Районен съд - Благоевград |
|
В публично заседание в следния състав: |
като разгледа докладваното от | Иван Петков | |
и за да се произнесе, взе предвид следното : Производството е образувано по искова молба подадена от В. К. Б., с ЕГН [ЕГН] и М. Н. Б., с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес : [населено място срещу [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление : [населено място]представлявано от М. А., Ц. П., Е. В., А. А. и М. Ф., с която са предявени обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от Закона за задълженията и договорите /ЗЗД/, за прогласяване на нищожността на чл. 3.1.2, чл. 3.3, чл. 3.7 и чл. 3.9 от сключения помежду им Договор за банков кредит от 22.03.2007г., поради противоречие с чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от Закона за защита на потребителите /З./, тъй като същите били “неравноправни клаузи“. В исковата си молба, ищците твърдят, че на 22.03.2007г. са сключили с ответната банка, Договор за ипотечен кредит, по силата на който, на тях им е бил отпуснат кредит, в размер на 143 620 лв. По този кредит ищците изпълнявали точно и стриктно задълженията си, като ежемесечно погасявали дължимите вноски. Погасяването на кредита трябвало да стане по следния начин : съгл. чл. 4.2.1 от Договора, за първите 12 месеца от срока на действие, кредитът следвало да бъде погасяван на 12 анюитетни месечни погасителни вноски, всяка от които, в размер на по 891. 51 лв.; съгл. чл. 4.2.2 от Договора, след този период, кредитът следвало да бъде погасяван на 168 анюитентни месечни вноски, всяка от които, в размер на по 1 315. 56 лв., дължими на 25- то число от месеца, считано от 25.04. 2008г. до 25.03.2022г., съгласно Погасителен план, неразделна част от договора. Въпреки подписания Договор и Погасителен план, на падежната дата- 25.04.2008г., банката изменила едностранно месечната вноска, като вместо дължимите й се- 1 315. 56 лв., изтеглила от сметката на ищците- 1 451. 99 лв., или с 136. 43 лв. в повече, от първоначално договореното. След няколко месеца, банката отново увеличила месечната вноска като същата достигнала 1 511. 18 лв. Оттогава насетне, ответникът променял едностранно размера на месечната вноска, многократно и непрекъснато. Въпреки, че ищците не били съгласни с размера на новоформираните вноски, те продължили да заплащат точно задълженията си, тъй като били заплашени от принудително събиране по реда на ГПК. За увеличението на лихвения процент, те не били уведомени по никакъв начин. Посоченото едностранно определяне на вноската, ставало въз основа на неравноправни клаузи, които като противоречащи на закона, били нищожни. Такива били клаузите на чл. 3.1.2, чл. 3.3, чл. 3.7 и чл. 3.9 от сключения помежду им Договор за банков кредит. Тези клаузи попадали в приложеното поле на чл. 143 от З., където се съдържал примерен и неизчерпателен списък на неравноправните клаузи. При тези неравноправни клаузи имало уговорка във вреда на потребителя, тя не отговаряла на изискването за добросъвестност и водела до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца, или доставчика и потребителя. В случая всички условия били налице, тъй като банката запазила правото си да вдига едностранно лихвения процент по кредита до размери, които не можело да бъдат контролирани по никакъв начин. Не се оспорва, че банковия пазар е зависим и от обективни фактори, като икономическото състояние на пазара, но ако банката по някакъв начин, все пак предвид наличието на съответни специалисти- икономисти, можела да се ориентира в тази сложна пазарна ситуация, за ищците такава възможност, липсвала. Не било справедливо да се прехвърля риска от промяна на пазарните условия само върху ищците. Счита се, че процесните клаузи изпълвали фактическите състави на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от З., доколкото изпълнението на задължението на банката, зависело само от нейната воля, и можело да стане въз основа на непредвидено в него основание, и без възможност потребителя да се откаже от договора. Посочените клаузи, били неравноправни такива, по смисъла на чл. 146, ал. 2 от ЗЗД тъй като не били индивидуално уговорени. Клаузите в процесния Договор, чиято нищожност се атакува противоречали и на Директиви на Съвета /ЕО/. Налице било и предписание на Комисията на защита на потребителите /К./ до “Р. /България/” ЕАД, за отстраняването на тези неравноправни клаузи. На самостоятелно основание се твърди, че банката не изчислявала и не актуализирала коректно размера на месечните погасителни вноски. Счита се, че не били налице условията на вдигане на С. /стойността на банковия ресурс/ от страна на ответника. Поради изложеното се обуславя и интереса на ищците от предявяване на настоящите искове. Ищцата В. Б., се явява лично в съдебно заседание, и поддържа релевираните доводи. Ищецът М. Б., не се явява в съдебно заседание. Ищците доразвиват доводите си в писмена защита. Ангажират писмени доказателства. Ответникът [фирма], в едномесечния срок за отговор на исковата молба по чл. 131 ГПК, е депозирал писмен отговор, в който оспорва предявените искове, като неоснователни и недоказани. Твърди, че в исковата си молба, ищците не сочели никакви конкретни аргументи за причините, поради които те считат процесните четири клаузи за неравноправни. Изрично в сключваните между страните Анекс № 1/ 15.09.2009г. и Анекс № 2/ 10.12.2009г., подробно били описани пазарните фактори, които влияели върху ресурса, като било посочено, че промените в един или повече фактори били основание за промяна в С. на банката в лева. Предвидено било, че променливата компонентна на С. ще се определя от банката, но в зависимост от това как се изменят пазарните фактори, които влияят на ресурса. Тези промени можели да доведат както до повишение, така и до понижение на С.. В този смисъл клаузите на чл. 3.1.2 и чл. 3.3 от Договора за кредит, съответно променени с чл. 6 от Анекс № 1/ 15.09. 2009г., изобщо не увреждали ищците, и не водели до никакво значително неравновесие между правата на страните по договора. Напротив, тези клаузи били уговорени с оглед интересите и на двете страни, тъй като никой не можел да предвиди с точност какви промени ще настъпят на пазара по време на действието на срока на договора, тъй като промените можели да бъдат както в насока- понижаване на С., така и в насока- повишаване. С чл. 7 от Анекс № 2/ 10.12.2009г., ищците изрично потвърдили приложимата по кредита лихва. Възможността за едностранна промяна на лихвата била допустима уговорка съгласно чл. 10, ал. 3 от Закона за потребителския кредит, който бил приложим и към процесния договор. Атакуваните клаузи изцяло отговаряли на изискването за добросъвестност, доколкото от м. декември 2010г. насам, С. бил в посока надолу, което се отразявало и на размера на отпусканите заеми. Чл. 143, т. 3 от З. бил абсолютно неотносим към сочените от ищците клаузи по Договора за кредит. Не била налице и неравноправност по смисъла на чл. 143, т. 10 от З., доколкото имало ясно фиксирани правила за промяната на С.. Неоснователно било и твърдението за неравноправност на клаузите по договора, поради противоречието им с чл. 143, т. 12 З., тъй като ясно било посочено в него, че лихвеният процент е равен на С. плюс надбавка от 3. 2 пункта. Неоснователен бил и доводът на ищците, че не можели да се откажат от договора. Очевидно било, че след като те са получили престацията по договора- а именно сумата по уговорения ипотечен кредит, е абсолютно нелогично да се откажат от договора, без да я връщат, а ако са имали воля и желание за това, са можели да се възползват от възможността за предсрочно погасяване, което било изрично предвидено в чл. 4.3 от Договора, а също така и от възможността по чл. 4.4 от същия, във връзка с възможността за рефинансиране на кредита. На самостоятелно основание, исковите претенции били неоснователни, и поради факта, че ищците сами подали на 07.12.2009г. и на 29.07.2009г., молби за преструктуриране на кредита. Нямало никакъв документ, изходящ от тях, в който те да са заявили несъгласие с променените лихви, да са ги оспорили или да са възразили, че същите са недължими или неправилно определени. Ответникът в съдебно заседание, чрез проц. си представител- адв. С. Г., поддържа изложените в отговора доводи, оспорвайки основателността на предявените искове. Доразвива доводите си в писмена защита. Анализа на събраните доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, сочи на установено от фактическа страна следното : Не е спорно между страните обстоятелството, че същите на 22.03.2007г. са сключили Договор за банков /ипотечен/ кредит, по силата на който, ищцата В. Б., в качеството на кредитополучател, и ищецът М. Б., в качеството на съдлъжник, са се задължили солидарно, да върнат на ответника- кредитодател, получената в заем от него, парична сума от 143 620 лв., за срок от 15 години, на месечни погасителни вноски, посочени в Приложение- Погасителен план, неразделна част от договора. В чл. 3.1.1. от Договора за кредит, страните са договорили, за първите 12 месеца, считано от дата на усвояване на кредита, банката да прилага годишна лихва в размер на 1. 5 %. В чл. 3.1.2. е посочено, че след изтичане на този срок от 12 месеца, банката ще прилага годишна лихва от 7. 7 % за остатъчния срок и сума на кредита. Посочено е, че лихвата представлява С. за лева /стойността на банковия ресурс, определен от банката + 3. 2 % /пункта/ надбавка годишно. Като определение на С. е посочено, че същият представлява “лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка “предлага“ плюс законоустановените разходи на Банката, в т. ч. за поддържане на З. и свързаните с Фонда за гарантиране на влоговете, изчислявани текущо от отдел “Ликвидност и инвестиции“ при Банката“. В чл. 3.3. от договора, е посочено, че при промяна на пазарните условия, банката може едностранно да променя лихвата, в частта С., като новият лихвен процент ще влезе в сила от датата, посочена в уведомлението до кредитополучателя. В чл. 3.7. от процесния договор, страните са предвидили, че при промени в нормативната база, настъпили след сключване на договора, засягащи предоставянето, усвояването и погасяването на кредита и други подобни, кредитополучателя/съдлъжника се задължават да възмездят банката за всички допълнителни разходи, комисионни и такси, които биха могли да възникнат от тези промени. В чл. 3.9. е предвидено, че при забава в плащането на дължимите съгл. договора суми, кредитополучателят/съдлъжника дължат на банката наказателна лихва за забава в размер на уговорената лихва, увеличена с 8 /осем/ пункта надбавка годишно върху неизплатената част от главницата /в т. ч. и непадежиралите вноски/ за времето на забавата, до окончателното погасяване на забавените вноски. В чл. 4.3., страните са договорили правото на кредитополучателя/ съдлъжника да погаси предсрочно- напълно или частично, банковия кредит, след отправяне на 2- дневно предизвестие до Банката, като в този случай той дължи комисионна в размер на 3 % върху предсрочно погасената сума, а в чл. 4.4. от същия е предвидено, че в случай на предсрочно погасяване, чрез рефинансиране от страна на банката- ответник, комисионна няма да се дължи /л. 15- 25 от делото/. Не е спорно, че за обезпечаване на задълженията си, ищците са учредили в полза на банката- ответник, договорна ипотека върху закупения от тях недвижим имот, съобразно Нотариален акт за учредяване на договорна ипотека от 02.04.2007г. АКт № 55, том І, рег. № 981, дело № 48/ 2007г. по описа на Нотариус М. Г.- К. /л. 26- 29 от делото/. Не е спорно, че с Анекс № 1/ 15.09.2009г. към Договора за кредит, страните по него, са направили промени в съдържанието на първоначалните клаузи на банковия кредит, в следните насоки- променили са падежната дата на месечните погасителни вноски, от 25- то, на 15- то число на съответния месец; дали са по- детайлна дефиниция на понятието “С.“ и “пазарни условия“, използвано като критерий за определяне на лихвения процент дължим по кредита, като в чл. 6 са посочили, че С. се определя от Комитет по управление на активите и пасивите на банката и може ежемесечно да бъде преразглеждан при условията на чл. 6.1. от Анекса. В чл.6.1. е предвидено, че при промяна на пазарните условия, представляваща изменение в едно или повече от посочените по- долу условия, които в своята съвкупност влияят върху стойността на С., банката може едностранно да променя лихвата по кредита, в частта С., като в шест точки, са посочени възможните хипотези за това, които стоят вън от волята на банката /л. 244 и 245 от делото/. Не е спорно, че с Анекс № 2/ 10.12.2009г. към Договора за кредит и вече сключения Анекс № 1, въз основа на подадена молба от ищцата В. Б. /л. 258 от делото/, която е поискала реструктуриране на кредита, страните по делото, са направили промени в съдържанието на първоначалните клаузи на договора за банков кредит, в частта досежно заплащаната от ищците лихва, като за определен период, са отложили заплащането на такава, препотвърждавайки начина на изчислението й /л. 246- 248 от делото/. Приети като доказателства са Справки за стойността на индексите Софибид и Софибор, за периода 22.03.2007г.- 22.103.2013г. /л. 42- 67 от делото/. Приети като доказателства са и Препоръки /становища/, дадени от Комисията за защита на потребителите, до банки, във връзка с наличието в техните Договори за кредит и Общи условия на “неравноправни клаузи“, обективирани в Протокол № 26/ 10.06.2012г. /л. 68- 102 от делото/. Приета като доказателство е и Методология и критерии за промяна на С. на [фирма] /л. 292- 295 от делото/. От заключението на изслушаната съдебно- счетоводна експертиза изготвено от вещото лице Б. Х., се установява, че компонентите на С., така както са посочени в чл. 3.1.1. от договора включвали лихвения процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка “предлага“- Софибор и разходи за Фонда за гарантиране на влоговете в Банките и минимални задължителни резерви, като вещото лице подробно е посочило как се формират и изчисляват тези два компонента. Понятието за С. не отговаряло на индекса Софибор. Софибор- 12 месечен бил един от основните компоненти на С. за лева, но самият С. бил съвкупност от компоненти и нямал еднозначна съпоставимост с друг известен индекс. На база на извършения от вещото лице анализ, същото е достигнало до категоричния извод, че изчисленията за С. на ответната банка отговарят на дефиницията за С. в Договора за кредит и подписаните анекси към него. Понятието “пазарни условия“ имало обективен характер, но нямало конкретно определение и съответно измерител. В чл. 3.1.2. на процесния Договор за кредит, а впоследствие в чл. 6.1. от Анекс № 1, били посочени пазарните условия, които влияят върху формирането на променливия компонент на лихвата, наречен С.. Същите имали конкретен цифров израз и изменението им можело да се проследи. Компонентите, образуващи С., били обективни като Банката не можела да влияе върху тях. Предсрочната изискуемост на кредита настъпила на 27.12.2012г. За периода 2007г.- 2013г. общите пазарни условия в световен мащаб се влошили в значителна степен, започнали банкови фалити, затруднения и трудно справяне с кризата, особено в Европа. Европейските банки, в т. ч. и [фирма] получавали завишени надбавки за кредитен риск при използването на външно финансиране. Това ефективно увеличавало лихвения процент по заетите от банката средства, и съответно предизвиквало ръст на разходите за ресурс на банката. При изчисленията на С., ответникът използвал средните месечни стойности на Софибор, извлечени от официалния сайт на БНБ. Промените в С. на Банката- ответник били онагледени в табличен вид в приложените към заключението Справки- № 2, № 3 и № 4. От разпита на вещото лице в съдебно заседание се установява, че Софибор по дефиниция, съвпадал със С., в частта относно лихвата на междубанковите депозити, С. обаче имала и други компоненти, освен Софибор, и в този смисъл, Софибор и стойността, не съвпадали, тъй като имало и други компоненти. Софибор бил по- тясното понятие, а в С. се включвали, освен Софибор, и разходите на банката за минимални резерви, за Фонда за гарантиране на влоговете и т. н. С. била част от пазарните условия и съответно стойността на депозитите. Ответната банка, участвала в групата от банки, която образували Софибор. Нямало такъв индекс, който напълно да съответства и да се припокрива със С.. При отговора си на въпроси № 4, № 5 и № 6, вещото лице имало предвид, че изцяло, и в съответствие с договореностите, Банката променяла своевременно размера на месечната вноска, съобразявайки компонентите на Софибор и С. така, както са заложени в договора. При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни изводи : Предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, са процесуално допустими- налице са активно и пасивно легитимирани страни и правен интерес от предявяването им- ищците претендират обявяване нищожността на четири клаузи от сключен с ответника Договор за банков кредит, с твърдения за противоречие на тези клаузи с императивни разпоредби на закона- чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от З.. Исковете са неоснователни. Договорът за банков кредит е търговска сделка от категорията банкови сделки, имащи за предмет предоставяне на финансова услуга, свързана с дейността на кредитни институции, по смисъла на пар. 13, т. 12 от ДР на З., обн. в ДВ, бр. 99 от 09.12.2005г., в сила от 10.06.2006г. Като такъв вид търговска сделка за предоставяне на финансова услуга, той попада в приложното поле на З., вкл. нормите на чл. 143- 146 от З. /по арг. от чл. 144 от З., уреждащ изключенията, при които е неприложимо правилото за приемане за неравноправна клауза в договор, сключен с потребител/. Процесният договор за банков ипотечен кредит е сключен на 22.03.2007г., по време на действието на З. приложима към процесното правоотношение и инкорпорирала нормите на Директива 93/ 13/Е. на Съвета от 05.04.1993г. относно неравноправните клаузи в потребителските договори. Към този момент действа и Законът за потребителския кредит /З./, обн. в ДВ бр. 53 от 30.06. 2006г., в сила от 01.10.2006г., от приложното поле на който изрично в чл. 3, ал. 5, т. 1 от същия са изключени договорите за кредит, обезпечени с ипотека върху недвижим имот. Процесният договор за ипотечен кредит като нямащ за предмет потребителски кредит и като обезпечен с ипотека върху недвижим имот е изключен от регламентацията на З. /отм./, попадайки под правната уредба на З.. Съгласно чл. 143 от З. неравноправна клауза в договор, сключен с потребител, е всяка уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя, при определени хипотези, регламентирани в цитираната правна норма, измежду които : т. 3- поставя изпълнението на задълженията на търговеца или доставчика в зависимост от условие, чието изпълнение зависи единствено от неговата воля; т. 10- при предвидена възможност на търговеца да променя едностранно условията по договора въз основа на непредвидено в него основание и т. 12- при предвиждане цената да се определя при получаването на стоката или услугата, или при предоставено право на търговеца или доставчика да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателно определената цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключването на договора. Съгласно чл. 145, ал. 1 от З. неравноправната клауза в договор с потребител се преценява, като се вземат предвид видът на стоката или услугата- предмет на договора, всички обстоятелства, свързани с неговото сключване към датата на сключването, както и всички останали клаузи на договора или на друг договор, от който той зависи. Неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако са уговорени индивидуално /чл. 146, ал. 1 от З./. Клаузи, които не са уговорени индивидуално, са дефинирани в чл. 146, ал. 2 от З.- клаузи, изготвени предварително, при които потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им и е посочен пример за такива клаузи при договорите, сключвани при общи условия, като изброяването не е изчерпателно. В чл. 144 от З. са посочени изключенията, при които определени хипотези, регламентиращи неравноправни клаузи в договори с потребители, визирани в чл. 143 от З., са неприложими. Така според чл. 144, ал. 3 от З. нормите на чл. 143, т. 7, 10 и 12 не се прилагат спрямо сделки с ценни книжа, финансови инструменти и други стоки или услуги, чиято цена е свързана с колебанията /измененията на борсовия курс или индекс или с размера на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги. От гореизложеното следва, че за да е нищожна като неравноправна договорна клауза в договор, сключен с потребител, тя следва да не е уговорена индивидуално и да осъществява някой от фактическите състави на чл. 143 от З., като същевременно не попада в някое от изключенията на чл. 144 от З.. Процесните атакувани договорни клаузи /чл. 3.1.2., чл. 3.3., чл. 3.7. и чл. 3.9 от Договора за кредит от 22.03.2007г./, макар да не са част от Общи условия, не са индивидуално уговорени, доколкото са били изготвени предварително от банката- ответник и ищците не са имали възможност да влияят върху съдържанието им. Тежестта за установяване на твърдяното от ответника обстоятелство, че договорната клауза е индивидуално уговорена, съгласно чл. 146, ал. 4 от З., е върху банката, която не е ангажирала доказателства за осъществяването на този благоприятен за нея факт. Като неиндивидуално уговорена, тя би могла да е нищожна, ако е неравноправна по смисъла на чл. 143- 144 от З.. Постигнатото съгласие между съконтрахентите в чл. 3.1.2. и 3.3. от процесния договор за кредит е в насока размер на дължима възнаградителна лихва на Банката : С. + твърда и ясно посочена компонента- 3. 2 %, който годишен лихвен процент към датата на сключване на договора е- 7. 7 %. Посочено е как се определя С.- лихвен процент по междубанковите депозити за съответния период и валута по котировка “предлага“ + законоустановените разходи на банката, в т. ч. за поддържане на задължителни минимални резерви и свързаните разходи с Фонда за гарантиране на влоговете в банките. Само при настъпване на промяна в някои от компонентите, образуващи С., по силата на посочените договорни клаузи на чл. 3.1.2. и 3.3., Банката може да увеличи договорения годишен лихвен процент, и то само в частта досежно С. /не и досежно другата компонента/, при която е отпуснат ипотечния кредит. В конкретизация /доразвиване/ на така постигнатото съгласие, са и разпоредбите на чл. 6 и чл. 6.1. от Анекс към Договора за кредит от 15.09.2009г., в които са формулирани, изчерпателно, в шест пункта, хипотезите, при които съответния орган на ответника, би могъл да измени С.. Доколкото процесния Договор за банков кредит, е сделка, сключена с потребител, имаща за предмет финансови инструменти, чиято цена е свързана с измененията на лихвения процент на финансовия пазар, които са извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги /доколкото никоя от възможните хипотези на изменение в пазарните условия не зависи и не е под контрола на ответната банка/, то атакуваните клаузи попадат в приложното поле на изключението, визирано в чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., според което не са неравноправни договорни клаузи на такъв договор, макар да осъществяват фактическите състави на чл. 143, т. 10 и 12 от З.. Следователно дори да е договорено, че доставчикът на финансови услуги може да променя едностранно условията на договора въз основа на непредвидено в него основание и да увеличава цената, без потребителят да има право в тези случаи да се откаже от договора, ако окончателната цена е значително завишена в сравнение с цената, уговорена при сключване на договора и това да е във вреда на потребителя и да води до значително неравновесие между правата и задълженията на двете страни по договора, тази договорна клауза няма да е неравноправна, щом попада в изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от З. и касае обективни фактори на финансовия пазар, намиращи се извън контрола на доставчика. Доколкото предвидените в чл. 3.1.2. и чл. 3.3. клаузи от процесния договор дават възможност на банката за едностранно увеличение на договорения годишен лихвен процент, в частта досежно С., съставляващ цената на предоставяната финансова услуга, и същата е обусловена от обективни факти на финансовия пазар, независещи от волята на ответника, следва да се приеме за осъществено изключението на чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., при което е безпредметно обсъждането дали договорната клауза е неравноправна по смисъла на чл. 143, т. 10 и 12 от З.. Неравноправността на договорна клауза от договор, сключен с потребител следва да бъде преценявана към момента на сключване на договора, като се изхожда единствено от нейното съдържание и съобразно критериите на чл. 145, ал. 1 от З.. Поради това при преценката дали договорните клаузи са неравноправни следва да бъдат съобразени горепосочените договорени обективни критерии за промяна на лихвения процент, които са извън контрола на банката по смисъла на чл. 144, ал. 3, т. 1 от З., а не залегналите в Методологията на банката критерии за определяне на базовия лихвен процент, които са едностранно посочени от последната, в нейн вътрешен акт. Ето защо, при това систематическо, логическо и граматическо тълкуване на атакуваните договорни клаузи, настоящата инстанция приема, че те не са неравноправни, макар да не са индивидуално уговорени, поради което и не са нищожни по смисъла на чл. 146, ал. 1 от З., и като действителни са породили желаните от страните правни последици. Включените от тях в постигнатото съгласие критерии за едностранна промяна от страна на банката на договорения годишен лихвен процент по кредита са обективни, попадащи извън контрола на търговеца или доставчика на финансови услуги и обусловени от обективни фактори на финансовия пазар, поради което следва да се приеме, че не е налице нарушение и на чл. 143, т. 3 от З.. В тази насока е тълкуването на сходни клаузи от Договори за ипотечен кредит, дадени и от други съдилища- напр. Решение № 693/ 06.02.2012г. на СГС по възз. гр. д. № 9180/ 2011г. по описа на съда и др. И макар посоченото дотук, да е от естество, че да обуслови неоснователност, на предявените искове, досежно нищожността на клаузите на чл. 3.1.2. и чл. 3.3., за пълнота на изложението, ще следва да бъдат посочени и допълнителни съображения, в насока- неоснователност на ищцовата теза. По принцип, в световен мащаб, съществуват два начина за определяне на договорната /възнаградителната/ лихва, като първият е фиксирането й като точно определен процент за целия период на договора, а втория начин, е променливата лихва. Същата се състои от два компонента, а именно базисно /реферативно/ лихвено равнище и надбавка /марж/ над него. Първият компонент е динамичен такъв, тъй като при промяна на определени условия се променя и лихвената стойност на капитала предоставян по договорите за кредит. Надбавката остава постоянна и не подлежи на промяна. Уговарянето на такава лихва по договорите за банков кредит не е забранено /а даже е и изрично предвидено като възможност по Закона за кредитните институции /ЗКИ/. Освен това забрана за уговаряне на променлива лихва не се съдържа и в Директива № 93/ 13/ 05.04.1993г. Е. на Съвета относно неравноправните клаузи в потребителските договори и в Директива № 102/ 22.12. 1986г. на Е. на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите- членки относно потребителския кредит- чл. 3, чл. 4, т. 2 и чл. 6, т. 2. Същевременно Директива № 48/ 23.04.2008г. на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/Е. на Съвета допуска уговарянето на променлива лихва при потребителските договори, което е видно от т. 32 на Преамбюла, чл. 3, пар. 1, б. "й" и чл. 4, т. 2, б. "а". Последната директива влиза в сила двадесет дни след публикуването и в Официалния вестник на Европейския съюз, което е станало на 23.04.2008г. Същевременно тя отменя Директива № 102/ 22.12.1986г. на Е. на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите- членки относно потребителския кредит, считано от 11.06.2010г. Срокът от влизане в сила на Директива № 48/ 23.04.2008г. на Европейския парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/Е. на Съвета до отмяната на Директива № 102/ 22.12.1986г. на ЕП и на Съвета за сближаване на законовите, подзаконовите и административните разпоредби на държавите- членки относно потребителския кредит е период, в който страните членки би трябвало да транспонират директивата във вътрешното си законодателство, което означава, че през него директивата е действаща. С оглед на това е допустимо уговарянето на променлива лихва при договорите за банков кредит, както и е направено в случая по договора за процесния кредит. В този случай всяка промяна в променливата компонента- в случая наречена С. /стойност на банковия ресурс/ води до промяна на дължимата се по кредита лихва, за периода след датата на промяната. При променливата лихва страните по договора за банков кредит отнапред изразяват съгласие за определяне на размера на лихвата по този начин и заемателите се считат обвързани от тази уговорка, както и от изменението на променливата компонента, дори и това да не е изрично предвидено в договора. В разпоредбите на чл. 3.1.2. и 3.3. от договора е посочено изрично, че при промени в пазарните условия, които още по- ясно са дефинирани в чл. 6.1. от Анекс № 1/ 15.09.2009г. сключен между страните, банката- ответник, има право едностранно да промени лихвата, в частта досежно С., по общозадължителен за страните начин. В този случай дължимата се от кредитополучателя лихва по договора за кредит се променя по време на същия, но това става въз основа на обстоятелство, което е предвидено в договора, а именно- промяната в компонентите на С., респ. пазарните условия, които са в достатъчна степен индивидуализирани. Затова тази промяна не може да послужи като основание за прогласяване на нищожността на клаузата като неравноправна такава по смисъла нито на чл. 143, т. 3 от З., нито по смисъла на чл. 143, т. 10 от З.. В този случай, заемателите трябва да са уведомени за лихвения процент, изразен като годишен лихвен процент, метода за изчисляване на лихвата, както и условията, при които може да се променя лихвата до пълното погасяване на кредита, каквото е изискването на чл. 58 от ЗКИ. Поради това ако не бъде спазена методиката за промяна на променливата компонента от лихвата или не са налице обстоятелства за измененията посочени в нея, заемателят може да оспорва, определения нов размер на лихвата и да иска връщане на платеното в повече по реда на чл. 55, ал. 1 от ЗЗД, тъй като ще е налице действие на банката извършено в нарушение на договора. В случай, че вследствие на изменение в условията, промяната на лихвите и техния размер станат прекомерни за заемателя, той разполага с посочената по- горе възможност да иска изменение или прекратяване на договора по реда на чл. 307 от ТЗ. Освен това, налице са и договорени от страните по договора за кредит изрични хипотези на предсрочното му погасяване по чл. 4.3. и чл. 4.4 /връщане на заетата сума/, в последния случай даже, и без дължимост на каквито и да е лихви. Следва да се има предвид и, че чл. 145 от З. въвежда критерии за тълкуване на уговорките в договора, въз основа на които да бъде определено дали същите са неравноправни. При това тълкуване не може да се изхожда само от защита на правата на потребителя, а трябва да се имат предвид и правата на доставчика на услугата. В случая следва да се има предвид и, че се касае за солидарно възникнало задължение от страна на две физически лица, които са изпитвали финансови проблеми в хода на изплащането на кредита, касае се за договор за банков ипотечен кредит, който е сключен за продължителен период от време, а именно- 180 месеца. През този период, банката- ответник, е лишена от възможността да използва предоставените по кредита парични средства. От друга страна, лихвата представлява възнаграждение на заемодателя за предоставената на заемателя сума и представлява стойността на заетия капитал през определени периоди от време. Затова заемодателят не би трябвало да бъде лишен от възможността да получава възнаграждение за заетия капитал, такова каквото е то за определения период на време от действието на договора. Установяването на фиксиран лихвен процент би го лишило от тази възможност. Затова същият е предпочитан при краткосрочните, но не и при средносрочните и дългосрочните кредити. Освен това е възможно /а даже в случая се е и реализирало/ лихвения процент да бъде променен до размер, по- нисък от установения при сключването на договора такъв, който факт, също се пропуска от ищците, доколкото не е предвидено, че няма да се пада под определен минимален процент, при определени условия. В този случай не би се наложило заемателите да искат от Банката да промени лихвения процент в тяхна ползва, ако той не е фиксиран. На самостоятелно основание, при положение, че в договора за кредит, ясно и точно е разписано, как се формира договорната /възнаградителна/ лихва- а именно- С. + надбавка в размер на 3. 2 пункта, не би могло да се твърди, че съществувала неяснота относно начина на изчисление, нито, че банката едностранно можела да променя лихвата по договора на непосочено основание- напротив основанията на които е възможно и увеличаване, и намаляване на лихвата, са посочени изрично и в договора, и в анексите към него- те са зависими основно от международни пазарни индекси като Юрибор, Л. и националния Софибор, от вноските към Фонда за гарантиране на влоговете в банките, от промяната в кредитния рейтинг на Република България, върху които е очевидно, че няма как “Р. Б. България” да влияе, а същите отразят към определен момент изключително обективно съответната пазарна конюнктура, и са нейн обективен измерител. На самостоятелно основание, пък следва да се има предвид и изслушаното експертно заключение, според което банката- ответник, изцяло е спазила установените правила относно изчисляването на С., и като резулат от това спазване на договорения в чл. 3.1.2. размер на възнаградителната лихва. Отново поради посочените причини, не би могла да бъде обявена за нищожна и клаузата на чл. 3.7. от договора за банков кредит, според която “при промени в нормативната база, настъпили след сключване на договора, засягащи предоставянето, усвояването и погасяването на кредита и други подобни, кредитополучателя/ съдлъжника се задължават да възмездят Банката за всички допълнителни разходи, комисионни и такси, които биха могли да възникнат от тези промени“, тъй като от една страна, както е посочено в съдържанието на самата клауза, се касае за нормативни промени, т. е. такива които определено нито зависят, нито са поставени в зависимост от волята и желанието на ответника, а от трето- лице- нормотворец, върху когото банката, няма никакви възможности да въздейства, а от друга страна, дори и да настъпят такива, едва след реалната им, а не хипотетична направа, би възникнало подобно евентуално задължение за длъжниците, които в крайна сметка и икономически експлоатират и се ползват от отпуснатия им кредит, и е напълно логично да вземат участие в покриването на подобни разходи. Не може да се приеме за неравноправна и клаузата на чл. 3.9. от договора, при която е предвидено, че при забава в плащането в уговорените от двете страни по договора срокове, ще се дължи допълнителна /наказателна/ лихва в размер на договорената лихва + 8 пункта надбавка, доколкото това е санкция за неправомерно поведение, а не произволна и без основание предвидена за начисляване в полза на Банката, лихва при неясни условия. С оглед на това, атакуваните клаузи на чл. 3.1.2., 3.3., 3.7 и 3.9., нито досежно начина на формиране на лихвения процент /договорната лихва/ по кредита, нито досежно начисляваната наказателна лихва, при просрочие в договора за кредит, нито досежно евентуалното поемане на разноски, при промяна в нормативната уредба, са неравноправни по смисъла на чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от З., поради което и предявените искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД за прогласяване на нищожостта им, са неоснователни, и като такива следва да бъдат отхвърлени. По разноските. С оглед изхода на делото, на ответника се следват сторените разноски, съобразно представения списък по чл. 80 от ГПК, в общ размер на 480 лв. за заплатено адвокатско възнаграждение и депозит за изслушаното вещо лице. Водим от горното и на основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД, съдът Р Е Ш И : ОТХВЪРЛЯкато НЕОСНОВАТЕЛНИ и НЕДОКАЗАНИ, предявените от В. К. Б., с ЕГН [ЕГН] и М. Н. Б., с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес : [населено място] срещу [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление : [населено място] представлявано от М. А., Ц. П., Е. В., А. А. и М. Ф., обективно и кумулативно съединени искове с правно основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от ЗЗД, за прогласяване на нищожността на чл. 3.1.2, чл. 3.3, чл. 3.7 и чл. 3.9 от сключения помежду им Договор за банков кредит от 22.03.2007г., поради противоречие с чл. 143, т. 3, т. 10 и т. 12 от З., тъй като същите били “неравноправни клаузи“. ОСЪЖДАВ. К. Б., с ЕГН [ЕГН] и М. Н. Б., с ЕГН [ЕГН], и двамата с адрес : [населено място] да заплатят на [фирма], с ЕИК[ЕИК], със седалище и адрес на управление : [населено място] представлявано от М. А., Ц. П., Е. В., А. А. и М. Ф., сумата от 480. 00 лв. /четиристотин и осемдесет лева/, представляваща сторени по делото разноски. Решението може да се обжалва пред Окръжен съд- Благоевград в двуседмичен срок от връчването му на страните. РАЙОНЕН СЪДИЯ : |