№ 199
гр. С., 22.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ОКРЪЖЕН СЪД, V ПЪРВОИНСТАНЦИОНЕН
ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично заседание на двадесет и четвърти
февруари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:Ивайло П. Георгиев
при участието на секретаря Велислава Ем. Карамихова
като разгледа докладваното от Ивайло П. Георгиев Гражданско дело №
20221800100261 по описа за 2022 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „О. 94“ АД
срещу И. О. М.. Ищецът твърди, че на 12.06.2019г. между страните бил
сключен договор за заем, като заемната сума в размер на 27 000 лв. била
предадена на ответника още в деня на подписване на договора и следвало да
бъде върната в срок до 31.08.2019г. заедно с възнаградителна лихва в размер
на 0,84% месечно, съгласно чл. 3 от същия договор. Поддържа, че
предаването на сумата било удостоверено с издаване на приходен касов ордер
от 12.06.2019г. Сочи, че до изтичане на уговорения в договора срок, както и
до момента на подаване на исковата молба, сумата не е изплатена дори
частично. Моли съда да осъди И. О. М. с ЕГН ********** и адрес гр. С., ул.
„Д. Д.“ № 24А, да заплати на „О. 94” АД с ЕИК ***, и седалище и адрес на
управление гр. В., бул. „М.О.” № 28, сумата 34729,74 лв., формирана от
следните компоненти: 27000 лв. главница по договор за заем от 12.06.2019г.,
597,24 лв. възнаградителна лихва по чл. 3 от договора за заем от 12.06.2019г.,
7132,50 лв. - обезщетение за забава за периода от 01.09.2019г. до 08.04.2022г.,
както и законната лихва върху главницата от 27000 лв., считано от деня на
подаване на исковата молба до окончателното изплащане на задължението.
Представя писмени доказателства. Сочи банкова сметка по чл. 127, ал. 4 от
ГПК. Претендира разноски.
Препис от исковата молба и от доказателствата са връчени на ответника
по делото, чрез назначения му особен представител, който е подал отговор в
едномесечния срок по чл. 131 от ГПК, като оспорва исковете по основание и
размер. Изтъква, че в представения разходен касов ордер е посочено, че
сумата 27000 лв. представлява аванс по договор от 12.06.2019г., но не става
ясно, дали тази сума е действителната заемна сума по договора.
В открито съдебно заседание ищецът се представлява от адв. Ч., който
моли съда да уважи предявения иск изцяло. Счита за доказани наличието на
1
възникнала облигационна връзка между страните по делото по представения
договор за заем от 12.06.2019 г., както и механизмът, по който сумата е
предоставена от ищеца на ответника. Развива съображения, че, поради
липсата на касови наличности към момента на сключване на договора, се е
налагало да бъдат ползвани средства от мажоритарния собственик на
дружеството – ищец. Черпи аргументи в подкрепа на тази теза от
последващото изтегляне от парична сума от сметката на дружеството.
Подчертава, че, освен договора, ищецът е подписал и ордер за получаване на
сумата, която съответства и като размер и като дата. Подчертава, че не се
позовава на доказателствения характер на търговските книги и на
записванията в тях по смисъла на чл. 55, ал. 1 от ТЗ. Сочи, че ответникът не е
доказал, че е изпълнил насрещното си задължение да погаси, т.е. да върне,
предоставената в заем сума. Твърди, че независимо от размера на сумата,
надвишаващ лимита на Закона за ограничаване на плащанията в брой, сумата
е била предоставена, тъй като договорът за заем е реален. Моли съда да уважи
предявения иск. Претендира разноски. Представя списък по чл. 80 от ГПК.
В открито съдебно заседание ответникът не се явява. Представлява от
адв. К., назначена за негов особен представител, която моли съда да отхвърли
изцяло иска като неоснователен и недоказан. Позовава се на заключението по
ССЕ, съгласно което дружеството – ищец не е имало пари в наличност към
12.06.2019г., но е имало около 440000 лева банкова наличност. Изтъква
разпоредбата на чл. 3 от Закона за ограничаване на плащанията в брой. Прави
извод, че не може представляващият дружеството да предостави 27000 лева в
брой на същата дата, на която се твърди да е даден заем на ответника, както и
няма икономическа логика да се предоставя кредит от представляващия на
дружеството, след като то има достатъчно средства по банковата си сметка.
Подчертава, че в исковата молба не се споменава договор за поръчка от
същата дата между представляващия от една страна и дружеството от друга
страна. Изтъква, че при акционерните дружества, съгласно Търговския закон
и устава, следва да има изрично писмено решение на съвета на директорите за
вземане на заем, а в случая такива данни няма. Счита, че не може
представляващият да е дал средства по договора за поръчка, а не по договор
за заем, тъй като това са две различни правни фигури, които се осчетоводяват
в различни счетоводни статии, а в експертизата липсват данни за такова
осчетоводяване. Излага сходни съображения и във връзка с евентуалното
последващо връщане на пари по договора за поръчка. Намира за очевидно, че
сумата от 28000 лв., която впоследствие е изтеглена на 28.06.2019 г., е била
предназначена за други цели, тъй като няма данни за връщането им на
представляващия дружеството като физическо лице. Прави извод, че такава
парична сума не е давана на М., а договорът прикрива други отношения.
Моли съда да отхвърли предявените искове.
Съдът, след като прецени твърденията на страните и събраните по
делото доказателства, намира за установена следната фактическа обстановка.
Като доказателства по делото са приети приложените към исковата
молба документи, а именно – заверени копия от договор за заем от
12.06.2019г. и разходен касов ордер от същата дата. Оригиналите на същите
документи са представени впоследствие с молба от 05.12.2022г. и се намират
между л. 59 и л. 61 от делото.
От договора се установява, че същият е сключен между „О. 94“ АД в
качеството му на заемодател и И. О. М. в качеството му на заемател. По
2
силата на чл. 1 от договора, заемодателят се задължава да предаде на
заемателя сумата 27000 лв., а заемателят се задължава да му я върне.
Съгласно чл. 2 от договора, заемната сума ще бъде предадена от заемодателя
на заемателя до 12.06.2019г., срещу осигурено обезпечение на заема,
предложено от заемателя. В следващите клаузи на договора е уговорена
възнаградителна лихва от 0,84% месечно, както и падеж на задължението на
заемателя на 31.08.2019г. В чл. 6 от договора са регламентирани
задълженията на заемодателя, първото от които е да предаде на заемателя
заемната сума в посочения в договора срок и по ред. В чл. 8 са
регламентирани задълженията на заемодателя, а именно – да върне заемната
сума и да изплаща уговореното възнаграждение под формата на лихва.
Разходният касов ордер от 12.06.2019г. удостоверява изплащане на
сумата 27000 лв. на И. О. М. като аванс по договор от 12.06.2019г.
Особеният представител на ответника е оспорил подписите му под
договора и разходния касов ордер. Открито е производство по чл. 193 от ГПК,
в хода на което за проверка на автентичността на тези документи е назначена
съдебно- почеркова експертиза. Съгласно заключението по експертизата,
прието в открито съдебно заседание на 24.02.2023г., подписите за И. О. М.
под тези два документа действително са положени от И. О. М..
В същото открито съдебно заседание е прието заключение и по
допуснатата съдебно- счетоводна експертиза, съгласно което на 12.06.2019г.
касовата наличност на „О. 94“ АД е била минус 34857,29 лева, а банковата му
наличност на същата дата – 440118,07 лева. Относно произхода на процесната
сума от 27000 лева, вещото лице е заявило, че същата е дадена по договор за
поръчка от 12.06.2019г. от Т.К. ТО.ски на „О. 94“ АД. От друга страна, сума в
размер на 28000 лв. е била изтеглена от банковата сметка на дружество „О.
94“ АД на 28.06.2019г. и е заприходена в неговата каса. На последно място,
вещото лице е посочило, че за изследвания период от 01.06.2019г. до
30.06.2019г. няма хронологично отразяване в разход по счетоводен регистър
на сметка 501 - Каса на търговско дружество „ О. 94 “ АД на сума от 27000 лв.
(Размерът на сумата е уточнен от вещото лице в открито съдебно заседание на
24.02.2023г.) На въпроси на страните и съда, експертът е отговорил, че е
запознат с договора за поръчка от 12.06.2019 г. (след уточнение) между „О.
94“ АД и Т.К. ТО.ски, който е получил от адв. Ч. по електронна поща. Не е
запознат с писмено съгласие на Съвета на директорите на акционерното
дружество за сключване на такъв договор, тъй като не е имал такава задача.
Заявява, че на 28.06. е изтеглена сума в размер на 28000 лв., а процесната сума
е 27000 лв. на 12.06. Посочва, че, съгласно Закона за ограничаване на
плащанията в брой, максималната сума за кешово разплащане между
съконтрахенти е 10000 лв. Потвърждава отговора си от писменото
заключение, че няма осчетоводяване на договора за заем. Не е изследвал, дали
лихвите по договора за заем са осчетоводени и по кои счетоводни статии. По
принцип сочи, че доказателствена сила има само годишния финансов отчет на
дружеството към 31-ва дата на съответната календарна година, а всички
останали отчети са междинни, в които законът допуска грешки и неточности,
т.е. хипотетично е възможно, ако през м. юни дадена сума не е осчетоводена,
тя да се осчетоводи чак през м. декември. Не се ангажира със становище, дали
сумата от 28000 лв., изтеглена на 28.06., има връзка с договора за поръчка.
В последното открито съдебно заседание по делото е бил прието
представено от ищцовата страна заверено копие от договор за поръчка от
3
12.06.2019г. между „О. 94“ АД и Т.К. ТО.ски. Съгласно чл. 1 от този договор,
възложителят възлага, а изпълнителят приема да предостави от името и за
сметка на възложителя парична сума в размер на 27000 лв. във връзка с
договора за заем от 12.06.2019г., сключен между възложителя и И. О. М..
Съгласно чл. 2, изпълнителят приема да изпълни поръчката със собствени
средства, като отношенията с възложителя ще бъдат допълнително уредени.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна
страна следното.
Предявени са обективно кумулативно съединени искове – съответно с
цена 27000 лв. и правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 1 от
ЗЗД, с цена 597,24 лв. и правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240,
ал. 2 от ЗЗД, както и с цена 7132,50 лв. и правна квалификация чл. 86, ал. 1 от
ЗЗД.
Както е указано на страните с определението по чл. 140 от ГПК, в
тежест на ищеца по тези искове е да докаже наличие на валиден договор за
заем за сумата 27000лв. между страните по делото в посочените им качества
на заемодател (ищец) и заемател (ответник), с всички негови елементи, от
които ищецът претендира настъпване на правните последици, релевирани в
настоящото производство (напр. страни, основание, срок, падеж, уговорена
възнаградителна лихва и др.), както и реалното предаване на заемната сума в
размер на 27000 лв. от ищеца на ответника по процесния договор за заем. Със
същото определение на ищеца е указано изрично, че не сочи доказателства за
това, че сумата от 27000 лв., посочена като „аванс“ в представения по делото
РКО, е именно заемната сума по процесния договор за заем, и му е
предоставена възможност да посочи такива в срок до първото открито
съдебно заседание по делото. Независимо от даденото указание, такива
доказателства не са били ангажирани. Същевременно, с оглед заключението
по СПЕ, ангажирано в производството по чл. 193 от ГПК, подписите за И. О.
М. под договора за заем от 12.06.2019г. и разходния касов ордер от същата
дата са положени именно от И. О. М.. Двата документа са автентични, поради
което следва да се ценят като доказателства по делото и няма основание за
изключването им от доказателствения материал.
Така, въз основа на горните доказателства се установява, че:
На 12.06.2019г. между страните по делото е бил подписан писмен текст
на договор за заем.
На същата дата И. О. М. е получил от неизвестно лице сума от 27000 лв.
в качеството й на аванс по договор от 12.06.2019г., без конкретизация на
последния.
Тези доказателства са недостатъчни за пълно и главно доказване на
релевантните предпоставки за уважаване на предявените искове поради
следните съображения:
На първо място, договорът за заем е реален, поради което същият
следва да се счита за сключен едва с предаване на заемната сума от
заемодателя на заемателя. В случая това обстоятелство не се установява от
подписания от страните документ, озаглавен „договор за заем“, тъй като с
него заемодателят само се е задължил да предаде в собственост на заемателя
сумата 27000 лв. до 12.06.2019г. (чл. 1 и чл. 2), като тези негови задължения
са възпроизведени и в първата подточка на чл. 6. Така, документът не
удостоверява предаването и получаването на заемната сума, а всички негови
4
клаузи отнасят изпълнението на това действие към бъдещ момент след
подписването му. Поради това съдът намира, че този документ отразява само
намерението на страните да сключат договор за заем (т.е. преддоговорни
отношения между тях) или съставлява предварителен договор, но не е
същински договор за заем. Наистина, част от правната теория приема за
допустимо сключването на договора за заем по ЗЗД като консенсуален, но и в
този случай предоставянето на заемната сума от заемодателя на заемателя е
предпоставка с решаващо значение за изхода на спора, тъй като то изчерпва
основното задължение на заемодателя, без изпълнението на което не може да
се претендира изпълнение на насрещното задължение на заемателя за
връщане на тази сума. Поради това, независимо по кой от горните теоретични
варианти се квалифицира представеният от ищеца документ, наречен
„договор за заем“, във всички случаи задължително условие за уважаване на
предявените искове е да се докаже предаване на заемната сума от заемодателя
на заемателя, а, както се обоснова по- горе, документът не удостоверява
такова обстоятелство.
На второ място, това обстоятелство не се установява и от представения
разходен касов ордер, тъй като:
Ордерът не съдържа данни за лицето, от което М. е получил сумата
27000 лв.
Ордерът не индивидуализира договора от 12.06.2019г., по който се
извършва плащането, а не може да се изключи възможността, на тази
дата М. да е сключил няколко различни договора – както с ищеца, така и
с други лица.
Основанието за получаване на посочената в ордера сума е „Аванс по
договор от 12.06.2019г.“, което е несъвместимо с представения от ищеца
договор за заем, тъй като според клаузите му това е пълният размер на
заемната сума и няма качеството на предварително частично плащане,
каквото е авансът.
Съгласно съдебната практика (Решение № 390 от 20.05.2010 г. на ВКС по
гр. д. № 134/2010 г., IV г. о., ГК), „ не може да се приеме, че всяко
плащане на суми от едно лице на друго става въз основа на сключен
договор за заем между тях“. Следователно, дори хипотетично да се
предположи, че сумата по ордера е предадена именно от ищеца на
ответника и – противно на изричното отбелязване – няма качеството на
аванс, това не е достатъчно да обоснове извод, че основанието за
предаването й е именно релевираният от ищеца договор за заем.
С определението по чл. 140 от ГПК на ищеца изрично е било указано, че
не сочи доказателства за това, че сумата от 27000 лв., посочена като
„аванс“ в представения по делото РКО, е именно заемната сума по
процесния договор за заем, и му е предоставена възможност да посочи
такива в срок до първото открито съдебно заседание по делото.
Независимо от указанието, до изтичане на този срок доказателства за
горното обстоятелство не са били ангажирани. Така, връзката между
договора и ордера е останала недоказана!
Поради това горните доказателства (договор за заем от 12.06.2019г. и
5
разходен касов ордер от същата дата с установена автентичност съгласно
заключението по СПЕ) имат само косвено значение за твърдените от ищеца
релевантни обстоятелства.
Наистина, съдебната практика е категорична, че пълно доказване може
да се осъществи и въз основа на косвени доказателства, стига те да са
несъмнено установени и достоверни, както и да са в такава връзка с другите
обстоятелства, че „да установяват без съмнение главния факт“ (напр.
Решение № 226 от 12.07.2011 г. на ВКС по гр. д. № 921/2010 г., IV г. о., ГК,
Решение № 50254 от 13.02.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3408/2021 г., IV г. о., ГК
и др.). За целта, обаче, „…е необходимо от анализа на всички доказателства
да бъде възможен само един извод“ (Определение № 50112 от 6.03.2023 г. на
ВКС по т. д. № 2768/2021 г., II т. о., ТК). В случая, както се обоснова по- горе,
съвкупността от наличните доказателства по делото, макар и да свидетелства
за някакви отношения между страните, не позволява да се изведе категоричен
и единствено възможен извод в подкрепа на твърденията на ищеца, че бил
предоставил в заем на ответника сумата 27000 лв.
Не обосновава такъв извод и приетият в последното открито съдебно
заседание по делото договор за поръчка между „О. 94“ АД и Т. ТО.ски,
поради следните съображения:
Така представеният договор е частен документ по смисъла на чл. 180 от
ГПК и по аргумент от противното спрямо чл. 179 от ГПК. Съгласно
разпоредбата на чл. 181 от ГПК, „частният документ има достоверна дата за
трети лица от деня, в който е заверен, или от деня на смъртта, или от
настъпилата физическа невъзможност за подписване на лицето, което е
подписало документа, или от деня, в който съдържанието на документа е
възпроизведено в официален документ, или от деня, в който настъпи друг
факт, установяващ по безсъмнен начин предхождащото го съставяне на
документа“. Следователно, достоверна е не датата, посочена в самия
документ, а тази, към която той вече със сигурност е съществувал,
удостоверена по някой от следните начини:
нотариалното заверяване на датата, подписа или съдържанието на
частния документ е доказателство, че документът е съществувал на
датата, на която е бил представен пред нотариуса;
датата на смъртта на автора на документа или датата на изпадането му
във фактическа невъзможност да го подпише, е последната дата, на
която е било възможно документът да е бил съставен;
възпроизвеждането на съдържанието на документа в официален
документ (напр. административен акт, съдебен протокол от заседание и
др.) е доказателство за съществуването му към момента на съставяне на
съответния официален документ;
настъпването на друг обективно възпринимаем факт, от който следва по
несъмнен начин, че частният документ съществува към този момент, е
доказателство за последното (напр. публикация в печатно издание, в
която е описано съдържанието на документа).
В случая договорът за поръчка е представен в открито съдебно заседание на
24.02.2023г., без да е заверен нотариално и без да е налице факт, от който да
следва по несъмнен начин, че е съществувал по-рано (с изключение на
изявлението на в.л. Л. за получаването му по електронна поща, което, обаче,
6
не сочи конкретна дата). Поради това за негова достоверна дата следва да се
приеме датата на представянето му като доказателство пред съда и
отразяването на този факт в съдебния протокол, независимо от посочената в
него по- ранна дата. Това означава, че този документ не може да се ползва
като доказателство за съществуване на мандатни отношения между „О. 94“
АД и Т. ТО.ски към 12.06.2019г., т.е. не доказва твърдяната от ищеца
конструкция, че на тази дата дружеството сключило договор за заем с
ответника М., но, поради липса на налични средства, се наложило да
ангажира управителя си чрез договор за поръчка да предостави на заемателя
заемната сума от свои лични средства. Също така, не може да се изключи
съмнението за съставяне на документа за целите на процеса, тъй като той не
се споменава в исковата молба, нито се представя в срока, указан от съда с
определението по чл. 140 от ГПК, а се сочи едва във връзка с възражението на
насрещната страна за липса на касова наличност на дружеството към
релевантната дата 12.06.2019г. Поради това договорът за поръчка не следва
да се цени като доказателство по делото и въз основа на него не следва да се
правят правни изводи.
За пълнота на изложението, съдът отбелязва, че, дори да се обсъжда по
същество, този договор не доказва тезата на ищеца, тъй като:
От формулировката му не става ясно, кой на кого предоставя паричната
сума от 27000 лв. – дали Т. ТО.ски на „О. 94“ АД като заем (както е
приел в.л. Л.), или Т. ТО.ски на И. М. в изпълнение на мандата със свои
средства, но от името и за сметка на „О. 94“ АД (което би протИ.речало
на същността на договора за поръчка и личната ангажираност на
мандатаря).
Мандатарят по договор за поръчка изпълнява възложените му с договора
правни действия от свое име, като правните последици настъпват за
него. Поради това процесният договор за поръчка е несъвместим с
релевирания от ищеца договор за заем от 12.06.2019г., тъй като
последният е сключен от името на манданта „О. 94“ АД и с правни
последици за непосредствено него, а не за мандатаря Т. ТО.ски.
Дори да се пренебрегнат горните несъответствия, по делото няма данни
за реално предаване на сумата 27000 лв. лично от Т. ТО.ски на И. М. –
така, както следва от чл. 2 на процесния договор за поръчка и от
принципната същност на този вид договори.
По тези съображения, наличната съвкупност от косвени доказателства
не установява кумулативно необходимите релевантни елементи от
фактическия състав на договор за заем (предаване на парична сума от ищеца
на ответника със задължение на последния да я върне), а същевременно
съдържа редица вътрешни несъответствия (посочени по- горе), поради което
съдът намира, че тя е негодна за несъмнено, еднозначно и безспорно
доказване на тезата на ищеца.
Същевременно, по делото се установяват обстоятелства, които сериозно
разколебават тази теза. Съгласно заключението по ССЕ, на 12.06.2019г.
касовата наличност на „О. 94“ АД е била минус 34857,29 лева (т.е.
дружеството не е разполагало с пари в брой), а банковата наличност на
дружеството на същата дата е била 440118,07 лева. При това не се изтъква
никаква основателна причина за необходимост от предаване на сумата
7
именно в брой вместо по банков път (след като дружеството не е разполагало
с касова наличност, но е разполагало с многократно по- голяма сума по
банкови сметки), нито за необходимост от набавянето й в брой по твърдения
от ищеца усложнен начин – чрез договор за поръчка от негов представител и
член на съвета на директорите, вместо да бъде изтеглена от банкова сметка на
дружеството. Освен че е житейски нелогична, така твърдяната юридическа и
икономическа конструкция се компрометира и от това, че за осъществяването
й е било необходимо да се нарушат редица нормативни разпоредби (чл. 3, ал.
1, т. 1 от Закона за ограничаване на плащанията в брой и чл. 3, ал. 2 и чл. 24
от Закона за счетоводството), което би трябвало да действа възпиращо за
страните. Разбира се, горните съображения не оборват по несъмнен начин
тезата на ищеца, но това не е и необходимо. Те се базират на доказателства,
ангажирани по реда на насрещното доказване, което не предполага безспорно
и несъмнено установяване на определени факти, а само разколебаване на
убедеността в съществуването на други факти, за които насрещната страна по
делото носи доказателствената тежест и които следва да бъдат доказани с
пълно доказване (в случая – наличието на договор за заем между страните по
делото и предаване на заемната сума от ищеца на ответника). Затова тези
доказателства, макар косвени и непълни, също допринасят за опровергаване
на твърденията на ищеца.
С оглед гореизложеното, главният иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД, е неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Отхвърлянето на главния иск обуславя неоснователност и на останалите
два иска за възнаградителна и мораторна лихва, съответно с правна
квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл. 240, ал. 2 от ЗЗД, и с правна
квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД, поради което те също следва да се
отхвърлят.
С оглед изхода на делото и на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК, ищецът
следва да бъде осъден да заплати на Софийския окръжен съд направените
разноски за сметка на неговия бюджет, каквито се установяват в размер на
250 лв. – възнаграждение на вещото лице по СПЕ и 250 лв. – възнаграждение
на вещото лице по ССЕ.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
240, ал. 1 от ЗЗД на „О. 94“ АД с ЕИК *** за осъждане на И. О. М. с ЕГН
********** да му заплати сумата 27000 лева на основание сключен договор за
заем от 12.06.2019г., ведно със законната лихва от подаване на исковата
молба до окончателното й изплащане.
ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, вр. чл.
240, ал. 2 от ЗЗД на „О. 94“ АД с ЕИК *** за осъждане на И. О. М. с ЕГН
********** да му заплати сумата 597,24 лева, представляваща
възнаградителна лихва по чл. 3 от договор за заем от 12.06.2019г.
ОТХВЪРЛЯ иска с правна квалификация чл. 86, ал. 1 от ЗЗД на „О. 94“
АД с ЕИК *** за осъждане на И. О. М. с ЕГН ********** да му заплати
сумата 7132,50 лева, представляваща обезщетение за забава за период от
01.09.2019г. до 08.04.2022г.
8
ОСЪЖДА „О. 94“ АД с ЕИК *** да заплати на Софийския окръжен съд
с БУЛСТАТ ********* и адрес гр. С., бул. „В.“ № 2, разноски по делото в
размер на 500 лв. – възнаграждения на вещи лица, изплатени от бюджета на
съда.
Решението може да се обжалва пред Софийския апелативен съд в
двуседмичен срок от връчване на препис от него.
Съдия при Софийски окръжен съд: _______________________
9