МОТИВИ към ПРИСЪДА № 30 от 16.08.2018г. по НЧХД № 2813/2017г.
по описа на Районен съд Несебър, VI състав,
Валери Събев.
С.Н.К.
е подал тъжба против С.А.Е.
и Е.С.Е. за това, че на 29.06.2017г., около 21:00 часа, в стая 610, ет. 6 на
хотел „Г.Х.С.В.” в гр. С.В., на публично място, го нарекли в негово присъствие
и при изпълнение на службата му с унизителни за честта и достойнството му думи
– „сволочь” и „блядь”, като обидата е разпространена по друг начин – в редица
медии и деянието е извършено при условията на чл. 26 НК. С тъжбата е предявен и
граждански иск, впоследствие редуциран до сумата от 2500 лв., представляваща
обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди.
И.Х.М.
е подал тъжба против С.А.Е.
и Е.С.Е. за това, че на 29.06.2017г., около 21:00 часа, в стая 610, ет. 6 на
хотел „Г.Х.С.В.” в гр. С.В., на публично място, го нарекли в негово присъствие
и при изпълнение на службата му с унизителни за честта и достойнството му думи
– „сволочь” и „блядь”, като обидата е разпространена по друг начин – в редица
медии и деянието е извършено при условията на чл. 26 НК. С тъжбата е предявен и
граждански иск, впоследствие редуциран до сумата от 2500 лв., представляваща
обезщетение за претърпените от престъплението неимуществени вреди.
С
разпореждане № 13 от 29.01.2018г. производствата по двете тъжби са обединени на
основание чл. 41, ал. 1 НПК, като е постановено да продължат по НЧХД № 2813/2017г. по описа на Районен съд
Несебър
Тъжителят
К. лично описва в пълнота реализираните според него факти. Иска подадената
тъжба да бъде уважена.
Тъжителят
М. лично описва в пълнота реализираните според него факти. Отправя искане
тъжбата му да бъде уважена и подсъдимите да получат наказание за действията си
и нанесената му обида.
Повереникът
на двамата тъжители счита, че от събраните по делото доказателства безспорно се
установява, че въведеното с тъжбите обвинение е извършено и от двамата
подсъдими. Намира за установено, че на 29.06.2017г. двамата тъжители, в
качеството си на длъжностни лица и полицейски органи, по подаден сигнал са
посетили хотел „С.У.” във връзка с изхвърлен предмет по стъкления купол на хотела.
Качили се до апартамент № ****, от където бил хвърлен предметът, заедно със
свидетеля Н.Д.. Почукали на вратата, отворили двете съпруги на подсъдимите
Егорови и ги поканили да влязат, като двамата тъжители се представили за
полицаи, съответно носели униформи, доказващи длъжностното им качество. След
като влезли в стаята, лежащият там С.Е. първоначално обидил С.К., след това
нападнал с удари И.М. и също го обиждал с думите „блядь” и „сволочь”. Навежда,
че свидетелят Н.Д. в разпита си е категоричен, че обидите са насочени към
двамата полицейски служители. Сочи, че според свидетеля думите са използвани от
рускоговрящите граждани като обида, ругатня и псувня. При тези данни намира, че
и двамата подсъдими са осъществили от обективна страна престъплението. Обръща
внимание, че в цялата схватка са участвали и други служители на хотела, както и
свидетелят К.С., който заявил, че и двамата подсъдими са буйствали, били са в
нетрезво състояние. Обръща внимание, че според този свидетел през цялото време
подсъдимите са обиждали всички, вкл. и полицаите. Сочи, че това се установява и
от показанията на свидетеля П.П.. Навежда, че този
свидетел е чул използването на думите „фашисти” и „блядове”, които са в множествено
число. Навежда, че според този свидетел обидите са били насочени към всички, но
преимуществено към двамата тъжители. Намира, че за нанесените обиди може да се
съди и от свидетелските показания на
свидетелката Е., като развива доводи в тази насока. Акцентира върху
обстоятелството, че свидетелката А. също е видяла сериозен бой и е възприела, че
Егорови са крещели „фашисти”, „блядь” и други обиди. Сочи, че свидетелите са
абсолютно категорични в показанията си, че това са обидни думи. Счита, че това
са ругатни, които се използват в руския език, които представляват по мнение на
съответните свидетели обиди, ругатни и псувни. Намира за абсолютно безспорен
факт, че и двамата подсъдими са нанасяли обидите и срещу двамата служители. По
отношение на свидетелските показания на свидетелките Егорови моли същите да
бъдат ценени по чл. 119 НПК, тъй като и двете са съпруги на подсъдимите, а по
делото липсват други доказателства, които да доказват изнесените от тях данни. Обръща
внимание, че нито един друг свидетел няма родствена връзка с тъжителите. Затова
счита, че показанията на другите свидетели са обективни, всестранни и пълни. По
отношение на претърпените от двамата тъжители неимуществени вреди, счита, че от
показанията на свидетеля Д.С.и свидетелката В.Г.се установява, че цялото това
деяние е оказало изключително тежко влияние върху тъжителите. Тъжителят К. се
затворил вкъщи, не излизал, изключително много отслабнал, всички от града му,
който е с малко население, му се подигравали. Акцентира върху обстоятелството,
че той се чувства изключително унизен и обиден от нанесената му обида. Счита,
че като командир на отделение, това се е отразило и по отношение на неговите
подчинени. Намира същото за относимо и към тъжителя И.М., който също се чувствал
унизен и обиден от всички действия на подсъдимите, които са нанесени спрямо
него и другия тъжител, в качеството им на длъжностни лица. Обръща внимание, че
той не излизал, изключително много се е депресирал, наричали го „мишка”, всички
разбрали. Счита за безспорно установено, че обидата е нанесена публично, тъй
като е в присъствието на повече от две лица. Твърди, че е налице е и другият
квалифициращ признак, а именно, че обидата е нанесена по отношение на
длъжностни лица по повод изпълнение на служебните им задължения. Намира, че от
субективна страна безспорно се установява от разпита на свидетелите, че и
двамата подсъдими са съзнавали значението на думите, които са произнасяли и
които са били насочени срещу двамата тъжители. Счита, че С.Е. и Е.Е. са съзнавали, че действията им са насочени към
длъжностни лица – полицейски служители. Сочи, че и двамата тъжители са
възприели изразите като обидни, тъй като и двамата работят в Бургас и областта,
където е наситено с рускоговорящи граждани. Навежда, че лицензираният превод по
делото също свидетелства за това, че тези думи са обидни и се използват в
руския език като обидни такива. Счита за доказан размера на гражданката
претенция. Моли за присъждане на направените по делото разноски. Прави
възражения за прекомерност на адвокатския хонорар на защитника на подсъдимите,
тъй като делото не е от правна или фактическа сложност. Акцентира върху
показанията на св. П., който завил, че са нанесени обиди. Сочи, че именно защото
двамата полицаи са млади е нормално да преживяват случилото се по-трудно.
Защитникът на
подсъдимите моли да бъдат оправдани по повдигнатите обвинения поради
недоказаност. Намира, че при събиране на доказателствата не се установява конкретна
деятелност за някой от подсъдимите. Акцентира върху обстоятелството, че
свидетелите са използвали израза „Те”, без да конкретизират за кои лица става
дума. Счита за установено от фактическа страна, че полицаите са влезли в частен
дом, без да бъдат поканени, без да имат изричното съгласие на живеещите там.
Сочи, че полицейските служители са нахълтали заедно с охранителя Н.Д., който е
и свидетел по делото и който е в обтегнати отношения с подсъдимите по повод
облигационен договор. Намира за доказано по делото, че Е.Е.
е бил изсуркан от леглото, дърпан за крака. Сочи, че
дори Е.Е. да е бил пиян, това не го прави опасен до
степен да влизат в дома му без разрешение. Твърди, че свидетелите не са
категорични за думите и разговора, който се е провел. Прави анализ на
показанията на свидетелите в тази насока. Намира, че от лингвистичната
експертиза става ясно, че думата „блядь” не се използва като самостоятелна
обида, а в израз за подсилване на някакъв ефект. Намира за възможно в тона на
руския език същата дума да е използвана по този начин. Сочи, че полицейските
служители не са много добре с нивото на владеене на руски език – по техни данни.
Обръща внимание на показанията на свидетеля П.П.,
който казал, че подсъдимите са мучали и нищо не им се разбирало. Навежда, че всички
свидетели твърдят, че отвън на апартамента е имало страшна суматоха, всички са
крещели, всички са викали, чували се думите „фашисти”. Счита, че думата „фашисти”
не е обидна. Обръща внимание на обстоятелството, че подсъдимите нямат отношение
към разпространяването на видеозаписите. Твърди, че служителите на реда са
превишили правата си, злоупотребили са с тях и са стресирали хората. Намира, че
не е било нужно да нахълтват в дома на тези хора. Излага, че ако не бяха злоупотребили
с правата си може би този инцидент нямаше да ескалира така. Счита за неверни
твърденията на тъжителите, че от деянието били стресирани и депресирани, тъй
като продължили да ходят на работа и да излизат, не ползвали болничен или психологическа
помощ. Сочи, че дори подсъдимите да бъдат признати за виновни неимуществените
вреди следва да се овъзмездят по справедливост, а не
по искания от тъжителите начин. Моли гражданските искове да бъдат отхвърлени
като недоказани по основание и размер. Моли за оправдателна присъда. Претендира
присъждане на съдебно-деловодните разноски - адвокатски хонорар. Моли в случай,
че подсъдимите бъдат оправдани по обвинението по чл. 148, ал. 1, т. 2 НК също
да се присъди част от адвокатския хонорар. Моли да се вземе под внимание и да
бъде оценено и поведението на тъжителите при постановяването на присъдата.
Съдът, след като прецени събраните по делото
доказателства и взе предвид становищата и възраженията на страните, намира за
установено следното:
По делото се установя следното от фактическа страна:
Подсъдимият С.А.Е. е роден на ***г. в гр. Москва, Русия, жител
на Руската Федерация, с паспорт № *********, с адрес в гр. Москва, ул. „Л.Б.” №
5/72, женен, неосъждан, пенсионер.
Подсъдимият Е.С.Е. е роден на ***г. в Украйна, жител
на Руската Федерация, с паспорт № *********, с адрес в Руската Федерация, гр. Л.,
ул. „М.” № 5/194, женен, неосъждан.
През лятото на 2017г. двамата подсъдими, които са
баща и син, заедно със съпругите си (свидетелките Ирина Е. и Е.Е.) пребивавали в „Г.Х.С.В.” (с друго наименование „С.У.”)
– в апартамент № А 610. По същото време като пиколо в хотела работел свидетелят
Н.Д.. Управител на етажната собственост в комплекса била св. А.. Свидетелят С.
пребивавал в хотела като представител на инвеститора, който строил сградите, а
св. П. живеел в хотела, тъй като участвал в извършването на ремонт.
На 29.06.2017г. св. Д. се намирал в комплекса.
Същият живеел в съседната на Егорови стая и бил на терасата. Оттам той видял,
че от апартамента на Егорови излетяла чаша и ударила купола над ресторанта,
който бил стъклен. Чашата счупила стъклото. На терасата на апартамент А 610 в
този момент се намирал подсъдимият Е.Е. по бельо.
Свидетелят Д. се насочил към апартамента на подсъдимите, но му отворила
възрастна дама – Е.Е., която само му махнала с ръка и
затворила вратата. При това положение Д. предупредил управителя на комплекса за
възникналата ситуация. В качеството си на управител св. Антонова се обадила на
телефон 112 и сигнализирала на полицията за възникналия инцидент. След известно
време в комплекса пристигнали полицейските служители С.Н.К. (на длъжност
„командир на отделение” в група „Охрана на обществения ред” на сектор
„Охранителна полиция” към РУ Несебър) и И.Х.М. (на длъжност „старши полицай” в
група „Охрана на обществения ред” на сектор „Охранителна полиция” към Първо
районно управление Бургас). Видно от седмичен график за определяне на
полицейските органи, деня и времето за непосредственото изпълнение на ППД при
РУ Несебър за периода 26.06.2017г. – 02.07.2017г. (на л. 79 – л. 80 от
материалите по ДП) за времето от 19:30 часа на 29.06.2017г. до 07:30 часа на
30.06.2017г. служителите К. и М. били на работа, като част от смяна „А”. Полицейските
служители били посрещнати от А. и насочени към апартамента, от който била
хвърлена чашата, като св. Д. ги съпроводил до него. Почукали на вратата, като
им отворила св. Е.Е., пред която те се представили и
поискали документи за самоличност. Св. Е. ги поканила да влязат и двамата
тъжители заедно със св. Д. влезли в апартамента – А 610. Е.Е.ги
завела до едната стая, в която бил по-възрастният мъж – С.Е.. Св. Д. заявил, че
С.Е. не е хвърлил чашата, поради което отишли в другата стая и там Д. посочил
на полицейските служители Е.Е. като лицето, хвърлило
чашата. Е.Е. лежал на леглото в стаята, която се
намирала в дясната част на апартамента. М. и К. се легитимирали пред подсъдимия
Е.Е. и му поискали документ за самоличност. В този
момент той скочил и се нахвърлил върху К., крещейки думите „блядь” и „сволочь”.
Е.Е. повалил К. на земята, а от другата стая влетял и
С.Е., който се нахвърлил върху М. със същите думи и с ритници. Св. Д. се опитал
да ги разтърве, а полицейските служители викали „Спрете, полиция”, но двамата
подсъдими не спирали да буйстват и да крещят, вкл. и думите „блядь” и
„сволочь”. Думите били насочени и към двамата полицейски служители, като това
продължило и в коридора на апартамента. През цялото време тъжителят М. викал
„Спрете да буйствате, полицейско разпореждане”, но подсъдимите не му обръщали
внимание. В същото време в коридора пред апартамента вече се били качили и
свидетелите П. и С.. Св. С. бил пристигнал на етажа почти едновременно с
полицейските служители и св. Д., като станал свидетел на момента, в който те
влезли в апартамента. Той останал отвън, но чул отвътре шумотевица и
блъсканица, като чукал по вратата. След известно време вратата се отворила и С.
забелязал как вътре полицаите и св. Д. се борят с подсъдимите. От позицията си
св. С. чул, че руснаците отправят обиди към всички, вкл. и към полицаите. Св. П.
също бил отвън по време на борбата вътре в апартамента и чул викове. Междувременно
полицейските служители с помощ и от св. Д. успели да изведат подсъдимите от
апартамента. На излизане от апартамента св. П. възприел как подсъдимите крещят
на всички, вкл. и на полицейските служители думите „блядь” и „фашисти”. Борбата
продължила и в коридора пред апартамента, като в нея се включили свидетелите С.
и П.. В този момент на мястото се явила и свидетелката А., която също възприела
борбата между руските граждани от една страна и полицейските служители, които
получавали помощ от свидетелите П., С. и Д.. Подсъдимите оказвали съпротива
през цялото време и продължавали да викат срещу всички, вкл. и срещу
полицейските служители в коридора на хотела, като употребявали думите „блядь” и
„фашисти”. Съпротивата им продължила през цялото време докато с общи усилия били
вкарани в полицейски автомобил, намиращ се пред хотела и транспортирани до РУ
Несебър. Съдействие в съпротивата им оказвала и св. Е.Е.,
която пречела на задържането им, удряла с ръце и драскала както полицейските
служители, така и свидетелите – в това число С. и П.. Свидетелите възприели, че
полицаите са и пострадали от инцидента – със скъсани пагони, травми по тялото.
Свидетелите П., А., С. и Д. възприели като обидни използваните от руснаците
изрази. На другия ден след задържането на подсъдимите, полицейски служители от
РУ Несебър отново пристигнали в хотела, заедно с Е.Е.,
за да търсят документи за самоличност на лицата. Получили съдействие от св. Д.,
който ги завел до стаята и останал отвън докато те търсят документите вътре.
Непосредствено след инцидента – на 30.06.2017г. М.
се прибрал в дома си около 10:30 часа. Там бил посрещнат от св. Георгиева –
майка на съпругата му, която била в дома му, за да помага в отглеждането на
малкото дете, което имат. М. бил пребит – като Георгиева възприела следи от
побой по лицето и по тялото му. Забелязала, че е унижен. Пред Георгиева той
обяснил, че в гр. С.В.двама руснаци оказали съпротива при задържане,
съпроводена с обиди и псувни. Св. Георгиева установила, че след случая в блока
започнали да се му се подиграват, тъй като клип от инцидента излязъл в медиите.
М. бил наричан „мишка”, два месеца не излизал от вкъщи, бил потиснат. Пред
Георгиева споделил, че го наричали „блядь” и „сволочь” и „дурак”, разпознати от
нея като обидни думи. М. изпитвал срам да се покаже пред хората и не излизал от
вкъщи, споделял, че за три години стаж в София така не е бил обиждан и
унижаван.
От своя страна св. Стайков, като близък приятел на
св. К., възприел, че след инцидента тъжителят приел ситуацията тежко, свалил
килограми, не ходел на работа. Тъй като К. е от гр. Айтос в града му се
говорело „Пак биха полицаите”. Пред С.К. споделил, че бил обиждан от руските
граждани с думите „блядь” и „сука”. От държанието на К. се усещало, че той има
нужда от помощ.
От извършения легализиран превод на думите „блядь”
и „сволочь”, приет като писмено доказателство по делото, се установява, че
думата „блядь” е грубо и вулгарно именително за женски род и се използва за
развратна, разпусната жена – курва. Използва се и като междуметие или частица
за емоционално подсилване на казаното. От своя страна „сволочь” е груба дума,
която се използва за лош, подъл човек, мръсник, негодник, или като събирателно
за такива хора.
За
да достигне до изводите си относно фактическата страна спора съдът в пълнота
кредитира показанията на свидетелите Георгиева, Д., С., Стайков, А. и П.. В
тази връзка на първо място следва да се отбележи, че основен очевидец на
инцидента в частта му, очертана в подадените до съда тъжби, е свидетелят Д..
Показанията на всички разпитани по делото свидетели, вкл. и на Е.и И.Е.са
еднопосочни и са в насока, че Д. влязъл в апартамента, заедно с полицейските
служители. Видно от тъжбите обвинението е повдигнато именно за нанесени в
апартамента обиди, поради което Д. е пряк очевидец на инцидента, тъй като е бил
в апартамента. Показанията му са категорични и последователни и са в насока, че
и двамата подсъдими в апартамента оказвали съпротива и крещели думите „блядь” и
„сволочь”. Категоричен е, че тези думи били насочени както към него, така и към
полицейските служители. Съдът кредитира показанията на този свидетел и намира,
че липсват данни същият да е заинтересован. Не са налице и противоречия в
показанията му, като изтъкнатото от защитника на подсъдимите, че при разпит по
образувана прокурорска преписка той е дал други показания не се установи при
повторния му разпит по настоящото дело. Свидетелят е категоричен, че по време
на инцидента е влязъл заедно с полицейските служители в апартамента, а тези
негови показания се потвърждават от абсолютно всички други доказателства,
събрани по делото. Установява, се че той е посещавал с полицейски служители
апартамента на подсъдимите и на следващия ден и в този ден не е влизал вътре,
поради което няма спор, че в момента на инцидента Д. е бил в апартамента и е
станал свидетел на отправените думи и изрази. Показанията на този свидетел се
потвърждават в пълнота и от показанията на останалите свидетели, разпитани по
делото. Свидетелите Георгиева и Д., възпроизвеждат в процеса дадените пред тях
обяснения от тъжителите във връзка с инцидента. От показанията на свидетелката
Георгиева се установява, че пред нея св. М. споделил, че е наричан от
подсъдимите с думите „блядь” и „сволочь”, като възприел същите като обидни.
Самата свидетелка сочи, че приема тези думи за обидни. Т.е. с показанията на
тази свидетелка по косвен начин се затвърждават показанията на св. Д., който е
възприел употребата именно на тези думи. От своя страна тъжителят К. е обяснил
пред св. Стайков, че е наричан с обидни думи, сред които и „блядь”. По този
начин показанията на св. С.също подкрепят (по отношение на тези дума)
изнесеното от Д.. Показанията на св. С. също потвърждават тези на Д., тъй като С.
е бил в коридора пред апартамента през цялото време, но не е влязъл вътре.
Свидетелят С. сочи, че през цялото време е чувал какво се говори вътре и
възприемал използването от руските граждани на обидни думи както срещу всички
останали, така и срещу полицейските служители. Използването на обидни думи е
продължило и в коридора пред апартамента, където С. е станал пряк очевидец на
това поведение. Вярно е, че свидетелят не си спомня конкретно да са използвани
думите „блядь” и „сволочь”, но показанията му за използването на обидни думи от
руските граждани са показателни за тяхното поведение вътре и извън апартамента
и подкрепят показанията на св. Д.. Използването на думата „блядь” от
подсъдимите се потвърждава и от показанията на св. П., който е възприел обидите
още докато подсъдимите и тъжителите са излизали от апартамента, а след това и в
коридора. Свидетелката А. също потвърждава, че думата „блядь” е използвана от
подсъдимите в коридора, като последната е станала свидетел на инцидента именно
на този етап. Следователно показанията на всички тези свидетели потвърждават в
различна степен изнесеното от Д. относно конкретните изрази, използвани от
подсъдимите, като съдът намира за напълно логично използването на думите да е
продължило и извън апартамента и там да е възприето и от други лица, освен Д..
Поради тази причина показанията на св. Д. следва да се кредитират изцяло. Не се
споделя тезата на защита, че свидетелите не са индивидуализирали кои са тези
„ТЕ”, които са използвали думите. Всеки от свидетелите по ясен и недвусмислен
начин е конкретизирал, че и двамата подсъдими са викали и са използвали
съответните думи. Част от свидетелите, които знаят имената им, са
конкретизирали, че става въпрос за господа Егорови (св. А., св. Д.), а
останалите свидетели са посочили, че думите са използвани от двамата мъже –
руски граждани (св. П., св. С.). Ето защо деятелността на подсъдимите е описана
по пълен и конкретен начин от свидетелите. Не може да се приеме и тезата, че
свидетелите нямало как да разпознаят обидите, тъй като по данни на св. П.
руските граждани „мучали” и нищо не им се разбирало. Показанията на св. П.
категорично са в насока, че е възприел определени конкретни думи, като това не
е пречка в определени етапи от развилия се инцидент да са използвани и думи,
които той не е разбрал.
По
отношение на показанията на свидетелките Е.и И.Е.на първо място следва да се
има предвид, че същите е необходимо да се преценяват внимателно с оглед
роднинските връзка между тях и подсъдимите (Е.Е.е
майка на Е.Е. и съпруга на С.Е., а Ирина Е. е съпруга
на Е.Е.). При тази преценка съдът достигна до извод,
че в по-голямата им част показанията на тези свидетелки съответстват на
описаната от другите свидетели фактическа обстановка. Те потвърждават за
посещението на полицейските служители на посочените дата и час, за борбата,
която е имало между полицейските служители и подсъдимите, за участието на
останалите свидетели в инцидента, за арестуването на подсъдимите. Различията,
които свидетелките изтъкват се свеждат по-скоро до причините за конфликта, като
те намират, че същият се дължи на поведението на полицейските служители и
персонала на хотела. Концентрирайки се върху конкретния предмет на спора съдът
достигна до извод, че показанията на свидетелките не следва да се кредитират в
частта им, в която твърдят, че думите „блядь” и „сволочь” не са използвани от
подсъдимите. В тази част показанията на свидетелките противоречат на обсъдените
по-горе подкрепящи се и взаимнодопълвщи се доказателства. Ето защо съдът
намира, че относно тези данни, изнесени от свидетелките, не следва да им се
дава вяра. Нещо повече свидетелката Ирина Е. не отрича категорично тези думи да
са използвани, а твърди единствено, че не е чула използването му. Тази
свидетелка потвърждава, че тя и Е.Е. употребявали
спрямо полицейските служители думата „фашисти”. Т.е. по косвен начин тази
свидетелка също потвърждава, че е извършено словесно нападение от руските
граждани към полицейските служители. Показанията й затвърждават извода, че
думите, посочени от останалите свидетели, са използвани. Е.Е.също
твърди, че не е чула синът й и мъжът й да са обиждали някого, т.е. не е
категорична, че обиди не са отправяни, а сочи единствено, че тя не е чула
такива. И тя потвърждава наличието на словесна атака спрямо полицейските
служители и използването срещу тях на думата „фашисти”. Налага се извод, че
показанията на свидетелките Егорови не опровергават установената по делото
фактическа обстановка, потвърждават показанията на останалите свидетели относно
развилата се ситуация, а по-косвен начин и относно използването на словесни
изрази от подсъдимите спрямо полицейските служители.
Фактическата
обстановка се потвърждава и от приетите по делото писмени доказателства –
справките за съдимост на подсъдимите установяват факти и обстоятелства, свързани
с тяхното съдебно минало. Изготвеният превод на думите „блядь” и „сволочь”
внася яснота относно значението им. Намиращите се в рамките на материалите по
ДП № 840/2017г. на РУ Несебър, налични към 18.01.2018г., приети по делото –
писмо от ОД на МВР (на л. 70 от том II), длъжностни
характеристики (на л. 71 – 79 от том II), седмичен график
(на л. 80 – л. 81 от том II) потвърждават
обстоятелството, че към момента на инцидента тъжителите са изпълнявали
служебните си задължения като полицейски служители. Всички останали писмени
доказателства, приети от съда, допълват така установената фактическа
обстановка.
На
базата на установените горепосочени фактически положения съдът от правна страна
достигна до извод, че подсъдимите са осъществили срещу всеки от тъжителите
деяние по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК.
Във
връзка с правната страна на спора съдът на първо място счита, че следва да
бъдат направени известни уточнения. В правната теория и съдебната практика по
категоричен начин е прието, че в производствата от частен характер, които се
образуват по тъжба на пострадалото лице, е необходимо в тъжбата да се съдържат
всички относими факти, които според тъжителя представляват претендираното от
него престъпление, а съдът е този, който трябва да подведе изнесените факти под
относимата норма от наказателния процес (ако счете, че по делото се установява
поведение на подсъдимия, което да представлява престъпление). Този извод
произтича и от изричната разпоредба на чл. 81, ал. 1 НПК, според която сред
задължителните реквизити на тъжбата са данни за обстоятелствата на
престъплението. В подобна насока е и разпоредбата на чл. 287, ал. 6 НПК, според
която частният тъжител може единствено да въвежда нови обстоятелства в предмета
на обвинението, но не и да повдигне обвинението по закон за по-тежко наказуемо
престъпление (каквото правомощие има например прокурора по делата от общ
характер – арг. от чл. 287, ал. 1 НПК). В тази връзка съдът намира, че в двете
тъжби са очертани рамките на частното обвинение. От описаните в тъжбите и в
допълненията към тях факти и обстоятелства и направеното в съдебно заседание от
23.03.2018г. оттегляне на тъжбите във връзка с определени действия може да се
направи извод, че спрямо подсъдимите е повдигнато обвинение за това, че около
21:00 на 29.06.2017г., в хотел „Г.Х.С.В.”, ет. 6, стая 610, в съучастие, на
публично място, отправили спрямо тъжителите обидни думи - „сволочь” и „блядь”,
като обидите са разпространени по друг начин – в редица медии и деянието е
извършено при условията на чл. 26 НК. Всички тези обстоятелства са описани в
тъжбите и съдът намира, че от тях може да се изведат повдигнати обвинения за
престъпления по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл.
20, ал. 2 вр. чл. 26 НК. Впрочем почти всички текстове, засягащи повдигнатите с
тъжбите обвинения, са посочени и цифрово от тъжителите. Единствено нормата на
чл. 20, ал. 2 НК не е цитирана изрично в тъжбите, но от описаните в тях факти и
обстоятелства може да се направи извод, че обвиненията се повдигат за деяния,
извършени именно при условията на съучастие. В тъжбите се сочи, че полицейските
служители са били нападнати от две лица (двамата подсъдими), които през цялото
време отправяли спрямо тъжителите и ругатни на руски език с думите „блядь” и
„сволочь”. Т.е. в тъжбите се навежда, че е налице една общност на нападението,
като от текста им може да се изведе, че всеки от подсъдимите е възприел
поведението на другия и е насочил (като извършител) своето собствено поведение
в същата насока. В тъжбите е описано, че и двамата подсъдими са използвали
посочените думи, като същите и полицейските служители са били на едно място –
апартамент и безспорно всеки от подсъдимите е възприел поведението на другия.
Следователно е описана общност в поведението на подсъдимите, което безспорно
представлява съучастие под формата на съизвършителство. В правната теория е
прието, че липсва съучастие когато такава общност на умисъла отсъства –
отделният субект не знае за поведението на останалите, поради което
отговорността на всеки от тях няма връзка с поведението на останалите - Наказателно право, обща част, А. Стойнов, Сиела – 1999г., стр. 310. В такава насока
е и съдебната практика - Решение № 1156 от 27.Х.1975 г. по н. д. №
1071/75 г., III н. о. Когато в тъжбата се описва престъпно поведение на две или
повече лица, съдът е този, който в изпълнение на служебните си правомощия
трябва да квалифицира дали това поведение представлява съучастие или
съпричиняване. За целта той трябва да използва фактическите данни, които се
съдържат в тъжбата. От изнесените в тъжбите факти и обстоятелства може да се
направи извод, че не се твърди всеки от подсъдимите да не е възприемал
поведението на другия и да е отправял обидите самостоятелно, без да знае, че и
другият ги отправя. Точно обратното – сочи се, че е налице едновременно
отправяне на обиди от двамата подсъдими на едно и също място, по едно и също
време и срещу едни и същи лица. Ето защо фактите в тъжбата безспорно сочат на
съучастие, поради което съдът е взел това предвид при определяне рамките на
частното обвинение.
Както
се посочи всеки от тъжителите е повдигнал срещу всеки от подсъдимите обвинение
за извършено престъпление по чл. 148, ал. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 вр. чл. 146, ал.
1 вр. чл. 20, ал. 2 вр. чл. 26 НК. Според цитираните текстове се наказва обида,
която е нанесена публично, разпространена по друг начин (различен от
разпространение чрез печатно произведение) и нанесена на длъжностно лице или
представител на обществеността при или повод изпълнение на службата или
функцията му. Обвинението е повдигнато, че спрямо всеки от тъжителите обидата е
нанесена от подсъдимите в условията на съизвършителство и при условията на чл.
26 НК. Същевременно съставът на престъплението „обида” е уреден в чл. 146 НК и
за да бъде осъществен е необходимо деецът съзнателно да каже или извърши нещо
унизително за честта или достойнството на другиго в негово присъствие.
При
това положение от обективна страна съдът на първо място следва да извърши
преценка дали инкриминираните в тъжбите изрази са изречени и дали са унизителни
за честта и достойнството на тъжителите. Както се прие от фактическа страна
безспорно и двамата подсъдими са използвали изразите „блядь” и „сволочь” и
срещу двамата тъжители. След като съдът приема за доказано това обстоятелство,
то от съществено значение е дали с тези изрази е осъществен съставът на
престъплението „обида”.
Във
връзка с горното на първо място следва да се има предвид, че става въпрос за
думи, които са изречени на руски език. В тази връзка възражение на защитника на
подсъдимите е, че тъжителите не са били обидени, тъй като не са разбрали
думите. В правната теория последователно е застъпено становището, че след като
определено лице не разбира езика и не може да възприеме обидните изрази, то не
може да бъде обект на престъплението „обида”. В тази насока – „Наказателно
право на Народна Република България – особена част, том I”, 1956г., проф. д-р. И. Ненов – стр. 429, „Наказателно
право – особена част – Престъпления против правата на човека”, 2006г., Александър
Стойнов - стр. 173. Следователно първият съществен въпрос е дали тъжителите са
разбирали конкретните изрази на руски език и дали са могли да ги възприемат. В
тази връзка по делото са събрани множество доказателства, че тъжителите, в
качеството си на полицейски служители, изпълняващи служебните си задължения в
област Бургас и к. к. „С.Б.”, познават определени изрази на руски език, вкл. и
използваните от подсъдимите. В такава насока на първо място са показанията на
свидетелите Георгиева и Стайков, пред които тъжителите непосредствено след
инцидента са споделили, че са били обиждани на руски език, като са посочили и
конкретни изрази. Т.е. подсъдимите непосредствено след инцидента са направили
изявление, че разбират съответните думи. Това обстоятелство се затвърждава от
показанията на свидетелите Д., П., С. и А., които също, в качеството си на
лица, изпълняващи служебните си задължения в гр. С.В., са възприели изразите,
използвани от руските граждани, като обидни. Налага се извод, че по делото са
събрани достатъчно доказателства, които са в насока, че и двамата тъжители са
разбирали характера и значението на използваните думи, поради което са годни
обекти на престъплението обида. В случая следва да се акцентира и на обстоятелството
дали тъжителите са могли да възприемат съответните думи. Безспорно става въпрос
за лесни за възприемане думи, които тъжителите (и почти всички свидетели) са
възприели и са различили като употребени от подсъдимите. При това положение
дори и да се даде вяра на изложеното в тъжбите, че самите думи са били
непознати за тъжителите, то безспорно същите са ги възприели и не е имало
пречка да установят значението им на по-късен етап с оглед наличните
възможности за това в съвременната обстановка – чрез справка в „Интернет”. От
съществено значение в случая е, че теоретичните постановки, посочени по-горе, съдържат
в основата си въпроса дали съответното лице може да разбере точните думи, които
са използвани спрямо него, а оттам и дали може да ги възприеме. Както се посочи
в съвременните условия е важно думата да бъде възприета, а конкретният й смисъл
може да бъде установен по непосредствен и лесен начин. Налага се извод, че дори
и при описаната в тъжбите обстановка тъжителите са имали възможност да разберат
и възприемат точните изрази, използвани срещу тях, респ. да ги възприемат като
обида – ако съдържат обидни квалификации.
От своя страна посочените изрази „блядь” и „сволочь”
осъществяват от обективна страна изискването на чл. 146 НК да са унизителни за
честта и достойнството на друго лице. От извършения
легализиран превод на думите „блядь” и „сволочь”, приет като писмено
доказателство по делото, се установява, че думата „блядь” е грубо и вулгарно
именително за женски род и се използва за развратна, разпусната жена – курва.
Използва се и като междуметие или частица за емоционално подсилване на
казаното. От своя страна „сволочь” е груба дума, която се използва за лош,
подъл човек, мръсник, негодник, или като събирателно за такива хора. Съдът не
споделя тезата на защитата, че подсъдимите може да се използвали думата „блядь”
за подсилване на казаното. Всички събрани доказателства по делото са
еднопосочни и са в насока, че тези изрази са използвани и от двамата подсъдими
срещу всички присъстващи на място, най-вече срещу двамата тъжители, в
качеството им на полицейски служители. Не се установява подсъдимите да са
използвали други изрази, които да подсилват с тези думи, както и да са ги
използвали помежду си (каквито твърдения се излагат от защитата им). Самата
обстановка, при която думите са изречени, а и обстоятелството, че думата
„блядь” е използвана в комбинация с думата „сволочь” (която винаги е обидна),
водят до извод, че изразът „блядь” е използван в неговото обидно значение. На
практика подсъдимите са наричали полицейските служители с думите „курва” и
„лош, подъл човек, мръсник, негодник”. Настоящият съдебен
състав счита, че всички тези изрази представляват унизителни епитети, отразяващи
отрицателни качества. Тези квалификации са в нарушение на приетите норми за
нормално човешко общуване и за зачитане честта и достойнството на лицата са.
Безспорно е общоприето тези думи да отразяват отрицателни качества за дадено
лице, като същите са позорящи за личността му. Думата „блядь” (курва) е приета
в обществото като непристойна. Неприемливо в обществото е със същата да се
извършва квалификация на дадено лице. Посочената дума може да бъде свързана
единствено с отрицателна оценка, която се дава на съответното лице. На практика
с думата „сволочь” се отъждествя отрицателното качество на съответното лице,
към което е насочена. Налага се извод, че и двете думи безспорно са годни за
осъществяване състава на престъплението „обида”. Както се посочи това
обстоятелство се потвърждава и от разпитаните по делото свидетели, които са
възприели думите, използвани от подсъдимите, именно като обидни.
Настоящият съдебен състав счита, че е осъществен и
следващият елемент от обективната страна на деянията, а именно същите да са
извършени при съучастие под формата на съизвършителство. Съдът намира, че
всеки от двамата подсъдими е отправял обидните думи към всеки от двамата
тъжители. Когато няколко лица едновременно извършват изпълнителното деяние
(отправят обиди) е налице съизвършителство. При съизвършителство всеки от
дейците, при условията общност на умисъла, има съзнанието за своето участие и
това на останалите в изпълнението на деянието и в причиняването на преследвания
с него резултат. След като обидите са насочени към едни и същи лица, по едно и
също време и на едно и също място, то безспорно всеки от подсъдимите е
осъществил спрямо всеки от тъжителите отделно деяние, като съизвършител с
другия подсъдим. Всеки е възприел използваните от другия обидни думи и от своя
страна също е използвал такива. Поради тези причини съдът достигна, че деянието
е извършено при условията на съизвършителство срещу всеки от тъжителите.
Налице е и следващият елемент от обективна страна - обидите
да са отправени в присъствието на пострадалите. Това безпротиворечиво се
установи от фактическа страна по делото, като обидите са били насочени срещу
двамата тъжители във връзка с опитите им да осъществят полицейска проверка на
подсъдимите. Съдът намира, че обидите са нанесени и „публично” по смисъла на
чл. 148, ал. 1, т. 1 НК. В практиката на върховната инстанция е прието
последователно, че публичността на обидата изисква присъствие на повече лица (над две-три), но и тези лица лично да са чули и възприели обидните изрази - Решение № 270 от 17.V.1975
г. по н. д. № 213/75 г., II н. о., Решение № 737 от
16.ХII.1974 г. по н. д. № 700/74 г., II н. о., Решение № 102 от 24.II.1976
г. по н. д. № 59/76 г., I н. о. В случая обидите са в
присъствието на двамата тъжители, на св. Д., на свидетелките Ирина и Е.Е., както и в присъствието на трите деца на Ирина и Е.
Егорови. В такава насока са всички събрани по делото свидетелски показания.
Освен това обидите са изречени на висок тон в апартамента на подсъдимите, като
пред апартамента е имало множество хора, които са могли да ги възприемат.
Налага се извод, че по делото се установяват достатъчно факти, че обидите са
нанесени пред повече от две-три лица, които също са ги възприели, наред с
тъжителите. Нещо повече – обидите са били и насочени към тези лица, наред с
тъжителите. Поради тази причина безспорно обидите са нанесени публично по
смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1 НК.
Съдът намира, че обидите са нанесени на длъжностни
лица – тъжителите, в качеството има полицейски служители, при изпълнение на
службата им. На първо място от приетите по делото справки се установява, че тъжителят С.Н.К. към 29.06.2017г. е заемал длъжността „командир на
отделение” в група „Охрана на обществения ред” на сектор „Охранителна полиция”
към РУ Несебър, а тъжителят И.Х.М. е заемал длъжност „старши полицай” в група
„Охрана на обществения ред” на сектор „Охранителна полиция” към Първо районно
управление Бургас. Т.е. и двамата са били на служба в държавно учреждение по
смисъла на чл. 93, т. 1, б. „а” НК. Наред с това видно от седмичен график за
определяне на полицейските органи, деня и времето за непосредственото
изпълнение на ППД при РУ Несебър за периода 26.06.2017г. – 02.07.2017г. (на л.
79 – л. 80 от материалите по ДП) за времето от 19:30 часа на 29.06.2017г. до
07:30 часа на 30.06.2017г. служителите К. и М. били на работа, като част от
смяна „А”. Следователно обидите са им били нанесени при изпълнение на службата
им, като от събраните по делото доказателства се установява, че тъжителите са
посетили апартамента на подсъдимите именно с цел да изпълнят служебните си
задължения и да извършват проверка на подаден сигнал за хвърлен от техния
апартамент предмет. Налага се извод, че деянието е извършено и при условията на
чл. 148, ал. 1, т. 3 НК.
Съдът намира, че от обективна страна не се установи
обидата да е разпространена от подсъдимите по друг начин. В съдебната практика е застъпено, че за да бъде налице обида, разпространена по друг начин, е нужно разпространяването й да бъде доведено до знанието на по-широк (понякога и неизвестно колко) кръг от лица (Решение № 28 от 15.I.1972 г. по н. д. № 622/71 г., II н. о., Решение № 13/26.07.2013г. по н.д. № 2137/2012г. на І н.о. и други). В
случая доказателствата по делото са, че видеото от инцидента е заснето от св. Ирина
Е.. Не е ясно впоследствие кое лице е разпространило това видео в редица медии.
Следователно по делото не е доказано подсъдимите да са разпространявали
нанесените обиди, поради което съдът достигна до извод, че този елемент от
повдигнатото обвинение не е осъществен и ги оправда да са извършили
престъплението при условията на чл. 148, ал. 1, т. 2 НК.
Не се установя от обективна страна подсъдимите да са
извършили деянията си при условията на продължавано престъпление. В чл. 26 НК е
дадено и легално определение на понятието „продължавано престъпление”, като са
очертани неговите признаци както от обективна, така и от субективна страна.
Продължавана престъпление е налице когато две или повече деяния, които
осъществяват поотделно един или различни състави на едно и също престъпление,
са извършени през непродължителни периоди от време, при една и съща обстановка
и при еднородност на вината, при което последващите се явяват от обективна и
субективна страна продължение на предшестващите. В случая всеки от подсъдимите,
като съизвършител, е осъществил спрямо тъжителят К. състава на престъплението
по чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Всеки от тях,
като съизвършител, е извършил състава на същото престъпление и срещу тъжителя М..
Въпреки това поведението им не може да се квалифицира като такова по чл. 26 НК,
тъй като според чл. 26, ал. 6 НК разпоредбите на този член не се прилагат по
отношение на престъпление против личността на различни граждани. Безспорно
деянието по чл. 148 НК е част от глава втора „Престъпления против личността”.
Ето защо става въпрос за престъпления против личността на двама различни
граждани (К. и М.) и тези престъпления не могат да се приемат за едно
продължавано такова, а следва да се квалифицират като две отделни деяния. Не
може да се приеме, че използването на обидните изрази неколкократно от
подсъдимите представлява „продължавано престъпление”. Това е така, тъй като
изразите, дори и използвани неколкократно, са резултат от едно решение,
извършено на едно и също място и по едно и също време и представляват едно
престъпление на просто извършване, като липсват две или повече деяния,
извършени през различни периоди от време.
След като съставът на престъплението „обида” е
осъществен от обективна страна, то в случая е налице и субективната страна на
инкриминираното деяние. Подсъдимите безспорно са съзнавали, че използваните от
тях думи му са унизителни за честта и достойнството на всеки от пострадалите.
От фактическа страна по делото се установи, че те са използвали тези думи
именно с това съзнание и с цел да засегнат честта и достойнството на К. и М..
Този извод се подсилва от самото поведение на подсъдимите, придружаващо
изразите и изразяващо се в съпротива и нанасянето на удари спрямо полицейските
служители. Както се посочи по-горе използваните думи са неприемливи с оглед
господстващите морални норми в обществото, поради което и двамата подсъдими са
съзнавали този техен характер. Същите са съзнавали, че чрез тях дават
отрицателна оценка за пострадалите лица. Всеки от подсъдимите е възприемал и
другия подсъдим и използваните от него думи, поради което е налице и умисъл за
извършването на деянието при условията на съучастие под формата на
съизвършителство. Наред с това всеки от подсъдимите е възприел, че думите се
изричат пред повече хора и могат да бъдат възприети от тези хора, поради което
безспорно те са формирали умисъл да нанесат обидата публично. Както се установи
от събраните по делото доказателства тъжителите са били в униформи и са се
представили като полицейски служители, поради което безспорно подсъдимите са
осъзнали, че обиждат длъжностни лица при изпълнение на службата им. Безспорно е
и, че подсъдимите са целели думите им да бъдат възприети от пострадалите. Ето
защо настоящият съдебен състав достигна до краен извод, че деянието е извършено
и откъм субективната му страна, като умисълът се извежда най-вече от самите
действия на подсъдимите лица.
При индивидуализация на наказателната отговорност на
подсъдимите, съдът намира следното по отношение на подсъдимия С.Е.:
Както се посочи С.Е. е осъществил деяния по чл. 148, ал. 1, т. 1 и
т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК спрямо две различни лица –
тъжителят К. и тъжителят М.. Ето защо на практика той е осъществил две
самостоятелни деяния и за всяко от тях следва да понесе отделна наказателна отговорност.
Съставът на районен съд Несебър прие,
че наказанието за деянието спрямо тъжителя К. следва да се наложи към минимума,
предвиден в чл. 148, ал. 1 НК. До този извод се стигна като се взе предвид
сравнителното ниската обществена опасност на деянието, както и на дееца, който не
е осъждан. Същевременно са налице и смекчаващи вината обстоятелства като чистото
съдебно минало на подсъдимия. Поведението, съпровождащо нанасянето на обидите,
изразяващо се в съпротива срещу полицейските служители, следва да се отчете
като отегчаващо вината. С оглед ниската степен на обществена опасност на
деянието и дееца и като взе предвид чистото му съдебно минало съдът достигна до
краен извод, че целите на наказанието могат да бъдат постигнати с налагането на
глоба в минималния размер по смисъла на чл. 148, ал. 1 НК, а именно глоба от
3000 лв. На лицето се наложи и кумулативно предвиденото наказание „обществено
порицание”. С оглед изискването на чл. 52 НК настоящият съдебен състав определи
и начинът, по който същото да бъде изпълнено, а именно чрез обявяването на
присъдата в местен вестник. В случая това е най-подходящият начин за налагането
на посоченото наказание, доколкото с обстоятелството, че става въпрос за чужд
гражданин същият не би могъл да се причисли към определен колектив на
територията на Република България, пред който да се обяви присъдата.
Същевременно най-ефективно осъществяването на наказанието би могло да стане
чрез обявяването на присъдата в местен вестник по адреса на подсъдимия в
България. Извършеното спрямо тъжителя М. отделно деяние по чл. 148, ал.
1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК не разкрива специфики в
сравнение с деянието спрямо тъжителя К.. Ето защо при определяне на наказанието
за това деяние спрямо подсъдимия С.Е. съдът достигна до същите правни изводи,
които не е необходимо отново да преповтаря. И за това деяние на подсъдимия бяха
наложени наказанията „глоба” в размер на 3000 лв. и „обществено порицание”,
което да бъде изпълнено, чрез обявяване на присъдата в един местен вестник.
След като определи отделни наказания за двете отделни престъпления на С.Е.,
насочени срещу личността на различни граждани, съблюдавайки нормата на чл. 23,
ал. 1 НК, съдът наложи на този подсъдим най-тежкото от тях, а именно: „глоба” в
размер на 3000 лв. и „обществено порицание”, което да бъде изпълнено, чрез
обявяване на присъдата в един местен вестник.
По
отношение на подсъдимия Е.Е.:
Този подсъдим също е осъществил деяния по чл. 148, ал. 1, т. 1 и
т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК спрямо две различни лица –
тъжителят К. и тъжителят М.. Ето защо на и той е осъществил две самостоятелни
деяние и за всяко от тях следва да понесе отделна наказателна отговорност. По
отношение на наказанието за деянието
спрямо тъжителят К., съдът взе предвид ниската обществена опасност на деянието,
както и на дееца, който не е осъждан. Същевременно са налице и смекчаващи
вината обстоятелства като чистото съдебно минало на подсъдимия. Поведението,
съпровождащо нанасянето на обидите, изразяващо се в съпротива срещу
полицейските служители, следва да се отчете като отегчаващо вината. С оглед
ниската степен на обществена опасност на деянието и дееца и като взе предвид
чистото му съдебно минало съдът достигна до краен извод, че целите на
наказанието могат да бъдат постигнати с налагането на глоба в минималния размер
по смисъла на чл. 148, ал. 1 НК, а именно глоба от 3000 лв. На лицето се наложи
и кумулативно предвиденото наказание „обществено порицание”. С оглед изискването
на чл. 52 НК настоящият съдебен състав определи и начинът, по който същото да
бъде изпълнено, а именно чрез обявяването на присъдата в местен вестник. В
случая това е най-подходящият начин за налагането на посоченото наказание,
доколкото с обстоятелството, че става въпрос за чужд гражданин същият не би
могъл да се причисли към определен колектив на територията на Република
България, пред който да се обяви присъдата. Същевременно най-ефективно
осъществяването на наказанието би могло да стане чрез обявяването на присъдата
в местен вестник по адреса на подсъдимия в България. Извършеното спрямо
тъжителя М. отделно деяние по чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 146,
ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК не разкрива специфики в сравнение с деянието спрямо
тъжителя К.. Ето защо при определяне на наказанието за това деяние на
подсъдимия Е.Е. съдът достигна до същите правни
изводи, които не е необходимо отново да преповтаря. И за това деяние на
подсъдимия бяха наложени наказанията „глоба” в размер на 3000 лв. и „обществено
порицание”, което да бъде изпълнено, чрез обявяване на присъдата в един местен
вестник. След като определи отделни наказания за двете отделни престъпления на Е.Е., насочени срещу личността на различни граждани,
съблюдавайки нормата на чл. 23, ал. 1 НК, съдът наложи на този подсъдим
най-тежкото от тях, а именно: „глоба” в размер на 3000 лв. и „обществено
порицание”, което да бъде изпълнено, чрез обявяване на присъдата в един местен
вестник.
Настоящият
състав счете, че са налице и предпоставките за уважаване до сумата от 500 лв.
на предявения от тъжителя К. граждански иск. Фактическият състав на чл. 45 от ЗЗД, при реализирането на който следва да бъдат уважени исковете, включва
следните елементи: противоправно и виновно деяние на лицето, в причинна връзка
с което са настъпили вреди за пострадалия. С оглед установеното по повод повдигнатото
обвинение срещу двамата подсъдими се налага извод, че по делото е установено,
че те са извършили, при условията на съучастие спрямо този тъжител състав на
престъплението „обида”. Следователно е налице противоправно поведение от страна
на подсъдимите срещу личността на тъжителя К., вследствие на което са засегнати
честта и достойнството му. Т.е. тъжителят е претърпял неимуществени вреди и
предявеният граждански иск е доказан по основание. След като е доказан по
основание, настоящият съдебен състав счете, че следва да бъде уважен до размер
от 500 лв. Размерът на обезщетението за неимуществени вреди от непозволено увреждане се определя по справедливост (арг. от чл. 52 от ЗЗД). Справедливостта, като
критерий за определяне паричния еквивалент на моралните вреди, включва винаги
конкретни факти, относими към стойността, която засегнатите блага са имали за
своя притежател. В случая са
засегнати честта и достойнството на лицето чрез използване на обидни изрази по
негов адрес. Степента и характера на нанесената обида са сравнително високи,
като обидата е осъществена на публично място, което означава, че е възприета от
че е възприета от други граждани. Следва да се отчете и качеството на
пострадалия при получаване на обидите – полицейски служител при изпълнение на
функциите му. Ето защо настоящият съдебен състав достига до извод, че именно
сумата от 500 лв. представлява справедливо обезщетение за тези неимуществени
вреди. В тази връзка съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за
конкретните вреди, претърпени от К.. От показанията на св. С.се извличат
конкретни факти за състоянието на тъжителя след инцидента – било му тежко,
свалил килограми, имал кошмари, срамувал се от коментарите спрямо него, не
излизал, не посещавал фитнес. Вярно е, че така описаните изживявания са със
сравнително висок интензитет и принципно биха могли да отговорят на отправената
от този тъжител гражданска претенция в размер от 2500 лв. Следва обаче да се
има предвид, че настоящото обвинение е единствено за деянието по смисъла на чл.
148, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл. 20, ал. 2 НК. Т.е. в
настоящото производство следва да се направи разграничение и обезщетението да
се определи по справедливост единствено за деянието „обида”. За
обстоятелството, че на полицейския служител са нанесени телесни увреждания от
подсъдимите не следва да се определя обезщетение, доколкото то излиза извън
предмета на настоящото дело и за това деяние следва да се присъди отделно
обезщетение (ако такова се претендира) в производството за нанесени телесни
повреди. От своя страна от показанията на свидетеля С.става ясно, че той описва
претърпените от К. негативни преживявания общо, като не разграничава тези,
свързани с нанесения на тъжителя побой и тези, които са вследствие на обидата.
Нещо повече – самият свидетел акцентира върху обстоятелството, че повечето
граждани давали коментари „Пак биха полицаите”. Т.е. в случая се набляга на
коментари в обществото, свързани с нанесения върху тъжителя побой. Ето защо
съдът приема за доказано, че по-голямата част от негативните преживявани,
доказани по делото и описани от св. Стайков, а и от самия тъжител в хода на
съдебните прения, касаят именно нанесените телесни повреди на К.. Вярно е, че
промяната в поведението на тъжителя след инцидента е комплексна и се дължи на
инцидента като цяло, но в настоящото производство съдът е длъжен да разграничи
каква част от вредите са свързани с нанесената обида. Като взе предвид
обективните факти по делото и самият характер на престъплението „обида”, което
е по-леко наказуемо от телесната повреда, съдът достигна до извод, че вредите
от обидата следва да се оценят на равностойността от 500 лв. Именно сума в
такъв размер отговаря в най-пълна степен на събраните по делото данни за
състоянието на тъжителя К. след инцидента и на спецификата на настоящия случай,
в който се установяват вреди от един общ инцидент, който обаче събира в себе си
различни престъпления срещу личността на тъжителя. С оглед установеното по
делото, че деянието е извършено от подсъдимите в съучастие, същите бяха осъдени
да заплатят на гражданския ищец сумата от 500 лв. при условията на солидарност
– арг. от чл. 53 ЗЗД. Върху посочената сума беше присъдена и законната лихва,
считано от датата на деянието – 29.06.2017г. – арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД. До
пълния предявен размер от 2500 лв. искът беше отхвърлен като неоснователен.
Настоящият
състав счете, че са налице и предпоставките за уважаване до сумата от 500 лв.
на предявения от тъжителя М. граждански иск. И тук важи изложеното по-горе, че
по делото е установено извършено от двамата подсъдими спрямо този тъжител при
условията на съучастие престъплението „обида”. Следователно е налице
противоправно поведение от страна на подсъдимите срещу личността на тъжителя М.,
вследствие на което са засегнати честта и достойнството му и той е претърпял
неимуществени вреди. След като е доказан по основание, настоящият съдебен
състав счете, че следва да бъде уважен до размер от 500 лв. И по отношение на
вредите, претърпени от М., съдът определи обезщетение по справедливост. В
случая са засегнати честта и достойнството на лицето чрез използване на обидни
изрази по негов адрес. Степента и характера на нанесената обида са сравнително
високи, като обидата е осъществена на публично място, което означава, че е
възприета от други граждани. Следва да се отчете и качеството на пострадалия
при получаване на обидите – полицейски служител при изпълнение на функциите му.
Ето защо настоящият съдебен състав достига до извод, че именно сумата от 500
лв. представлява справедливо обезщетение за тези неимуществени вреди. В тази
връзка съдът приема, че по делото са ангажирани доказателства за конкретните
вреди, претърпени от М.. От показанията на св. Георгиева се установяват
конкретни негативни изживявани за тъжителя М., вследствие от деянието –
започнали да му се подиграват, наричали го „мишка”, два месеца не излязъл от
дома си, бил потиснат, казвал, че няма смисъл да ходи на работа, защото освен,
че го бият, го и обиждат. И по отношение на този тъжител важи посоченото, че
така описаните изживявания са със сравнително висок интензитет и принципно биха
могли да отговорят на отправената гражданска претенция в размер от 2500 лв.
Следва обаче да се има предвид, че настоящото обвинение е единствено за
деянието по смисъла на чл. 148, ал. 1, т. 1 и т. 3 вр. чл. 146, ал. 1 вр. чл.
20, ал. 2 НК. Т.е. в настоящото производство следва да се направи разграничение
и обезщетението да се определи по справедливост единствено за деянието „обида”.
За обстоятелството, че на полицейския служител са нанесени телесни увреждания
от подсъдимите не следва да се определя обезщетение, доколкото то излиза извън
предмета на настоящото дело и за това деяние следва да се присъди отделно
обезщетение (ако такова се претендира) в производството за нанесени телесни
повреди. От своя страна от показанията на свидетелката Георгиева става ясно, че
тя описва претърпените от М. негативни преживявания общо, като не разграничава
тези, свързани с нанесения на тъжителя побой и тези, които са вследствие на
обидата. Нещо повече – самият свидетел акцентира върху обстоятелството, че
повечето граждани давали коментари във връзка с телесните увреждания на М., а и
самият той загубил желание за работа от нанесения побой. Т.е. в случая се
набляга на обстоятелства, свързани с нанесения върху тъжителя побой. Ето защо
съдът приема за доказано, че по-голямата част от негативните преживявани,
доказани по делото и описани от св. Георгиева, а и от самия тъжител в хода на
съдебните прения, касаят именно нанесените телесни повреди на М.. Вярно е, че
промяната в поведението на тъжителя след инцидента е комплексна и се дължи на
инцидента като цяло, но в настоящото производство съдът е длъжен да разграничи
каква част от вредите са свързани с нанесената обида. Като взе предвид
обективните факти по делото и самият характер на престъплението „обида”, което
е по-леко наказуемо от телесната повреда, съдът достигна до извод, че вредите
от обидата следва да се оценят на равностойността от 500 лв. Именно сума в
такъв размер отговаря в най-пълна степен на събраните по делото данни за
състоянието на тъжителя М. след инцидента и на спецификата на настоящия случай,
в който се установяват вреди от един общ инцидент, който обаче събира в себе си
различни престъпления срещу личността на тъжителя. С оглед установеното по
делото, че деянието е извършено от подсъдимите в съучастие, същите бяха осъдени
да заплатят на гражданския ищец сумата от 500 лв. при условията на солидарност
– арг. от чл. 53 ЗЗД. Върху посочената сума беше присъдена и законната лихва,
считано от датата на деянието – 29.06.2017г. – арг. от чл. 84, ал. 3 ЗЗД. До
пълния предявен размер от 2500 лв. искът беше отхвърлен като неоснователен.
Поради
признаването на подсъдимите за виновни с присъдата същите бяха осъдени да
заплатят и разноски по сметка на Районен съд Несебър – по 50 лв.,
представляващи държавна такса върху уважената част от всеки граждански иск.
Т.е. за двата уважени граждански иска подсъдимите бяха осъдени да заплатят общо
по 100 лв. всеки. Съдът констатира, че към момента на присъдата по делото са
осъществени общо 80 лв. разноски за превод на думите „бляд”
и „сволоч” (30 лв.) и за извършен превод на
показанията на свидетели (50 лв.). С оглед правилото на чл. 189, ал. 3 НПК и
признаването на подсъдимите за виновни, съдът осъди всеки от тях да заплати по
40 лв. от тези разноски в полза на бюджета на Районен съд Несебър.
С
оглед признаването на подсъдимите за виновни по част от обвиненията и на
основание чл. 189, ал. 3 и ал. 4 от НПК, съдът счете, че следва да бъдат
осъдени да заплатят на тъжителите част от направените по делото разноски. В
тази връзка съдът констатира, че от тъжителя К. е доказано осъществяването на
разноски в общ размер от 1052 лв., от които 800 лв. за платен адвокатски
хонорар (видно от договор за правна защита и съдействие на гърба на л. 72 от
делото), 12 лв. – платена държавна такса (платежно нареждане на л. 26 от делото),
240 лв. – депозити за превод на съдебни книжа и за призоваване на свидетели
(платежни нареждания на л. 43, л. 67 и л. 86 от делото). Съдът счете, че с
оглед разпоредбите на чл. 189, ал. 3 и ал. 4 НПК подсъдимите следва да заплатят
852 лв. от тези разноски. Това е така, тъй като същите бяха оправдани по
обвинението по чл. 148, ал. 1, т. 2 НК и за това, деянията спрямо този тъжител
да са извършени при условията на чл. 26 НК. Делото е прекратено по отношение на
част от инкриминираните в тъжбата действия. Т.е. съдът отчете, че подсъдимите
са оправдани по някои обвинения, а адвокатският хонорар от тъжителя К. е
заплатен от него за процесуално представителство по цялото дело (видно от
вписването в договора). Съблюдавайки разпоредбата на чл. 189, ал. 4 НПК съдът
прие, че разноските за адвокатски хонорар, направени по обвинението, по което
подсъдимите са признати за виновни, са в размер на 600 лв. Това е така, тъй
като по повечето от обвиненията съдът призна подсъдимите за виновни, поради
което съразмерно на тези обвинения и адвокатският хонорар по тях беше определен
като по-голямата част от заплатения такъв. Останалите разноски (за платени
такси и депозити) касаят обвиненията, по които подсъдимите са признати за
виновни, поради което съдът ги прие за дължими изцяло. След като прие, че на
тъжителят К. се дължат разноски от 852 лв. съдът ги разпредели по равно между
двамата подсъдими, спазвайки чл. 189, ал. 3, изр. 2 НПК. По този начин всеки от
подсъдимите беше осъден да заплати на К. по 426 лв. – дължима част от
разноските по делото съразмерно на обвиненията, по които съответният подсъдим е
признат за виновен.
От
тъжителя М. е доказано осъществяването на разноски в общ размер от 912 лв., от
които 800 лв. – за платен адвокатски хонорар (видно от договор за правна защита
и съдействие на гърба на л. 73 от делото), 12 лв. – платена държавна такса (на
л. 28 от материалите по НЧХД № 2814/2017г. по описа на Районен съд Несебър) и
100 лв. – депозит за превод на съдебни книжа (платежно нареждане на л. 47 от делото).
Съдът счете, че с оглед разпоредбите на чл. 189, ал. 3 и ал. 4 НПК подсъдимите
следва да заплатят 712 лв. от тези разноски. Това е така, тъй като същите бяха
оправдани по обвинението по чл. 148, ал. 1, т. 2 НК и за това, деянията спрямо
този тъжител да са извършени при условията на чл. 26 НК. Делото е прекратено по
отношение на част от инкриминираните в тъжбата действия. Т.е. съдът отчете, че
подсъдимите са оправдани по някои обвинения, а адвокатският хонорар от тъжителя
М. е заплатен от него за процесуално представителство по цялото дело (видно от
вписването в договора). Съблюдавайки разпоредбата на чл. 189, ал. 4 НПК съдът
прие, че разноските за адвокатски хонорар, направени по обвинението, по което
подсъдимите са признати за виновни, са в размер на 600 лв. Това е така, тъй
като по повечето от обвиненията съдът призна подсъдимите за виновни, поради
което съразмерно на тези обвинения и адвокатският хонорар по тях беше определен
като по-голямата част от заплатения такъв. Останалите разноски (за платени
такси и депозити) касаят обвиненията, по които подсъдимите са признати за
виновни, поради което съдът ги прие за дължими изцяло. След като прие, че на
тъжителят М. се дължат разноски от 712 лв. съдът ги разпредели по равно между
двамата подсъдими, спазвайки чл. 189, ал. 3, изр. 2 НПК. По този начин всеки от
подсъдимите беше осъден да заплати на К. по 356 лв. – дължима част от
разноските по делото съразмерно на обвиненията, по които съответният подсъдим е
признат за виновен.
Съдът
взе предвид и разпоредбата на чл. 190, ал. 1 НПК, според която когато
подсъдимият бъде признат за невинен или наказателното производство бъде
прекратено, разноските по дела, образувани по тъжба на пострадалия до съда, се
възлагат на частния тъжител. В случая тъжбите първоначално са били за нанесени
обиди спрямо подсъдимите и чрез действия, като в тази част тъжбите са оттеглени
в съдебно заседание от 23.03.2018г. и с влязло в сила протоколно определение от
същата дата производството по делото е прекратено в тази му част. Както се
посочи подсъдимите са оправдани и за това да са извършили деяние по чл. 146,
ал. 1, т. 2 НК и за това деянието да е осъществено по реда на чл. 26 НК. Поради
частичното прекратяване на производството, респ. частичното оправдаване на
подсъдимите, съдът достигна до извод, че на основание чл. 190, ал. 1 НПК
частните тъжители също им дължат разноски, съразмерно на частта от обвинението,
по която делото е прекратено и частта, по която са оправдани. От защитника на
подсъдимите са представени 2 бр. договори за правна защита и съдействие с всеки
от подсъдимите, видно от които всеки от тях е заплатил на защитника по 2000 лв.
– 500 лв. за престъпление по чл. 131 НК и 1500 лв. за престъпление по чл. 148 НПК. На първо място следва да се има предвид, че обвинение за престъпление по
чл. 131 НК в настоящото производство не е повдигано. Обвинението, по което
делото е прекратено, отново е за престъпление по чл. 148 НК, но извършено чрез
действия. Същевременно няма пречка обида да се осъществи чрез действия, респ. да
се повдигне обвинение за престъпление по чл. 148 НК, извършено чрез действия.
Ето защо съдът приема за доказано, че за престъпленията, предмет на настоящото
производство, всеки от подсъдимите е заплатил по 1500 лв. Доколкото дължимите
разноски в случая се определят по чл. 190, ал. 1 НПК и не са свързани с
предявените по делото граждански искове, то отношение не намират правилата на
ГПК и съдът не може да се произнесе по възражението на повереника на тъжителите
за прекомерност на заплатените от подсъдимите възнаграждения (намиращо своето
правно основание в чл. 78, ал. 5 ГПК). Използвайки за база сумата от 1500 лв. и
като достигна до извод, че за по-голямата част от първоначално въведените
обвинения подсъдимите са признати за виновни, съдът достигна до извод, че
съразмерна на частта от обвиненията, по които делото е прекратено и по които
подсъдимите са оправдани, е сумата от 400 лв. от платения адвокатски хонорар
(от общо 1500 лв.). Поради тази причина и като взе предвид обстоятелството, че
не съществува правило за разделяне отговорността за разноски на тъжителите, а
също така и принципното положение, че разноските по своята същност
представляват процесуален деликт, съдът осъди тъжителите общо да заплатят на
всеки от подсъдимите отделно по 400 лв. – разноски, съразмерно на обвиненията,
по които производството е прекратено и по които съответният подсъдим е
оправдан.
Така
мотивиран съдът произнесе присъдата си.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: