РЕШЕНИЕ
№ 233
гр. Кюстендил, 26.02.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КЮСТЕНДИЛ, XIV-ТИ СЪСТАВ, в публично
заседание на пети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния
състав:
Председател:Мария Ем. Антова
при участието на секретаря Валентина Сп. Стоицова
като разгледа докладваното от Мария Ем. Антова Гражданско дело №
20241520102278 по описа за 2024 година
за да се произнесе, взе предвид следното:
Делото е образувано по искова молба на Д. Г. О. против „Кеш Пойнт
България“ ЕООД.
Ищцата твърди, че на 24.06.2024г. е сключила процесния договор за
кредит с ответника, като бил отпуснат заем в размер на 1800 лева. В договора
било посочено, че фиксирания лихвен процент ще бъде в размер на 51 %, а
ГПР ще бъде в размер на 64,47 %.. В чл.5, ал.1 било уговорено, че ищцата се
задължавала в срок до 3 дни от сключване на договора да предостави на
заемодателя едно от следните обезпечения – поръчител физическо лице, което
да отговаря на определени от кредитора условия или банкова гаранция. При
неизпълнение, било уговорено заплащането на неустойка в размер на 2459,31
лева. Твърди се, че посочената неустойка била включена в погасителния план,
като по този начин действителната цена на отпуснатия заем всъщност била в
размер на 4884 лева, тоест значително повече от очакваната за връщане сума в
общ размер от 2901 лева. Наред с това, в договора била предвидена клауза,
предвиждаща, че в тежест на потребителя /тоест на ищцата/ били всички
разходи за извънсъдебно събиране на вземането – писма, съобщения,
посещения на адрес и т.н. Твърди, че посочените клауза за начисляване на
разходи в тежест на ищцата и неустойка за непредоставяне на обезпечение
противоречели на чл.10а, ал.2 ЗПК. Счита се, че за ищцата е възникнал правен
интерес от това да се уточнят действителните параметри на съществуващата
между страните облигационна връзка, независимо от това дали заемодателят
претендира сумите по въпросните клаузи, или не.
1
По отношение на неустойката за непредоставяне на обезпечение са
изложени следните твърдения: същата била нищожна, доколкото накърнявала
добрите нрави, излизайки извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функция и целяла единствено неоснователно обогатяване. Счита,
че клаузата е неравноправна и нищожна на основание чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП.
Същата противоречала на разпоредбата на чл.143, ал.3 ЗЗП. Наред с това,
счита се, че с въпросната клауза за неустойка се заобикаляла разпоредбата на
чл.33, ал.1 ЗПК, доколкото с нея се уговаряла още едно допълнително
обезщетение за неизпълнение на акцесорно задължение, от което обаче не
произтичали вреди. Било налице кумулиране на неустойка за забава с
мораторна лихва, а това било недопустимо. Ищцата твърди, че на основание
чл.146, ал.1 неравноправните клаузи били нищожно освен ако не са уговорени
индивидуално, но в процесния случай тя не е могла да влияе на съдържанието
на договора. Неустойката била нищожна на основание чл.26, ал.1, предл.3 ЗЗД
поради противоречието й с добрите нрави и поради изключително завишения
размер на същата спрямо размера на отпуснатия кредит.
В чл.6, ал.2 от договора било уговорено, че при забава на
кредитополучателя, кредиторът щял да пристъпи към извънсъдебно събиране
на вземането, като кредитополучателят следвало да заплати разходите на
кредитора по извънсъдебното събиране на вземането. Разходите се определяли
съгласно Тарифа за таксите за допълнителни услуги, предоставяни от
ответното дружество, видима на неговия уебсайт, и същата не можела да
надхвърля сумата от 210 лева. Доколкото въпросната такса била обвързана с
неизпълнение на задължения по договора, същата имала характер на
неустойка и като такава заобикаляла изискванията на чл.33 ЗЗП. Съответно,
посочената неустойка излизала извън присъщите й обезпечителна,
обезщетителна и санкционна функция. Наред с това, дори да се касаело не за
неустойка, а за такса, размерът на същата не бил ясно и точно определен в
договора, а последният препращал към Тарифата, находяща се на уебсайта на
дружеството, тоест можела да бъде променяна еднолично от ответника.
Твърди се, че ако ставало дума за такса, то същата била във връзка с
управлението на договора, съответно не следвало да се товари потребителя да
ги заплаща с оглед на забраната по чл.10а, ал.2 ЗПК. С оглед гореизложеното,
посочената клауза чл.6, ал.2 от процесния договор била неравноправна по
смисъла на чл.143, т.3 ЗЗП и нищожна на основание чл.10а, ал.2 и чл.33, ал.1 и
ал.2 ЗПК.
Искането към съда е да уважи предявените искове. Претендира
разноски.
В срока по чл.131, ал.1 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от
ответника, с който е посочено, че предявените искове са неоснователни
поради следното: На първо място, счита се, че процесният договор отговарял
на всички изисквания на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.7 – 12 и ал.2 ЗПК. Не била
нарушена разпоредбата чл.19, ал.4 ЗПК, доколкото уговорения размер на ГПР
/64,47 %/ бил по-нисък от законоустановения към момента на сключване на
договора /68,90 %/. На следващо място, процесната неустойка била с
фиксиран размер, съответно ищцата била наясно с нейния размер към
2
момента на сключване на договора, както и за неизпълнение на какви
задължения е била предвидена. В погасителния план било отбелязано кога е
щяла да бъде начислена, а разсрочването на същата, при евентуално
неизпълнение от страна на кредитополучателя, било предвидено единствено
за негово улеснение и в този смисъл посочената неустойка не нарушавала
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Касаело се за индивидуално параметри на
договора, доколкото към момента на сключването на същия, ищцата била
уведомена за всички евентуално дължими суми по него. На следващо място,
посочената клауза за неустойка била действителна, доколкото процесният
договор бил изцяло сключен по волята на ищцата и същата имала право на
отказ от същия в 14-дневен срок. Твърди се, че ищцата не е имала никакво
намерение да предостави исканото обезпечение, а единствено целяла да се
обогати неоснователно от ответника, завеждайки в последствие
неоснователни искови претенции срещу него. Неоснователно било
твърдението неустойката да противоречала на добрите нрави. Същата не
противоречала на чл.33, ал.1 ЗПК, доколкото се начислявала при
неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение, а не при
забавено изпълнение по договора от страна на кредитополучателя. На
следващо място, не било налице нарушение на разпоредбите на ЗПК с
процесната неустойка, като наред с това клаузите по договора били
индивидуално уговорени. Съответно, ищцата била запозната с всички
параметри на договора към момента на сключването, оттам и с
икономическите последици от същия, а това изключва нарушението на
разпоредбите на чл.143 и чл.146 ЗЗП. Отделно от всичко гореизложено се
посочва, че за периода 2023г. – 2024г. ищцата била сключила 16 на брой
договора с трите дружества, финансови институции от групата на „Ем Ви
Файненс“, чиято собственост били „Сити Кеш“ ООД, „Кредирект“ ЕООД и
„Кеш Пойнт България“ ООД, съответно всичките договори били с идентични
продукти, конкретно предвиждали подобна неустойка при непредоставяне на
обезпечение. Съответно, още със сключването на първия по време договор,
ищцата се запознала с начина на формиране на същата, и е била наясно с
условията при сключването на останалите 15 договора и е получила заемните
суми по тях. С оглед на гореизложеното, в противоречие с принципа на
добросъвестността по чл.12 ЗЗД ищцата била сключила процесните договори с
цел да се ползва с предоставените й заемни суми, а след това да заведе искове
за недействителност на договорите. В противен случай е щяла да се откаже
още от първия договор, или не е щяла да сключва останалите 15 на брой.
Всичко това водело и до единствения извод за добросъвестност на кредитора,
предвид че в продължение на две години ищцата е ползвала един и същи
кредитен продукт и многократно се била запознала с условията на същия. На
следващо място, процесният договор следвало да се тълкува с оглед на
трайните облигационни отношения между страните, създадени на базата на
сключените многобройни договори помежду им, съдържащи идентични
условия.
Неоснователни били твърденията, касаещи клаузата в чл.6, ал.2 от
договора. Не се касаело за такси по договора за допълнителни услуги, а за
3
разходи във връзка с неизпълнението, като посочването им в Тарифата не ги
превръщало в нещо различно. Моли се исковете да бъдат отхвърлени.
Претендират се разноски.
В проведеното открито съдебно заседание страните, редовно призовани,
не се явиха, нито изпратиха процесуални представители. С депозирана молба
от ищеца, същият уведоми съда за служебната ангажираност на
пълномощника си и изрази желание делото да се разгледа в негово отсъствие.
Депозирана е и молба от ответника, в която се поддържат разсъжденията в
отговора на исковата молба и се иска постановяване на неприсъствено
решение срещу ищеца. Възразява се срещу искането за присъждане на
разноски за адвокатско възнаграждение по двата иска. По делото са
ангажирани писмени доказателства.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл.12
ГПК, намира за установено следното от фактическа и правна страна:
Предявени са установителни искове с правно основание чл.26, ал.1, пр.1
и пр.3 ЗЗД за признаване за установено между страните, че клаузите в чл.11 и
чл.6, ал.2 от Договор за потребителски кредит № 1096624/24.06.2024г. са
нищожни. Исковата молба е редовна, а предявените с нея искове са
процесуално допустими.
По делото не се спори, че на 24.06.2024 г. между страните е сключен
договор за потребителски кредит № 1096624, по силата на който "Кеш Пойнт
България" ЕООД е предоставило на Д. Г. О. в качеството й на
кредитополучател сумата в размер на 1 800 лв., която е следвало да бъде
върната в срок до 26.05.2025г. с плащането на 11 месечни погасителни вноски.
Ищецът е физическо лице, което при сключване на договора е действало извън
рамките на своята професионална дейност, а ответникът е предоставил
кредита в рамките на своята търговска дейност, т. е. страните по договора за
кредит имат качеството съответно на потребител по смисъла на чл.9, ал.3 ЗПК
и на кредитор по смисъла на чл.9, ал.4 ЗПК. Сключеният между страните
договор по своята правна характеристика и съдържание представлява договор
за потребителски кредит, поради което неговата валидност и последици
следва да се съобразят с изискванията на специалния закон – ЗПК в
релевантната за периода редакция. Предвид неравнопоставеното положение
между страните по правоотношението ЗПК предвижда редица специални
правила, рефлектиращи върху действителността на облигационното
правоотношение – глава Шеста на ЗПК. Всяка клауза в договор за
потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне изискванията
на този закон, е нищожна – чл. 21, ал. 1 ЗПК.
В чл.5 от договора е предвидено, че договорът за кредит ще бъде
обезпечен с поне едно от следните обезпечения – банкова гаранция или
поръчител, отговарящи на посочените условия. Според чл.11 в случай, че
кредитополучателят не представи договореното в чл. 5 обезпечение в 3-
дневен срок от сключването му или предоставеното обезпечение не отговаря
на условията, посочени в договора, кредитополучателят дължи на кредитора
4
неустойка в размер на 2 459,31 лв., с начин на разсрочено плащане, посочен в
Приложение № 1 към договора за кредит.
Критериите дали е налице нищожност поради противоречие с добрите
нрави на неустойка, се съдържат в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г.
по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС, а именно такава е неустойка, която е
уговорена извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. Преценката за нищожност се извършва в зависимост от
специфичните за всеки конкретен случай факти и обстоятелства, при
съобразяване на примерно посочени критерии, като естеството и размер на
обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото задължение с
други, различни от неустойката правни способи, вида на самата уговорена
неустойка и на неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между
размера на неустойката и очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. В
случая страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да
осигури надлежно обезпечение на кредитора в тридневен срок от сключването
на договора, като обезпечението следва да отговаря на конкретно посочени
условия /чл. 5 от договора/, като при неизпълнение са предвидили неустойка
във фиксиран размер от 2 459,31 лв. – чл.11 от договора. Така, както е
уговорена, неустойката е предназначена да санкционира кредитополучателя за
виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване на главното задължение има
вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху
същинското задължение за погасяване на договора за паричен заем, съобразно
договора и общите условия. Съдът намира, че въведените в договора
изисквания за вида обезпечение и срока за представянето му създават
значителни затруднения на длъжника при изпълнението му до степен, то
изцяло да се възпрепятства. Непредоставянето на обезпечение не води до
претърпяването на вреди за кредитора, който би следвало да прецени
възможностите за предоставяне на обезпечение и риска по предоставянето на
кредит към датата на сключването на договора с оглед на индивидуалното
договаряне на договорните условия. Макар и да е уговорена като санкционна
доколкото се дължи при неизпълнение на договорно задължение, неустойката
води до скрито оскъпяване на кредита. Неустойката по съществото си е
добавка към възнаградителната лихва и в този смисъл би представлявала
сигурна печалба за кредитора, която печалба би увеличила стойността на
договора. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до
неоснователно обогатяване на кредитора за сметка на кредитополучателя, до
увеличаване на подлежаща на връщане сума, поради което същата излиза
извън присъщата й обезпечителна функция и се явява нищожна, поради
противоречие с добрите нрави. Тъй като противоречието между клаузата за
неустойка и добрите нрави е налице още при сключването на договора, се
налага извод, че в конкретния случай не е налице валидно неустоечно
съглашение и съобразно разпоредбата на чл.26, ал.1 във вр. с ал.4 ЗЗД, в тази
си част договорът изобщо не е породил правно действие, а нищожността на
тази клауза е пречка за възникване на задължение за неустойка по чл.11 от
договора. Предвид изложеното съдът намира, че предявеният иск за
5
прогласяване недействителност на клаузата за неустойка, предвидена в чл.11
от договор за договор за кредит от 24.06.2024 г., поради противоречие с
добрите нрави, е основателен и следва да бъде уважен.
Съобразявайки служебното си задължение да следи за наличието на
неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител /чл.7, ал.3 ГПК/ съдът
намира следното. Тъй като процесната неустойка има характера на „общ
разход по кредита за потребителя“ по смисъла на §1, т.1 от ДР на ЗПК същата
е следвало да бъде включена в годишния процент на разходите. Доколкото,
съгласно гореизложеното, неустойката представлява сигурно възнаграждение
за заемодателя, което той очаква да получи към датата на сключване на
договора за кредит, то посочването на годишен процент на разходите без
включване на това възнаграждение, цели въвеждане на потребителя в
заблуждение относно разходите му по кредита, а именно, че те ще бъдат в
размер на 64,47% годишно и съгласно чл.3, ал.2 от договора включва
единствено договорената между страните възнаградителна лихва. При това
положение посоченият в договора годишен процент на разходите не позволява
на потребителя да прецени икономическите последици от сключването на
сделката, каквото именно е предназначението на ГПР, а ГПР, който изначално
не е годен да изпълни своето предназначение, не е правно валиден. Ето защо в
случая е налице нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК – непосочване на годишен
процент на разходите, и приложение следва да намери нормата на чл.22 ЗПК.
С оглед гореизложеното и на основание чл.23 ГПК, ищецът дължи на
ответното дружество единствено чистата сума по кредита – размера на
усвоената главница от 1 800 лева, без да дължи лихви, неустойки и други
акцесорни вземания.
Нищожни са и уговорките, с които се предвиждат такси за събиране на
просрочено вземане. В чл.6, ал.2 от договора е предвидено, че при забава на
кредитополучателя или неизпълнение на задълженията, кредиторът може да
пристъпи към извънсъдебно събиране на вземането, като кредитополучателят
следвало да заплати разходите на кредитора по извънсъдебното събиране на
вземането, а разходите се определят съгласно Тарифа за таксите и разходите,
събирани от „Кеш Пойнт България“ ЕООД във връзка с предоставяните от
дружеството продукти. Срещу заплащането на така посочените такси не се
дължи никакво поведение, а точно обратно – изискуемостта на тези вземания
следва автоматично от изпадане на длъжника в забава. Така както са
уговорени тези "такси" всъщност представляват неустойки. Съгласно
императивната разпоредба на чл.33, ал. 1 ЗПК, при забава на потребителя
кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за времето
на забавата, следователно клаузата на чл.6, ал.2 от процесния договор
противоречи на императивната норма на закона. Съгласно чл. 10а, ал.2 ЗПК не
се допуска заплащането на такси и комисиони за действия, свързани с
усвояването и управлението на кредита, каквато характеристика имат
действията по извънсъдебно събиране на задължението. Този вид дейност на
кредитора се компенсира и се взема предвид при определяне размера на
възнаградителната лихва, чийто ценообразуващ елемент е. Оттук следва, че
уговарянето на бъдещите разходи във фиксиран размер, събиран по силата на
6
самия договор и въвеждането на отделна такса за същата дейност, несъмнено
придава на клаузата неустоечен характер и предполага неоснователно
обогатяване на кредитора. Ето защо, искът за прогласяване нищожността на
клаузата на чл.6, ал.2 от процесния договор също е основателен и ще бъде
уважен.
По разноските:
С оглед изхода на спора и на основание чл.78, ал.1 от ГПК, само на
ищцата се дължат разноски. Представен е списък на разноските по чл.80 ГПК
/л.40 от делото/, включващ 148,37 лв. – държавна такса, 545,93 лв. –
адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв за установителен иск и 400 лв. –
адвокатско възнаграждение по чл.38 ЗАдв за установителен иск.
Ответникът е направил възражение за прекомерност на
възнаграждението на процесуалния представител на ищцата като навежда
доводи за злоупотреба с право.
Видно от представения договор за правна защита и съдействие, ищцата
е била представлявана безплатно на осн. чл.38, ал.1, т.3 ЗАдв от адв. Д. Г.,
поради което и на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. на адвоката следва да бъде
присъдено възнаграждение в общ размер на 500 лева. Размерът на последното
съдът определи като взе предвид следните обстоятелства, а именно – делото
не се отличава с никаква правна и фактическа сложност, разглеждането му е
приключило с проведено едно открито съдебно заседание, в което
процесуалният представител на ищцата не се е явил, както и с оглед вида на
спора, интереса и направеното от ответната страна оспорване на адвокатското
възнаграждение, съответно претендираните размери от 545,93 лева и 400 лева,
съдът намира за прекомерни и непропорционални спрямо извършената
работа.
Съдът ще присъди на ищеца доказано сторените разноски в размер на
148,37 лв., а на адв. Д. Г., от АК – Ловеч с личен № **********
възнаграждение в размер на 400 лева.
Предвид изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. Г. О., ЕГН **********, с адрес: гр.
****, против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ****, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.3 ЗЗД,
нищожността на чл.11 от сключения между страните Договор за
потребителски кредит № 1096624 от 24.06.2024 г.
ПРОГЛАСЯВА по предявения от Д. Г. О., ЕГН **********, с адрес: гр.
*****, против „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. ****, иск с правно основание чл.26, ал.1, пр.1 ЗЗД,
нищожността на чл.6, ал.2 от сключения между страните Договор за
потребителски кредит № 1096624 от 24.06.2024 г.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
7
и адрес на управление: гр. ****, да заплати на Д. Г. О., ЕГН **********, с
адрес: гр. ****, сумата от 148,37 лева, представляваща разноски по делото, на
осн. чл.78, ал.1 ГПК.
ОСЪЖДА „Кеш Пойнт България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище
и адрес на управление: гр. ****, да заплати на адв. Д. Г., от АК – Ловеч с
личен № **********, адвокатско възнаграждение за процесуално
представителство на ищеца по реда на чл.38 ЗАдв в размер на 400 лева.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд – Кюстендил в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Кюстендил: _______________________
8