Р Е Ш Е Н И Е
гр.София, 05.11.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ГК,
І г.о., 8 с-в в открито заседание на шести
февруари, през две хиляди и двадесета година, в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: С. КЮРКЧИЕВ
при участието на секретаря Ваня Ружина,
като изслуша
докладваното от съдията гр. д. № 5385 по
описа на състава за 2017г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Предявени е искове
с правно основание чл. 422 от ГПК.
Съдът е сезиран с установителен иск, който е предявен от ищеца „Б.Д.“
ЕАД срещу ответника З.Г.Б., за
съществуването на паричното вземане на ищеца, за следните суми: сумата от 79 020, 60 лева, представляваща
дължима предсрочно изискуема главница; сумата от 70 120,14 лева,
представляваща договорна лихва върху глъвницата, начислена в периода
15.01.2011г. до
06.12.2016г.; сумата от 3 663,87 лева, представляваща наказателна лихва,
начислена за периода от 27.12.2011г. до 06.12.2016г.; както и сумата
от 6 483, 63 лева,
представляваща дължими според договора за кредит заемни такси, ведно със
законната лихва върху претендираните суми, считано от датата на подаването на заявлението
за издаване на заповед за изпълнение на 07.12.2016г. до
окончателното погасяване на задължението, за които суми е била издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по реда на
чл.417 от ГПК от 16.12.2016г. в рамките
на ч.гр.д. № 71713/2016г. по описа на 90 с-в при СРС.
В
исковата молба се твърди, че по силата на постигнатото помежду
им съгласие, с Договор
за ипотечен кредит от 25.04.2007г. – в качеството на
кредитор, „Б.Д.“
ЕАД е отпуснал на кредитополучателя З.Г.Б. кредит в размер на 81 000 лева, при
уговорена договорна лихва, формирана като сбор от базисен лихвен процент,
определян периодично от банката, и договорна надбавка. Към датата на сключване
на договора базовият лихвен процент бил в размер от 3.69%, а
стандартната надбавка била в размер от 9,3 %. Срокът за погасяване на кредита бил уговорен за 240 месеца, считано от
датата на усвояване на отпуснатата парична сума по сметка на кредитополучателя.
Кредитът бил усвоен еднократно на 27.04.2007г. при уговорена договорна лихва,
формирана като сбор от базисен лихвен процент, определян периодично от банката,
и договорна надбавка. В полза на банката-
кредитор била учредена договорна ипотека. Кредитът бил погасяван чрез заплащане
на равни месечни погасителни вноски, с падеж на всяко 27-мо число от месеца,
съгласно приложения към договора погасителен план. Ищецът твърди, че на
11.12.2009г. било подписано Допълнително
споразумение, с което кредитът бил преструктуриран. Съгласно предвидените
условия в споразумението - бил уговорен 6-месечен гратисен период за
заплащане на главницата, кредиторът се отказал от вземанията си за сумата на наказателната
лихва, начислена в периода от 01.11.2009г.
до 11.12.2009г., а непогасената част от
начислената лихва се капитализирала към остатъка от главницата на първия
работен ден, считано от падежната дата на гратисния период. Страните
били уговорили отпадане на капитализацията,
считано от датата на настъпване на предсрочна изискуемост, като в тази хипотеза капитализираните суми се считали за дължима лихва. Към
датата на сключване на споразумение,
размерът на лихвата възлизал на 14,99 %. На 01.09.2010г. страните сключили ново, допълнително споразумение,
съгласно което бил уговорен гратисен период от 18 месеца,
с нарастващи фиксирани месечни погасителни вноски. Според това споразумение, след изтичането на гратисния период,
остатъкът от кредитното задължение следвало да бъде погасено
на
месечни анюитетни вноски, включващи лихва и главница до края на срока на
договора. Непогасената част от
начислената договорна лихва се капитализирала към остатъчната главница, като
при настъпване на предсрочна изискуемост капитализацията отпадала, считано от
датата на настъпване на предсрочната изискуемост и капитализираните суми се
считали за дължими лихви. Ответникът се съгласил да заплати натрупаните
неплатени задължения за лихви през гратисния период, в срок от 36 месеца след
изтичане на гратисния период. Страните се съгласили,
че
в случай на неизпълнение - кредитът следва да бъде обявен за предсрочно
изискуем. Внесените погасителни вноски от страна на кредитополучателя били
достатъчни за погасяване на задълженията му само до
11.2011г., след която дата 60 месечни вноски останали непогасени и банката кредитор била легитирана да обяви кредита за
предсрочно изискуем в хипотезата на в т.20.2 раздел VII “Отговорности и
санкции“ от Общите условия към Договора и допълнителните споразумения към него.
Твърди се, че още преди подаването на заявлението за
издаване на заповед за незабавно изпълнение, на 07.12.2016г. настъпила
предсрочната изискуемост на кредитното задължение, доколкото чрез
връчена нотариална покана по реда на чл. 47, ал.5 от ГПК - ответникът бил надлежно писмено уведомен от банката
кредитор за упражняването на това право. Поради допуснато договорно неизпълнение и с оглед правните последици на настъпилата предсрочна изискуемост на задължението - на 07.12.2006г. банката
подала Заявление за издаване на заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 от ГПК. По силата
на Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417
от ГПК от 16.12.2016г. и Изпълнителен лист от 30.09.2013г.,
издадени срещу З.Б. - ответникът следвало да заплати следните суми: 79 020,60 лева, представляваща главницата по Договор за кредит
и допълнителните споразумения към него, 70 120,14
лева, представляваща договорна лихва начислена за периода 15.01.2011г. –
06.12.2016г., 3 663,87 лева,
представляваща наказателна лихва за периода 27.12.2011г. – 06.12.2016г., 6 483,63 лева, представляващи
заемни такси, 3 185, 76 лева, представляващи заплатена държавна такса, и
4 715,77 лева възнаграждение за юрисконсулт, ведно със законната лихва,
считано от 07.12.2016г. до окончателното изплащане. Доколкото длъжникът
подал пред Софийски районен съд възражение по реда
на чл.414 от ГПК, това процесуално действие обосновало възникване
на правен интерес за ищеца – да установи съществуването на
заявените вземания. В същия смисъл били и дадените от районния съдия указания,
поради което ищецът /заявител в заповедното производство/предприел подаване
на настоящия установителен иск по чл. 422 от
ГПК.
Ответникът
З.Г.Б. оспорва допустимостта, а при условията на евентуалност –
оспорва и основателността на предявения установителен иск. Твърди недопустимост на правото на иск, поради факта, че
според него исковата
молба била подадена извън законоустановения
едномесечен срок по чл. 415
от ГПК. Поради наличието
на влязло в сила Решение от 13.02.2015г. постановено по гр.д.
№1335/2014г. съгласно описа на СГС, I-8 състав между същите страни и със същия предмет на иска, процесът бил недопустим по аргумент от разпоредбата на чл. 299 от ГПК. По
съществото на спора, ответникът поддържа тезата за неоснователност на иска,
поради неравноправни
клаузи в съдържанието на самия договор за кредит - чл.7, чл.10, чл.11
и чл.14 от Договора, както и т.9.1, т.20.2 и т.25.3 от Общите условия. Оспорва
размера на предявената искова претенция, като поддържа, че
претенциите на ищеца са недоказани, поради наличието на неяснота,
относно размера на отделните сегменти от кредитното задължение през
целия период и датата на обявяване на предсрочната изискуемост. Оспорва
твърдението на ищеца за надлежно връчване на нотариална покана, с която според ищеца бил уведомен за обявяването на кредита за
предсрочно изискуем. Релевира възражение за изтекла погасителна давност
върху вземанията на ищеца за главница и за лихва, като
аргументира позицията си с правните последици от влязлото в сила Решение
от 13.02.2015г. по гр.д. №1335/2014г. по описа на СГС, I-8 състав, с което е бил отхвърлен
предявения от същия ищец, срещу същия ответник иск с правно
основание чл. 422 от ГПК, който се
основава на същото кредитно правоотношение.
В допълнителната искова молба, ищецът оспорва
релевираните от ответника възражения
за недопустимост на иска. Оспорва твърденията и доводите за нищожност на отделни
неравноправни клаузи в договора за кредит. Не отрича, че изменението на лихвения процент, като компонент
на кредитното задължение е било обусловено, но твърди, че размера на лихвата се определял от обективни
фактори. Оспорва твърдението за едностранна промяна на
лихвения процент като поддържа, че базовият лихвен
процент на банката не е променян субективно и че съгласно
европейското законодателство - уговарянето на
променлив лихвен процент е допустимо. Посоченият
компонент бил изменян в съответствие с условията на
договора, а ответникът очевидно знаел за
промяната, понеже тя намерила отражение в размера на
заплатените погасителни вноски.
В
допълнителния отговор ответникът поддържа тезата, че правните последици на
отхвърлителното Решение от 13.02.2015г. по гр.д. №1335/2014г. по описа
на СГС, I-8 състав, не пораждало прекъсване на погасителната
давност по смисъла на чл.116 б. „б“ вр. с чл. 117
от ЗЗД, тъй като предявеният иск е бил отхвърлен, а не уважен. Поддържа тезата, че за периода от датата на спиране на плащанията, до датата на съдебното предявяване на претенцията на ищеца - бил изтекъл
срокът по чл. 111, б. „в“
от ЗЗД, за погасителна давност, поради което претенциите
следвало да бъдат отхвърлени, като неоснователни.
Независимо от изложените по- горе съображения по
съществото на спора, всяка една от страните претендира, да й бъдат присъдени
направените съдебни разноски и при това релевира възражения по чл. 78, ал. 5 от ГПК, за прекомерност на направените от насрещната страна разноски за
процесуално представителство.
Съдът, като
прецени доводите и възраженията на страните, взети предвид съобразно събраните
по делото доказателства по реда на чл. 235 ГПК, приема за установено от
фактическа страна следното:
Страните не
спорят и от събраните по делото доказателства се установява, че по заявление от 07.12.2016г., пред Софийския
районен съд е било заведено ч. гр.д. № 71713/2016г. съгласно описа на 90 състав
при СРС. Въз основа на споменатото заявление е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК от 16.12.2016г. и
изпълнителен лист,
Съдържанието на
самата заповед сочи, че е издадена за сумата от 79020, 60 лева, представляващи
главница по Договор за ипотечен банков кредит от 25.04.2007г., заедно със
законната лихва от 07.12.2016г. до окончателното изплащане на задължението; за
сумата от 6483, 63 лева, представляваща заемни такси, заедно със законната лихва
от 07.12.2016г. до окончателното изплащане на задължението; за сумата от 70
120, 14 лева, представляваща дължима договорна лихва за периода от 15.01.2011г. до 06.12.2016г., за сумата от 3663, 87 лева,
представляваща дължима санкционираща лихва, за периода от 27.12.2011г. до 06.12.2016г.
и за сумата на разноските в заповедното производство.
Заповедта за
изпълнение е била издадена въз основа на представения със заявлението документ
по чл. 417, т.2 от ГПК – извлечение от счетоводни книги на банката - заявител.
Съдържанието на
приетия като доказателство Договор за ипотечен кредит от 25.04.2007г. установява,
че е сключен между „Б.Д.” ЕАД и З.Г.Б., за да уреди възникналото помежду им възникване
на кредитно правоотношение, в което ищецът е кредитор, а ответника е
кредитополучател. Правата и задълженията на страните са описани в съдържанието
на цитирания договор, вкл. задължението им спазват правата и задълженията,
произтичащи от Общите условия на договора, с които кредитополучателят бил
запознат (т.11 от договора), както и да заплаща лихви, такси и комисионни,
чиито вид и размер е определен в Тарифа за лихвите, таксите и комисионните на „Б.Д.”
ЕАД ( т.12 от договора). Договорът предвижда възможност за кредитора „Б.Д.” ЕАД
– да извършва изменения/ допълнения в Общите условия и/ или в Тарифата ( т.14
от договора).
Съдържанието на
приетите като доказателство Общи условия на договора за кредит установяват отделни
елементи от постигнатото съгласие между страните по Договор за ипотечен кредит
от 25.04.2007г., вкл. и релевираните от ответника като неравноправни клаузи на т.9.1.,
т.20.2 и т.25.2. В първата от
споменатите клаузи е посочено, че кредитът се олихвява с фиксирана или плаваща
лихва с надбавка, която кредиторът „Б.Д.” ЕАД има право да променя базовия лихвен процент,
за което уведомява кредитополучателя. Във втората от споменатите клаузи се посочва, че при забава на длъжника за срок
по- дълъг от 90 дни, целият остатък от кредита става предсрочно изискуем и се
отнася в просрочие. В третата от посочени клаузи е регламентирано правото на
кредитора „Б.Д.” ЕАД да прилага такси и комисионни, съгласно приетата Тарифа за
таксите и комисионните.
Като
доказателство по делото е приет препис от Допълнително споразумение от 11.12.2009г.,
от чието съдържание се установява, че е сключено между З.Г.Б. и „Б.Д.” ЕАД, с
оглед уреждане на отношенията помежду им, по повод изпълнението на Договор за
ипотечен кредит от 25.04.2007г. Споразумението,
с приложен към него погасителен план, установява размера и вида на
задълженията по кредита и предвижда следните изменения в условията, при които е
сключен договора: шест месечен гратисен период при плащания по главницата, без
промяна на крайния срок за издължаване на кредита, но при нов погасителен план
за лихвите.
Като
доказателство по делото е прието Допълнително споразумение от 01.09.2010г. от
чието съдържание се установява, че е сключено между З.Г.Б. и „Б.Д.” ЕАД, с
оглед уреждане на отношенията помежду им, по повод изпълнението на Договор за
ипотечен кредит от 25.04.2007г. Споразумението,
с приложен към него погасителен план, установява размера и вида на
задълженията по кредита и предвижда следните изменения в условията, при които е
сключен договора: осемнадесет месечен гратисен период при плащания по
главницата, без промяна на крайния срок за издължаване на кредита, но при нов
погасителен план за лихвите.
Като
доказателство по делото /на стр. 195-196/ са приети преписи от Нотариална
покана с рег. № 1075, том І от 26.04.2016г. по рег. на нотариус М.Е. и от
разписа за връчване на нотариалната покана, които мотивират извода, че
връчването е осъществено на адресата – З.Г.Б., при условията на чл. 47, ал.5 от ГПК.
На съда е
служебно известно развитието на процеса по гр.д. №1335/2014г. по описа на І-8 състав при Софийски градски
съд, включително съдържанието на постановеното Решение от 13.02.2015г., което е
влязло в сила на 18.03.2015г.
Заключението на
изслушаната и приета без оспорване съдебно- икономическа експертиза, която е
изготвена от вещо лице И. обосновава следните изводи:
·
Размерът на отпуснатия от „Б.Д.” ЕАД и усвоен от
ответника кредит е в размер на 81 000 лева. Налице са данни, че кредитът е
отпуснат за срок от 240 месеца и е бил
усвоен от ответника на 27.04.2007г.
·
Движението на суми по банковата сметка която е изрично
посочена от договора като предназначена за обслужване на кредита мотивира
вещото лице да приеме, че след сключването на договора са постъпвали суми за
погасяване на задължението. Последната сума за погасителна вноска с падеж
27.12.2011г. е постъпила на 27.12.2011г. Към датата на образуването на производството
по подаденото заявление за издаване на заповед за изпълнение 07.12.2016г. – задължението на кредитополучателя З.Г.Б. към
„Б.Д.” ЕАД възлиза на 79020, 60 лева, като включва още сумата 70120, 14 лева,
представляваща договорни лихви за периода от 27.05.2007г. до 07.12.2016г.,
сумата от 3663, 87 лева за санкционираща лихва, начислена за периода от 27.05.2007г. до 20.07.2016г. и сумата от 6483, 83 лева за неплатени заемни
такси.
·
Редовното погасяване на задълженията по кредита – за главница и за лихви
с настъпил падеж е било преустановено от длъжника на 27.12.2011г., когато е постъпила сумата от 500 лева, покриваща
част от дължимите лихви за м. ноември 2011г. Забавата в периода от деня на
последното фактически извършено плащане – на 27.12.2011г. до подаването на
заявление за издаване на заповед за изпълнение на 07.12.2016г. възлиза общо на
1837 дни.
При така
установената фактическа обстановка, настоящият състав на съда достигна до
следните правни изводи:
Съдът е сезиран
с иск за установяване на вземане, за което е била издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417 ГПК от 16.12.2016г.
С оглед
правните последици на Определение № 2252/19.07.2018г. постановено по гр.д. № 2183/2018г.
на АС София, настоящият състав на съда е обвързан да приеме, че предявения иск
е процесуално допустим, независимо от изхода на гр.д. № 1335/2014г. по описа на
І-8 състав на СГС. По тези съображения, съдът не намира за необходимо да
обсъжда детайлно релевираните доводи в противната насока.
Разглеждайки
въпроса за основателността на иска, съдът съобрази, че ищеца релевира като
източник на заявените вземания посоченото в исковата молба кредитно
правоотношение, което е възникнало между него и ответника, въз основа на
Договор за ипотечен банков кредит от 25.04.2007г. и допълнителните споразумения
за изменението и допълнение на този договор. Доколкото ответникът не оспорва
това твърдение – то основателността
на предявената искова претенция очевидно е предпоставена от установяване
правното действие на процесния Договор за ипотечен банков кредит от
25.04.2007г. и на допълнителните споразумения към него, на които ищецът
основава правата си.
Логическото и систематическото тълкуване на волята на страните, която е
обективирана в съдържанието на споменатия Договор за ипотечен банков кредит от 25.04.2007г. мотивира
извода, че съглашението между ищеца и ответника е породило валидно кредитно правоотношение
помежду им. Съдържанието на правоотношението е регулирано от приложимите Общи
условия на договора, а сключените по- късно Допълнителни споразумения от
11.12.2009г. и от 01.09.2010г., които очевидно са били насочени към изменение
на отделните елементи на кредитното правоотношение /уговорени са различни
условия за погасяване на кредитното задължение/ също са породили правно
действие. Със сключване на Допълнителните споразумения от 11.12.2009г. и
от 01.09.2010г. страните са постигнали
съгласие за преструктуриране на отделните елементи в първоначалния кредит,
което е намерило отражения и в съответния нов погасителен план. Преструктурирането
на кредита се определя от срока за
изпълнение на задължението за връщане на отпуснатата на кредит парична сума и размера на отделните вноски за главница
и лихва, т.е. кредиторът не би могъл да претендира от длъжника връщане на вноските
с ненастъпил падеж, освен в случаите на
предсрочна изискуемост на кредита.
Тук е уместно
да се отбележи, че съдът намира за неоснователни доводите на ответника- относно
наличието на неравноправни договорни клаузи и по- конкретно тези на чл.7,
чл.10, чл.11 и чл.14 от Договора, както и т.9.1, т.20.2 и т.25.3 от Общите
условия.
Преценката на споменатото възражение, във всеки случай трябва да се
основава на конкретна преценка на съдържанието на вече посочените договорни
клаузи, предвид контекста на цялото договорно съдържание и съобразна с
нормативно установената принципна дефиниция на понятието за „неравноправна
клауза в потребителските договори“. За тази цел съдът съобрази, че от формална
страна, че възражението е допустимо - защото процесния договор за кредит е от
типа на потребителските кредити, защото този договор в действителност е сключен
по типов образец на съдържанието и при това с кредитополучател – физическо
лице, който има качеството на потребител на финансова услуга. При
извършване на конкретната преценка по възражението,
съдът намира за уместно да се придържа към установената
практика на ВКС на РБ, като отчита онези от дадените разрешения на поставени за
разглеждане въпроси, които имат значения за конкретния спор. В
мотивите на Решение № 165 от 02.12.2016 г. по
т.д. № 1777/2015 г., Т. К., І Т. О. на ВКС е възприето следното
принципно становище:
Възмездността на договора за банков
потребителски кредит се изразява във възможността, кредитодателя /банката/ да
получава граждански плодове - възнаградителни лихви, такси, комисионни. Кредиторът
не може да изисква и да събира от потребителя каквото и да е плащане, включително на лихви, такси и
комисионни или други разходи, свързани с договора за кредит, които не са изрично предвидени
в договорното съдържание, но изключение
от това правило е залегнало в разпоредбата на чл. 10, ал. 3 ЗПК. Това изключение е свързано с възможността за едностранна
промяна от страна на кредитора на лихвения процент и неговата приложимост. Споменатото изключение винаги дава повод за
обсъждане на проблема с равноправност на едностранно променяната
клауза - този
извод се налага от законовия бланкет – възприет от
законодателя чрез разпоредбата на чл. 24 ЗПК
вр. с тази на чл. 143
ЗЗП т.е. с общата дефиниция за неравноправността
в договорите сключвани с потребител, а именно - всяка индивидуално определена
уговорка, която не отговоря на изискването за добросъвестност и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на търговеца или
доставчика и потребителя. Добросъвестността
като изискване за поведение от търговеца по смисъла на чл. 143 ЗЗП е пряко
свързано с пояснението, че недобросъвестността следва да бъде разгледана, с
оглед правните й последици - постигане на значително неравновесие между правата
на търговеца и потребителя. От тези законови изисквания се извежда и
задължението при уговаряне на конкретни условия, свързани с едностранно
присвоени права, да са осигурени ясни и разбираеми за обикновения потребител
условия /чл. 147, ал. 1 ЗЗП/ с оглед които, същият информирано да поеме
задълженията си.
Разпоредбата на чл. 144, ал. 2 ЗЗП
от своя страна изисква промяната на лихвения процент, дължим от потребителя да
може да бъде осъществена едностранно, само ако е налице основателна причина а
на потребителя е обезпечено правото за изразено несъгласие, чрез едностранно
прекратяване на договорната връзка.
От изложеното следва, задължението при разглежданата възможност за
кредитодателя, в договора, респективно в общите условия по един ясен,
недвусмислен и разбираем начин да бъдат установени всички обективно
съществуващи обстоятелства т.е. такива които са извън контрола на търговеца,
които обуславят приложение на установената едностранна възможност за промяна на
разходите по кредита, в това число и възнаградителната лихва. В съдържанието на самия договор следва да бъде очертана методиката
за определяне на лихвения процент, с която да бъде конкретизиран видът,
количествените изражения и относителна тежест на отделните компоненти / в този
смисъл и изменения с ДВ бр. 35/14 г. текст на чл. 33а, ал. 2 ЗПК/, а съответно
всеки едни от тях следва да бъде обвързан с обективни критерии, чието
настъпване е онзи юридически факт, който предполага добросъвестност при
упражняване правото на кредитодателя за едностранна промяна на лихвения
процент.
Предпоставките за формиране на
извод, относно неравноправния характер на договорна клауза в договор, който е
сключен от потребител са основно две:
Ппървата предпоставка
е свързана с установяване на фактически състав по чл. 143 от ЗЗП, но при
липсата на изключение в хипотезата на чл.144 от ЗЗП.
Втората
предпоставка изисква преценка, дали клаузата е уговорена индивидуално.
Съгласно
разпоредбите на чл.145, ал.1 от ЗЗП и чл. 146, ал.1 от ЗЗП, изводът за
неравноправния характер на клаузата, съдържаща се в договор с потребител следва
да държи сметка за конкретната стока или услуга, до която се отнася договора, с
нейните икономически специфики. Като възмездна услуга, банковото кредитиране е
уредено в специалния ЗКИ. Този закон отчита факта, че предоставянето на
финансова услуга предполага създаване на такъв договорен механизъм, който държи
сметка за стойността на заетия капитал в дългосрочна перспектива. Споменатата
особеност на кредитните правоотношения, които са възмездни и дефинитивно
предполагат правото на кредитора да получи лихва, се отчита и специалното
законодателство, което дава възможност за уговаряне на променлив лихвен процент.
Както правилно посочва ответника в своето становище по делото – клаузата, която
регламентира конкретния приложим лихвен процент не е част от общите условия на
договора, а е уговорена индивидуално. Практиката по уговарянето на променлива
лихва при дългосрочните кредити не е нормативно забранено и всъщност е доста
разпространена обичайна практика. В този случай, променливата лихва включва
като компоненти стойността на референтното пазарно лихвено равнище и надбавка,
която представлява търговската печалба на банката, като търговец, който по
занятие извършва кредитни финансови операции.
При уговорка за
променлив лихвен процент на кредита, всяка промяна на референтното лихвено
равнище, на финансовите пазари, води до последваща промяна на уговорената в
договора за кредит лихва. В частност – заключението на съдебно икономическата
експертиза дава основание да се счита, че при процесния договор за ипотечен
кредит от 11.12.2007г. основанието за изменение на размера на лихвата е
посочено в съдържанието на самия договор и е било предизвикано от проявлението
на обективни икономически фактори / изменения на пазарните лихвени равнища/, а
не единствено от волята на банката- кредитор. Събраните в хода на делото
писмени доказателства, както и заключението на съдебно- икономическата
експертиза мотивират извода, че увеличението на лихвата е било осъществено
именно по договорения механизъм т.е. в пълно съответствие с уговорените в
договора клаузи, а причината за това увеличение е обективна, определена от
икономически фактори. Комитетът за управление на активите и пасивите на „Б.Д.“
ЕАД е взел решение за увеличение на базовия лихвен процент, на базата на
обективни икономически показатели – увеличеното ниво на базовия лихвен процент,
а това обстоятелство на свой ред е довело и до увеличение на лихвения процент
по конкретния кредит.
Тъй като предмет на делото по настоящия
специален установителен иск по чл. 422 от ГПК не е просто вземането, произтичащо от договора за кредит, а е всъщност точно онова вземане, което основано на представения в заповедното производство документ
по чл. 417, т.2 от ГПК -
извлечение от счетоводните книги на банката (виж т. 18 от ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС), то в
настоящия процес съдът ще трябва да установи, дали споменатото вземане
съществува така, както и било заявено в подаденото заявление за издаване на
заповед за изпълнение с вх. № 3083649/07.12.20016г. на Софийски районен съд.
Извлечението от
счетоводните книги на банката по чл. 417, т. 2 ГПК, което е било
представено като документ по чл. 417, т.2 от ГПК пред заповедния съд, според настоящия състав на съда установява размера на
заявеното вземане. Този извод е
подкрепен от заключението на приетата в хода на съдебното дирене съдебно-
икономическа експертиза, чиито изводи не бяха оспорени и която съдът намира за
компетентно изготвена.
Съобразявайки задължителните указания в т.18 от ТР № 4 от 18.06.2014 г. по
тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС, настоящият състав на съда приема становището, че не
поражда действие постигнатата
в т.20.2. от Общите условия да договора за кредит уговорка за автоматична
предсрочна изискуемост на кредитното задължение, при забава на длъжника в продължение
на повече от 90 дни -
кредитът става предсрочно изискуем автоматично, без
кредитора да е длъжен да уведомява длъжника.
Тъкмо напротив
– необходимо е още преди подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение - банката
да е направила изрично
воляизявление, което да е достигнало до
длъжника – кредитополучател (ответника) и чрез което
да обяви кредита за предсрочно
изискуем (виж мотивите
на т.18 от ТР
№ 4 от 18.06.2014 г. по тълк. д. № 4/2014 г., ОСГТК на ВКС).
Представените
от ищеца разписка от нотариална покана обаче, установява надлежно достигането
на споменатото едностранно волеизявление на банката- кредитор за обявяване на
предсрочна изискуемост на кредитното задължение - до адресата на това
волеизявление – ответникът по иска З.Г.Б., които е длъжник в кредитното
правоотношение. Следователно, при представените в настоящия процес писмени
доказателства - ще трябва да бъде споделена тезата на ищеца, че предсрочната
изискуемост на процесните кредитни задължения е настъпила не по- рано от 20.07.2016г.
По възражението за изтекъл срок на погасителна давност, съдът достигна до
следните изводи:
Вземанията, чието съществуване ищецът се домогва да установи, произтичат от
задължение за главница и задължения за
лихви. Последните са периодични задължения и по аргумент от разпоредбата на
чл.111 от ЗЗД се погасяват с три годишна давност.
Доколкото падежът за плащането на месечните погасителни вноски е предварително
определен т.е. фиксиран в съдържанието на погасителния план на кредитното
задължение – по аргумент от чл. 114, ал.1 от ЗЗД – давността за всяка една
погасителна вноска започва да тече от посочения в погасителния план падеж за
плащането й.
Периодичните вземания /обхващащи в случая главница и лихва/ се погасяват
след изтичането на три години, считано от настъпването на предварително
установения падеж на изпълнение на задължението /фиксираната дата в
погасителния план/.
Прекъсване на давността в конкретния случай не е налице тоест вече
приключилото производство по гр. д. № 1335/2014г. съгласно описа на І-8 състав
при СГС, не прекъсва погасителната давност по арг. от чл. 116, б. „б“ ЗЗД -
понеже разгледания в рамките на споменатото производство установителен иск, на
ищеца срещу ответника е отхвърлен.
Доколкото дори според твърденията на ищеца - правните последици на предсрочната
изискуемост на кредитното задължение са се проявили не по- рано от 20.07.2016г., то логично се
налага извода, че на основание чл. 111, б. „в“ от ЗЗД следва да се считат погасени по давност всички онези, предвидени в погасителния план месечни погасителни
вноски, които са падежирали в периода: между
27.12.2011г. /деня на последното извършено плащане за погасяване на
кредитното задължение/ и 07.12.2013г.
/три годишния давностен срок, преди завеждането на процесното Заявление за
издаване на заповед за изпълнение въз основа на документ по чл. 417 от ГПК с
вх. № 3083649/ 07.12.2016г. с което е стартирало заповедното производство/.
Това са погасителни вноски с пореден номер от 16 до 40 в погасителния план.
Изслушаната и
приета съдебно- икономическа експертиза не е изготвила заключение,
кореспондиращо с изложения по- горе правен извод за погасяване по давност на
част от заявеното вземане, чието съществуване ищеца се домогва да установи защото
не е имала поставена такава конкретна задача. При това положение, основавайки
се на разпоредбата на чл. 162 от ГПК и използвайки като аналитични източници подробните
данни на споменатата съдебно- икономическа експертиза, данните от погасителния
план и данните от представеното в хода на делото извлечение от счетоводните
книги на банката- кредитор /стр.6 от делото/, настоящият съд сам извърши
необходимите математически изчисления и достигна до извода, че погасителната давност обхванала
погасителните вноски с пореден номер от 16 до 40 в погасителния план, включва сумата
от 2900, 41 лева, като част от претендираната главница общо за 79 020, 60
лева, включва също сумата от 24 191, 29 лева, като част от претендираната
договорна лихва общо за 70 120, 14 лева, както и включва сумата от 1237, 21
лева, като част от претендираната санкционираща /наказателна/ лихва общо за
3663, 87 лева.
В останалата
необхваната от правните последици на погасителната давност част от заявеното
вземане, претенцията на ищеца срещу ответника следва да бъде уважена. По тези
аргументи, в заключение съдът намира, че следва да бъде признато съществуването
на част от заявеното от ищеца вземане срещу ответника, както следва: за сумата
от 76 120, 19 лева главница /79020,
60 лева минус 2900, 41 лева/, за сумата
от 45 928, 85 лева /70120, 14 лева минус 24191, 29 лева/, представляваща
договорна лихва, начислена за периода от 07.12.2013г.
до 06.12.2016г., за сумата от 2426, 66
лева /3663, 87 лева минус 1237,
21 лева/, представляваща наказателна лихва, начислена за периода от 07.12.2013г. до 06.12.2016г., за сумата
от 6483, 63 лева, представляващи уговорени заемни такси и за законната лихва,
считано от подаването на заявлението за издаване на заповед за изпълнение на
07.12.2016г. до деня на окончателното плащане.
По претенцията за разноски;
С оглед изхода
на спора, претенцията на ищеца за присъждане на разноски на основание чл. 78,
ал.1 от ГПК следва да бъде уважена.
Ответникът по
принцип има право да получи направените от него разноски, но съдът не е сезиран
с такова искане и няма нито доказателства ответникът да е сторил разноски, нито
е налице изпълнение на задължението за представяне на списък на разноските по
чл. 80 от ГПК.
По изложените
съображения - разноски не следва да се присъждат.
Така мотивиран,
съдът
Р Е Ш И :
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО при условията на чл. 422 от ГПК, съществуването на вземане в полза на
ищеца „Б.Д.” ЕАД с ЕИК *******и
адрес на управление *** срещу ответника З.Г.Б. с ЕГН ********** и адрес,***, за
сумата от 76 120, 19 лева /седемдесет и
шест хиляди сто и двадесет лева и деветнадесет ст./, представляваща дължима
главница по Договор за ипотечен банков кредит от 25.04.2007г., заедно със законната
лихва от 07.12.2016г. до окончателното изплащане на задължението; за сумата от 6483,
63 лева, представляваща заемни такси, заедно със законната лихва от 07.12.2016г.
до окончателното изплащане на задължението; за сумата от 45 928, 85 лева /четиридесет и пет хиляди деветстотин двадесет и осем
лева и 85 ст./, представляваща дължима договорна лихва за периода от 07.12.2013г. до 06.12.2016г. и за
сумата от 2426, 66 лева /две хиляди
четиристотин двадесет и шест лева и 66 ст./, представляваща санкционираща
лихва, за периода от от 07.12.2013г.
до 06.12.2016г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл. 417
от ГПК от 16.12.2016г. по ч.гр. д. № 71713/2016г. по описа на 90 състав при СРС,
КАТО ОТХВЪРЛЯ предавените претенции, за установяване съществуването на
подлежащо на принудително изпълнение вземане, както следва: за сумата от 2900, 41 лева, като част от
претендираната главница общо за 79 020, 60 лева,в частта за сумата от 24 191, 29 лева, като част от претендираната
договорна лихва общо за 70 120, 14 лева, както и в частта за сумата от 1237, 21 лева, като част от претендираната
санкционираща /наказателна/ лихва общо за 3663, 87 лева.
ОСЪЖДА З.Г.Б. да заплати на „Б.Д.” ЕАД - на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК - сумата от 6431, 76 лева (шест хиляди четиристотин тридесет и един
лева и седемдесет и шест ст.), представляваща
направени съдебни разноски в настоящия процес и в заповедното производство.
ОСЪЖДА „Б.Д.” ЕАД да заплати на З.Г.Б., на основание чл. 78, ал.3 от ГПК - сумата от 982 лева (деветстотин осемдесет и два лева), представляваща направени съдебни
разноски.
Решението подлежи на обжалване пред Софийски Апелативен съд, чрез въззивна
жалба, която може да бъде подадена до изтичане на двуседмичен срок от връчване
на препис от него.
СЪДИЯ: