Р
Е Ш Е
Н И Е
№ ............./……….2020 г.
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГО, ІІ-Г въззивен състав,
в публично съдебно заседание на деветнадесети
февруари през 2020 година, в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ТАТЯНА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ : СОНЯ НАЙДЕНОВА
мл.съдия СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
секретар Алина
Тодорова, като разгледа докладваното от съдия НАЙДЕНОВА гражданско дело
номер 14639 по
описа за 2018
година, и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.258-273 от ГПК.
С решение решение
№ 65626 от 17.03.2017 г. постановено по гр.д. № 51169/2016 г. на СРС, 42
състав, е признато за установено на основание
чл. 422 от ГПК,
вр. чл.415 от ГПК, вр. чл.79 от ЗЗД и чл.86 от ЗЗД по отношение на Е.Н.В., че
съшествува вземане на „Т.С."ЕАД, в размер на 776,46 лева главница за
топлинна енергия за периода м.11.2012 г. до м.04.2015 г., за сумата от 50,53
лева - за дялово разпределение, за сумата от 101,51 лева мораторна лихва върху
главница за топлинна енергия за периода 31.12.2012 г. до 15.12.2015 г., за
сумата от 7,65 лева мораторна лихва върху сума за дялово разпределение,ведно
със законната лихва върху главницата,считано от предявяване на иска - на
29.12.2015 г. до окончателното изплащане на вземането, относно което е издадена
заповед за изпълнение по ч.гражд.дело N2 81102/2015 г. по описа на СРС, 42
състав, като е отхвърлен иска, предявен от „Т.С."ЕАД против Е.Н.В. в
частта за разликата над 50,53 лева до пълния претендирай размер от 68,89 лева
сума за дялово разпределение, в частта за разликата над 101,51 лева до пълния
претендирай размер от 105,57 лева мораторна лихва върху главница за топлинна
енергия и в частта за разликата над 7,65 лева до пълния претендиран размер от
13,64 лева мораторна лихва върху сума за дялово разпределение.
С решението първоинстанционният съд се е
произнесъл и по разноските, като е осъдил на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК
ответника да заплати на ищеца сумата 75лв.-разноски
в заповедното производство и сумата 606,59лв.-разноски в исковото производство,
и ищеца да плати на ответника 8,84 лв. разноски.
Решението е постановено при участие на трето лице-
помагач на страната на ищеца- „П.И.” ООД.
С
последващо определение № 460030 от 27.07.2018 г. по чл.248 от ГПК,
първоинстанционният съд е отказал да измени решението в частта за разноските.
Това определение не е обжалвано отделно по реда на чл.248, ал.3 от ГПК.
Решението е било обжалвано от
ответника Е.Н.В., чрез
пълномощник адв.В.Т., в частите, в които исковете срещу него са били уважени, с
оплаквания за неговата недопустимост –в частите, в които са уважени исковете за
услугата дялово разпределение и лихва за забава
върху сумата за дялово разпределение, и като неправилно в останалите
обжалвани части.
Частичната недопустимост
се обосновава с липсата на тези суми във заповедта по чл.410 от ГПК и
недопустимост на изменение на основанието на вземането в исковото производство
по чл.422, ал.1 от ГПК съгласно т.11б от ТР № 4/2013 г. на ОСГТК на ВКС. Моли в
тази обжалвана част рещшението да се обезсили и производството по тези две
искови претенции по чл.422, ал.1 от ГПК да се прекрати.
Неправилността на
решението в останалата обжалвана част се основава на оплаквания за процесуални
нарушения при обсъждане на събраните по делото доказателства и неправилно
приложение на материалния закон. Сочи, че не е обсъдено възражението на
ответника за липсата на облигационна връзка между него и ищеца, за непоискана
услуга и колизия на чл.152 от ЗЕ с чл.62
от ЗЗП. Оспорва по делото да е доказано че ответникът има качеството потребител
по смисъла на ЗЕ, оспорва Общите условия
на ищеца да са влезли в сила, оспорва годността на средството за измерване,
което водело и до липсата на доказателство за установяване на реалното
количество доставена топлинна енергия /ТЕ/, оспорва идължимостта на лихви за забава
при прилагане на Общите условия от 2014 г. поради липсата на доказателства за
публикуване на месечните фактури, също и за липсата на доказателство за
вземането за услугата дялово разпределение в полза на ищеца. Моли решението да
се отмени в тези уважени части- за главница, лихва за забава, евентуално и за
цената на услугата дялово разпределение и лихва за забава върху сумата за дялово
разпределение, и исковете да се отхвърлят изцяло. Претендира и разноски по списък по чл.80 от ГПК.
Ответната
страна по тази жалба- ищецът “Т.С.”
ЕАД, и третото
лице-помагач на ищеца, не са взел становище по жалбата в срока по чл.263, ал.1 от ГПК. Ищецът „Т.С.” ЕАД с писмена молба след този срок,
подадена за открито съдебно заседание пред СГС, оспорва жалбата, претендира
разноски за въззивната инстнация вкл. за защита от юрисконсулт, без списък по чл.80 от ГПК.
Софийски градски съд, действащ като въззивна
инстанция, като съобрази оплакванията в жалбата съгласно чл.269 от ГПК, намира
следното по предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното
решение, е валидно.
При преценката за
допустимост на решението в обжалваните части, въззивният съд намира, че то е
частично недопустимо- в частите, в които съдът е уважил частично исковете срещу
ответника за сумите 50,53 лв. за услугата дялово разпределение и 7,65 лв. за
лихва за забава върху тази главница. Тези две вземания не са предмет на
задължението на ответника по издадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК.
Обстоятелството, че в заявлението си по чл.410 от ГПК „Т.С.“ ЕАД
е посочила, че общия размер на задълженията на ответника вкл. и
конкретно посочени суми за дялово разпределение и за лихва за забава върху
сумата за дялово разпределение, не е достатъчно за да обоснове допустимост на
исковата молба в тези части, тъй като такива задължения не са предмет н
аиздадената заповед за изпълнение по чл.410 от ГПК. Наличието на грешка или
непълнота в издадената заповед за изпълнение не може да се поправя от съда в
исковото производство по чл.422 от ГПК, а допустимостта на исковата молба по
чл.422, ал.1 от ГПК е обусловена от основанието и размера на вземането по
издадената заповед за изпълнение, и от обема на направеното възражение от
длъжника по чл.414 от ГПК. Ето защо исковото производство в частта по исковете
за суми за дялово разпределение и за лихва за забава върху сумата за дялово
разпределение, е недопустимо, но доколкото предмет на въззивна проверка за
допустимост е решението само в обжалваните части, то следва да се обезсили
същото в частите, в които съдът е уважил частично исковете срещу ответника за
сумите 50,53 лв. за услугата дялово разпределение със законната лихва от
29.12.2015 г. до плащането, и 7,65 лв. за лихва за забава върху тази главница,
и да се прекрати производството по исковата молба в тези части поради
недопустимост на исковете по реда н ачл.422, ал.1 от ГПК за тези вземания.
В останалите
обжалвани части решението е допустимо.
При произнасянето си по
правилността на обжалваното решение, съгласно чл.269, изр. второ от ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т.д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до
релевираните във въззивната жалба на ответника оплаквания за допуснати
нарушения на процесуалните правила при приемане за установени на относими към
спора факти и на приложимите материално правни норми, както
и до проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни норми, дори
ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
Предметът на проверка
на въззивния съд е очертан от оплакванията с въззивната жалба, които оплаквания
относно фактите, очертава обхвата на въззивната проверка за правилност, но не и
други факти, поради които са уважени/отхвърлени исковете, вкл. и относно
размерите, доколкото за тях няма оплакване с въззивната жалба.
Не се установи при
въззивната проверка нарушение на императивни материално правни норми.
Първоинстанционният съд е основал решението си на база приетите по делото
доказателства за качеството потребител на ТЕ на ответника като носител на вещно
право на ползване, при което е налице облигационна връзка между ищеца и ответника
по доставка на топлинна енергия /ТЕ/ при договор при Общи условия, обвързващи
ответника като ползвател на жилище в топлоснабдена сграда-етажна собственост, и
за размера и цената на реално доставената ТЕ за жилището му, установени от
приетите по делото писмени доказателства-главен отчет, подписани от ответника,
изравнителни сметки, и на приетата съдебно-техническа, при определяне размера
на количеството реално попребена ТЕ и нейната цена, ка кто и на основанието и
размера на лихвата за забава, и неоснователността на възражението за погасяване
по давност на претендираните вземания. В мотивите на решението е взето
отношение по направените с отговора на въззивната жалба възражения, които са
повторени и с въззивната жалба, с изключение на това за колизия на ЗЕ с чл.62
от ЗЗП. Изложените в решението фактически констатации и правни изводи
въззивният съд, при съвкупна преценка на същите доказателства, намира за
правилни по същество относно наличие на облигационно отношение между страните,
а по размер- частично, и на основание чл.272 от ГПК, препраща към мотивите на
първоинстанционното решение, като ги споделя като свои, в частта относно
наличие на доказателства за консумирана ТЕ за исковия период на стойност от 776,46лв.,
тъй като са основани на приетите по делото доказателства, които сочат на
качеството потребител на топлинна енергия на ответника по смисъла на чл.153 от ЗЕ като носител на
вещното право на ползване на процесния топлоснабден имот от 1993 г., като няма
данни да го е загубил през исковия период, респ. същия се явява и задължено лице
да заплатят цената на тази консумирана
ТЕ за исковия период за ТЕ за сградна инсталация и за ТЕ за топла вода. Съгласно
чл. 57 от ЗС ползувателят е длъжен да плаща разноските, свързани с ползуването,
включително данъците и другите такси, да поддържа вещта в състоянието, в което
я е приел, и да я върне на собственика след прекратяване на правото на
ползуване. Следователно ответникът Е.В. като вещен ползувател на имота, е имал и
задължението да заплащат консумативните разходи по ползването на имота, а не
собственика, при това дължи сумата в пълен размер, като солидарно задължено
лице по силата на Семейния кодекс за задълженията на семейството /макар да е
вещен ползвател наред със съпругата си , съгласно удостоверителния характер на
тези факти на нотар. акт за дарение на имота № 35/1993 г./.
Съгласно
чл.153, ал.1 ЗЕ всички собственици и титуляри на вещно право на ползване в
сграда - етажна собственост, присъединени към абонатна станция или към нейно
самостоятелно отклонение, са потребители на топлинна енергия и са длъжни да
монтират средства за дялово разпределение по чл. 140, ал. 1, т. 3 на
отоплителните тела в имотите си и да заплащат цена за топлинна енергия при
условията и по реда, определени в съответната наредба по чл. 36, ал. 3. Съгласно чл.150, ал.2 ЗЕ,
продажбата на топлинна енергия се извършва по правилата на одобрени от
съответния орган общи условия, публикувани в един централен и местен
всекидневник, като не е необходимо писменото им приемане от потребителите.
Ищецът е обявил надлежно ОУ в сила от 2008 г. и от 2014 г., за доставка на топлинна енергия, което е служебно
известно на съда.
Според чл.150, ал.З ЗЕ несъгласните с публикуваните ОУ потребители на топлинна
енергия могат да възразят по съответния ден в 30-дневен срок след публикуване
на ОУ. По делото не се твърди и не се доказва ответникът да са подали възражение по посочения ред срещу приложимите
ОУ, поради което те го обвързват.
Събраните по
делото писмени доказателства сочат, че най-късно към 07.11.2007 г., сградата в която е жилището на ответника,
представляващо етажната
собственост, е била
топлоснабдена и "Топлофикация София" е доставчикът на ТЕ, като в жилищата се
монтират индивидуални уреди за разпределение на ТЕ/ тогава еподписан договор
между етажната собственост и ищцовото дружество/ и че за исковия период в жилището
на ответника няма потребление за отопление на имота му. е, такива измервателни
уреди на отполителни тела няма-отоплителните тела са демонтирани /установено от
СТЕ/ В този смисъл, съдът намира за неоснователно заявеното от ответника с
жалбата възражение за неправилно определяне на ТЕ, доколкото е установено, че за
жилището не е и начислявана за исковия период ТЕ за отопление на имота за
жилището на ответника, видно от приетата СТЕ. Съдът кредитира изцяло
заключението, тъй като същото е обективно и компетентно изготвено, отразеното в
него не е оборено от други доказателства, при приемане на заключението ответникът
не са оспорили същото. Приетата СТЕ
установява, че при разпределянето на ТЕ в случая е спазена Методиката по
Наредба №16-334 от 6.04.2007г. за топлоснабдяването. Размерът на дължимите суми
за топлинна енергия, потребена в имота през процесния период, е представена в
таблица към заключението, като всички
суми за топлинна енергия са без предишни неплатени и просрочени суми и без
начисляване на лихви по тях. Остойностяването на потребената топлинна енергия
се е извършвало от ищеца на база прогнозни стойности по чл. 71 от Наредба
16-334 с годишно изравняване по реален отчет и изравнителни сметки от фирмата
за дялово разпределение. Като е съобразило извършеното от третото лице – помагач
дялово разпределение, вещото лице е дало заключение за тяхната съобразност с
разпоредбите на Закона за енергетиката, Наредба № 16-334 от 06.04.2007г. и
Общите условия. След като е установена доставката на топлоенергия, ответникът дължи
заплащането й за
потребеното количество ТЕ за топла вода/ по реален отчет на водомера в
жилището/ , но и за ТЕ за отопление на общите части,
също и за сградната инсталация като обща част на ЕС. В този смисъл съдът
съобрази т.2 от ТР № 2/ 17.05.2018 г. по тълк. д. № 2/2017 Г., ОСГК на ВКС и ТР
№ 2/2017 г. по т.д.№ 2/82016 г. на ОСГТК на ВКС, сочещи на липсата на противоречие на ЗЕ с чл.62 от ЗЗП,
вр. пар.1 от ДР на ЗЗП, съобразно което в сградите-ЕС, присъединени към
топлопреносната мрежа за битови нужди, етажните собственици са задължени да
плащат цената на реално потребената ТЕ, вкл. и за общите части на сградата.
Това възражение по жалбата е неоснователно.
Неоснователно е и
оплакването с жалбата за негодност на средството за измерване /топломерите на
двата кръга/ в абонатната станция. Съгласно констатациите на вещото лице по
СТЕ, топломерът е преминавал периодични
метрологични проверки, обхващащи и исковия период, като заключенията са, че
съответства на одобрения тип. Обстоятелството, че между две от проверките 2012-2014
г. е изминал период повече от 2 години / повече с около три месеца и няколко
дни/ не води до извод, че СИ са негодно да измерва количеството реално
доставена ТЕ в сградата, защото такъв извод се опровергава от заключението на
компетентния орган, извършващ проверката, и сочещо, че СИ съответства на
одобрения тип, т.е. е годно да измерва правилно количеството ТЕ. Въззивният съд
отчете и факта, през времето, за което
има надвишаване на 2 год.период, не е отоплителен сезон /месеците юни, юли и
август/ при което за тези летни месеци за имота не е и начислявана ТЕ за
сградна инсталация прогнозно / според Таблица № 2, колона 5 от СТЕ/, а
определената такава за отоплителния период м.05.2014-м.04.2015 г. е определена
от ФДР на база отчета на ТЕ към края на този сезон, при което не може да се
приеме, че в тези именно три месеца през лятото на 2014 г. ТЕ е била измервана
неточно. След като е установено, че в сградата е потребена ТЕ за исковия
период, която е отчитана от метрологично годни СИ, и ТЕ е правилно разпределяна,
според СТЕ, то ответникът дължи сумата за главница-цена на ТЕ за исковия период
в горепосочения размер, като е приел
правилно и първоинстанционония съд.
Въззивният съд,
обаче, намира са основателно оплакването с въззивната жалба на ответника, че не
изпадат в забава преди да бъде уведомен за издадените фактури. Въззивният съд
намира, че решението в частта, воято е уважен изцяло искът за лихви за забава
върху главницата за цена на ТЕ, е неправилно частично относно определения за
дължим размер, като постановено в нарушение на материалния закон и установено с
императивна материално правна норма на задължението за законна лихва при
наличие на забава плащане на главно парично задължение, каквото е това за
цената на ТЕ.
По отношение режима
на забавата за дължими суми за ТЕ,
консумирана до 31.1.2014 г. се прилагат Общите условия на ищеца,
одобрени с Решение № ОУ-001/07.01.2008 г. на ДКЕВР, а по отношение режима на
забавата за дължими суми за топлинна енергия, консумирана след 31.1.2014 г. са
приложими Общите условия на ищеца, одобрени с Решение № ОУ-02/03.02.2014г. на
ДКЕВР. Копия от тези ОУ са и приети по делото.
Следователно, за
задълженията за процесния период м.11.2012 г. – м.04.2015 г. са приложими и
двете ОУ – от 2008 г. и от 2014 г., публичното оповестяване на които е и
служебно известно на съда . За задължението до м.01.2014 г. са приложими ОУ от
2008 г., а за останалите- ОУ от 2014 г.
Съгласно чл.33, ал.1
от Общите условия от 2008 г., купувачът е длъжен да заплаща месечната сума за
топлинна енергия в тридесетдневен срок след изтичане на периода, за който се
отнася. Съгласно чл.33, ал.6 от Общите условия от 2008 г., при забава в
плащането потребителят дължи обезщетение в размер на законната лихва. При
анализа на тези разпоредби се налага изводът, че независимо от прогнозния
характер на месечните сметки, потребителят е длъжен да заплаща същите в
уговорения срок, като при забава дължи лихва, а, в случай че след изравняването
се установи по-голямо количество на потребена енергия, това не се отразява на
възникналото вече задължение за лихва върху забавената месечна сметка.
Съгласно чл.32, ал.2
от Общите условия от 2014 г. след отчитане на средствата за дялово
разпределение и изготвяне на изравнителните сметки продавачът издава за
отчетния период кредитни известия на стойността на месечните фактури и фактура
за потребеното количество топлинна енергия за отчетния период, определено на
база изравнителните сметки. Съгласно чл.33, ал.2 от ОУ от 2014 г.клиентите са
длъжни да заплащат стойността на фактурата по чл.32, ал.2 за потребено
количество топлинна енергия за отчетния период, в 30-дневен срок от датата на
публикуването на интернет страницата на продавача. В чл.33, ал.4 от ОУ от 2014
г. е предвидено, че продавачът начислява обезщетение за забава в размер на
законната лихва само за задълженията по чл.32, ал.2, ако не са заплатени в
срока по ал.2. От анализа на посочените разпоредби на Общите условия на ищеца
от 2014 г. следва, че, макар да са изискуеми месечно дължимите суми в 30-дневен
срок от датата на публикуването на задълженията /съгласно чл.32, ал.1 от ОУ от
2014 г./, длъжникът изпада в забава само при неизпълнение на задължението си за
заплащане цена на ТЕ в 30-дневен срок от публикуване на фактурата за
потребеното количество топлинна енергия за целия отчетен период. Ищецът не е доказало делото дали и кога е
публикувал фактурите за ТЕ за периода м.02.2014 г.-м.04.2015 г., нито изравнителната фактура за отоп.сезон до
м.04.2015 г., следователно лихвите както върху прогнозните главници така и
върху изравнителната фактура, не се дължат от ответника. Ето защо ответникът
дължи лихва за забава само върху месечните задължения за периода м.11.2012
г.-м.01.2014 г. Задължение за ТЕ за тези
месеци съдът определя по реда на чл.162 от ГПК в размер на . 107,87лв /вместо
на прогнозния размер 117,90лв./ на като съобрази, че след изравнението реално
дължимите суми за целия сезон м.05.2013-м.04.2014 г. са по-малки от прогнозните
според Таблица 2 от СТЕ, с намаление от 8,51 %.
Въззивният съд определя по реда на чл.162 от ГПК, лихвата за забава
върху задължението от 107,87 лв. по реда на чл.162 от ГПК с помощта на лихвен
калкулатор, в размер на 32,94 лв. За разликата над този размер и за лихвите за
забава върху дължимите главници за ТЕ за м.02.2014 г.-м.04.2015 г. искът за
лихви подлежи на отхвърляне.
Поради частично
несъвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението в обжалваните части
следва да се отмени само в частта по уважения иск за лихви за забава над 32,94
лв. и върху главниците от м.02.2014 г. до м.04.2015 г. и се отхвърли в
отменената част. В останалите обжалвани части, в които исковете за главница и
лихви са уважени, решението следва да се потвърди като правилно.
При този изход на спора
следва да се намалят и дължимите от ответника на ищеца разноски за заповедното
производство и за първата инстанция, съразмерно на прекратената част на
производството и на отхвърления размер на иска за лихви за забава, или за
заповедното производство да се намалят на 65,14лв. и за първата инстанция на 526,89лв.,
което налага отмяна на решението и в
частта за разноски от ответника над тези намалени размери. На ответика ищецът
дължи още 39,43 лв. разноски за първата инстанция по съразмерност според изхода на спора.
По разноските за
въззивната инстанция : По въззивната жалба списъка по чл.80 от ГПК
въззивникът-ответник търси разноски 77,54 лв. / за държ.такса, внесени/ от
които ищецът следва да му възстанови по съразмерност на уважената част от
жалбата, сумата 10,19лв.
Поради частичното неуважаване
на жалбата, въззиваемата страна-ищец би имала право на разноски пред въззивната
инстанция, които се определят от съда, а не от страната, съгласно чл.78, ал.8
от ГПК, ако беше осъществена по делото защита от юрисконсулт съобразно
характеристиките на защита според Закона за адвокатурата. В случая обаче, в
полза на въззиваемото дружество-ищец, не следва да се присъжда претендираното
възнаграждение за юрисконсулт, т.к. единственото извършено от последния
процесуално действие се изчерпва с подаване на бланкетна молба, след сроковете
за отговор по въззивната жалба/частната жалба, с която претендира уважаване на
исковете и възлагане на разноски, което не може да се счита осъществена защита
по делото, за която да се дължи заплащане от противната страна. Искането за
разноски на ищеца не може да се уважи за въззивната инстанция.
Воден от горните
мотиви, СГС
Р Е Ш И :
ОБЕЗСИЛВА като недопустимо решение № 65626 от 17.03.2017 г. постановено по гр.д.
№ 51169/2016 г. на СРС, 42 състав, В ОБЖАЛВАНИТЕ ЧАСТИ, В КОИТО е признато за
установено на осн. чл.422, ал.1 ГПК, че съществува вземане на „Т.С.” ЕАД спрямо
Е.Н.В. за сумата 50,53 лв. за услугата дялово разпределение със законната лихва
от 29.12.2015 г. до плащането, и за сумата 7,65 лв. за лихва за забава върху
тази главница, и ВРЪЩА исковата молба на „Т.С.” ЕАД по която е било образувано
гр.д. № № 51169/2016 г. на СРС, 76 състав в тези части, като ПРЕКРАТЯВА производството по нея в тези
части.
ОТМЕНЯ
решение № 65626 от 17.03.2017 г.
постановено по гр.д. № 51169/2016 г. на СРС, 42 състав В ЧАСТИТЕ, в които е признато за установено установено на осн.
чл.422, ал.1 ГПК вр. чл.86 от ЗЗД, че съществува вземане на „Т.С.” ЕАД спрямо Е.Н.В.
за сума за мораторна лихва за забава върху главница за топлинна енергия в
размер над 32,94 лв. до 101, 51 лв. за период 01.03.2014-15.12.2015 г. , и в
частта, в които е осъден Е.Н.В. да
заплати на „Т.С." ЕАД, на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, сумата над 65,14лв.
- разноски в заповедното производство и над 526,89лв.- разноски в исковото
производство, ВМЕСТО КОЕТО ПОСТАНОВЯВА
:
ОТХВЪРЛЯ
предявения от „Т.С.” ЕАД *** ***, СРЕЩУ с Е.Н.В. Е.Н.В., ЕГН **********,***, иск с правно
основание чл.422, ал. 1 ГПК вр. чл. 86 ЗЗД, за признаване за установено, че Е.Н.В. дължи на „Т.С." ЕАД сумата над 32,94 лв.
до 101,51 лв. мораторна лихва за забава за периода 01.03.2014-15.12.2015 г. върху
месечните главници за топлинна енергия за периода м.02.2014 г. - м.04.2015 г.,
за която сума е издадена заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК по ч. гр. д. № 81102/2015
по описа на СРС, 42 състав.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 65626 от 17.03.2017 г. постановено
по гр.д. № 51169/2016 г. на СРС, 42 състав
В ОСТАНАЛИТЕ ОБЖАЛВАНИ ЧАСТИ, в които исковете са били уважени.
ОСЪЖДА
„Т.С.” ЕАД, *** 23Б ЕИК *********, да заплати на основание чл.78, ал.3 от ГПК
на Е.Н.В. ЕГН **********,***, на
основание чл.78, ал.3 от ГПК, още 39,43 лв. разноски за първата инстанция, и
10,19 лв. разноски за въззивната инстанция.
ОСТАВЯ БЕЗ УВАЖЕНИЕ
исканeто на въззиваемия-ищец „Т.С.“ ЕАД за разноски за въззивната инстанция по
чл.78, ал.1 и ал.8 от ГПК.
Решението е
постановено при участието на трето лице-помагач на ищеца- „П.И.“ ООД.
РЕШЕНИЕТО е
окончателно съгласно чл.280, ал.3, т.1, предл.първо от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.