Р Е
Ш Е Н
И Е №301
гр.Кюстендил, 26.11.2019г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
Кюстендилският окръжен съд, гражданско отделение, пети
състав, в открито заседание на двадесет и четвърти октомври, две хиляди и
деветнадесета година, в състав:
Председател: Пенка Братанова
Членове:
Веселина Джонева
мл.с.Калин Василев
при секретаря: Емилия Стойкова,
след като разгледа докладваното от съдия В.Джонева в.гр.д.№381/2019г. по описа на
ОС-Кюстендил, и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на Глава Двадесета „Въззивно обжалване“, чл.258 и сл. от ГПК.
Делото е
образувано по въззивната жалба на адв.Ал.Р. ***, в качеството му на пълномощник
на М.А.Д., с ЕГН **********, с адрес: гр.Д. кв.„****“, бл**7, ет.**, ап.**
против решение №179/14.03.2019г. на Районен съд (РС) – Дупница, постановено по
гр.д.№508/2018г. по описа на същия съд.
С
обжалваното решение РС-Дупница се е произнесъл по предявени искове от „БНБ
Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България,
ЕИК *******, със седалище и адрес на управление в гр.София, ж.к.„Младост
4“, Бизнес парк София, сграда 14, представявано от Д.Д., срещу М.А.Д., с ЕГН **********,
с адрес: гр.Д. кв.„******“, бл.**, ет.**, ап.**, по реда на чл.422 ал.1 от ГПК,
като е признал за установено, че Д. дължи на ищеца суми по издадена заповед за парично
изпълнение, а именно: ***** лева- главница; *****лева – надбавка,
възнаградителна лихва за периода от 20.01.2017г. до 20.08.2021г. и ***** лева –
законна лихва за забава за периода от 20.02.2017г. до 11.01.2018г., ведно със
законната лихва върху главницата, считано от 22.01.2018г., както и е осъдил М.Д.
да заплати на „БНБ Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон България деловодни
разноски в размер на **** лева.
Решението се
обжалва изцяло с твърдения, че същото е неправилно и незаконосъобразно,
претендира се отмяната му и произнасяне по същество, като предявеният иск бъде
отхвърлен с всички произтичащи от това последици. Евентуално се иска решението
да бъде обезсилено, а делото – върнато за ново разглеждане. Претендира се
присъждане на разноски.
Във
въззивната жалба се твърди, че исковете са недопустими, тъй като същите
намирали правното си основание в чл.422 от ГПК и доколкото били основани на
договор за кредит, по който едната страна е търговец, то приложимият за
разглеждането им съдопроизводствен ред бил този за разглеждане на търговски
спорове, при който родово компетентен да се произнесе като първа инстанция е
съответният окръжен съд, поради което делото пред ДнРС е следвало да се
прекрати и да се изпрати по подсъдност на КнОС.
На следващо
място се сочи, че районният съд се е произнесъл по една нередовна искова молба,
от твърденията в която и от приложенията към която, не ставало ясно как е била
формирана претендираната главница, какъв е бил размерът на неизплатените
погасителни вноски, как е била формирана всяка от погасителните вноски, как са
били изчислени изискуемите се редовна и наказателна лихви за съответния период,
като се изразява становище за недопустимосрт начисляването на възнаградителна и
наказателна лихва върху една и съща главница. Твърди се, че тези нередовности
са били посочени пред районния съд, който като не е дал указания за
отстраняването им, е предпоставил съществено затрудняване правото на защита на
ответницата по иска, както и е демонстрирал пристрастие към каузата на ищеца
като самоинициативно, без да е било направено искане от страна на дружеството е
допуснал и назначил съдебно-счетоводна експертиза, която да изясни горните
неуточнени от ищеца обстоятелства.
Въззивницата
твърди още, че спорът не е бил изяснен от фактическа страна, тъй като
представеното от ищеца извлечение от счетоводните му книги, каквото
погасителният план дори не представлявал, не е редовно от външна страна, тъй
като е подписано от лица, за които няма данни да са съответни длъжностни лица в
банковата институция, в чиято компетентност е да изготвят счетоводни документи
към датата на издаване на извлечението, като същевременно погасителният план не
отразявал никакво движение по сметката – пропуск, който не се отстранявал и
чрез назначената от съда експертиза. В погасителния план не бил посочен размер
на погасената, съответно – непогасената част от кредита, кога длъжникът е
изпаднал в забава, нито върху какъв размер главница са били начислявани двата
вида лихви. Тези пропуски, според въззивната страна, правели извлечението
нередовно от външна страна и пречели на ответницата по иска да организира
защитата си.
Във
въззивната жалба се сочи, че неправилно ДнРС е приел, че е налице твърдяната от
ищеца предсрочна изискуемост на вземането по банковия кредит, тъй като ищецът
не е доказал факта, че ответникът е получил изявлението на банката-кредитор за
обявяване на предсрочна изискуемост на непогасената част от кредита към датата
на подаване на заявлението в съда. Твърди се липса на данни уведомителното писмо,
приложеното от банката в книжата по делото, да е било изпратено, респ. да е
било получено от адресата. Представеното удостоверение от куриерска фирма не
удостоверявало, че то касае именно изпращането и получаването на уведомление за
предсрочна изискуемост, тъй като не ставало ясно какво е било изпратено от
ищеца и от кого е било получено. Поддържа се направеното пред районния съд
възражение за нищожност на клаузите на чл.5 и чл.9 от договора за кредит, тъй
като същите регламентирали процедура, която не гарантира надлежно достигане на
уведомлението до кредитополучателя, поради което се явявали неравноправни и
противоречащи на разпоредбите на ЗЗП. Оспорва се правилността на извода на
ДнРС, че кредитът ставал автоматично предсрочно изискуем.
В срока по чл.263
ал.1 от ГПК ответникът по жалбата – „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон
България, чрез пълномощник ю.к.П.П. (с приложено пълномощно) е подал отговор на
същата. Изразява становище за неоснователност на жалбата, като счита решението
на ДнРС за правилно и законосъобразно.
Във връзка с
оплакванията в жалбата, се възразява на първо място, че ищецът, въззиваем в
настоящото производство, не е банка, а небанкова финансова институция, по
отношение на която във връзка с предсрочната изискуемост важи правилото за
свобода на договарянето, а разпоредбата на чл.60 ал.2 от ЗКИ не е приложима,
както и не е приложимо разрешението на т.18 от Тълкувателно решение
№4/18.06.2014г. по т.д.№4/2013г. на ОСГТК на ВКС. В тази връзка се прави извод,
че ищецът не е бил задължен да изпраща уведомление до ответницата за
предсрочната изискуемост, която е настъпила автоматично по силата на договора,
но при все това такова уведомление в случая е било изпратено на посочения от
длъжника адрес. Страната се позовава и
на разрешението, дадено в Тълкувателно решение №8/2017г. от 02.04.2019г. на ВКС
относно съществуването на задължение за падежиралите вноски, при положение, че
се приеме, че предсрочната изискуемост не е настъпила.
Моли се
потвърждаване на обжалваното решение и присъждане на разноски – възнаграждение
за юрисконсулт в размер на *** лева.
Окръжен
съд-Кюстендил, след като се запозна с материалите по делото прие, че въззивната
жалба е допустима, доколкото изхожда от страна в първоинстанционното
производство, подадена е в срок и е насочена срещу съдебен акт, подлежащ на
въззивна проверка.
Съдебният
състав, след самостоятелна преценка на събраните по делото доказателства /във
въззивното производство нови доказателства не са събирани/, в контекста на
доводите и възраженията на страните, намира следното от фактическа страна:
На
15.08.2016г. между „БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД, от една страна, като
кредитор, и М.А.Д., с ЕГН ********** от друга, като кредитополучател, е бил
сключен договор за потребителски паричен кредит с №*********, по силата на
който кредиторът е предоставил на Д. сумата от *** лева, платима, съгласно
погасителен план на 60 месечни вноски. Страните са договорили, че дадената в
заем сума следва да бъде върната с лихва, при лихвен процент от 14.40%, при общ
годишен процент на разходите от 17.25%. Също така, страните са се съгласили, че
на Д. ще бъде предоставен и кредит за закупване на застраховка „Защита на
плащанията“ на стойност 3 360.00 лева, възстановяването на който също да
се извърши разсрочено, чрез добавяне на сума към месечната погасителна вноска.
Така, страните са договорили размера на същата да бъде **** лева, а общата
стойност на дълга на кредитополучателя по договора да възлиза на *** лева.
Първата падежна дата, според погасителния план е 20.09.2016г., а крайният срок
за издължаване е 20.08.2021г.
Не е спорно
между страните, че дружеството е предоставило на Д. договорената сума, което се
установява и от констатациите на в.л.Н.Ш., обективирани в приетото от ДнРС
заключение. От последното е видно още, че заемателката е извършила в полза на
дружеството само четири плащания – на падежните дати 20.09.2016г., 20.10.2016г., 20.11.2016г. и
20.12.2016г., заплащайки сума в общ размер на ***** лева, с които е погасила ******
лева от главницата, *** лева от договорната лихва, *** лева от
застрахователните вноски и *** лева – разноски. След 20.12.2016г. плащанията
към дружеството са преустановени, а считано от 20.07.2017г. застраховката е
анулирана и е спряло начисляването й, но за периода от 20.01.2017г. до
20.06.2017г. са останали дължими шест месечни вноски на обща стойност 336.00
лева.
В чл.5 от
договора страните са предвидили, че при забава на една или повече месечни
вноски кредитополучателят дължи обезщетение за забава в размер на размер на
действащата законна лихва за периода на забавата, а при просрочване на две или
повече месечни вноски, считано от падежната дата на втората непогасена вноска
вземането на кредитора става предсрочно изискуемо в целия му размер, без да е
необходимо изпращане на съобщение за настъпването на предсрочна изискуемост.
На
12.07.2017г. дружеството е изпратило до Д. писмо, в което е посочило, че поради
преустановяване изплащането на вноските по подписания между страните договор,
считано /преустановяването/ от 20.01.2017г., цялото вземане по договора е
обявено за предсрочно изискуемо, при което са станали дължими следните суми:
главница в размер на **** лева, договорна лихва в размер на ***** лева и
обезщетение за забава в размер на **** лева. Видно от представена по делото
товарителница на куриерска фирма „Принт Център“ на 15.07.2017г. в 10.00 часа на
М. Д. лично е връчено писмо от БНП Париба, съдържащо книжа по договор с изх.№ ************.
Според
заключението на в.л.Ш., в случай, че цялото вземане по договора е станало
предсрочно изискуемо, дължимите суми са, както следва: главница ***** лева, от
които ***** лева по кредита и ***** лева по застраховката; възнаградителна
лихва, начислена от датата на първата пропусната вноска – 20.01.2017г. до
последната падежна дата – 20.08.2021г. в размер **** лева и обезщетение за
забава в размер на законната лихва, считано от 20.02.2017г. до 11.01.2018г. – ****
лева.
На 22.01.2018г.
„БНП Париба Пърсънъл Файненс” ЕАД е подало в РС-Дупница заявление за издаване
на заповед за изпълнение на основание чл.410 от ГПК срещу М.Д. за посочените в
предходния абзац суми, ведно със законната лихва от датата на постъпване на
заявлението в съда до изплащане на вземането, всички суми, дължими по договора
за потребителски паричен кредит с №**** и закупуване на застраховка. Съдът по
образуваното ч.гр.д.№158/2018г. е издал заповед за изпълнение за исканите суми,
присъждайки и разноски *** лева – за държавна такса и ***0 лева –
възнаграждение за юрисконсулт. Срещу заповедта за изпълнение Д. е подала
възражение в законоустановения срок, в което е посочила, че не дължи посочените
суми.
Първоинстанционният
съд е уважил изцяло предявените искове, приемайки доказаност дължимост на
сумите, поради настъпила автоматична предсрочна изискуемост на задълженията по
сключения между страните договор.
Окръжен съд-Кюстендил, като съобрази
изложеното, намира от правна страна следното:
1. Относно валидността и
допустимостта на първоинстанционното решение:
Въззивният
съд, в съответствие с правомощията си по чл.269 от ГПК, извърши служебно
проверка на валидността на решението и прецени допустимостта му, в резултат на
която проверка намира, че решението на РС-Дупница е валидно и допустимо.
Във връзка с
възраженията за недопустимост на исковете и неспазване на приложимия
съдопроизводствен ред, поради търговския характер на спора, трябва да се
отбележи, че независимо от търговския характер на делото, правилата на Глава
„Тридесет и втора“ от ГПК за разглеждане на търговски спорове, не са приложими.
Разпоредбите, касаещи това особено исково производство, са относими само към
търговски спорове, които по правилото на чл.104 т.4 от ГПК са родово подсъдни
като първа инстанция на окръжните съдилища, т.е. при цена на иска над
25 000 лева. Настоящият случай не е такъв и въпреки, че делото е
търговско, то подлежи на разглеждане по общия исков ред.
2. Относно правилността на
решението:
Настоящият
състав на съда намира, че обжалваното решение като краен резултат е правилно и
счита, че същото следва да бъде потвърдено, поради изложените по-долу
съображения:
Ищецът е
претендирал установяване съществуването на вземания, поради неизпълнение от
страна на ответницата на договорни задължения. В достатъчна степен дружеството
е конкретизирало фактите, от които твърди да произтичат неговите вземания. По
отношение на твърденията за естеството на дължимите суми и извършените
погасявания следва да се има предвид, че към исковата молба е приложен
документ, именован „погасителен план“, изготвен от служител на дружеството,
който по естеството си всъщност не представлява такъв, нито има доказателствена
стойност, освен относно неблагоприятните за страната факти. Този документ на
практика съдържа твърдения относно компонентите на сумите, които ищецът счита,
че му се дължат. Неуместно въззивната страна прави оплаквания в посока, че този
документ не представлявал извлечение от счетоводните книги на търговеца.
Несъмненено е, че документът няма подобно качество, но това и не е необходимо,
тъй като на общо основание и в контекста на целия доказателствен материал ще се
преценява доказаността на исковите претенции. Представянето на извлечение от
счетоводните книги и поставянето на изисквания към такова би имало отношение
към заповедно производство по заявление за издаване на заповед за изпълнение по
чл.417 от ГПК в хипотезата на т.2, но конкретният случай не е такъв.
Ищецът по
предявения иск носи тежестта да докаже наличието на валидно сключен договор,
обвързващ страните; обстоятелството, че е изправна страна; наличието на поето задължение от
страна на кредитополучателя за връщане на сумата, на задължение за заплащане на
възнаградителна лихва; настъпването на предсрочна изискуемост на цялото
задължение; неговият размер.
Правилен е
изводът на ДнРС за наличието на сключен договор между страните. От този договор
се установяват правата и задълженията на страните по него.
От приетото
по делото заключение по назначената съдебно-счетоводна експертиза може да се
направят изводи за голяма част от останалите правнозначими факти. Неоснователни
са доводите на жалбоподателя за недопустимост на това доказателствено средство,
поради непоискването му с исковата молба. Действително, в исковата молба на
дружеството не е било формулирано искане за назначаване на експертиза, но в
становище по повод отговора на ответницата, представено преди провеждане на
първото по делото съдебно заседание и преди изготвяне на доклада по делото, с
оглед оспорването на исковата претенция, ищецът е направил искане за
експертиза, което, с оглед нормата на чл.143 ал.2 от ГПК, представлява
допустимо процесуално действие, което правилно е било уважено от първостепенния
съд.
Установено
е, че дружеството е изправна страна по договора - предоставил е на ответницата
в заем сумата от **** лева, както и кредит за покупка на застраховка в размер
на **** лева, а Д. се е задължила да върне сумата от ***** лева, включваща
дадената в заем такава, застраховката и печалба за кредитора, разсрочено на 60
месечни вноски.
Констатациите
ма вещото лице, обективирани в представеното и прието заключение доказват
верността на твърдението на ищеца, че изпълнението на жалбоподателката, като
страна по договора е частично – заплатила е само четири месечни вноски. От
падежната дата 20.01.2017г. плащанията по договора са преустановени.
Сключването
на един договор обвързва страните със задължение за своевременно, точно и пълно
изпълнение на поетите задължения. Чл.79 ал.1 от ЗЗД дава на изправната страна
възможността, ако длъжникът не изпълни точно задължението си, да иска
изпълнение, заедно с обезщетение за забавата или обезщетение за неизпълнение.
Подавайки заявлението по чл.410 от ГПК, ищецът е претендирал последиците на
чл.79 ал.1 пр.1 от ЗЗД.
Районният
съд е приел, че цялото вземане на дружеството е станало автоматично предсрочно
изискуемо, поради неплащане в срок на две последователни месечни вноски.
Правният извод за настъпване на автоматична предсрочна изискуемост не се споделя
от въззивния съд. Вземането на ищцовото дружество /заявител в
заповедното производство/ произтича от търговска сделка – договор за
потребителски кредит, което обстоятелство не е спорно между страните.
От
инкорпорирания в сключения договор погасителен план се установява, че към
момента на подаване на заявлението в заповедното производство - 22.01.2018г., а
и към момента на приключване на устните състезания пред въззивния съд, не е
настъпил падежът на всички погасителни вноски. За да бъде цялото вземане изискуемо,
е необходимо кредитът да е трансформиран в предсрочно изискуем, съгласно
приетата в чл.5 от договора уговорка. Следователно спорният момент, въведен
като възражение с въззивната жалба, е относно обстоятелството дали кредитът е
станал предсрочно изискуем преди кредиторът да потърси защита на правата си
чрез депозиране на заявление за издаване за заповед за изпълнение на парично
вземане и в случай, че бъде даден отрицателен отговор на този въпрос, трябва да
се изследват вноските с настъпил падеж.
Съгласно
задължителната съдебна практика, възприета в т.18 от ТР №4/2013г. на ОСГКТ на
ВКС,по силата на чл.60 ал.2 от Закон за кредитните институции, банката може да
поиска издаване на заповед за изпълнение по реда на чл.410 ГПК, когато
„кредитът бъде обявен за предсрочно изискуем” поради неплащане на една или
повече вноски. Предсрочната изискуемост представлява изменение на договора,
което за разлика от общия принцип в чл.20а ал.2 от ЗЗД, настъпва с
волеизявление само на едната от страните и при наличието на две предпоставки:
обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора право да обяви
кредита за предсрочно изискуем.
Въззиваемото
дружество не е банка, а финансова институция по смисъла на чл.3 от Закона за
кредитните институции, а процесния договор не е договор за банков кредит.
Даденото в т.18 на цитираното ТР разрешение за необходимостта да се изпрати до
длъжника изявление на кредитора е принципно, поради което следва да се прилага
не само за настъпване на предсрочна изискуемост на задължения по договор за
банков кредит, но и по отношение настъпване на предсрочната изискуемост и на
разсрочени парични задължения по други договори, по които престацията на
кредитора е била изпълнена в цялост, а задължението на длъжника е разсрочено. В
съдебната практика е прието, че и при вземания по договор за потребителски
кредит с клауза за предсрочна изискуемост при неплащане на определени вноски,
предсрочната изискуемост не настъпва автоматично, а е необходимо преди подаване
на заявление кредиторът да е уведомил длъжника за възползването му от правото
да обяви кредита за предсрочно изискуем и това волеизявление да е достигнало до
длъжника.
Срокът за
изпълнение на задължението е съществен елемент от съдържанието на договора за
кредит, поради което за промяната му е необходимо не само наличие на договорна
клауза, но и изявление на правоимащия /кредитор/, че се възползва от това право
и обявява задълженията за предсрочно изискуеми. Постигнатата
в договора предварителна уговорка, че при неплащане на определен брой вноски
или при други обстоятелства кредитът става предсрочно изискуем и без да
уведомява длъжника кредиторът може да събере вземането си, не поражда действие,
ако банката, съответно финансовата институция изрично не е заявила, че
упражнява правото си да обяви кредита за предсрочно изискуем, което
волеизявление да е достигнало до длъжника – кредитополучател.
В
конкретният случай, според въззивния съд, кредиторът надлежно е упражнил
правото си да обяви цялото вземане по кредита за предсрочно изискуемо –
осъществени са предвидените в договора предпоставки – неплащане на две или
повече месечни вноски, дружеството е направило кредита предсрочно изискуем и е
обявило това на длъжника. Въззивницата не е плащала никоя вноска, считано от
20.01.2017г. насетне. По делото е представено писмо до М.Д. от 11.07.2017г. и
товарителница от куриерска фирма, удостоверяваща връчване на пратка лично на Д.,
с изпращач – дружеството – кредитор и отбелязване, че съдържанието е по договор
с изх.№ *****. Писмото е получено на 15.07.2010г. тези
доказателства са достатъчни, според съда, да обосноват извод, че именно
изготвеното уведомление за предсрочна изискуемост от 11.07.2017г. е било
връчено на Д. лично на 15.07.2017г. Липсват данни, разколебаващи подобен извод.
Ответницата не е оспорила, че е получила документи от дружеството на тази дата,
като същевременно не е противопоставила твърдения какво е било тяхното
естество, след като оспорва пратката да е съдържала въпросното писмо.
Поради
горното, налага се извод за доказаност настъпването на предсрочна изискуемост
на цялото вземане.
Относно
естеството, елементите на задълженията и техните размери следва да се
кредитират изцяло изводите на вещото лице, което е установило, че дължимите
суми са именно претендираните с исковата молба. В този смисъл, възприетото от
районния съд следва да се сподели.
По
изложените съображения обжалваното решение следва да се потвърди.
3. Относно разноските:
Поради
неоснователността на въззивната жалба, на жалбоподателката не се следват
разноски.
Според чл.78 ал.8 от ГПК, размерът на възнаграждението
за юрисконсулт не може да надхвърля максималния размер за съответния вид дело,
определен по реда на чл.37 от Закона за правната помощ.
Предвид изхода на спора, фактическата и правна
сложност на делото пред въззивния съд, както и доколкото чл.25 ал.1 от
Наредбата за заплащането на правната помощ предвижда, че: „За защита по дела с
определен материален интерес възнаграждението е от 100 до 300 лева“, с което се
предоставя възможност на съда да прецени размера на възнаграждението, без да е
обвързан от претендирания от страната такъв, настоящият състав намира, че на
въззиваемото дружество се следва заплащане на разноски в размер на 100.00 лева.
Този минимум е претендирала и страната.
Воден от горното, съдът
Р Е Ш И:
П О Т В Ъ Р Ж Д А В А решение
№179/14.03.2019г. на Районен съд – Дупница, постановено по гр.д.№508/2018г. по
описа на същия съд.
О С Ъ Ж Д А М.А.Д., с ЕГН **********, с адрес: гр.Д. кв.„******“,
бл.**, ет.**, ап.** да заплати на „БНП Париба Пърсънъл Файненс С.А.“, клон
България, ЕИК *****, със седалище и
адрес на управление в гр.София, ж.к.„Младост 4“, Бизнес парк София, сграда 14,
сумата от **** лева (****лева),
представляваща разноски за възнаграждение на юрисконсулт за производството пред
въззивната инстанция.
На основание
чл.280 ал.3 т.1 пр.2 от ГПК решението не подлежи на касационно обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.