Р Е Ш Е Н И Е
№
гр. Пазарджик, 07.12.2020 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД-ПАЗАРДЖИК, ГО, XXXVI-ти състав, в публично заседание на трети декември две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА ВАСИЛЕВА
при участието на секретаря Елена Пенова, като разгледа докладваното от съдията гр.д. № 4389 по описа за 2019 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова молба, подадена от „Кредитреформ България“ ЕООД срещу Б.Н.Т., за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът Б.Н.Т. дължи на ищеца „Кредитреформ България“ ЕООД сумата в размер на 200 лв. – неплатена главница по Договор за кредит № **********/29.04.2015 г., сключен между „4финанс“ ЕООД и Б.Н.Т., което вземане е прехвърлено от „4финанс“ ЕООД на ищеца „Кредитреформ България“ ЕООД с Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението.
Ищецът твърди, че на 29.04.2015 г. между „4финанс“ ЕООД, опериращо на пазара на финансови услуги под търговската марка „Вивус“ и Б.Н.Т. е сключен Договор за кредит № ********** от разстояние по реда на чл. 6 от ЗПФУР. Сочи, че съгласно нормата на чл. 6 от ЗПФУР договорът за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител, като част от системата за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправяне на предложението, до сключването на договора, страните използват изключително средства за комуникация от разстояние – едно или повече. Твърди, че договорът е оформен съгласно разпоредбите на чл. 3 във вр. с чл. 2 от ЗЕДЕУУ. Посочва, че кредитополучателят е подал заявка за отпускане на кредит след регистрация в системата „Вивус“ на интернет страницата на кредитодателя - www.vivus.bg. Същият разполагал с цялата преддоговорна информация - стандартен европейски формуляр, общи условия, проект на договора. След подаване на заявката, проект на договора за кредит се предоставял на кредитополучателя на интернет страницата на „Вивус“. С натискане на бутон „Подпиши“ се считало, че той е подписал всяка страница от договора и приложимите Общи условия. С подписването на договора за кредит, кредитополучателят потвърждавал, че е прочел и приел условията на договора за кредит и бланката на Стандартния европейски формуляр, че желае да сключи договора за кредит с кредитодателя и се съгласява последният да преведе сумата по кредита по описаната във формуляра за заявка банкова сметка ***. По силата на договора в полза на длъжника била отпусната сумата в размер от 200 лв., за период от 30 дни, с падежна дата 29.05.2015 г. Сумата от 200 лв. била предоставена на кредитополучателя чрез паричен превод посредством „Изипей“ АД в деня на сключване на договора – 29.04.2015 г. С настъпване на падежа на договора кредитополучателят не погасил дължимите суми и изпаднал в забава. Съгласно клаузите на договора и т. 13.3. от Общите условия, при изпадане в забава длъжникът следвало да заплати и надбавка за наказателна лихва, изчислима като сбор от основния лихвен процент, в размер на законната лихва – 10,01 % и уговорения в специалните условия на договора лихвен процент – в случая 0,00 %, като общият размер на наказателната лихва възлизал на 274,12 лв., дължима за периода от 30.05.2015 г. до 31.01.2018 г. До ответника били изпратени три напомнителни писма от „Вивус“, съдържащи информация за просрочения кредит - актуален размер на задължението, дни просрочие, начислена наказателна лихва, всяко от които съгласно т. 13.5. от Общите условия към договора за кредит се таксувало по 10,00 лв. за сметка на изпадналия в просрочие кредитополучател, но въпреки отправените покани, ответникът не погасил задълженията си.
На 01.02.2018 г. между „4финанс“ ЕООД, в качеството на цедент и „Кредитреформ България“ ЕООД, като цесионер, бил сключен договор за цесия № BGF-2018-005, по силата на който цедентът прехвърлил на цесионера вземанията си по процесния договор за кредит в общ размер на 504,12 лв., от които: 200 лв. – главница по договора за кредит, 274,12 лв. – наказателна лихва за периода 30.05.2015 г. – 31.01.2018 г. и 30 лв. – такси за събиране на вземанията. За извършената цесия било изпратено уведомление до длъжника чрез препоръчано писмо с обратна разписка, което било получено лично от него на 15.03.2018 г. Към настоящия момент липсвало изпълнение от длъжника. Ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК, издадена по ч.гр.д. № 2686/2019 г. по описа на Районен съд - Пазарджик, за събиране на вземането за главницата в размер на 200 лв., ведно със законната лихва от датата на подаване на заявлението до изплащане на вземането, както и за сторените в заповедното производство разноски. Заповедта за изпълнение била връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, което обуславя правния интерес на ищеца от завеждане на исковата молба.
По изложените съображения моли съда да уважи предявения иск. Ангажира писмени доказателства. Претендира разноски в заповедното и в исковото производство.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК ответникът Б.Т., чрез назначения му особен представител адв. А.Г., е депозирал отговор на исковата молба, в който излага доводи за неоснователност на предявения иск. Оспорва наличието на валидно възникнало заемно правоотношение. Отрича дължимостта на исковата сума както по основание, така и по размер. Оспорва твърденията, изложени в обстоятелствената част на исковата молба, в т.ч., че ответникът е приел Общите условия към договора за кредит. Твърди, че не е бил надлежно уведомен за извършената цесия на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. Моли съда да отхвърли предявения иск. Формулира доказателствени искания.
Ищцовото дружество, чрез процесуалния си представител, поддържа исковата молба в открито съдебно заседание. Депозира писмено становище, с което моли исковата претенция да бъде уважена.
Ответникът, чрез назначения му особен представител – адв. А.Г., в открито съдебно заседание, поддържа отговора на исковата молба. Моли предявеният иск да бъде отхвърлен, тъй като не е налице валидно сключен договор за кредит на 29.04.2015 г. между „4финанс“ ЕООД и ответника Б.Т., последният не е получил заемната сума и не е уведомен за договора за цесия, сключен между „4финанс“ ЕООД и ищеца „Кредитреформ България“ ЕООД.
Съдът, като взе предвид разпоредбите на закона, становищата на страните и събраните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната съвкупност, съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 от ГПК, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявен е установителен иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР) вр. с чл. 99 от ЗЗД.
Налице са процесуалните предпоставки за съществуване и надлежно упражняване на правото на иск, предявен по реда на чл. 422 от ГПК, тъй като видно от приложеното по делото ч.гр.д. № 2686/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик е издадена Заповед № 1529/03.07.2019 г. за изпълнение на парично задължение по чл. 410 от ГПК за задължения на ответника към ищеца, както следва: за сумата от 200 лв. – главница по Договор за кредит № **********/29.04.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на подаване на заявлението в съда – 01.07.2019 г. до окончателното й изплащане и за сумите от 25 лв. – държавна такса и 50 лв. – юрисконсултско възнаграждение, като заповедта за изпълнение е връчена на длъжника при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, а исковата молба е депозирана в преклузивния едномесечен срок по чл. 415 от ГПК.
За да бъде уважен предявеният иск в тежест на ищеца е да установи, при условията на пълно и главно доказване, наличието на валидно облигационно правоотношение по договор за заем, сключен между „4финанс“ ЕООД, като кредитодател и Б.Н.Т., като кредитополучател, чрез средствата за комуникация от разстояние, съобразно законовите изисквания на ЗПФУР, по който кредиторът е изпълнил задължението си да предостави на ответника заетата сума; размерът на вземането и неговата изискуемост; съществуването на валиден договор за цесия, по силата на който вземанията по договора за заем са прехвърлени на ищцовото дружество и че длъжникът е надлежно уведомен за извършеното прехвърляне на вземанията.
При доказване на горното ответникът носи тежестта да установи положителния факт на изпълнението.
Ищецът твърди, че в качеството му на цесионер е кредитор на длъжника за вземане, произтичащо от договор за кредит от разстояние, сключен между цедента „4финанс“ ЕООД и ищеца Б.Н.Т.. Видно от представения по делото Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г. „4финанс“ ЕООД, в качеството на цедент, е прехвърлил на „Кредитреформ България“ ЕООД, в качеството на цесионер, всички вземания, описани в Приложение № 1 към договора за цесия, заедно с всички привилегии, обезпечения, лихви и други принадлежности. От представеното по делото Приложение № 1 към договора за цесия от 01.02.2018 г. се установява, че цедентът „4финанс“ ЕООД е прехвърлил на ищеца вземането си спрямо ответника Б.Н.Т., с ЕГН **********, по Договор № **********/29.04.2015 г. Прехвърленото вземане е надлежно индивидуализирано в Приложение № 1 към договора за цесия. На основание чл. 99, ал. 3 от ЗЗД цедентът „4финанс“ ЕООД е потвърдил изрично, че вземанията, описани в Приложение № 1 към Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., са прехвърлени на цесионера – ищеца, видно от представеното по делото потвърждение за прехвърляне на вземания. Поради гореизложеното съдът приема, че е налице воля за прехвърлянето на процесното вземане от цедента на цесионера.
На следващо място, съдът счита, че прехвърлянето на вземането има действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 4 от ЗЗД. От представеното по делото пълномощно (л. 21) се установява, че цедентът е упълномощил цесионера да изпълни задължението по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД за уведомяване на длъжника, вземанията срещу който са предмет на договора за цесия от 01.02.2018 г. Съгласно трайно установената съдебна практика предишният кредитор има правото да упълномощи новия кредитор да извърши съобщението до длъжника като негов пълномощник (в този смисъл Решение № 156/30.11.2015 г. по т.д. № 2639/2014 г. на ВКС, II т.о.). По делото е представено уведомление до ответника Б.Т. за прехвърляне на вземането и известие за доставянето му на длъжника, като в известието е записано първото име и фамилията на длъжника и е положен подпис от негово име. От приетата по делото без възражения от страните почеркова експертиза и изслушването на вещото лице в съдебно заседание обаче по категоричен начин се установява, че имената на Б.Т. в известието за доставяне и подписът на получател в него не са изписани и положени от ответника. Независимо от това съдът намира, че на ответника е надлежно съобщено за прехвърлянето на вземането, съгласно изискването на чл. 99, ал. 3 от ГПК, с приложеното към исковата молба уведомление, изхождащо от цесионера в качеството му на пълномощник на стария кредитор - цедента, което уведомление е достигнало до длъжника заедно с исковата молба. Съгласно константната съдебна практика, като факт от значение за спорното право, настъпил след предявяване на иска, извършеното по този начин съобщаване за цесията следва да бъде съобразено от съда, на основание чл. 235, ал. 3 от ГПК, при разглеждане на иска на цесионера срещу длъжника (в този смисъл Решение № 3/16.04.2014 г. по т.д. № 1711/2013 г. на ВКС, ТК, І т.о., Решение № 78/09.07.2014 г. по т.д. № 2352/2013 г. на ВКС, ТК, ІI т.о.). Връчването на всички книжа по делото на ответника е надлежно, ако е направено на особения представител и от този момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици. В Решение № 198/18.01.2019 г. по т.д. № 193/2018 г. на ВКС, ТК, І т.о., е прието, че връчването на материалноправно изявление на особения представител представлява надлежно уведомяване на длъжника – ответник. Поради това съдът приема, че длъжникът е надлежно уведомен за извършената цесия чрез връчване на уведомлението за цесия с исковата молба на назначения му особен представител.
Предвид гореизложеното и правната природа на договора за цесия, представляващ договор, по силата на който носителят на едно вземане го отстъпва на трето лице и настъпва промяна в субектите на облигационното правоотношение - кредитор става цесионерът, на когото цедентът е прехвърлил вземането си, съдът намира, че цесионерът – ищец е материалноправно легитимиран да води иска, предмет на настоящото производство.
В процесния случай вземането, цедирано в полза на ищеца, се твърди да е възникнало от договор за кредит от разстояние, сключен между цедента „4финанс“ ЕООД, като кредитодател и ответника Б.Т., като кредитополучател. Легалната дефиниция на този вид договори се съдържа в чл. 6 от Закона за предоставяне на финансови услуги от разстояние (ЗПФУР), съгласно която договор за предоставяне на финансови услуги от разстояние е всеки договор, сключен между доставчик и потребител като част от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от доставчика, при която от отправянето на предложението до сключването на договора страните използват изключително средства за комуникация от разстояние - едно или повече, т.е. не е необходимо едновременното им физическо присъствие (арг. чл. 6, вр. § 1, т. 2 ДР на ЗПФУР) – напр. електронни формуляри в интернет, разговори по телефон, кореспонденция по имейл и др. Съгласно чл. 18, ал. 1, т. 1 и ал. 2 от ЗПФУР доставчикът е длъжен да докаже, че е изпълнил задълженията си за предоставяне на информация на потребителя, като за доказване предоставянето на преддоговорна информация, както и на изявления, отправени съгласно ЗПФУР, се прилага чл. 293 от ТЗ, а за електронните изявления – Законът за електронния документ и електронния подпис (с ДВ бр. 85/24.10.2017г. е променено заглавието му на Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги). Според чл. 18, ал. 3 от ЗПФУР преддоговорната информация, както и изявленията, направени чрез телефон, друго средство за гласова комуникация от разстояние, видеовръзка или електронна поща, се записват със съгласието на другата страна и имат доказателствена сила за установяване на обстоятелствата, съдържащи се в тях.
Съгласно чл. 3 от Закона за електронния документ и електронния подпис (сега Закона за електронния документ и електронните удостоверителни услуги), в редакцията му действала към момента на сключване на процесния договор за кредит (ред. ДВ бр. 34/2001 г., в сила от 07.01.2001 г.), електронният документ представлява електронно изявление, записано върху магнитен, оптичен или друг носител, който дава възможност да бъде възпроизвеждано. Следователно в случаите, в които законът изисква писмена форма, независимо дали същата е за действителност или за доказване, тя се смята за спазена, ако е съставен електронен документ, съдържащ електронно изявление – арг. чл. 3, ал. 2 от посочения нормативен акт.
Съдът намира, че в процесния случай от анализа на материалите по делото не може да се направи извод, че между „4финанс“ ЕООД и ответника Б.Н.Т. е възникнало валидно облигационно правоотношение по силата на договор за кредит от разстояние, тъй като не се установи такъв договор да е сключен надлежно, при спазване на изискванията на горепосочените нормативни актове.
Ищецът, в съответствие с нормата на чл. 184, ал. 1 от ГПК, е представил по делото Договор за потребителски кредит № **********/29.04.2015 г. и Общи условия към договора, които не носят подписа на потребителя – ответника. Договорът за кредит представлява извлечение от наличните в електронната система на кредитодателя „4финанс“ ЕООД, опериращ под търговската марка „Вивус“, електронни документи на хартиен носител. От същите обаче не се установява обстоятелството, че именно ответникът, през системата на кредитодателя „4финанс“ ЕООД на интернет сайта www.vivus.bg, е подал заявка за отпускане на кредита и е подписал предоставения му проект на договор за кредит на интернет страницата на „Вивус“ чрез натискане на бутона „Потвърди“. В процеса не са ангажирани доказателства, че ответникът е договарял за сключване на процесния договор кредит и е направил изявление в електронна форма за сключването му чрез натискане на бутона „Потвърди“. Отделно от това не са представени доказателства да е била предоставена на ответника преддоговорна информация – че същият е получил Общите условия към договора за кредит, поради което не може да се приеме, че е спазено изискването на чл. 18 от ЗПФУР.
На следващо място, от приложената по делото разписка № 01000330020052/29.04.2015 г., издадена от „Изипей“ АД, не се установява, че ответникът е получил сумата в размер от 200 лв., преведена на 29.04.2015 г. в негова полза от кредитодателя „4финанс“ ЕООД, с търговската марка „Вивус“, както твърди ищецът. Видно от съдържанието на въпросната разписка (л. 89 от делото), същата не е подписана от длъжника – ответника Б.Т.. Върху разписката не е положен подпис от името на лицето получило въпросната сума от 200 лв., нито са налице някакви други данни, чрез които по категоричен начин да се установи, че именно ответникът е получил исковата сума – напр. чрез изписване на имената му като получател на заетата сума. В хода на процеса не са представени други доказателства, от които да се установи, че ответникът е получил сумата по кредита. Следователно по делото не се установява, че в патримониума на ответника е постъпила заетата сума от 200 лв. Поради това няма основание да се приеме, че за ответника е възникнало насрещното задължение да върне на кредитора отпуснатата заемна сума на уговорения падеж.
Въпреки разпределената доказателствена тежест ищецът не прояви процесуална активност за ангажиране на доказателства с цел доказване на фактите, на които основава исковата претенция. Независимо от предоставената му от съда възможност да предприеме съответните процесуални действия за доказване основателността на предявения иск, ищецът не формулира други доказателствени искания и не ангажира доказателства.
Съгласно чл. 235, ал. 2 от ГПК съдът постановява решението си върху приетите от него за установени обстоятелство по делото и върху закона. Той е длъжен да прецени всички доказателства по делото и доводите на страните по вътрешно убеждение.
В случая липсата на процесуална активност от страна на ищеца възпрепятства запълването на доказателствената съвкупност по делото. Налице са само твърдения от негова страна за сключен Договор за потребителски кредит № **********/29.04.2015 г. между „4финанс“ ЕООД и ответника, по силата на който ответникът е получил сумата от 200 лв. Ищецът обаче не доказа тези свои твърдения, тъй като не ангажира доказателства в тази насока, които в своя обем да са достатъчни за установяване по безпорен начин наличието на валидно възникнало облигационо правоотношение между „4финанс“ ЕООД и ответника, по което „4финанс“ ЕООД е изпълнил задължението си да предостави на ответника процесната сума от 200 лв., и да са основание за уважаване на исковата претенция. От друга страна, ответникът оспорва фактите, изложени в обстоятелствената част на исковата молба.
Съобразно разпоредбата на чл. 154, ал. 1 от ГПК и правилата за разпределение на доказателствената тежест в процеса, съдът следва да приеме за недоказани твърденията на ищеца за наличието на ликвидно и изискуемо вземане спрямо ответника, изложени в обстоятелствената част на исковата молба. Ето защо предявения иск се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
По разноските:
При този изход на правния спор право на разноски, на основание чл. 78, ал. 3 от ГПК, има ответникът. В тежест на ищеца следва да бъдат възложени направените по делото разноски в размер на 113,00 лв. – за почеркова експертиза. Доколкото ответникът се представлява в процеса от особен представител и последният като лице, което не упражнява свои права, а тези на страната, която представлява, не дължи заплащането на разноски, то възнаграждението на вещото лице за изготвяне на почерковата експертиза по искане на особения представител на ответника е изплатено от бюджета на съда. Поради това ищецът следва да бъде осъден да заплати по сметка на Районен съд – Пазарджик сумата в размер на 113,00 лв. – разноски за почеркова експертиза. Ответникът не е претендирал присъждането на разноски по делото и не е представил доказателства за реалното извършване на такива, поради което в негова полза няма основание да се присъждат разноски, независимо от изхода на делото.
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ОТХВЪРЛЯ предявения от „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ш. П.“ № 10, срещу Б.Н.Т., ЕГН **********, с адрес: ***, иск с правно основание чл. 422 от ГПК вр. чл. 240 от ЗЗД вр. чл. 6 от ЗПФУР вр. с чл. 99 от ЗЗД, за признаване за установено в отношенията между страните, че ответникът Б.Н.Т. дължи на ищеца „Кредитреформ България“ ЕООД сумата в размер на 200 лв. – неплатена главница по Договор за кредит № **********/29.04.2015 г., сключен между „4финанс“ ЕООД, ЕИК *********, и Б.Н.Т., което вземане е прехвърлено от „4финанс“ ЕООД на ищеца „Кредитреформ България“ ЕООД с Договор за прехвърляне на вземания № BGF-2018-005/01.02.2018 г., ведно със законната лихва върху главницата от датата на подаване на исковата молба в съда до окончателното изплащане на задължението, за която сума в полза на ищеца е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК по ч.гр.д. № 2686/2019 г. по описа на Районен съд – Пазарджик.
ОСЪЖДА „Кредитреформ България“ ЕООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. С., ул. „Ш. П.“ № 10, да заплати по сметка на Районен съд – Пазарджик сумата в размер на 113,00 лв. – разноски за почеркова експертиза.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Пазарджик в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: