№ 12922
гр. София , 25.08.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ в закрито заседание на
двадесет и пети август, през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА
като разгледа докладваното от МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА Частно
гражданско дело № 20211110141067 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.
Образувано е по заявление за издаване на заповед за изпълнение на парично
задължение, уточнено с молба от 10.08.2021 г., на „ПКБ” ЕООД срещу СТ. ЛЮБ. В. и
АНДР. ЛЮБ. В. за следните суми, произтичащи от договор за креди от 09.02.2016 г. и
споразумение за предоставяне на пакет от допълнителни услуги, сключени с наследодателя
на длъжниците - Л С В., както следва: 1797,89 лева – непогасена главница, ведно със
законната лихва от датата на подаване на заявлението до окончателното й изплащане, 837,13
лева – договорно възнаграждение за периода от 10.03.2018 г. до 10.11.2019 г., 1354,41 лева –
неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 20 лева – такси за
извънсъдебно събиране на вземанията, 9,71 лева - лихва за забава върху главницата за
периода от 11.10.2016 г. до 10.11.2019 г., 4,52 лева – лихва за забава върху договорното
възнаграждение за периода от 11.10.2016 г. до 10.11.2019 г. и 7,31 лева – лихва за забава
върху възнаграждението за пакета от допълнителни услуги за периода от 11.10.2016 г. до
10.11.2019 г.
Като разгледа заявлението съдът намира следното:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване на
заповед за изпълнение и издава заповед, освен когато искането е в противоречие със закона
или с добрите нрави, както и в хипотезата, когато се основава на неравноправна клауза в
договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност за това.
От представеното по делото копие от договор за кредит от 09.02.2016 г. е видно, че
същият е сключен между „ПКБ“ ЕООД в качеството му на кредитор и Л С В. (за който се
твърди, че е наследодател на длъжниците по делото) като кредитополучател. Според
договора дружеството е поело задължение към Л С В. да му предостави паричен кредит от
3000 лева, а последният се е задължил от своя страна да върне на „ПКБ“ ЕООД сумата на 36
месечни погасителни вноски, заедно с възнаградителна лихва при годишен лихвен процент
от 41,17 % и годишен процент на разходите – 49,90 %. Според договора за кредит общата
сума, която следва да бъде заплатена на кредитора е 5270,04 лева. В него не е
конкретизирана левовата равностойност на лихвата за целия му срок, но от направеното
отбелязване, че общият размер на всички плащания е 5270,04 лева и при условие, че не са
1
предвидени дружи задължения за плащане на суми, извън главницата и възнаградителната
лихва, при точно изпълнение на договора, може да бъде направен извод, че
възнаградителната лихва за целия срок на договора е 2270,04 лева. При извършване на
преценка за нищожност на клаузите от договора за кредит, регламентиращи задължението за
заплащане на възнаградителна лихва се констатира, че същите са нищожни на основание чл.
26, ал. 1 ЗЗД поради противоречие с добрите нрави, като съображения за това са следните:
Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в
обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Те са морални норми, на които законът придава правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е нищожност на съответната
сделка или клауза, тоест последните не пораждат предвидените с тях правни последици.
Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ
резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за
сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за
участие в гражданския и търговския оборот. Такива по-конкретни уговорки са договаряне на
необосновано високи цени, използване на недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг, уговорки, целящи недобросъвестна конкуренция, както и
уговорки, при които се използва монополно положение на едната страна, за да се наложи на
другата страна неизгодно условие. Към момента на сключване на процесния договор в
действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на
възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са
ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за
това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плот и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка
на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и
като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката
(Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/
2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е
уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за
преценка дали клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи
на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема.
Договорената възнаградителна лихва, възложена в тежест на кредитополучателя, е в размер
2270,04 лева (41,17 % на годишна база), дължима за период от 36 месеца. Същата
многократно надвишава законната лихва, като освен това почти се равнява на целия
отпуснат заем (главницата по договора). Сумата по кредита, от която „ПКБ“ ЕООД се е
лишило, предоставяйки я на Л С В., не е голяма от гледна точка на самата финансова
институция (3000 лева) и е дадена за срок от 36 месеца. Като съобрази тези обстоятелства,
както и че дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по
предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че уговореното
задължение за заплащане на възнаградителна лихва в размер 2270,04 лева излиза извън
присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като възнаграждение за
кредитора за това, че е предоставил паричен заем. По този начин се стига до неоснователно
обогатяване на последния за сметка на кредитополучателя.
Противоречат на добрите нрави и уговорките между „ПКБ” ЕООД и Л С В. за
2
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги. Заявителят е икономически
по-силната и по-подготвена за участие в съответния тип сделки страна, доколкото извършва
същите по занятие. Размерът на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги,
уговореното в негова полза и в тежест на финансово по-слабата страна, е необосновано
висок и несъразмерен с услугите, които е предвидено да бъдат предоставени. Същият
възлиза на 2711,88 лева, при условие че сумата, която е дадена в заем е 3000 лева. Тоест
размерът на възнаграждението за пакета от допълнителни услуги почти се равнява на
предоставения заем. Срещу договореното възнаграждение Л С В. е получил не реална, а
потенциална възможност за ползване на съответни услуги, доколкото в общите условия към
договора за потребителски кредит е предвидено, че допълнителните услуги могат да бъдат
ползвани при желание от страна на заемателя, но и при други допълнителни условия и след
като кредиторът даде съгласието си за това, а не единствено по волята на
кредитополучателя. С оглед на тези съображения настоящият състав намира, че уговорката,
с която Л С В. е поел задължение да заплати в полза на „ПКБ” ЕООД възнаграждение за
пакет от допълнителни услуги, е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Клаузите, предвиждащи задължение за длъжника да заплати възнаграждение за пакет
от допълнителни услуги, са нищожни и по смисъла на чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Съгласно тази
норма неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени
индивидуално. В чл. 143 ЗЗП е посочено общо правилно, въз основа на което да бъде
преценено дали дадена клауза от потребителски договор е неравноправна, като е
предвидено, че такава е клауза в договор, сключен с потребител, която е в негова вреда, не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя. Освен това са изброени
и отделни хипотези (т.1 до т. 18), при които е налице неравноправност на клаузи в
потребителски договори, като изброяването е неизчерпателно. Според чл. 145, ал. 1 ЗЗП
неравноправната клауза в договор с потребител се преценява като се вземат предвид видът
на стоката или услугата – предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото
сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на
друг договор, от който той зависи. Неравноправните клаузи са нищожни, освен ако са
уговорени индивидуално - чл. 146, ал. 1 ЗЗП. Според чл. 146, ал. 2 ЗЗП не са индивидуално
уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради това потребителят не
е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено в случаите на договор при
общи условия. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя отделна клауза са
индивидуално договорени, не обосновава извод, че всички клаузи са договорени
индивидуално. В настоящия случай, както в договора за кредит, така и в допълнителното
споразумение е посочено, че неразделна част от тях са общите условия на ищеца към
договор за потребителски кредит, като в споразумението е препратено към изискванията,
описани в общите условия относно ползването на услугите по пакета от допълнителни
услуги. Поради това съдът приема, че клаузите, регламентиращи възникването на
задължението за заплащане на възнаграждение и условията за това, са били предварително
едностранно изготвени от кредитора и не са индивидуално договорени.
След като Л С В. е потърсил финансиране от „ПКБ“ ЕООД, вземайки заем от 3000
лева, то очевидно е бил в неизгодно финансово състояние и възлагането на допълнително
задължение от 2711,88 лева, независимо дали доброволно или принудително, противоречи
на принципа на добросъвестност в гражданския оборот. Освен това в допълнителното
споразумение е предвидено, че това задължение става изискуемо при подписването му.
Тоест, предвидено е длъжникът да заплати сумата 2711,88 лева независимо от
обстоятелствата дали ще ползва услугите по пакета от допълнителни услуги или не, както и
независимо колко услуги ще ползва. Тази уговорка е във вреда на потребителя и води до
облагодетелстване на кредитора, който може да не предостави каквато и да е услуга срещу
получаването на сумата. С оглед на тези съображения съдът намира, че обсъжданите клаузи,
регламентиращи задължението за заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги, са във вреда на Л С В. и водят до значително неравновесие между неговите права и
3
задължения и тези на дружеството-кредитор. Поради това се явяват неравноправни по
смисъла на общото правило на чл. 143 ЗЗП и съответно нищожни на основание чл. 146, ал. 1
ЗЗП.
Възнаграждението за пакет от допълнителни услуги не е включено в годишния
процент на разходите, определен на 49,90 %, видно от договора за кредит, където ГПР е
посочен преди него. Съдът намира обаче, че възнаграждението за допълнителни услуги
следва да се включи в ГПР, тъй като съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на
разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т.ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. Доколкото задължението за
заплащане на възнаграждение за пакет от допълнителни услуги е свързано неразделно с
договора за кредит, тъй като без последния не би било поето, следва да се приеме, че е част
от общите разходи по кредита. При включването на възнаграждението като компонент от
ГПР обаче се стига до резултат, при който ГПР надвишава предвидения в чл. 19, ал. 4 ЗПК
максимум, поради което и на основание ал. 5 от чл. 19 ЗПК клаузите, регламентиращи
задължението за заплащане на възнаграждението, са нищожни.
С оглед на горното се налага извод, че в полза на „ПКБ” ЕООД не са възникнали
вземания за договорно възнаграждение и за възнаграждение за пакет от допълнителни
услуги, а съответно и за лихви за забава върху тях, претендирани в настоящия процес.
Уговарянето на такси и разноски за събиране на просрочени задължения в тежест на
кредитополучателя е в противоречие с чл. 33, ал. 1 ЗПК, който предвижда, че при забава на
потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата. Поради това съдът приема, че клаузите, с които са предвидени задълженията за
разходи и такси за събиране на просрочените вземания, са нищожни на основание чл. 21, ал.
1 ЗПК.
Предвид горните съображения настоящият състав намира, че заявлението по чл. 410
ГПК на „ПКБ” ЕООД следва да бъде отхвърлено в частта по претенциите за сумите 837,13
лева – договорно възнаграждение за периода от 10.03.2018 г. до 10.11.2019 г., 1354,41 лева –
неплатено възнаграждение за закупен пакет от допълнителни услуги, 20 лева – такси за
извънсъдебно събиране на вземанията, 4,52 лева – лихва за забава върху договорното
възнаграждение за периода от 11.10.2016 г. до 10.11.2019 г. и 7,31 лева – лихва за забава
върху възнаграждението за пакета от допълнителни услуги за периода от 11.10.2016 г. до
10.11.2019 г.
По изложените съображения Софийски районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
„ПКБ” ЕООД в частта по претенциите за сумите 837,13 лева – договорно възнаграждение
за периода от 10.03.2018 г. до 10.11.2019 г., 1354,41 лева – неплатено възнаграждение за
закупен пакет от допълнителни услуги, 20 лева – такси за извънсъдебно събиране на
вземанията, 4,52 лева – лихва за забава върху договорното възнаграждение за периода от
11.10.2016 г. до 10.11.2019 г. и 7,31 лева – лихва за забава върху възнаграждението за пакета
от допълнителни услуги за периода от 11.10.2016 г. до 10.11.2019 г.
Разпореждането полежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от получаване на препис от него от заявителя.
4
Препис от заявлението да се изпрати на заявителя.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
5