Р Е Ш Е Н И Е
№ I - 34 08.04.2021
г. град Бургас
БУРГАСКИЯТ ОКРЪЖЕН СЪД, гражданско
отделение, I-ви въззивен
граждански състав, в открито съдебно заседание на десети март две хиляди
двадесет и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ
:Мариана Карастанчева
ЧЛЕНОВЕ: Пламена
Върбанова
мл.с. Детелина
Димова
при секретаря Ани Цветанова като
разгледа докладваното от младши съдия Детелина Димова въззивно гражданско дело
№ 140 по описа за 2021 година на Окръжен съд Бургас, за
да се произнесе взе в предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и
сл. от ГПК и е образувано по повод въззивна жалба, подадена от «Дарис
БТ» ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. Пловдив, ул.
Георги Бенев №
15, представлявано от Управителя Ваня Балабанска, чрез адв. Кристина Камбурова против Решение № 260551/29.10.2020 г.
по гр.д. №56/2020 г. по описа на БРС, с което съдът е отхвърлил исковете на
въззивното дружеството против Д.М.Д. с ЕГН **********, за установяване
дължимостта на сумите по заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410
от ГПК № 4230/05.11.2019 г. по ч.гр.д. № 9397/2019 г. по описа на БРС, а
именно: сумата от 566 лева, представляваща дължимо на основание чл. 220, ал. 1 от КТ обезщетение
за неспазен срок на предизвестие, сумата от 22.01 лева – законна лихва за
забава от датата на прекратяването на трудовото правоотношение– 14.06.2019 г.
до 31.10.2019 г., както и законната лихва
върху главницата от 01.11.2019 г. до изплащане на вземането.
С въззивната жалба
първоинстанционното решение се оспорва като неправилно, поради допуснати нарушения на
процесуалния закон. Въззивната страна счита, че за да отхвърли предявения иск,
съдът недопустимо се е произнесъл по законосъобразността на прекратяването на
трудовото правоотношение между страните.
Правото на оспорване на законността на заповедта за прекратяване на
трудовия договор, можело да бъде упражнено само чрез иск /чл. 344 от КТ/, при
това само в рамките на законоустановения двумесечен преклузивен срок по чл.
358, ал. 1 т. 2 от КТ. В случая трудовото правоотношение между страните било
прекратено със Заповед № 10/13.06.2019 г.
на работодателя, връчена на ответника на 15.07.2020 г. чрез ЧСИ Таня
Маджарова, който в преклузивния двумесечен срок не е предявил иск по чл. 344,
ал. 1 от КТ. Въззивникът сочи, че неупражняването на правото на оспорване на
уволнението в законоустановения двумесечен срок преклудира възможността същото
да се оспорва впоследствие, включително и по отношение на посоченото в
заповедта за прекратяване на трудовия договор основание. В случая, съдът бил
сезиран с иск по чл. 422 от ГПК, и следвало да разгледа претенцията, така както
е заявена в заповедното производство, без да има право да променя предмета на
спора. Прави се искане за отмяна на постановеното решение и постановяване на
ново, с което предявеният иск да бъде уважен. Претендират се разноски за
въззивната инстанция. Не се правят доказателствени искания.
В срока по чл. 263 от ГПК особения
представител на въззиваемия Д.М.Д.– адв. Ангел Йорданов, е депозирал писмен
отговор, с който оспорва жалбата като неоснователна. Сочи, че районният съд
правилно е посочил елементите от фактическия състав, обуславящ правото да се
търси обезщетение за неспазено от работника предизвестие, и при липса на
доказателства за отправено такова от ответника до ищеца, то съдът правилно е
приел, че не е налице един от тези елементи. Позовава се на представената като
доказателство по делото молба от 13.06.2019 г., в която се съдържа
волеизявление на работника Д.Д. за прекратяване на трудовия договор, но на
основание взаимно съгласие на страните. Счита, че след като работодателят още
на следващия ден е издал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение,
то същият фактически е приел направеното предложение за прекратяване по взаимно
съгласие, и именно това е осъществения фактически състав, въз основа на който
страните са прекратили трудовия договор. Заповедта е само следствие от осъществения
вече фактически състав, поради което е недопустимо в същата работодателят
едностранно да подменя основанието за прекратяване на правоотношението като
вписва друго такова, а именно чл. 326, ал. 1 КТ /с предизвестие/. Счита, че
неправилно въззивникът твърди процесуални нарушения във връзка с недопустимо
разширяване на предмета на делото. Ответната страна не е поискала да бъде
обявено за незаконно извършеното уволнение, а е възразила срещу дължимостта на
претендираните суми, поради неоснователност и недоказаност на предявените
искове. Моли за потвърждаване на първоинстанционното решение и за присъждане на
съдебни разноски. Също не заявява доказателствени искания.
Въззивната жалба е подадена против
подлежащ на обжалване съдебен акт, в законовия срок, от надлежно упълномощен
представител на легитимирано лице, което има правен интерес от обжалване,
поради което съдът я намира за допустима.
При служебната проверка по чл.269 ГПК, въззивният съд констатира, че обжалваното решение е валидно и
допустимо, поради което жалбата следва да бъде разгледана по същество.
Предявен
е иск с правно основание чл. 422 от ГПК, във връзка с чл. 220, ал. 1 от КТ, с
който ищцовото дружество „Дарис БТ“ ЕООД претендира установяване дължимостта на
сумите, които ответникът Д.М.Д. е осъден да заплати съгласно заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК № 4230/05.11.2019 г.
издадена по ч.гр.д. № 9397/2019 г. по описа на БРС, а именно: сумата от 566
лева, представляваща дължимо обезщетение за неспазен срок на предизвестие,
22.01 лева – законна лихва за забава от датата на прекратяването на трудовия
договор – 14.06.2019 г. до 31.10.2019 г., както и законната лихва от 01.11.2019
г. до изплащане на вземането.
Ищецът
твърди, че между страните е съществувало трудово правоотношение, което е било
прекратено на основание чл. 326, ал. 1 от КТ по молба на работника за
освобождаването му считано от датата на подаването й – 13.06.2019 г. Твърди се,
че ответникът още на същия ден (13.06.2019 г.) напуснал работното си място,
поради което дължал претендираното
обезщетение за неспазен срок на предизвестието.
Ответникът,
чрез назначения му особен представител по реда на чл. 47, ал. 6 от ГПК, е
оспорил иска, като е заявил, че не са налице предпоставките за присъждане на
търсеното обезщетение, тъй като работникът бил поискал прекратяването на
трудовото правоотношение да се осъществи по взаимно съгласие, в който смисъл е
направеното от него писмено изявление. Отправеното от работника предложение
следвало да се счита прието фактически, тъй като работодателят още на следващия
ден бил издал заповедта за прекратяване на трудовото правоотношение. Оспорва се
поставената върху молбата за напускане резолюция със съдържание „не съм съгласен“
и подпис „Б.“ като се заявява, че същата е без дата, поради което не може да се
направи извод кога действително е поставена, както и че от същата не става ясно
за какво се отнася несъгласието – дали за датата, от която да бъде прекратен
договора или относно основанието.
Първоинстанционният съд е отхвърлил
изцяло предявеният иск, като е приел, че не са налице предпоставките от
фактическия състав, обуславящ право да се търси обезщетение по чл. 220, ал. 1
от КТ за неспазено предизвестие и по – конкретно, че липсва отправено от
работника до работодателя предизвестие, в което да е изразена воля за
прекратяването на трудовото правоотношение именно на това основание. Съдът е
приел, че депозираната от работника молба не може се счете за предизвестие, тъй
като в същата се съдържа искане за прекратяване на трудовото правоотношение по
взаимно съгласие. В допълнение е посочил, че щом работодателят не е приел
молбата за прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, то трудовото
правоотношение не можело да бъде прекратено на основание чл. 325, т. 1 от КТ
/по взаимно съгласие/. В този случай работодателят следвало да уведоми
работника и след като не го е сторил,
това водило до извод, че предизвестието не е прието. Посочил е че неявяването
на работника на работа дава възможност на работодателя да предприеме други
правни действия, но не води до извод за дължимост на обезщетение за неспазено
предизвестие. Наред с това районният съд е направил извод, че за
основателността на иска по чл. 220, ал. 1 от КТ е без значение дали заповедта за прекратяване на трудовото
правоотношение е атакувана или е влязла в сила, и дали уволнението е законно
или не е.
Бургаският
окръжен съд като съобрази становищата на страните и събраните по делото
доказателства, и след като съобрази приложимите разпоредби на закона, намира за
установено от фактическа и правна страна следното:
Не е спорно по делото, че страните са се
намирали в трудово правоотношение по силата на трудов договор № 4/02.05/2018 г.
/лист 12 по делото на БРС/. От съдържанието на същия се установява, че
ответникът Д.М.Д. е бил назначен в ищцовото дружество на длъжност „пласьор
стоки“, с основно трудово възнаграждение в размер на 566 лева. С договора е
уговорено, че срокът на предизвестие за прекратяване на правоотношението е
тридесет дни.
От представената по делото молба от
13.06.2019 г., се установява, че ответникът е отправил до дружеството –
работодател искане да бъде освободен от изпълняваната от него длъжност „шофьор“
на основание взаимно съгласие на сраните, считано от датата на подаване на
молбата.
На същата дата работодателят е издал
Заповед № 10 от 13.06.2019 г., с която е прекратил трудовия договор, сключен с
ответника, считано от 14.06.2019 г., като е посочил, че основанието за
прекратяването е чл. 326, ал. 1 от КТ /с предизвестие/. Върху заповедта е
отбелязано, че същата е връчена на работника на 22.07.2019 г. Във връзка с
връчването на заповедта, по делото са представени и писмени доказателства
относно проведена процедура по чл. 47 от ГПК от ЧСИ Таня Маджарова, а именно
уведомление, залепено на адреса на ответника на 01.07.2019 г., поради което
ищецът сочи, че заповедта следва да се счита връчена още на 15.07.2019г.
По наведените оплаквания за неправилност на решението, по
които въззивният съд дължи произнасяне, съдът намира следното:
Нормата на чл.220 от КТ предполага на първо място, като задължително
условие за уважаване на иск с това правно основание, наличие на предизвестие за
прекратяване на договора, отправено от работника до работодателя. Второто
условие е срокът на предизвестието да не е спазен от работника, като едва
тогава работодателят разполага с правната възможност да претендира основателно
обезщетение, по смисъла на цитираната по - горе норма.
В настоящия случай, ищецът
сам представя като доказателство по делото отправената от работника молба от
дата 13.06.2019 г., която същият неправилно е преценил за писмено предизвестие
по смисъла на чл. 326, ал. 1 от КТ. Видно от съдържанието на същата,
основанието, на което работникът е поискал прекратяване на трудовия договор е
„по взаимно съгласие“.
По
въпроса може ли искането за съгласие по чл.325, ал.1, т.1 КТ да се конвертира в
предизвестие по чл.326, ал.1 КТ, е даден отговор в Решение № 193 от
28.11.2019 г. по гр. д. № 767 / 2019 г. на Върховен касационен съд, 3-то гр.
отделение. Със същото съдът е постановил, че „законът не позволява
волеизявлението по чл. 325, ал.1 КТ да се конвертира във волеизявление по чл.
326, ал.1 КТ, защото основанията за прекратяване на трудовия договор са
законоустановени, те са уредени с императивни правни норми. В мотивите на цитираното
решение, ВКС е приел, че „едностранното волеизявление на страната има за
съдържание онези правни последици, които се иска то да породи. Затова при
прекратяване на трудовия договор по взаимно съгласие, писменото волеизявление
на работника по чл.325, ал.1 КТ е покана за насрещно писмено съгласие от
работодателя, а при прекратяване на трудовия договор от работника или служителя
с предизвестие, писменото волеизявление по чл.326 КТ има за съдържание
прекратяване на трудовия договор. Поради това, когато не се осъществи
основанието за прекратяване по взаимно съгласие, работникът или служителят е
необходимо да направи изрично волеизявление по чл. 326, ал.1 КТ, при условие,
че желае да упражни това право.“ В този смисъл е и Решение от 21.VІІ.2010г. по гр.д. № 201/2009Г. ВКС ІV ГО, в което съдът е
приел, че предложението по чл.325 т.1 КТ е
волеизявление на страна по трудово правоотношение към съконтрахента за
прекретяването му по взаимно съгласие. Ако в него няма записано изявление на
предложителя при отказ то да се счита за предизвестие по чл.326 ал.1 КТ, работодателят
не може да го зачете като такова, защото самоволно променя волята на
предложителя, каквато възможност не е уредена от законодателя.
Ето
защо, правилно съдът е счел, че депозираната от ответника молба от 13.06.2019
г. не може да се приеме за предизвестие по смисъла на чл. 326, ал. 1 от КТ, с
което е обосновал и правния си извод, че не е налице първата кумулативно
изискуема предпоставка за уважаване на иск по чл. 220, ал.1 от КТ. Обстоятелството, че втората от двете предпоставки -
неспазване срока на предизвестието, е налице /поради обстоятелството, че
работника след депозиране на молба е преустановил да се явява на работа/, не
може да суспендира отсъствието на първата, поради което и самостоятелното й
проявление не би могло да обоснове извод за основателност на иска.
По следващия спорен въпрос, а именно дали за основателността на
иска по чл. 220, ал. 1 от КТ е от значение посоченото в заповедта за
прекратяване на трудовото правоотношение основание и обстоятелството, че същата
е влязла в сила, тъй като не е била оспорена чрез иск, съдът намира следното. В
действителност по делото няма данни заповедта за уволнението да е била оспорена
от ответника чрез предявен иск по чл. 344, ал. 1 т. 1 от КТ, в срока по чл.
358, ал. 1 т. 2 от ГПК. Съдът обаче намира, че неупражняването от страна на
работника на правото му да оспори уволнението /доколкото прекратяването на
трудовото правоотношение е било желана от него последица/, не го лишава от
правото на защита по предявения понастоящем иск с правно основание чл. 220, ал.
1 от КТ. Неправилно въззивникът счита, че по този начин съдът недопустимо се е
произнесъл и по въпроса за законосъобразността на уволнението, вкл. и по
въпроса за основанието на същото. Съдът е отхвърлил иска поради липсата на
отправено предизвестие, което както вече бе изяснено е първата предпоставка
обуславяща дължимост на обезщетението за неспазено предизвестие. Самата заповед,
в това число и посоченото в нея основание, няма задължителен за съда характер. Задължително,
по силата на чл. 297 от ГПК, би било съдебното решение, постановено след
упражнен съдебен контрол по законосъобразността на заповедта за уволнението. В
този смисъл е и Решение №99 от
05.04.2011 г. по гр. дело №380/2009 г. на ВКС, IV г.о., с което е даден отговор
по процесуалноправния въпрос за значението на фактите и
обстоятелствата, посочени в заповедта за уволнение и задължението на съда сам
да квалифицира неговото правно основание. В мотивите на същото, Върховният
касационен съд в посочил: „основание за прекратяване на трудовото
правоотношение са фактите и обстоятелствата, които пораждат съответното право
за работодателя или за работника. Когато работодателят издава заповедта за
уволнение той посочва в нея фактите и обстоятелствата, от които произтича
правото му и съответния текст на закона, който го урежда. Не е изключено
работодателят да направи грешка при правната квалификация и посочи погрешен или
дори несъществуващ текст на закона. Това не опорочава заповедта за уволнение,
тъй като съдът не е обвързан от сочената от страните правна квалификация.“ В
допълнение следва да се посочи, че никой не може да черпи права от собственото
си неправомерно поведение, каквото в случая работодателят е допуснал като без
да има основание самоволно
е променил волята на предложителя, каквато възможност не е уредена от
законодателя.
В настоящия случай е
предявен иск с правно основание чл. 220 ал. 1 от КТ, във връзка с чл. 422 от ГПК и правилно районният съд е преценил, че от значение за така претендираното
спорно право е установяването на фактическия състав, очертан в нормата на чл.
220, ал. 1 от КТ, а не отразеното от работодателя в заповедта за прекратяване
на трудовия договор основание.
При тези данни настоящата
инстанция намира, че районният съд е направил обоснован и пълен анализ на
наличните доказателства, и поради съвпадане на крайните изводи и на двете
инстанции, обжалваното
решение като правилно следва да се потвърди.
При този изход на делото, направените от
въззивното дружество разноски следва да останат в негова тежест, в това число и
тези за възнаграждение на назначения от съда особен представител на ответната
страна.
По аргумент от чл. 280, ал. 3, т. 1 и т.
3 от ГПК, настоящото решение не подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран, Окръжен съд Бургас
Р Е Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 260551/29.10.2020
г. по гр.д. №56/2020 г. по описа на Районен съд Бургас.
Решението е окончателно и не подлежи на
обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2. мл.с.