№ 676
гр. Пловдив, 16.02.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ПЛОВДИВ, II ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на деветнадесети януари през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:Диляна В. Славова
при участието на секретаря Десислава В. Кръстева
като разгледа докладваното от Диляна В. Славова Гражданско дело №
20215330102800 по описа за 2021 година
Производството по делото е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК: ********* против Т. В. Р., ЕГН: **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 279,78 лева - представляваща
главница дължима по договор за кредит „Бяла карта“ № ********** от 24.12.2014 г; 125,30
лева - обезщетение за забава за периода 07.04.2017 г. - до датата на подаване на заявлението,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11905/2020 г. на ПдРС, V
гр. с-в.
В исковата молба се твърди, че на 10.08.2017 г. било подписано Приложение № 1 към
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 11.11.2016 г. между „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК ********* и „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД,
ЕИК *********, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла
карта“ № ********** от дата 24.12.2014 г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и По реда
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. От своя страна „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ЕООД, е прехвърлило процесното вземане с договор за цесия на 03.05.2019 г. в
полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********. Твърди се по реда на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД ответницата да е уведомена за извършената цесия. До Т. Р. били изпратени
уведомителни писма с изх. № *************** от 10.05.2019 г. и писмо с изх. №
*************1 от 10.05.2019 г. Двете писма били върнати в цялост.
Към исковата молба ищецът представил и моли съда да приеме копие от
Уведомително писмо за извършената цесия с изх. № *************** от 10.05.2019 г. и
писмо с изх. № *************1 от 10.05.2019 г., което да връчи на ответницата ведно с
исковата молба и приложенията към нея. Позовава се на постановените от ВКС на
1
основание чл. 290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и
Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 год. на II т. о., съгласно които ако към
исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от
исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното право.
В случай, че ответникът не бъде намерен на установения по делото адрес,
съобщението бъде надлежно връчено по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК и в настоящето
производство безспорно се установи, че задължението на ответника, произтичащо от
посочения договор за заем, не е погасено, моли съда да приеме, че получаването на
уведомлението за извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за основателността на
предявените искове. Уведомлението по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е предвидено в полза на
длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно и също задължение.
Длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от
този кредитор лице до момента на уведомлението. С оглед на което фактът кога и на кого е
връчено уведомлението за прехвърленото вземане не е от значение за основателността на
иска, след като по делото безспорно се установи, че претендираното с исковата молба
задължение не е погасено. В тази насока сочи и Определение № 987/18.07.2011 г. на ВКС по
гр.дело 867/2011 г., IV г.о. и Решение №173/15.04.2004 г. на ВКС по гр.дело 788/2013г., ТК.
Твърди, че на 24.12.2014 г. между „Аксес Файнанс“ ООД, като кредитор и Т. В. Р.
като кредитополучател бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ с № **********, при
спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Подписвайки договора за
кредит, Кредитополучателят удостоверява, че е получил и е запознат предварително с
всички условия на индивидуалния договор и Общите условия приложими към него, както и
че е получил от кредитодателя Стандартен европейски формуляр по чл. 5 от Закона за
потребителския кредит със съдържание съгласно Приложение № 2 от ЗПК, посочващ
индивидуалните условия по кредита.
Съгласно сключения договор за кредит, кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 400 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Access
Finance/iCardCard/Visa, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно
условията на сключения договор. Съгласно договореното от страните, в случай, че
Кредитополучателят извърши транзакции, които надвишават размера на разполагаемия му
остатък по кредита, сумите на тези транзакции увеличават максималния размер на
кредитния лимит. Заедно с подписване на договора за кредит, кредитодателят предоставя на
кредитополучателя платежен инструмент - кредитна карта с № **********, издадена от
„Интеркарт Файнанс“ АД /Картоиздател/, ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН кода за
ползване на картата, като кредитополучателят може да усвои изцяло максималния размер на
кредита, веднага след активиране на картата и влизане в сила на договора за кредит, което
съставлява изпълнение на задължението на кредитодателя да предостави заемната сума.
Страните са подписали и Приложение № 1 към договора за кредит - Условия за ползване на
международна платежна карта Access Finance/iCardCard/Visa, които съдържат и Тарифа за
дължимите такси за ползване на кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa.
Съгласно договореното от страните, кредитополучателят получава от
кредитодателя месечно извлечение за извършените с картата транзакции, което е достъпно
на персоналната страница /личен акаунт/ на кредитополучателят на следната интернет
страница: www.bialakarta.bg, който кредитополучателят се е задължил да си създаде в срок
от два дни от подписване на договора за кредит. Страните са се съгласили, че
2
кореспонденцията във връзка с изпълнението на договора и ползването на картата ще се
осъществява на личния акаунт на кредитополучателя, който се задължава да архивиpa
получените документи на свой дълготраен носител за срок, достатъчен за целите на
информацията. Така, кредитополучателят е изразил съгласие да получава на личния си
акаунт всички съобщения във връзка с изпълнението на договора и ползването на картата,
като например: стандартен европейски формуляр, Общи условия към договора за кредит,
информация за извършени транзакции, месечни извлечения за транзакциите, извършвани с
картата, съобщения за блокиране на картата, съобщения за намаляване на кредитния лимит
по картата и др.
Твърди се, че договора за кредит бил сключен при следните условия: срокът на
договора бил неопределен, фиксиран годишен лихвен процент - 43,2 %. Върху усвоения
размер на кредита кредитополучателят дължи лихвен процент в размер на 0,12 % като
лихвата се изчислявала всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Годишният
лихвен процент бил - 45,9 %.
Кредитополучателят бил усвоил сумата в общ размер на 3025,23 лева. Твърди се,
че страните били уговорили, че върху усвоената сума по кредита, кредитополучателят
дължи договорна лихва, в размер посочен в договора, която се начислява ежедневно. На
посочените по-горе основания и поради забава при заплащането на текущото задължение на
кредитополучателя е начислена договорна лихва в размер на 173,80 лева, за периода от
06.01.2015 г. до 06.06.2016 г. Начислена е и лихва за забава в размер на 155,32 лева за
периода от 06.06.2016 г. до датата на входиране на задължението в съда.
Поради липсата на погасяване на вземанията по процесния договор за кредит,
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д.
№ 11905/2020 г. по описа на ПдРС, V гр. състав, за следните суми, от които претендира:
279,78 лева - представляваща главница дължима по договор за кредит от 24.12.2014 г.,
сключен с „Аксес Файненс” ЕАД и 125,30 лева - обезщетение за забава за периода
07.04.2017 г. – 29.05.2020 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от
постъпване на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и
настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК не е подаден отговор. Във възражението е релевирано
такова за изтекла погасителна давност. В съдебно заседание ответницата твърди, че
крайният срок на договора за кредит е настъпил, както и че е изплатила същия.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 11905/2022 г. по описа на на ПдРС, V гр. с-в,
вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение.
Възражението за недължимост е подадено в срок, а исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По делото са приети като писмени доказателства: Договор за кредит „Бяла карта“
от 24.12.2014 г.; Приложение № 1 към договор за кредит „Бяла карта“, с КИД 425661 от
24.12.2014 г.; Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен
между „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД от
11.11.2016 г.; Анекс към Приложение № 1 от 10.08.2017 г. неразделна част от Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г.; Потвърждение за
сключване на цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД; Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, сключен между „Агенция за контрол на просрочените вземания “ ЕООД и
„Агенция за събиране на вземания“ ООД от 03.05.2019 г.; Потвърждение за сключване на
3
цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД; Препис-извлечение от Приложение № 1/03.05.2019 г.
към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Агенция за
контрол на просрочените вземания “ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД на
03.05.2019 г.; Уведомително писмо от 10.05.2019 г., с изх. № *************** за извършено
прехвърляне на вземания /цесия/ и Уведомително писмо от 10.05.2019 г., с изх. №
*************1, адресирани до ответницата, с известие за доставяне с дата на връщане –
05.06.2019 г., с отразяване, че пратката е „Непотърсена“.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от
заключението на която се установява, че отпуснатата сума по кредитната карта на
ответницата е в размер на 400 лева. Общата стойност на усвоените с картата суми възлиза в
размер на 3025,23 лева. По процесния договор за извършени плащания в общ размер на
3512,63 лева, с която сума са погасени следните суми: 2745,45 лева – главница, 173,80 лева –
договорна лихва, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 за периода от 21.01.2015 г. – 2016 г.; 308,36 лева –
неустойка за неизпълнение на договорни задължения по чл. 20 от договора; 135 лева –
разход за събиране по чл. 21, ал. 5; 120 лева – разход за събиране по чл. 21, ал. 6; 30,02 лева
– законна лихва, съгласно чл. 21, ал. 4, за периода от 19.06.2016 г. – 06.04.2017 г.,
Остатъчното задължение по Договор за кредит „Бяла карта“ № **********/24.12.2014 г.
към 29.05.2020 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410/, е както следва: 279,78 лева
– главница и 125,30 лева – обезщетение за забава за периода 06.04.2017 г. – 29.5.2020 г.
/датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи
следните правопораждащи факти, а именно: наличието на валидно правоотношение по
договор за кредит „Бяла карта“ № **********, сключен при спазване на законовите
изисквания и зачитане правата и интересите на потребителя; предоставяне на уговорената
сума и усвояването й, т.е. както по основание, така и по размер дължимостта на процесните
вземания за исковите периоди, както и правомерността на начисляването им; включително
наличие на предпоставки за начисляване на обезщетение за забава за сочения период, като
установи наличието на главен дълг и настъпването на падежа за погасяването му. Следва да
докаже и валидно прехвърляне на вземанията в своя полза, за което длъжникът е уведомен
от цедента.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване, вкл. - обстоятелства, които
изключват, унищожават или погасяват процесните вземания, а при установяване на горните
предпоставки - да докаже, че е погасил задълженията си в срок.
Безспорно се установи по делото, че между „Аксес Файнанс“ като заемодател и Т. В.
Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем
под формата на револвиращ кредит, който се усвоява чрез международна кредитна карта
Access Finance/iCardCard/Visa.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
между „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за контрол на просрочените вземания“ ООД, на
10.08.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ на 11.11.2016 г., по силата на което „Агенция за контрол на
просрочените вземания“ ООД е придобил вземанията срещу ответницата, произтичащи от
горепосочения договор. Установява се и от Приложение № 1/03.05.2019 г. към договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Агенция за контрол на
просрочените вземания“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на 03.05.2019 г., че
„Агенция за контрол на просрочените вземания“ ООД е прехвърлил на ищеца вземането
срещу Т. Р.. Не се спори и, че ответницата е уведомена за цесията. Още повече, изходящите
от упълномощения- цесионер уведомления, приложени към исковата молба и достигнали до
4
длъжника с нея, съгласно константната съдебна практика представлява основание да се
приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърляне на вземането срещу него.
„Аксес Файнанс” ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при
сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г.
по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми
при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.
23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати -
условията за прилагане на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е
регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква – лихва, такси и
пр. Нарушена е и т.10 на ал. 1, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 45,90 % /. В този порядък
следва да се посочи, че, съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва.
Посочен е лихвен процент по заема /който е фиксиран/, отделен дневен лихвен процент,
както и годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР.
Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия, е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в
тарифата към заема освен лихвения процент са предвидени и такси за теглене на пари в брой
от банкомати в страната и чужбина,, както и разходи за извънсъдебно събиране, неустойки и
пр. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени
при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
5
формира годишното оскъпяване на кредита. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в
тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му,
поради което договорът е недействителен.
Съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, т.10 ЗПК, поради
което договорът за кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се
инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране
се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само
на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото е прието
заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, от което се установява, че главницата по
договора за кредит, с кредитен лимит, в размер на 400 лева е усвоявана на части, и е с общ
размер на всички усвоявания – 3025,23 лева. От експертизата, се установява също, че по
кредита е внесена от ответника сума в общ размер на 3512,63 лева /от която: главница
2745,45 лева, договорна лихва в размер на 173,80 лева и неустойка – 308,36 лева, разход за
събиране на събиране на вземането по чл. 21, ал. 5 – 135 лева и разходи за събиране на
вземането по чл. 21, ал. 6 – 120 лева, законна лихва по чл. 21, ал. 4 – 30,02 лева/, с която се
покрива цялата претендирана главница в размер на 279,78 лева. В този смисъл е и
практиката на ПОС: в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.
№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Ето защо и, предявеният иск за сумата за главница в размер на 279,78 лева, ще се
отхвърли, като неоснователен.
Доколкото не се установява наличие на главен дълг, неоснователен се явява и искът
за обезщетение за забава в размер на 125,30 лева, за периода от 06.04.2017 г. – 29.05.2020 г.,
поради което и този иск ще се отхвърли.
Дори и да не се споделят горните мотиви следва да се посочи, че съдът намира
предвидената в чл. 20 от договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорните
задължения за предоставяне на обезпечение да противоречи на добрите нрави. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури обезпечение
в тридневен срок след настъпване на падежа при забава в плащането, като при неизпълнение
6
са предвидили неустойка /чл. 20/ в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване неизпълнението в срок на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума. Такава клауза изцяло противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за нея. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите
от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване
на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г.
о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1,
вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността на
клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Съдът намира и, че предвидените в чл. 21, ал. 5 и чл. 21, ал. 6 в договора разходи и
такси за извънсъдебно събиране са в противоречие с разпоредбите на ЗПК - чл. 10а и чл. 33
ЗПК, които установяват, че потребителят не дължи заплащане на такси свързани с усвояване
и управление на кредита, а при изпадането му в забава, последният следва да се
санкционира единствено с начисляване на законна лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Ето защо съдът приема, че цитираните клаузи са
нищожни и като такава не пораждат права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
С оглед установената недействителност на посочените клаузи от договора
заплатените от стана на ответницата суми за погасяване на посочените вземания в размер на
сумата от общо 563,36 лева, от които сумата от 308,36 лева – неустойка, сумата от 135 лева –
разход за събиране по чл. 21, ал 5 и 120 лева – разход за събиране по чл. 21, ал. 6, са
недължимо заплатени от страна на длъжника. Предвид недължимото заплащане на
посочените суми следва последните да се приспаднат по реда на чл. 76 ЗЗД от начислените
задължения за главница. В случая от заключението на изготвената и приета по делото ССЕ
главницата възлиза в размер на 279,78 лева, т.е ответницата е извършила плащания над
дължимата главница в размер на сумата от 563,36 лева и доколкото в настоящото
производство претенцията за главница е в размер на 279,78 лева, то и предявеният иск
отново би се явил неоснователен. А доколкото претенцията за обезщетение за забава е
акцесорно вземане обусловено от главното, то също се явява неоснователна и следва да се
отхвърли.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, който не е направил искане и няма доказателства да е
сторил такива, поради което и не му се присъждат.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
Производството по делото е образувано по искова молба на „Агенция за събиране на
вземания” ЕАД, ЕИК: ********* против Т. В. Р., ЕГН: **********, с която са предявени
обективно съединени установителни искове с правна квалификация по чл. 422, ал. 1, вр. с
чл. 415, ал. 1 ГПК, вр. с чл. 240 ЗЗД, чл. 86 ЗЗД за признаване на установено в отношенията
между страните, че ответницата дължи на ищеца сумата от 279,78 лева - представляваща
главница дължима по договор за кредит „Бяла карта“ № ********** от 24.12.2014 г; 125,30
лева - обезщетение за забава за периода 07.04.2017 г. - до датата на подаване на заявлението,
ведно със законната лихва върху главницата, считано от датата на постъпване на
заявлението в съда до окончателното погасяване, за които суми е издадена Заповед за
изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 11905/2020 г. на ПдРС, V
гр. с-в.
В исковата молба се твърди, че на 10.08.2017 г. било подписано Приложение № 1 към
Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от дата 11.11.2016 г. между „Аксес
Файнанс“ ООД, ЕИК ********* и „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД,
ЕИК *********, по силата на който вземането, произтичащо от Договор за кредит „Бяла
карта“ № ********** от дата 24.12.2014 г., сключен между „Аксес Файнанс“ ООД и По реда
на чл. 99, ал. 3 от ЗЗД е прехвърлено в полза на „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ООД изцяло с всички привилегии, обезпечения и принадлежности,
включително и всички лихви. От своя страна „Агенция за контрол на просрочените
задължения“ ЕООД, е прехвърлило процесното вземане с договор за цесия на 03.05.2019 г. в
полза на „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД, ЕИК *********. Твърди се по реда на чл.
99, ал. 3 от ЗЗД ответницата да е уведомена за извършената цесия. До Т. Р. били изпратени
уведомителни писма с изх. № *************** от 10.05.2019 г. и писмо с изх. №
*************1 от 10.05.2019 г. Двете писма били върнати в цялост.
Към исковата молба ищецът представил и моли съда да приеме копие от
Уведомително писмо за извършената цесия с изх. № *************** от 10.05.2019 г. и
писмо с изх. № *************1 от 10.05.2019 г., което да връчи на ответницата ведно с
исковата молба и приложенията към нея. Позовава се на постановените от ВКС на
основание чл. 290 и 291 от ГПК Решение № 3/16.04.14 г. по т. д. № 1711/2013 г. на I т. о. и
Решение № 123/24.06.2009 г. по т. д. № 12/09 год. на II т. о., съгласно които ако към
исковата молба по иск на цесионера, е приложено уведомление на цедента до длъжника за
извършената цесия, същото уведомление, достигнало до длъжника с връчване на препис от
исковата молба, съставлява надлежно съобщаване за цесията, съгласно чл. 99 ал. 3 пр. 1 ЗЗД,
прехвърлянето на вземането поражда действие за длъжника, на основание чл. 99 ал. 4 ЗЗД и
същото следва да бъде съобразено от съда, като факт от значение за спорното право.
В случай, че ответникът не бъде намерен на установения по делото адрес,
съобщението бъде надлежно връчено по реда на чл. 47, ал. 1 от ГПК и в настоящето
производство безспорно се установи, че задължението на ответника, произтичащо от
посочения договор за заем, не е погасено, моли съда да приеме, че получаването на
уведомлението за извършена цесия лично от длъжника е ирелевантно за основателността на
предявените искове. Уведомлението по реда на чл. 99, ал. 4 ЗЗД е предвидено в полза на
длъжника с цел да го предпази от двойното плащане на едно и също задължение.
Длъжникът може да възрази за липсата на уведомяване за извършена цесия само ако
едновременно с това твърди, че вече е изпълнил на стария кредитор или на овластено от
този кредитор лице до момента на уведомлението. С оглед на което фактът кога и на кого е
връчено уведомлението за прехвърленото вземане не е от значение за основателността на
8
иска, след като по делото безспорно се установи, че претендираното с исковата молба
задължение не е погасено. В тази насока сочи и Определение № 987/18.07.2011 г. на ВКС по
гр.дело 867/2011 г., IV г.о. и Решение №173/15.04.2004 г. на ВКС по гр.дело 788/2013г., ТК.
Твърди, че на 24.12.2014 г. между „Аксес Файнанс“ ООД, като кредитор и Т. В. Р.
като кредитополучател бил сключен договор за кредит „Бяла карта“ с № **********, при
спазване на разпоредбите на Закона за потребителския кредит. Подписвайки договора за
кредит, Кредитополучателят удостоверява, че е получил и е запознат предварително с
всички условия на индивидуалния договор и Общите условия приложими към него, както и
че е получил от кредитодателя Стандартен европейски формуляр по чл. 5 от Закона за
потребителския кредит със съдържание съгласно Приложение № 2 от ЗПК, посочващ
индивидуалните условия по кредита.
Съгласно сключения договор за кредит, кредиторът се е задължил да предостави на
кредитополучателя револвиращ кредит в максимален размер на 400 лева, под формата на
разрешен кредитен лимит, който се усвоява чрез международна кредитна карта Access
Finance/iCardCard/Visa, а кредитополучателят се задължава да го ползва и върне съгласно
условията на сключения договор. Съгласно договореното от страните, в случай, че
Кредитополучателят извърши транзакции, които надвишават размера на разполагаемия му
остатък по кредита, сумите на тези транзакции увеличават максималния размер на
кредитния лимит. Заедно с подписване на договора за кредит, кредитодателят предоставя на
кредитополучателя платежен инструмент - кредитна карта с № **********, издадена от
„Интеркарт Файнанс“ АД /Картоиздател/, ведно със запечатан плик, съдържащ ПИН кода за
ползване на картата, като кредитополучателят може да усвои изцяло максималния размер на
кредита, веднага след активиране на картата и влизане в сила на договора за кредит, което
съставлява изпълнение на задължението на кредитодателя да предостави заемната сума.
Страните са подписали и Приложение № 1 към договора за кредит - Условия за ползване на
международна платежна карта Access Finance/iCardCard/Visa, които съдържат и Тарифа за
дължимите такси за ползване на кредитна карта Access Finance/iCardCard/Visa.
Съгласно договореното от страните, кредитополучателят получава от
кредитодателя месечно извлечение за извършените с картата транзакции, което е достъпно
на персоналната страница /личен акаунт/ на кредитополучателят на следната интернет
страница: www.bialakarta.bg, който кредитополучателят се е задължил да си създаде в срок
от два дни от подписване на договора за кредит. Страните са се съгласили, че
кореспонденцията във връзка с изпълнението на договора и ползването на картата ще се
осъществява на личния акаунт на кредитополучателя, който се задължава да архивиpa
получените документи на свой дълготраен носител за срок, достатъчен за целите на
информацията. Така, кредитополучателят е изразил съгласие да получава на личния си
акаунт всички съобщения във връзка с изпълнението на договора и ползването на картата,
като например: стандартен европейски формуляр, Общи условия към договора за кредит,
информация за извършени транзакции, месечни извлечения за транзакциите, извършвани с
картата, съобщения за блокиране на картата, съобщения за намаляване на кредитния лимит
по картата и др.
Твърди се, че договора за кредит бил сключен при следните условия: срокът на
договора бил неопределен, фиксиран годишен лихвен процент - 43,2 %. Върху усвоения
размер на кредита кредитополучателят дължи лихвен процент в размер на 0,12 % като
лихвата се изчислявала всеки ден върху усвоената и непогасена главница. Годишният
лихвен процент бил - 45,9 %.
Кредитополучателят бил усвоил сумата в общ размер на 3025,23 лева. Твърди се,
че страните били уговорили, че върху усвоената сума по кредита, кредитополучателят
дължи договорна лихва, в размер посочен в договора, която се начислява ежедневно. На
посочените по-горе основания и поради забава при заплащането на текущото задължение на
9
кредитополучателя е начислена договорна лихва в размер на 173,80 лева, за периода от
06.01.2015 г. до 06.06.2016 г. Начислена е и лихва за забава в размер на 155,32 лева за
периода от 06.06.2016 г. до датата на входиране на задължението в съда.
Поради липсата на погасяване на вземанията по процесния договор за кредит,
ищецът се снабдил със заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 по ч.гр.д.
№ 11905/2020 г. по описа на ПдРС, V гр. състав, за следните суми, от които претендира:
279,78 лева - представляваща главница дължима по договор за кредит от 24.12.2014 г.,
сключен с „Аксес Файненс” ЕАД и 125,30 лева - обезщетение за забава за периода
07.04.2017 г. – 29.05.2020 г. Моли се за уважаването им, ведно със законната лихва от
постъпване на заявлението до погасяването. Претендират се разноските в заповедното и
настоящото производство.
В срока по чл. 131 ГПК не е подаден отговор. Във възражението е релевирано
такова за изтекла погасителна давност. В съдебно заседание ответницата твърди, че
крайният срок на договора за кредит е настъпил, както и че е изплатила същия.
Съдът, след като обсъди събраните по делото доказателства, поотделно и в
тяхната съвкупност, и с оглед изявленията на страните, намира следното:
Видно от приложеното ч. гр. д. № 11905/2022 г. по описа на на ПдРС, V гр. с-в,
вземанията по настоящото производство съответстват на заповедта за изпълнение.
Възражението за недължимост е подадено в срок, а исковете, по които е образуван
настоящият процес, са предявени в месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са
допустими и подлежат на разглеждане по същество.
По делото са приети като писмени доказателства: Договор за кредит „Бяла карта“
от 24.12.2014 г.; Приложение № 1 към договор за кредит „Бяла карта“, с КИД 425661 от
24.12.2014 г.; Рамков договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен
между „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за контрол на просрочените задължения“ ООД от
11.11.2016 г.; Анекс към Приложение № 1 от 10.08.2017 г. неразделна част от Рамков
договор за прехвърляне на парични задължения от 11.11.2016 г.; Потвърждение за
сключване на цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД; Договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/, сключен между „Агенция за контрол на просрочените вземания “ ЕООД и
„Агенция за събиране на вземания“ ООД от 03.05.2019 г.; Потвърждение за сключване на
цесия на основание чл. 99, ал. 3 ЗЗД; Препис-извлечение от Приложение № 1/03.05.2019 г.
към Договор за продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Агенция за
контрол на просрочените вземания “ ЕООД и „Агенция за събиране на вземания“ ООД на
03.05.2019 г.; Уведомително писмо от 10.05.2019 г., с изх. № *************** за извършено
прехвърляне на вземания /цесия/ и Уведомително писмо от 10.05.2019 г., с изх. №
*************1, адресирани до ответницата, с известие за доставяне с дата на връщане –
05.06.2019 г., с отразяване, че пратката е „Непотърсена“.
По делото е прието и заключение на съдебно-счетоводна експертиза, от
заключението на която се установява, че отпуснатата сума по кредитната карта на
ответницата е в размер на 400 лева. Общата стойност на усвоените с картата суми възлиза в
размер на 3025,23 лева. По процесния договор за извършени плащания в общ размер на
3512,63 лева, с която сума са погасени следните суми: 2745,45 лева – главница, 173,80 лева –
договорна лихва, съгласно чл. 4, ал. 1, т. 2 за периода от 21.01.2015 г. – 2016 г.; 308,36 лева –
неустойка за неизпълнение на договорни задължения по чл. 20 от договора; 135 лева –
разход за събиране по чл. 21, ал. 5; 120 лева – разход за събиране по чл. 21, ал. 6; 30,02 лева
– законна лихва, съгласно чл. 21, ал. 4, за периода от 19.06.2016 г. – 06.04.2017 г.,
Остатъчното задължение по Договор за кредит „Бяла карта“ № **********/24.12.2014 г.
към 29.05.2020 г. /датата на подаване на заявлението по чл. 410/, е както следва: 279,78 лева
10
– главница и 125,30 лева – обезщетение за забава за периода 06.04.2017 г. – 29.5.2020 г.
/датата на подаване на заявлението по чл. 410 ГПК в съда/.
При така установената фактическа обстановка, от правна страна съдът намира
следното:
За успешното провеждане на предявените искове, ищецът следва да установи
следните правопораждащи факти, а именно: наличието на валидно правоотношение по
договор за кредит „Бяла карта“ № **********, сключен при спазване на законовите
изисквания и зачитане правата и интересите на потребителя; предоставяне на уговорената
сума и усвояването й, т.е. както по основание, така и по размер дължимостта на процесните
вземания за исковите периоди, както и правомерността на начисляването им; включително
наличие на предпоставки за начисляване на обезщетение за забава за сочения период, като
установи наличието на главен дълг и настъпването на падежа за погасяването му. Следва да
докаже и валидно прехвърляне на вземанията в своя полза, за което длъжникът е уведомен
от цедента.
Ответникът следва да проведе насрещно доказване, вкл. - обстоятелства, които
изключват, унищожават или погасяват процесните вземания, а при установяване на горните
предпоставки - да докаже, че е погасил задълженията си в срок.
Безспорно се установи по делото, че между „Аксес Файнанс“ като заемодател и Т. В.
Р. като заемател, е възникнало правоотношение по повод предоставянето на паричен заем
под формата на револвиращ кредит, който се усвоява чрез международна кредитна карта
Access Finance/iCardCard/Visa.
По делото не е спорно, а и от представените писмени доказателства се установява, че
между „Аксес Файнанс“ ООД и „Агенция за контрол на просрочените вземания“ ООД, на
10.08.2017 г. е подписано Приложение № 1 към Рамков договор за продажба и прехвърляне
на вземания /цесия/ на 11.11.2016 г., по силата на което „Агенция за контрол на
просрочените вземания“ ООД е придобил вземанията срещу ответницата, произтичащи от
горепосочения договор. Установява се и от Приложение № 1/03.05.2019 г. към договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/, сключен между „Агенция за контрол на
просрочените вземания“ ООД и „Агенция за събиране на вземания“ ЕАД на 03.05.2019 г., че
„Агенция за контрол на просрочените вземания“ ООД е прехвърлил на ищеца вземането
срещу Т. Р.. Не се спори и, че ответницата е уведомена за цесията. Още повече, изходящите
от упълномощения- цесионер уведомления, приложени към исковата молба и достигнали до
длъжника с нея, съгласно константната съдебна практика представлява основание да се
приеме, че длъжникът е надлежно уведомен за прехвърляне на вземането срещу него.
„Аксес Файнанс” ООД е финансова институция по смисъла на чл.3, ал. 1, т. 3 ЗКИ,
поради което може да отпуска заеми със средства, които не са набавени чрез публично
привличане на влогове или други възстановими средства. Ответникът е ФЛ, което при
сключване на договора, е действало извън рамките на своята професионална дейност, т.е.
страните имат качествата на потребител и кредитор по смисъла на чл. 9, ал. 3 и ал. 4 ЗПК.
Съгласно трайно установената съдебна практика на ВКС /Решение № 23/07.07.2016 г.
по т. дело № 3686/2014 г. на ВКС, I т. о. и др./ се приема, че за неравноправния характер на
клаузите в потребителския договор съдът следи служебно и следва да се произнесе
независимо дали страните са навели такива възражения или не, като служебното начало
следва да се приложи и при преценка дали клаузите на договора са нищожни - т. 1 и т. 3 от
Тълкувателно решение 1/09.12.2013 г. по тълк. д. № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т. 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл. 22 ЗПК - изначална недействителност, тъй като същите са изискуеми
11
при самото му сключване. Тя е по - особена по вид с оглед на последиците, визирани в чл.
23 ЗПК, а именно – че, когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, но той дължи връщане само
на чистата стойност на кредита, а не и на лихвата и други разходи.
В случая не са спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, т.к. не са упоменати -
условията за прилагане на лихвения процент; индекс или референтен лихвен процент; не е
регламентиран и размерът на „печалбата на кредитора” /възнаградителна лихва/, като не е
посочено каква част от погасителната вноска представлява главница и каква – лихва, такси и
пр. Нарушена е и т.10 на ал. 1, т.к. в договора кредиторът се е задоволил единствено с
посочването като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче
ясно разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
компоненти точно са включени в него и как се формира същият от 45,90 % /. В този порядък
следва да се посочи, че, съобразно разпоредите на ЗПК, годишният процент на разходите
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит. Тоест, в посочената величина /бидейки глобален
израз на всичко дължимо по кредита/, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
са инкорпорирани всички разходи, които ще стори и които са пряко свързани с кредитното
правоотношение. В случая, в договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсва.
Посочен е лихвен процент по заема /който е фиксиран/, отделен дневен лихвен процент,
както и годишно оскъпяване, но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР.
Следва да се има предвид, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно заложен в
ЗПК и приемането на методика, налагаща изчисляване на разходите по кредита по начин,
различен от законовия, е недопустимо /в материалноправен смисъл/. Тези съставни
елементи обаче, както бе посочено и по- горе, остават неизвестни, при което се създават
предпоставки кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не става ясно
какво се включва в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи, доколкото в
тарифата към заема освен лихвения процент са предвидени и такси за теглене на пари в брой
от банкомати в страната и чужбина,, както и разходи за извънсъдебно събиране, неустойки и
пр. От изложеното не може да се направи еднозначен извод, че тези разходи са включени
при формиране на ГПР, нито че същите са изключени. Ето защо, не е ясно по какъв начин е
формиран, неясни са както компонентите, така и математическият алгоритъм, по който се
формира годишното оскъпяване на кредита. След като кредиторът, при формиране цената на
предоставения от него финансов ресурс, задава допълнителни компоненти, които го
оскъпяват, следва по разбираем за потребителя начин да посочи какво точно е включено в
тях.
Отделно - посочването само с цифрово изражение на процента ГПР не е
достатъчно, за да се считат спазени законовите изисквания. Целта на цитираната разпоредба
на чл.11, т.10 ЗПК е на потребителя да се предостави пълна, точна и максимално ясна
информация за разходите, които следва да стори във връзка с кредита, за да може да направи
информиран и икономически обоснован избор дали да го сключи.
Поради това в договора трябва да е посочено не само цифрово какъв годишен
процент от общия размер на предоставения кредит представлява ГПР, но изрично и
изчерпателно да бъдат посочени всички разходи, които длъжникът ще направи и които са
отчетени при формиране на ГПР. Поставянето на кредитополучателя в положение да
тълкува всяка една от клаузите в договора и да преценява дали тя създава задължение за
допълнителна такса по кредита, невключена в ГПР, противоречи на изискването за яснота,
въведено с чл. 11, ал.1, т.10 ЗПК /в т см. - трайната практика на Окръжен съд Пловдив -
Решение № 242/18.02.2016 г. по гр. д. № 45/2016 г.; Решение № 1561/30.11.2016 г. по гр. д.
№ 2355/2016 г.; Решение № 656/ 26.05.2017 г. по гр. д. № 499/2017 г.; Решение
12
№ 336/13.03.2018 г. по в. гр. д. № 3025/2017 г. и др./. Липсата на разбираема и
недвусмислена информация в договора по см. на чл. 11, т. 10 ЗПК, е възможно да заблуди
средния потребител относно цената и икономическите последици от сключването му,
поради което договорът е недействителен.
Съдът приема, че не са спазени изискванията на чл. 11, ал.1, т. 9, т.10 ЗПК, поради
което договорът за кредит е недействителен. За разлика от унищожаемостта, която се
инициира от съответната страна, за нищожността съдът следи служебно и при констатиране
се позовава на същата в мотивите при обсъждане основателността на исковете. Имайки
предвид последиците й, съгласно чл. 23 ЗПК, потребителят – ответник дължи връщане само
на чистата стойност по кредита, но не и лихви или други разходи.
Относно размера на задълженията и погасените суми, по делото е прието
заключението на съдебно-счетоводна експертиза, неоспорено от страните, което съдът
кредитира като компетентно и обективно дадено, от което се установява, че главницата по
договора за кредит, с кредитен лимит, в размер на 400 лева е усвоявана на части, и е с общ
размер на всички усвоявания – 3025,23 лева. От експертизата, се установява също, че по
кредита е внесена от ответника сума в общ размер на 3512,63 лева /от която: главница
2745,45 лева, договорна лихва в размер на 173,80 лева и неустойка – 308,36 лева, разход за
събиране на събиране на вземането по чл. 21, ал. 5 – 135 лева и разходи за събиране на
вземането по чл. 21, ал. 6 – 120 лева, законна лихва по чл. 21, ал. 4 – 30,02 лева/, с която се
покрива цялата претендирана главница в размер на 279,78 лева. В този смисъл е и
практиката на ПОС: в.гр.д.№ 653/2020г.; в.гр.д. № 2151/2020г.; в.гр.д.№ 2269/2020г.; в.гр.д.
№ 1389/2020г. и в.гр.д.№ 1222/2020г.
Ето защо и, предявеният иск за сумата за главница в размер на 279,78 лева, ще се
отхвърли, като неоснователен.
Доколкото не се установява наличие на главен дълг, неоснователен се явява и искът
за обезщетение за забава в размер на 125,30 лева, за периода от 06.04.2017 г. – 29.05.2020 г.,
поради което и този иск ще се отхвърли.
Дори и да не се споделят горните мотиви следва да се посочи, че съдът намира
предвидената в чл. 20 от договора клауза за неустойка за неизпълнение на договорните
задължения за предоставяне на обезпечение да противоречи на добрите нрави. В случая,
страните са уговорили клауза за задължаване на кредитополучателя да осигури обезпечение
в тридневен срок след настъпване на падежа при забава в плащането, като при неизпълнение
са предвидили неустойка /чл. 20/ в размер на 10 % от усвоената и непогасена главница.
Така, както е уговорена, неустойката е предназначена единствено да санкционира
заемателя за виновното неспазване на договорното задължение за предоставяне на
обезпечение. Задължението за обезпечаване неизпълнението в срок на главното задължение
има вторичен характер и неизпълнението му не рефлектира пряко върху същинското
задължение за погасяване на заетата сума. Такава клауза изцяло противоречи на добрите
нрави по смисъла на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД, тъй като нарушава принципа на
справедливост и излиза извън обезпечителните и обезщетителните функции, които
законодателят определя за нея. Действително няма пречка размерът й да надхвърля вредите
от неизпълнението. В случая обаче, няма адекватен критерий за преценка на това
надвишаване, доколкото се посочи, че процесната клауза обезпечава изпълнението на
вторично задължение. Един вид обезпечава изпълнението на задължението за обезпечаване
на главното задължение. Т.е. и санкционната функция е вън от предмета на задължението,
тъй като само по себе си непредоставянето на обезпечение не води до претърпяването на
вреди. Основната цел на така уговорената неустоечна клауза е да дoведе до неоснователно
обогатяване на заемодателя за сметка на заемополучателя и до увеличаване на подлежаща
на връщане сума, което е в контраст с границите на добрите нрави и не се толерира от
закона. Тя нарушава принципа на справедливост и не държи сметка за реалните вреди от
13
неизпълнението /в т. см. Решение № 74 от 21.06.2011 г. на ВКС по гр. д. № 541/2010 г., IV г.
о., ГК/. Тъй като противоречието между клаузата и добрите нрави е налице още при
сключване на договора, не е налице валидно неустоечно съглашение и според чл. 26, ал. 1,
вр. с ал. 4 ЗЗД, в тази част договорът не е пораждал правно действие. Нищожността на
клаузата е пречка за възникване на задължение по нея.
Съдът намира и, че предвидените в чл. 21, ал. 5 и чл. 21, ал. 6 в договора разходи и
такси за извънсъдебно събиране са в противоречие с разпоредбите на ЗПК - чл. 10а и чл. 33
ЗПК, които установяват, че потребителят не дължи заплащане на такси свързани с усвояване
и управление на кредита, а при изпадането му в забава, последният следва да се
санкционира единствено с начисляване на законна лихва. Съгласно чл. 21, ал. 1 ЗПК всяка
клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат заобикаляне на
изискванията на закона, е нищожна. Ето защо съдът приема, че цитираните клаузи са
нищожни и като такава не пораждат права и задължения за страните по заемното
правоотношение.
С оглед установената недействителност на посочените клаузи от договора
заплатените от стана на ответницата суми за погасяване на посочените вземания в размер на
сумата от общо 563,36 лева, от които сумата от 308,36 лева – неустойка, сумата от 135 лева –
разход за събиране по чл. 21, ал 5 и 120 лева – разход за събиране по чл. 21, ал. 6, са
недължимо заплатени от страна на длъжника. Предвид недължимото заплащане на
посочените суми следва последните да се приспаднат по реда на чл. 76 ЗЗД от начислените
задължения за главница. В случая от заключението на изготвената и приета по делото ССЕ
главницата възлиза в размер на 279,78 лева, т.е ответницата е извършила плащания над
дължимата главница в размер на сумата от 563,36 лева и доколкото в настоящото
производство претенцията за главница е в размер на 279,78 лева, то и предявеният иск
отново би се явил неоснователен. А доколкото претенцията за обезщетение за забава е
акцесорно вземане обусловено от главното, то също се явява неоснователна и следва да се
отхвърли.
По отговорността за разноски:
С оглед изхода на спора при настоящото му разглеждане, разноски се дължат на
ответника на осн. чл. 78, ал. 3 ГПК, който не е направил искане и няма доказателства да е
сторил такива, поради което и не му се присъждат.
Така мотивиран, съдът
Съдия при Районен съд – Пловдив: _______________________
14