№ 606
гр. Силистра, 26.10.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СИЛИСТРА в публично заседание на двадесет и
шести септември през две хиляди двадесет и втора година в следния състав:
Председател:М. Н. Петрова
при участието на секретаря И. М. Иванова
като разгледа докладваното от М. Н. Петрова Гражданско дело №
20213420101803 по описа за 2021 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „Банка ДСК” ЕАД твърди, че на 10.10.2017 г. страните сключили договор за
стоков кредит, по силата на който банката предоставила на клиента си кредит от 2073,78
лв., който последният се задължил да ползва срещу уговорена между страните лихва, като го
погаси на 24 месечни вноски в срок до 10.10.2019 г. Длъжникът направил само две
плащания по договора, поради което след настъпване на крайния падеж на задълженията му
на 10.10.2019 г. останали дължими суми, за които кредиторът се снабдил със заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1592 по описа на РС – Силистра за 2019 г., а именно:
главница в размер на 1857,43 лв., договорна лихва за периода от 25.12.2017 г. до 10.10.2019
г. в размер на 1317,86 лв., лихвена надбавка за забава за периода от 26.01.2018 г. до
10.10.2019 г. в размер на 120,25 лв., законна лихва за периода от 11.10.2019 г. до 23.10.2019
г. в размер на 6,18 лв., такса изискуемост в размер на 120 лв., както и законна лихва върху
главницата от 24.10.2019 г. до окончателното плащане. Моли съда да признае за
установено, че ответницата му дължи горните суми, както и да я осъди да му заплати
разноските, направени в заповедното и в исковото производство.
Ответницата К. Я. А. чрез назначения си по делото особен представител не оспорва
претенцията за дължимост на главницата по кредита, но възразява срещу останалите
вземания на ищеца и счита, че по отношение на тях искът следва да се отхвърли като
неоснователен. Счита, че клаузата за начисляване на възнаградителна лихва в размер на
39,59 % годишно е нищожна поради противоречието си с добрите нрави, тъй като размерът
ѝ надхвърля трикратния размер на законната лихва за периода, за който се дължи. Твърди, че
1
договорът за кредит не съдържа клаузи, които регулират последиците на забавата, поради
което не би следвало да се дължи и лихвена надбавка за забава, тъй като не било допустимо
същата да се определя в ОУ, върху чието съдържание кредитополучателят не би могъл да
окаже влияние (определя включването на такава клауза единствено в ОУ като нарушение на
чл. 11, ал. 1, т. 15 и 16 ЗПК). Счита, че не се дължи и лихва за забава след изтичане срока на
договора за кредит, тъй като ищецът е могъл да образува заповедно производство за
събиране на вземането си незабавно, а не едва след 14 дни, през които не било редно да се
обогатява от собствената си забава със сумата от 6,18 лв. Счита, че такса разходи също не се
дължи, тъй като тя не е ясно дефинирана в договора за кредит съгласно изискването на чл.
10а, ал. 4 ЗПК, а кредитополучателят не бил запознат с тарифата на банката.
След като прецени представените по делото доказателства, съдът прие за установено
следното:
Предявените искове са с правно основание чл. 79, ал. 1 във вр. чл. 430, ал. 1 и 2 ТЗ и
чл. 9 ЗПК, чл. 92, ал.1 ЗЗД и чл. 422, ал. 1 ГПК.
Въз основа на постъпило на 24.10.2019 г. заявление за издаване на заповед за
изпълнение СРС е издал такава заповед под № 3507 от 25.10.2019 г. по ч.гр.д. № 1592 по
описа за 2019 г., чрез която е разпоредил заплащането на сумите, чиято дължимост следва да
се признае в настоящото производство, по начина, по който тези суми са посочени в
исковата молба. Нейното влизане в сила е препятствано от невъзможността за реалното
връчване на длъжника, в резултат на което в срока по чл. 415 ГПК заявителят е инициирал
настоящото исково производство.
От представен по делото договор за стоков кредит от 10.10.2017 г. се установява, че
на същата дата банката встъпила в договорни отношения с кредитополучателя, по силата на
които се задължила да му предостави кредит за закупуване на посочени в договора стоки в
размер на 2073,78 лв. срещу поето от негова страна задължение да възстанови същия на 24
месечни вноски ведно уговорената за срока на ползването му договорна лихва от 39,59 %
годишно. В чл. 12 от ОУ към договора е уговорена санкция при забава в плащанията на
вноски по кредита, според която от деня, следващ падежната дата по договора, частта от
вноската, представляваща главница, се олихвява с договорения лихвен процент, увеличен с
надбавка за забава в размер на 10 пункта, а при предсрочна изискуемост същата по размер
наказателна лихва се прилага спрямо целия остатък от кредита.
Ответникът не формулира твърдения за плащане на по – голяма част от задълженията
му по кредита от тази, която насрещната страна признава, поради което искът за
установяване на вземането на ищеца за главница по договора се явява основателен и следва
да се уважи. От представения по делото погасителен план към договора за кредит е видно,
че възнаградителната лихва за целия срок на договора възлиза на сумата от 889,28 лв., а за
периода, предмет на настоящото съдебно производство (от 25.12.2017 г. до 10.10.2019 г.) –
на сумата от 726,34 лв. Не става ясно поради каква причина банката е предявила вземането
си в завишен размер - 1317,86 лв., при положение че тази сума надвишава както лихвата за
процесния период, така и за целия период, за който такава се дължи; поради тези причини
2
искът за установяване на това вземане следва да се уважи до сумата от 726,34 лв., а за
горницата – да се отхвърли като неоснователен. В тази връзка съдът не споделя
възражението на ответницата за нищожност на клаузата за заплащане на възнаградителна
лихва поради противоречието с добрите нрави, произтичащо от прекалено високия размер
на лихвата, надвишаващ трикратния размер на законната такава. Чл. 19, ал. 4 ЗПК гласи, че
годишният процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с постановление на
Министерския съвет на Република България. В конкретния случай размерът на договорната
лихва (39,59 % на годишна база) е съобразен със законовото ограничение, поради което
клаузата за нейното начисляване не би могла да противоречи на общоприети етични и
морални норми, тъй като същите са съобразени от законодателя при създаването на правната
норма и не могат да служат като основание за неприлагането на последната. Конкретната
стойност на възнаградителната лихва е въпрос на индивидуално договаряне между страните
в рамките на предписания от закона предел на морална допустимост, който не би могъл да
се стеснява допълнително от съда по нравствени критерии, които законодателят при
приемането на закона вече е съобразил.
Чл. 11, ал. 2 ЗПК гласи, че общите условия са неразделна част от договора за
потребителски кредит и всяка страница се подписва от страните по договора. При това
положение съдът счита, че част от задължителното съдържание на договора за
потребителски кредит, еднакво за всички клиенти на кредитната институция, ползващи се от
конкретния кредитен продукт, би могло да фигурира в общите условия към договора, а не в
самия договор, тъй като тяхното предназначение е да подчини правоотношението между
банката и клиентите на еднакви за всички тях клаузи, които обичайно не се уговарят
индивидуално с всеки от тях. При положение че между страните не са постигнати уговорки
за размера на санкцията на забава, които се отклоняват от общата политика на банката,
санкционните клаузи от общите условия следва да бъдат приложени и по конкретния
договор за кредит, още повече, че кредитополучателят е удостоверил с подписа си тяхното
получаване, а отделно от това е приподписал и самите общи условия съобразно
изискванията на закона, като по този начин е изразил съгласието си същите да се прилагат в
отношенията му с неговия кредитор. Същевременно чл. 33, ал. 1 ЗПК гласи, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Видно е, че чл. 12 от ОУ към договора за кредит противоречи на цитираната
законова разпоредба, тъй като предвижда по – висока неустойка за забава от размера на
законната лихва, поради което тази клауза се явява нищожна на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1
ЗЗД и не следва да се прилага в отношенията между страните, вместо което следва да се
замести с нормата на закона. Въпреки това тази нищожност не се отразява върху
основателността на акцесорните претенции на банката за заплащане на лихва за забава, тъй
като от изявленията на ищеца става ясно, че претенцията му обхваща единствено надбавката
за забава, която съответства на посочения в чл. 33, ал. 1 ЗПК размер на санкцията за
забавено изпълнение. Отделно от това чл. 86, ал. 1 ЗЗД предвижда заплащането на законна
3
лихва за забава дори при липса на изрична уговорка в този смисъл, което обезсмисля спора
къде трябва да бъде обективирана санкционната клауза, ако такава съществува, при
положение че дори липсата не освобождава длъжника от задължението му да обезщети
кредитора си за последиците от забавата.
Поради изложените причини съдът намира за основателни претенциите на ищеца за
дължимост на лихва за забава върху непогасената в срок главница, както за периода преди
изтичането на срока на договора (начислена върху главницата, включена в просрочените
вноски), така и за периода след окончателния падеж на задължението. Възраженията на
ответника за недължимост на сумата от 6,18 лв., представляваща законна лихва за периода
от 11.10.2019 г. до 23.10.2019 г. поради закъснялото според него образуване на съдебно
производство за събиране на вземането (цели 14 дни след окончателния падеж), са изцяло
несъстоятелни, тъй като основанието за начисляването на тази сума е забавата на самия
ответник, а не забавата на насрещната страна, поради която причина подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение не погасява задължението му за заплащане
на законна лихва и неслучайно такава се дължи и след подаване на заявлението до
окончателното плащане на дължимите суми.
Тъй като в тарифата на банката е предвидена такса за разходите при изискуем кредит,
съдът счита, че същата се дължи, тъй като видно от чл. 11 от договора за кредит
кредитополучателят е бил уведомен за тарифата на банката, в която въпросната такса е
предвидена. При положение че клиентът се е запознал със задълженията по тарифата, съдът
намира, че невключването на таксата в съдържанието на самия договор не рефлектира върху
нейната дължимост; длъжникът на общо основание дължи разноските, направени за
принудителното събиране на дълга му, поради което предварителното фиксиране на
размера на част от тях (т.е. на несъдебните такива) не противоречи на свободата на
договаряне и следва да се съобрази в полза на банката – ищец.
На основание чл. 78, ал. 1 ГПК в полза на ищеца следва да се присъдят направените
по делото разноски съразмерно на уважената част от исковете в размер на 56,60 лв. за
държавна такса, 82,71 лв. за юрисконсултско възнаграждение (при първоначално
определено от съда в размер на 100 лв.) и 330,85 лв. за депозит за особен представител,
както и разноски по заповедното производство в размер на 56,60 лв. за държавна такса и
41,36 лв. за юрисконсултско възнаграждение, като искането за присъждане на разноски над
тези суми следва да се остави без уважение. Поради изложените аргументи и на основание
чл. 235 ГПК, Силистренски районен съд
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, че К. Я. А. с ЕГН ********** от гр. Д., Общежитие
Студентско № 3, ет. 1, ап. 7 дължи на “БДСК” ЕАД с ЕИК **, с адрес на управление: гр.
София, ул. “М.” № 19, представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., следните суми по заповед за
изпълнение, издадена по ч.гр.д. № 1592 по описа на РС – Силистра за 2019 г.: главница по
4
договор за стоков кредит от 10.10.2017 г. в размер на 1857,43 лв. (хиляда осемстотин
петдесет и седем лв. и 43 ст.), договорна лихва за периода от 25.12.2017 г. до 10.10.2019 г. в
размер на 726,34 лв. (седемстотин двадесет и шест лв. и 34 ст.), лихвена надбавка за забава
за периода от 26.01.2018 г. до 10.10.2019 г. в размер на 120,25 лв. (сто и двадесет лв. и 25
ст.), законна лихва за периода от 11.10.2019 г. до 23.10.2019 г. в размер на 6,18 лв. (шест лв.
и 18 ст.), такса изискуемост в размер на 120 лв. (сто и двадесет лв.), както и законна лихва
върху главницата от 24.10.2019 г. до окончателното плащане, като ОТХВЪРЛЯ като
неоснователен иска за установяване вземането на ищеца за договорна лихва над така
посочения размер от 726,34 лв.
ОСЪЖДА К. Я. А. с ЕГН ********** от гр. Д., Общежитие Студентско № 3, ет. 1, ап.
7 да заплати на “БДСК” ЕАД с ЕИК **, с адрес на управление: гр. София, ул. “М.” № 19,
представлявано от В.М.С. и Д.Н.Н., направените по делото разноски съразмерно на
уважената част от исковете в размер на 56,60 лв. (петдесет и шест лв. и 60 ст.) за държавна
такса, 82,71 лв. (осемдесет и два лв. и 71 ст.) за юрисконсултско възнаграждение и 330,85
лв. (триста и тридесет лв. и 85 ст.) за депозит за особен представител, както и разноски по
заповедното производство в размер на 56,60 лв. (петдесет и шест лв. и 60 ст.) за държавна
такса и 41,36 лв. (четиридесет и един лв. и 36 ст.) за юрисконсултско възнаграждение, като
ОТХВЪРЛЯ искането за присъждане на разноски над тези размери.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред Силистренски окръжен съд в двуседмичен
срок от връчването.
Съдия при Районен съд – Силистра: _______________________
5