РЕШЕНИЕ
№ 440
гр. гр. Хасково, 30.06.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – ХАСКОВО, VІІ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на четиринадесети юни през две хиляди двадесет и трета
година в следния състав:
Председател:ХРИСТИНА З. ЖИСОВА
при участието на секретаря Цветелина Хр. Станчева
като разгледа докладваното от ХРИСТИНА З. ЖИСОВА Гражданско дело №
20235640100384 по описа за 2023 година
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 от Закона за задълженията и
договорите /ЗЗД/, от Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр. Х., бул.“*****************“ №
**, вх.*, ет.*, ап.**, чрез Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ
*********, представлявано от управителя Д. М. М., съдебен адрес: гр. С.,
бул.“***************“ № ***-*, ет.*, офис **, против “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК
*********, със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ №
29, ет.7, представлявано от Н. П. П..
Ищецът твърди, че на 08.09.2021 г. сключил в качеството си на заемополучател с
ответника, в качеството му на заемодател, Договор за потребителски кредит № 567325. В
Договора страните уговорили основните параметри на правоотношението: размерът на
заема бил 800 лв., със задължение да бъде погасен чрез 6 месечни вноски. Посоченият
годишен процент на разходите бил малко под 50%, като по този начин привидно били
спазени императивните изисквания на чл. 19 ал. 4 от ЗПК.
Поддържа се, че към момента на депозирането на исковата молба кредитът бил
предсрочно погасен.
В Договора било разписано, че в срок от три дни кредитът ще бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчители, като са поставени множество условия за това. При един
поръчител същият следвало да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални
работни заплати, а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или
поръчители по договори, сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с
1
рейтинг различен от „редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени
задължения; поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на
получаваните трудови доходи.
Съгласно ПМС № 331/ 16.11.2020 г., размерът на минималната работна заплата за
2021 г. бил 650 лв., тоест, ако договорът бъде обезпечен с един поръчител, то неговият
месечен доход следвало да бъде не по-малко от 4550 лв., а при двама поръчители - всеки
един от тях трябвало да декларира месечно възнаграждение в размер от поне 2600 лв. Така
поставените изисквания, според ищеца, били изначално неизпълними от длъжника, което
било начин за автоматичното задействане на прекомерно високата неустоечна клауза - над
100% от размера на главницата.
Изложено е в исковата молба, че въпреки формално дадената възможност на
кредитополучателя да осигури обезпечение в тридневния срок, още със сключването на
Договора му била начислена така наречената „неустойка" в размер, надхвърлящ
многократно позволения от Закона размер на ГПР. Същата била включена в погасителния
план още от самото начало Съгласно чл. 23 ЗПК, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, договорът за
потребителски кредит бил недействителен, ако в същия не е посочен годишен процент на
разходите и общата сума, дължима от потребителя. Съгласно чл. 19, ал. 1 ЗПК, годишният
процент на разходите по кредита изразявал общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи или бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения), изразени като годишен процент от общия размер на предоставения
кредит. Предвид това било необходимо в ГПР да бъдат описани всички разходи, които
трябва да заплати длъжникът, а не същият да бъде поставен в положение да тълкува
клаузите на договора и да преценява кои суми точно дължи. В процесния договор това не
било направено, а включената в погасителния план неустойка по същество представлявала
скрита лихва и задължително следвало да бъде калкулирана в ГЛП и ГПР. Твърде вероятно
било, с цел заобикалянето на Закона, неустойката да се изключва от ГПР, поради
схващането, че ГПР се калкулира към датата на сключване на договорите за потребителски
кредит, а задължението за заплащане на неустойка формално, макар и привидно (тъй като е
включено още в първоначалния погасителен план), възниквало 3 дни след подписването му.
По този начин се избягвало посочването на излизащите извън позволените от Закона рамки
за максимален размер на ГПР към датата на сключване на договора. Това обаче била
незаконна и опасна търговска практика, която водела до свръхзадлъжнялост на
кредитополучателите и нерядко създавала обективни предпоставки за изпадането им в
неплатежоспособност чрез недобросъвестна употреба на слабата им икономическа позиция.
Ако кредитното дружество желаело реално обезпечение по предоставения кредит, като
средство за защита на интересите си, то, още след задължителната предварителна проверка
по чл. 16 ЗПК, щяло да изисква осигуряването на надлежно обезпечение при самото
подписване на договора. Или, при наличието на достатъчно негативни факти в кредитната
история на клиента, щяло да се стигне до отказ от предоставяне на паричния заем.
Ищецът намира, че съм процесния Договор следвало да се приложат разпоредбите на
2
ЗПК като счита, че уговорената в него неустойка противоречи на множество императивни
правни норми на ЗПК, поради което, на основание чл. 26 от ЗЗД, била нищожна.
На първо се сочи, че с уговорената неустойка се целяло заобикаляне на предвиденият
максимален размер на Годишен процент на разходите/ГПР/ - чл. 19, ал. 4 от ЗПК. Това
вземане формално било посочено като обезщетение за неизпълнение само и единствено с
цел да не бъде включено при изчисляването на ГПР и така същият да остане под
установената граница от 50%. Действително обаче, същото отговаряло на всички критерии,
посочени в § 1, т. 1 от ЗПК. То представлявало разход, пряко свързан с договора за
потребителски кредит, известен бил на кредитора и следвало да се заплати от потребителя.
Това се потвърждавало и от самия погасителен план, от който било видно, че разходът за
неустойка бил включен и дължим още с подписването на договора. Очевидно било, че
договарянето на този разход като неустойка имало единствено за цел увеличаване
възнаграждението на кредитора над максимално допустимия размер, поради което на
основание чл. 21 от ЗПК тази клауза била недействителна. Дадената на потребителя
възможност да осигури обезпечение в тридневен срок не можело да обоснове обратния
извод. Срокът бил твърде кратък и е житейски логично било се предположи, че
потребителите на подобен тип кредити са материално затруднени, съответно не могат нито
да представят банкова гаранция, нито да осигурят поръчители с големи трудови доходи.
Освен това следвало да се има предвид, че в ЗПК било предвидено изрично задължение на
кредитора да оцени кредитоспособността на длъжника. С предоставянето на потребителя на
заемната сума кредиторът счел, че заемателят отговаря на критериите му за
кредитоспособност, поради което изискването на допълнително обезпечение било лишено
от всякакъв смисъл. В случай че кредиторът действително искал такова да му бъде
осигурено, то следвало да се изиска преди предоставянето на кредита, каквато била
обичайната практика.
На следващо място, ищецът счита, че така уговорената неустойка излиза и извън
присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция и на основание чл. 26,
ал. 1 от ЗЗД била нищожна. Същата противоречала на закона и добрите нрави, като излизала
и извън пределите на предвидената в чл. 9 от ЗЗД договорна свобода. Нарушени били
основните принципи за справедливост и добросъвестност в отношенията между потребител
и кредитор. Добросъвестността се свързвала с общоприетите правила за нравственост на
поведението при осъществяване на търговските практики, произтичащи от законите, обичая
и морала, установен в даден етап от развитието на човешкото общество, което е формирало
конкретните етични норми при изпълнение на задълженията и упражняване на правата на
членовете на общността. Параметрите по това облигационно правоотношение били
несъвместими с общоприетите житейски норми за справедливост и добросъвестност.
Съгласно т.3 от Тълкувателно решение № 1/2009г. от 15.06.2010г. на ОСТК,
преценката за нищожност следвала да се извърши в зависимост от специфичните за всеки
конкретен случай факти и обстоятелства, при съобразяване на примерно посочени критерии,
като естество и размер на обезпеченото с неустойката задължение, обезпечение на поетото
3
задължение с други, различни правни способи, вида на самата уговорена неустойка и на
неизпълнението, за което е предвидена, съотношението между размера на неустойката и
очакваните за кредитора вреди от неизпълнението. Процесната неустойка била предвидена
за неизпълнение на задължение за предоставяне на обезпечение, а не за същинското
задължение по договора за връщане на заетата сума. Видно и от размера й същата била в
размер на над 100% от предоставения заем, без да ставало ясно изобщо какви вреди
обезщетява, след като кредиторът сам бил оценил кредитоспособността на длъжника и е
одобрил отпускането на кредита преди да му е предоставено обезпечението. От изложеното
следвало, че с договарянето на тази неустойка, заемодателят целял единствено да се обогати.
Излизало се и извън присъщите й обезщетителна, обезпечителна и санкционна функция.
Цитираната клауза била екзорбитантна, нарушаваща добрите нрави и противоречаща на чл.
26 ал. 1 и чл. 9 от ЗЗД. Следвало също да се има предвид, че за неизпълнението на
задължение за предоставяне на обещано обезпечение в чл. 71 от ЗЗД била предвидена
достатъчно тежка санкция.
Посочено е още от ищеца, че било налице заобикаляне на закона по смисъла на чл.
26, ал. 1 пр. 2 от ЗЗД на разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от ЗПК. В нея се предвиждало, че при
забава на потребител, кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок сума за
времето на забава. С процесната клауза за неустойка в полза на кредитора се уговаряло още
едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно задължение - недадено
обезпечение, от което обаче не произтичали вреди. Подобна неустойка всъщност
обезпечавала вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано от длъжника в
срок, но именно тези вреди се обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва били недопустими.
Освен това ищецът намира неустоечната клауза в Договора за изцяло неравноправна
и нищожна на основание чл. 143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/.
Същата задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да заплати
необосновано висока неустойка. Твърди се, че тази клауза не била индивидуално уговорена,
съгласно чл. 146 от ЗЗП. Тя фигурирала и в Общите условия за предоставяне на кредити от
„Сити Кеш" ООД, където била посочена като възможна опция, но на практика се тълкувала
и прилага като задължителна. Нещо повече, чрез невъзможните за изпълнение условия за
осигуряване на обезпечение по кредита, кредитоискателят бил принуден да плаща
неустойката. В рекламните материали, налични на сайта на кредитора и предназначени да
информират потенциалните клиенти, на въпроса „Има ли допълнителни такси", бил даден
подвеждащият отговор - „Без скрити такси и при напълно прозрачни условия, можеш да
получиш пари назаем от CITYCASH и така да намериш едно съвременно решение на
финансовите ти проблеми".
Така според ищеца, били налице основания целият Договор за потребителски кредит
да се приеме за недействителен, което по същество водело до недействителност и на самата
неустоечна клауза, като в тази връзка се иска от съда да се произнесе и относно
действителността на договора, но изрично заявява, че не предявява самостоятелен иск за
4
обявяване нищожност на договора.
Тъй като съгласно чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК договорът следвало да съдържа
годишния процент на разходите и общата сума, дължима по кредита, съзнателното
погрешно посочване от кредитора на ГПР, както и непосочването на компонентите, които
влизат в него, с цел заобикаляне ограниченията на ЗПК следвало да се тълкува, като
цялостно неизпълнение на задължението по чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, което било основание
за недействителност на целия договор по чл. 22 от ЗПК.
Предвид гореизложеното за ищецът се породил правен интерес от предявяване на иск
с правно основание чл. 26 от ЗЗД за обявяване на клаузата, с която е нечислена неустойка за
непредоставяне на обезпечение (поръчител или банкова гаранция) за недействителна поради
противоречие със закона, добрите нрави, както и заобикаляне на закона.
По тези съображения се иска от съда да постанови решение, с което да бъде осъден
ответника да заплати на ищеца сумата от 431,64 лв. /след допуснато изменение в размера на
предявения иск в съдебно заседание, проведено на 14.06.2023 г./, представляваща
недължимо платени суми по договора за потребителски кредит, ведно със законната лихва
върху тази сума, считано от датата на депозиране на искова молба в съда – 17.02.2023 г. до
окончателното й изплащане.
Претендират се направените съдебни разноски, за което е представен списък по чл.80
ГПК.
Ответникът оспорва предявените искове.Не се оспорва обстоятелството, че между
ищеца Е. С. М. и „Сити Кеш“ООД е сключен договор за паричен заем № 567325 от
08.09.2021г., по силата на който ищецът получил в заем сумата от 800 лв., както и че
заемните средства са предоставени на ищеца съобразно посочените в договора условия. Не
било налице неизпълнение на изискването на чл. 11, ал. 1, т.10 ЗПК, тъй като в договора за
потребителски кредит били посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при
определяне на годишния процент на разходите. Нещо повече, редът за определяне на
годишния процент на разходите бил дефиниран императивно в чл. 19, ал. 2 ЗПК и страните
по договора не разполагали с правна възможност за неговото определяне по различен начин.
В конкретния случай ГПР бил в размер на 48.12%, изчислен по формула, съгласно
Приложение № 1, като единственият разход бил посоченият в договора годишен лихвен
процент. Процесният договор за кредит бил съобразен с императивната норма на чл. 11, т.
10 ЗПК. Чл. 11, т. 10 ЗПК не изисквал да се посочва в договора математическият алгоритъм,
по който се изчислявал ГПР. Това било така, защото в рамките на Европейския съюз, в това
число и в Р. България имало нормативно предвидени две математически формули за
изчислението на ГПР /т. 1 и т. 2 от Приложение № 1 към ЗПК/, които единствено можело да
се прилагат за изчислението на ГПР. Страните по договора за кредит нито можели да
прилагат друга математическа формула за изчислението на ГПР, нито били длъжни да
възпроизвеждат в договорите си горните две формули. Нормата на чл. 11, т. 10 ЗПК не
предвиждала в договора за потребителски кредит изрично и изчерпателно да бъдат изброени
всички разходи, включвани в ГПР, а единствено да се посочат допусканията, използвани
5
при изчисляване на ГПР. Всички компоненти, които съгласно формулата по Приложение
№1 следвало да бъдат взети предвид при определяне на ГПР се съдържали в чл. 3 на
договора и погасителния план, а именно: общият брой на погасителните вноски, годишния
лихвен процент, представляващ единствен разход по кредита, интервалът, между датата на
първото усвояване на сума по кредита и датата на съответната погасителна вноска, а в
погасителния план се съдържали поредният номер и размерът на съответната погасителна
вноска.
Според чл. 19, ал. 1 от ЗПК годишният процент на разходите изразявал общите
разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи, изразени като годишен процент
от общия размер на предоставения кредит. Формулата за изчисляването му била уредена в
Приложение № 1 към чл. 19, ал. 2 от ЗПК. Посоченото от ответника било застъпено и в
практиката на СЕС. Съгласно чл. 4, параграфи 1 и 2 от Директива 87/102 договорът за
кредит трябвало да се изготви в писмена форма и в него трябвало да се посочи ГПР, както и
условията, при които последният може да бъде променян. В чл. 1а от тази директива се
определяли условията за изчисляване на ГПР, а в чл. 4, буква „а" от нея се уточнявало, че
ГПР трябва да се изчисли „в момента, в който кредитният договор е сключен". Така това
информиране на потребителите относно общия разход по кредита под формата на процент,
изчислен съгласно единната математическа формула, имало съществено значение . В случая
към момента, в който договорът бил сключен, предвидената в договора неустойка не се
дължала, тъй като нейната изискуемост настъпвала при неизпълнение на посочените в
договора задължения в тридневен срок от сключване на договора.
Неправилно било твърдението, че в размера на ГПР следвало да бъде включен и
размерът на неустойката. Това противоречало пряко на разпоредбата на чл. 19, ал. 3, т. 1
ЗПК, съгласно която при изчисляване на годишния процент на разходите по кредита не се
включвали разходите, които потребителят заплаща при неизпълнение на задълженията си по
договора за потребителски кредит. Съгласно трайно възприетата съдебна практика
противоречието на неустойката с добросъвестността и излизането й извън присъщите й
функции, били предпоставка за обявяване на неустоечната клауза за нищожна. Т.е. правните
последици от уговаряне на неустоечно задължение, което противоречи на добрите нрави, се
изразявали в неговата нищожност, а не в трансформирането му в друг вид задължение,
преследващо съвсем различна от първоначално заложената му цел. Обезщетението по
дефиниция не попадало в общите разходи и не можело да се взема предвид при изчисляване
на ГПР. От тук следвало, че неустойката не влизала в посочения размер на ГПР и не можело
да се приравнява на възнаградителна лихва, тъй като по смисъла на уговореното между
страните, тя нямала такава функция. Съгласно Съображение 20 от Директива 2008/48/ЕО
Общите разходи по кредита за потребителя следвало да включват всички разходи,
включително лихва, комисиони, такси, заплащане за кредитни посредници и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит, с
изключение на нотариални такси.
Неправилно било твърдението, че действително приложеният в договора за кредит
6
ГПР е различен от посочения е него като в договора за потребителски кредит, в същия били
посочени всички допускания, взети предвид от кредитора при определяне на годишния
процент на разходите.
Несъстоятелно било и възражението, че не било изпълнено изискването по чл. 11, ал.
1, т.9 ЗПК, поради непосочването на условието за прилагане на лихвения процент.
Посоченото изискване не било приложимо към процесния договор за заем, доколкото в него
бил уговорен фиксиран лихвен процент, който оставал непроменен за целия период на
договора. Клаузата за договорната лихва и ГПР не били и неравноправни по смисъла на чл.
143 ЗЗП. В процесния договор ясно бил определен размера на ГЛП, а именно 40,05%, и ГПР
в размер на 48.12%, като посочените били уговорки от основния предмет на договора, тъй
като същите били от същинското съдържание на посочения. В константната практиката на
ВКС се приемало, че уговорките, които определят основния предмет на договора и не са
индивидуално договорени, не могат да бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и
разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП.
Освен това, член 4, параграф 2 от Директива 93/13 във връзка с член 8 от нея
допускала държавите членки да предвиждат в законодателството, с което транспонират
Директивата, че „преценката за неравноправния характер" не се отнася до посочените в тази
разпоредба клаузи, при условие че те са изразени на ясен и разбираем език. От тази
разпоредба следвало, че евентуално неравноправният характер на посочените клаузи не
подлежи на преценка, а както бил постановил Съдът, попада в приложното поле на
уредената с Директивата област.
Съгласно разпоредбата на чл. 143, ал. 2, т. 19 ЗПП неравноправна била клаузата,
която не позволява на потребителя да прецени икономическите последици от сключването
на договора. Видно било от чл. 3 на договора, че ясно и точно е посочено какви ще са
финансовите последици за потребителя, каква сума следва да заплати по договора за кредит
и респективно финансовата тежест, която поема. Следвало да се има предвид, че посочената
разпоредба от ЗПП касаела уговорки от договора, в които не били формулирани ясни
условия, към момента на сключването на договора, а в конкретния случай те били изписани
недвусмислено и ясно за потребителя.
Налице била константна практика на ВКС, в която се приемало, че уговорките, които
определят основния предмет на договора и не са индивидуално договорени, не могат да
бъдат преценени като неравноправни, ако са ясни и разбираеми - чл. 145, ал. 2 ЗЗП. Клаузата
за възнаграждението на кредитодателя бил съществен елемент на договора за кредит и
изискването на яснота и разбираемост се считало за изпълнено, не само ако цената е
посочена ясно от граматическа гледна точка, но и ако от съдържанието й можело точно да
бъде разбран обхватът на поетото задължението и средният потребител, относително
осведомен и в разумна степен наблюдателен и съобразителен, да разбере икономическите
последици от сключването на договора.
В конкретния случай, размерът на възнаградителната лихва по договора за кредит
бил приет в определен процент на годишна база. ГЛП бил фиксиран и с ясно изразена
7
стойност към момента на подписване на договора - 40.05%, като същият не подлежал на
промяна, а за потребителя била налице яснота и сигурност в размера на поетото задължение
още към момента на сключването на договора за заем.
Не била налице, според ответника и заблуждаваща търговска практика, довела до
неравнопоставеност на уговорката за ГПР. ГПР бил изчислен въз основа на компонентите
заложени в Приложение №1 на ЗПК, като неговата стойност била ясно - цифром посочена в
договора. Оплакването за наличието на нелоялна търговска практика, поради прилагане на
ГПР, различен от посочения в договора било несъстоятелно.
Съгласно параграф 13, т.23 от ДР на ЗЗП "търговска практика" била всяко действие,
бездействие, поведение, търговска инициатива или търговско съобщение, включително
реклама и маркетинг, от страна на търговец към потребител, което е пряко свързано с
насърчаването, продажбата или доставката на стока или предоставянето на услуга на
потребителите. Съгласно нормата на чл. 68д, ал.1 от ЗЗП търговската практика била
заблуждаваща, когато съдържа невярна информация и следователно е подвеждаща или
когато по някакъв начин, включително чрез цялостното й представяне, заблуждава или е в
състояние да въведе в заблуждение средния потребител и има за резултат или е възможно да
има за резултат вземането на търговско решение, което той не би взел без използването на
търговската практика. В настоящия случай в договора за кредит ясно били посочени
параметрите на главницата, възнаградителната лихва, както и размерът на дължимата
неустойка, в случай че потребителя не предостави исканото обезпечение. В ГПР размерът
на неустойката не бил включен. Още при сключването на договора потребителят можел да
направи преценка за икономическите последици от сключения договор. Не била налице
никаква подвеждаща информация, която можела да въведе потребителя в заблуждение и да
повлияе на решенията дали да сключи или не процесния договор.
Преценката на възможността за въвеждане в заблуждение на потребителя следвало да
се направи спрямо средния потребител. Българският законодател не давал легално
определение на понятието „среден потребител“. С оглед § 13 а, т. 12 ЗЗП законодателят
въвел Директива 2005/29/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 11.05.2005 г.
относно нелоялни търговски практики от страна на търговци към потребители на вътрешния
пазар /Директива 2005/29/ЕО, Директива за нелоялни търговски практики/. Съгласно т. 18 на
преамбюла на директивата общностният акт приемал като база за сравнение средния
потребител, който е сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и
предпазлив, като отчита обществените, културни и лингвистични фактори, които се
тълкуват от Съда на Европейския съюз. СЕС трайно приел, че националните юрисдикции
трябва да вземат предвид възприятието на средния потребител, който е относително
осведомен и в разумни граници наблюдателен и съобразителен. Преценката следвало да се
направи на база този, който е сравнително добре информиран и сравнително наблюдателен и
предпазлив. Именно към средния потребител ответникът насочил своите усилия, като
предоставял изчерпателна информация за своите продукти и за начина на кандидатстване по
общодостъпните канали. С оглед а посоченото, подробната уредба на стъпките за
8
кандидатстване, одобрение и сключването на договор за заем, както и стриктното спазване
на императивните изисквания на закона, предпазвали средния потребител от изпадане в
заблуждение.
Клаузата за неустойка не била нищожна и поради противоречие с добрите нрави.
Съгласно разясненията, дадени в Тълкувателно решение № 1/2009 г. на ОСТК на ВКС,
добрите нрави били неписани и несистематизирани морални правила без конкретика, но
които изхождайки от принципа за справедливост, били общоприети в обществото и
субектите на правото следвало да се ръководят от тях. Правилата на морала, подобно на
императивните норми на закона, лимитирали свободата на договаряне и автономията на
волята на страните. Прекрачването на тези предели се санкционирало от закона с
нищожност на съответната уговорка - чл. 26, ал. 1, пр. 3 от ЗЗД. Във всеки случай на
предоставяне на потребителски кредит, финансовата институция следвало да държи сметка
за носения риск, във връзка с отпускането на кредита. Рисковият профил на клиента се
оценявал преди момента на сключване на договора за заем, като към този момент се
преценявал и носения от финансовата институция финансов риск. Нивото на риска, от своя
страна, зависел от редица фактори от обективен характер, като част от тях били изначално
известни на кредитора (напр. факторите, свързани с платежоспособността на потребителя), а
друга част зависели от точното изпълнение на договора от страна на потребителя.
Кредиторът следвало да съобрази и оцени риска не само в контекста на данните, налични в
справката от Централния кредитен регистър или в друга база данни, използвана в Република
България за оценка на кредитоспособността на потребителите, но и с оглед на предвидените
механизми за обезпечение на задължението. Ето защо обезпечението на задължението бил
съществен елемент при преценката на носения от кредитора риск с оглед обстоятелството,
че то му предоставяло възможност да реализира правата си срещу трето лице или банка-
гарант в случаите на неизпълнение на договора от страна на потребителя. Поради тази
причина при вземане на решение за сключване на договор за заем, като е оценил
кредитоспособността на клиента, кредиторът бил приел да поеме финансовия риск и да
сключи договор за заем с клиента при условие, че същият представи надлежно обезпечение -
поръчител или банкова гаранция. Само при това условие кредиторът би имал интерес да
сключи договор за заем с клиента и да поеме финансовия риск. Неизпълнение на
задължението за предоставяне на обезпечение от страна на потребителя водело до
непропорционално увеличение на поетия от заемодателя финансов риск от невъзможност за
събиране на необезпеченото вземане в случай на неизпълнение на договора от страна на
потребителя (каквото било налице и в конкретния случай). Поради тази причина, за
недопускане на неравновесие между правата и задълженията на заемодателя и потребителя
страните се били съгласили, че в случай на неизпълнение на същественото задължение за
предоставяне на обезпечение, вредите от неизпълнението ще бъдат ликвидирани чрез
единствения възможен и нормативно допустим способ за това - чрез включване на клауза с
неустойка в посочения размер. По този начин съобразно изискванията на чл. 92 ЗЗД,
страните договорили неустойка, която да обезпечи изпълнението на поетото задължение за
предоставяне на обезпечение в една от двете форми. Освен това, действащото българско
9
законодателство дефинирало задължението за представяне на обезпечение като съществено
за интереса на кредитора. Така например разпоредбата на чл. 71 ЗЗД предоставяла
възможност на кредитора да търси изпълнението на срочно задължение и преди срока,
когато длъжникът е станал неплатежоспособен, или със своите действия е намалил дадените
на кредитора обезпечения, или не му е дал обещаните обезпечения. Следвало да се съобрази
и обстоятелството, че предоставянето на обезпечение в една от двете форми зависело
изцяло от волята и действията на потребителя.
Нещо повече, чрез неизпълнение на поетото договорно задължение за представяне на
обезпечение, потребителят де факто едностранно и без оглед на волята на кредитора,
увеличавал носения от него финансов риск. Това увеличаване на риска се случвало пост
фактум - след датата на отпускане на кредита и то по волята на една от страните - в резултат
на неизпълнение на договорно задължение. Това обстоятелство представлявало едно бъдещо
несигурно събитие, което с оглед презумпцията за добросъвестност при договарянето и
сключването на договори по чл. 12 ЗЗД не би могло да бъде презюмирано изначално от
кредитора. Кредиторът не е могъл и не е бил длъжен да предвиди при сключването на
договора, че въпреки че е информирал клиента за задължението му за предоставяне на
обезпечение /посочено в Стандартния европейски формуляр/, ищецът договарял
недобросъвестно с изначално намерение да не предостави уговореното обезпечение.
Обратното би означавало да се приеме, че съдът бонифицира недобросъвестната страна по
договора в нарушение на чл. 12 ЗЗД и в нарушение на общоприетия принцип в правото за
черпене на права от собственото недобросъвестно поведение. В случай че ищецът изначално
е бил наясно, че не може да предостави исканото от кредитора обезпечение, то същият
очевидно договарял недобросъвестно в нарушение на изискванията на чл. 12 ЗЗД, с ясното
намерение да лиши кредитора от обезпечение по кредита. В случай че договореният между
страните 3-дневен срок е бил недостатъчен за осигуряване на обезпечение, потребителят
следвало да информира за това кредитора, като отправи писмено искане за удължаване на
договорения срок, ако същият не е бил достатъчен, или пък да предложи друго заместващо
обезпечение. В настоящия случай клиентът не бил сторил нито едно от двете неща.
Съгласно константата съдебна практика преценката за нищожност на неустойката
поради накърняване на добрите нрави следвало да се прави за всеки конкретен случай към
момента на сключване на договора при използването на критерии като естеството на
задълженията, изпълнението на които се обезпечава с неустойка; дали изпълнението на
задължението е обезпечено с други правни способи - поръчителство, залог, ипотека;
съотношението между размера на уговорената неустойка и очакваните от неизпълнение на
задължението вреди и други. Неустойката следва да се приеме за нищожна, ако единствената
цел, за която е уговорена, излиза извън присъщите й обезпечителна, обезщетителна и
санкционна функции. В настоящия случай при сключване на процесния кредит ищецът не
представил каквото и да било обезпечение, което да гарантира дори и в минимална степен
интереса на кредитора от връщането на сумата по договора за заем.
По изложените съображения, ответникът моли за отхвърляне на исковете като
10
неоснователни и недоказани. Претендират се направените по делото разноски. Направено е
възражение за прекомерност на претендираното от ищеца адвокатско възнаграждение.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства, поотделно и в съвкупност,
както и доводите на страните, съобразно изискванията на чл. 235, ал. 2, вр. чл. 12 ГПК,
приема за установено от фактическа страна следното:
Не се спори между страните, а и с Определение № 592/06.04.2023 г., на основание чл.
146, ал. 1, т. 3 ГПК е прието за безспорно между страните и за ненуждаещо се от доказване
обстоятелството, че между ищеца Е. С. М. и ответника „Сити Кеш" ООД е сключен Договор
за паричен заем № 567325 от 08.09.2021 г., по силата на който ищецът е получил в заем
сумата от 800 лева, тоест че между страните е възникнало валидно облигационно
правоотношение.
Със същото определение, постановено по реда на чл.140 ГПК е задължен, на
основание чл.190 от ГПК, ответникът да представи пълна счетоводна справка за
извършените плащания по Договор за паричен заем № 567325 от 08.09.2021 г. – за разходи,
лихви и главница, включително и самия Договор, погасителен план и СЕФ като е
предупреден, че на основание чл. 161 вр. чл. 190, ал. 2 от ГПК непредставянето им може да
се цени като създаване на пречки за установяване на относими обстоятелства по делото.
Препис от определението и призовка за насроченото открито съдебно заседание му са
връчени на 07.04.2023 г. като до приключване на устните състезания, указанията на съда не
са изпълнени, с оглед на което съдът приема, че съдържанието на договора, вкл. и
процесната клауза за неустойка, съответства на това, изложено в исковата молба.
С оглед съвпадане на насрещните твърдения на двете страни следва да се приеме за
установено, че в процесния договор в определен размера на ГЛП, а именно 40,05%, и ГПР в
размер на 48.12%.
За изясняване на делото от фактическа страна и по искане на ищеца, съдът назначи
съдебно-счетоводна експертиза, чието заключение приема като обективно и компетентно
изготвено. Същото не бе оспорено от страните. Вещото лице е констатирало, че крайният
срок на погасяване по процесния кредит е 08.03.2023 г. В случай на неприлагане на
неустойка за непредставено обезпечение, дължимата сума по договора е 800,00 лв. за
главница; 121,24 лв. лихва или общо 921,24 лв., а в случай на непредоставено обезпечение
към посочената главница и лихва се добавя сумата от 512,76 лв. за неустойка и така общата
сума на плащанията става 1434,00 лв. От заключението се установява, че при включване в
Годишният процент на разходите /ГПР/ на неустойката, разпределена във всяка месечна
вноска, същият би придобил стойност от 768,50 %. Вещото лице е посочило, след
предоставяне на информация от ответното дружество, че общо изплатената от ищеца сума
по кредита възлиза на 1311,74 лв., от които сумата в размер на 431,64 лв. за неустойка; 80,10
лв. – лихва и 800,00 лв. - главница. В заключението в табличен вид са описани датите и
сумите на извършените погашения по процесния договор.
При така установената фактическа обстановка съдът достигна до следните правни
11
изводи:
Предявен е иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, който е процесуално
допустим.
Разгледан по същество, искът е изцяло основателен, като съображенията за това са
следните:
Без съмнение и изхождайки от предмета и страните по процесния договор -
физическо лице, което при сключване на контракта действа извън рамките на своята
професионална компетентност и финансова институция по смисъла на чл.3, ал.1 ЗКИ,
предоставяща кредита в рамките на своята търговска дейност, съдът приема, че процесния
договор има характеристиките на договор за потребителски кредит, чиято правна уредба се
съдържа в действащия ЗПК, в който законодателят предявява строги изисквания за формата
и съдържанието на договора за потребителски кредит, уредени в глава трета, чл.10 и чл.11.
СЕС многократно е подчертавал, че националния съд е длъжен служебно да преценява
неравноправния характер на договорните клаузи, попадащи в обхвата на Директива 93/13 и
по този начин да компенсира неравнопоставеността между потребителя и доставчика, като
аргументи в този смисъл са изложени в редица решения.
Предвид създадената между страните облигационна обвързаност съдът счита, че
ответникът има качеството потребител по смисъла на § 13 ЗЗП, даващ легална дефиниция на
понятието "потребител", според който текст потребител е всяко физическо лице, което
придобива стока или ползва услуги, които не са предназначени за извършване на търговска
или професионална дейност. На ищеца, в качеството на физическо лице е предоставен
потребителски кредит.
Разпоредбата на чл. 143 ЗЗП дава легално определение на понятието "неравноправна
клауза" в договор, сключен с потребителя и това е всяка уговорка в негова вреда, която не
отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително неравноправие между
правата и задълженията на търговеца или доставчика и потребителя като в 18 точки
визираната правна норма дава изчерпателно изброяване на различни хипотези на
неравноправие. Според чл. 146, ал. 1 ЗЗП неравноправните клаузи в договорите са
нищожни, освен ако не са уговорени индивидуално, като в алинея 2 от същата разпоредба е
разписано, че не са индивидуално уговорени клаузите, които са били изготвени
предварително и поради това потребителят не е имал възможност да влияе върху
съдържанието им особено в случаите на договор при общи условия. Тези нормативни
разрешения са дадени и в Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 05.04.1993 г. относно
неравноправните клаузи в потребителските договори, която е транспонирана с нов чл. 13а, т.
9 от ДР на ЗЗП /ДВ бр. 64/2007 г. /.
Според чл. 3 от Директивата неравноправни клаузи са договорни клаузи, които не са
индивидуално договорени и които въпреки изискванията за добросъвестност създават в
ущърб на потребителя значителна неравнопоставеност между правата и задълженията,
произтичащи от договора. Според Директивата не се счита индивидуално договорена
12
клауза, която е съставена предварително и следователно потребителят не е имал възможност
да влияе на нейното съдържание. Фактът, че някои аспекти от дадена клауза или някоя
отделна клауза са индивидуално договорени, не изключва приложението на чл. 3 от
Директивата към останалата част на договора, ако общата преценка на договора сочи, че той
е договор с общи условия. Когато продавач или доставчик твърди, че клауза от договор с
общи условия е договорена индивидуално, негова е доказателствената тежест да установи
този факт. В тази връзка следва да се даде отговор на въпроса при какви условия е сключен
процесния договор за потребителски заем и как са уговорени клаузите на този договор.
Предвид обсъдената в тази насока доказателствена съвкупност се установи, че процесният
договор е сключен при общи условия /при предварително определени от едната страна-
кредитор клаузи /.
Константна е практиката на Съда на ЕС, според която съдилищата на държавите-
членки са длъжни да следят служебно за наличието на неравноправни клаузи в
потребителските договори. В този смисъл е и чл. 24 ЗПК, която разпоредба, във връзка с
неравноправните клаузи в договорите за потребителски кредит, препраща към чл. 143 - 148
ЗЗП. Съдът е длъжен да следи служебно и за наличието на клаузи, които противоречат на
императивни разпоредби на закона или го заобикалят и в този смисъл се явяват нищожни –
чл. 26, ал. 1, пр. 1 и пр. 2 от ЗЗД.
В глава четвърта на ЗПК е уредено задължението на кредитора преди сключването на
договор за кредит да извърши оценка на кредитоспособността на потребителя и при
отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В съображение 26 от преамбюла на
Директива 2008/48/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 23 април 2008 година
относно договорите за потребителски кредити изрично се сочи следното: "В условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите-членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следва да приложат необходимите средства за
санкциониране на кредиторите в случаите, в които те процедират по този начин".
В този смисъл клауза, като уговорената в Договора за паричен заем № 567325 от
08.09.2021 г., според която се дължи неустойка, в случая в размер на 512,76 лева, при
неосигуряване от страна на кредитополучателя на обезпечение в 3-дневен срок от
сключване на договора, а именно на поръчител, който да отговаря едновременно на
посочени многобройни изисквания или банкова гаранция, се намира в пряко противоречие с
преследваната цел на транспонираната в ЗПК директива.
Както се посочи по-горе, съдът приема за установено и доказано без съмнение, че в
процесния договора е разписано, че в срок от три дни кредитът следва да бъде обезпечен с
банкова гаранция или поръчители, като са поставени условия за това - при един поръчител
същият следва да получава възнаграждение в размер поне на 7 минимални работни заплати,
а при двама - поне 4; поръчителите да не са кредитополучатели или поръчители по договори,
сключени със заемодателя; поръчителят да няма задължения с рейтинг различен от
13
„редовен" в Централния кредитен регистър, включително по погасени задължения;
поръчителят да представи служебна бележка или друг документ за размера на получаваните
трудови доходи. При липса на предоставено обезпечение, се добавя сумата от 512,76 лв. за
неустойка, съгласно заключението по назначената експертиза.
Това вземане, макар и наречено неустойка, според настоящия съдебен състав няма
характера на такава, тъй като няма типичните за неустойка обезпечителна и обезщетителна
функции.
На практика подобна уговорка прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за извършване на предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По посочения начин се заобикаля и законът – чл. 33, ал. 1 ЗПК, който
предвижда, че при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху
неплатената в срок сума за времето на забавата. С процесната клауза за неустойка в полза на
кредитора се уговаря още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение – недадено обезпечение, от което обаче не произтичат вреди. Подобна
неустойка всъщност обезпечава вредите от това, че вземането няма да може да бъде събрано
от длъжника, но именно тези вреди се обезщетяват и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1
ЗПК. Подобно кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва е недопустимо и в този
смисъл съдебната практика е константна. Такава неустойка, дори и същата да беше валидна,
няма да се дължи и на основание чл. 83, ал. 1 ЗЗД. В случая, в договора, макар формално да
е уговорена неустойка за неизпълнение за задължение на кредитополучателя, то фактически
се дължи не неустойка, а договорна лихва, представляваща допълнителна печалба на
кредитора. Това е така, доколкото, за да не възникне вземането за неустойка, договорът
предвижда редица условия, които са кумулативно дадени, следва да бъдат изпълнени в
много кратък срок, поради което е обективно трудно да бъдат покрити от
кредитополучателя. Кредиторът е дал възможност на насрещната страна да предостави
обезпечение чрез поръчителство или банкова гаранция в 3 –дневен срок от сключване на
договора, но поръчителят/ите трябва да отговаря/т на множество изисквания – за
изключително висок осигурителен доход, надвишаващ размера на минималната работна
заплата, да нямат лоша кредитна история, да не са поръчители или кредитополучатели по
друг договор. Освен това следва този поръчител/и да представи/ят и надлежна бележка от
своя работодател. Налагането на тези специфични изисквания, и краткия срок за това,
въобще препятстват всички възможности на длъжника да реагира и да изпълни условията.
Той обективно е в затруднение дори да направи опит да потърси поръчител, още по- малко
да намери такъв, който следва да отговаря и на всички посочени условия. Всички тези
кумулативно дадени условия навеждат на извод, че изначално е трудно, ако не и
невъзможно тяхното изпълнение. Друга алтернативна опция за обезпечение в договора не се
сочи да е предвидена, от което следва, че всъщност реална възможност на длъжника да
избегне плащането на неустойка не му е предоставена. След като това е така, във всички
случаи вземането за неустойка ще възникне в сферата на кредитора. Именно поради
14
изложеното, същата е уговорена и като сигурна част от дълга, като следва да се заплаща
разсрочено, заедно с всяка погасителна вноска, видно от констатацията на вещото лице по
назначената съдебно-счетоводна експертиза.
При тези трудно изпълними условия и предвид размера й от 512,76 лева /при
главница от 800 лева/ настоящият съдебен състав намира, че неустойката излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и наказателна функции и се превръща само в
средство за обогатяването на кредитора и води до скрито оскъпяване на кредита. Тя
противоречи на справедливостта и еквивалентността на престациите, съответно на добрите
нрави. Ето защо тя е и нищожна. Фактически не се касае за дължима неустойка, а за вземане,
което се плаща заедно с вноските за главница и лихва, което вземане представлява
допълнителна печалба за кредитора, освен лихвата. В конкретния случай реално е уговорена
допълнителна договорна лихва, която да плаща длъжникът и която е печалба за кредитора.
Следователно в договора трябва да се посочи размера на лихвения процент, като в
конкретната хипотеза в този процент трябва да е включена и т.нар. „неустойка“, която като
неустойка е нищожна, а реално е сигурна печалба за кредитора. Следователно, годишният
лихвен процент няма да е посочения такъв в договора – 40,05 %, а следва да е много по-
голяма число, ако в него участва и вземането от общо 512,76 лева, формално уговорено като
неустойка.
Следва да се обърне внимание и на твърденията на ищеца за недействителност на
договорните клаузи, разгледани през призмата на процентната стойност на ГПР. Кредиторът
не включва т. нар. от него "неустойка" към ГПР, който според приетото по-горе следва да се
приеме, че е под 50% - 48.12 %, т.е. в предвидените в закона граници, като стремежът му е
по този начин да заобиколи нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Очевидно предвижданията при
формиране на ГПР включват само вземането за главница и лихва.
Съгласно чл.19 ЗПК, годишният процент на разходите по кредита за потребителя
изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви, други
преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит като в него не се включват разходите, които
потребителят дължи при неизпълнение на договора. От една страна, неустойката е включена
като падежно вземане - обезщетение на кредитора, а от друга - същата е предвидена в
размер, който не съответства на вредите от неизпълнението тъй като е в размер над
половината от предоставената сума по кредита. По този начин съдът намира, че се заобикаля
ограничението, предвидено в чл.19, ал.4 ЗПК при определяне на ГПР. Доколкото в случая
неустойката е възнаградителна лихва - печалба на кредитора, то тя е част от ГПР и е
следвало да се посочи и друг размер на ГПР, различен от този в договора. С размера на
неустойката, ГПР нараства допълнително и то значително, установено и посредством
съдебно – счетоводната експертиза, а именно на 768,50 %. Това не е сторено, поради което е
налице и нарушение на чл.11, ал.1, т.10 ЗПК. Същата норма - ал. 4 на чл. 19 ЗПК ограничава
ГПР до пет пъти размера на законната лихва, а посредством изплащането на задължението
15
за неустойка ще се получи сума, която като финансов резултат ще е в полза на кредитора по
договора за кредит и което плащане не е включено в ГПР. Ако това плащане за неустойка
бъде включено в годишния процент на разходите, то размерът му значително надхвърля
максимално регламентирания в чл. 19, ал. 4 ЗПК.
Следователно, договорът за потребителски кредит противоречи на част от
императивните постановки на ЗПК. В случая следва да се приложи чл.21, ал.1 ЗПК, който
гласи, че всяка клауза в договор за потребителски кредит, имаща за цел или резултат
заобикаляне изискванията на този закон, е нищожна.
Освен това, отношенията между страните се регулират и от Закона за защита на
потребителя, какъвто безспорно е ищеца - кредитополучател.
Основателни са в тази връзка и доводите на ищеца, че процесната „неустоечна“
клауза е неравноправна и по смисъла на чл.143, ал.1, т.5 ЗЗП, тъй като въведеното с нея
задължение е необосновано високо – представлява над половината от заемната сума и като
такава е нищожна съгласно чл.146, ал.1 ЗЗП.
Само за пълнота следва да се отбележи, че в случая не може да се приложи
разпоредбата на чл. 26, ал. 4 ЗЗД, тъй като нищожните клаузи на договора относно
определянето на процента възнаградителна лихва и ГПР не биха могли да се заместят по
право от повелителни норми на закона. Още повече, че съгласно задължителната практика
на СЕС националните съдилища са длъжни само да не прилагат неравноправните договорни
клаузи, така че те да нямат задължителна сила за потребителя, но не са овластени да изменят
съдържанието им. Доколкото договорът за потребителски кредит е възмезден, кредиторът не
би го сключил без определено възнаграждение за отпуснатия кредит, то не е налице и
втората хипотеза на чл.26, ал.4 ЗЗД.
Следва да се посочи още, че липсата на ясна, разбираема и недвусмислена
информация в договора съобразно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, не дава
възможност на потребителя да прецени икономическите последици от сключването му.
Посочването в договора за кредит на по-нисък от действителния ГПР, което представлява
невярна информация относно общите разходи по кредита, следва да се окачестви като
нелоялна и по - специално заблуждаваща търговска практика по смисъла на член 6,
параграф 1 от Директива 2005/29/ЕО, тъй като заблуждава или е възможно да заблуди
средния потребител по отношение на цената на договора и го подтиква или е възможно да
го подтикне да вземе решение за сделка, което в противен случай не би взел.
Отделно от гореизложеното, съдът намира, че клаузата в процесния договор,
предвиждащи заплащане на възнаграждение за непредоставяне на обезпечение е нищожна и
на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД като накърняващи добрите нрави. Анализът на съдържанието
на договора налага разбирането, че договореностите са установени с една единствена цел- да
се предостави възможност на кредитора да реализира допълнителен доход от потребителя.
Изложеното налага извода, че претендираното вземане, се основава и на
неравноправна за потребителя клауза, която се явява нищожна по смисъла на чл. 146, ал. 1
16
ЗЗП. Нищожността е пречка за възникване на задължение по коментираната клауза, поради
което платените суми по нея са предадени при начална липса на основание и подлежат на
връщане, съгласно чл. 55, ал. 1, пр. 1 ЗЗД. Ето защо и след като съдът достигна до извод за
нищожността й, вкл. и по аргумент от чл. 23 ЗПК, платената сума се явява получена без
основание и се дължи връщането й на ищеца.
Не се оспорва от ответника, а и се установява от заключението на назначената по
делото съдено-счетоводна експертиза, че ищецът е заплатил сумата от общо 431,64 лева –
начислена от ответника неустойка за непредоставяне на обезпечение. В случая липсва
основание за получаването й, поради което съдът намира, че предявеният иск за осъждане на
ответното дружество да възстанови недължимо платената сума на ищеца е основателен и
като такъв следва да бъде уважен.
Като законна последица от уважаване на иска, главницата от 431,64 лева следва да се
присъди, ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на исковата молба в съда
– 17.02.2023 г. до окончателното й изплащане.
Предвид крайния изход на делото, както и с оглед обстоятелството, че ищецът е
направил изрично и своевременно искане за разноски по настоящото производство, на
основание чл. 78, ал. 1 ГПК, единствено на същия следва да се присъдят такива в общ
размер от 350,00 лева, от които 50,00 лева за платена държавна такса и 300,00 лева за
възнаграждение за вещо лице.
Ответникът следва да бъде осъден да заплати на процесуалния представител на
ищеца Еднолично адвокатско дружество „Димитър Милев“, БУЛСТАТ *********,
представлявано от управителя Д. М. М., с адрес на упражняване на дейността: гр. С.,
бул.“*************“ № ***-*, ет.*, офис **, сумата от 480,00 лева с включен ДДС,
представляваща възнаграждение за осъщественото от него процесуално представителство,
защита и съдействие по настоящото дело, определено според размера на иска и по
правилата на чл.38 ал.2, вр. ал.1 т.2 от Закона за адвокатурата /ЗАдв./, вр. чл.7 ал.2 т.1 и § 2а
от Наредба № 1/09.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските възнаграждения.
Мотивиран от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА ЗА НИЩОЖНА , клаузата в Договор за паричен заем №
567325/08.09.2021 г., предвиждаща заплащане на неустойка в случай на непредоставяне на
обезпечение в размер на 512,76 лева, сключен между Е. С. М., ЕГН **********, с адрес:
гр.Х., бул.“************“ № **, вх.*, ет.*, ап.** и “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със
седалище и адрес на управление гр.София, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, на основание чл.26,
ал.1 ЗЗД.
ОСЪЖДА, на основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД, “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7,
17
представлявано от Н. П. П., да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Х.,
бул.“************“ № **, вх.*, ет.*, ап.**, сумата от 431,64, като недължимо платена по
клаузата за неустойка, обективирана в Договор за паричен заем № 567325/08.09.2021 г.,
сключен между Е. С. М., ЕГН ********** и “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
17.02.2023 г., до окончателното й изплащане.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н. П. П.,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Е. С. М., ЕГН **********, с адрес: гр.Х.,
бул.“************“ № **, вх.*, ет.*, ап.**, сумата от 350,00 лева, представляваща
направени по делото разноски.
ОСЪЖДА “СИТИ КЕШ“ ООД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр.София, район Средец, ул.“Славянска“ № 29, ет.7, представлявано от Н. П. П.,
на основание чл. 78, ал. 1 ГПК, да заплати на Еднолично адвокатско дружество „Димитър
Милев“, БУЛСТАТ *********, представлявано от управителя Д. М. М., с адрес на
упражняване на дейността: гр.С., бул.“***************“ № ***-*, ет.*, офис **, сумата от
480,00 лева с включен ДДС, представляваща възнаграждение за осъщественото от него
процесуално представителство, защита и съдействие по настоящото дело.
Решението може да бъде обжалвано пред Окръжен съд - Хасково в двуседмичен срок
от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Хасково: /п/ не се чете
Вярно с оригинала!
Секретар: З. Б.
18