Р Е Ш Е Н И Е
№ /20.022013 год. , гр. Варна
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ВАРНЕНСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, VI - ти състав в публичното съдебно заседание, проведено на ТРИДЕСЕТИ ЯНУАРИ, ПРЕЗ ДВЕ ХИЛЯДИ И ТРИНАДЕСЕТА ГОДИНА
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: АТАНАС
СЛАВОВ
при секретаря А.И. като разгледа докладваното от съдията
АТАНАС СЛАВОВ гр. дело № 2323 по описа за 2012 год., за да се произнесе, взе
предвид следното:
Производството е образувано по
предявен осъдителен иск с правно
основание чл. 49 вр. чл. 45 от ЗЗД с цена на иска 1 902 617.08 лева.
Ищецът ЕООД „Даяна 67“ с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н Витоша, ул. „Кумата“ № 81
в нестъстоятелност, с управител Й.Г.К. и със синдик М.Н.Д. – Н. – към датата на предявяване на
иска, а в последващ момент със синдик – Я. Я.К., чрез пр. представител – адв. И.К.
от САК, с адрес за връчване на съобщения и призоваване – гр.Варна, ул. „Осми
Приморски Полк“ № 57 А, претендира за осъждане на Министерство на правосъдието
на Република България, представявано от Министър Д.К., да му заплати сумата от
1 902 617.08 лева, претендирани като обезщетение за нанесена
имуществена вреда, цялата в размер на 2 800 000 лева, вследствие на възлагане на недвижим имот,
собствеността върху който не е принадлежала на длъжника, ведно със законна
лихва върху тази сума, считано от датата на възлагането до предявяване на иска
в размер на 1 443 018.42 лева за периода от 13.06.2006 г. до
25.07.2012 г. и законна лихва върху главницата, считано от датата на
предявяване на иска до окончателното и изплащане. В обстоятелствената част на
исковата молба ищецът излага твърдения за следните факти: На 05.06.2006 г. с
постановление за възлагане на недвижим имот от същата дата постановено по
изпълнително дело № 4102 по опис на СИС при ВРС, V-ти район, държавен съдебен
изпълнител Х.К. е възложила на ищовото дружество, следния недвижим имот :
ХОТЕЛ „ДИАНА" намиращ се в гр.
Варна , КК Златни пясъци", построен върху държавна земя представляваща
имот пл.149 /сто четиридесет и девет/ с отстъпено право на строеж, с монолитна
стоманобетонна конструкция, като в партера е разположен ресторант с кухненски
бокс, фоайе за отдих и рецепция, стълбище за етажите, първи етаж се състои от:
офис и 29 /двадесет и девет/ броя хотелски стаи, втори етаж, трети етаж и
четвъртият етаж се състоят от по 1 /един/ апартамент и 28 /двадесет и осем/
хотелски стаи, петият етаж е с 29 /двадесет и девет/ хотелски стаи и офис;
всяка стая се състои от входно антре, стая, баня с тоалетна и тераса, със
застроена площ на хотелската част от 765 /седемстотин шестдесет и пет/ кв. м.
по нотариален акт, а по измерване на място застроената площ на хотелската част,
заедно с балконите на всеки етаж, е 756 / седемстотин петдесет и шест/ кв.м. и
РЗП 3 780 /три хиляди седемстотин и осемдесет/ кв.м., ведно с отстъпеното право
на строеж, съответстващо на припадащата се част от разгънатата застроена площ
на хотела върху терена; ведно с изграденото барбекю от дървена конструкция от
две части със застроена площ от 80 /осемдесет/ кв. м., монолитен магазин със
застроена площ от 50 /петдесет/ кв.м., както и изграден басейн от две части,
при гаранции на имота: от двете страни улица и гора, собственост на „Златни
пясъци , за сумата от 2 800 000 /два
милиона и осемстотин хиляди/ лева, Излага, че изпълнителното производство е
участвал привилегирован кредитор – Държавата, чрез Агенцията за държавни
вземания за задължение в размер на 897
382.92 лева. Цената на предявения иск ищецът формира като разликата
между 2 800 000 лева, които са изплатени при възлагането на имота и
сумата от 897 382.92 лева изплатени на присъединения взискател, т.е.
сумата от 1 902 617.08 лева.
За сумата от 897 382.92 лева ищецът сочи, че претенцията ще бъде
реализирана в друго производство по различен от настоящия съдебен ред. Твърди,
че с решение № 2952 от 27.10.2008 г. по гр.д. № 10308 по опис на ВРС за 2007 г.
– Х - ти състав е прието за установено, че ищцовото дружество не е собственик
на възложения имот и е осъдено да предаде владението върху него. С решение на
въззивния съд от 19.06.2009 г. по в.гр.д. №173 по опис на ВОС за за 2009 г. първоинстанционият съдебен акт е
оставен в сила, а с Определение № 251 от 15.03.2010 г. по гр.д. № 1203 по опис на ВКС на РБ не е
допуснато касационно обжалване. С протокол за принудително отнемане на недвижим
имот от 22.10.2010 г. по изпълнително дело № 20097180400380 ищецът бил
отстранен от владение върху имота.
Ищецът твърди, че до този резултат
се е достигнало поради обстоятелството, че държавен съдебен изпълнител Х.К. не е проверила обстойно
собствеността върху имота, който е
възложила и за който е била заплатена сумата от 2 800 000 лева, като
е допуснала продажба на чужд имот. В следствие на нейното бездействие – не
установяване на собствеността и действие – възлагане на имот, чиято собственост
не е принадлежала на длъжника, ищцовото дружество е понесло имуществена вреда в
размера на сумата която е заплатило за възлагането му – 2 800 000
лева. Твърди, че с тази сума ответникът се е обогатил за сметка на ищеца.
Ищецът претендира освен главницата
в размер на 1902 617.08 лева и лихви за забава от датата, на която е понесъл
вредата – изплатил сумата по възлагането – 13.06.2006 г. до датата на предявяване на иска 25.07.2012
г. , ведно със законна лихва върху главницата до окончателното и изплащане.
Претендира за присъждане и направените по делото разноски.
В исковата молба са развити
съображения за местна и родова подсъдност на предявения иск както и становище
относно недължимостта на държавна такса. Подробни доводи в тази насока са
развити и в допълнителна молба вх. рег. № 33624 от 06.11.2012 г. към която е
приложена и съдебна практика.
В писмен отговор Вх. рег. № 30940
от 12.10.2012 г. ответникът Министерство на правосъдието, излага възражения по редовността на исковата молба,
допустимостта на предявения иск и местната подсъдност, които са предмет на съдебни актове по администриране на производството
до даване ход на делото. В отговора е обосновано възражение за изтекла
погасителна давност, като са развити доводи, че началният момент на срока за
претендиране на вреди следва да се счита 05.06.2006 г., датата на издаване на
постановлението за възлагане. В отговора е оспорена и основателността на иска,
като се сочи, че ищцовото дружество е отстранено от имота въз основа на
осъдителни съдебни решения, със субективни предели на силата на присъдено нещо,
които не обвързват ответника. Ответникът счита, че ищецът следва да реализира
претенциите си спрямо взискателите на които е платена цената по публичната
продан.
Третото лице
помагач на ответника, а именно Х.К. – държавен съдебен изпълнител оспорва предявения
иск като твърди, че действията са извършени законосъобразно поради което счита,
че не е налице елемент от фактическият състав на непозволеното увреждане. В
писменият отговор се твърди, че претенцията е погасена по давност, както и че
съдебните решения, с което ищецът от странен от имота нямат субективни предели
на силата на присъдено нещо.
Съдът след
като се запозна със становищата на страните, събраните по делото доказателства,
преценени по отделно и в тяхната съвкупност, правните норми регламентиращи
процесните отношения, приема за установено следното от фактическа и правна
страна:
Претенцията, произтичаща от
твърдения за непозволено увреждане, почива на правната логика, че при увреждане
на имуществени права, увреждащият дължи
обезщетение на увредения. Между страните
не се спори относно факта, че на ищеца е възложен имота описан в исковата
молба, че ищецът е заплатил сумата от 2 800 000 лева, че част от тази
сума в размер на 897 382.92 лева е постъпила по сметка на привилегирования
взискател – Държавата. Тези факти се установяват от представените от ищеца
писмени доказателства и са проверени в настоящото производство след изискването
и прилагането на изпълнително дело № 4102 по опис на СИС при ВРС за 2003 г. От
представените влезли в сила съдебни актове по гр.д. № 10308 по опис на ВРС за
2007 г. , въззивно гражданско дело № 173 по опис на ВОС за 2009 г. и по гр.д. №
1203 по опис на ВКС за 2009 г. се установява и твърдението на ищеца, че с решение № 2952 от 27.10.2008 г. постановено по гр. д. № 10 308 по опис
на Варненски районен съд за 2007 г . е прието за установено че „ВЕРБЕЛ” ЕООД –
гр. Варна е собственик на възложения имот, а „ДАЯНА 67” ЕООД – гр. Варна е
осъдена да предаде владението върху него. С решение от 19.06.2009 г. по
въззивно гражданско дело № 173 по опис на Варненски окръжен съд,
първоинстанционният съдебен акт е оставен в сила, а видно от Определение № 251
от 15.03.2010 г. на Върховен касационен съд по гр.д. № 1203/ 2009 г. не е
допуснато касационно обжалване. От така постановените съдебни актове се
установява, че придобивното основание за собственика ЕООД „ВЕРБЕЛ” – гр.
Варна е правна сделка –
покупко-продажба, обективиран в нот. акт № 46 от 2002 г., т.е. длъжника по
изпълнителното дело, не е бил собственик на възложения имот към датата на
възлагането, тъй като неговите права от които черпи правата си ищеца в
настоящото производство не са били противопоставими на действителния собственик
ЕООД „ВЕРБЕЛ” – гр. Варна. След влизане в
сила на решенията по гр.д. № 173/2009 г. с което е оставено в сила решението по
гр.д. № 10308 /2007 г. , т.е. от датата на постановяване на определение № 251
от 15.03.2010 г. със сила на присъдено нещо е разрешен спор за собственост
между ищеца и трето лице за настоящото
производство. Субективните предели на силата на присъдено нещо на съдебните
актове по този спор, безспорно не се разпростират спрямо ответника в настоящото
производство, но от това не следва, че същите са непоносими към предмета на
доказване. Воденият съдебен спор и
неговото разрешаване, чрез отричане правото на собственост придобито чрез
процесното възлагане е факт, освен твърдян от ищеца и от значение за извода, че
възложения имот не е принадлежал на длъжника по изпълнителното дело, както към
датата на образуване 15.04.2003 г. ката и към момента на възлагане. Плащайки за
чужд имот по сметка на съдебното изпълнителната служба, ищецът е обеднял, тъй
като не е получил насрещната престация – собствеността върху имота. Без
значение в настоящото производство е дали държавният съдебен изпълнител е
бездействал при проверка на собствеността или дали ако е действал е извършил
неправилна преценка. Тези факти са относими към предмета на доказване в случай
на регресен иск, тъй като в настоящото производство се претендира обезщетение
за вреда по реда на чл. 49 от ЗЗД и ответникът не е физическо лице. В този
смисъл съдът не приема възраженията на пр. представители на Министерството на
правосъдието на Р.България, които изразяват становището, че претенцията за
вреди следва да бъде насочена към получилият след разпределението сумите. Ответникът не е пълномощник на длъжника, за
да носи отговорност само за мандатни действия, неговата отговорност произтича
от естеството на задълженията на съдебния изпълнител. В този смисъл е и разпоредбата
на чл. 411 от ГПК, която предвижда, че ако частният съдебен изпълнител отговоря
лично, то за вреди причинени от държавния, отговорността е на ответника.
За
основателността на настоящата претенция от значение са следните факти от
фактическият съдът на непозволеното увреждане. Налице е деяние
- възлагане на недвижим имот. Неговата противоправност е установена в
настоящия процес чрез представените от ищеца съдебни решения от които безспорно
се установява, че възложеният имот не е собствен на длъжника по изпълнителното
дело, а на трето лице придобило собствеността чрез правна сделка –
покупко-продажба през 2002 г. , т.е. преди образуване на изпълнителното дело.
Налице е и вреда – ищецът се е разпоредил със свое имуществено право върху
движими вещи – пари в размер 2 800 000 лева. Налице е причинна връзка
между това разпореждане и
противоправното деяние- сумата е заплатена като плащане на цената по възлагане
на недвижимия имот. Сумата е постъпила по сметката на държавния съдебен
изпълнител. С извършване на разпределението, държавният съдебен изпълнител е
извършил действие, което е обогатил лице което не е имало право да я получи.
Този факт обаче, не измества отговорността за вреди към получилия сумата, както
не би изместил същата отговорност и спрямо лице, което е имало право да я
получи – привилегирования кредитор Държавата. И в двата случая отговорността е
за Министерство на правосъдието /регресно за държавния съдебен изпълнител, ако
се установи вина/, а разликата е само в процеса на реализирана на
отговорността. Възражението на ответника за липсата на пасивна пр. легитимация
е неоснователно, по твърдението, че ищеца следва да насочи претенцията си към
крайния получател на сумата и защото, функцията на държавния съдебен изпълнител
и изобщо на съдебния изпълнител е да извършва законосъобразни действия във
връзка с изпълнението като проверява собствеността върху възложените имоти. В
противен случай, би се достигнало до абсурдната ситуация, в която да се
възлагат чужди имоти, а да се търсят обезщетения от страните по изпълнителното
дело. Правната конструкция на чл. 411 от ГПК , регламентираща процесната
отговорност за ответника, може да следва искове за връщане на сумите, но само
когато ищец е юридическото лице, което е понесло отговорността за имуществената
вреда, а получателят се е обогатил неоснователно. В заключение относно
основателността на предявения иск, съдът приема, че същият е доказан по
основание и по размер, а възраженията на ответника и третото лице помагач
неоснователни.
По
възражението за изтекла погасителна
давност направено от ответника и от третото лице помагач, съдът намира
следното:
Съгласно разпоредбата на чл. 110 с
изтичане на петгодишна давност се погасяват всички вземания, за които законът
не предвижда друг срок. Спорно между страните е от кой момент започва да тече
давността. Според обосновалите възражението, давността е започнала да тече от
момента на извършване на противоправното действие – 05.06.2006 г. – датата на
издаване на постановлението за възлагане. Настоящият съд не споделя това
становище. То се основава на правилото, според което – давността тече от датата
на извършване на противоправното действие. Действително в много случаи този
момент съвпада с правно релевантния, но не се покриват. Сроковете започват да
текат от определен ден, а отговорът на въпроса кой е този ден дава разпоредбата
на чл. 114, ал.1 от ЗЗД – деня в който вземането е станало изискуемо. В
настоящия случай, вземането е станало изискуемо от деня в който, спрямо ищецът
е влязъл в законна сила съдебен акт, с който със сила на присъдено нещо е установен
фактът, че неговото придобивно основание – възлагане след плащане на цената по
изпълнителното дело е не противопоставимо на правата на действителния
собственик. Това е датата на постановяване на Определение № 251 от 15.03.2010
г. по гр.д. № 1203 по опис на ВКС за 2009 г. Преди този момент не е бил
осъществен факт от фактическия състав на непозволеното увреждане – причинната
връзка между извършеното плащане и противоправното деяние – възлагането.
Началният момент на давността е
променлива величина, която не следва да се осъществява с датата на
противоправното деяние, независимо, че може и да съвпада. Началният момент на
давността е лимитативно и изчерпателно регламентиран в няколко хипотези на чл.
114 от ЗЗД. Приложима в случая е тази по чл. 114, ал.1 от ЗЗД.
По претенцията за обезщетение в
размер на законната лихва от датата извършване на плащането до датата на
предявяване на иска.
От заключението по допуснатата СИЕ,
което не е оспорено от страните и което съдът кредитира като обективно и
компетентно дадено, се установява, че от момента на извършване на плащането
13.06.2006 г. до датата на предявяване на иска 25.07.2012 г. , размерът на
законната лихва върху претендираната главница от 1 902 617.08 лева е в размер
на 1 443 018.42 лева. Изискуемостта на главното вземане и началният момент на
увреждането са различни. Претенцията за обезщетение в размера на законната
лихва от датата на увреждането е основателна. Моментът на увреждането е датата
на която е извършено плащането 13.06.2006 г. Искът е предявен на 26.07.2012 г.
С оглед изхода от спора в тежест на
ответната страна следва да бъдат присъдени направените по делото от съдебно
деловодни разноски. Заплатените от ищеца такси,
разноски и възнаграждение за един
адвокат, ако е имал такъв се заплащат от ответника съразмерно с уважената част
от иска В случая делото е уважено в полза на лице, освободено от държавна
такса, поради което осъденото лице е длъжно да заплати дължащата се такава.
Ищецът е представляван в производството от един адвокат, но не е представило
доказателства за платено адвокатско възнаграждение и неговия размер. По делото
е удостоверен с писмено доказателство само разход за възнаграждение на вещо
лице в размер на 60 лева, които следва да бъдат присъдени в тежест на
ответника, на основание чл. 78, ал.1 от
ГПК. Общият размер на уважената осъдителна претенция е 3 345 654.50
лева. По осъдителни искове размерът на държавната такса е четири процента върху
цената на иска, т.е. ответникът дължи в полза сумата от 133 826.18 лева,
на основание чл. 78, ал.6 от ГПК.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА Министерство
на правосъдието на Република България, представлявано от Министър Д.К., при участието на трето лице
помагач – държавен съдебен изпълнител от СИС при ВРС Х.К., ДА ЗАПЛАТИ на ЕООД „Даяна 67“ с ЕИК ********* със седалище и адрес на управление
гр. София, р-н Витоша, ул. „Кумата“ № 81
в несъстоятелност, с управител Й.Г.К. и със синдик М. Н.Д. – Н. – към датата на предявяване на
иска, а в последващ момент със синдик – Я. Я.К., чрез пр. представител – адв. И.К.
от САК, с адрес за връчване на съобщения и призоваване – гр. Варна, ул. „Осми
Приморски Полк“ № 57 А,
сумата от 1 902 617.08
/един милион деветстотин и две хиляди шестстотин и седемнадесет точка
нула осем / лева,
представляващи част от сумата, цялата в размер на 2 800 000 лева,
представляващи обезщетение за нанесена имуществена вреда, вследствие на възлагане на недвижим имот ХОТЕЛ
„ДИАНА" намиращ се в гр. Варна , КК Златни пясъци", построен върху
държавна земя представляваща имот пл.149 /сто четиридесет и девет/ с отстъпено
право на строеж, с монолитна стоманобетонна конструкция, като в партера е
разположен ресторант с кухненски бокс, фоайе за отдих и рецепция, стълбище за
етажите, първи етаж се състои от: офис и 29 /двадесет и девет/ броя хотелски
стаи, втори етаж, трети етаж и четвъртият етаж се състоят от по 1 /един/
апартамент и 28 /двадесет и осем/ хотелски стаи, петият етаж е с 29 /двадесет и
девет/ хотелски стаи и офис; всяка стая се състои от входно антре, стая, баня с
тоалетна и тераса, със застроена площ на хотелската част от 765 /седемстотин
шестдесет и пет/ кв. м. по нотариален акт, а по измерване на място застроената
площ на хотелската част, заедно с балконите на всеки етаж, е 756 / седемстотин
петдесет и шест/ кв.м. и РЗП 3 780 /три хиляди седемстотин и осемдесет/ кв.м.,
ведно с отстъпеното право на строеж, съответстващо на припадащата се част от
разгънатата застроена площ на хотела върху терена; ведно с изграденото барбекю
от дървена конструкция от две части със застроена площ от 80 /осемдесет/ кв.
м., монолитен магазин със застроена площ от 50 /петдесет/ кв.м., както и
изграден басейн от две части, при гаранции на имота: от двете страни улица и
гора, собственост на „Златни пясъци”, по изпълнително дело № 4102 по опис на
СИС при ВРС за 2003 г., който имот не е принадлежал на длъжника, на основание чл. 49 от ЗЗД вр. чл. 441 от ГПК,
сумата от 1 443 018.42
/един милион четиристотин четиридесет и три хиляди нула осемнадесет точка четиридесет и две /
лева,
представляващи законна лихва върху главницата, считано от датата на извършване
на увреждането 13.06.2006 г. до датата
на предявяване на иска 25.07.2012 г. и
законна лихва върху главницата от 1 902 617.08 лева, считано от датата на предявяване
на иска 26.07.2012 г. до окончателното и
изплащане, на основание чл. 86 от ЗЗД,
както и
сумата от 60 /шестдесет/ лева, представляваща направените по делото разноски, на основание чл. 78, ал.1 от ГПК.
ОСЪЖДА Министерство
на правосъдието на Република България, представлявано от Министър Д.К., при участието на трето лице
помагач – държавен съдебен изпълнител от СИС при ВРС Х.К., ДА ЗАПЛАТИ по сметка на Варненски окръжен съд сумата от 133 826.18 /сто тридесет и три хиляди осемстотин
двадесет и шест точка осемнадесет/ лева, представляващи дължащата се
държавна такса, на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК.
Решението подлежи на обжалване
двуседмичен срок от редовното му връчване на страните с въззивна жалба, чрез
първоинстанционния съд пред Варненски апелативен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: