РЕШЕНИЕ

№ ……………….

София, 11.07.2019 г.

В ИМЕТО НА НАРОДА

СОФИЙСКИЯТ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, ЧЕТВЪРТИ „В“ ВЪЗЗИВЕН СЪСТАВ, в открито заседание на единадесети юни две хиляди и деветнадесета година в състав:

	ПРЕДСЕДАТЕЛ:	ЗЛАТКА ЧОЛЕВА
	ЧЛЕНОВЕ:    мл. съдия	КРАСИМИР МАЗГАЛОВ АНДРЕЙ Г.ЕВ

при участието на секретаря Капка Лозева,

като разгледа докладваното от младши съдия Г.ЕВ въззивно гражданско дело № 3967 по описа за 2019 година, като взе предвид следното:

Производството е по реда на чл. 271 ГПК.

Образувано е по въззивна жалба от 14.02.2019 г. на С.И.К. срещу Решение № 566164/19.12.2018 г. по гражданско дело № 38131/2018 г. на Софийския районен съд, 119. състав, с което са отхвърлени предявените от въззивницата искове за признаване на уволнението ѝ, извършено със заповед № 513з-3549/02.05.2018 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР), за незаконно и неговата отмяна, за възстановяването ѝ на длъжността, заемана преди уволнението – „системен оператор (пулт 166)“ в 01 сектор към отдел „Оперативен дежурен център“ при СДВР, както и за осъждане на СДВР да ѝ плати сумата от 4 468, 74 лева – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение в периода от 08.05.2018 г.

В жалбата се излагат оплаквания за неправилност на решението поради необоснованост и противоречие с материалния закон. Излагат се аргументи, че описаното в заповедта за уволнение поведение на въззивницата не отговаря на характеристиките на вмененото ѝ дисциплинарно нарушение – „уронване на престижа на предприятието“ и „злоупотреба с доверието на работодателя“. Сочи се, че по вмененото ѝ във вина поведение – незаплащане на стоки в супермаркет, е прекратено наказателното производство срещу нея поради недоказаност на обвиненията. Излагат се твърдения, че вмененото на въззивницата поведение няма връзка с работата ѝ, поради което не съставлява „злоупотреба с доверието на работодателя“. Твърди се, че липсват данни за уронване на престижа на предприятието, доколкото извършеното от въззивницата било следствие от нейно недоглеждане без всякакъв умисъл за отнемане на чужди вещи. Излагат се доводи, че описаното в уволнителната заповед не може да съставлява основание за налагане на дисциплинарно наказание „уволнение“. Иска се отмяна на първоинстанционното решение и уважаване на исковете.

По делото не е постъпил писмен отговор на въззивната жалба от въззиваемата страна – Столичната дирекция на вътрешните работи.

В съдебното заседание представителят на въззивника поддържа доводите си от въззивната жалба. Въззиваемата страна – Столичната дирекция на вътрешните работи, оспорва въззивната жалба и поддържа правилност на първоинстанционното решение. Представени са писмени бележки, в които се сочи, че деянието, което е описано като административно нарушение е доказано от обясненията на въззивницата К., както и от обяснения, дадени от управителя и охранителя на магазин „Т – маркет“. Излагат се доводи, че твърдяното поведение на въззивницата К. – кражба на чужди вещи, било забелязано от други граждани и служители на СДВР, поради което с него се реализирал признакът на дисциплинарното нарушение „уронване на престижа на работодателя“. Сочи се, че въззивницата К. е служител на Столичната дирекция на вътрешните работи – държавен орган, който следва да буди доверие у гражданите, а не служителите му да извършват противозаконни деяния. Излагат се и съображения, че е спазена процедурата за налагане на дисциплинарно уволнение. Поради това се иска потвърждаване на първоинстанционното решение.

Първоинстанционният съд е приел, че между страните е налице трудово правоотношение, възникнало въз основа на трудов договор от 03.11.1994 г., последно изменен на 03.02.2017 г. Съдът е приел, че въззивницата К. е извършила дисциплинарно нарушение – кражба на стоки – пластмасова кутия и филе „Елена“, извършена чрез отказ за заплащането им, в супермаркет „Т – маркет“ на ул. „Манчуково“ в София, на 12.10.2017 г. Това обстоятелство съдът е приел за установено въз основа на събраните от работодателя в хода на дисциплинарното производство писмени материали, включително и обяснения на трети по делото лица, като е приел, че приобщаването на същите не противоречи на принципа за непосредственост и устност в гражданския процес (чл. 11 ГПК). Прието е, че извършеното непоказване на продукти на касата на магазина от страна на въззивницата К. било умишлено, тъй като управителят и охраната на магазина били виждали въззивницата К. и друг път да взема стоки от магазина, без да ги заплаща, а и били дали сведения, че въззивницата е имала и кошница, но е поставила инкриминираните стоки в дамската си чанта. Въз основа на това тълкуване на доказателствата, които е приел за релевантни, първоинстанционният съд е приел, че е налице дисциплинарно нарушение. Софийският районен съд е посочил, че прекратяването на прокурорската преписка относно извършеното от въззивницата К. на 12.10.2017 г. няма значение за характеризирането на поведението на последната като дисциплинарно нарушение или не, тъй като актовете на прокуратурата не обвързвали гражданския съд. Въз основа на изложеното първоинстанционният съд е квалифицирал деянието на въззивницата К. като дисциплинарно нарушение, тъй като според него е извършено умишлено и нарушава задължението на въззивницата да не засяга престижа на работодателя си – Столичната дирекция на вътрешните работи, като приема, че служителите в този правоохранителен орган следва да се въздържат от нарушения на закона, които засягат собствеността на гражданите, дори и извън работно време. Прието е също, че дисциплинарното уволнение е осъществено след изискване на обяснения от въззивницата К. (чл. 193 КТ) и при спазване на срока за това (чл. 194 КТ) и изискванията за мотивиране на заповедта за уволнение и издаването ѝ за  конкретно нарушение (чл. 195 – 196 КТ). Поради това е отхвърлен искът за отмяна на уволнението на въззивницата К. и признаването му за незаконно, а като обусловени от уважаването на този иск са отхвърлени и исковете ѝ за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението, и за заплащане на обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение.

При служебната проверка на обжалваното решение за валидност по реда на чл. 269 ГПК настоящият съдебен състав не установява пороци, които биха могли да доведат до нищожност на решението. Решението е постановено по предявен иск, подаден в рамките на установения двумесечен срок по чл. 358 КТ (започнал да тече на 02.05.2018 г., исковата молба е подадена на 11.06.2018 г.) при липса на абсолютни и относителни процесуални пречки, поради което същото е допустимо.

Настоящата съдебна инстанция дължи и да повтори проверката на първоинстанционния съд за спазване на процедурата за налагане на дисциплинарно наказание – чл. 193 и 194 КТ, тъй като същите разпоредби представляват императивни материалноправни норми (съобразно чл. 193, ал. 2 КТ и практиката на Върховния касационен съд (ВКС), обективирана в Решение № 211/05.11.2015 г. по гр. д. № 438/2015 г., ІІІ ГО). В случая дисциплинарното наказание е наложено след вземане на обяснения от работника (на лист 55 от първоинстанционното дело, представени в четлив вид и пред въззивния съд), като по делото е налице и показна за даване на такива, получена от въззивницата на 13.04.2018 г. (на лист 32 от първоинстанционното дело). Не е изтекъл и двумесечния срок от извършване на нарушението за налагане на наказанието поради ползване на разрешен отпуск от въззивницата К..  Твърдяното нарушение е извършено на 12.10.2017 г. (съгласно текста на уволнителната заповед на лист 7 – 8 от първоинстанционното дело), а за извършеното от въззивницата К. е съобщено на директора на СДВР на 13.10.2017 г. (съгласно посоченото в заповедта на директора на СДВР за образуване на проверка с № 513з-7433/20.10.2017 г. – на лист 50 от първоинстанционното дело). Поради това срокът за налагане на наказанието по чл. 194, ал. 1 КТ е започнал да тече на 13.10.2017 г. За периода от 18.10.2017 г. до 25.02.2018 г. обаче въззиваемата К. е ползвала разрешен отпуск по болест (съгласно представени по делото неоспорени болнични листове на лист 77 – 81 от първоинстанционното дело), с което срокът за налагане на дисциплинарно наказание е спрял да тече (чл. 194, ал. 3 КТ). За периода от 26.02.2018 г. до 11.04.2018 г. въззивницата К. пък е ползвала платен годишен отпуск, разрешен със заповед от 28.02.2018 г. на директора на СДВР (на лист 75 от първоинстанционното дело). В този период срокът за налагане на дисциплинарно наказание също не е текъл на основание чл. 194, ал. 3 КТ. Следователно към 11.04.2018 г. са изтекли 5 дена от двумесечния срок, а заповедта за уволнение е породила действието си на 02.05.2018 г., когато е съобщена на въззивницата, т.е. преди изтичане на срока за налагане на дисциплинарно наказание по чл. 194, ал. 1 КТ.

Заповедта за уволнение обаче подлежи на отмяна по изложените във въззивната жалба оплаквания за неправилност на първоинстанционното решение, доколкото не е доказано извършването на дисциплинарно нарушение. Във връзка с оплакванията във въззивната жалба настоящият съдебен състав намира следното:

Между страните е безспорно, че на 12.10.2017 г. въззивницата К. се е намирала в магазин „Т – маркет“ на ул. „Манчуково“ в кв „Гевгелийски“ в София, като след преминаване на касовата зона в дамската ѝ чанта били намерени две стоки от магазина – пластмасова кутия и филе „Елена“ на стойност 24, 21 лева. Това се установява от обясненията на въззивницата К. (на лист 55 от първоинстанционното дело, представени в по-четлив вид и пред въззивния съд с молба от 18.06.2019 г.). Спорно е единствено дали тези действия на въззивницата са извършени умишлено.

Във връзка с изложеното настоящият съдебен състав следва да има предвид, че доказателствената тежест по предявения иск за отмяна на уволнението и признаването му за незаконно (чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ), когато уволнението е извършено поради нарушение на трудовата дисциплина, е разпределена така, че ответникът по иска – работодателят, следва да установи факта на извършеното от ищеца – уволнен работник, дисциплинарно нарушение. Следва да се установи, че описаното в заповедта за уволнение поведение действително се е осъществило, но и че същото отговаря на дефиницията на понятието „дисциплинарно нарушение“ като действие или бездействие, с което се нарушава именно трудовата дисциплина.

В случая поведението на въззивницата К., посочено в заповедта за уволнение, е извършено извън работно време, като страните не спорят във връзка с това обстоятелство, и няма връзка с трудовата ѝ функция. В тези случаи, когато поведението на работника или служителя не е пряко свързано с изпълнението на трудовата му функция, дисциплинарна отговорност по принцип не се носи. Изключение е налице в хипотезите, когато поведението на работника или служителя извън работното му място може да засегне законни интереси на работодателя – когато се твърди уронване на престижа на работодателя, нарушаване на забрана за извършване на конкурентна дейност или разгласяване на конфиденциална информация. В изброените случаи работникът или служителят нарушава задължението си за лоялност (чл. 126, т. 9 КТ), каквато се дължи през цялото време на съществуване на трудовото правоотношение, а не само в случаите на изпълнение на трудовата функция.

По настоящото дело въззивницата К. е уволнена поради нарушение на задължението да не уронва престижа на работодателя, като според заповедта за уволнение това нарушение на трудовата дисциплина
(чл. 187, ал. 1, т. 7 КТ) е осъществено чрез извършване на престъпление. Според настоящия съдебен състав уронването на престижа на работодателя чрез извършване на престъпление не при изпълнение или по повод на трудовата функция на работника и служителя може да настъпи единствено в случай, че извършеното от работника или служителя противоправно деяние е умишлено. Това е така, тъй като непредпазливостта като форма на вината не се характеризира с воля за увреждане – при непредпазливите деяния желанието на дееца не е да предизвика негативни последици. Поради това осъществяването на дисциплинарно нарушение в процесния случай е възможно единствено при установяване, че въззивницата К. е действала умишлено.

Във връзка с това настоящият съдебен състав намира за правилни аргументите на първоинстанционния съд, че при преценка дали извършеното от въззивницата К. представлява дисциплинарно нарушение не следва да се взема предвид представеното по делото постановление за прекратяване на наказателното производство срещу въззивницата, издадено от Софийската районна прокуратура на 04.12.2017 г. (на лист 9 от първоинстанционното дело). Правилно първоинстанционният съд е приел, че гражданските съдилища са обвързани по въпросите за вината на определено лице единствено от влезли в сила присъди (чл. 300 ГПК) и приравнените на тях актове на наказателния съд – споразумения за признаване за вината и решения за освобождаване от наказателна отговорност с налагане на административно наказание по чл. 78а НК (чл. 413, ал. 3 НПК). Правните изводи на прокурора във фазата на досъдебното производство не обвързват гражданския съд.

Следователно настоящият съдебен състав е свободен да прецени дали въззивницата К. е извършила умишлено дисциплинарно нарушение (съгласно възприетото от съда относно формата на вината) съобразно събраните по делото доказателства. Настоящият съдебен състав обаче не приема за правилен изводът на първоинстанционния съд, че може да се ползва от всички събрани в хода на дисциплинарното производство доказателства, за да установи наличието на дисциплинарно нарушение и евентуалната вина на въззивницата К..

Пи-конкретно настоящият съдебен състав намира за недопустимо използването на събраните в хода на дисциплинарната проверка сведения и обяснения от неучаствали в гражданския процес лица. Това е така, тъй като тези сведения и обяснения представляват свидетелски показания в писмена форма, а чл. 11 ГПК изисква събирането на доказателствата да става при спазване на принципите на устност и непосредственост на съдебния процес. Правилата за доказването в гражданския процес пред съдилищата в Република България и допустимите доказателствени средства са императивни (Тълкувателно решение № 147/04.11.1954 г. на ОСГК на ВКС). Поради това съдът не може да се отклони и от предвидения в закона ред за събиране на гласни доказателствени средства – чрез непосредствен разпит на свидетелите в присъствието на страните или лично изслушване на страните
(чл. 171, ал. 1 ГПК, съответно чл. 176, ал. 1 ГПК).

Всички събрани по този ред доказателства –докладна записка от гл. инспектор Г. Т. от 12.10.2017 г. (на лист 51 и 67 от първоинстанционното дело); докладна записка на инспектор Л. Богданова с изх. № 227р-17239/10.11.2017 г. (на лист 52 от първоинстанционното дело); сведение от Х.Д.Л.от 12.12.2017 г. (на лист 56 от първоинстанционното дело); сведение на Р.В.Й.от 12.12.2017 г. (на лист 57 от първоинстанционното дело); сведение на Г.В.Т. от 20.11.2017 г. (на лист 59 от първоинстанционното дело); сведение на Р.Г.П.от 14.11.2017 г. (на лист 60 от първоинстанционното дело), които представляват изнасяне на факти, възприети от лица, които не могат в служебното си качество да ги удостоверяват чрез издаване на официален документ, не следва да се вземат предвид от съда, тъй като представляват свидетелски показания в писмена форма.

По делото се намират и доказателства, в които служители на Министерството на вътрешните работи са направили свои изводи за възприети от тях доказателства –справка за извършени действия по налагане на дисциплинарно наказание с изх. № 513р-18882/08.03.2018 г. (на лист 33 – 34 от първоинстанционното дело); протокол за преглед на запис на оптичен носител с изх. № 513р-5302/19.01.2018 г. (на лист 38 от първоинстанционното дело); протокол за прослушан запис с изх. № 513р-5300/19.01.2018 г. (на лист 39 от първоинстанционното дело); становище по извършена проверка с изх. № 513р-13374/15.02.2018 г. (на лист 44 – 45 от първоинстанционното дело); експертна справка № 8-ф/03.03.2018 г. (на лист 62 от първоинстанционното дело); справка за извършена проверка с изх. № 513р-96108/10.12.2017 г. (на лист 69 – 70 от първоинстанционното дело). Приобщаването на тези писмени доказателства, които възпроизвеждат възприети от лицата обстоятелства от предмета на доказване по делото нарушава друг принцип на гражданския процес – този за равенство на страните (чл. 9 ГПК).  Същите не съставляват официални документи по смисъла на чл. 180 ГПК, тъй като не удостоверяват възложени изрично с нормативен акт действия от кръга на службата на техните съставители, поради което не могат да имат обвързващо за съда доказателствено значение. Съгласно трайната практика на ВКС – Решение № 290/31.03.2014 г. по гр. д. № 2982/2013 г., ІІІ ГО; Решение № 722/03.01.2011 г. по гр. д. № 518/2009 г., ІV ГО; Решение № 66/25.03.2016 г. по гр. д. № 3298/2015 г., ІV ГО; Решение № 225/05.04.2012 г. по гр. д. № 375/2010 г., ІІІ ГО, дисциплинарното производство не е формално такова, на работника не е задължително да се съобщава за воденето на такова, нито за събираните от работодателя доказателства за изясняване на действително случилото се. Поради това участието на работника или служителя, чиято дисциплинарна отговорност се търси, не е задължително извън задължението за изискване на обяснения. Едва при оспорване на наложеното наказание „уволнение“ пред съда работникът или служителят има възможност да се запознае с всички събрани доказателства срещу него и да изложи своите възражения. Поради това ползваните от работодателя документи, въз основа на които е наложено дисциплинарното наказание, не освобождават същия от тежестта да докаже, че е настъпило основание за налагане на дисциплинарно наказание – т.е., че работникът е извършил дисциплинарно уволнение. Това доказване, както беше посочено по-горе, се осъществява при спор не с вътрешни документи, събрани от работодателя за целите на налагане на дисциплинарно наказание, а с предвидените в ГПК доказателствени средства, събрани по предвидения от процесуалния закон начин и при участие на страните. Следователно и извършените от служители на СДВР справки във връзка с предмета на делото не следва да се вземат предвид от съда, поради процесуалната им негодност да докажат изнесените в тях обстоятелства.

Единствените събрани по делото доказателства, които съдът следва да цени, са писмените обяснения на въззивницата К. от 15.11.2017 г. (на лист 55 от първоинстанционното дело) и от 08.03.2018 г. (на лист 73 от първоинстанционното дело). По същество същите съдържат едни и същи изявления на възивницата – признание, че на 12.10.2017 г. тя се е намирала в описания в уволнителната заповед магазин „Т – Маркет“ в кв. „Гевгелийски“ в София, като в дамската ѝ чанта след касовата зона са намерени незаплатени стоки – филе „Елена“ на стойност 24, 21 лева и пластмасова кутия, но че въззивницата не ги е заплатила единствено поради разсеяност – забравила е да ги представи на касата на магазина. Във въззивната жалба и в отговора страните не са се позовали на други доказателства извън посочените, които биха могли да доведат до извод за умисъл при извършване на описаното в уволнителната заповед деяние от въззивницата, такива доказателства не са събирани по делото, поради което съдът не може да коментира други източници на информация за спорните факти. От признатите обстоятелства не може да се направи категоричен извод, че въззивницата К. действително е желаела да не заплати стоките, намерени в чантата ѝ след касовата зона. При липса на други допустими доказателства съдът няма как да установи обстоятелства, от които да се направи извод за умишлено извършено деяние. Следователно извършеното от въззивницата следва да се приеме за деяние, допуснато поради небрежност, а както беше посочено небрежните действия не могат да обосноват извършване на дисциплинарно нарушение „уронване на престижа“ на работодателя.

Поради това следва да се приеме, че не е установено въззивницата К. да е извършила посоченото в заповедта за уволнение дисциплинарно нарушение, и уволнението ѝ следва да бъде признато за незаконно, като същото следва да се отмени по предявения иск с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ.  С оглед на противоречието между крайните изводи на първоинстанционния и въззивния съд, първоинстанционното решение следва да се отмени в частта му, с която посоченият иск е отхвърлен.

По иска за възстановяване на длъжността, заемана преди уволнението (чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ): При уважаване на иск за признаване за уволнението за незаконно и неговата отмяна, съдът уважава и иска за възстановяване на работника или служителя на длъжността, заемана преди уволнението, освен ако не са налице пречки за това. Тъй като такива в случая не се констатират, първоинстанционното решение следва да бъде отменено и в частта, с която е отхвърлен предявеният иск за възстановяване на работа и същият следва да се уважи, като въззивницата К. бъде възстановена на длъжност „системен оператор (пулт 166)“ в 01. сектор към отдел „Опреативен дежурен център“ при СДВР.

По иска с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225, ал. 1 КТ за обезщетение за оставане на служителката К. без работа поради незаконно уволнение:

Уважаването на този иск се предпоставя от кумулативното наличие на две условия: признато за незаконно уволнение (т.е. уважаване на иска по чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ) и оставане на работника или служителя без работа след уволнението за срок, не по-дълъг от 6 месеца.

С оглед уважаването на иска за отмяна на уволнението, настоящият състав намира, че е налице първата предпоставка за уважаване на иска. Установява се по представената за констатация регистрационна карта от Бюрото по труда – район „Красна поляна“ – Столична община с № 50046971/10.05.2018 г. (на лист 10 от първоинстанционното дело), че въззивницата К. е била регистрирана като безработна за срок до 11.06.2018 г. Тъй като оставането на ищеца по иск за обезщетение с правна квалификация чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ без работа следва да се докаже от същия (Тълкувателно решение № 6/2013 г. на ОСГК на ВКС), следва да се приеме, че въззивницата К. не  е доказала оставането си без работа в периода след 11.06.2018 г.

Следователно искът следва да бъде уважен единствено за периода от 08.05.2018 г. (началната дата, от която е предявен) до 11.06.2018 г. Съгласно чл. 228, ал. 1 КТ обезщетението за оставане без работа за един месец е в размер на последното брутно трудово възнаграждение за пълния отработен месец преди уволнението. Доколкото в исковата молба се иска обезщетение в размер на 774, 79 лева, а от въззиваемата страна – столичната дирекция на вътрешните работи, е представена справка за същия размер на брутното трудово възнаграждение на въззивницата за месец април 2018 г. (на лист 92 от първоинстанционното дело), то месечният размер на обезщетението следва да се приеме за равен на 774, 79 лева.

В случая обаче се установява оставане без работа за период от един месец и четири дена, от които работни са два дена. За този период обезщетението за оставане без работа следва да се определи по реда на чл. 19 от Наредбата за структурата и организацията на работната заплата, като се изчисли размерът на среднодневното трудово възнаграждение за месеца, от който се определя размера на обезщетението за оставане без работа – април 2018 г. Среднодневното обезщетение се определя, като сумата на възнаграждението за месец април 2018 г. – 774, 79 лева се раздели на средния брой работни дни в месеца – 21,5, или размерът на обезщетението е 36, 03 лева. За четирите работни дни, които не влизат в месеца за определяне на обезщетението за оставане без работа, следователно следва да се присъдят още
144, 12 лева. Така пълният размер на обезщетението за оставане на въззивницата К. без работа възлиза на 918, 91 лева. За тази сума следва да се уважи предявеният иск за обезщетение, съответно – да се отмени първоинстанционното решение, като същото се потвърди в частта, с която искът е отхвърлен за разликата на 918, 91 лева до пълния предявен размер от 4 468, 74 лева.

Относно разноските:

При този изход на делото разноски се дължат и на двете страни – на въззивницата К. – пропорционално на уважената част от исковете, а на Столичната дирекция на вътрешните работи – пропорционално на отхвърлената част, съгласно чл. 78, ал. 1 и 3 ГПК. Исковете са уважени за 73, 59 на сто от предявения си размер, а са отхвърлени за 26, 41 на сто от същия.

Първоинстанционното решение следва да се отмени в частта, с която на Столичната дирекция на вътрешните работи са присъдени разноски за 26, 41 на сто от уважените искове, т.е. решението следва да се отмени в частта, с която са присъдени разноски в размер на разликата между 26, 41 лева юрисконсултско възнаграждение и пълния присъден размер от 100 лева, или за сумата от 73, 59 лева.

Въззивницата К. има право на разноските, доказани в първоинстанционното производство в размер на 1 260 лева (доказани съгласно съдържащата се в договор за правна защита и съдействие № 778024/11.05.2018 г. (на лист 13 от първоинстанционното дело) разписка за получаването им в брой), както и на същата сума, доказана във въззивното производство (съгласно съдържащата се в договор за правна защита и съдействие № 815561/14.02.2019 г. (на лист 7 от делото) разписка за получаването им в брой). В първоинстанционното производство обаче е направено възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение по делото, което настоящият съдебен състав намира за основателно. Съобразно фактическата и правна сложност на делото адвокатското възнаграждение следва да се намали до 1 000 лева (минималният размер на адвокатското възнаграждение е 542, 81 лева съгласно чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредбата за минималните размери на адвокатските възнаграждения във връзка с чл. 7, ал. 1, т. 1, на края от Наредбата, тъй като исковете за отмяна на уволнението не са предявени самостоятелно). Следователно определеният размер на разноските, за които следва да се определи правото на обезщетение за въззивницата Карапанджева, е 2 260 лева. От тази сума следва да се присъдят 73, 59 на сто, или 1 663, 14 лева (735, 90 лева за първоинстанционното производство и 927, 24 лева – за въззивното).

На въззиваемата страна – Столичната дирекция на вътрешните работи, следва да се присъди и юрисконсултско възнаграждение във въззивното производство по реда на чл. 78, ал. 8 ГПК, като настоящият съдебен състав определя пълният размер на това възнаграждение на 100 лева. От тях следва да се присъдят 26, 41 лева пропорционално на отхвърлената част от исковете.

С оглед уважаването на исковете Столичната дирекция на вътрешните работи следва да бъде осъдена да плати по сметки на Софийския районен съд и Софийския градски съд и държавните такси по делата пропорционално на уважената част от исковете съгласно чл. 78, ал. 6 ГПК. Пълният размер на таксите възлиза на 238, 75 лева за Софийския районен съд и 99, 38 лева за въззивното производство. Пропорционално на уважената част от иска от тези суми следва да се присъдят в полза на съдилищата съответно 175, 70 лева и 73, 13 лева.

Решението подлежи на касационно обжалване съгласно правилото на  
чл. 280, ал. 3, т. 3 КТ.

Така мотивиран, Софийският градски съд, четвърти „в“ въззивен състав

РЕШИ:

ОТМЕНЯ Решение № 566164/19.12.2018 г. по гражданско дело № 38131/2018 г. на Софийския районен съд, 119. състав, В ЧАСТТА, с която е отхвърлен предявеният от С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за признаване за незаконно и за отмяна на уволнението ѝ, извършено със Заповед № 513з-3549/02.05.2018 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******; с която е отхвърлен искът на С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за възстановяването ѝ на длъжност „системен оператор (пулт 166)“ в Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, и с която е отхвърлен предявеният от С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, за осъждане на Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, да ѝ заплати сумата от 918, 91 лева (деветстотин и осемнадесет лева и 91 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение, както и В ЧАСТТА ЗА РАЗНОСКИТЕ, с която С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, е осъдена да плати на Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, сума в размер на 73, 59 лева (седемдесет и три лева и 59 стотинки), представляваща разликата между 26, 41 лева (двадесет и шест лева и 41 стотинки) и пълния присъден размер от 100 лева (сто лева) – разноски в първоинстанционното дело, вместо което

ПРИЗНАВА ЗА НЕЗАКОННО И ОТМЕНЯ на основание чл. 344, ал. 1, т. 1 КТ уволнението на С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, извършено на основание чл. 330, ал. 2, т. 6 КТ със Заповед № 513з-3549/02.05.2018 г. на директора на Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******.

ВЪЗСТАНОВЯВА на основание чл. 344, ал. 1, т. 2 КТ С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, на заеманата от нея преди уволнението длъжност „системен оператор (пулт 166)“ в 01 сектор към отдел „Оперативен дежурен център“ при Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******.

ОСЪЖДА на основание чл. 344, ал. 1, т. 3 КТ във връзка с чл. 225 КТ Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, да плати на С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумата от 918, 91 лева (деветстотин и осемнадесет лева и 91 стотинки) – обезщетение за оставане без работа поради незаконно уволнение за периода от 08.05.2018 г. до 11.06.2018 г.

ПОТВЪРЖДАВА Решение № 566164/19.12.2018 г. по гражданско дело № 38131/2018 г. на Софийския районен съд, 119. състав, в останалата му част.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, да плати на С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, сумите от 735, 90 лева (седемстотин тридесет и пет лева и 90 стотинки) – разноски в първоинстанционното производство, и 927, 24 лева (деветстотин двадесет и седем лева и 24 стотники) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 3 ГПК С.И.К., с ЕГН: **********, с адрес: ***, да плати на Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, сумата от 26, 41 лева (двадесет и шест лева и 41 стотинки) – разноски във въззивното производство.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, да плати по бюджетната сметка на Софийския районен съд сумата от 175, 70 лева (сто седемдесет и пет лева и 70 стотинки) – държавна такса за първоинстанционното дело.

ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 6 ГПК Столичната дирекция на вътрешните работи, с код по БУЛСТАТ: *******, с адрес на управление: София, ул. „*******, да плати по бюджетната сметка на Софийския градски съд сумата от
73, 13 лева (седемдесет и три лева и 13 стотинки) – държавна такса за въззивното дело.

Решението може да бъде обжалвано с касационна жалба пред Върховния касационен съд при условията на чл. 280, ал. 1 или 2 ГПК в едномесечен срок от получаване на препис от страните.

		ПРЕДСЕДАТЕЛ:
		ЧЛЕНОВЕ:          1.                                2.