Р Е
Ш Е Н
И Е
гр. София, 21.09.2022
г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД,
ГК, ІV- Е въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети март през
две хиляди двадесет и втора година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Рени Коджабашева
ЧЛЕНОВЕ: Йоана Генжова
мл. съдия Антоанета Ивчева
при участието на секретаря Капка Лозева, като
разгледа докладваното от съдия Коджабашева гр. дело № 950 по описа за 2021
година и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по
реда на чл.258 и сл. ГПК.
С
Решение от 24.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 79019/ 2018 г. на Софийски
районен съд, ІІІ ГО, 81 състав, по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.99, ал.1 вр. чл.9, ал.1 ЗПК вр. чл.240, ал.1 и ал.2 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че М.Я.А. /ЕГН ***********/
дължи „н. „А.З.С.Н.В.“ ООД /ЕИК ******/
сумата 500 лв., ведно със законната лихва за забава от
датата на подаване на заявление по чл.410 ГПК, сумата 225.12 лв.- договорна
лихва за периода 04.12.2013 г.- 19.03.2014 г., сумата 204.67 лв.- лихва за забава за
периода 19.03.2014 г.- 29.03.2018 г., и сумата 45 лв.- такса
разходи за събиране на задълженията“, като
искът по чл.422 ГПК вр. чл.86, ал.1 ЗЗД е отхвърлен за разликата над сумата 204.67
лв. до пълния претендиран размер от 293.41 лв. На основание чл.78, ал.1 ГПК
ответницата М.Я.А. е осъдена да заплати на ищеца „А.з.с.н.в.“ ООД сумата 801.99 лв.- разноски за исковото
производство, и сумата 68.74 лв.- разноски
за заповедното производство.
С
определение от 11.12.2020 г., постановено по реда на чл.248 ГПК, е оставена без
уважение молба на ответницата М.А. за изменение на цитираното по- горе решение
в частта за разноските.
Постъпила
е въззивна жалба от М.Я.А. /ответница
по делото/- чрез особен представител по чл.47 ГПК, в която са изложени оплаквания за
неправилност и необоснованост на постановеното от СРС решение в частта му, в
която са уважени исковете, и в частта за разноските, с искане да бъде
постановена отмяната му и да бъде постановено решение за отхвърляне на исковете
като неоснователни.
Въззиваемата
страна „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ищец по делото/ оспорва жалбата и
моли постановеното от СРС решение като правилно в обжалваната част да бъде
потвърдено, като претендира разноски за въззивното производство.
Предявени са
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК вр. чл.79, ал.1 ЗЗД и чл.86, ал.1 ЗЗД.
Софийски градски съд, като обсъди
събраните по делото доказателства, становищата и доводите на страните, съгласно
разпоредбата на чл.235, ал.2 ГПК, намира
от фактическа и правна страна следното:
Жалбата, с която е сезиран настоящият съд, е
подадена в срока по чл.259, ал.1 ГПК и е процесуално допустима, а разгледана по
същество е частично основателна.
Съгласно чл.269 ГПК въззивният съд се
произнася служебно по валидността на решението, а по допустимостта- в
обжалваната му част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в
жалбата.
Атакуваното първоинстанционно решение е
валидно и допустимо- в обжалваната част.
Постановеното от СРС решение е частично
неправилно и следва да бъде отменено в частта, в която е призната дължимост на
сумата 225.12 лв.- възнаградителна
лихва, и на сумата 45 лв.- „такса
разходи за събиране на кредита“. В останалата обжалвана част- относно признатите
за дължими главница от 500 лв. и лихви за забава в размер на 204.67 лв.,
решението като правилно следва да бъде потвърдено.
Съвкупният
анализ на събрания по делото доказателствен материал обосновава извод на
въззивния съд, че ответницата М.А. и „И.А.М.“
АД са
били обвързани от валидно договорно право-отношение, възникнало по силата на
сключен на 27.11.2013 г. договор за паричен заем /под № 1959522/, представляващ
по същество договор за заем /чл.240 ЗЗД/, регламентиран от Закона за
потребителския кредит /ЗПК- в сила от 12.05.2010 г./, сключен при общи условия.
По силата на този договор „И.А.М.“ АД предоставило
възмездно в заем на ответницата М.А. сумата 500 лева
за срок от 16 седмици, а последната се задължила да върне заетата сума, ведно с
възнаградителна лихва, на 16 равни месечни вноски от по 45.32 лева всяка,
платими на посочените в погасителния план към договора дати, като падежът на
първата погасителна вноска е определен на 4.12.2013 г., а падежът на
последната- на 19.03.2014 г. Уговорени са между страните по договора фиксиран
годишен лихвен процент /ГЛП/ от 144.72 % и годишен процент на разходите /ГПР/-
в размер на 72 %, като общата подлежаща на връщане от ответницата-
кредитополучател сума, посочена в приложения кредитен договор, възлиза на 725.12
лв., която сума включва сумата 500 лв. /главница/- размер на потребителския
заем, и сумата 225.12 лв.- договорна лихва. Според посоченото в чл.4 от
договора, имащо характер на разписка, заемната сума била получена в брой от
кредитополучателя А. при сключване на договора.
От
страна на ответницата не е заявено оспорване автентичността на приложения
договор, поради което и същият като валидно сключен е породил съответни правни
последици. Предвид установеното по делото обстоятелство, че е получила
посочените в процесния договор заемни средства, насрещното задължение на
ответницата да погасява вноските по договора за кредит безспорно също е
възникнало. Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната в
първоинстанционното производство съдебно- счетоводна експертиза плащания по
кредита от страна на ответницата А. не са били извършвани.
Според
фактическите твърдения на ищеца, независимо от липсата на извършени от страна
на А. плащания по процесния договор, същият не е обявен за предсрочно изискуем
от кредитодателя, а предявените по делото претенции се основават на настъпила
редовна изискуемост, считано от 20.03.2014 г.
В
последствие вземанията- предмет на договора, са прехвърлени въз основа на
Рамков договор за цесия от 16.11.2010 г. и приложение към него от 1.06.2014 г.
на ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД /цесионер/, който на 29.03.2018 г. подал заявление за
издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК за процесните суми,
представляващи неизплатена част от главничния дълг, възнаградителна лихва по
договора, такса за събиране на кредита и лихви за забава. Въз основа на дадено
от цедента на цесионера "АСВ" ЕАД пълномощно за уведомяване на
длъжника за така извършената цесия и връчване на препис от исковата молба и
приложеното към нея уведомление за прехвърляне на процесните вземания са
настъпили последиците по чл.99, ал.4 ЗЗД, поради което и в качеството на кредитор
ищецът е материалноправно легитимиран да търси изпълнение на същите от
длъжника- ответник по делото.
Анализът
на събраните по делото доказателства налага приемането на извод, че ответницата
А. е неизправна страна по сключения с посочения кредитодател договор за
потребителски кредит и дължи плащане на неизплатения дълг по кредита, възлизащ
на 500 лв.- главница. Погасяването на задължението чрез плащане е в
доказателствената тежест на ответницата, която не е направила възражение, нито
е ангажирала доказателства да е погасила процесния дълг към кредитодателя.
Ирелевантни
за приемане изводите по съществото на спора в случая са възраженията на
ответницата, поддържани като доводи и във въззивната й жалба, относно
предсрочната изискуемост на кредита, тъй като претенциите на ищеца се основават
на редовна изискуемост, а не на обявена предсрочна изискуемост на дълга по
кредита. Същевременно, независимо дали се основава на предсрочна или редовна
изискуемост, към датата на подаване на исковата молба вземането за главницата
по кредита е било изискуемо, поради което и правилно е признато за дължимо /по
основание/ с обжалваното решение.
Неправилни,
обаче, са изводите на СРС за дължимост на цялото претендирано вземане за
договорна /възнаградителна/ лихва за периода 4.12.2013 г.- 19.03.2014 г.- в
размер на 225.12 лв., и на вземането
за сумата 45 лв., претендирана като „такса
разход за събиране на задълженията“.
Това
е така, тъй като договорената между страните по процесния кредитен договор
клауза за възнаградителна лихва е нищожна
и въз основа на нея не е възникнало задължение за плащане на сумата 225.12 лв.
от ответницата- кредитополучател. Предвид договорения размер от 144.72 %-
годишен лихвен процент /ГЛП/, посочената договорна клауза противоречи на
добрите нрави и се явява нищожна, за което обстоятелство съдът следи служебно.
При констатиране свърхпрекомерност на уговорена престация по договора, която не
е икономически обоснована, съдът служебно следва да съобрази противоречието на
тази клауза с добрите нрави, т.е. нищожността на клаузата и дали същата влече
нищожност на целия договор /в този смисъл Решение № 125/ 10.10.2018г. по т.д. №
4497/ 2017 г. на ВКС, ІІІ ГО; Решение № 252/ 21.03.2018 г. по т.д.№ 951/ 2017
г. на ВКС, ІІ ТО, постановени по реда на чл.290 ГПК/. Накърняване на добрите
нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД е налице, когато при договаряне на
насрещните задължения на страните се нарушават принципите на справедливостта,
на добросъвестността в гражданските и търговските взаимоотношения и на
недопускането на неоправдано имуществено разместване. В случая договорът за
заем е със срок от 16 седмици /около 4 месеца/, с главница от 500 лв. и уговорена
възнаградителна лихва от 144.72 %, възлизаща на 225.12 лв. за срока на действие
на договора, като дължимата при този ГЛП сума за връщане е определена на 725.12
лв. общо. Размерът на уговорената между страните по кредитния договор
възнаградителна лихва е свръхпрекомерен, като не е установено по делото да е
икономически обоснован. Тъй като не отговаря на изискването за добросъвестност
в гражданските и търговските взаимоотношения и води до значително неравновесие
между правата и задълженията на насрещните страни по правоотношението и то във
вреда на кредитополучателя, като е породила задължение в обем, нарушаващ
принципа за недопускане на неоснователно обогатяване и като краен резултат-
водещ до накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.26, ал.1, изр.3 ЗЗД,
клаузата за възнаградителна лихва е нищожна, поради което и валидно задължение
за плащането на такава по процесния договор за кредит не е възникнало.
В
трайно установената практика на ВКС /Определение № 901 от 10.07. 2015 г. по
гр.д.№ 6295/ 2014 г. на ВКС, ГК, IV ГО, Решение № 1270 от 09.01.2009 г. по
гр.д.№ 5093/ 2007 г. на ВКС, ГК, II ГО, Решение № 906 от 30.12.2004 г. по
гр.д.№ 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО/ е възприето становището, че няма пречка
страните по договор да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над размера
на законната лихва. Съгласно чл.9 ЗЗД страните могат свободно да определят
съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми на
закона и на добрите нрави. Максималният размер на договорната лихва /възнаградителна
или за забава/ е ограничен винаги от втората хипотеза на чл.9 ЗЗД, касаеща
добрите нрави. Така за противоречащи на добрите нрави се считат сделки, с които неравноправно се третират
икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване
на друг
и пр. Приема се, че противно на добрите нрави е да се уговаря възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва- при необезпечени
кредити, а за обезпечени кредити- двукратния размер на законната лихва. В
случая договорената възнаградителна лихва е в размер 144.72 % и надвишава
трикратния размер на законната лихва /към датата на сключване на процесния
договор- общо 30 %/, поради което противоречи на добрите нрави и се явява нищожна.
С
оглед осигуряване на предвидената в законодателството потребителска защита съдът е длъжен да
упражни правомощието си за преценка относно противоречие на претендираните
вземания със закона или добрите нрави, както и да извърши преценка дали искането
се основава на неравноправна клауза. Когато се касае за договор за
потребителски кредит, включен в обхвата на ЗПК, съдът е длъжен служебно да
следи за спазване императивните разпоредби на чл.19, чл.10а, чл.22 и чл.33 ЗПК.
Задължението на съда да следи служебно за неравноправни клаузи в исковото
производство произтича пряко от целта и на Директива 93/1 З/ЕИО и Директива
2008/48- да се осигурява минималната процесуална гаранция за ефективна защита
на правата и интересите на потребителите. Този принцип е въздигнат и в основен
принцип на гражданския процес, което следва от изричната разпоредба на чл.7,
ал.3 ГПК /нова- ДВ, бр.100/ 2019 г., обн. 20.12.2019 г./.
При
тези съображения искът за сумата 225.12 лв.- възнаградителна лихва, чиято
дължимост е призната с обжалваното решение, е неоснователен и следва да бъде
отхвърлен, а решението в тази обжалвана част като неправилно следва да бъде
отменено.
По
същите съображения нищожна- като накърняваща добрите нрави по смисъла на чл.26,
ал.1, изр.2 ЗЗД, се явява и договорната клауза,
предвиждаща заплащането на „такса разходи за събиране на задълженията“.
Договорната й регламентация противоречи и на императивната разпоредба на чл.33, ал.1 ЗПК,
което обосновава извод за липса на валидно възникнало задължение за
кредитополучателя. Поради това и искът за сумата 45 лв.- „такса разходи за събиране на
задълженията“, чиято дължимост е призната с обжалваното решение, като
неоснователен следва да бъде отхвърлен, а решението в тази обжалвана част като
неправилно също следва да бъде отменено.
Правилно
е решението в обжалваната част относно признатите за дължими лихви за забава
при погасяване на главния дълг от 500 лв., тъй като сумата 204.67 лв.-
мораторна лихва за периода 19.03.2014 г.- 29.03.2018 г., е определена само за
забава при плащането на чистата стойност на кредита /500 лв./, а не и на
възнаградителната лихва от 225.12 лв.
При
тези съображения отговорността на ответницата за плащането на възникнали по
договора от 27.11.2013 г. задължения, предмет на извършената в полза на ищеца
цесия, може да бъде ангажирана за сумите 500 лв.- главница, и 204.67 лв.- лихви
за забава, за които суми решението на СРС следва да бъде потвърдено, а в
останалата част, в която е призната дължимостта на сумата 225.12 лв.- договорна
/възнаградителна/ лихва, и на сумата 45 лв.- „такса разходи за събиране на
задълженията“, обжалваното
решение като неправилно следва да бъде отменено и вместо това да бъде
постановено решение за отхвърляне на исковете за тези суми като неоснователни.
При
този изход на спора следва да бъде преразпределена и отговорността за разноски
между страните, като на основание чл.78, ал.1 ГПК дължимата от ответницата А. на
ищеца „А.з.с.н.в.“ ЕАД, съразмерно на уважената част от исковете, сума следва
да бъде определена на общо 686.75 лв., от които: 632.53 лв.- разноски за
първоинстанционното производство /вкл. юриск. възнаграждение от 100 лв./, и 54.22
лв.- разноски за заповедното производство /вкл. юрисконсултско възнаграждение
от 50 лв./.
При
това положение решението на СРС следва да бъде отменено и в частта относно
несъразмерно присъдените на ищеца разноски за първо-инстанционното и
заповедното производства над сумата 686.75 лв. общо /632.53 лв. + 54.22 лв./ до
присъдените 870.73 лв. общо /801.99 лв. + 68.74 лв./, а в останалата част-
относно присъдените на ищеца разноски от 686.75 лв., следва да бъде потвърдено.
За
въззивното производство съобразно чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК въззивницата дължи
да заплати на въззиваемото дружество сумата 180.72 лв.- разноски /за
възнаграждение на особен представител и юриск. възнаграждение от 100 лв./,
съразмерно на отхвърлената част от жалбата.
На
основание чл.78, ал.6 ГПК въззивницата дължи да заплати по сметка на СГС
държавна такса за въззивното обжалване в размер на 72.29 лв., а въззиваемата
страна- държавна такса от 27.71 лв.
Водим
от горното, СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД
Р
Е Ш И
:
ОТМЕНЯ Решение от 24.07.2020
г., постановено по гр.д.№ 79019/ 2018 г. на Софийски районен съд, ІІІ ГО, 81
състав, в обжалваната част, в която
по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** установителни
искове по чл.422 ГПК вр. чл.9 ЗПК, чл.240, ал.2 ЗЗД и чл.79, ал.1 ЗЗД е
признато за установено, че М.Я.А. /ЕГН ***********/
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ООД /ЕИК ******/
сумата 225.12 лв.- договорна лихва за
периода 04.12.2013 г.- 19.03.2014 г., и сумата 45 лв.-
„такса разходи за събиране на задълженията“, а също и в частта относно присъдените н. „А.з.с.н.в.“ ООД
разноски по чл.78, ал.1 и ал.8 ГПК над
сумата 632.53 лв.- за исковото производство, и над сумата 54.22 лв.- разноски за заповедното производство
/гр.д.№ 20686/ 2018 г. на СРС, 81 състав/, и вместо това ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „А.З.С.Н.В.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ срещу М.Я.А. /ЕГН ***********/ установителни искове по чл.422 ГПК вр.
чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и чл.79, ал.1 ЗЗД за
признаване за установено, че М.Я.А. /ЕГН ***********/
дължи н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК
******/ сумата 225.12 лв. /двеста двадесет и пет лева и 12 ст./- договорна /възнаградителна/
лихва за периода 04.12.2013 г.- 19.03.2014 г., дължима по Договор
за паричен заем № 1959522/ 27.11.2013 г., сключен между „И.А.М.“
АД и М.Я.А., и сумата 45 лв.- „такса разходи за събиране на
задълженията“, които вземания са
прехвърлени от „И.А.М.“ АД в полза н.
„А.з.с.н.в.“ ООД с Приложение № 1 от 1.06.2014 г. към Рамков договор за цесия
от 16.11.2010 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение на парично
задължение по чл.410 ГПК от 4.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 20686/ 2018 г. на СРС, 81
състав, като неоснователни.
ПОТВЪРЖДАВА Решение от
24.07.2020 г., постановено по гр.д.№ 79019/ 2018 г. на Софийски районен съд,
ІІІ ГО, 81 състав, в останалата
обжалвана част, в която по предявени от „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
установителни искове по чл.422 ГПК вр. чл.99 ЗЗД вр. чл.9 ЗПК и
чл.86, ал.1 ЗЗД е признато за установено, че М.Я.А. /ЕГН
***********/ дължи н. „А.З.С.Н.В.“ ЕАД /ЕИК ******/ сумата 500 лв. /петстотин лева/- неизплатена главница, дължима по
Договор за паричен заем № 1959522/ 27.11.2013 г., сключен между „И.А.М.“
АД и М.Я.А., което вземане е прехвърлено от „И.А.М.“ АД в полза н. „А.з.с.н.в.“ ООД
с Приложение № 1 от 1.06.2014 г. към Рамков договор за цесия от 16.11.2010 г., ведно със законната лихва от датата на
подаване на заявление по чл.410 ГПК- 29.03.2018 г., до окончателното й
изплащане, и сумата
204.67 лв. /двеста и четири лева и 67 ст./-
лихва за забава за периода 19.03.2014 г.- 29.03.2018 г., за които
суми е издадена заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК от
4.04.2018 г. по ч.гр.д.№ 20686/ 2018 г. на СРС, 81 състав, а също и в частта относно присъдените н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД разноски по чл.78,
ал.1 и ал.8 ГПК в размер на 632.53 лв.- за първоинстанционното производство, и в размер на 54.22 лв.- разноски за
заповедното производство /гр.д.№ 20686/ 2018 г. на СРС, 81 състав/.
ОСЪЖДА М.Я.А. /ЕГН ***********/ да заплати н. „А.з.с.н.в.“ ЕАД- ***
/ЕИК ******/ сумата 180.72
лв. /сто и осемдесет лева и 72 ст./- разноски
за въззивното производство, на основание чл.273 вр. чл.78, ал.3 ГПК.
ОСЪЖДА М.Я.А. /ЕГН ***********/ да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 72.29 лв. /седемдесет и два лева и 29 ст./- държавна такса, на основание чл.78, ал.6 ГПК.
ОСЪЖДА „А.з.с.н.в.“ ЕАД- *** /ЕИК ******/ да заплати по сметка на Софийски
градски съд сумата 27.71 лв. /двадесет
и седем лева и 71 ст./- държавна такса,
на основание чл.78, ал.6 ГПК.
Решението
по гр.д.№ 79019/ 2018 г. на СРС, ІІІ ГО, 81 състав, като необжалвано е влязло в сила в останалата му част.
Решението
не подлежи на касационно обжалване- съгласно чл.280, ал.3 ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.