СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, III-В въззивен състав, в
публичното заседание на трети юни две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛАЙ ДИМОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИНА ПЕЙЧИНОВА
МАРИНА
ГЮРОВА
при секретаря Юлия Асенова, като разгледа
докладваното от съдия Гюрова в. гр. д. №
6906 по описа за 2019 г., за да
се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 84794 от 04.04.2019 г., постановено
по гр. д. № 34406/2018 г. по описа на СРС, 33 състав, П.НА Р.Б.е осъдена да заплати на „Х.Б.“ ООД, ЕИК ********, по иск, с правно
основание чл. 49 ЗЗД,
сумата от 4 253,79 лв., ведно със законната лихва от
29.05.2015 г. до окончателното изплащане, представляваща обезщетение за
претърпени имуществени вреди, изразяващи се в увреждане на 100 кг. вещество
2-фенилацетоацетонитрил, иззето и приобщено като веществено доказателство по ДП
№ 42/2012 г. по описа на ТМУ, Аерогара София и пр.пр. № 10605/2012 г. по описа
на СГП, приключило с оправдателна присъда по НОХД № 1408/2015 г. по описа на СГС,
която била потвърдена с решение № 250/15.06.2016 г. по ВНОХД № 486/2016 г. на
САС, НО, 6 състав, като искът
за главница е отхвърлен за разликата над сумата от 4 253,79 лв. до пълния предявен размер
от 6 076,84 лв. и за законна лихва за периода от 12.11.2012 г. - 28.05.2015 г.
С решението П.НА Р.Б.е осъдена да заплати на „Х.Б.“ ООД, ЕИК ********, на
основание чл. 78, ал. 1, сумата от 800,15 лв., представляваща разноски по
делото.
С решението „Х.Б.“ ООД, ЕИК ******** е осъдено
да заплати на П.НА Р.Б., на основание чл. 78, ал. 8, сумата от 60 лв.,
представляваща разноски по делото.
Подадена е въззивна жалба от „Х.Б.“ ООД срещу
решението в частта, с която искът е отхвърлен до пълния предявен размер.
Въззивникът ищец поддържа, че решението в обжалваната част е незаконосъобразно,
тъй като неправилно първоинстанционният съд е приел, че е налице съпричиняване.
Излага доводи, че не е отправена молба за връщане на вещественото
доказателство, доколкото не са били налице предпоставките на чл. 111 и 112 НПК.
В законоустановения срок е подаден отговор на
въззивната жалба от П.НА Р.Б., в който се моли за оставяне без уважение на
подадената жалба. Твърди се, че дружеството не е проявило активност за връщане
на иззетата стока, поради което и не е налице основание за ангажиране
отговорността на Прокуратурата.
Срещу решението в частта, с която е уважен
предявеният иск, е подадена въззивна жалба от П.НА Р.Б.. Въззивникът ответник
поддържа, че обжалваното решение е недопустимо и неправилно. Сочи, че неправилно
районният съд е квалифицирал иска по чл. 49 ЗЗД, а не по чл. 2б ЗОДОВ. При
условията на евентуалност счита, че ищецът не е доказал предпоставките за
възникване на отговорността по чл. 49 ЗЗД. Искането към съда е да се отмени решението в обжалваната част и да се отхвърли искът.
В законоустановения срок е постъпил отговор на
въззивната жалба от „Х.Б.“ ООД, в който се моли за оставяне без
уважение на подадената жалба и потвърждаване на решението в обжалваната част.
Софийски
градски съд, след като обсъди събраните по делото доказателства и становищата
на страните, съгласно разпоредбата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира следното от
фактическа страна:
Производството е
образувано по въззивни жалби, подадени от процесуално - легитимирани страни, в законоустановения срок по чл. 259, ал. 1 ГПК и срещу подлежащ на
обжалване съдебен акт, поради което същите са процесуално допустими.
Съгласно разпоредбата на
чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на решението, а
по допустимостта - в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от посоченото в жалбата.
Настоящият съдебен състав
приема, че обжалваното решение е валидно и допустимо. При постановяване на
първоинстанционното решение не е допуснато нарушение на императивни
материалноправни норми. Определянето на правната квалификация на иска е
дейност на съда по приложението на закона, като тази дейност съдът упражнява
единствено и само от заявеното в исковата молба - нейното основание и петитум. В настоящия
случай ищецът е определил рамките на произнасяне по спора, с който е сезирал
Софийския районен съд, като е изложил обстоятелства, свързани с увреждащи
действия на П.НА Р.Б., а като конкретно увреждащо действие е посочил задържане
и изземване на стока без правно основание. В действителност ищецът е навел довод, че в резултат на наказателното
производство, което е продължило четири години, е изтекъл срокът на годност на
стоката, но е акцентирал не върху продължителността на производството, а върху противоправността на изземването и задържането на стоката. В случаите, когато органите на прокуратурата са причинили вреди
на трети лица, при извършване на действия, които не попадат в приложното поле
на ЗОДОВ, какъвто е настоящият случай, отговорността им за вредите се ангажира на
основание чл. 49 ЗЗД, в какъвто смисъл са решение №
465/20.12.2011 година, постановено
по гр. д. № 1794/2010 година, решение №
76/16.05.2017 година, постановено
по гр. д. № 2926/2016 година и решение № 300/09.01.2019 година, постановено по
гр. д. № 2269/2018 година, трите по описа на ВКС, ГК, ІV г. о. С оглед изложеното
се налага извод, че правилно районният съд е определил правната квалификация на
иска по чл. 49 ЗЗД.
Първоинстанционното решение освен допустимо е и правилно, като въззивният
съд споделя изцяло изложените в мотивите му съображения, поради което и на
основание чл. 272 ГПК препраща към тях. Независимо от това, във връзка с
доводите, изложени в жалбата, въззивният съд намира следното:
СРС,
Гражданско отделение, 33 състав е бил сезиран с иск с правно основание чл. 49 ЗЗД.
Между страните по делото няма спор по част от
фактите по делото, а те се установяват и от събраните писмени доказателства, а
именно:
С преводно нареждане №
1586/27.09.2012 г. „Х.Б.“ ООД, платило сума в размер на 4 600 щ.д. на изпращача
„Х.Т.К.И.“, Китай, за стока по товарителница № 999-1813-7825, с тегло 114 кг.,
която била иззета от митническите власти с разписка № 2012 0463 на 12.11.2012
г. на Митница - Аерогара София.
Софийската градска
прокуратура с постановление от 10.12.2012 г. образувала досъдебно производство
срещу неизвестен извършител за престъпление по чл. 242, ал. 3, вр. чл. 18 НК, а
с постановление от 12.11.2013 г. повдигнала срещу управителя на ищцовото
дружество М.И.Б., обвинение за извършено престъпление по чл. 242, ал. 4, пр. 1,
вр. чл. 242, ал. 3, пр. 2, хип. 2 НК, вр. чл. 2 б. “б“ от Регламент /ЕО/
273/2004 на ЕП.
С протокол за оглед на
веществени доказателства от 07.01.2013 г., бил извършен оглед на пет идентични
варела, всеки от тях от 20 кг., с вещество 2 - фенилацетоацетонитрил, партиден
номер № 201200925014, произведен в Китай на 25.09.2012 г. и годен до 24.09.2014
г.
По образуваното ДП №
42/2012 г. по описа на ТМУ Аерогара София и пр.пр. № 10605/2012 г. по описа на
СГП, СГС, НО, 14-ти състав постановил оправдателна присъда за обвиняемата М.И.Б.
- управител на ищцовото дружество по НОХД № 1408/2015 г. по описа на СГС, която
била потвърдена с решение № 250/15.06.2016 г. по ВНОХД № 486/2016 г. на САС,
НО, VI-ти състав.
При така
установените факти, съдът изведе следните правни изводи:
Отговорността по чл. 49 ЗЗД е обективна, има гаранционно-обезпечителна
функция и е за чужди виновни противоправни действия. По предявения осъдителен
иск, с правно основание чл. 49 ЗЗД, по
делото трябва да бъдат установени следните елементи от фактическия състав,
пораждащ отговорността за обезвреда: противоправно действие или бездействие от
страна на лице, на което е възложено извършване на някаква работа, причиняване
на вреда - при или по повод изпълнението на възложената работа, както и
причинна връзка между противоправното поведение и вредоносния резултат,
включително размер на твърдените имуществени вреди. По аргумент от чл. 45, ал. 2 ЗЗД,
вината на причинителя на вредата се предполага до доказване на противното, като
в тежест на ответника е при оспорване да обори презумпцията, доказвайки по несъмнен
начин липсата на вина на прекия причинител. Доказването на останалите елементи
от фактическия състав е в тежест на ищеца.
Настоящият съдебен състав приема, че исковата претенция е
основателна. По делото е безспорно доказан фактът, че наказателното производство,
по което процесната стока е задържана и иззета като веществено
доказателство, е приключило с оправдателна
присъда по НОХД № 1408/2015 г. по описа на СГС, която била потвърдена с решение
№ 250/15.06.2016 г. по ВНОХД № 486/2016 г. на САС, НО, 6 състав. В тази
хипотеза следва да се заключи, че основателността
на преценката на прокуратурата за необходимостта от изземването на вещ /в
конкретния случай - на процесния 2-фенилацетоацетонитрил/ като
веществено доказателство се опровергава с влязлата в сила оправдателна присъда. Именно този съдебен акт установява незаконосъобразност на намесата на
органите на разследването и прокуратурата върху правото на собственост на юридическото лице по отношение на процесната стока, чрез изземването й като веществено
доказателство. При така доказаната липса на необходимост от изземването на стоката като веществено доказателство прокуратурата носи отговорност, на основание чл. 49 ЗЗД, спрямо собственика на вещта за всички вреди,
които са пряка и непосредствена последица от изземването, включително и за тези,
произтичащи от невъзможността стоката да се ползва по предназначение от ищеца.
В този смисъл е и константната съдебна практика -
постановеното по реда на чл. 290 ГПК решение № 76/ 16.05.2017 г. по гр. д. № 2926/2016
г. по описа на ІV ГО на ВКС и решение № 465/ 20.01.2011 г. по гр. дело №
1794/2010 г. на ІV ГО на ВКС.
Доказана е и връзката между проведеното наказателно производство
и претърпените от ищеца вреди. В
тази връзка въззивният съд се солидаризира с извода на първоинстанционния съд,
че е установен и фактът на причинените на ищеца имуществени вреди,
които са произтекли по повод задържането на стоката, иззета като
веществено доказателство. Дружеството
ищец е заплатило продажната цена на стоката на продавача, като същевременно е
било лишено от възможността да упражнява правото си на собственост върху нея. Съдът
не споделя довода на прокуратурата за липса на доказателства за заплащане на
продажната цена. По делото е прието като писмено доказателство преводно
нареждане за кредитен превод, вх. № 1586 от 27.09.2012 г., от което се
установява, че по сметка на продавача е наредена сумата от 4 600 щатски долара,
като изрично в основанието за плащане е посочен партидният № 201200925014,
който съвпада напълно с този отбелязан в протокола за оглед на веществени
доказателства. Ирелевантно е обстоятелството, че по делото не е представен
договор за покупко-продажба на стоката. Отново от протокола за оглед на
веществени доказателства се установява и че стоката е била със срок на годност
до 24.09.2014 г., като това обстоятелство не е било оборено от ответника в хода
на производството. Съдът не намира основание да не кредитира протокола за оглед
в тази част, като ангажирането на доказателства в противен смисъл, с оглед
направеното оспорване е било в тежест на ответника.
Размерът на
обезщетението за причинените на ищеца имуществени вреди, съдът приема, че правилно районният съд е определил на 4 253,79 лв.,
като е приел, че е налице съпричиняване на вредоносния резултат в размер на 30%. Съгласно чл. 111,
ал. 1 НПК, веществените
доказателства се пазят до завършване на наказателното производство и могат да
бъдат върнати на правоимащите, от които са отнети, преди завършване на
наказателното производство, само с разрешение на прокурора по искане за връщане
по см. на чл. 111,
ал. 3 НПК, когато това няма да
затрудни разкриването на обективната истина. Ищецът е имал възможност да поиска връщане на иззетата като веществено
доказателство стока преди изтичане на срока на годност, но не е упражнил това
свое право. Несъмнено настъпилият вредоносен резултат стои в причинна връзка и с поведението на
ищеца, което е допринесло за настъпване на вредите. Наведените от последния доводи, че не е поискал
връщане, тъй като не са били налице предпоставките на чл. 111 и чл. 112 НПК и
прокуратурата нямало да уважи искането са неоснователни. Липсата на активност у
ищеца да осъществи законните си права не може да бъде оправдана с евентуален
отказ на прокуратурата.
Във въззивната жалба на
ищеца липсва съответен довод за
неправилно приложение на материалния закон от СРС при присъждане на сумата за законна лихва върху
главницата. Предметът на въззивното производство по отношение на разглеждане на
спора по същество е очертан в случая само от посоченото в жалбата и приложимите
към спорния предмет императивни материалноправни норми.
При тези съображения, поради съвпадане изводите
на двете съдебни инстанции атакуваното решение следва да бъде потвърдено като
правилно.
При този изход на спора
разноските, направени в хода на въззивното производство, следва да останат в
тежест на страните така, както са ги сторили, предвид неоснователността и на
двете въззивни жалби.
Предвид изложените съображения, Софийски градски съд
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 84794 от 04.04.2019 г., постановено по
гр. д. № 34406/2018 г. по описа на СРС, 33 състав.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с касационна жалба, при
наличие на предпоставките на чл. 280, ал. 1 и ал. 2 ГПК, пред Върховен
касационен съд в едномесечен срок от връчването му на страните.