Р
Е Ш Е Н И Е № 222
гр. Сливница, 07.01.2019 г.
В И М Е Т О
Н А Н А Р О Д А
РАЙОНЕН
СЪД - ГРАД СЛИВНИЦА, III състав,
в публично съдебно заседание на двадесет и девети ноември през две хиляди и
осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НЕВЕНА ВЕЛИКОВА
при
участието на секретаря Паулина Велкова,
като разгледа докладваното от съдията гр. дело № 189 по описа на съда за 2018
г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Ищецът „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД е предявил срещу
М.И.С. обективно кумулативно съединени положителен установителен иск с правно
основание чл. 422 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за
признаване за установено по отношение на ответника, че ищецът е носител на
парично вземане в размер на 34,09 лв., представляващо стойността на
незаплатените далекосъобщителни услуги за абонатен номер № *********, за който
е сключен Договор за мобилни услуги по програма Резерв 24,99 лв. от 02.03.2015
г., ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на заявлението в
съда- 01.12.2017 г., до окончателното изплащане на задължението, за което
вземане е издадена Заповед за изпълнение на парично задължение № 496 от 05.12.2017
г. по ч.гр.д. № 865/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница, и осъдителен иск с
правно основание чл. 92, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за заплащане
на сумата в размер на 339,30 лв., представляваща начислена договорна неустойка
за абонатен номер № *********, за който е сключен Договор за мобилни услуги по
програма Резерв 24,99 лв. от 02.03.2015 г., дължима поради предсрочното
прекратяване на договора от страна на ищеца поради неизпълнението на
задължението на ответника да заплати стойността на потребените услуги.
В исковата молба се твърди, че между
ищеца „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД и ответника е сключен Договор за мобилни услуги по
програма Резерв 24,99 лв. от 02.03.2015 г., с период на действие до 02.03.2017
г., по силата на който ответникът е ползвал предоставените от ищеца мобилни
услуги, като потреблението за мобилен номер 0895/608781 е фактурирано под
абонатен номер № *********. Твърди се, че за потребените от ответника услуги за
периода от 10.08.2015 г. до 09.12.2015 г. ищецът е издал фактура №
**********/10.09.2015 г. за отчетния период 10.08.2015 г.- 09.09.2015 г. с
начислена за периода сума за плащане в размер на 20,59 лв., платима до
25.09.2015 г. и фактура № 72315111887/10.10.2015 г. за отчетния период
10.09.2015 г.- 09.10.2015 г. с начислена
за периода сума за плащане в размер на 20,59 лв., и 20,59 лв.- незаплатен
баланс по предходна фактура, или общ за сумата в размер на 41,18 лв., платима в
срок до 25.10.2015 г. Поддържа се, че след извършена корекция по дълга,
посредством кредитно известие, издадено след съобразяване на авансово
заплатените при сключване на договора за услуги месечни такси, е останало
незаплатено задължение на ответника в размер на 34,09 лв. Предвид
неизпълнението на това задължение на основание чл. 75, вр. чл. 19б, б. „в“ ОУ
към Договора ищецът е прекратил едностранно сключения с ищеца индивидуален
договор, считано от 30.10.2015 г., с оглед което ответницата дължи и заплащане
на неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен план
месечни абонаменти от 30.10.2015 г. до края на срока на действие на договора-
02.03.2017 г., или още 339,30 лв., представляваща сбора от 16 месечни
абонамента без ДДС, за която сума е издадена фактура № **********/10.12.2015
г., със срок за плащане 25.12.2015 г.
В срока по чл. 131 ГПК особеният
представител на ответника- адв. Л.А., назначена от съда с определение от
06.08.2018 г. на основание чл. 47, ал. 6 ГПК, е подал отговор на исковата
молба, с който процесуалният представите на ищцата не е оспорил, че последната
дължи заплащането на сумата в размер на 34,09 лв., но е оспорил основателността
на осъдителния иск за заплащане на сумата в размер на 339,30 лв.,
представляваща начислената на ищцата неустойка. В тази връзка се твърди, че
сключеният между страните договор не е бил надлежно прекратен, доколкото по
делото не са представени доказателства за упражняване на правото по чл. 87 ЗЗД,
който се явява приложим по отношение на процесния договор, предвид липсата на
уговорен между страните в Общите условия различен ред за прекратяване на
договора. С отговора са релевирани и доводи за нищожност на неустоечното
съглашение, като неравноправна клауза по смисъла на чл. 143, т. 5 ЗЗП. В тази връзка се поддържа, че ответницата
е потребител по смисъла на § 13, т. 1 ДП на ЗЗП, че клаузата за неустойка,
макар и включена в договора между страните, не е била индивидуално договорена,
че същата внася значително неравновесие между правата и задълженията на
търговеца и потребителя и че това от своя страна води до облагодетелстване на търговеца.
С отговора е направено възражение за нищожност на договорената неустойка и
поради накърняването на добрите нрави, доколкото същата, при съпоставката й с
вече настъпилите от неизпълнението вреди в размер на неплатения абонамент от
20.59 лв., се явява прекомерна към момента на неизпълнението на договора. В
отговора се сочи, че с платежно нареждане от 24.08.2018 г. ответницата е
заплатила на ищцовото дружество сумата в размер на 373,39 лв., част от която
представлява претендираната от ищеца неустойка, която процесуалният
представител на ищцата счита за недължимо платена и с която се иска да се
извърши прихващане със задълженията на ответницата за лихви и разноски в
производството, съобразно уважената част от иска. При условията на евентуалност
и в случай че съдът счете, че неустоечната клауза е действителна, процесуалният
представител на ответницата е оспорила размера на претендираните от ищцовата
страна разноски, тъй като представените в заповедното и в исковото производство
договори за правна защита и съдействие са с един и същ предмет.
В съдебно заседание ищецът, редовно призован,
не изпраща представител, като по делото е постъпила молба-становище от адв.
Герова, с която се прави искане по иска с правна квалификация чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 ЗЗД съдът да се произнесе с решение при признание на
иска, по което съдът се е произнесъл в открито съдебно заседание, приемайки го
за неоснователно, предвид липсата изрично упълномощаване на адв. А., необходимо
при действия, свързани с разпореждане с предмета на делото, каквото е
признанието на иска (за разлика от признанието на факти и права). Със същата
молба, предвид направеното с отговора възражение за нищожност на неустоечната
клауза, процесуалният представител на ищеца е направил изявление, че желае
съдът да присъди на доверителя му неустойка в редуциран размер до стойността на
3 месечни абонаментни такси на ползваната абонаментна програма, а именно сумата
в размер на 74,97 лв., която е съобразена с постигнатото между КЗП и ищеца
споразумение досежно неустойката. В молбата не е направено изрично изявление за
частично оттегляне или частичен отказ от иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, поради което съдът намира, че не се касае до форма на десезиране, за което
следва да бъде изрично.
В съдебно заседание особеният представител на
ответника- адв. А., поддържа подадения отговор, като сочи, че не оспорва
дължимостта на вземането за главница, но оспорва дължимостта на вземането за
неустойка, доколкото клаузата, която го урежда, се явява нищожна като
неравноправно и противоречаща на добрите нрави. Доколкото ответницата се е
свързала с нея, като й е представила и доказателства за извършеното плащане,
претендира, че същото не може да се третира като признание на иска за
неустойка, доколкото вземането е и понастоящем спорно. Сочи, че ответницата не
отрича дължимостта на вземането за главница, поради което е било извършено и
надлежно плащане в хода на процеса.
Съдът, като съобрази събраните писмени
доказателства, поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235,
ал. 2 ГПК, намира за установено следното:
Установява се от
приложеното ч.гр.д. № 865/2017 г. по описа на РС- гр. Сливница, че същото е
образувано по депозирано пред РС- гр. Сливница заявление за издаване на заповед
за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
вх. № 3688/01.12.2017, подадено от „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД. Съдът е уважил в цялост депозираното заявление, като на 05.12.2017 г. е
издал Заповед за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК
№ 496 в полза на „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД срещу М.И.С. за сумата в размер на
373,39 лв.- главница за предоставени и незаплатени далекосъобщителни услуги,
сумата в размер на 6,48 лв.- лихва за забава (мораторна лихва) за периода от
26.12.2015 г. до 15.11.2017 г., ведно със законната лихва върху сумата от
01.12.2017 г. до окончателното й заплащане, както и сумата в размер на 205 лв.-
разноски по делото, като съдът е посочил, че задълженията произтичат от договор
за мобилни услуги от 02.03.2015 г. В заповедта е била посочена и банковата
сметка на заявителя, по която може да бъде изпълнено задължението, а именно IBAN ***. Заповедта по чл. 410 ГПК
е била връчена на длъжника по реда на чл. 47, ал. 5 ГПК- чрез залепване на
уведомление, поради което и на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК съдът е
указал на заявителя, че може в
едномесечен срок от уведомяването да предяви иск за установяване на вземането.
В указания срок са постъпили доказателства за предявяване на иск за
установяване на вземането, но само за вземането в размер на 34,09 лв., представляващо
стойността на потребените и незаплатени от ответницата далекосъобщителни услуги
за периода от 10.08.2015 г. до 09.12.205 г., като за остатъка от вземането в
размер на 339,30 лв., представляващо неустойка, което се различава по основание
от посоченото в заповедта основание, ищецът е предявил осъдителен иск.
Заповедният съд не е обезсилил частично издадената заповед за изпълнение, което
обаче е именно негово правомощие, като настоящата съдебна инстанция следва да
разгледа по същество предявените установителен и осъдителен иск и не разполага
с възможност да вземе отношение по издадената заповед за изпълнение.
С определението
си за насрочване на делото, в което е бил обективиран и проектът на доклад по
делото, който е бил обявен от съда за окончателн в откритото съдебно заседание
от 29.11.2018 г., съдът е отделил като безспорни между страните и ненуждаещи се
от доказване на основание чл. 146, ал. 1,
т. 3 и 4 ГПК обстоятелствата, че между страните е съществувал и валидно
действал договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги, по силата на
който изпълнителят е предоставил на възложителя, а последният се е задължил да
заплати далекосъобщителните услуги, доставени в периода от 10.08.2015 г. до
09.10.2015 г., за които е следвало да заплати и съответно възнаграждение в
размер на 34,09 лв., дължимо в посочения във фактурата срок, а именно до
25.10.2015 г., което е било заплатено от възложителя след срока, а именно на
24.08.2018 г.
Обстоятелството,
че между страните е съществувал и валидно
действал договор за предоставяне на далекосъобщителни услуги се установява и от
представения по делото Договор за далекосъобщителни услуги от 02.03.2015 г.,
подписан от ответницата и представител на ищеца, по силата на който
ищецът-оператор се е задължил да предостави на ответника-абонат срещу заплащане
електронни съобщителни услуги по абонаментен план „Резерв 24,99 с тарифиране на
интервал от 60 секунди“, който договор е бил сключен при действието на приетите
от потребителя Общи условия за взаимоотношения на потребителите на мобилни
телефонни услуги на оператора. Договорът е бил сключен за срок от 24 месеца,
считано от 02.03.2015 г. до 02.03.2017 г. По силата на договора на ответницата
е бил предоставен мобилен номер 359895608781, като в договора е предвидено, че
фактурата за потребените далекосъобщителни услуги се издава до 10-число всеки
месец.
Съгласно клаузите на договора, в случай на
прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да е СИМ
карта/номер посочен/а в него, по вина или инициатива на потребителя, последният
дължи неустойка в размер на сумата от стандартните за съответния абонаментен
план месечни абонаменти за всяка една СИМ карта/номер до края на този срок.
По делото
е представена декларация-съгласие, подписана от ответницата, видно от която
същата е декларирала, че е получила подписан от представителя на оператора
екземпляр от Общите условия на Теленор България ЕАД за взаимоотношения на
потребителите на мобилни телефонни услуги.
По делото
са представени и Общите условия на Теленор България ЕАД за взаимоотношения на
потребителите на мобилни телефонни услуги. Съгласно чл. 19б, б. „в“ ОУ
ищецът-оператор има право да откаже сключване на индивидуален договор или
едностранно да прекрати индивидуален договор срочен или безсрочен, в случай че
потребителят не е платил дължими суми след изтичането на сроковете за плащане
по индивидуалния договор, съответно общите условия. Съгласно чл. 26 и 27 ОУ
потребителите заплащат потребените от тях далекосъобщителни услуги въз основа
на издадените ежемесечни фактури, което плащане следва да бъде извършено в
срока, указан на фактурата, но не по-късно от 18 дни от издаването й. Съгласно
чл. 75 ОУ при неспазване на което и да е задължение от част XIII от ОУ или в случай че е налице неизпълнение на някое от
другите задължения на потребителя, Теленор има право незабавно да ограничи
предоставянето на услугите, или при условията на т. 19б и 19в да прекрати
едностранно индивидуалния договор с потребителя или да откаже сключване на нов
договор с него.
Ищецът е представил дубликат на три
данъчни фактури, издадени от далекосъобщителния оператор за клиентски № *********, в които са обективирани претендираните вземания за
проведени разговори и месечни абонаментни такси за използване на клетъчната
обществена мрежа на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД за процесния период, като в третата фактура
на обща стойност 373,39 лв., освен стойността на потребените далекосъобищтелни
услуги (което вземане в размер на 34,09 лв. не се оспорва от ответницата) е
обективирано и взменето за неуйстойка за предсрочно прекратяване на договора за
далкосъобщителни услуги в размер на 339,90 лв. Тези дубликати на данъчни фактури съдът приема, че не представляват
доказателства за удостоверените в тях правнорелевантни обстоятелства, тъй като
те представляват частни свидетелстващи документи по смисъла на чл. 180 ГПК,
обективиращи изгодни за техния издател факти. В този смисъл те притежават само
формална доказателствена сила за обстоятелството, че съдържат удостоверително
изявление, направено от субекта, сочен като техен издател. Тези частни
свидетелстващи документи биха притежавали доказателствена сила, в случай че
бяха подписана от двете страни, тъй като те биха обективирали извънсъдебно
признание от страна на потребителя, че е получил от оператора услугите на
стойност, посочени във фактурите.
С отговора
на исковата молба особеният представител на ответницата е представил по делото
оригинал на платежно нареждане от 24.08.2018 г., видно от което ответницата е
заплатила по посочената в заповедта за изпълнение банкова сметка ***- IBAN ***, сумата
в размер на 373,39 лв., като за основание за плащането са посочени трите имена
и ЕГН на ответницата, както и абонатния й номер *********.
При така установеното от фактическа страна, съдът достигна до следните
правни изводи.
Районен съд- гр. Сливница, трети
състав, е бил сезиран с кумулативно обективно съединени установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл.
286, ал. 1 ТЗ и осъдителен иск с правно осноавние чл. 92, ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ.
По иска с правно основание чл. 422,
ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ:
При така релевираните твърдения
възникването на спорното право за заплащане на претендираните възнаграждения се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1. наличието на действително правоотношение по договор за предоставяне
на далекосъобщителни услуги, по силата на което изпълнителят се е задължил да
предостави на възложителя срещу уговорено възнаграждение достъп до своята
далекосъобщителна мрежа за осъществяване на различни по форма комуникационни
връзки; 2. мобилният оператор реално, фактически да е предоставил на ответника
(клиент) твърдените мобилни услуги в размер на твърдяното възнаграждение за
процесния период.
Както беше
изложено, съдът е отделил като безспорни и ненуждаещи се от доказване на основание чл. 146, ал. 1, т. 3 и 4 ГПК
обстоятелствата, че между страните е съществувал и валидно действал договор за
предоставяне на далекосъобщителни услуги, по силата на който изпълнителят е
предоставил на възложителя, а последният се е задължил да заплати
далекосъобщителните услуги, доставени в периода от 10.08.2015 г. до 09.10.2015
г., за които е следвало да заплати и съответно възнаграждение в размер на 34,09
лв., дължимо в посочения във фактурата срок, а именно до 25.10.2015 г., което е
било заплатено от възложителя след срока, а именно на 24.08.2018 г.
Правното действие на сключения
ненаименован договор попада под приложното поле на ТЗ, тъй като учреденото от
него договорно правоотношение е възникнало между лица, едно от които е търговец
и е свързано с упражняването от него занятие – арг. чл. 286, ал. 1 ТЗ. Този
договор е от вида на субективните (относителните) търговски сделки.
Договорът е сключен при предварително
установени от ищеца общи условия (чл. 298, ал. 1 ТЗ), които са задължителни за
потребителя, тъй като писмено ги е приел – чл. 6.4 от процесния договор.
Съгласно принципа на свободното
договаряне и автономията на волите, уредени в разпоредбите на чл. 8 и 9 ЗЗД,
между „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД и М.И.С. е възникнало действително материално
договорно правоотношение. Ищецът се е задължил да предоставя на ответника
мобилните услуги, посочени в договора, приложението към него и Общите условия,
срещу изпълнение на насрещната престация от страна на потребителя – заплащане
на уговореното възнаграждение.
Макар и
представените по делото фактури да не представляват доказателство за
удостоверените в тях правнорелевантни
обстоятелства, тъй като те представляват частни свидетелстващи документи по
смисъла на чл. 180 ГПК, обективиращи изгодни за техния издател факти, съдът, като съобрази
направено признание на факти, намира, че по делото се установява, че ответницата
не е заплатила в срок задължението си, произтичащо от сключения между нея и
ищеца договор за далекосъобщителни услуги, по силата на който ищецът е доставил
на ответницата и последната е потребила далекосъобщителни услуги на обща
стойност от 34,09 лв.
Съгласно приетите постановки в т. 9 на
Тълкувателно решение № 4/2013 г. от 18.06.2014 г.
по тълкувателно дело № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС в производството по чл. 422,
респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането по издадена заповед за
изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното дирене в
исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на
вземането чрез осъществено принудително събиране на сумите по издадения
изпълнителен лист въз основа на разпореждането за незабавно изпълнение в
образувания изпълнителен процес. В случая се установи пълно доброволно
погасяване на задълженията от страна на ответницата в хода на първоинстанционното производство, конкретно на
дата 24.08.2018 г., което обстоятелство следва да се отчете на основание чл.
235, ал. 3 ГПК при наличието на въведеното от особения представител на ответника правопогасяващо възражение за плащане (т.11в
от Тълкувателно
решение). Изложеното води до извод, че
искът с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр,, чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ се явява
неоснователен поради доброволно погасяване на дълга в хода на процеса и по тази
причина следва да се отхвърли,
По иска с правно основание чл. 92,
ал. 1 ЗЗД вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ.
При така релевираните твърдения
възникването на спорното право за заплащане на неустоечното задължение се
обуславя от осъществяването на следните материални предпоставки (юридически
факти): 1) наличието на действителна
уговорка между страните, по силата на която възложителят се е задължил да
заплати на изпълнителя неустойка в случай на прекратяване на договора преди
изтичане на определения срок, поради неточно изпълнение във времево отношение
на поетите от възложителя задължения по договора; 2) възложителят да не е
изпълнил задължението си за заплащане на цената за доставената
далекосъобщителна в срока, посочен във фактурата или да го е изпълнил след
изтичане на този срок, респ. да не е изпълнил задължението си заплащане на
неустойката, след упражняване от страна на изпълнителя на потестативното право
на прекратяване на договора.
Както беше посочено, неусточеното
съглашение е предвидено сключения между страните договор, в който е уговорено,
че в случай
на прекратяване на договора през първоначалния срок за която и да е СИМ
карта/номер посочен/а в него, по вина или инициатива на потребителя, последният
дължи неустойка в размер на сумата от
стандартните за съответния абонаментен план месечни абонаменти за всяка една
СИМ карта/номер до края на този срок.
Съобразявайки клаузата за неустойка, съдът
намира, че осъдителният иск за заплащане на същата следва да бъде отхвърлен,
като причината за това не е извършеното плащане, а нищожността на тази
клаузата, в който смисъл плащането се явява осъществено при начална липса на
основание, доколкото нищожните съглашения не пораждат правни последици.
С Тълкувателно решение № 1/2009 г. от
15.06.2010 г. на ОСТК на ВКС. ОСТК на ВКС се прие, че нищожна поради
накърняване на добрите нрави е клауза за неустойка, уговорена извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции. Преценката за нищожност
поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора. В
мотивите на тълкувателното решение е посочено, че за спазването на добрите нрави по иск за присъждане на неустойка съдът
следи служебно, макар че в настоящия случай това възражение е било въведено
и от особения представител на ответницата.
Накърняване на добрите нрави по смисъла на чл.
26, ал. 1, пр. 3 ЗЗД е налице, когато се нарушава правен принцип, който може и
да не е законодателно изрично формулиран, но спазването му е проведено чрез
създаване на други разпоредби, част от действащото право. Такива са принципите
на справедливостта, на добросъвестността в гражданските и търговските
взаимоотношения и на предотвратяването на несправедливото облагодетелстване –
аргументи от чл. 307 ТЗ, чл. 302 ТЗ, чл. 289 ТЗ. Законодателят придава правна
значимост на нарушението на добрите нрави с оглед на защитата на обществените
отношения като цяло, а не само поради индивидуалния интерес на конкретен правен
субект. Договорната клауза за неустойка би могла да е нищожна, като нарушаваща
принципа на справедливостта и създаваща условия за неоснователно обогатяване,
когато вследствие на заплащането й, ще е налице неравностойност на насрещните
задължения по договора, или неустойката ще излезе извън обезпечителните или
обезщетителните си функции, които са й придадени от страните. Преценката за
накърняване на пределите на нравствената допустимост в тази хипотеза би
следвало да се основава на вида на неизпълнението, за обезщетяване на което е
уговорена неустойката, на начина на определянето й – като глобална сума или
процент от главницата, на базата за начисляването й – съотношение между
задължението и предварително определеното обезщетение за вредите, като са
възможно и други критерии.
Изразеното в цитираното тълкувателно решение
разбиране е доразвито и в Решение № 223 от 19.04.2016 г. по т. д. № 3633/2014
г., I т. о. на ВКС, в което, при извършено съпоставяне между прекомерност на
неустойката и нищожност на неустойката поради накърняване на добрите нрави, е
прието, че въпросът за накърняване на добрите нрави по отношение на уговорена
неустойка следва да бъде решен чрез комплексна преценка не само на съдържанието
на договорната клауза, но и при отчитане на други фактори, като свободата на
договаряне, равнопоставеността между страните, функциите на неустойката, както
и възможността неизправният длъжник сам да ограничи размера на неизпълнението,
за да не се превърне неустойката в средство за неоснователно обогатяване.
При преценката за нищожност поради накърняване
на добрите нрави, в настоящия случай, следва да се изходи преди всичко от
характерните особености на договора за услуга и вида на насрещните престации-
мобилният оператор се задължава да предостави на потребителя ползването на
мобилни услуги срещу абонаментна такса, а потребителят – да я заплати, но само
срещу предоставената му услуга. От друга страна, ако е уговорена неустойка при
предсрочно прекратяване на договор за услуга, в размер на всички неплатени по
договора абонаментни вноски до края на срока му, мобилният оператор по
прекратения (по същество развален) договор ще получи имуществена облага от
насрещната страна в размер, какъвто би получил, ако договорът не беше
прекратен, но без да се предоставя ползването на услугата по договора.
Следователно уговорената по този начин неустойка за предсрочно прекратяване
излиза извън по-горе очертаните функции на неустойката, създава условия за
неоснователно обогатяване на мобилния оператор и нарушава принципа за
справедливост (в сходен смисъл Решение № 123 от 17.11.2010
г. на ВКС по т. д. № 698/2009 г., II т. о., ТК). Предвид изложеното съдът намира, че уговорката за
неустойка в полза на мобилен оператор при предсрочно прекратяване на договор за
услуга поради неплащане на сума по договора от потребителя, определена в размер
на всички абонаментните вноски за периода от прекратяване на договора до
изтичане на уговорения в него срок, е нищожна, поради противоречие с добрите
нрави на осн. чл. 26, ал.1
пр. трето ЗЗД. В този смисъл константната практика на ВКС - Решение
№ 110/21.07.2016 по дело № 1226/2015 на ВКС, ТК, I т.о., Решение №
193/09.05.2016 г. по т.д. № 2659/2014 г. на ВКС, I т.о. и Решение №
219/09.05.2016 г. по т.д. № 203/2015 г. на ВКС, I т.о.
Както беше посочено, съдът следи и служебно за
нищожността на договорните клаузи, когато тя е свързана с противоречие на
закона или на добрите нрави и това противоречие произтича пряко от твърденията
и доказателства по делото, както е в настоящия случай. В този смисъл
Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. по тълк.д. № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС.
Задължението да следи служебно за спазването на добрите нрави изисква от съда
при разрешаване на спор за заплащане на неустойка да извърши самостоятелна
преценка за действителността на неустоечната клауза, независимо дали страните
са се позовали на нищожността й. Предвидените в процесуалния закон преклузии за
заявяване на обстоятелства и възражения от значение за изхода на делото не се
разпростират върху нищожността като отрицателен юридически факт, доколкото тя
препятства възникването на вземането за неустойка и съставлява пречка за
присъждането й по иска с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД. Засиленото служебно начало при съблюдаване на добрите нрави и
на императивните правни норми, които имат значение за спорните граждански и
търговски правоотношения, изключва приложението на преклузията по чл. 367, ал.
1, във вр. с чл. 370 ГПК
спрямо възражението на ответника по иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД за нищожност на клаузата за неустойка поради накърняване на
добрите нрави (и закона). В този смисъл- Решение № 178 от 26.02.2015 по т. д. №
2945/2013 г., ВКС, II т. о. и Решение № 229 от 21.01.2013 г. по т. д. №
1050/2011 г., ІІ т. о., ВКС.
Наред с това, съдът намира за необходимо да
отбележи, че счита клаузата, с която е уговорена неустойка и за
неравноправна, а оттам за нищожна и на основание чл. 146, ал. 1 и ал. 2 ЗЗП, във
връзка с чл. 143, т. 5, т. 9 и т. 14 ЗЗП, във
връзка с Директива 93/13/ЕИО на съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, тъй като с определяне
на неустойка в размер на оставащите абонаментни месечни цени до края на
срока на договора се създава значителна неравнопоставеност между страните по
договора. В тази връзка съдът счита за
основателно направеното възражение от назначения особен представител на
ответника за нищожност на клаузата от договора, касаеща заплащането
на неустойка, макар че съдът има право да се произнесе и служебно.
Абонатът притежава качеството потребител по смисъла на § 13, т. 1 от ДП на ЗЗП,
даващ легална дефиниция на понятието „потребител“, според който текст
потребител е всяко физическо лице, което ползва услуги, които не са
предназначени за извършване на търговска или професионална дейност. На
ответницата в качеството на физическо лице е предоставена
далекосъобщителна услуга. Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието
„неравноправна клауза“ в договор, сключен с потребителя, и това е всяка
уговорка в негова вреда, която не отговаря на изискването за добросъвестност и
води до значително неравноправие между правата и задълженията на доставчика и
потребителя. Процесният договор е сключен при предварително определени условия
от едната страна- ищецът оператор, като абонатът не е имал възможност да влияе
върху съдържанието му. Не се установи атакуваната клауза на договора да е била
индивидуално договорена и липсват такива твърдения и доказателства от ищцовата
страна. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са нищожни, освен ако не са уговорени
индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е разписано, че не са
индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени предварително и поради
това потребителят не е имал възможност да влияе върху съдържанието им, особено
в случаите на договор при общи условия. Съгласно чл. 3 от Директива 93/13/ЕИО на
Съвета от 05.04.1993 г. относно неравноправните клаузи в потребителските
договори, такива клаузи са договорни клаузи, които не са индивидуално
договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в ущърб на
потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. С оглед на всички събрани доказателства, съдът приема,
че в случая не е налице индивидуално договаряне на разпоредбите от договора,
касаещи отговорността на страните и дължимата неустойка. Съобразно съдебната
практика неустойката в размер на оставащите месечни абонаментни такси до
края на срока на договора, договаряна от доставчиците на услуги, се приема за
нарушение на ЗЗП и за нелоялна търговска практика. Тази неустойка е в
очевиден разрез с присъщите й по закон обезпечителна и обезщетителна функция,
тъй като не е съобразена нито с естеството на обезпеченото задължение, нито с
възможните вреди от неизпълнение на задължението на абоната да плаща дължимите
месечни вноски. Всъщност така уговорена неустойката има подчертано
санкционен характер и води до несправедливия правен резултат доставчикът да
получи имуществена облага от насрещната страна в размер, какъвто би получил,
ако договорът не беше прекратен, но без да предоставя ползването на услугата.
Подобен резултат е несъвместим с добрите нрави, тъй като създава условия за
неоснователно обогатяване на доставчика на услугата, като нарушава принципа за
справедливост.
Съобразявайки гореизложеното,
съдът приема, че поради нищожност на неустоечната клауза както на основание
противоречието й с добрите нрави, така поради нейната неравноправност,
претенцията за осъждане на ответницата да заплати и за сумата в размер на
339,90 лв. следва да се отхвърли като неоснователна.
Обстоятелството, че с подадената по делото
молба-становище процесуалният представител на ищеца е претендирал неустойка в
редуциран размер, а именно стойността на тримесечните абонаментни планове, се
явява ирелевантно за действителността на неустоечното съглашение, доколкото
нищожността като порок на уговореното между страните засяга изцяло възможността
страната по договора да се позове на предвидената клауза и да претендира
каквото и да било изпълнение, тъй като е невъзможна замяната на тази нищожна
норма с императивна правна норма, каквато за неустойката не съществува (арг.
чл. 26, ал. 4 ЗЗД). Доколкото обаче не може да се приеме, че страните не биха
сключили договора, в случай че тази клауза не беше предвидена, тази нищожност
не влече нищожността на целия договор, а се отнася само до конкретното
съглашение.
За пълнота следва да се посочи, че по делото
се установява основният правопораждащ правото да се претендира както реално
изпълнение, така и неустойка, факт, а именно наличието на действително
облигационно отношение между страните, по силата на което ищецът се е задължил
да предостави срещу заплащане на ответницата далекосъобщителни услуги.
Ответницата на свой ред не е изпълнила задължението си за заплащане на
стойността на предоставените й далекосъобщителни услуги, обективирани във
фактура № 72315111887/10.10.2015 г., платима в срок до 25.10.2015 г. с оглед
което следва да се приеме, че за ищеца е възникнало потестативното право по чл.
75, вр. чл. 19б, б. „в“ ОУ да прекрати (по правното си естество развали
занапред) едностранно индивидуалния договор, сключен между него и ответницата.
По настоящото дело обаче не са представени
никакви доказателства изявлението на ищеца за прекратяване на договора да е
достигнало до ответника, поради което съдът приема, че не е осъществена
хипотезата на неустоечното съглашение, съдържащо се в сключения с ответницата договор
за мобилни услуги. Нещо повече, по делото няма данни
за точния момент към който ищецът счита, че е упражнил надлежно правото си на
прекратяване на договора, за да може да бъде изчислен и размерът на
договорената неустойка, съгласно клаузата на договора, поради което
искът за заплащане на неустойка се явява неоснователен и на това
допълнително основание.
С оглед на всичко изложено до тук, съдът
намира, че предявените кумулативно обективно съединени установителен иск с
правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр. чл. 9 ЗЗД и чл.
286, ал. 1 ТЗ и осъдителен иск с правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр. чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ, следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Доколкото обаче ответницата с поведението си е
станала причина за подаване на заявлението за издаване на заповед за изпълнение
по чл. 410 ГПК, както и за предявяване на установителния иск за вземането в
размер 34,09 лв., представляващо стойността на доставените, но незаплатени
далекосъобщителни услуги, същата следва да бъде осъдена за заплати и съответна
на тази част част от разноските в заповедното и в исковото производство.
Съобразявайки съотношението между тази част от вземането, искът във връзка с
която се отхвърля поради извършено в хода на производството доброволно плащане,
и целия размер на вземането, за което е била издадена заповедта за изпълнение,
в тежест на ответницата следва да бъдат възложени разноските в заповедното
производство в размер на 18,72 лв. Съобразявайки съотношението между частта от
интереса в настоящото исково производство, която се отхвърля на основание
извършеното от ответница в хода на производството доброволно плащане, и общия
размер на предявения от ищеца интерес, в тежест на ответницата следва да бъдат
възложени и съответна част от разноските в исковото производство, равняваща се
на сумата в размер на 50,67 лв. (общият размер на сторените в исковото
производство разноски възлиза в размер на 555 лв., вкл. държавна такса,
адвокатско възнаграждение и възнаграждение за особения представител). С отговора
на исковата молба особеният представител на ответницата е направил възражение
за прихващане на тези разноски с заплатеното от ответницата без основание
неустоечно задължение, което обаче съдът намира за неоснователно, доколкото,
макар и да се касае до две насрещни парични задължения, задължението за
разноски все още не е изискуемо (то ще се породи едва с влизане в сила на
решението), а наред с това не се явява изискуемо и вземането на ответницата за
недължимо платеното на ищеца. Прихващане би могло да бъде извършено след
влизане в сила на решението и по волята на страните, но не и по реда на
съдебната компенсация.
Макар че съгласно разпоредбата на чл. 78, ал.
3 ГПК, с оглед изхода на делото, и на ответника се дължат съответна на
отхвърлената част от исковете част от сторените от него разноски в
производство, предвид липсата на направено в този смисъл искане, както и
предвид липсата на доказателства, че такива въобще са били направени, съдът не
дължи произнасяне по този въпрос (арг. чл. 81 ГПК).
Така мотивиран, Районен съд- гр. Сливница
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София, сграда 6, срещу М.И.С., ЕГН **********, с
постоянен и настоящ адрес ***, установителен иск с правно основание чл. 422, ал. 1 ГПК, вр. чл. 79, ал. 1, вр.
чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за признаване за установено по отношение на
ответника, че ищецът е носител на парично вземане в размер на 34,09 (тридесет и четири лева и 9 ст.) лева,
представляващо стойността на незаплатените далекосъобщителни услуги за абонатен
номер № *********, за който е сключен Договор за мобилни услуги по програма
Резерв 24,99 лв. от 02.03.2015 г., ведно със законната лихва, считано от датата
на подаване на заявлението в съда- 01.12.2017 г., до окончателното изплащане на
задължението, което вземане е удостоверено в Заповед за изпълнение на парично
задължение № 496 от 05.12.2017 г. по ч.гр.д. № 865/2017 г. по описа на РС- гр.
Сливница, като погасено чрез доброволно плащане.
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „ТЕЛЕНОР
БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление гр. София,
ж.к. „Младост 4“, Бизнес Парк София,
сграда 6, срещу М.И.С., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес *** иск с
правно основание чл. 92, ал. 1 ЗЗД, вр.
чл. 9 ЗЗД и чл. 286, ал. 1 ТЗ за осъждане на ответницата да заплати на
ищеца сумата в размер на 339,30 (триста
тридесет и девет лева и 30 ст.) лева, представляваща начислена договорна
неустойка за предсрочно прекратяване на договора за далекосъобщителни услуги,
начислена във фактура № **********/10.12.2015 г. за абонатен номер № *********,
за който е сключен Договор за мобилни услуги по програма Резерв 24,99 лв. от
02.03.2015 г.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.И.С., ЕГН ********** да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ********* сумата в размер на 50,67 (петдесет лева и 67 ст.) лева- разноски в съдебното производство, съобразно частта от интереса, която се отхвърля поради извършено в хода на исковото производство доброволно плащане.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК М.И.С., ЕГН ********** да заплати на „ТЕЛЕНОР БЪЛГАРИЯ“ ЕАД, ЕИК ********* сумата в размер 18,72 (осемнадесет лева и 72 ст.) лева- разноски в производството по издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК, съобразно частта от взементо по заповета за изпълнение, искът във връзка с която се отхвърля поради извършено в хода на исковото производство доброволно плащане.
РЕШЕНИЕТО може да бъде обжалвано с въззивна жалба пред
Окръжен съд- София в двуседмичен срок, считано
от връчването му на страните.
ПРЕПИС от настоящото
решение да се връчи на страните.
След
влизане в сила на решението, делото да се докладва на съдията докладчик
по ч.гр.д. № 865/2017 г. по описа на РС-
гр. Сливница за изпълнение на правомощията му чл. 415, ал. 5 ГПК.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: