Р Е Ш Е Н И Е
№....................
гр. София, 01.11.2019 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
СОФИЙСКИ
ГРАДСКИ СЪД, ГРАЖДАНСКО ОТДЕЛЕНИЕ, ІІ А въззивен състав, в публично съдебно заседание на седемнадесети
октомври през две хиляди и деветнадесета година, в състав:
Председател: ВИОЛЕТА ЙОВчЕВА
ЧЛЕНОВЕ:
МАРИАНА ГЕОРГИЕВА
СВЕТЛОЗАР ДИМИТРОВ
при участието на секретаря Емилия Вукадинова, разгледа
докладваното от съдия Мариана Георгиева въззивно гражданско дело № 17286 по
описа за 2018 г. по описа на СГС и взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 258 и следв. от ГПК.
С решение от 30.07.2018г., постановено по гр.дело № 16518/2017г.
по описа на СРС, ГО, 67 с-в, са уважени обективно кумулативно съединените
искове, предявени от Р.В.П. срещу „Ф.“ ЕООД, както следва: иск с правно
основание чл. 128, т. 2 от КТ за заплащане на сумата от 12 203 лева,
представляваща неизплатено нетно допълнително трудово възнаграждение за трудов
стаж и професионален опит за периода от 21.03.2014г. до 02.08.2016г., ведно със
законната лихва от 17.03.2017г. до окончателното изплащане и иск с правно
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на сумата от 2 195, 77 лева,
представляваща обезщетение за забавено плащане на главницата за периода от
01.04.2014г. до 16.03.2017г. Със същото решение са отхвърлени предявените
искове за разликата до пълните претендирани размери, както следва: за главница
– за сумата над 12 203 лева до пълния предявен размер от 14 616 лева
и за обезщетение за забава – за разликата над сумата от 2 195, 77 лева до
пълния предявен размер от 2 600 лева.
Срещу решението, в частта, в която са отхвърлени
предявените искове, е подадена в законоустановения срок въззивна жалба от ищцата
Р.В. П.. Жалбоподателят поддържа съществено нарушение на съдопроизводствените
правила, довело до необоснованост на първоинстанционното решение. Навежда
съображения, че районният съд не е изложил мотиви защо кредитира заключението
на първата съдебно-счетоводна експертиза и съответно – защо не възприема
заключението по повторната съдебно-счетоводна експертиза. Счита, че
допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит се
начислява и дължи и при ползване на законоустановен отпуск, както и при
изплащане на обезщетение при прекратяване на трудовото правоотношение в размер
на две брутни работни заплати. Ето защо счита, че при формиране на изводите
относно размера на претенцията следва да се съобрази заключението по повторната
съдебно-счетоводна експертиза. По тези съображения прави искане за отмяна на
първоинстанционното решение в обжалваната част и постановяване на друго, с
което предявените искове да са уважат в пълен размер.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК е постъпил отговор на
въззивната жалба от насрещната страна – „Ф.“ ЕООД, с който същата се оспорва.
Счита, че първоинстанционният съд е достигнал до правилни заключения, като е
приел, че не е налице сходство в заеманата от ищцата длъжност при ответното
дружество и тази, заемана за периода от 01.01.1984г. до 01.10.1984г. в
„Централен машиностроителен институт“ – гр. София. При изготвяне на повторното
заключение по съдебно-счетоводната експертиза, вещото лице е определило размер
на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит
при зачитане на трудовия стаж, натрупан в „Централен машиностроителен
институт“, а първоначалното заключение е дало отговор на въпроса без да включи
този трудов стаж от общо десет месеца, което според въззиваемата страна е
правилно, предвид липсата на доказателства, че е налице сходство в двете
длъжности. По тези съображения прави искане за отхвърляне на подадената от
ищцата въззивна жалба.
По делото е постъпила въззивна жалба и от ответника „Ф.“
ЕООД срещу първоинстанционното решение, в частите, в които са уважени
предявените искове. Жалбоподателят поддържа, че решението е недопустимо, тъй
като с исковата молба е предявена претенция за периода от 21.03.2014г. до
02.08.2014г., а решението е постановено за по-дълъг исков период, а именно – от
21.03.2014г. до 02.08.2016г. В тази връзка се оспорва твърдението, че е било
налице нередовност на исковата молба и направеното от ищеца уточнение на
исковия период е недопустимо, тъй като с него са предявява нов иск. По същество
на спора се излага становище за неоснователност на предявените претенции, тъй
като не е налице хипотеза на сходна длъжност в предходни предприятия по смисъла
на пар. 1, т. 2 от ДР на КТ. В сключения трудов договор страните изрично уговорили,
че допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит ще се дължи за всяка година трудов стаж само при съответния работодател.
Счита, че след като е налице такава изрична уговорка, само с отделен иск по чл.
74, ал. 4 от КТ може да се търси допълнително трудово възнаграждение и за
трудов стаж, натрупан при друг работодател. Излагат се съображения, че предвид
липсата на иск за прогласяване недействителност на тази клауза от трудовия
договор, претенцията по настоящото дело е недопустима. В жалбата се твърди още,
че Наредбата за структурата и организацията на работната заплата не се прилага
за служители по трудово правотношение в държавната администрация. На следващо
място, в жалбата са изложени съображения, че за определяне на условията, при
които се зачита сходният характер на работата, длъжността или професията, е дадено
право на преценка и същите се определят в колективния трудов договор на браншово
равнище или с вътрешните правила за работната заплата в предприятието. По тези
съображения счита, че нормата на чл. 12 от Наредбата е диспозитивна, а не
императивна, както е приел районният съд. Оспорва се и правилността на изводите
на СРС по отношение на наличието на сходство в длъжностите, заемани от ищцата
при ответното дружество и тази, заемана в Министерство на финансите. Поддържа
се становище, че при определяне размера на допълнителното трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит не се взема предвид
трудовият стаж, натрупан по служебно правоотношение. Отделно от това се
релевират оплаквания, че съдът не се е произнесъл по своевременно релевираното
възражение за погасяване на вземането по давност. Счита, че ищцата е
недобросъвестна, тъй като е поставила въпроса за заплащане на допълнителното
трудово възнаграждение едва след прекратяване на трудовото правоотношение. По
тези съображения се прави искане за отмяна на решението в обжалваната част и
постановяване на друго, с което предявените искове да се отхвърлят в цялост.
В срока по чл. 263, ал. 1 от ГПК насрещната страна – Р.В.П.
е депозирала отговор, с който въззивната жалба се оспорва по подробно изложени
съображения. Счита първоинстанционото решение за правилно, като постановено в
съответствие с правилата за разпределение на доказателствената тежест и при
правилно приложение на материалния закон.
Софийски градски съд, след като прецени събраните по
делото доказателства и взе предвид наведените във въззивната жалба пороци на
атакувания съдебен акт и възраженията на насрещната страна, намира за
установено следното:
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася
служебно по валидността на решението, а по допустимостта – в обжалваната му
част, като по останалите въпроси е ограничен от посоченото в жалбата.
Предявени са за разглеждане обективно кумулативно съединени искове с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата /НСОРЗ/,
приета с ПМС № 4 от
17.01.2007г., обн., ДВ, бр.
9 от 26.01.2007г., в сила от 1.07.2007г. за заплащане на допълнително
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит, дължимо за
периода от 21.03.2014г. до 02.08.2014г., в размер на 0, 6 % за всяка година
придобит трудов стаж и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за заплащане на обезщетение за
забава върху претендираната главница. В исковата молба се твърди, че към датата
на назначаване на ищцата при ответното дружество тя е имала общо 47 години
трудов стаж, от които 29 години трудов стаж са били придобити на длъжности от
01.01.1984г., които са сходни на заеманата при ответника длъжност. Дължимото
допълнително възнаграждение по чл. 12, ал. 4 от Наредбата за тези 29 години
трудов стаж не било изплатено от работодателя, поради което се предявява иск за
заплащане на сумата от 14 616 лева, ведно с мораторна лихва за забава в
размер на 2 600 лева.
За да постанови решението си първоинстанционният съд,
е приел, че нормите, които уреждат допълнителното трудово възнаграждение за
придобит трудов стаж и професионален опит са императивни. Ето защо това
допълнително трудово възнаграждение за плаща задължително, когато са налице
нормативните основания за получаването му. С оглед това и независимо от
посоченото в процесния трудов договор, че се уговаря допълнително трудово възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит в размер на 0, 6 % за всяка година
трудов стаж при настоящия работодател, то следва да се приеме, че тази уговорка
не изключва дължимостта на възнаграждение и във връзка с предходен стаж,
придобит на сходна длъжност. В мотивите на решението са обсъдени представените
длъжностни характеристики, като съдът е формирал извод, че предходните заемани
от ищцата длъжности в Министерство на финансите са сходни, поради което е
присъдил сумата от 12 203 лева, представляваща дължимо допълнително
трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за общо 28
години 3 месеца и 11 дни. Дължимото обезщетение за забава е определено в размер
на 2 195, 77 лева.
Настоящият съдебен състав не споделя доводите на
въззивника-ответник за недопустимост на първоинстанционното решение в частта
относно крайния срок на исковата претенция по чл. 128, т. 2 от КТ.
Действително, в исковата молба е посочено, че се претендира заплащане на
допълнително възнаграждение за периода от
21.03.2014г. до 02.08.2014г. В обстоятелствената част на исковата молба
обаче е посочен претендираният общ размер на допълнителното възнаграждение –
14 616 лева, конкретният му размер за всяка година придобит трудов стаж - по 0, 6 % на година, както и придобият от
ищцата трудов стаж на сходна длъжност, за който се претендира паричното вземане
– общо 29 години. При съобразяване на тези
обстоятелства се налага извод, че е била налице нередовност на исковата
молба, доколкото математически изчислено, претендираното обезщетение за 29
години трудов стаж не съответства като общ размер на сумата, претендирана като
дължима за първоначално посочения в исковата молба период. Ето защо, допускайки
уточнение по отношение на процесния период – от 21.03.2014г. до 02.08.2016г., първоинстанционният съд не е извършил
нарушение на съдопроизводствените правила. Противно на твърденията на ответното
дружество, в случая не се касае до предявяване на нов иск, доколкото размера на
претенцията не е изменен, а се касае до отстраняване на несъответствие между
обстоятелствената част и петитума на исковата молба, за което съдът следи и
служебно – чл. 129, ал. 2 от ГПК.
По наведените във въззивните жалби оплаквания срещу
правилността на първоинстанционното решение настоящият съдебен състав приема
следното:
Трудовото възнаграждение е парично плащане
от работодателя на работника или служителя за престираната от него работна
сила. За основателността на този иск ищецът следва да установи съществуването
на трудово правоотношение между него и ответника, размера на договореното
трудово възнаграждение и размера на неизплатената част от него. По исковата
претенция с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12 от НСОРЗ ищецът
следва да докаже, че е изпълнявал при друг работодател длъжност или професия
със сходен характер на работата, съобразно приетите от работодателя условия /в
този смисъл решение № 241/21.08.2015г. по гр.д. № 5294/2014г. по описа на ВКС,
ІV ГО/.
По силата на чл.
66, ал.1, т. 7 от КТ трудовото възнаграждение е сбор от основното и
допълнителните възнаграждения с постоянен характер. Основната заплата според
легалното определение, дадено в чл.
4, ал.1 от Наредба за структурата и организацията на работната заплата,
приета с ПМС № 4/2007 г. /обн., ДВ, бр.9 от 26.01.2007г./, е възнаграждение за
изпълнението на определени задължения и отговорности, присъщи за съответното
работно място или длъжност, в съответствие с приетите стандарти за количество и
качество на труда и времетраенето на извършваната работа. Допълнителните
трудови възнаграждения с постоянен характер, които се изплащат задължително, са
определени с посочената наредба или с друг нормативен акт. Такива са тези по чл. 11,
чл.
12 и чл.
15, ал.2 от посочената наредба. Основната заплата и допълнителните трудови
възнаграждения образуват брутното трудово възнаграждение /чл. 3 от
Наредбата/, а по силата на чл. 245
от КТ именно то се дължи от работодателя на работника или служителя.
Заплащането на допълнително възнаграждение за
продължителна работа не може да бъде дерогирано по договорен път. Страните по
трудовото правоотношение могат да уговорят по-големи размери от нормативно
установеното, но не могат да уговарят да не се заплаща такова възнаграждение. С
КТ се определят минималните размери на трудовите възнаграждения и обезщетения,
а с чл.
244, т.2 от КТ на Министерския съвет е делегирано правото да определя
видовете минимални размери на допълнителните трудови възнаграждения, които не
са определени от КТ. Това е извършено с Наредбата за
допълнителните и други трудови възнаграждения, приета с МПС № 133 от
14.07.1993 г. /обн., ДВ, бр.67/1993г., понастоящем отменена/, а впоследствие с Наредба за структурата и
организацията на работната заплата /НСОРЗ/. Съгласно чл.
12, ал. 1 от НСОРЗ, за придобит трудов стаж и професионален опит на
работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в
процент върху основната заплата, определена с индивидуалния трудов договор. В
наредбата се разграничават два основни типа допълнителни трудови възнаграждения
- такива, които имат задължителен характер и допълнителни плащания, които нямат
задължителен характер и могат да се уговорят в Колективен трудов договор или от
страните по трудовото правоотношение /например премия за постигнати резултати,
премия за прослужено време и пр./. Допълнителното трудово възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит /т.нар. клас/ е от първия тип и има
задължителен характер - т.е., следва да се изплаща винаги, когато са налице
законоустановените условия за получаването му. Освен това то има постоянен
характер - изплаща се ежемесечно, докато съществува основание за получаването
му - чл.
15, ал.1 от Наредбата.
Като трудово
възнаграждение с постоянен характер, възнаграждението за трудов стаж и
професионален опит се определя в трудовия договор /чл.
66, ал.1, т. 7 от КТ/. При липсата на уговорка между страните за такова
допълнително трудово възнаграждение, на работника и служителя се дължи
минималния законово гарантиран размер от 0.6 % за всяка година трудов стаж
/арг. от чл.
3, ал.1 от Наредбата за допълнителните и други трудови възнаграждения и ПМС № 147 от 29.06.2007г./.
Правото на получаване
на допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит
възниква при придобит трудов стаж и професионален опит не по-малък от една
година, като размерът му се изменя на период, не по-малък от една година
придобит трудов стаж и професионален опит /чл.
12, ал.9 и ал.10
от НСОРЗ/. За придобит трудов стаж и професионален опит се зачита стажът,
признат по реда на КТ за времето, през което работникът или служителят е
работил и продължава да работи в предприятието, в т.ч. на различни работни
места и длъжности /чл. 12, ал. 2 от наредбата/.
Безспорно е по делото, че на 20.03.2014г.
между "Ф." АД, като работодател и Р.В.П., като работник, бил сключен
безсрочен трудов договор, за длъжността "счетоводител", със срок за
изпитване от 6 месеца, уговорен в полза на работодателя, при основно месечно
възнаграждение в размер на 3 000 лева, с периодичност на изплащане веднъж
месечно и с допълнително възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит – 0, 6 % за всяка година трудов стаж при настоящия работодател. Въз основа
на този договор, ищцата приела да изпълнява длъжността „финансов мениджър“ в
отдел „Финансов“, със задължения, утвърдени от работодателя в длъжностна
характеристика, представляваща неразделна част от трудовия договор, която била
връчена на служителката на 21.03.2014г.
Със Заповед от 02.08.2016г. трудовото
правоотношение между страните било прекратено на основание чл. 328, ал. 1, т.
10б, считано от 03.08.2016г.
Въззивникът-ответник навежда
доводи, че доколкото страните са се договорили за конкретен размер на
допълнителното трудово възнаграждение, който се начислява единствено въз основа
на придобития от ищеца трудов стаж в ответното дружеството, то служителят няма
право да претендира заплащане на допълнително възнаграждение за придобит трудов
стаж и професионален опит при друг работодател, като основава допустимостта на
такова искане единствено с провеждане на производство по искова претенция с
правно основание чл. 74, ал. 4 от КТ. Настоящият съдебен състав не споделя тези
доводи по следните съображения:
В чл. 12, ал. 1 НСОРЗ е предвидено, че за придобит трудов стаж и професионален опит на работниците и служителите се заплаща допълнително месечно възнаграждение в процент върху основната работна заплата, определена с индивидуалния трудов договор. Съгласно ал. 4 на тази разпоредба при определяне размера на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит работодателят отчита и трудовия стаж на работника или служителя, придобит в друго предприятие по смисъла на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия. Основното спорно обстоятелството по делото е
дали с клаузите на трудовия договор страните могат да
уговарят, че допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит ще се изчислява само на база трудовия стаж и професионален
опит при работодателя-ответник, без да се взема предвид общия стаж на същата
длъжност при друг работодател. Съгласно постановеното решение № 241 от
21.08.2015г. на ВКС по гр. д. № 5294/2014 г., IV ГО, съображенията, в което се
споделят от настоящия съдебен състав, допълнителното трудово възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит, съгласно чл. 12
от НСОРЗ се заплаща в процент върху основната заплата, определена с
индивидуалния трудов договор, като същото, съобразно чл.
6, ал. 1 от НСОРЗ има задължителен и постоянен характер и трябва да се
заплаща винаги, когато са налице законоустановените условия за получаването му.
С оглед приетото от ВКС, следва да се направи извод за императивния характер на
допълнителното възнаграждение по чл.
12, ал. 1 НСОРЗ.
В чл. 12, ал. 7 НСОРЗ е предвидено, че с колективен трудов договор на браншово равнище се определя минималният размер на допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит за съответния бранш, а конкретният размер се определя в колективен трудов договор и/или във вътрешните правила за работната заплата в предприятието и в индивидуалния трудов договор. От тълкуването на тази разпоредба във връзка с чл. 6, ал. 1 НСОРЗ, следва да се направи извод, че чл. 12, ал. 7 НСОРЗ има отношение единствено към определяне на процента върху основната работна заплата за всяка година трудов стаж, формиращ размера на това допълнително възнаграждение, който от своя страна не може да бъде по-нисък от определения от Министерски съвет. Тя обаче не предоставя на страните свобода да договарят, че общият размер на този процент ще се формира на база трудов стаж, по-малък от предвидения по реда на чл. 12, ал. 4, т.1 от НСОРЗ, която предвижда, че при определяне размера на допълнителното трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит работодателят отчита и трудовия стаж на работника или служителя, придобит в друго предприятие по смисъла на § 1, т. 2 от допълнителните разпоредби на Кодекса на труда на същата, сходна или със същия характер работа, длъжност или професия НСОРЗ.
Тази възможност не може да се аргументира и с разпоредбата на чл. 12, ал. 5 НСОРЗ, съгласно която условията, при които се зачита сходният характер на работата, длъжността или професията по ал. 4, се определят с колективен трудов договор на браншово равнище или с вътрешните правила за работната заплата в предприятието. Следователно на работодателя е предоставено правото с Вътрешните си правила за работната заплата да може да конкретизира критериите при определяне на сходността на длъжността или професията, в изпълнение на която е натрупан трудовият стаж, но не и изначално да изключи този натрупан, извън предприятието на работодателя, трудов стаж.
Подобна уговорка би била в пряко противоречие и с
механизма на изчисляване на уредения в Наредбата минимален размер на
допълнителното трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален опит. При
определяне на този размер са налице два компонента - натрупаният брой години
трудов стаж и професионален опит и процентът от основното трудово
възнаграждение за всяка година трудов стаж и професионален опит. Ако се предостави
на страните възможност да договарят, че допълнителното възнаграждение ще се
изчислява на база по-малко от реално отработения трудов стаж на същата, сходна
или със същия характер работа, длъжност или професия, то това би довело до
по-нисък размер на общото допълнителното възнаграждението от определения 0,6 на
сто за всяка година придобит трудов стаж и професионален опит /предвиден в
Постановление № 147 от 29.06.2007 г. на МС/. Това от своя страна би довело до
заобикалянето и в крайна сметка до обезсмислянето на законовата уредба в тази
насока.
С оглед на изложеното страните не могат да уговарят по-малък размер от нормативно определения с Постановление № 147 от 29.06.2007 г. на МС, нито в насока процента върху основното трудово възнаграждение за всяка година трудов стаж, нито да изключват натрупания трудов стаж извън предприятието на работодателя на сходна длъжност.
В този смисъл уговореното между страните в сключения
трудов договор противоречи на цитираните разпоредби от НСОРЗ.
Неоснователни са
релевираните от ответното дружество възражения, че след като страните са
постигнали изрично съгласие по въпроса кога и в какъв размер се дължи
допълнително трудово възнаграждение, допустимостта на претенцията за заплащане на
нещо различно /както е в настоящия случай/, е обусловено от предявяване на
самостоятелен иск за прогласяване на недействителност на тази клауза от
трудовия договор. Нормата на чл. 74, ал. 1 от КТ урежда
условията за недействителност на трудовия договор: при противоречие със закона, противоречие с Колективен
трудов договор и заобикаляне на закона при сключване на трудовия договор.
Алинея 2 на чл. 74 от КТ урежда
обявяването на недействителност, органът който може да обяви недействителността
на трудовия договор и реда, по който това може да стане. Компетентният орган за
обявяване на недействителността на трудовия договор е съдът, а редът -
разглеждането на трудовите спорове по глава XVIII от КТ, съответно членове 357 - 363 КТ. То може да стане както
в самостоятелен исков трудов спор, инцидентно в рамките на висящ исков процес,
включително и чрез възражение в трудов спор за незаконно уволнение, за трудово
възнаграждение, трудово обезщетение, както и служебно от съда в рамките на
разглеждан трудов спор, без да е сезиран от страните, когато констатира
недействителност на трудовия договор или на отделна негова клауза Тези посочени в чл.
74, ал. 1 и 2 КТ възможности произхождат от характера на основанията за
недействителност на трудовия договор, които основания предполагат тежки пороци
на трудовия договор при неговото сключване или в съдържанието му, засягащи
страните по трудовия договор /така решение № 1129 от 23.V.1995 г. на ВКС по гр. д. № 1214/94 г., III ГО/.
Неоснователни са релевираните от
работодателя възражения срещу основателността на иска, основани на твърдения,
че ищцата е недобросъвестна, тъй като е поставила въпроса за изплащане на
допълнителното трудово възнаграждение едва след прекратяване на трудовия
договор. Вземането по чл. 12 от НСОРЗ може да се претендира и след прекратяване
на трудовото правоотношение между страните, поради което наведените съображения
в тази връзка са ирелевантни за спора.
С оглед преценка за
основателността на иска по чл. 128, т. 2 от КТ, следва да се прецени дали
ищецът е натрупал претендирания от него трудов стаж и дали той е придобит в
друго предприятие по смисъла на § 1, т. 2 от ДР на КТ на същата, сходна или със
същия характер работа, длъжност или професия със заеманата от него длъжност в
предприятието на ответника.
По делото е представено копие от
трудова книжка № 114, издадена на името на ищцата, записванията в която не са
оспорени от ответника. Съгласно чл. 347 от КТ трудовата книжка е официален
удостоверителен документ за вписаните в нея обстоятелства, свързани с трудовата
дейност на работника или служителя и в този смисъл има обвързваща съда
доказателствена сила. Доколкото ответникът не е оспорил истинността на
документа по реда на чл. 193 от ГПК, следва да се счете, че ищцата е придобила
посочения в трудовата книжка стаж на посочените в нея длъжности.
Съгласно разпоредбата на чл.
12, ал. 5 НСОРЗ условията, при които се зачита сходният характер на работата,
длъжността или професията по ал. 4, се определят с колективен трудов договор на
браншово равнище или с вътрешните правила за работната заплата в предприятието.
В конкретния случай, по делото няма данни да е налице колективен договор на
браншово равнище, не
са представени и вътрешни
правила за работна заплата на ответника. В
НСОРЗ няма легално определение за "същата, сходна или със същия характер
работа, длъжност, професия". Настоящият състав приема, че за да се счете,
че дадена работа, длъжност или професия има сходен или еднакъв характер с
друга, следва натрупаните при изпълнението й знания и умения да могат и да е
необходимо да се приложат в другата.
В случая, ищцата е заемала
длъжността „организатор на труда“ в „ЦМИ“ гр. София за периода от 01.01.1981г.
до 01.10.1984г., а за периода от 01.10.1984г. до 21.01.2013г. е заемала
длъжностите специалист, главен специалист, експерт, главен експерт, ръководител
сектор, държавен експерт, началник отдел, главен експерт в Министерство на
финансите. Както бе посочено по-горе, с оглед правилата за разпределение на
доказателствената тежест в процеса, ищцата следва да проведе пълно и главно
доказване на обстоятелството, че е изпълнявала при друг работодател длъжност или професия със сходен характер на
работата, съобразно приетите от работодателя условия. В случая по делото
не са представени доказателства /длъжностна характеристика или друг документ/,
от който да се установят конкретните трудови функции за длъжността „организатор на труда“ с оглед характера и естеството на
възложената работа в длъжността, поради което не може да бъде извършена преценка дали е налице сходна или със същия характер работа, с тази, която ищцата е
изпълнявала при ответното дружество. С оглед изложеното и предвид
неблагоприятните последици от правилата за разпределение на доказателствената
тежест в процеса, съдът следва да приеме за ненастъпили тези правни последици,
чийто юридически факт е останал недоказан. Отнесено към разглежданата хипотеза
това означава, че съдът приема, че заемана от ищцата в „ЦМИ“ гр. София длъжност
не е сходна със заеманата от нея при ответника длъжност „финансов мениджър“. По
тези съображения претенцията за заплащане на допълнително трудово
възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален опит за периода от 01.01.1984г.
до 01.10.1984г., т.е за общо 9 месеца, е неоснователна.
По отношение на заеманите
длъжности в Министерство на финансите, настоящият съдебен състав изцяло споделя
мотивите на първоинстанционния съд относно приетото сходство в длъжностите
между предходно изпълняваните от ищцата и процесната, като на основание чл. 272
от ГПК препраща към тях. В допълнение следва да се посочи още, че нормата на
чл. 12, ал. 4, т. 1 от НСОРЗ, вр. § 1, т. 2 от ДР на КТ не прави разграничение
между трудовия стаж, придобит по трудово и служебно правоотношение /като държавен
служител/. Достатъчно е да се установи, че се касае до трудов стаж, придобит в предприятие, учреждение, организация,
кооперация, заведение, обект и други подобни, където се полага наемен труд /§ 1, т. 2 от ДР на КТ/ на същата, сходна или със същия характер
работа, длъжност или професия. В тази връзка следва да се има предвид
и нормата на чл. 351, ал. 1, предл. 3-то от КТ, съгласно което трудов стаж по
смисъла на този кодекс е времето, през което работникът или служителят е
работил по трудово правоотношение, доколкото друго не е предвидено в този
кодекс, или в друг закон, както и времето, през което лицето е работило като
държавен служител. Ето защо съдът
намира за неоснователни наведените от ответника доводи, че при определяне на
броя години придобит трудов стаж и професионален опит от ищцата, не следва да
се взема предвид времето, през която същата е заемала длъжност като държавен
служител по служебно правоотношение.
По отношение наличието на
сходство между заеманите от ищцата длъжности в Министерство на финансите и
тази, заемана при ответното дружество:
Настоящият съдебен състав счита,
че е налице сходство между заеманите от ищцата длъжности в Министерство на
финансите и изпълняваната от нея длъжност „финансов мениджър“ при ответника. За
да стигне до този извод съобрази представените по делото длъжностни
характеристики и конкретно основните задължения и отговорности за съответната
длъжност. Изпълняваната длъжност „финансов мениджър“ вменява задължения за изпълняване
на задачи, свързани със съставянето на бюджет на фирмата; за подпомагане на
изпълнителния директор и ръководител отдел „Финансов“ за правилното съставяне
на бюджета и контрола по изпълнението му. Освен това в трудовите функции на
ищцата били включени и контрол на разходите по бюджетирани пера, отчитане на
разходите по бюджетирани пера и изготвяне на информация по съставни бюджети;
изготвяне на бюджетни правила, изготвяне на указания за съставяне и отчитане на
бюджетните разходи, ежедневно одобряване или отказване на постъпили заявки за
разходи в СИБЕЛ и отразяването им в съответните бюджети. Основните функции и
задължения на заеманите от ищцата длъжности в Министерство на финансите са: за длъжността
„държавен експерт“ в Дирекция „Бюджет“, отдел „Бюджетна политика“, са свързани
с участие при разработване на държавния бюджет в частта му за средствата за
работна заплата, броя на заетите и безработните, размера на необходимите
средства за пенсии, социално подпомагане и обезщетяване, регулярно наблюдение
на отчетите на трудовите показатели, както и изготвяне на анализи, мнения и
становища при разработване проекти на закони и подзаконови нормативни актове в
областта на доходите и заетостта; за длъжността „началник отдел“ в Дирекция
„Бюджет“, отдел „Бюджетна политика“ – да организира реализирането на
националната бюджетна политика и секторните политики, да координира процеса по
съставянето и актуализирането на средносрочната бюджетна рамка, основните
бюджетни документи и консолидираната фискална програма; за длъжността „главен
експерт“ – да изготвя анализи и оценки на микроикономическите ефекти на
политиките в основни сектори на публичните разходи. При тези факти е видно, че
не е налице идентичност между заеманите длъжности, но и такава по смисъла на
чл. 12, ал. 4, т. 1 от НСОРЗ не се изисква. Достатъчно е да се установи
сходство, т.е. натрупаните при
изпълнението знания и умения да могат и да е необходимо да се приложат в заеманата при ответното дружество
длъжност.
Бюджетът в широк смисъл е средство
за управление на финансовото стопанство и представлява оценка на приходи и
разходи за бъдещ период. В този смисъл правилно първоинстанционният съд е
приел, че между сравняваните длъжности е налице сходство, доколкото са
приложими общи принципи, които засягат и двете хипотези, свързани с планиране,
разходване и отчитане на финансите. Спецификите при изпълняване на функции,
свързани с разработване и контролиране изпълнението на държавния бюджет и на публичните
финанси и тези, присъщи при изготвяне и контролиране изпълнението на фирмения
бюджет и на корпоративните финанси, не са от естество да обосноват извод за
липса на сходство между сравняваните длъжности по смисъла на чл. 12, ал. 4, т.
1 от НСОРЗ.
По тези съображения се налага
извод, че претенцията по чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от НСОРЗ е
установена по основание, а именно – придобият трудов стаж и професионален опит
в Министерство на финансите следва да се зачете при формиране на размера на
дължимото допълнително трудово възнаграждение на ищцата. По отношение на
конкретния размер съдът приема следното:
По делото са приети основна и
повторна съдебно-счетоводна експертиза. Двете експертни заключения са дали
различен отговор на въпроса относно размера на дължимото допълнително трудово
възнаграждение, но противно на твърденията на въззивницата-ищца, различията не
са обосновани само с метода на изчисляване на възнаграждението и конкретно –
дали следва да се начислява и при ползване на законоустановен отпуск, в това
число и при ползване на отпуск при временна неработоспособност, или не.
Основната съдебно-счетоводна експертиза е определила размера на допълнителното
трудово възнаграждение при зачитане единствено на трудовия стаж, придобит от
ищцата в Министерство на финансите – за период от 28 години, 3 месеца и 11 дни.
Повторната съдебно-икономическа експертиза е дала отговор на въпроса при
зачитане и на трудовия стаж, натрупан в „ЦМИ“ гр. София, т.е за период от 29
години и 11 дни. Както бе посочено по-горе, ищцата не е ангажирала
доказателства, че заеманата от нея длъжност „организатор на труда“ в „ЦМИ“ гр.
София е сходна с тази, заемана при ответното дружество, поради което при
формиране на размера на допълнителното трудово възнаграждение не следва да се
взема предвид трудовият стаж в „ЦМИ“ гр. София за период от 9 месеца. Ето защо
съдът счита, че следва да се кредитира заключението на основната
съдебно-икономическа експертиза в частта, в която размерът на дължимото от
работодателя допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален
опит за исковия период е определено при зачитане на установения трудов стаж
придобит извън предприятието на работодателя, а именно – 28 години, 3 месеца и
11 дни, което след приспадане на заплатеното от работодателя възлиза на 12 203
лева /нетно допълнително трудово възнаграждение/.
Следва да бъде посочено обаче, че
според чл. 17 от НСОРЗ в
брутното трудово възнаграждение за определяне на възнаграждението за платен
годишен отпуск по чл. 177 или на
обезщетенията по чл. 228 от Кодекса на труда
се включват и допълнителните трудови
възнаграждения, определени с наредбата, с друг нормативен акт, с колективен или
с индивидуален трудов договор или с вътрешен акт на работодателя, които имат
постоянен характер, т.е. включва се и допълнителното трудово възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит. В случая за м.01.2015г., м.03.2015г.,
м.09.2015г., м.12.2015г., м.03.2016г., м. 06.2016 и м.07.2016г., ищцата е
ползвала платен годишен отпуск, което обстоятелство е отразено в приетата по
делото повторна съдебно-икономическа експертиза, а и същото не се оспорва от
ответното дружество. В основната съдебно-икономическа експертиза вещото лице не
е определило допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и професионален
опит при съобразяване на нормата на чл. 17 от НСОРЗ, а и изрично в съдебно
заседание е посочило, че при отговор на поставената задача не е начислил
допълнителното трудово възнаграждение върху изплатеното възнаграждение за платен годишен отпуск. Ето защо и при съобразяване на
нормата на чл. 17 от НСОРЗ настоящият съдебен състав следва да определи и да присъди в полза на ищцата и този размер. Като база за извършване на
математическото изчисление
съдът взема предвид установения по делото трудов стаж на ищцата, придобит при друг
работодател за период от 28 години, 3 месеца и 11 дни, както и дължимият размер
на допълнителното трудово възнаграждение от 0, 6 % на година. При тези параметри се установява, че на
ищцата следва да се присъди допълнително и сумата от 625, 87 лева /брутно
допълнително трудово възнаграждение/, представляващо дължимото допълнително
трудово възнаграждение за ползвания платен годишен отпуск за посочените по-горе
месеци, формирано като разлика между общо дължимото за тези месеци и
изчисленото такова по основната съдебно-икономическа експертиза. Нетното
допълнително трудово възнаграждение /след приспадане на дължимия данък върху
общия доход в размер на 10 %/ е в размер на 563, 28 лева.
На ищцата се дължи заплащане на
допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж и професионален
опит и за 3 дни за м.04.2015г., в които е ползвала отпуск при временна
неработоспособност, който извод следва при съвместното тълкуване на нормата на
чл. 40, ал. 5 от КСО и чл. 3 от НСОРЗ, определяща, че брутната работна
заплата се състои от основна работна заплата, определена съгласно действащата
нормативна уредба и прилаганата система на заплащане на труда и допълнителни трудови възнаграждения, определени
в Кодекса на труда, в наредбата, в друг
нормативен акт или в колективен трудов договор. За м.04.2015г. ищцата е била в отпуск при временна
нетрудоспособност поради заболяване за срок от общо 10 дни. Съгласно нормата на
чл. 162, ал. 2 от КТ за периода на ползвания отпуск поради временна неработоспособност
в резултат на заболяване, ищцата има право на обезщетение, определено съобразно
разпоредбите на КСО. На основание чл. 40, ал. 5 от КСО, ответникът-работодател
дължи на ищцата обезщетение за първите три работни дни от отпуска поради
временна неработоспособност в резултат на заболяване в размер на 70 на сто от
среднодневното брутно възнаграждение за месеца, в който е настъпила временната
неработоспособност, но не по-малко от среднодневното уговорено възнаграждение. По отношение на размера на дължимото
възнаграждение съдът взема предвид определения в допълнителното заключение на
съдебно-икономическата експертиза среднодневен размер на допълнителното възнаграждение за
трудов стаж и професионален опит за м.04.2015г. от 25, 13 лева на ден. Или за трите дни, за които е дължимо
обезщетението по чл.
162, ал. 2 от КТ, вр. с чл. 40,
ал. 5 от КСО
/само в частта за допълнителното възнаграждение за трудов стаж и професионален
опит/, определено по реда на чл. 40, ал.
5 от КСО в размер на 70 на сто от среднодневното брутно възнаграждение за
месеца, в който е настъпила временната неработоспособност, то възлиза на сумата от 52, 77 лева /70 на сто от общо
дължимия размер за три дни - 75, 39 лева/.
Настоящият съдебен състав
приема, че в полза
на ищцата не се дължи допълнително трудово възнаграждение за трудов стаж и
професионален опит за останалите 7 дни от ползвания отпуск при временна
неработоспособност, доколкото
за тази част от периода, съгласно нормата на чл.
40, ал. 5 от КСО, вр. с чл.
162, ал. 2 от КТ, ответникът-работодател няма задължение за заплащане на обезщетение на ищцата, тъй като
обезщетението се дължи от държавното обществено осигуряване /НОИ/. В тази връзка следва да бъде
посочено, че нормата на чл. 41 от КСО е неприложима в разглежданата хипотеза,
доколкото същата разпоредба урежда правилата за определяне на размера на
дължимото от НОИ обезщетение, т.е. обезщетението, което се изплаща за периода,
надхвърлящ три дни отпуск за временна неработоспособност. Ето защо изводите на
вещото лице по допълнителната съдебно-икономическа експертиза за дължимия
размер на допълнителното трудово възнаграждение на ищцата не следва да се
вземат предвид, доколкото същото е определило размера на обезщетението именно в
хипотезата на чл. 41 от КСО.
Следователно в полза на ищцата следва да се
присъди допълнително и сумата от общо 616, 05 лева /нетна сума/, представляваща допълнително трудово възнаграждение
за придобит трудов стаж и професионален опит за времето, през което служителката е ползвала платен
годишен отпуск и отпуск при временна неработоспособност – за 3 дни за
м.04.2015г.
Неоснователни са доводите на
въззивницата-ищца, изложени във въззивната жалба, за присъждане на допълнително
трудово възнаграждение по чл. 12 от НСОРЗ, дължимо върху обезщетението по чл.
220 от КТ /за неспазено предизвестие/, чл. 224, ал. 1 от КТ /за неизползване на
платен годишен отпуск/ и върху определената със заповедта за прекратяване на
трудовия договор премия от две брутни месечни трудови възнаграждения. За да
стигне до този извод съдът съобрази обстоятелството, че ищцата не е предявила
иск за заплащане на допълнително трудово възнаграждение по чл. 12 от НСОРЗ
върху посочените обезщетения. В исковата молба изрично е посочено, че се
претендира допълнителното възнаграждение за период до датата на прекратяване на
трудовото правоотношение – 02.08.2016г., т.е. претендира се допълнително
трудово възнаграждение, дължимо върху работната заплата за посочения период. Въвеждането на ново основание
/заплащане на допълнително трудово възнаграждение върху обезщетения, дължими
след прекратяване на трудовото правоотношение/ на исковата претенция във
въззивното производство е недопустимо.
По претенцията с правно основание
чл. 86, ал. 1 от ЗЗД:
Допълнителното трудово възнаграждение, като
част от брутното трудово възнаграждение, се дължи ежемесечно. Страните по
делото са постигнали съгласие, че брутното месечно възнаграждение ще се заплаща
на ищцата в края на всеки месец. т.е.,
задължението на работодателя е срочно и в този смисъл от 1-во число /работен
ден/ на следващия месец същият е в забава, като покана не е необходима - чл.
84, ал.1 от ЗЗД. В този смисъл релевираната акцесорна претенция е
установена в своето основание за исковия период, като съобразно заключението на
вещото лице по
основната съдебно-икономическа експертиза обезщетението за забава върху присъдената главница от 12 203 лева възлиза на 2 195, 77 лева. Към тази сума следва да се
прибави и дължимата лихва за забава върху допълнително присъдената сума за
главница от 616, 05 лева, което съдът определя по реда на чл. 162 от ГПК в
размер на 132, 74 лева, дължимо за периода от 01.02.2015г. до 16.03.2017г. Посочената
сума от 132, 74 лева следва да бъде присъдена на ищцата допълнително с въззивното
решение.
Неоснователно е релевираното от ответника
възражение за погасителна давност, поради следните съображения:
Съгласно разпоредбата на чл.
358, ал.1, т.3 от КТ вземанията на работника да трудови възнаграждения се
погасяват с изтичането на тригодишен давностен срок. Вземанията за лихва за
забава се погасява с изтичането на тригодишен давностен срок - чл.
111, б."в" от ЗЗД.
Давността започва да тече от момента на
изискуемостта на вземането /арг. чл.
114, ал.1 от ЗЗД/, като при срочните задължения /каквито са процесните за
възнаграждения/, давността тече от деня на падежа. В частност задълженията на
ответника за заплащане на допълнителни трудови възнаграждения са възникнали
като срочни - както вече бе отбелязано те са били дължими в края на всеки месец
/т.е., в последния ден от месеца - чл.
72, ал.5 от ЗЗД/. Следователно за всяка едно от претендираните от ищцата
месечни допълнителни трудови възнаграждения, касаещи процесния период,
тригодишният давностен срок тече от момента, в който изтича срокът за тяхното
заплащане. Тригодишната погасителна давност за акцесорните вземания за лихви
също се отброява от датата, на която настъпва изискуемостта на съответната
главница, т.е. падежа на всяка една от главниците. От 01.04.2014г. - когато изтича срокът за заплащане на
допълнителното възнаграждение за първия месец от исковия период - м.03.2014г. и от която дата започва да се натрупва обезщетението
за забава, до датата на подаване на исковата молба - 17.03.2017г. не са изтекли 3 години, поради което и следва да се
приеме, че вземанията на ищцата за главници и лихви не са погасени по давност.
По изложените съображения се
налага извод, че първоинстанционното решение следва да бъде отменено в частта,
в която е отхвърлен иска с правно основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12 от
НСОРЗ за сумата над 12 203 лева до 12 819, 05 лева и вместо
него да се постанови друго, с което се присъди допълнително сумата от 616, 05
лева
/разликата между дължимия размер на претенцията от 12 819, 05 лева и присъдения с
решението на СРС размер от 12 203 лева/, както
и в частта, в която е отхвърлен иска с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за
сумата над 2 195, 77 лева до 2 328, 51 лева и вместо него да се
постанови друго, с което да се присъди допълнително сумата от 132, 74 лева
/разликата между дължимия размер от 2 328, 51 лева и присъдения с
решението на СРС размер от 2 195, 77 лева/. Решението на СРС следва да
бъде потвърдено в останалата част, с която са отхвърлени предявените искове с
правно основание чл. 128, т. 2 от КТ за сумата над 12 819, 05 лева до
пълния претендиран размер от 14 616 лева и по иска с правно основание чл.
86, ал. 1 от ЗЗД за сумата над 2 328, 51 лева до пълния претендиран размер
от 2 600 лева.
По отношение на разноските:
Въззивницата-ищца е претендирала присъждане на съдебни
разноски във въззивното производство, но предвид липсата на доказателства за
реално сторени разноски /не е представен договор за правна защита и
съдействие/, такива не следва да се присъждат.
Въззивникът-ответник също претендира разноски за
производството пред настоящата инстанция. На първо място следва да се посочи,
че не се дължат разноски за държавна
такса, заплатена за подадената въззивната жалба от ответното дружество, тъй
като същата е неоснователна. По отношение на претенцията за адвокатско
възнаграждение, настоящият съдебен състав приема следното:
По делото е представен договор за правна защита и
съдействие от 08.11.2018г., в който е уговорено възнаграждение в размер на 962
лева по следния предмет на договора: оказване на правна защита и съдействие,
изразяващи се във въззивна жалба срещу решението на СРС и защита пред СГС.
Предвид изрично посочения предмет на предоставената правна защита – единствено във
връзка с подадената от ответника въззивна жалба, както и с оглед
обстоятелството, че договорът между страните е сключен след подаване на
въззивната жалба на „Ф.“ ЕООД и преди подаване на отговор на въззивната жалба
на ищцата, се налага извод, че адвокатското възнаграждение е уговорено само и
единствено за оказаната правна защита и съдействие във връзка с депозираната
въззивна жалба от ответното дружество. Предвид обстоятелството, че неговата
въззивна жалба е неоснователна, разноски за адвокатски хонорар по същата не се
дължат.
Въззиваемата страна следва
да бъде осъдена да заплати по сметка на СГС на основание чл. 78, ал. 6 от ГПК
държавна такса за уважената част от исковете в размер на 25 лева.
Ищцата е претендирала
съдебни разноски в първоинстанционното производство, но предвид липсата на
доказателства за реално сторени такива /не е представен договор за правна
защита и съдействие/, не следва да се присъждат такива с оглед допълнително
уважения размер на исковата претенция във въззивното производство.
Решението на СРС следва да
се отмени и в частта, в която ищецът е осъден да заплати в полза на ответното
дружество съдебни разноски за сумата над 180, 22 лева до присъдения размер от
240 лева – съразмерно на отхвърлената част от исковете.
Предвид
изложените съображения, съдът
Р Е Ш И :
ОТМЕНЯ решение № 39693 от 30.07.2018г., постановено по
гр. дело № 16518/2017г. по описа на СРС, ГО, 67 състав, в частта, в която са отхвърлени предявените от Р.В.П. срещу
„Ф.“ ЕООД обективно кумулативно съединени искове, както следва: иск с правно
основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от НСОРЗ за разликата над
сумата от 12 203 лева до 12 819, 05
лева и иск с правно основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за разликата над сумата от
2 195, 77 лева до 2 328, 51 лева, както и в частта, в
която ищцата е осъдена да заплати на „Ф.“ ЕООД разноски
за първоинстанционното производство за сумата над 180, 22 лева И ВМЕСТО НЕГО ПОСТАНОВЯВА:
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище
и адрес на управление *** да заплати на Р.В.П., ЕГН **********,***, на
основание чл. 128, т. 2 от КТ, вр. чл. 12, ал. 4 от НСОРЗ допълнително
сумата от 616, 05 /шестстотин и шестнадесет лева и 05 ст./ лева /представляваща разликата между дължимото неначислено
и неизплатено нетно допълнително трудово възнаграждение за придобит трудов стаж
и професионален опит за периода от 21.03.2014г. до 02.08.2016г. в размер на 12 819, 05
лева и
присъденото с решението на СРС възнаграждение в размер на 12 203 лева/, ведно
със законната лихва върху тази сума, считано от датата на подаване на исковата
молба – 17.03.2017г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище
и адрес на управление *** да заплати на Р.В.П., ЕГН **********,***, на
основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД допълнително сумата от 132, 74 /сто тридесет
и два лева и 74 ст./ лева /представляваща
разликата между дължимия размер от 2 328, 51 лева - мораторна лихва
за забава върху главницата от 12 819, 05 лева за периода от 01.04.2014г.
до 16.03.2017г. и присъдения с решението на СРС размер от 2 195, 77 лева/.
ПОТВЪРЖДАВА решение № 39693 от 30.07.2018г., постановено по
гр. дело № 16518/2017г. по описа на СРС, ГО, 67 състав, в останалата му част.
ОСЪЖДА „Ф.“ ЕООД, с ЕИК ******, седалище и адрес на
управление *** на основание чл. 78, ал.
6 от ГПК да заплати по сметка на Софийски градски съд сумата от 25 /двадесет и
пет/ лева, представляваща дължима държавна такса за въззивното производство
Решението подлежи на обжалване пред ВКС при условията
на чл. 280, ал. 1 ГПК в едномесечен срок от връчването му на страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.