Р Е Ш
Е Н И Е
София, 28.07.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ
СЪД, I-ВО ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, 3-ТИ състав,
в открито заседание на четвърти
юни през две хиляди и
двадесета година
в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОГДАНА ЖЕЛЯВСКА
при секретаря Ели Гигова, като разгледа докладваното от съдия Желявска
гр.д.№ 576/2019 г., за да се произнесе взе
пред вид:
Предявен е иск от Х.И.Д.,
ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф.,
със съд.адрес:***, офис 10 против П. НА Р.Б., с адрес: гр. София,
бул. ”********, с правно основание чл. 2б ЗОДОВ, за сумата 100 000 лв., представляваща обезщетение за претърпени неимуществени
вреди от нарушаване на правото му
на разглеждане и приключване в разумен срок на сл.дело
№ 1/1991 г., впоследствие преобразувано
в ДП № ІІ-048/1999 г. по описа
на ВОП – София, ведно
със законната лихва върху главницата,
считано от завеждане на делото
до окончателното изплащане и сторените
разноски.
В исковата молба се твърди, че ищецът е един от
потърпевшите от т.нар „възродителен процес“. Живеел със семейството си в село
Ненково, общ. Кърджали, където работел като учител в местното училище. През
1984 г., когато започнала кампанията на властта по принудителната промяна на
турските имена с български такива ищецът отказал да смени името си и да спре да
говори на майчиния си език, както и да забрави етнокултурните си традиции. В
резултат на несъгласието си ищецът бил задържан на 07.01.1985 г. и отведен на
остров Белене. Там бил принуден да работи тежък физически труд. Условията на
живот били извънредно лоши. Хранели се с мухлясал хляб и развалена храна. В
килиите зимно време било много студено, а през лятото – топло и задушно.
Навсякъде имало насекоми и гризачи.
На 04.09.1986 г. ищецът бил изведен от лагера в Белене и
бил отведен от органите на реда в село Доктор Йосифово. Било му наредено да не
напуска населеното място и да започне работа в текстилната фабрика в селото,
където месечната му заплата била в размер на 40 лв. Там прекарал 26 месеца.
В началото на юни 1989 г. за няколко часа бил екстрадиран
от страната заедно със семейството си и, през Виена, изселен в Република
Турция.
Заявява, че собствената му държава го е прогонила и се наложило
да започне живота си наново в една чужда държава.
По – нататък в
исковата молба ищецът заявява, че след
началото на демократичните процеси в България, след 1989 г., у него, както
и у всички други (лишени от свобода
заради несъгласието им с т.нар. „възродителен
процес“), с които поддържал
редовни контакти след изселването си в Турция, се зародила надежда
и очакване, че новата демократичн власт
ще започне разследване и ще предаде на съд и ще накаже виновните.
Било
образувано на 30.01.1991 г. следствено дело № 1 от 1991 г. по описа на .П.на
Въоръжените сили (така нареченото дело за „Възродителния процес“) срещу Т.Х.Ж.
и о.з.ген.полк. Д.И.С.за това, че в периода 1984-1989 година, в съучастие с
други лица, са подбуждали към национална вражда и омраза - престъпление по
чл.162 НК. В периода 31.01.1991 г.-30.06.1992 г., в качеството на обвиняеми,
като съизвършители, са привлечени лицата Д.И.С., Т.Х.Ж.,
Г.И.А., П.Ш.М., П.П.К.. Впоследствие на Д.С.било
повдигнато и ново обвинение по чл.387, ал. 2 НК. Обвиняемите Т.Ж.и Г.А.са били
привлечени като обвиняеми по същия текст като подбудители на Д.С..
На 20.07.1993
г. във Върховния съд - Военна колегия, бил внесен обвинителен акт срещу
о.з.ген.полк. Д.С., Т.Ж.и Г.А.., по който било образувано н.о.х.д. №1/1994г. по
описа на Върховния съд - Военна колегия. С Разпореждане на Заместник -
председателя на Върховния съд и председател на Военна колегия следственото дело
е върнато за допълнително разследване.
По-късно, на
19.12.1997г., във Върховния касационен съд отново е внесен обвинителен акт по
сл.д. №1/1991 г. и било образувано н.о.х.д. 01/1998 г. по описа на ВКС срещу същите
извършители по същите обвинения, по което с Разпореждане от 28.04.1998г. на съдията
– докладчик следственото дело повторно е върнато за допълнително разследване поради
това, че не са изпълнени указанията, дадени при предишното връщане на делото.
Поради
настъпили промени в подсъдността, с писмо от 13.05.1998 г., следственото дело
било изпратено на Софийска военноокръжна прокуратура.
С постановление от 29.09.1998 г. на прокурор при СВОП следствено дело 1/1991г.
по описа на П.на въоръжените сили било преобразувано в сл. дело №780-11/1998 г.
по описа на СВОП. Някога във времето обвиненията по чл.162 от НК били
прекратени, впоследствие делото било частично прекратено по отношение на Т.Ж.и Д.С.поради
смъртта на всеки един от тях.
С
постановление от 06.04.1999 г. наказателното производство било спряно поради
наличие на свидетели в чужбина. На 04.12.1999 г. делото било възобновено и
разследването продължило под нов номер – П -048/1999. по описа на ВОП-София.
При
извършените от Софийска военноокръжна П.следствени
действия, били установени имената и адресите на общо 446 лица, които са били
настанени в ТВО „Белене“, като и законните наследници на тези от тях, които са
починали. Тъй като част от тях са се изселили в Република Турция, изпратена
била молба за правна помощ до компетентните турски власти, като е изискано да
се извърши разпит по делегация на пострадалите лица.
По нататък в
исковата си молба ищецът заявява, че в продължение на годините от образуването
на следствено дело №1/1991 г. до
момента, е таил надежда за
възмездие и наказание на виновниците
за т.нар. “Възродителен процес“, очаквайки, че
справедливостта поне частично ще възтържествува, съпътствана и от страх, че това дело едва ли ще приключи с изправянето пред съда и наказването на
инициаторите на „Възродителния процес“. Заедно с много други свои
сънародници, пострадали от Възродителния процес, създали Сдружение, от името
на което сезирали различни институции с искане за информация за хода на делото, за оказване на съдействие
за приключването му - до Народното
събрание, до Главния прокурор, Омбудсмана, Министерство на правосъдието, и настоявали за приключване на делото с изправяне пред съда и наказване на
инициаторите/лидерите на „Възродителния процес“.
Ищецът
заявява, че е разпитван като свидетел по делото и са му разяснени правата на
пострадал, но, въпреки че е писал редица молби до Прокуратурата, не е
уведомяван за нито един от актовете по делото по предвидения в закона ред, освен
за Постановление от 04.10.2018 г. на ВОП„ за спиране на наказателното
производство. Заявява още, че е подавал молби до ВОП за информация по делото,
за копия от някои материали по него, за получаване на информация за причините
поради, които същото не може да премине в следваща фаза, на които не е получавал
изричен отговор, а от извършени справки на място във ВОП е разбирал, че справки
му се отказват, защото делото е секретно. В тази връзка е подавал искане за
премахване на нивото на класификация, за да получа достъп до материалите по
делото, с оглед организиране на защитата си, за да предяви искове за обезвреда за причинените му вреди чрез изтезания и лишаване
от свобода, но опитите му били безуспешни. Единственият отговор който получавал
бил, че правата на пострадалите не били нарушени и били гарантирани от закона. И
до момента не е могъл да потърси по гражданско-правен ред компенсация за
причинените му страдания.
По – нататък
в исковата си молба ищецът заявява, че в края на 2017 г. са били приети изменения
в НПК, които за първи път дават възможност на пострадалия да поиска от съда
постановяването на мерки за ускоряване на досъдебното производство.
Междувременно, по искане на други пострадали за ускоряване на делото, е имало
две други произнасяния. С определение № 3198 от 19.07.2018 г. по
ч.н.д.№3175/2018 г. на СГС на основание чл. 369 от НПК на прокурора е бил даден
едномесечен срок на П.за приключване на делото, но такова не последвало с
мотиви, че давността е изтекла още през 2000 г., и единственият жив обвиняем е
поискал прекратяване на наказателното производство. С определение №3730 от
03.09.2018 г. на СГС отново е бил даден едномесечен срок на П.за приключване на
делото, в който е било издадено Постановлението от 04.10.2018 г. на ВОП,
цитирано по – горе, за спиране на наказателното производство по ДП
№11-048/1999г. по описа на Военно-окръжна П.София, на основание чл.244, ал.1,
т.1, във връзка с чл.25, ал.2 във връзка с чл.242, ал.1 НПК- за изчакване на
отговора на четвърта поред молба за правна помощ по делото.
Ищецът е
подал жалба срещу посоченото постановление, по която производството е
прекратено, а преписката е върната на П.за съобщаване и връчване на
постановлението на всички пострадали, след което да бъде изпратено на съда за
произнасяне по жалбата.
Според
отразеното в исковата молба, постановлението за спиране е лишено от смисъл и
води до допълнително забавяне на делото, а, докато П.не го съобщи на
пострадалите, съдът няма да осъществи контрол над него по подадената от мен
жалба. Не е ясно дали и какви действия са предприети за това, но изглежда в
скоро и обозримо бъдеще не може да се очаква жалбата ми срещу постановлението
за спиране да бъде разгледана.
В исковата
си молба ищецът се позовава и на приетата на 11.01.2012 г. Декларация от 42-рото
Народно събрание, с която е бил осъден опитът за насилствена асимилация на
българските мюсюлмани и е призовано българското правосъдие и главният прокурор
на Р.Б.да направят необходимото за приключване на делото срещу виновниците за така наречения „Възродителен процес“, но
няма осезаем напредък по делото. Според него е недопустимо и неоправдано
продължителността на наказателното производство да трае десетилетия, тъй като това
е своеобразна форма на отказ и лишаване от достъп до съд и правосъдие.
Заявява, че
тази продължителност от над 27 години нарушава правото му на разглеждане и
решаване на делото в разумен срок, още повече, че и към днешна дата няма
изгледи и останалият единствен жив обвиняем по делото да бъде предаден на съд,
пред вид факта, че давността отдавна е изтекла, а единственият обвиняем се е
позовал на нея. Въпреки наличието на искане за преквалифициране на обвиненията
по други текстове от НК, явно, според него, това няма да се случи, а наказателното
производствоп ще бъде прекратено, без наказание за виновниците и без възмездяване на пострадалите.
Според ищцовата страна, в резултат на продължаващото вече 27 години
досъдебно производство по Следствено дело № 1/1991 г., впоследствие
преобразувано в сл.д. № 780ІІІ/1998 г. по описа на ВОП София, е бил лишен от
възможността да потърси справедливо репариране на причинените му значителни
имуществени и неимуществени вреди от престъпното деяние като граждански ищец,
поради бездействието на Прокуратурата, респ. да бъде конституиран като частен обвинител по делото, за да може да
поддържа наред с П.обвинението за деянията, които по време на т.нар
„Възродителен процес“ му причинили непоправими морални и материални вреди.
Счита,
че отговорност за необоснованото забавяне на делото
носи Прокуратурата,
защото тя е господар на досъдебната
фаза на процеса
и има отговорността за изпълнение на
задължението на държавата да проведе
официално досъдебно производство достатъчно задълбочено, грижливо и обективно, както и да бъдат взети
възможните разумни мерки, за да
се съберат всички налични доказателства, нужни за установяване на релевантните факти
и обстоятелства.
Вследствие на
това забавяне ищецът е търпял неимуществени
вреди, които се изразяват в следното: задълбочило се е до крайна степен
чувството и усещането му за липса на справедливост, защото не се оправдаят
очакванията му за поне частично възстановяване на справедливостта и компенсация
за нечовешките страдания и репресии, на които е бил подложен по време на т.нар.
„възродителен процес“. Изпитвал е и продължава да изпитва разочарование от липсата
на осезаем напредък по делото, изпитвал е страх и опасения, че това забавяне ще
позволи на обвиняемите да се измъкнат от правосъдието и да останат ненаказани
за деянията си. Чаканото от него овъзмездяване на
погазените му права и достойнство е останало неоправдано, което го е довело до
чувство на отчаяние, безсилие, емоционална фрустрация
и депресия. Станал раздразнителен, затворен в себе си, перманентно емоционално
напрегнат, стресиран и депресиран, започнал да страда от безсъние..
В тази връзка ищецът
предявява настоящата претенция срещу П.на Р.Б.за заплащане на обезщетение в
размер от 100 000 лв. за причинените му неимуществени вреди, ведно със законната
лихва, считано от завеждане на делото до окончателното изплащане и сторените
разноски, в това число адвокатско възнаграждение.
Представил
е и е изискал прилагане на писмени доказателства, поискал е гласни такива и
назначаване на съдебно – психологическа експертиза.
В хода по същество на делото моли съда да уважи иска
изцяло,
с всички законни последици. Претендира разноски по списък.
Ответникът П.НА Р.Б.оспорва така предявените
искове изцяло – както по основание, така и по размер.
Твърди, че липсват данни правото на ищеца за разглеждане
и решаване на делото му в разумен срок да е нарушено вследствие на
действия/бездействия на П.на Р.Б.. На друго основание заявява, че, при преценка
на разумния срок, съдът следва да съобрази общата продължителност и предмета на
производството, конкретните обстоятелства по всяко дело, вида и характера на
инкриминираната дейност, броя на обвиняемите лица и тяхното процесуално поведение,
наличието на фактическа и правна сложност, поведението на процесуалните
представители и на останалите участници в производството и т.н.
Счита, че от релевантните по спора материали се
установява, че казусът по следственото дело, за което ищецът претендира
забавяне, безспорно се отличава с изключителна фактическа и правна сложност -
няколко обвиняеми лица, стотици пострадали, значителен по обем доказателствен материал, разпити на огромен брой свидетели,
разглеждане на делото на няколко съдебни инстанции, като счита, че не са
приложени конкретни доказателства, от които да е видно, че забавянето се дължи
единствено на неправомерни действия/бездействия на ПРБ. В този смисъл счита, че
не е осъществен съставът по чл. 2Б от ЗОДОВ, тъй като не са налице данни
забавянето на разследването да е по вина на орган на Прокуратурата, вследствие
на което да са произтекли преки и непосредствени вреди за ищеца.
Твърди, че ищецът Д. не е уточнил кое конкретно
процесуално-следствено действие не е извършено в разумен срок от органи на
ответника ПРБ след 15.12.2012 г. (влизане на нормата на чл. 2Б от ЗОДОВ в сила)
или какво конкретно нарушение в рамките на съответното производство е извършено
от тези органи.
Счита, че претенцията, основана на действия, извършени
преди влизане на чл. 2Б от ЗОДОВ в сила, е недопустима, тъй като до този момент
не е налице признато от закона защитимо право на обезщетение за неспазен
разумен срок за разглеждане на делото. Досежно
вредите, претендирани за периодите след внасяне на
обвинителния акт в съда до връщането му на органи на Прокуратурата, счита, че
ответникът не е пасивно материалноправно легитимиран
да отговаря. В тези периоди съдът е този, който ръководи наказателното
производство и решава всички въпроси по делото, съответно е и отговорен за
своевременното разглеждане и решаване на същото.
Намира претендираното с
исковата молба обезщетение за неимуществени вреди в размер на 100 000 за
изключително завишено и несъответстващо нито на принципа на справедливост,
закрепен в чл. 52 ЗЗД, нито на социално-икономическата ситуация в страната,
нито на трайната съдебна практика по аналогични казуси.
Твърди, че ищецът не е представил доказателства за
действително претърпени неимуществени вреди, като пряк и непосредствен резултат
от релевираното нарушение на правото на разглеждане
на процесното досъдебно производство в разумен срок,
в подкрепа на твърденията за крайно негативно отражение върху личния живот,
здравословното и емоционално състояние на ищеца.
Представил е писмени
доказателства, изискал е и прилагането на такива.
В хода по
същество заявява, че предявеният иск следва да се отхвърли изцяло, като
неоснователен и недоказан.
Съдът, като взе пред вид представените и приети по делото
доказателства и становища на страните, приема за установено от фактическа страна
следното:
В хода на производството от Военно – окръжна прокуратура,
София бе изпратено писмо, в което заявяват, че не може да бъде изпратено за
прилагане по настоящото дело ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП, София, по следните
причини: Разследването до настоящия момент не е приключило, по него се
изпълняват задължителни писмени указания на ВКС и СГС, НО. Отделно от това на
17.01.2019 г. е изпратено искане за съдебна поръчка до Република Турция за
установяване и разпит на свидетели, която все още не е приключила, а отделно от
това в писмото се заявява, че досъдебното производство е в значителен обем –
118 тома и значителна част от него съдържа класифицирана информация, съгласно
ЗЗКИ.
С оглед неизпращане на доказателства от посоченото ДП и
неприлагане на делото съдът предостави на ищеца възможност да се снабдят с
доказателства, които да приложат по
делото.
От ищцовата страна, с оглед
предоставената възможност, бяха представени като писмени доказателства
документи, съдържащи се в ДП № ІІ-48/1999 г. на ВОП, а именно: Протокол от
17.102012 г. за разпит на ищеца като свидетел и пострадало лице, Постановления
по сл.д. № 1/1991 г. за привличане на обвиняеми на Д.С., Т.Ж., Г.А.., П.М., П.К.,
обвинителен акт по сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 03/1993 г., обвинителен акт по
сл.д. № 1/1991 г., пр.д. № 04/1997 г., н.д. № 1/1998 г., разпореждане от
28.04.1998 г. по н.д. № 1/1998 г. на ВКС на РБ, Военна колегия за прекратяване
на съдебното производство по наказателното дело и връщане на делото за
доразследване на П.на въоръжените сили на РБ, 2 бр. писма от 27.01.2019 г. и 28.012019
г. на ВКП, Отдел Международен във връзка с искане за правна помощ до
Европейската конвенция за взаимопомощ по наказателни въпроси.
Представено е и определение от 04.05.2018 г., постановено
по ч.н.д. № 116/2018 г. по реда на чл. 369 НПК за прекратяване на съдебното
производство по посоченото ч.н.д. и изпращане на делото по компетентност на
Военно-окръжната прокуратура, за да бъде то изпратено на компетентния за
разглеждането му съд.
В течение на процеса Д. е представил също и жалба,
подадена на 04.03.1996 г. до Главна П.на РБ, подадена от 94 репресирани изселници, между които и ищеца, подадена чрез Генералното
консулство на България в Истанбул.
По искане на ищеца съдът допусна и разпита двама свидетели.
Свидетелката З.Х.Ю.е
дъщеря на ищеца.
В
показанията си тя заяви, че е била само на 9 години през януари 1985 г., когато
баща й е бил задържан.
Четири
години семейството му не е знаело защо е задържан. На 07.01.1984 г. сутринта
той е бил отведен от служители на ДС, като са им казали, че ще се върне
вечерта. По това време семейството е живеело в с. Ненково, окръг Кърджали,
родителите са били учители, а децата са учели там. Обяснението е било, че го
отвеждат в гр. Кърджали за справка. В продължение на четири месеца съпругата на
ищеца и двете му дъщери не знаели дали е жив. Баща й е бил задържан 20 месеца –
до края на м. септември 1986 г. - в концлагера в Белене, а след това изпратен в
с. Доктор Йосифово, Михайловградско. Окончателно са го пуснали през октомври
1988 г.
През
времето, когато ищецът е бил в Белене – 20 месеца, дъщеря му и семейството му
са го видели два пъти – през стъкло, без дори да го докоснат. Можели са да
общуват с него едва в с. Доктор Йосифово, при въдворяването му там, като за 26
месеца са го посетили с разрешение 4 пъти по една седмица. По това време Д.
работел в текстилната фабрика в селото, не му е било позволено да излиза извън
пределите на селото. Свидетелката заяви, че баща й, макар и учител по професия,
не е могъл да й предаде знанията си, тъй като е бил въдворен и далече от
семейството си. Работел е във фабриката, въпреки образоването си. Бил е много
уважаван човек – добър и начетен. Когато се върнал в с. Ненково вече бил друг
човек – изтощен и нервен, не общувал с близките си както преди, косата му била
побеляла, бил е много слаб. От 1979 година баща й не може да се успокои, много
болка е преживял – и той и семейството му, започнали са нов живот. Отношенията
му с жена му и дъщерите му се променили, не се разбирали, защото те вече не го
разбирали, бил помрачен, уморен. Много трудности са преживели по време на
насилственото им изселване в Турция.
През
1991 г., след падането на режима на Т.Ж., баща й е имал очаквания, че ще се
заведе дело срещу лицата, които са им причинили всичко това, идвал е в България
от Турция. През 1996 г. сто човека, между които и той, написали жалба до П.на Р.Б.чрез
Генералното консулство на България в Истанбул и са чакали отговор. До 2000 г.
отговор не е имало. През 2001 г. за първи път е бил разпитан като свидетел и е
бил обнадежден, че най – накрая ще започне процесът, но до 2012 г. това не се
случило. Според свидетелката, целият живот на баща й минал в очакване, идвал в
София, подавал молби, чакал и се надявал до получи отговор от държавата, но
това не се случило.
Свидетелят С.Х.И.познава
ищеца от м. май 1985 г. от концентрационния лагер в Белене.
В
показанията си той заяви, че са били заедно в концентрационния лагер на остров
Белене от м. май 1985. До 1986 г., когато са били разселени в различни окръзи,
ищецът е бил в с. Доктор Йосифово, окръг Михайловград, а свидетелят – в с.
Каменно поле, Врачански окръг. Условията за живот били много трудни. Храната
била малко – хляб и малко консерва, водата била лоша, замърсена, с пясък и ги е
било страх да я пият. Отношението на надзирателите било много лошо, третирали
лагерниците като убийци, при положение, че
престъплението им било, че не приели насилствените имена. Били в общи стаи – по
30 – 35 човека, с двойни легла, отсъствала всякаква хигиена. Имали една обща
баня и тоалетна, къпели се един път седмично, а, когато били заключени, ходели
до тоалетна в кофите. Били постоянно заключени, нямали право да излизат навън,
това ставало само в присъствието на надзирателите. Те ги извеждали на работа,
която се състояла в копаене, в строителството. Ищецът Д., въпреки че бил
учител, не работел по специалността си. Лагерниците нямали никаква връзка със
семействата си.
Свидетелят
каза, че е живял в Анкара и Истанбул през годините, а сега живее в Бурса. Често
се виждал с ищеца в Турция. Всички много се радвали, когато се сменил режимът в
България и чули, че ще съдят виновните начело с Т.Ж.. Св. И.е разпитван по това
дело в Анкара. Подавали различни молби, на 04.03.1994 г. 94 човека общо подали
молба до Главната П.на Р.Б., като очаквали делото за „Възродителния процес“ да
се започне и да се приключи. Когато се срещали с ищеца и с други приятели,
централната тема за разговори била, че в България не се разглеждат делата и
това дело много се протака – от 1991 г. до 2019 г.
По
– нататък свидетелят заяви, че Д. е много чувствителен човек и много се е
притеснявал, ходил е на психолози, на психиатър, защото не е можел ад издържа
това протакане на делото, вдигал е кръвното, разболял се от диабет. Ходили са
до Прокуратурата, до Народното събрание, уведомили са Европейския парламент,
подавали са сигнали за ускоряване на делото – през 2004 г., 2007 г., 2018 г.,
но и досега няма резултат, никой не е уведомяван за хода на делото. Дори
учредили Сдружение, наречено БАХАТ, за да търсят справедливост и да защитят
правата си. Д. бил член на УС на сдружението, и в момента е негов член. Според
свидетеля, ищецът е загубил надежда делото да приключи.
По искане на ищеца по делото бе изслушана и приета съдебно – психологична експертиза.
Вещото лице е изготвило експертизата след извършване
на преглед на ищеца, и след преценка на свидетелските показания. Според вещото
лице ограничаването
на свободата на Х.И.Д. през периода 1985-1988 г., заедно с насилственото сменяне на имената му
(Х. И. Д. – А. А. Д. – А. И. Д.) е оставило трайни негативни следи в психиката му. Възприеманата
от ищеца като прекалено
голяма продължителност на следственото дело и досъдебното производство по
този процес му пречи да
преработи травматичните следи от случилото
се като
непрекъснато актуализира преживяването му за жертва и усещането
за безсилие от
безнаказаността на преките извършители. Посттравматичното
стресово разстройство, което се наблюдава при Д.,
е страдание, което засяга всички страни
на живота на страдащия - чувствително намалява способностите му за адаптация
към нови социални условия, нарушава качеството на живот, отразява се върху
успешността както на професионалните, така и на личните
отношения. Той преживява изключително болезнено факта,, че тези, които са пряко отговорни
за случилото се с него,
няма да бъдат
наказани и няма изгледи за справедлив процес, който да удовлетвори
пострадалите и да им върне чувството за справделивост.
По делото не се спори, а и това се установява от
събраните доказателства, подробно описани по – горе, че и понастоящем сл.д. №
1/1991 г., преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП не е приключило, като не
е навлязло и в своята съдебна фаза.
Изложеното се доказва от приетите
от съда и неоспорени от страните писмени, гласни доказателства и експертиза.
Други релевантни доказателства по делото не са
представени.
При така установеното от фактическа страна, съдът намира от правна страна
следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 2Б ЗОДОВ за
заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди в размер на 100 000
лв. в резултат
от нарушаване правото на ищеца за разглеждане и решаване
в разумен срок на наказателно производство, по което той е пострадал,
ведно със законните
последици – лихва и разноски.
Посочената разпоредба предвижда отговорност за действията на органите на
съдебната власт, изразяващи се в нарушаване на правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок.
Според чл. 2б, ал. 1 ЗОДОВ държавата отговаря за вредите, причинени
на граждани и на юридически лица
от нарушение на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен
срок, съгласно чл.
6, § 1 от Конвенцията.
При разглеждане
на исковете
съдът взема пред вид общата продължителност и предмета на производството, неговата фактическа и правна сложност, поведението на страните и на техните
процесуални или законни представители, поведението на останалите участници в процеса и на компетентните
органи, както и други факти, които
имат значение за правилното решаване на спора.
Разпоредбата на чл. 6, § 1 от
Конвенцията за
защита на правата на човека и основните свободи предпоставя
право на всяко лице, при решаването
на правен спор относно неговите
граждански права и задължения или основателността на каквото и да е наказателно обвинение срещу него, на
справедливо и публично гледане на неговото
дело в разумен срок, от независим
и безпристрастен съд, създаден в съответствие със закона.
Безспорно се
доказа в хода на настоящото производство, че, във връзка с провеждането на
насилствена смяна на имената на турското население в България, през 1985 г.
ищецът е бил задържан от органите на Милицията, впоследствие интерниран в
лагера на остров Белене, а през 1986 г. – насилствено въдворен в с. Доктор
Йосифово, окръг Михайловград. Освободен е бил в края на м. октомври 1988 г.
Не се стори, че в
началото на м. юни 1989 г. Д. е бил екстрадиран от България в Турция, където и
понастоящем живее. Доказа се, че това „екстрадиране“, представляващо по
съществото си насилствено изгонване от страната, му е причинило неудобства, финансови,
професионални, социални и лични проблеми и притеснения, свързани с
обстоятелството, че, на практика, той и семейството му са започнали живота си
отначало, трябвало е тепърва да се устройват в друга държава, далеч от родината
и близките си.
По делото не се спори и, а и това е известно в
обществото, че, във връзка с т.нар. „Възродителен процес“ е било образувано сл.
д. № 1/1991 г. по описа на .П.на Въоръжените
сили, по – късно
преобразувано в ДП № ІІ-048/1999 г. на ВОП, което и до настоящия момент не е
приключило, пред вид извършващите се по него и към момента на произнасяне на
съда процесуално – следствени действия. От събраните доказателства се
установява, че ищецът е разпитван по посоченото досъдебно производство в
качеството му на пострадал, както и фактът, че както той, така и други
пострадали по време на Възродителния процес лица, многократно са правили опити
да се сдобият с информация за хода на разследването и за фазата, в която то се
намира, но без резултат. Установи се, че ищецът е инициирал и производство по
реда на чл. 368 - 369 НПК за ускоряване на делото, но производството по
образуваното по неговото искане н.ч.д. №116/2018 г. на СВС е прекратено и
делото е изпратено на Софийска военна П.по компетентност.
Доказа се, следователно, че следствената фаза на
образуваното през 1991 г. наказателно производство по т.вар. „Възродителен
процес“ към момента на подаване на исковата молба – 2019 г., а и досега – все
още не е приключила.
Предявената
претенция е за доказване на обстоятелството, че така установените действия на
органите на държавното обвинение противоречат на основните принципи на
Европейската конвенция за правата на човека, ратифицирана от българската
държава и, по – точно, съобразно предвидената специална норма на чл. 2Б ЗОДОВ –
на принципа за разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съобразно
прокламираното в чл. 6, ал. 1 на Конвенцията за защита на правата на
човека и основните свободи.
Европейският съд по правата на човека в практиката си
приема, че нарушаването на правото на разглеждане и решаване на делото в
разумен срок предполага анормалното функциониране на съдебната система и,
следователно, подлежи на компенсиране. При преценка дали е налице нарушаване на
това право следва да се вземат пред вид особеностите на всеки отделен случай в
светлината на конкретната материя, сложността на процеса, процесуалното
поведение както на заинтересованото лице, така и на съответните власти, оторизирани
със случая. Ако бъдат установени продължителни периоди на бездействие, или
липса на резултат от извършени процесуални действия от страна на компетентните
органи между отделните фази на процеса, като доказателство за бездействието им,
въпреки наличието на трудности от обективен характер, съдът констатира липсата
на решаване на делото в разумен срок. И това е така, защото, както посочва в
практиката си ЕСПЧ, компетентните в съответната държава съдебни власти са
длъжни да вземат всички необходими мерки за приключване на делото с
постановяване на влязъл в сила съдебен акт в разумен срок
От ответната
страна в отговора са направени няколко възражения по съществото на спора, по които съдът
дължи произнасяне.
На първо място, според ответника, казусът
по процесното следствено дело, безспорно се отличава
с изключителна фактическа и правна сложност и не е доказано, че забавянето се
дължи единствено на неправомерни действия/бездействия на органите на ПРБ и от
това забавяне за ищеца, като пострадал, да са произтекли преки и непосредствени
вреди. Като допълнение на това свое възражение, ответникът твърди и, че ищецът
не е уточнил кое конкретно процесуално-следствено действие не е извършено в
разумен срок от органите на Прокуратурата.
Съдът не приема тази ответникова
теза, пред вид отразеното по – горе досежно
практиката на ЕСПЧ, от една страна, а от друга – пред вид факта, че в настоящия
случай се касае за забавяне на приключване на делото в изключително дълъг срок
– който до момента на постановяване на решението на настоящата инстанция е 29
години – време, през което ответникът като отговорен за процеса на досъдебното
производство, е следвало да предприеме необходимите действия по финализирането му. Всичко това води до несъстоятелност на
изложеното от ПРБ възражение.
Отделно от това, ответникът счита, че ищцовата претенция се базира на действия, извършени преди
влизане в сила на нормата на чл. 2Б от ЗОДОВ, признаваща защита на правото на
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, като право, пораждащо обезщетение
за нарушаването му.
Съдът не приема тезата на ответника, позовавайки се и на
практиката на ВКС, според която, ако производството, по което е допуснато
нарушението, е заварено към датата на влизане в сила нап
ЗИД на ЗОДОВ /обн. ДВ, бр. 98/11.12.2012 г., искът
има своето основание в нормата на чл. 2бЗодов за нарушение на правото за
разглеждане и решаване на делото в разумен срок, съобразно чл. 6, пар. 1 от Конвенцията, като тук отговорността на държавата
следва да се реализира по особените правила, визирани в закона. И това е така,
защото правото за разглеждане и решаване на делото в разумен срок е сред
нормите, които законодателят е преценил като значими за осъществяване на
демократичната и правова държава. Отделно от това, ако подкрепи тезата на
представителя на ПРБ, настоящият съдебен състав следва да приеме, че ищецът
разполага с правото да търси обезщетение за забавяне на делото само за периода
от влизане в сила на нормата на ЗОДОВ – 2012 г. и до настоящия момент – т.е. за
8 години, игнорирайки обстоятелството за необоснованото и неоправдано забавяне
на делото, извън всякакви разумни срокове за период от 29 години. А, както бе
посочено по - горе, в практиката си ЕСПЧ е категоричен - нарушаването на
правото на разглеждане и решаване на делото в разумен срок предполага
анормалното функциониране на съдебната система и, следователно, подлежи на обезщетяване.
С оглед всичко изложено, съдът приема, че от страна на
органите на държавното обвинение са налице действия и бездействия, които
противоречат на основните принципи на Конвенцията за защита правата на човека и
основните свободи, визирани в чл. 6, пар. 1 –
разглеждане и решаване на делото в разумен срок. В резултат на това, ищецът Х.Д.
е понесъл неимуществените вреди, подробно
описани по – горе, доказани със заключението на съдебно – психологическата
експертиза и показанията на двамата разпитани свидетели в хода на
производството.
По тези причини и
пред вид изложеното съдът намира, че предявената по делото претенция за
заплащане на обезщетение за причинените му неимуществени вреди, се явява
доказана по своето основание.
Относно размера на предявения иск съдът намира следното:
Неимуществената вреда представлява сериозно
засягане на личността и достойнството на едно лице и се изразява в негативни
преживявания от негова страна. Обезщетението следва да бъде съобразено с личността
на дееца, начина по който е преживял случилите се събития и отраженията, които
са оказали върху него, включително върху обкръжаващата го среда,
професионалната такава и близките му.
То има за цел да
репарира накърняването на личните права и интереси, а справедливото
обезщетяване на всички неимуществени вреди означава да се определи точен
паричен еквивалент на негативните преживявания и психичното им отражение върху
увреденото лице. В случая, настоящият съдебен състав прие за доказано от събраните
доказателства, че е налице пряка причинна връзка между причинените
неимуществени вреди на ищеца, така, както са описани по – горе, и действията на
органите на Прокуратурата.
При определяне
размера на обезщетението съдът следва да се съобрази с разпоредбата на чл. 52
от ЗЗД и чл. 4 от ЗОДОВ.
Пред вид всички
обстоятелства по делото, изключително дългия период на все още неприключилото
наказателно производство и, съобразявайки показанията на разпитаните свидетели,
посочени от ищцовата страна и заключението на съдебно
– психологичната експертиза, както и обстоятелството, че към настоящия момент
за ищеца не съществува възможност да потърси компенсация н качеството си на
пострадал по все още неприключилото досъдебно производство, съдът намира, че
претърпените от последния неимуществени вреди следва да бъдат възмездени по
справедливост с обезщетение в размер 70 000 лв., ведно със законната лихва
върху сумите, считано от завеждане на делото до окончателното изплащане на
сумите и сторените разноски по компенсация в размер 256 лв. – д.т. и депозит.
В останалата
част, за разликата до 100 000 лв., претенцията следва да се отхвърли, като
неоснователна и недоказана.
Водим
от горното съдът
Р Е Ш И:
OСЪЖДА П.НА
Р.Б., София,
бул. *****,
да заплати на Х.И.Д., ЕГН **********, чрез адв. Е.Ф., със съд.адрес:***, офис 10, на
основание чл. 2б ЗОДОВ, сумата 70 000 лв. – обезщетение за
претърпени неимуществени вреди от нарушаване на правото му на
разглеждане и приключване в
разумен срок на сл.дело № 1/1991 г., впоследствие преобразувано в ДП №
ІІ-048/1999 г. по описа на ВОП – София, ведно
със законната лихва върху главницата,
считано от завеждане на делото
до окончателното изплащане и сторените
разноски в размер 256 лв. – д.т. и депозит.
ОТХВЪРЛЯ иска в останалата част, за радликата
до 100 000 лв., като НЕОСНОВАТЕЛЕН и НЕДОКАЗАН.
РЕШЕНИЕТО подлежи
на обжалване в четиринадесетдневен срок пред САС.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: