнение по чл. 410 от ГПК, респективно – исковата претенция да е част от вземането, включена в неговия обем, при същите условия.
Ищецът претендира, че му се дължат: на основание чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД - сумата 10 299 лв. главница, представляваща дадено на неосъществено основание, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане и на основание чл. 45 от ЗЗД - сумата 13 000 лв. главница, представляваща обезщетение за причинени имуществени вреди от непозволено увреждане, заедно с обезщетение за забава в размер на законовата лихва от подаването на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.
Налице е съвпадение между заявената сума /както и начина на формирането й/ и твърдяните правопораждащи факти по заявлението по чл. 410 от ГПК и по исковата молба по чл. 422 вр. чл. 124 от ГПК – произходът на задълженията е идентичен с този по заявлението и се свързва най-общо с договор за извършване на строителни работи.
Настоящият състав намира, че ищецът не е доказал релевантните положителни факти, от които извлича основателността на претенциите си.
По отношение на иска по чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД и акцесорната претенция за обезщетение за забава върху нея:
Безспорно е установено по делото, че между страните е бил сключен в устна форма ненаименован договор, с основните елементи на договор за изработка, касаещ извършване на довършителни строителни работи в новопостроената къща, собственост на ищеца.
Този вид договор по начало е неформален и за неговата действителност не е необходима писмена или друга особена форма, не е опроверган фактът на сключването му, настъпил със съвпадането на двете насрещни воли, а доказването на съществуването му е осъществено по общия ред, с всички допустими доказателствени средства. Въззивният съд счита, че уговорките между страните относно стойността на работите се определят от подробната оферта на ответника, която е представена като заверено копие по делото. Тя представлява публично предложение, което не е необходимо да носи подписа на лицето, което е обозначено като нейн автор в антетната част, където са посочени името, електронният му адрес и телефонният номер. Ответникът не е оспорил съдържанието на този документ касателно вида работи и посочените цени.
Освен това, най-общо, договорът за изработка е двустранен, възмезден, каузален, комутативен и престационен - права и задължения от него възникват за двете страни и са функционално обвързани помежду си.
По силата на този договор, и с оглед общите правила, уреждащи тези правоотношения, ответникът, като изпълнител, се е задължил да извърши и предаде на ищеца, като възложител, в състояние, отговарящо на техническите изисквания, срещу определено възнаграждение, следните работи – полагане на бетон, извършване на замазка, слагане на теракотени плочки, на ламинат, шпакловка, грундиране и боядисване на стени и тавани, изпълнение на две бани, поставяне на гипсокартон, на фасадна топлоизолация, мазилка, зидане на колони, укрепване, обръщане на врати и слагане на подпрозоречни плочи.
Установено е, че ищецът е изпълнил по главното си задължение /да заплати възнаграждение/ като е изплатил на ответника сумата 5 800 лв. Получаването й е отразено в две разписки за 3 000 лв. и за 2 800 лв., подписани от ответника, като той нито отрича факта на плащането, нито претендира че му се е дължала по-голяма сума – тоест това представлява възнаграждението по договора за труда, тъй като е също безспорно, че материалите са закупувани от ищеца. Що се отнася до сумата 4 499 лв., която ищецът твърди, че също е заплатил на ответника – съдът счита, че не е успешно проведено пълното и главно доказване от носещата доказателствената тежест за това страна – ищцовата, по начин, да убеди извън съмнение съда, че този факт се е осъществил, поради което го приема за ненастъпил.
От своя страна ответникът не е престирал точно своите основни насрещни задължения. Категорично е доказано, че е налице лошо изпълнение по отношение на част от извършените работи, по отношение на други – има едва задоволително изпълнение, тоест изпълнителят не е осъществил и предоставил изцяло уговорения резултат.
По начало, съгласно общото правило на чл. 80 ал. 1 от ЗЗД, регламентиращо договорните отношения при неточно изпълнение на задължението, когато то е такова за действие, за кредитора е предвидена възможност, ако то може да бъде извършено от друго лице, да поиска да извърши това действие за сметка на длъжника.
Това правомощие е допълнително доразвито в контекста на специалното правоотношение по повод договора за изработка и именно разпоредбите на чл. 265 от ЗЗД, трертиращи тези въпроси, са приложими към настоящия случай.
Естествено, механизмът за намеса на кредитора с цел премахване на дисбаланса в договорната връзка, предизвикан от длъжника, се поставя в действие едва след завършване на фактическия състав на правоотношението – да е предложен краен резултат, който изпълнителят да е предал, а възложителят - приел, за да може последният да прецени има ли отклонение от поръчката или недостатъци на изпълнената работа.
Приемането на работата обхваща два елемента – фактическото получаване на изработеното от поръчващия и признанието, че изработеното съответства на поръчаното. Така приемане има когато реалното получаване на изработеното се придружава от изричното или мълчаливо изявление на поръчващия, че счита работата съобразна с договора.
В случая е безспорно доказано, че ответникът е приключил изпълнението към месец октомври 2017г., а ищецът го е приел без изрични забележки и е заплатил посочените суми като цена на работата. В този смисъл е напълно безразлично за спора дали представеното заверено копие от писмен частен свидетелстващ документ, наречен „приемо-предавателен протокол“, с непосочени автор и адресат, и неносещ подпис или друга инсигния, е верен или неверен, респективно – кой формално е изписал текста, тъй като неговата информационна стойност не е решаваща за съда, доколкото за относимите въпроси са събрани достатъчно други годни доказателствени средства.
При това положение, тъй като съгласно разпоредбата на чл. 264 ал. 2 от ЗЗД възраженията за неправилно изпълнение трябва да се заявят при приемането на работата и липсата на такива, съгласно чл. 264 ал. 3 от ЗЗД, се приравнява на одобрение, тоест – признание, че изработеното съответства на договореното, което пък от своя страна блокира възможността за реализиране впоследствие на отговорността на изпълнителя по реда на чл. 265 и сл. от ЗЗД, е необходимо да се изследва въпросът дали е налице изключителната хипотеза на чл. 264 ал. 2 пр.2, която неутрализира затварящия ефект на приемането на работата.
Тази законова новела въвежда понятието „скрити недостатъци“, при наличието на които се създава привилегия за поръчващия да ползва възможностите по чл. 265 ал. 1 от ЗЗД и post factum. Такива по смисъла на закона са тези недостатъци, които не биха могли да бъдат установени при обикновен преглед на работата при нейното приемане. За всеки отделен случай преценката се извършва самостоятелно, с оглед конкретните обстоятелства – същността на поръчката, начина на изпълнение, вида на изработеното, характеристиките на завършения резултат, особеностите при експлоатация и др. подобни.
В случая непререкаемо се налага изводът, че недостатъците в част от работата, приета от ищеца, са били от такъв характер, че не са могли да бъдат забелязани при визуален оглед, особено от не специалист. Тяхното проявление може да настъпи едва след експлоатация и то не незабавно.
Казаното се отнася за част от изброените от ищеца в исковата молба работи – полагане на фасадна топлоизолация от стиропор, укрепване с дюбели, шпакловка с мрежа, грундиране със силиконов грунд, грундиране по бетонова мазилка, саморазливна подова замазка, шпакловка по стени и тавани от гипсокартон - които са лошо изработени и правят обекта ако не негоден, то - неудобен за обикновеното му предназначение, както повелява нормата на чл. 261 ал. 1 от ЗЗД. Останалите лошо извършени работи – направа настилка от теракотни плочи, монтаж на подпрозоречни первази и боядисване на стени не попадат в категорията на скритите недостатъци и за тях възложителят е следвало да реагира своевременно.
Чрез експертизата еднозначно и категорично се установяват горните факти, като настоящата инстанция счита, че заключението е компетентно и обективно, изготвено въз основа на оглед на място в присъствието на двете страни и по обяснения на всяка от тях, няма данни за компрометиране на обекта на изследване чрез чуждо въздействие, последващо дейността на ответника, вещото лице е добросъвестно и незаинтересувано от изхода на делото и съдът няма причини да се съмнява в неговата безпристрастност и в достоверността на изводите му.
Така външните белези в случая не са били достатъчни за да може ищецът при приемането на работата да направи възражение за неизпълнен/зле изпълнен договор, тъй като е било необходимо време за отчитане на разликата между очакваното и действителното състояние на изработеното. Недостатъците, изброени по-горе, се проявяват с времето и не са могли да бъдат предвидени при огледа, тъй като са функция, а не външна форма на изработката.
В такъв случай - когато дефектите на изработеното /най-общо казано/, представляват "скрити недостатъци", нормотворецът допуска отлагане на възраженията за неправилно изпълнение и те могат да бъдат направени не при приемането на поръчаната работа, но за да породят ефект, трябва да бъдат направени веднага след констатирането на същите. Законът не свързва това действие с точен момент, а периодът, до изтичането на който кредиторът може да възрази, съгласно разпоредбата на чл. 265 ал. 3 от ЗЗД, при строителните работи /като в случая/, ексклузивно е 5 годишен, именно заради посочените специфики при този вид „изработка“, които позволяват даден дефект да остане в латентно състояние значително повече време отколкото при другите видове.
Когато се осъществи негативната предпоставка, визирана в хипотезата на чл. 265 ал. 1 от ЗЗД, възложителят разполага с възможността да поиска по свой избор или реално действие - поправяне на недостатъците без заплащане от страна на изпълнителя, или заплащане от него на разходите за поправката, респективно - намаляване на възнаграждението.
Поради несбъдване на първия вариант и невъзможност за използване на третия /тъй като както вече се посочи по-горе - цената вече е била заплатена/, закономерно е ищецът да предприеме надлежните действия за реализиране отговорността на неизправния длъжник съгласно втория вариант, предложен от нормата на чл. 265 ал. 1 от ЗЗД – да поиска заплащане на разходите, необходими за поправката.
Приведено към настоящия случай обаче, горното не намира своето обективно проявление.
Вещото лице е дало стойността на лошо извършените работи /включително скритите недостатъци/, но не тя се претендира от ищеца.
Предявеният установителен иск е за дължимост на сумата 10 299 лв., представляваща платената от ищеца цена за извършените работи. Той счита, че връщането й се дължи, тъй като тя е дадена на неосъществено основание, каквато правна възможност предвижда нормата на чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. Така, както е предявен искът – с позоваване на това предложение на чл. 55 ал. 1, ищецът следва да докаже, че е дал нещо с оглед на бъдещо основание, което не е могло да бъде осъществено, каквато конструкция е немислима при установената фактология, тъй като неизпълнението на договорните задължения не представляват „неосъществяване“ на договора по смисъла на ЗЗД.
Хипотезата на реализиране въобще на отговорност за неоснователно обогатяване в случая би била мислима само и единствено в условията на развален договор, която тогава би се породила на основание пр. 3 на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД. Само при осъществяването на този факт положението се реституира, тъй като развалянето има обратно действие и всяка страна би дължала връщане на даденото поради отпадане ex tunc на основанието за това.
Ищецът обаче нито е твърдял, нито по делото има някакви индиции за разваляне на процесния договор. Обратното – от цялата доказателствена маса е видно, че е налице завършен фактически състав на правоотношението. Договорните отношения са възникнали, развили са се и са приключили чрез приемане на резултата – тоест са следвали естествения си ход и не са били преустановявани чрез извънредния способ на развалянето – тоест е налице прекратен чрез изпълнение /макар и лошо/ договор и последиците от това се уреждат на тази плоскост.
Както вече бе посочено, възложителят е разполагал с възможността да поиска по свой избор или реално действие - поправяне на недостатъците без заплащане от страна на изпълнителя, или заплащане от него на разходите за поправката, но не и изцяло връщане на платеното.
За да е ползваем искът за неоснователно
обогатяване в случая, ищецът следваше да докаже, че е отправил своевременно
изявление за разваляне на устния договор, което е достигнало до ответника, като
му е дал и подходящ срок за изпълнение, респективно – че е сторил това при
условията на чл. 87 ал. 2 от ЗЗД, ако са били налични предпоставките, а едва
след като извърши тези действия и предяви претенцията си за връщане на
даденото, биха могли да се обсъждат в спорното исково производство въпросите дали
има виновно неизпълнение, дали изпълнението е станало невъзможно или безполезно
и дали неизпълнената част е незначителна с оглед интереса на кредитора. Така,
при установяване на горните обстоятелства и при преценка за наличие на развален
договор, съдът би могъл да уважи иска на извъндоговорно основание –
неоснователно обогатяване и да признае, че на ищеца се дължи връщане на
платената цена по договора.
Доколкото няма осъществен правопораждащ факт – разваляне на договор, а и не се е осъществила по друг начин и никоя от отрицателните предпоставки на чл. 55 ал. 1 от ЗЗД – липса, неосъществяване или отпадане на основанието за паричната престация, то няма и притезание за ищеца. Това налага отхвърляне на иска му като неоснователен.
Може само да се посочи, че правното основание на един иск се извлича от съдържанието на исковата молба, не само от петитума. Обстоятелствата, които показват как самият ищец характеризира спорното право, тоест – тези факти, от които той черпи основанията, с които защитава накърненото си право, са релевантни към дейността на съда при определяне на правната квалификация на иска. Доколкото в обстоятелствената част на исковата молба ищецът еднозначно е посочил неколкократно в изложението си, че счита, че щом договорът е лошо изпълнен, то не е осъществено основанието за заплащане на суми по него и изрично се позовава на института на неоснователното обогатяване, понеже счита, че ответникът е получил престация, която не му се дължи, това дава възможност на съда да определи правното основание на иска му по чл. 55 ал. 1 пр. 2 от ЗЗД. В този случай съдът дава правната квалификация на исковете на базата на твърденията на ищеца и не може своеволно да подмени посоченото основание с друго. От така изложените факти е недвусмислено и ясно виждането на ищеца относно спорното право и посочената по-горе е правната му квалификация. Това очертава и пределите на търсената защита и щом ищецът счита, че това е действителното правно положение и иска то да бъде защитено като такова, съдът не може да излиза извън тези рамки и да се произнася на непредявено основание, тоест - по непредявен иск. Процесуалните правила не позволяват зле избраният правен инструментариум за защита на правото на ищеца да бъде коригиран от съда в това производство.
Неоснователността на главния иск обуславя неоснователността, а оттам – и отхвърлянето на акцесорната претенция по чл. 86 от ЗЗД за заплащане на обезщетене за забава в размер на законовата лихва, както е претендирано – от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.
По отношение на иска по чл. 45 от ЗЗД и акцесорната претенция за обезщетение за забава върху нея:
Ищецът иска да се признае за установено, че ответникът му дължи обезщетение за имуществени вреди от непозволено увреждане изразяващо се в унищожаване на материал /строителен/ на стойност 13 000 лв.
По начало, за да се ангажира гражданската недоговорна отговорност за непозволено увреждане на физическо лице, следва да се установи едновременното наличие на всички обективни и субективни елементи на сложния фактически състав на деликта, въведени в императивната норма на чл. 45 от ЗЗД, а именно – деяние – действие или бездействие, вреда, причинна връзка между тях, противоправност на деянието и вина на автора, която дефинитивно се предполага до оборване на презумпцията.
В случая ищецът не е проявил и елементарна процесуална активност да ангажира убедителни доказателства във връзка с установяване на тези положителни факти, от които черпи изгодните за себе си правни последици. Недоказани остават всички изброени елементи, чието кумулативно осъществяване би формирало деликтното правоотношение. Не е заявена, съответно – не е и установена, нито по вид и основни белези, нито по количество или други признаци, самата вреда – твърдението за унищожени материали е общо, неконкретно и поради това няма собствен идентитет. Това лишава съда от възможността да установи и нейния евентуален размер. Също така не е доказано безусловно такова противоправно действие или бездействие на ответника, което пряко и непосредствено да е причинило тази вреда.
Всичко това показва, че няма тъждество между фактическото състояние и правната норма, регламентираща отговорността за непозволено увреждане, поради което и този главен иск следва да бъде отхвърлен като неоснователен.
Неговото отхвърляне обосновава неоснователността и отхвърлянето на акцесорната претенция за за заплащане на обезщетене за забава по чл. 86 от ЗЗД в размер на законовата лихва, както е претендирано – от датата на подаване на заявлението по чл. 410 от ГПК до окончателното изплащане.
Щом крайните изводи на двете инстанции съвпадат, въззивният съд счита, че въззивнвата жалба следва да бъде оставена без уважение, а атакуваното решение – потвърдено. По повод оплакването, че първостепенният съд не се е произнесъл по направеното искане за прекомерност на адвокатското възнаграждение, следва да се посочи, че макар да липсват мотиви в тази насока, въззивната инстанция счита, мче с оглед броя и цената на исковете и тяхната сложност, адвокатското възнаграждение на ответната страна не е прекомерно и няма причини за неговото редуциране.
С оглед изхода на процеса отговорността за разноски за тази инстанция лежи върху въззивника, който следва да понесе своите както са направени и заплати тези на въззиваемата страна в размер на 600 лв.
Ръководен от гореизложеното съдът
Р Е Ш И :
ПОТВЪРЖДАВА първоинстанционно решение № 881/26.07.2019г. по гр.д. № 5619/18г. на СлРС.
ОСЪЖДА Д.П.В. да заплати на И.П.Г. направените разноски по делото за въззивното производство в размер на 600 лв.
Решението подлежи на касационно обжалване пред ВКС на РБ в едномесечен срок от връчването му.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: