Р Е
Ш Е Н И Е № 335
гр. Пловдив, 29.01.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, III граждански състав, в публично заседание на двадесети
януари две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ВЕСЕЛА КЪРПАЧЕВА
при секретаря Каменка Кяйчева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 4504 по
описа за 2019 г. на Районен съд Пловдив, за да се произнесе взе предвид
следното:
Съдът е
сезиран с искова молба от „Агенция за събиране на вземания” ЕАД – гр. София,
срещу М.И.М. ***, с която са предявени обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД,
чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86, ал.1 ЗЗД за признаване на
установено в отношенията между страните, че ответникът дължи на ищеца сумата от
788,92 лева, представляваща главница
по договор за потребителски кредит № *****, включен с „Провидент Файненшъл
България” ООД, вземанията по който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия
от 19.05.2017 г., сумата от 153 лева
– договорна лихва за периода от 12.04.2016 г. до 25.05.2017 г., сумата от 24,67 лева – такса за оценка на досие
за периода от 12.04.2016 г. до 25.05.2017 г.; сумата от 468,63 лв. – такса за услуга „кредит у дома” за периода от
12.04.2016 г. до 25.05.2017 г.; както и сумата от 128,95 лв. – обезщетение за забава за периода от 19.05.2017 г. до
07.11.2018 г., ведно със законната лихва
за забава върху главницата, считано от датата на депозиране на заявлението в
съда – 08.11.2018 г. до окончателното й изплащане, за които суми е издадена
Заповед № 9749/12.11.2018 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
по ч.гр.д. № 17736/2018 г. на ПРС, V гр. с-в.
В
исковата молба ищецът твърди, че процесното вземане произтича от договор за
потребителски паричен заем № *****от 29.03.2016 г., сключен между ответника и
„Провидент Файненшъл България” ООД – кредитодател, по силата на който на
кредитополучателя била предоставена в заем сумата в размер на 800 лв.
Изпълнението на задължението на кредитора било изпълнено чрез изплащането на
сумата в брой на кредитополучателя, което било удостоверено със самия договор
за кредит. Страните договорили и договорна лихва в размер на 157,80 лв. Общата
стойност на главницата, ведно с договорната лихва била 957,80 лв., която
следвало да се върне на 60 равни седмични вноски, всяка в размер на 15,96 лв.
Първата вноска била платима на 05.04.2016 г., а последната – на 25.05.2017 г.
Кредитополучателят се съгласил да заплати и такса за оценка на кредитно досие в
размер на 40 лв., платима на 60 равни седмични вноски, всяка в размер на 0,67
лв. В договора била уговорена и услуга „кредит у дома” в общ размер на 682,37
лв., от която 30 % била за предоставяне на кредита в дома на кредитополучателя.
Ищецът твърди, че крайният срок на договора бил 25.05.2017 г. и не бил обявяван
за предсрочно изискуем. Било начислено обезщетение за забавено плащане в размер
на 128,95 лв. за периода от 19.05.2017 г. до 07.11.2018 г. Кредитополучателят
не е изплатил изцяло задължението по кредита. Ищецът твърди, че на 19.05.2017
г. бил сключен договор за цесия между „Провидент Файненшъл България” ООД и
ищеца, по силата на който вземанията по процесния договор за потребителски
кредит били прехвърлени на цесионера -
ищец. Цедентът упълномощил цесионера да уведоми длъжника за извършената цесия,
като уведомлението за това било изпратено на 06.06.2017 г. на посочения в
договор за кредит постоянен адрес на ответника, но пратката не била получена от
последния. На 25.02.2019 г. било изпратено ново писмо, което също се върнало
като непотърсено от адресата. Копие от уведомлението за цесията прилага и към
исковата молба, като моли за неговото връчване като приложение към нея. За
процесните вземания била издадена заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК по ч.гр.д. № 17736/2018 г. на ПРС, V гр. с-в., която била връчена
на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което и ищецът предявява
настоящите искове за установяване на вземанията си по заповедта. Моли за
уважаване на предявените искове и присъждане на сторените разноски, както в
заповедното, така и в исковото производство.
В срока
по чл. 131 ГПК, ответникът М.И.М., чрез назначения особен представител,
депозира писмен отговор със становище за неоснователност на заявените искови
претенции. Оспорва активната материална легитимация на ищеца, като посочва, че
уведомлението за цесията не било достигнало до длъжника, поради което
прехвърлянето на вземането не произвело действие по отношение на него. Счита,
че връчването на особен представител не могло да породи целеното правно
действие. Оспорва истинността на представените от ищеца документи във връзка с
извършената цесия – договора за цесия, пълномощното и потвърждението за
извършената цесия, по отношение на авторството и верността им, както и
представителната власт на лицето, сключило договора за кредит от името на
кредитодателя. Оспорва да са представени услугите „кредит у дома” и „оценка на
досие” по договора. Прави възражение за нищожност на клаузите за заплащане на
услугите „кредит у дома” и „оценка на досие” на основание чл.26, ал.1 ЗЗД, във
вр. чл.10а, ал.2 ЗПК. Поддържа, че клаузата за заплащане на услугата „кредит у
дома” била неравноправна съгласно чл.143, ал.1, т.19 ЗЗП. Прави възражение за
недействителност на договора поради нарушение на разпоредбите на чл.11, ал.1,
т.9, т.10 и т.11 ЗПК. Поддържа, че съгласно чл.23 ЗПК при наличие на посочените
пороци, се дължала чистата стойност на кредита. Моли за отхвърляне на
предявените искове.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото писмени
доказателства и доказателствени средства, поотделно и в тяхната съвкупност,
съгласно правилата на чл.235, ал.2 ГПК, намира за установено следното от
фактическа и правна страна:
По допустимостта и предмета на производството:
От приетото за послужване ч.гр.д. № 17736 по описа за 2018 г. на
ПРС, V
гр.с., се установява, че ищецът
се е снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение за процесните суми
по чл.410 ГПК № 9749/12.11.2018 г., с която в
полза на заявителя за присъдени сумите, предмет на предявения иск. Заповедта е
връчена на длъжника по реда на чл.47, ал.5 ГПК, поради което с разпореждане на
съда от 18.01.2019 г. и на основание чл.415, ал.1, т.2 ГПК е указано на заявителя
да предяви иск за установяване на вземанията си по реда на чл.422, ал.1 ГПК. В
законовия едномесечен срок е предявен настоящият иск. Налице е пълен идентитет
между претенциите, за които е издадена заповедта за изпълнение, и тези, предмет
на производството по делото. Затова предявените искове са допустими.
По легитимацията на ищеца:
Въпросът
за материалната легитимацията на ищеца е общ по отношение на всички обективно кумулативно
съединени установителни искове, поради което следва да бъде изследван преди
разглеждане на предпоставките за основателността на всеки един от тях.
Ищецът
извлича правото си да претендира процесните суми от факта, че е придобил
вземането по договора за потребителски кредит от „Провидент Файненшъл България”
ООД съгласно договор за продажба и прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г. и
приложение № 1 към него. Затова, за да бъде титуляр на процесното вземане и
кредитор на ответника по процесния договор за потребителски кредит, в тежест на
ищеца е да установи осъществяването на така описаното прехвърляне на вземания,
т.е. наличието на валиден договор за цесия, уведомяването на длъжника за
прехвърлянето съгласно чл. 99, ал.3 ЗЗД, както и наличие на уговорка в договора
за кредит, че кредиторът може да прехвърли вземането си.
Съгласно
чл.22 от процесния договор „Провидент Файненшъл България” ООД има право да
прехвърля, изцяло или частично, правата си по този договор за кредит. От така
постигната изрична уговорка между страните следва, че са спазени специалните
закони изисквания на чл.26 ЗПК, а именно че кредиторът може да прехвърли
вземането си по договора за потребителски кредит на трето лице, само ако
договорът за потребителски кредит предвижда такава възможност.
По
делото се установява, че с договор за прехвърляне на вземания от 19.05.2017 г.,
сключен между „Провидент Файненшъл България” ООД, в качеството му на продавач и
ищцовото дружество, в качеството му на купувач, продавачът прехвърля на
купувача всички вземания, посочени в Приложение № 1 към договора, включително
всички акцесорни претенции, привилегии и допълнителни права. По делото е
представено е приложение № 1 към договора за цесия, както и потвърждение за
сключената цесия, видно от които вземането по договор за потребителски кредит №
*****от 29.03.2016 г., по който кредитополучател е ответникът, е прехвърлено на
ищцовото дружество.
С
писмения отговор ответникът е оспорил истинността (автентичността и верността)
на сключения между цедента и цесионера договор за цесия, пълномощното, изходящо
от цедента, както и потвърждението за извършеното прехвърляне. Така на направеното
оспорване е недопустимо. Мотивите за този извод се извличат от задължителните
постановки на ТР № 5/2014 г. на ОСГТК на ВКС, съгласно които единствено мнимо
представляваният разполага с правото, както да потвърди договора, сключен от
негово име без представителна власт, така и да се позове на недействителността
по чл.42, ал.2 ЗЗД. Другата страна по договора, която не разполага с право да
го потвърди, няма и право, респ. – правен интерес да се позове на
недействителността; още по-малко такъв правен интерес е налице за трети за
договора лица. От изложеното следва, че е недопустимо ответникът
кредитополучател да оспорва авторството на сключения между цедента и цесионера
договор за цесия, нито пък пълномощното и потвърждението за извършеното
прехвърляне (които представляват едностранни волеизявления), доколкото това са
изявления, изхождащи от други правни субекти. Единствено те имат правото да оспорят
факта, че волеизявлението не е извършено от тяхно име и да се позоват на
недействителността. Оспорването на верността също е недопустимо, доколкото
посочените документи са частни такива, а освен това ответната страна е заявила
голословно това оспорване, без да посочи в коя част намира, че е налице
неистинност на документите. Поради това съдът намира, че между ищцовото
дружество и кредитодателя е сключен валиден договор за цесия.
За
да има действие прехвърлянето на вземането по отношение на длъжника, а и спрямо
третите лица, същото следва да му бъде съобщено надлежно – чл.99, ал.4 ЗЗД. До
момента на уведомяване за извършеното прехвърляне на вземанията, за длъжника
надлежен кредитор е цедентът. Нормата на чл.99, ал.3 ЗЗД задължава предишния
кредитор да извърши посоченото уведомяване. Затова съобщението от новия кредитор
няма предвиденото в чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД действие. Това обаче не означава, че
предишният кредитор няма правото да упълномощи новия кредитор да извърши
съобщаването до длъжника като негов пълномощник. Това упълномощаване не противоречи
на разпоредбите на чл.99, ал.3 и ал.4 ЗЗД. Длъжникът би могъл да се защити
срещу неправомерно изпълнение в полза на трето лице, като поиска доказателства
за представителната власт на новия кредитор. В посочения смисъл е съдебната
практика на ВКС, обективирана в решение №137/2.06.2015 г. по гр.д. № 5759/2014
г. на ВКС, III г.о. Затова представеното от ищеца
уведомително писмо към исковата молба, изходящо от него, в качеството му на
цесионер, както и в качеството му на пълномощник на цедента е годно да уведомо
длъжника за извършената цесия на процесното вземане. По делото обаче ищцовото
дружество не е представило доказателства писмото да е достигнало до длъжника,
преди подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл.410 ГПК. Представени са доказателства за изпращането му, но писмото се е връщало с
отбелязване на пощенския плик „пратката не е потърсена от получателя”. От
значение за уведомяването по чл.99, ал.3 ЗЗД е достигането до знанието на
длъжника на данни за сключените договори за цесия с оглед обстоятелството на „замяна”
на страна в заемното правоотношение.
Въпреки
това няма пречка длъжникът да бъде уведомен за цесията с връчването като
приложение към исковата молба на уведомителното писмо за извършената цесия.
Съгласно решение № 78/09.07.2014 г., постановено по реда на чл.290 ГПК по т.д.
№ 2352 по описа за 2013 г. на ВКС, II т.о. цесията следва да се
счете за надлежно съобщена на длъжника и тогава, когато изходящото от цедента
уведомление е връчено на длъжника като приложение към исковата молба, с която
новият кредитор е предявил иска си за изпълнение на цедираното вземане. Като
факт, настъпил в хода на процеса и имащ значение за съществуването на спорното
право, получаването на уведомлението от цедента, респективно от упълномощения
цесионер, макар и като приложение на исковата молба на цесионера, следва да
бъде съобразено от съда при решаването на делото, с оглед императивното правило
на чл.235, ал.3 ГПК.
В
случая, ответникът – кредитополучател не е участвал лично в производството по
делото, а е представляван от назначения от съда особен представител, на който е
връчен препис от исковата молба, ведно с приложенията към нея, в това число и уведомлението
за цесията. Съгласно актуалната съдебна практика на ВКС, обективирана в решение
№ 198 от 18.01.2019 г., постановено по т.д. № 193 по описа за 2018 г. на ВКС, I т.о., на въпроса допустимо ли е предявеният осъдителен
иск за вземане по договор за банков кредит поради предсрочна изискуемост да
бъде уважен, ако предсрочната изискуемост е била обявена на длъжника с връчване
на препис от исковата молба на особения му представител, назначен на основание
чл.47, ал.6 ГПК, е даден положителен отговор. Макар настоящият случай да не е
точно такъв, с решението на ВКС е даден принципен отговор, че особеният представител
на ответника би могъл надлежно да получава материалноправни изявления, от името
на длъжника, които да породят правно действие. Затова следва да се приеме, че
изходящото от цесионера, упълномощен от цедента, уведомление, приложено към
исковата молба на цесионера и достигнало до длъжника, чрез особения му
представител с нея, съставлява надлежно съобщаване на цесията, съгласно чл.99,
ал.3 ЗЗД, с което прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника на
основание чл.99, ал.4 ЗЗД. Дори и да не се възприема така изложената теза, то
уведомлението за цесията е връчено на ответника – длъжник и на основание чл.47,
ал.5 ГПК по силата на законовата фикция, видно от книжата по делото – л. 46 и
л.47 от делото.
Поради
гореизложеното, ищецът доказа материалноправната си легитимация като кредитор
по договора за заем по силата на договора за цесия, за който длъжникът е
надлежно уведомен. Затова подлежат на изследване материалноправните
предпоставки за уважаването на всеки един от предявените установителни искове.
По
иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД:
За
да се уважи иск с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД, следва да са налице
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. предаване на заемната сума от заемодателя на
заемателя; 3. настъпила изискуемост на
вземането за връщане на заемната сума от заемателя на заемодателя; 4. липса на
плащане от страна на заемателя.
По
силата на договор за потребителски кредит № *****от 29.03.2016 г., сключен между „Провидент Файненшъл България”
ООД, в качеството му на кредитор, и ответника, в качеството му на
кредитополучател, на последния е предоставена заемна сума в размер на 800 лв.,
която е следвало да се върне на 60 равни седмични вноски, първата от които с
падеж – 05.04.2016 г.
Ответникът
в писмения отговор прави възражение за недействителност на процесния договор,
поради неизпълнение на специалните изисквания за съдържание на договора по
чл.11, ал.1, т.9, т.10 и т.11 ЗПК. Тези възражения е допустимо да бъдат
направени по отношение на цесионера с оглед разпоредбата на чл.26, ал.2 ЗПК,
поради което следва да се обсъдят от съда при решаване на спора.
Съгласно
разпоредбата на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК в договора за кредит следва да е посочен
лихвеният процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент,
както и периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако
при различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти. В настоящия
случай в договора за кредит е уговорена фиксирана лихва в размер на 157,80 лв.,
представляваща 31,82 % годишно. По този начин са изпълнени законовите изисквания,
доколкото за потребителя е ясно какъв е размерът на договорната лихва, която ще
заплати в рамките на целия договор.
На
следващо място, разпоредбата на чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК регламентира, че в
договора за потребителски кредит следва да е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Видно от съдържанието на самия
договор ГПР е посочен като процентна величина – 48 %, като в тази величина се
включва както ГЛП, така и такси по договора. В достатъчна степен в договора се
съдържа изискуемата от закона информация, като за потребителя се е създала
яснота, каквато е целта и на закона. Посочен е и общия размер на дължимата сума
– 1680,17 лв., както и кои компоненти се включват в него.
Разпоредбата
на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК изисква като част от договорното съдържание на
договора за потребителски кредит, наличието на условия за издължаване на
кредита от потребителя, включително погасителен план, съдържащ информация за
размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. От съдържанието на договора са ясни
условията за издължаване на кредита, а именно посочени са броя на вноските (60
седмични вноски), общият размер на задълженията, както и размерът на всяка
погасителна вноски. Макар да не е налице погасителен план, съдът намира, че в
случая такъв не е необходим като задължителен реквизит от съдържанието на
договора. От текста на законовата норма на чл.11, ал.1, т.11 ЗПК става ясно, че
погасителен план, който да съдържа информация за размера, броя, периодичността
и датите на плащане на погасителните вноски, последователността на
разпределение на вноските, се изисква когато неизплатените суми са дължими при
различни лихвени проценти. Настоящият случай не е такъв – договореният лихвен
процент по кредита е фиксиран, като дори е фиксирана като сума дължимата сума,
а именно – 157,80 лв. Поради това, съдът приема, че са спазени посочените
законови изисквания и процесният договор за кредит е действителен по аргумент
от противното на разпоредбата на чл.22 ЗПК.
Предвид
изложените по-горе съображения, съдът приема за неоснователни възраженията на
ответника касателно недействителността на процесния договор. Последният е
валиден и е обвързал страните по негово с цялото си договорно съдържание. За да
претендира връщане на предоставената в заем сума, заемодателят следва да е
изпълнил основаното си задължение, а именно – да е предоставил заемната сума на
ответника. Съгласно договора кредитополучателят е избрал услуга „Кредит у
дома”, а именно – домашна доставка на заетата сума в брой по неговото
местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по кредита. В изпълнение
на поетото от кредитора задължение по уговорената допълнителна услуга, заемната
сума е предоставена на заемополучателя, което обстоятелство е удостоверено в
чл.27 от договора. Затова съдът приема, че кредиторът е изпълнил задължението
си да предаде заемната сума на заемополучателят. Последната подлежи на връщане
от него на 60 седмични погасителни вноски, първата с падеж 05.04.2016 г., а
последната – 25.05.2017 г., поради което е настъпил и падежът на задължението
на ответника. Затова последният следва да върне заетата сума. Претендираният от
ищеца размер възлиза на 788,92 лв. От заключението на ССчЕ се установява, че от
главницата е погасена само сумата от 11,09 лв., а неплатена е останала сумата
от 788,91 лв., поради което искът следва да се уважи до сумата от 788,91 лв., а
до пълния претендиран размер от 788,92 лв. да се отхвърли.
Като законна последица от
уважаване на иска с правно основание чл. 240, ал.1 ЗЗД за главницата в размер на 788,91 лв., ответникът
следва да бъде осъден да заплати и законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК – 08.11.2018
г., до окончателното й изплащане.
По иска с правна квалификация
чл. 240, ал.2 ЗЗД
За
уважаване на иск с правно основание чл. 240, ал.2 ЗЗД следва да се установят
следните материалноправни предпоставки (юридически факти), а именно: 1. валидно
сключен договор за заем; 2. наличие на уговорка за заплащане на възнаградителна
лихва; 3. настъпил падеж за заплащане на
задължението за възнаградителна лихва; 4. липса на плащане от страна на
заемодателя.
По
делото се установи наличието на валидно облигационно правоотношение между
ответника и „Провидент Файненшъл Бълагрия” ООД по договор за потребителски
кредит № *****от 29.03.2016 г. Между
страните е уговорен фиксиран годишен лихвен процент от 31,82 %, като размерът
на възнаградителната лихва възлиза на 157,80 лв. Доколкото, както се посочи
по-горе, е настъпил падежът на всички погасителни вноски, които включват както
главница, така и договорна лихва, то искът за признаване за установена дължимостта
на това акцесорно вземане, следва да се уважи. Неговият размер се установява от
заключението на вещото лице, а именно – дължима е сумата от 152,92 лв.,
представляваща договорна лихва за периода от 12.04.2016 г. до 23.05.2017 г., до
която сума предявеният иск е основателен, а за разликата до пълния претендиран
размер от 153 лв. искът подлежи на отхвърляне.
По
иска за признаване за установена дължимостта на такса за оценка на досие:
От
текста на договора следва, че страните са постигнали съгласие по отношение на
дължимостта на такса за оценка на досие, която възлиза на сумата от 40 лв.,
като същата следва да се заплаща като част от всяка дължима седмична вноска. Таксата
е включена в процента на годишния разход по кредита. Съдът намира, че
претенцията за заплащане на сумата от 24,67 лв. е неоснователна, поради
следните съображения: Съгласно разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК кредиторът не
може да изисква заплащането на такси и комисионни за действия, свързани с усвояването
и управлението на кредита. Уговорената такса за оценка на досие е начислена за
извършване на една от съществените функции на кредитодателя (небанкова
финансова институция) по оценка и преценка на възможността на кредитополучателя
за изплаща предоставената му в заем сума. Таксата е уговорена в противоречие
със законовата норма, поради което съдът приема, че е недължима.
По
иска за признаване за установена дължимостта на такса „Кредит у дома” за
предоставяне на кредита в брой по местоживеене на длъжника:
Видно
от уговорките в договора, кредитополучателят се е съгласил да ползва услуга
„Кредит у дома”. Съгласно чл.25 от договора услугата „Кредит у дома” е
допълнителна и по желание и се предоставя срещу такса. Ответникът е изразил
изричното си желание да ползва посочената услуга, като е декларирал изрично
това с подписа си – така страница първа от договора. При тази услуга кредитът
се предоставя на клиента в брой по неговото местоживеене и погасителните вноски
се събират седмично също по местоживеене на клиента, като 30 % от таксата е за
предоставяне на кредита в дома на заемателя, а останалите 70 % е за събиране на
вноските по местоживеене на длъжника. Съдът намира, че претендираната сума от
468,63 лв. е недължима. Тя представлява 70 % от уговорената такса и е за
събиране на кредита от дома на длъжника. Ищецът не доказа по делото уговорените
действия да са реално осъществени, доколкото се и твърди длъжникът да е
извършил плащане на само една от погасителните вноски. Освен това клаузата,
предвиждаща заплащане на такси „кредит у дома“ е установено и е противоречие с
разпоредбата на чл.10а, ал.2 ЗПК. Разходите, свързани с предоставянето на
заеманата сума по местоживеене на длъжника, както и тези за събиране на
погасителните вноски са свързани с изпълнението на поетото договорно
задължение, поради което представляват разходи по управление на договора.
Съгласно цитираната разпоредба кредиторът не може да иска заплащането на тези
такси от длъжника. Поради това предявеният иск подлежи на отхвърляне.
По иска с правна квалификация чл. 86, ал.1 ЗЗД
Съгласно чл. 86, ал.1 ЗЗД при
неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи обезщетение в размер на
законната лихва от деня на забавата. Ищецът претендира обезщетение за забава в
размер на 128,95 лв. за периода от 19.05.2017 г. – датата на договора за цесия,
до 07.11.2018 г. – датата на депозиране на заявлението за издаване на заповед
за изпълнение в съда. Съдът намира, че доколкото не е налице изпълнение на
задължението на ответника за заплащане на главницата, то последният е в забава
и на основание чл.86, ал.1 ЗЗД дължи обезщетение.
За установяване на размера на
дължимото обезщетение за забава е изслушана ССчЕ, съгласно чието заключение,
което се кредитира от съда като обективно и компетентно дадено на основание чл.202 ГПК, размерът на обезщетението за забава за периода от 19.05.2017 г. до 07.11.2018
г. е 118,11 лв. До тази сума искът по чл.86, ал.1 ЗЗД ще се уважи, като за
разликата от 118,11 лв. до пълния претендиран размер от 128,95 лв. искът
подлежи на отхвърляне.
По отношение на разноските:
При този изход на спора право на разноски имат и двете
страните. На основание чл.78, ал.1 ГПК ищецът има право на разноски съразмерно
с уважената част от исковете. Доказа се да са сторени разноски в размер на
218,72 лв. за ДТ, 340 лв. за особен представител, 100 лв. за депозит за вещо
лице. Претендира на основание чл. 78,
ал.8 ГПК, във вр. НЗПП да му бъде присъдено юрисконсултско възнаграждение в
размер на 350 лева. Съдът намира, че при съобразяване на действителната фактическа
и правна сложност на делото присъденият размер на юрисконсултското възнаграждение
следва да бъде 100 лева. Общият размер на разноските на ищеца за исковото
производство възлизат на 758,72 лева, от които следва да се присъди в полза на
ищеца сумата от 514,14 лв., съразмерно с уважената част от исковете. За
заповедното производство ищецът е доказал сторени разноски в размер на 81,38
лева, от които 31,28 лв. за държавна такса и 50 лв. за юрисконсултско
възнаграждение, от които следва да се присъди сумата от 55,15 лв. Ответникът не
доказа да е сторил разноски, поради което и такива не следва да му се
присъждат.
Така мотивиран, съдът
Р Е
Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО в отношенията
между страните, че М.И.М., ЕГН: **********, адрес: *** дължи на „Агенция за събиране
на вземания” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
ул. „Д-р Петър Дертлиев” № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, по предявените обективно
кумулативно съединени установителни искове с правно основание чл. 422, ал.1 ГПК, във вр. чл. 99 ЗЗД, чл.79, ал.1 ЗЗД, чл. 240, ал. 1 и ал.2 ЗЗД, чл.86,
ал.1 ЗЗД следните суми, а именно: сумата от 788,91 лева, представляваща главница по договор за потребителски
кредит № *****, включен с „Провидент Файненшъл България” ООД, вземанията по
който са прехвърлени на ищеца с договор за цесия от 19.05.2017 г., сумата от 152,92 лева – договорна лихва за
периода от 12.04.2016 г. до 25.05.2017 г., както и сумата от 118,11 лв. – обезщетение за забава за
периода от 19.05.2017 г. до 07.11.2018 г., ведно
със законната лихва за забава върху главницата, считано от датата на
депозиране на заявлението в съда – 08.11.2018 г. до окончателното й изплащане,
за които суми е издадена Заповед № 9749/12.11.2018 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 17736/2018 г. на ПРС, V гр. с-в. КАТО ОТХВЪРЛЯ
предявените искове за признаване за установено по отношение на М.И.М., ЕГН: **********, че дължи
на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД, ЕИК *********, сумата от 24,67 лева – такса за оценка на досие
за периода от 12.04.2016 г. до 25.05.2017 г.; сумата от 468,63 лв. – такса за услуга „кредит у дома” за периода от
12.04.2016 г. до 25.05.2017 г.; иска за главницата за разлика от уважения
размер от 788,91 лв. до пълния предявен
размер от 788,92 лв.; иска за договорната лихва за разликата от уважения
размер от 152,92 лв. до пълния предявен
размер от 153 лв., както и иска за обезщетение за забава за разликата от
уважения размер от 118,11 лв. до пълния предявен размер от 128,95 лв.
ОСЪЖДА
М.И.М., ЕГН: ********** да
заплати на основание чл. 78, ал.1 ГПК на „Агенция за събиране на вземания” ЕАД,
ЕИК ********* сумата от 514,14 лв. (петстотин и четиринадесет лева и
четиринадесет стотинки), представляващи съдебно деловодни разноски за исковото
производство съразмерно с уважената част от исковете, както и сумата от 55,15 лв. (петдесет и пет лева и петнадесет стотинки), представляващи
съдебно деловодни разноски за заповедното производство съразмерно с уважената
част от исковете.
Решението може да бъде обжалвано от страните в
двуседмичен срок от съобщаването му с въззивна жалба пред Окръжен съд Пловдив.
РАЙОНЕН СЪДИЯ:/п./В.К.
Вярно с оригинала.
К.К.