Р
Е Ш Е
Н И Е
№
Гр. Велинград, 11.11.2021
година
В
ИМЕТО НА НАРОДА
ВЕЛИНГРАДСКИ РАЙОНЕН СЪД, V-ти граждански състав,
в публично заседание на двадесет и първи октомври през две хиляди двадесет
и първа година в следния състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАЛЕНТИНА ИВАНОВА
Секретар: ЦветАНА Коцева
като разгледа докладваното
от съдията гр. д. № 596 по описа за 2020 година, за да се произнесе взе
предвид следното:
Обективно съединени искове с правно основание: конститутивен иск
по чл.26, ал.1 от ЗЗД, вр. чл.22 във вр.
с чл. 10, чл.11 и чл.12 от ЗПК и чл.143 от ЗПК; осъдителен иск по чл.55, пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД. Евентуални искове – конститутивен по чл.26, ал.1, вр.ал.4 от ЗЗД, вр. чл.143 от ЗПК, вр.чл.138 ЗЗД; осъдителен иск по чл.55,пр.3 ЗЗД и чл.86 ЗЗД.
Производството
е образувано по искова молба на ищеца С.Н.Г., ЕГН ********** ***, представлявана от адв. Д.Ф.
- САК, с адрес ***, срещу “КРЕДИСИМО” ЕАД,
ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” №
146, ет.2, Бизнес център „България” и “АЙ ТРЪСТ” ЕООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център
„България”.
Предявени
са ОССИ, а именно: Конститувен иск с правно основание чл.26 ЗЗД, вр. чл. 22 и
във вр. с чл. 23 от ЗПК и осъдителни по чл.55 от ЗЗД - за прогласяване
нищожност на чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД и чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД – за прогласяване
нищожност спрямо „КРЕДИСИМО“ ЕАД на Договор за потребителски кредит №
1238492/25.02.2019г., като и за осъждането му да заплати на ищцата сумата от
52,70лв., представляваща недължимо получена от него договорна лихва. Да се
признае за установено спрямо „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, че е нищожен сключения на 25.02.2019г. договор за поръчителство на
задълженията по договора за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019г., както
да за осъждането му да заплати на ищцата сумата от 552,19 лв., недължимо
платено възнаграждение на дружеството - гарант.
При
евентуалност и в случай, че не се уважи осъдителния иск срещу „Ай Тръст“ ЕООД,
се иска да бъде осъден ответникът „Кредисимо” ЕАД да заплати сумата от 552,19лв.,
представляваща недължимо платено възнаграждение на дружеството –гарант, което е
събирал от името на гаранта „Ай Тръст“ ЕООД.
Ищецът
твърди, че 25.02.2019г. е сключил по реда на ЗПФУР с първия ответник
„КРЕДИСИМО4' ЕАД Договор за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019г. На
25.02.2019г., когато е кандидатствала за получаване на кредита, ищцата получила
на електронната си поща sisaburev@,abv.be от електронната поща на първият
ответник **********@**********.** електронно съобщение от 10:06 часа, с което й
били изпратени стандартен европейски формуляр и 2 декларации -първата за
съгласие за обработка на личните й данни и втората - за съгласие за обработка
на личните й данни във връзка с маркетинга. На същата дата ищцата получила от
първия ответник второ електронно съобщение от 11:46 часа, с което получила и
договора за кредит и декларация, с която ищцата изразява съгласието си личните
й данни да бъдат предоставени от „КРЕДИСИМО" ЕАД на втория ответник „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД. В 11: 48 часа в същия ден на 25.02.2019г. ответникът „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД изпратил от електронната си поща *******@*****.** на нейната електронната
поща *********@***.** трето електронно
съобщение, с което й бил изпратен договор за поръчителство към договор №
1238492/25.02.2019г. В 11:58 часа на същия ден, ответникът „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД й
изпратил на електронната поща съобщение с приложена декларация.
Твърди
и, че е усвоила сумата по главницата от
500 лв. и е погасила задълженията си към двамата ответници, но на основание
чл.23 от ЗПК, не е дължала заплащането на лихви и на възнаграждение за
дружество - гарант, тъй като кредитната сделка и договора за поръчителство били
изначално нищожни.
В
тази връзка твърди, че Договорът за кредит е нищожен на основание чл.22 ЗПК и
на осн. чл. 143, т. 19 33П, поради неспазване на изискванията на чл. 11, ал. 1,
т. 9 и т.10 ЗПК, по следните съображения:
Съгласно условията на Договор за потребителски
кредит № 2161446/07.01.20190г. лихвеният процент по кредита бил в размер на
41.24 %, а ГПР - 50 %. Така договорената договорна лихва, противоречала на
добрите нрави, тъй като надхвърляла не само трикратния размер на законовата
лихва, но и двукратния такъв защото се касаело за обезпечен кредит, до който
размер съдебната практика приемала да съответства на изискването на чл.26 от ЗЗД. Сочи съдебната практика.
Настоява
се на това, че тъй като Договорът за потребителски кредит нормативно е уреден
като възмезден /арг. от чл.11, ал. 1, т. 9 ЗПК/, поради което нищожността на
клаузата за договорна лихва /респ. на клаузата за ГПР/, която е съществен
елемент на договорното съдържание имало за юридическа последица изначална
недействителност на кредитната сделка.
Освен
това счита, че кредиторът е нарушил и императивните изисквания на чл.11, ал.1,
т.10 от ЗПК, тъй като действително приложения в кредитното правоотношение ГПР
бил различен от посочения в договора, понеже предвидената в чл.4 от договора
възнаграждение за дружество-гарант, било скрит добавък към възнаградителната
лихва и като такова е следвало да бъде включена в годишния лихвен процент и в
годишния процент на разходите, съгласно чл.19, ал.1 от ЗПК, според който всички
разходи по кредита пряко свързани с договора и известни на кредитора, следвало
да се включат в ГПР. А разхода за поръчител бил пряко свързан с договора за
кредит, до колкото с него се обезпечавало изпълнението му. Поради невключването
на това възнаграждение на гаранта в посоченият в потребителския договор размер
на ГПР последният не съответствал на действително прилагания от кредитора в
кредитното правоотношение. Така
вписвайки в контракта ГПР от 50 % който не бил реално прилагания в отношенията
между страните кредиторът бил заблудил потребителката, тъй като това
представлявало „заблуждаваща търговска практика“ по смисъла на чл. 68д, ал.1 и
ал.2, т.1 от ЗПК. Използваната заблуждаваща търговска практика довела до
неравноправност на уговорката за ГПР и до нищожност на основание чл. 21 ЗПК на
клаузата за ГПР с произтичащите правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на
цялата кредитна сделка поради липса на задължителен реквизит от съдържанието на
договора за потребителски кредит по чл.11, ал.1, т.10 от ЗПК.
В
тази връзка се настоява и на това, че кредиторът е създал предпоставки
кредитополучателят да престира възнаграждение за дружество-гарант, което е
свързано лице със самия кредитор. Съгласно чл.4 от процесния договор за кредит,
кредитополучателят имал възможности - да предостави като обезпечение банкова
гаранция или да сключи договор за предоставяне на поръчителство с одобрено от
КРЕДИСИМО юридическо лице - поръчител. Неизпълнението на задължението за
осигуряване на поръчители или банкова гаранция не водело до самостоятелни и
сигурни неблагоприятни последици за кредитора, тъй като вреди за кредитора биха
възникнали единствено при настъпила неплатежоспособност на главния длъжник и
при невъзможност вземанията по договора да бъдат събрани принудително от
неговото имущество, като в този случай нямало да съществува възможност те да
бъдат събрани и от имуществото на лицата, които биха учредили лично
обезпечение. Кредитодателят използвал материалната затрудненост на своите
клиенти и спешната им нужда от финансови средства. Поставяйки условие
обезпечението по договорите им за кредит да бъдат обезпечени при неизпълними
изисквания създавал предпоставки да се учреди поръчителско правоотношение с
втория ответник „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД. „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД, който е свързано лице с
„КРЕДИСИМО“ ЕАД, до колкото последния е едноличен собственик на капитала на „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД, а и седалището и на двете търговски дружества е на един и същи
адрес.
С
договора за учредяване на поръчителство кредиторът и дружеството гарант не
оказвали услуга на самия потребител, по аргумент от чл.138, ал.1, чл. 140 и чл.
141, ал. 1 от ЗЗД, понеже облагата по договора за поръчителство се получава от
кредитора, а не от поръчителя - длъжник. На това основание, договорът за
поръчителство не бил договор за допълнителна услуга по смисъла на §1, т.1 от ДР
на ЗПК, който под допълнителни услуги визирал такива услуги, които се оказват
на потребителя, като например за откриване на разплащателна сметка, за
застрахователна услуга и др. подобни.
В
конкретния случай, кредиторът не изпълнил задължението си по чл. 5 от ЗПК, тъй
като заблуждаващо е предоставил на кредитоискателката стандартен европейски
формуляр за кредит с посочен ГПР 50 %, с различни стойности на месечната
погасителна вноска и други условия от действително приложените в
правоотношението. Поради това, че кредиторът не е представил вярна информация,
потребителката е била лишена от възможността да вземе информирано решение,
съобразено с нейните финансови нужди и възможности дали да сключи кредитната
сделка. Нейната неинформираност довела до неравнопоставеност в кредитното
правоотношение.
Кредиторът
бил нарушил правата на потребителката, тъй като не включил в договора по ясен и
разбираем за нея начин действителната стойност на ГПР, с което нарушил
принципът за обективност и прозрачност на уговорките по потребителските сделки,
регламентирано в чл.5 от Директива 93/13/ЕИО, транспонирано в чл. 147, ал. 1 от
ЗЗП
В
процесния договор, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютни
стойности на лихвения процент по заема и на ГПР, като липсва разписана методика
на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са
включени в него и как се формира посочения в договора ГПР от 50 %/. Посочен бил
лихвен процент по кредита - 41,24 %, но освен възнаградителната лихва в
съдържанието на договора не били включени други действия, индивидуализирани по
вид и с посочен размер на дължимите такси за извършването им, поради което
ответникът не бил имал право да формира размер на ГПР от 50 %.
Настоява
се и на това, че от граматическото и логическо тълкуване на този израз както в
контекста на правната разпоредба на чл.11 от ЗПК, така и в контекста на
нормите, съдържащи изисквания по чл.10 ал.1, чл.11, ал.1 т.7 -12 и ал.2 и чл.12
ал.1 т.9, които, ако не са спазени договорът за потребителски кредит е
недействителен, се налага изводът, че под "условия за прилагане"
трябва да се има предвид предварително разяснени на потребителя и съответно
инкорпорирани в договора предпоставки за прилагането на лихвения процент,
според които да става ясно как се начислява този, казано с други обяснителни
думи - процент за възнаградителна лихва: дали върху цялата сума по кредита,
дали върху остатъка от главницата при отчитане на извършените погасявания от
длъжника в определен срок или по някакъв друг свободно избран от страните
начин, дали годишният лихвен процент от 41,24 % съставлява фиксирана цена на
кредита или е референтен процент. Налице е неяснота върху каква стойност се
изчисляват тези 41,24 %, което е необходимо, за да може както потребителят да
извърши самостоятелна преценка за правилността на този указан размер.
Наред
с това макар, че в съдържанието на договора да е включена клауза относно
наличието или липсата на право на отказ на потребителя от договора и срока, в
който това право може да бъде упражнено и е предоставена информация за
задължението на потребителя да погаси усвоената главница и лихвата съгласно
чл.29, ал.2 и ал.4 в него не били разписани другите условия по неговото упражняване.
По-конкретно не била налице информация за размера на лихвения процент на ден,
каквото е изискването по чл. 11, ал.1, т.20 от ЗПК, както е не било разписано, че потребителят не
дължи неустойка или обезщетение, ако упражни правото си на отказ и не било
посочено, че следва да упражни писмено това право в 14 дневен срок от сключване
на договора за кредит и че в тридесет дневен срок следва да възстанови взетата
в заем сума, заедно с дължимата до деня на погасяването възнаградителна лихва.
Поради
значимостта на тази информация за защита на интересите на потребителя,
законодателят предвидил за неспазването на изискването по чл.11, ал.11, т. 20 ЗПК тежките правни последици по чл. 22 ЗПК - нищожност на цялата кредитна сделка.
Поради
нищожността на кредитната сделка не била произвела правен ефект уговорката за
заплащане на възнаграждение на втория ответник за учредяване от негова страна
на лично обезпечение.
Договорът
за поръчителство бил нищожен и на самостоятелни основания:
Счита,
че Договорът за поръчителство е съглашение между кредитора и поръчителя, а
длъжникът е трето за това правоотношение лице, чиято воля не е правопораждащ
елемент от фактическия състав, който следва да се осъществи за валидното му
възникване по арг. от чл. 138 от ЗЗД. Договорът за поръчителство бил
едностранен, безвъзмезден и каузален, като правното основание за учредяването
на поръчителство било кредитора да бъде обезпечен срещу евентуалното
неизпълнение на задълженията на длъжника по обезпеченото правоотношение. Тъй
като Договорът за поръчителство бил уреден от диспозитивни правни норми, то и
страните можели да уговорят възмездност на поръчителството, като в тази
хипотеза договорът се трансформирал в двустранен. Договарянето, че
кредитополучателя ще заплати възнаграждение на поръчителя вместо кредитора
противоречало на добрите нрави и внасяло неравноправие в кредитното
правоотношение по смисъла на чл.143, т.19 ЗПК.
Съдебната
практика била константна, че противоречи на добрите нрави е съглашение при
което престациите са явно нееквивалентни. По договор за поръчителство, сключен
между длъжника и поръчителя, длъжникът не получавал никаква престация, поради
което нарушаването на принципа на справедливост било още по- драстично.
Поставянето
на изискването за заплащане на възнаграждение за осигуряване на лично
обезпечение противоречи на целта на Директива 2008/48. транспонирана в ЗПК. От
член 8. параграф 1 от Директива 2008/48 в светлината на съображение 28 става
ясно. че преди сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника преди
отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона за
потребителския кредит.
Възлагането
на потребителя да заплаща задължения, които следва да изпълнява кредитора са в
изключителен интерес само на търговеца и във вреда на потребителя като
по-слабата страна в гражданския и търговски оборот, с което задължение той не
би се съгласил ако кредитодателят действаше добросъвестно. Поради изложеното е
изпълнен общия фактически състав на чл. 143 ЗЗП и с оглед на неизчерпателното
изброяване на предпоставките за неравноправност на договорна уговорка /арг. от
т. 19 на чл. 143 ЗПК/ тази договорка следва да бъде квалифицирана като
неравноправна и непораждаща правни последици за потребителя.
Поставяйки
на кредитополучателката изискване да сключи договор с дружеството - поръчител,
кредитодателят „Кредисимо“ ЕАД е договарял в полза на поръчителя по смисъла на
чл. 22 ЗЗД. От вътрешните отношения между „Кредисимо“ ЕАД и
кредитополучателката следва, че ако тя беше изразила воля да сключи договор за
поръчителство, тя не го прави в изпълнение на свое задължение към
кредитодателя. Поради което единственият й мотив би бил да надари кредитора. По
силата на чл.225, ал. 1 ЗЗД, с договора за дарение дарителят следва незабавно
да престара, в противен случай договорът е нищожен. От представения по делото погасителен
план е видно, че ответницата се е задължила да погасява възнаграждението на
поръчителя разсрочено, т.е. тя не е надарила незабавно кредитодателя, поради
което следва да се отрече правния ефект на тази уговорка.
На
последно място, договорът за поръчителство имал акцесорен характер, той можел
да съществува валидно единствено при условие, че съществува действителен главен
дълг. По съображенията, изложени по-горе кредитната сделка е нищожна, поради
което не е породил правно действие и сключения договор за учредяване на
поръчителско правоотношение.
Съгласно
чл. 23 ЗПК, когато договорът за кредит е нищожен, потребителят дължал да
възстанови на кредитора само чистата стойност на кредита, без да дължи лихви и
други вземания. Аналогични правни последици настъпвали и по силата на чл. 34 ЗЗД, съгласно който страните по нищожен договор дължат да реституират недължимо
извършените престации. Тъй като ищцата била изпълнила изцяло чрез задълженията
си по кредита и по договора за поръчителство, а те били нищожни, то платеното
по тези договори било лишено от правно основание.
Поради
изложено се иска съда да уважи предявените искове.
Въз
основа на така очертаната обстановка се иска
от съда прогласи спрямо
„КРЕДИСИМО“ ЕАД нищожността Договор за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019г. и да го осъди да плати на ищцата сумата от
52,70лв., представляваща недължимо получена от него договорна лихва. Да се
признае за установено спрямо „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД, че е нищожен сключения на 25.02.2019г. договор за поръчителство на задълженията
по договора за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019г. и да го осъдите да
плати на ищцата сумата от 552,19 лв., недължимо платено възнаграждение на
дружеството - гарант. В условията на евентуалност да се осъди „КРЕДИСИМО“ ЕАД да й заплати сумата
от 552,19 лв.. представляваща възнаграждение за фирмата - поръчител, което
първият ответник събира от името на втория ответник.
В
определения срок по чл.131 ГПК е
постъпил писмен отговор от ответника „КРЕДИСИМО" ЕАД, чрез юриск.Лидия
Мишева. В него изразява следното становище: Признава, че между тях е скючен
Договор за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019 г. по силата на който е
предоставил в заем на ищцата сумата от 500 лв., при лихвен процент по кредита в
размер (ГЛП) на 41,24 % и годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 50,00
%, а ищцата се е задължила да върне сумата 5 месечни вноски всяка от по 110,54
лв. или сума в общ размер на 552,70 лева. Признава, че заемът е погасен
предсрочно на 10.06.2019г., поради което е събрана лихва само за първите 3
вноски, т.е. в размер от 41.79лв. или обща сума от 541,79 лв.
Оспорват
релевираното от ищцата твърдение, че размерът на договорната лихва по Договор №
1238492/25.02.2019г. е прекомерен и нарушава добрите нрави. Оспорват наведените
от ищцата доводи за нищожност на Договор № 1238492/25.02.2019г. поради
неспазване на изискванията на чл.11, т.10 от ЗПК. Оспорва, че сключването на
договор за предоставяне на поръчителство е било изискване за сключване договора
за кредит и че в тази връзка клаузите му трябва да бъдат включени в ГПР, като
твърди, че сключването му е избор на потребителя и е предвидено като
възможност. Поддържа, че при подаване на заявлението за кредит по електронен
път ищцата е имала възможностите а) да избере необезпечен кредит, б) да предостави
банкова гаранция или в) да обезпечи изпълнението на задълженията си по договора
между него и кредитора „Кредисимо" ЕАД, като осигури поръчителство от
трето одобрено юридическо лице, а изборът й бил отразен в заявлението за кредит
- в т.ч. желан размер на кредит, вид кредитен продукт, условия за ползване
(дали ще е обезпечен или необезпечен), начин на усвояване и т.н. Общите условия
за предоставяне на кредити на „Кредисимо" ЕАД (раздел III, т. 12) изрично
отразявали, че клиентът може (т.е. има избор дали да предостави или да не
предостави обезпечение). Твърди, че предоставянето на обезпечение не е било
задължително условие за сключване на договора, а за длъжника по него не е имало
предвидена санкция (неустойка или по- голям приложим размер на лихва), ако
избере необезпечен кредит. В този смисъл поддържа, че за надлежното спазване на
изискванията на чл.19 ЗПК включването в ГПР на разходите по договора за
предоставяне на поръчителство не е било необходимо и е било обективно
невъзможно. Оспорва, че ищцата е въведена в заблуждение относно параметрите на
сключения от нея договор с „Кредисимо" ЕАД, тъй като й е била предоставена
предварително възможност да се запознае с Договора и приложението към него, в
които са посочени дължимите от ищцата на „Кредисимо" ЕАД суми - заявеният
размер на главницата, размерът на възнаградителната лихва при заявения период
на погасяване. Твърди, че с цел яснота, при предсрочно погасяване, което ищцата
може да направи по всяко време, ще се дължи сумата само за използвания период,
както ясно било написано и в Договора и приложения към него. Излага, че
сключеният от ищцата договор за предоставяне на поръчителство е отделен
договор, сключен от нея с дружеството „Ай тръст" ЕООД и при параметри,
уговорени между тях. Отделно от това твърди, че между ищцата и ответници има
предходни договори за кредит и за поръчителство, от които й е известно, че
дружеството „Ай Тръст" ЕООД извършва дейност по гарантиране на договори за
кредит, т.е. към момента на обективиране на волеизявленията по процесните
съглашения ищцата е била наясно какви договори сключва. Предвид изложеното
поддържа, че доводите й да е била заблудена при сключване на процесния договор
за потребителски кредит са неоснователни. Оспорва доводите и за нарушаване на
изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 9 ЗПК, тъй като с преддоговорната информация
до знанието й е доведено съдържанието на всяка една от клаузите на договора за
потребителски кредит. Оспорва да е налице непълнота в договорните условия по
отношение на правото на отказ на кредитополучателя, тъй като в Общите условия,
раздел VIII „Права и задължения на страните", чл. 4.2., ясно и подробно
били описани условията за упражняване на правото на отказ съобразно
разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 20 от ЗПК, с което същата е спазена. Оспорва,
че сключването на договор за предоставяне на поръчителство има за цел да
обезпечи вредите от фактическа неплатежоспособност на длъжника, като същото да
влиза в противоречие с разпоредбата на чл.16 ЗПК - изискване на доставчика на
финансовата услуга да предложи добросъвестно ползване на заетите средства.
Твърди, че е извършило проверка на кредитоспособността на кредитополучателя.
Предвид изложеното моли предявените искове да бъдат отхвърлени. Ангажира
доказателства. Претендира разноски.
В
срока по чл.131, ал.1 от ГПК ответното дружество „Ай Тръст“ ЕООД, депозира
отговор, с който оспорва изцяло претенциите на ищцата и моли да се отхвърлят
като неоснователни и недоказани. Сочи, че ищцата е имала възможност да избере
необезпечен кредит или да предостави банкова гаранция и не е било задължително
да избере сключването на договор с дружество - гарант, което изрично било
посочено в Общите условия към договора за потребителски кредит. Твърди, че
ищцата сама е манифестирала воля към сключване на договор с ответното дружество
посредством попълване на полето за гарантиране на договора за кредит,
отключване на изпратените й по e-mail документи чрез въвеждане на ЕГН в полето
за парола и в последствие - чрез въвеждане на предоставения й код за подпис.
Оспорва да е налице нищожност на договора за поръчителство. Считат за
неоснователно релевираното в исковата молба твърдение, че уговореното
възнаграждение по услуги по Договора за предоставяне на поръчителство сключен
между Ай Тръст и ищцата следвало да бъде включено от Кредисимо в ГПР като
разход по кредита, тъй като отпускането на заема не било обвързано със
задължително сключване на договор за поръчителство, а то било възможност.
Поради което не било разход, пряко свързан със сключването на договора по
смисъла на §1 от Допълнителни разпоредби на ЗПК.
Твърди,
че сключеният между ищцата и Ай Тръст договор не е договор за поръчителство по
смисъла на чл.138 ЗЗД, а е договор за поръчка по смисъла на чл.280 и следващите
от ЗЗД и уговореното по него възнаграждение не попада в обхвата на общия разход
по кредита. Вземането за възнаграждение по Договора за предоставяне на
поръчителство възниквало в полза на „Ай Тръст" ЕООД, а не в полза на
кредитодателя Кредисимо. Дружеството „Кредисимо" ЕАД не било страна по
договора между ищцата и „Ай Тръст" ЕООД. Дружеството „Ай Тръст" ЕООД
извършвало престацията на услугите по договора за предоставяне на
поръчителство. Ето защо и доводите на ищцата, че уговарянето на възнаграждение
по договор, различен от договора за кредит и с юридическо лице, различно от
дружеството - заемател прикрива действителния размер на ГПР на Договора за
потребителски кредит с Кредисимо и следва да бъде включено в ГПР намира за
неоснователни. Твърди, че от направеното признание в исковата молба, че ищцата
има предходни договори за кредит и за предоставяне на поръчителство, сключени с
двамата ответници следва, че й е известно дружеството „Ай Тръст" ЕООД да
извършва дейност по гарантиране на договори за кредит. При което доводите за
въвеждането й в заблуждение били неоснователни. Сочи, че съгласно чл.29 и сл.
от ЗПК, ищцата е имала възможност в 14-дневен срок от сключване на Договора за
потребителски кредит да се откаже от него без да дължи обезщетение или
неустойка, нито да посочва причина за отказа, при възползването й от това право
тя не дължала възнаграждение на Ай Тръст за периода, в който не се предоставят
уговорените услуги. Ищцата не се възползвала от това право, а напротив- усвоила
заемната сума, започнала да погасява задълженията си, като възраженията й били
направени едва на етап просрочие, което демонстрирало единствено желанието на
ищцата да черпи права от противоправното си поведение. Ангажира доказателства.
Претендира разноски.
Искове
с правна квалификация по чл. 26, ал.1 и
чл. 55 от ЗЗД.
На
основание чл. 146, ал. 1, т. 3 ГПК съдът намерил, че между страните
единственото спорно обстоятелство е налице ли са неравноправни клаузи в
процесните договори и водят ли те до тяхната нищожност, всички останали
обстоятелства се признават и не се нуждаят от доказване.
В о.з. ищецът, чрез
пълномощника си адв.Ф. в писмена молба подържа изцяло иска и иска уважаването
му, с подробни съображения в нея.
В о.з. ответникът Кредисимо
ЕАД, чрез пълномощника на законния си представителя по закон -юриск.Виктор Стоев, в писмена молба оспорва
иска и подържа възраженията си, като иска делото да се гледа в негово
отсъствие, както и отхвърляне на исковете, по съображенията в отговора. Претендира
и разноски в размер на 300лв. за юриск.възнаграждение.
В о.з. ответникът Ай Тръст
ЕООД, чрез пълномощника на законния си представителя по закон -юриск.Венцислав Г., в писмена молба оспорва
иска и подържа възраженията си, като иска делото да се гледа в негово
отсъствие, както и отхвърляне на исковете, по съображенията в отговора. Претендира и разноски в размер
на 300лв. за юриск.възнаграждение.
Съдът, като обсъди събраните
по делото доказателства заедно и поотделно и с оглед на наведените от ищеца
доводи и възраженията на ответника, намира за установено следното:
В случая по делото няма спор, че между
страните е бил сключен по реда на ЗПФУР Договор за потребителски кредит № 1238492
от 25.02.2019г. /л.37 -40 по делото/, по силата на който ответникът „Кредисимо”
ЕАД е предоставил на ищеца С.Г. паричен заем в размер на 500 лв. за срок от 5
месеца при фиксиран ГЛП 41,24% и ГПР -50%, срещу насрещно задължение на
заемателя за връщането на сумата от общо 552,70лв. на 5 месечни вноски от по 110,54лв.,
платими на конкретно посочени дати в Приложение №1 към договора – 10-то число
на месеца, като е определен и крайния
падеж 10.08.2019 г. Този договор е сключен при следните параметри: Размер на заема 500 лева; Размер на вноски по
кредита: 110,54лв.; Срок на
кредита: 5 месеца; ден на плащане 10-то число; брой на вноските 5бр.; Годишен
процент на разходите (ГПР) 50%; Лихвен процент – 41,24% ; лихвен процент на ден – няма; дата на първо плащане 10.04.2019г.;
дата на последно плащане – 10.08.2019г.; обща сума за плащане 552,70лв
Не спорно, че заемната сума от 500лв.
е поучена от ищеца.
Не спорно между страните, че съгласно
чл.4, ал.1 от същия договор, страните са се споразумели, в случай да е избрано заемът
да бъде обезпечен, то и следва да се представи едно от следните обезпечения:
1.Банкова гаранция, която да се представи до 10 дни или 2. Да сключи договор за поръчителство с одобрено от
„Кредисимо“ лице – поръчител в срок до 48 часа, като и двата срока текат от
подаване на заявлението. Изречение второ предвижда, че срокът за одобрение на
заявлението е 48 часа след представяне на обезпечение. В чл. чл.4, ал.2 от същия договор е предвидено, че при
непредставяне на обезпечение в горните срокове, ще се счита, че заявлението не
е одобрено. Според чл.4, ал.3, ако кредитополучателят е заявил кредит без
обезпечение, то срокът за одобряване на заявлението е 14 дни от подаването му.
Ако в този срок заявлението не бъде одобрено, то Договорът не произвежда
действие.
В чл.7от същия договор е уговорено право
на предсрочно погасяване, съгласно условията на т.VIII.4.3 от ОУ. А в чл.8 е уговорено право на отказ от договора,
съгласно т.VIII.4.3 от ОУ.
От така представения Договор за
потребителски кредит № 1238492 от 25.02.2019г., съобразно неговите условия,
съдът намира той да представлява предложение за сключване на ДПЗ. В
представения Стандартен европейски формуляр /л.107-110/, се съдържат всичките
посочени по- горе параметри на кредита, а именно: Размер на заема 500 лева;
Размер на вноски по кредита: 110,54лв.; Срок на кредита: 5 месеца; ден на
плащане 10-то число; брой на вноските 5бр.; Годишен процент на разходите (ГПР)
50%; Фиксиран Лихвен процент – 41,24%. О тях се установява между страните да са
съществували преддоговорни отношения, такива каквито са разписани в ЗПК и
съдържащи всички уговорки на сключения въз основа на тях ДПК от 25.02.2019г., с
които ищеца е бил запознат преди
сключването му
Не спорно между страните, че ищеца Г.
е сключила Договор за предоставяне на поръчителство от 25.022019г. / л.50-53 и л.88-91/,
с ответника "Ай Тръст" ЕООД, в който последния участва в качеството
на поръчител и С.Г. в качеството на потребител, подал заявление за
Потребителски кредит до „Кредисимо“ ЕАД. По силата на този договор и чл.1,т.1 и
чл.2, ал.1 от него поръчителят се задължава да сключи договор за поръчителство
с "Кредисимо", по силата на който да отговоря пред
"Кредисимо" солидарно с потребителя за изпълнение на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно договора за потребителски
кредит, както и за всички последици от неизпълнението на задълженията на
потребителя по същия договор. За поемане на тези задължения, потребителят дължи
възнаграждение на поръчителя, посочено в Приложение 1 към договора –
възнаграждение от по 49,33лв. на месец за периода на действие на Договора за
кредит, дължимо на датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно
погасителния план по него– тоест на 5 вноски по 49,33лв. или общо 246,65лв.
Този договор за поръчителство е
сключен от ответника "Ай Тръст" ЕООД с ищеца, съгласно задължението му по Раздел 3,
чл. 12 от ОУ по договора за кредит да предостави обезпечение на кредита във вид
на банкова гаранция в срок от десет дни от подаване на заявлението или да
сключи договор за предоставяне на поръчителство с поръчител в срок до 48 часа
от подаване на заявлението.
По делото няма данни, а не се и твърди
въз основа на договора за предоставяне на поръчителство, от ответника "Ай
Тръст" ЕООД да е бил сключен
договор за поръчителство с кредитора на ищеца - "Кредисимо", по
силата на който "Ай Тръст" ЕООД
да изпълни задълженията си по договора по чл.1,т.1 и чл.2, ал.1от него.
В съответствие с твърденията на ищеца, от представените
разпечатки от неговата ел. поща, се установява следното: На 25.02.2019г. в
10,06 часа ответника "Кредисимо" ЕАД е изпратил на ищеца СЕФ за
избрания заем и Декларации, във връзка със сключване на договор за заем. На
25.02.2019г. в 11,46 часа ответника "Кредисимо" ЕАД е изпратил на
ищеца подписан от него екземпляр от Договор за потребителски кредит, в което
съобщение е инкорпориран и Погасителен план съдържащ 5 бр. погасителни вноски
по кредита от по 110,54лв., платими на 10-то число на масеците от април до
август 2019г. На 25.02.2019г. в 11,46
часа ответника "Ай Тръст" ЕООД е изпратил на ищеца Договор за
предоставяне на поръчителство, като гаранция /обезпечение за ДПК/. На 25.02.2019г. в 11,58 часа ответника "Ай
Тръст" ЕООД е изпратил на ищеца, съобщение с коте благодари да е избрано
гарантиране на получаване на парите до минути с Ай Тръст с приложена Декларация
за обработване на личните данни.
По делото е прието неоспорено от страните заключение по
СТЕ, изготвено от в.л.Т., което съдът кредитира като компетентно и
безпристрастно. Видно от него е следното: На ищеца е отпуснат заем в размер на
500лв. от ответника Кредисимо съгласно Договор за потребителски кредит № 1238492
от 25.02.2019г., която сума е получена от ищеца. Няма данни с този креди да е
рефинасиран друг такъв на ищеца с Кредисимо. Размерът на възнаградителната
лихва по процесния ДПК при ГЛП от 41,24% за срока на договора 5 месеца е 110,54лв.
Законната лихва за същия период е в размер на 52,72лв. С договор за
поръчителство е уговорено възнаграждение на поръчителя в размер на общо
246,65лв. /5х49,33лв./. Годишният процент на разходите, изчислен съобразно
формулата, определена по силата на приложение №1 към чл.19, ал.2 от Закона за
потребителския кредит, като се включи само договорната лихва е в размер на
49.9892%. В случай, че бъде прибавена както договорната лихва, така и размера
на дължимата гаранция, като други месечни вноски, то ГПР е 628,3722%. В изпълнение на задълженията си по договора
ищецът е направил две вноски, като е внесъл 160лв. на 10.04.2019г и 174,15лв на
29.05.2019г. Останалата част от кредита в размер на 371,65лв. е погасена
предсрочно, чрез рефинасиране с нов Договор за кредит № 204195. Общата сума
платена от ищеца по процесния ДПК № 1238492 от 25.02.2019г. е в размер на
705,80лв., в това число: 500лв. – главница; 41,79лв – договорна лихва; 0,80лв –
лихва за забава; 15,22лв. – административни разходи и 147,99лв. – разходи за
поръчителя Ай Тръст, която е с 11,88лв. по.малко от договорените 159,87лв.
поради предсрочно погасяване на кредита.
Други доказателства не са ангажирани.
Въз основа на така установеното от фактическа страна
съдът намира следното:
По делото не се спори, а и се установява от представените
писмени доказателства, че между страните са възникнали правоотношения по
договор за паричен заем по чл.9 и сл. от Закона за потребителския кредит.
Съгласно чл.9, ал.1 ЗПК договорът за потребителски кредит е договор, въз основа
на който кредиторът предоставя или се задължава да предостави на потребителя
кредит под формата на заем, разсрочено плащане и всяка друга подобна форма на
улеснение за плащане.
По отношение на договорите за потребителски кредит е
налице прието европейско законодателство, доколкото защитата на потребителите е
една от целите на Съюза, за изпълнението на която държавите членки са
предоставили компетентност. В изпълнение на тази компетентност ЕИО и ЕО /сега
ЕС/ са издали Директива 93/13/ЕИО и Директива 2008/48/ЕО, които са транспонирани
в българското законодателство съответно в Закона за защита на потребителите и
Закона за потребителския кредит. Чрез тази законодателна уредба е засилена
защитата на потребителите и е гарантирана възможността на националните
юрисдикции да прилагат служебно правото на Съюза при констатиране на
противоречие между договорни клаузи и законодателството на ЕС, доколкото
последното се характеризира със самостоятелен нов правопорядък с непосредствена
приложимост, имащ примат над правото на отделните държави членки. Това
принципно становище е застъпено в множество решения на Съда на Европейския
съюз, чиято тълкувателна практика е задължителна спрямо държавите членки и
техните граждани.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл.11, ал.1, т. 7 - 12 и т. 20, договорът за потребителски кредит е
недействителен. Липсата на всяко едно от тези императивни изисквания води до настъпване
на последиците по чл.22 от ЗПК - изначална недействителност на договора за
потребителски заем, тъй като същите са изискуеми при самото му сключване. Тази
недействителност също е по особена по вид с оглед на последиците й, визирани в
чл. 23 ЗПК, а именно че когато договорът за потребителски кредит е обявен за
недействителен, отговорността на заемателя не отпада изцяло, тъй като съгласно
цитираната разпоредба той дължи връщане само на чистата стойност на кредита, но
не дължи връщане на лихвата и другите разходи по кредита.
Съгласно чл.11, ал.1 от Закона за потребителския кредит
(ЗПК), който е приложим в отношенията между страните договорът за потребителски
кредит се изготвя на разбираем език и съдържа изрично изброени реквизити, сред
които – общият размер на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения
процент по кредита; годишния процент на разходите по кредита и общата сума,
дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит (т. 10) и условията за издължаване на кредита от потребителя,
включително погасителен план, съдържащ информация за размера, броя,
периодичността и датите на плащане на погасителните вноски (т. 11).
По делото е представен Договор за потребителски кредит, в
Приложение №1 към който се съдържат горните реквизити, а именно: общият размер
на кредита и условията за усвояването му (т. 7); лихвения процент по кредита;
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит (т. 10) и условията за
издължаване на кредита от потребителя, включително размера, броя, периодичността и датите на погасителните вноски.
Тези данни са намерили отражение и в представените по делото и приети и
неоспорени от ищеца погасителен план към договора за кредит. Ето защо не са
налице нарушения по член 11, ал.1, т.7, 9, 10 и 11 от ЗПК.
В сключения договор е посочен фиксиран ГЛП в размер на
41,24%, а при положение, че лихвения процент е точно фиксиран в договора и е
ясен за страните, то не може да се приеме, че са нарушени изискванията на
чл.11, т. 9 ЗПК. При фиксирана лихва липсва задължение в договора да се съдържа
информация по чл.11, ал.1, т. 9 ЗПК, както и липсва задължение за информацията
по чл.11, ал. 1, т. 11 относно погасителен план, който да съдържа информация за
размера, броя и периодичността и датите на плащане на погасителните вноски,
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми, дължими при различни лихвени проценти за целите на погасяването.
Неоснователно съдът намира и твърдението на ищеца, че
договорът е нищожен, тъй като с него е уговорен ГЛП от 41,24%, който като бил
повече от 3 –кратния размер на законовата лихва бил в противоречие с
изискванията на чл.26, ал.1 от ЗЗД и уговорен в нарушение на добрите нрави,
като критерии за норми на поведение, установени в обществото, поради следното:
Действително както и сам ищецът твърди няма въведена законова норма
установяваща максимален размер на договорна лихва. Единствената законова
норма в тази връзка е въведеното в
чл.19, ал.4 на ЗПК изискване, че ГПР не може да бъде по-висок от пет пъти
размера на законната лихва по просрочени задължения в левове. В настоящия
случай в процесния договор е уговорен ГПР от 50,0%, който е точно колкото каквото
е законовото изискване, до колкото съгласно ПМС за определяне размера на
законната лихва по просрочени парични задължения, е ОЛП от 0,00 плюс 10 процентни
пункта или 10,0 %, като уговорения в процесния ДПК фиксиран годишен лихвен
процент по заема от 50,00% не надхвърля пет кратния размер на законната лихва
от 50 %. Същевременно според чл.19, ал.1 от ЗПК ГПР по кредита изразява общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен
процент от общия размер на предоставения кредит. Тоест при изчисляване на ГПР в
него е включена и договорната лихва. А след като тя е включена и въпреки това
ГПР не надвишава 50%, респективно изпълнено е изискването на чл.19, ал.4 на ЗПК, то няма как да се приеме да има нарушение на добрите нрави. Това е така,
тъй като ЗПК е специален по отношение на общия закон ЗЗД, и като такъв той
урежда отношенията между потребител и кредитодател по сключените между тях по
реда на ЗПК договори.
На следващо място съдът намира за нужно да отбележи и
това, че свободата на договаряне е дала възможност при съвпадение на волите на
съконтрахентите да уговарят лихва по предоставените в заем парични средства, в
какъвто намерят за удачен размер, стига да не нарушават изискването на чл.19,
ал.4 на ЗПК. Ако законодателят е искал да постави граница до която може да се
договаря размер на договорна лихва, то е щял да го направи отделно от
разпоредбата на чл.19, ал.4 на ЗПК. Освен това съдът намира за неправилно
становището на ищеца, че следва да бъде съпоставяна договорната лихва със
законовата лихва, която и да бъде критерий за максималния й размер. Това е
така, тъй като в случая се касае за особен вид договор за заем, който се
представя от небанкова финансова институция, която не набира средствата от
влогове. Вземането на заемателя е рисково, тъй като не е гарантирано, при което
и то начислява по-висок процент на договорната лихва, тъй като тя служи не само
като форма на възнаграждение за ползване на предоставения от него в заем
финансов ресурс, но и като цена на предоставяната от него услуга. В този смисъл
не бива да се съпоставят договорните лихви с държавно определения размер на
законовата лихва, която се държи при неизпълнение или забавено изпълнение на
задължение, тъй като правната им природа
е различна.
Ето защо и съдът намира, че не се установява соченото от
страна на ищеца нарушение на разпоредбата на
чл.11, ал.1, т.9 ЗПК. Клаузата, установяваща задължението за заплащане
на възнаградителна лихва в размер от 113,71лв. (определен при съпоставяне на
общото задължение по кредита и размера на чистата стойност), при фиксиран
годишен лихвен процент от 41,24%, не е установена в противоречие с добите
нрави. Размерът на годишния лихвен процент съотнесен към задължението на
кредитополучателя за заплащане на главница, и представляващ цената за възмездно
ползване на представения финансов ресурс, е съобразен с изискванията на
добросъвестността, с оглед пазарната икономика и дейността на ответника по
предоставяне по занятие на парични средства срещу възнаграждение.
Съдът счита за
неоснователни възраженията на ищеца за недействителност на договора поради
неспазване на разпоредбите на чл.11, ал.1, т.9 ЗПК, доколкото това условие е
приложимо при променливи лихвени проценти, а в настоящия случай изрично е
предвидено, че се касае за фиксиран годишен лихвен процент. Както националният
закон, така и Директива 2008/48/ЕО не поставят като изискване към съдържанието
на договора посочване на компонентите на всяка една погасителна вноска- каква
част от нея е за погасяване на главница и каква част- за лихва. В този смисъл е
и даденото от СЕС тълкуване в Решение по дело С-42/15, което е задължително за
националните съдилища на основание чл. 633 от ГПК.
От съдържанието на договора се установява, че в същия се
съдържа подробна информация за правата и задълженията на страните, начина на
прекратяването му и други общи разпоредби, като има препращане към ДОУ досежно
начина и условията за предсрочно погасяване и отказ от договора. В уговорените
между страните права на кредитополучателя – чл. 7 и 8 от договора – е
предвидено и правото му на предсрочно погасяване и правото на отказ от договора.
От съдържанието на клаузите по чл.VIII , т.4.2 и 4.3 от
ОУ, към които ДПК препраща, се установява, че в тях се съдържа подробна
информация за правата и задълженията на страните, начина на прекратяването му и
други общи разпоредби досежно начина и условията за предсрочно погасяване и
отказ от договора. С въпросните ОУ
ищецът се е запознал и ги е приел, и конкретно тези по чл.VIII , т.4.2 и 4.3 от
тях
Основателно съдът намира твърдението на ищеца, че налице
нарушение на изискванията на чл.11,ал.1, т.20 от ЗПК, тъй като нито в договора
нито в чл.VIII , т.4.2 и 4.3 от ОУ, има
посочен лихвен процент на ден. Посочени са лихвени проценти, но те са на
годишна база, и за нито един от тях не посочен лихвен процент на ден. А чл.11,
т.20 от ЗПК изрично предвижда при посочване на условията за упражняване на право
на отказ на потребителя от договора, да е посочен лихвения процент на ден. Това
в случая не направено. Поради това и следва и извода, че е налице
недействителност на договора поради неспазеното изискване на член 11, ал.1,
т.20 от ЗПК.
След като е налице и нарушение на изискването на чл.11.,
ал.1, т.20 от ЗПК, то и целия договор за
кредит се явява недействителен, на основание чл.22 от ЗПК.
По делото е представен Договор за предоставяне на
поръчителство от 25.02.2019 г. със страни "Ай Тръст" ЕООД, като
поръчител и С.Г., като потребител, ведно с приложение № 1 към него. Съгласно
описаното в чл. 1 и чл. 8, поръчителят се задължава да сключи договор за
поръчителство с "Кредисимо" ЕАД, по силата на който да отговаря пред
"Кредисимо" ЕАД солидарно с потребителя за изпълнението на всички
задължения на потребителя по договора за потребителски кредит, като за поемане
на тези задължения потребителят дължи възнаграждение на поръчителя в размер на
49,33 лева на месец за периода на действие на договора – 5 месеца, дължимо на
датата на падежа на съответното плащане по кредита съгласно погасителния план
по него.
По отношение на Договор за предоставяне на поръчителство,
съдът намира следното:
Разпоредбата на чл.13, ал. 4, изр. 1 ЗЕДЕП придава
значение на подписан документ само на този електронен документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис. По смисъла на чл. 13, ал.3 вр. чл.16
ЗЕДЕП квалифициран електронен подпис е усъвършенстван електронен подпис, който
е придружен от издадено от доставчик на удостоверителни услуги удостоверение за
квалифициран електронен подпис, отговарящо на изискванията на чл. 24 от ЗЕДЕП и
удостоверяващо връзката между автора и публичния ключ за проверка на подписа, и
е създаден посредством устройство за сигурно създаване на подписа, като
разпоредбата на чл. 13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП допуска страните да се съгласят в
отношенията помежду си да придадат на обикновения електронен подпис стойността
на саморъчен. В случая по делото не
се твърди, а и не се установява, че процесния електронен договор за
предоставяне на поръчителство е подписан от страните с квалифициран електронен
подпис, нито че страните са постигнали съгласие да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен съгласно чл.13, ал. 4, изр. 2 ЗЕДЕП.
Ето защо представеният договор за предоставяне на поръчителство представлява
частен неподписан документ, който не се ползва с формална доказателствена сила
относно авторството на материализираните в него волеизявления. Следователно
авторството на електронния документ подлежи на доказване с всички допустими
доказателствени средства по ГПК. По делото обаче не се установява при условията
на пълно и главно доказване, че страните са постигнали съгласие за сключване
именно на процесния договор за предоставяне на поръчителство.
Няма надлежни доказателства такъв договор за предоставяне
на поръчителство със соченото съдържание да е бил изпратен на ищцовата страна и
същата да е изразила съгласие за сключването му. Веднага след подаване на
заявление за сключването на договор за кредит на пощата си ищеца е получила
имейл с предмет "потвърди получаването на парите до минути", с който
и е указано да въведе получения код, ако не е потвърдила договора за
гарантирано получаване на парите, но както предмета на имейла, така и
наименованието на договора сочи на отношения във връзка с договора за кредит, а
не във връзка с договор за предоставяне на поръчителство.
Но дори и да се приеме, че между ищеца С.Г. и "Ай
Тръст" ЕООД е бил сключен въпросния Договор за предоставяне на поръчителство
от 25.02.2019г., под формата на Електронен документ, то не се установява
поръчителя "Ай Тръст" ЕООД да е изпълнил задълженията си да сключи
договор за поръчителство с кредтодателя „Кредисимо“ ЕАД в изпълнение на своите
задължения по чл.1 и 2 от Договора за поръчителство. При което и няма как да се
приеме, че ищецът изобщо дължи уговореното възнаграждение на Поръчителя, след
като той не е изпълнил своите задължения.
По тези съображения съдът намира, че ответниците не са
провели пълно и главно доказване на обстоятелството, че между страните е налице
валидно облигационно правоотношение по договор за предоставяне на
поръчителство, по силата на което ответникът да дължи заплащане на въз***граждение
на поръчителя в уговорения размер.
Дори и да отговаря на истината твърдението на ответниците,
че ответницата имала предходни сключени договори с двете ответни дружества, то
това не рефлектира върху горния извод на съда.
Само за пълнота следва да се отбележи и че дори да се
приеме, че договор за предоставяне на поръчителство е бил сключен между
страните, то видно от събраните доказателства и в частност от уговорките в
договора между страните и тези в договорите за кредит и поръчителство, между
двата договора е налице такава тясна корелация и взаимозависимост, че
сключването на акцесорния договор за предоставяне на поръчителство на практика
се явява част от сключването на договора за потребителски кредит, т.е. те
следва да се разглеждат като едно цяло/договорът за потребителски кредит не
може да бъде сключен без да е обезпечен, тъй като е налице договорна
обвързаност и между кредитора и поръчителя, с изричната уговорка за изплащане
на възнаграждението по поръчителството наред с това по основното задължение по
кредита, което плащането може да става и по банкова сметка на
"Кредисимо".
Това, както и съотношението на дължимото по договора за
предоставяне на поръчителство възнаграждение и размерът на задължението, за
което ищецът се съгласява да поръчителства, дават основание да се приеме, че
договорът е сключен в нарушение на добрите нрави и конкретно на принципите на
добросъвестността, справедливостта и еквивалентността на насрещните престации.
От извършената по делото служебна справка в търговския регистър се установява,
че кредитодателят "Кредисимо" ЕАД е едноличен собственик на капитала
на поръчителя "Ай Тръст" ЕООД,
което е индиция за знание у кредитора за наличието на допълнителни такси
по договора под формата на уговорено възмездно поръчителство още към момента на
сключването му. А и последното е овластено да приема вместо поръчителя
изпълнение на задължението за заплащане на възнаграждението/. Така на практика
с обособяването на отношенията по обезпечаване на кредитното правоотношение в
отделен договор, се цели заобиколянето на закона и забраната за уговаряне на
допълнителни такси във връзка с усвояването и управлението на договора- чл.
10а, ал. 2 от ЗПК. Отговорността към поръчителя за заплащане на възнаграждение
е неделима от тази по кредитното правоотношение и затова следва да се включи в
общия размер на разходите по кредита.
Ето съдът намира, че компонентът "вноска
гарант" от последващия погасителен план е следвало да се включи към ГПР по
кредита, тъй като се обхваща от легално дадената дефиниция в § 1, т. 1 от ДР от
ЗПК за общ разход.
Доколкото в чл. 19, ал. 1 от ЗПК е предвидено, че
годишният процент на разходите по кредита изразява общите разходи по кредита за
потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит, то със сключването на договора за поръчителство,
кредиторът е предвидил възнаграждение за поръчителство, което по своята същност
представлява разход, пряко свързан с договора за потребителски кредит и
невключването на това възнаграждение в общите разходи по кредита представлява
заобикаляне на забраната на чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Поради което и договорът на
това основание следва да се счита нищожен.
Сключването на договор за предоставяне на поръчителство
срещу възнаграждение със свързано с кредитодателя лице е способ за заобикаляне
на императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Уговорката за заплащане на
такава допълнителна услуга поставя в по-неблагоприятна позиция потребителя, не
защитава правата му като по-слаба страна в правоотношението и води до
значително неравновесие между правата и задълженията на страните по процесното
правоотношение.
Изложеното по-горе е още едно основание да се приеме, че
процесния ДПК е нищожен.
От друга страна съдът споделя становището на ищеца, че
сключеният между него и "Ай Тръст" ЕООД договор за предоставяне на
поръчителство е нищожен поради противоречие с добрите нрави на осн. чл. 26, ал.
1 от ЗЗД, както и поради заобикаляне на закона - на императивната норма на
чл.19, ал.4 от ЗПК, установяваща максимален размер на ГПР.
Нищожността на договора поради противоречие с добрите
нрави произтича от това, че с него, срещу поетото от "Ай Тръст"ЕООД
задължение за поръчителство по договора за потребителски кредит ответника се е
задължил да заплати възнаграждение в общ размер на 246,65 лв., платимо на 5
месечни вноски от по 49,33 лв.
Защитата на потребителя като икономически по-слаб субект
е принцип, проведен в редица правни норми на националното законодателство,
както и в специалния ЗЗД. Тъй като в чл.145, ал.2 от ЗЗП законодателят е
възприел разрешението, че съответствието между цената и предоставената стока
или услуга не може да бъде предмет на преценка за неравноправност, съдът счита,
че приложение следва да намерят общите правила, установени в ЗЗД.
Съгласно постоянната практика на ВКС противоречие с
добрите нрави е налице, когато сделката противоречи на общо установените
нравствено етични правила на морала, когато се нарушава правен принцип, който
макар и да не е изрично формулиран законодателно, спазването му е проведено
чрез създаване на други разпоредби, част от действащото право. Понятието
"добри нрави" предполага известна еквивалентност на насрещните
престации и при тяхното явно несъответствие се прави извод за нарушение, водещо
до нищожност на сделката. Преценката за нищожност поради накърняване на добрите
нрави следва да се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на
договора. Вярно е, че чл. 9 от ЗЗД предвижда свобода на договарянето,
позволяваща на двете страни да направят конкретна преценка относно
необходимостта от насрещните престации и тяхната взаимна еквивалентност, но все
пак тази свобода се рамкира от приложимите към правоотношението законови
разпоредби и от "добрите нрави". Нарушаването на императивно
поставените корективи води до нищожност на сделката.
Следва да се отбележи още, че по делото не само няма
данни, но не се и твърди ответника „Кредисимо“ ЕАД, след като е получил
плащания за възнаграждения по Договора за поръчителство, да е предоставил тези
суми на втория ответник „Ай Тръст“ ЕООД, а като не се установява да е бил
сключен между тях договор за поръчителство, то не имал и основание както да ги
получи така и да ги предостави на поръчителя „Ай Тръст“ ЕООД.
Ето защо и искът за прогласяване на недействителност на Договор
за потребителски кредит № 1238492 от 25.02.2019г., сключен от ищеца с ответника „Кредисимо” ЕАД, като противоречащ
на императивни изисквания на Закона за потребителския кредит, е основателен и
като такъв ще се уважи.
Основателен и като такъв ще се уважи и искът за прогласяване на нищожност на Договор за
предоставяне на поръчителство от 25.02.2019г., в който ответника "Ай
Тръст" ЕООД, участва в качеството на поръчител и ищеца С.Г. в качеството
на потребител, като противоречащ на добрите нрави.
Предвид прогласяване на нищожност на Договор за
потребителски кредит № 1238492 от 25.02.2019г., то на осн. чл. 23 от ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
По делото е установено, че чистата стойност на кредита е
500лв. Установено е също и че ищеца е изпълнил изцяло задълженията си като е
заплатил по кредита сума в размер на общо 705,80лв., в това число: 500лв. –
главница; 41,79лв – договорна лихва; 0,80лв – лихва за забава; 15,22лв. –
административни разходи и 147,99лв. – разходи за поръчителя Ай Тръст. При което
разликата между чистата стойност и заплатените средства или сумите от 57,81лв.,
сбор от 41,79лв. – договорна лихва; 0,80лв – лихва за забава; 15,22лв. –
административни разходи договорна лихва и 147,99лв. - възнаграждение на
гаранта се явяват недължимо платени и
поради това подлежат на връщане. Ищецът обаче е претендирал връщане само на
заплатената от него договорно лихва, но не й наказателна лихва и
административни разходи, поради което и следва да му се върне само
претендираната като заплатена договорна лихва, размерът на която според ССЕ
е 41,79лв.
Ето защо и ще се осъди ответникът „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца недължимо заплатените суми,
а именно сумата от 41,79лв.– договорна лихва.
Неоснователен се явява осъдителния иск на ищеца предявен
срещу ответника Ай Тръст ЕООД за осъждането му да заплати сумата от 552,19лв. –недължимо
заплатено възнаграждение за дружеството гарант, поради следното: По делото
липсват каквито и да било доказателства за това от ищеца да е заплатена сумата в
размер на 552,19лв., която и да е получена от Ай Тръст. Всъщност като липсва
договор между двамата ответници Кредисимо и Ай тръст, то не е налице и
основание за предоставяне на заплатеното от ищеца на Кредисимо възнаграждение
за дружеството гарант. На следващо място и не се установява ищецът да е
заплатил претендираната сума от 552,19лв.- възнаграждение за гаранта, нито се
установява да е поето задължение в този размер. Вместо това се установява, че
поето от ищеца задължение за заплащане на възнаграждение на дружеството гарант
е в размер на 246,65лв., като дори и в този размер не платено, а заплатена сума
в размер на 147,99лв. - възнаграждение на гаранта, която според ССЕ е получена
от Кредисимо ЕАД. При иск за връщане на недължимо заплатени суми в тежест на
ищеца е да докаже в условията на пълно и главно доказване, че претендираните от
него като недължимо платени суми са получени от този от когото иска връщането
им. Това в случая не е направено от ищеца. Ето защо и този иск ще се отхвърли ,
като недоказан и от тук неоснователен.
Предвид отхвърляне на главния осъдителен иск срещу ответника Ай Тръст ЕООД за осъждането му да
заплати сумата от 552,19лв. –недължимо заплатено възнаграждение за дружеството
гарант, то сбъднало вътрешно процесуалното условие за разглеждане на
евентуалния иск, за осъждане на ответника „Кредисимо“ ЕАД за заплащане на
същата сума, като недължимо заплатена.
Този иск е основателен, по изложението по-горе
съображения, но само до размера от 147,99лв. – платено възнаграждение на
гаранта, която и сума се установи да заплатена от ищеца и получена от „Кредисимо“
ЕАД, на основание установени за нищожен Договор за гаранция от 25.02.2019г. Ето защо ще се осъди „Кредисимо“ ЕАД да заплати на ищеца сумата от 147,99лв. – недължимо
платено възнаграждение за гаранта. А над този размер и до пълния претендиран
такъв от 552,19лв. –възнаграждение за
дружеството гарант , искът е неоснователен и като такъв ще се отхвърли.
По отношение на
разноските съдът намира следното:
Право на разноските в настоящото производство, на осн.
чл.78, ал.1 ГПК е възникнало за ищеца, предвид изхода от спора и уважаване на предявените
конститутивни искове както и частично но осъдителните, такива са и претендирани.
Видно от ДПЗС ищеца е представляван от адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № **********
и адрес гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11. Процесуалното
представителство е осъществено безплатно при условията на чл.38, ал.2 от ЗА на
материално затруднено лице. Цената на главните искове е съответно: на
конститутивните– 552,70лв. и 552,19лв., а на осъдителните 52,70лв. и 552,19лв.
или общо 1709,78лв. Съгласно чл.2, ал.2
от НМРАВ-в случаите по чл. 38, ал. 2 от Закона за адвокатурата полагащото се
адвокатско възнаграждение се определя от съда. А съгласно чл.7, ал.2, т.2
минималното възнаграждение при цена на иска до 1000лв. е 300лв. Тоест при цена
на четирите иска всеки от които е под 1000лв., минималното възнаграждение е 1200лв.,
съгласно чл.2у ал.5 от НМРАВ По делото са проведени реално 2 заседания, като
работата на адвоката е концентрирана в изготвяне на искова молба и изслушване
на ССЕ. Уважени са само два от
конститутивните искове и частично осъдителните. Ето защо и съдът намира, че
обоснован е размер на възнаграждение на адв.Ф. от общо 694,12лв. (2х300лв. +
94,12лв.), която и сума ще се осъдят ответниците да заплатят на този адвокат.
Предвид изхода от спора и частично уважаване на
предявените искове срещу ответника Кредисимо, той има право на разноски по
съразмерност, като е представляван от юрисконсулт и е претендирал такива от
300лв. общо за трите иска. Уважен е изцяло конститувния иск както и частично
осъдителните искове предявени срещу него. Ето защо и на този ответник ще се
присъдят разноски в размер на 102,94лв. по съразмерност с отхвърлената част от
исковете, която и сума ще се осъди ищеца да заплати на Кредисимо ЕАД.
Предвид изхода от спора и частично уважаване на
предявените искове срещу ответника Ай Тръст, той има право на разноски по
съразмерност, като е представляван от юрисконсулт и е претендирал такива от
300лв. общо за двата иска. Уважен е изцяло
конститувния иск и е отхвърлени осъдителния. Ето защо и на този ответник ще се присъдят
разноски в размер на 150 лв. по съразмерност с отхвърлената част от исковете,
която и сума ще се осъди ищеца да заплати на Ай Тръст ЕООД.
С оглед изхода на делото на ответниците ще се възложат и
направените разноски за ССЕ от 250лв., при изплатени в този размер от БС, както
и на осн. чл.78, ал.6 ГПК дължимата държавна такса от 200,0лв., като се осъдят ответниците
да ги заплатят на РС Велинград.
Мотивиран от горното съдът,
Р
Е Ш И :
ПРОГЛАСЯВА за недействителен Договор за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019г.
сключен между С.Н.Г., ЕГН ********** *** и “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център
„България”, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл. 143 ЗЗП вр. с чл.19, ал. 4 ЗПК.
ПРОГЛАСЯВА за недействителен Договор от 25.02.2019г. за
поръчителство на задълженията по Договор за потребителски кредит № 1238492/25.02.2019г.
сключен между С.Н.Г., ЕГН ********** *** и „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД , ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес
център „България”, на осн.чл. 26, ал. 1, пр. 1 ЗЗД вр. с чл.19, ал. 4 ЗПК, като противоречащ на
добрите нрави, като ОТХВЪРЛЯ искът по чл.55 от ЗЗД, за осъждане на „АЙ ТРЪСТ“
ЕООД да заплати 552,1лв. – недължимо заплатено възнаграждение на дружеството
гарант, като неоснователен.
ОСЪЖДА “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”, да заплати на С.Н.Г., ЕГН ********** ***, на осн. чл.55 от ЗЗД, СУМАТА от 41,79лв. (четиридесет и
един лева и 79ст.)– представляваща
недължимо платена договорна лихва, както и СУМАТА от 147,99лв. (сто четиридесет и седем лева и 99ст.)- представляваща
недължимо платено възнаграждение на дружеството гарант, като отхвърля исковете
над тези размери до пълните претендирани такива от 52,70лв. за договорна лихва
и 552,1лв. за възнаграждение за дружеството гарант, като неоснователни.
ОСЪЖДА “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България” и „АЙ
ТРЪСТ“ ЕООД , ЕИК *********, със седалище и адрес на управление: гр. София,
бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”, да заплатят на адв. Д.Л.Ф. от САК с личен № ********** и адрес
гр.София, ул. Петър Парчевич“ №26, ет.4, ап.11, Сумата от 694,12лв.
(шестстотин деветдесет и четири лева и 12
ст.) - разноски по делото на осн.чл.38, ал.2 от ЗА, представляваща
адвокатски хонорар за процесуално представителство, А на РС Велинград СУМАТА
от 200,0 лв. (двеста лева) –
разноски в производството за държавна такса и СУМАТА от 250 лв. (двеста и петдесет лева) – разноски в производството за
ССЕ.
ОСЪЖДА С.Н.Г., ЕГН ********** ***, да
заплати на “КРЕДИСИМО” ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център „България”,
СУМАТА от 102,94
лв. (сто и два лева и 94ст.) – разноски в производството за юрисконсултско
възнаграждение, както и на „АЙ ТРЪСТ“ ЕООД , ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, бул.„Витоша” № 146, ет.2, Бизнес център
„България”, СУМАТА от 150,00 лв. (сто и петдесет лева) –
разноски в производството за юрисконсултско възнаграждение, по съразмерност с
отхвърлената част от исковете.
Решението може да се обжалва с въззивна жалба пред ОС Пазарджик
в двуседмичен срок от съобщаването му на страните, а копие от него да се
изпрати на страните заедно със съобщението.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ:.......................................