№ 66
гр. Стара Загора, 25.01.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, I-ВИ ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в
публично заседание на десети януари през две хиляди двадесет и четвърта
година в следния състав:
Председател:Генчо Атанасов
при участието на секретаря Живка М. Димитрова
като разгледа докладваното от Генчо Атанасов Гражданско дело №
20235530103594 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл.415, ал.1, т.1 ГПК.
Ищецът „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София твърди в исковата си молба, че е търговско
дружество, вписано в Регистъра на финансовите институции по чл. 3а, ал. 1 от Закона за
кредитните институции с рег. № BGR00428 със Заповед № БНБ — 23940/21.02.2020 г. на
подуправителя на Българска народна банка. Основната му дейност била отпускане на
онлайн краткосрочни потребителски заеми със средства, които не били набрани чрез
публично привличане на влогове или други възстановими средства. Договорът за кредит с
кредитополучателя се сключвал във формата на електронен документ и правоотношението
се реализирало при спазване на изискванията на Закона за предоставяне на финансови
услуги от разстояние (ЗПФУР), Закона за платежните услуги и платежните системи
(ЗПУПС), Закона за задълженията и договорите (ЗЗД) и Закона за електронния документ и
електронните удостоверителни услуги (ЗЕДЕУУ). Ответницата кандидатствала за
получаване на потребителски кредит чрез сайта на дружеството на адрес www.creditins.bg.
като предоставила личните си данни чрез попълване на регистрационната форма за
кандидатстване, одобрена от управителя на финансовата институция и при спазване на
всички изисквания за предоставяне на финансова услуга от разстояние. В резултат на
подадената заявка и предоставените от нея данни, служител на ищцовото дружество се
свързал с нея на посочения телефон, като ответницата потвърдила самоличността си,
истинността на предоставената информация и желанието си да получи от ищеца при
условията на дружеството, кредит в размер на 1800.00 лв. След обработване на данните и
одобрение на кандидата за финансова услуга, на ответницата бил изпратен на посочената от
нея електронна поща, електронен формат на договора за кредит от разстояние. Същата
1
потвърдила, с избиране на изпратения му от ищеца линк за потвърждение, сключването на
Договор за потребителски кредит „Екстра” №Д3010660/01.08.2022 г. и желаната сума й била
преведена чрез системата Е-рау и получена от същата на каса на партньорски офис на
„Изипей” АД, срещу представена от ответницата лична карта. Съобразно съдебната
практика електронното изявление, записано на магнитен, оптичен или друг носител с
възможност да бъде възпроизведено, съставлявало електронен документ (чл. 3, ал. 1 от
ЗЕДЕУУ). Електронното изявление било представено в цифрова форма словесно изявление,
което можело да съдържа и несловесна информация (чл. 2, ал. 1 и 2 ЗЕДЕУУ). Същото се
считало за подписано при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ - за електронен подпис се
считало всяка електронна информация, добавена или логически свързана с електронното
изявление за установяване на неговото авторство. Видно от данните посочени в заявката на
ответницата в тях фигурирала информация, която логически била свързана само и
единствено с нея, която лично предоставила на дружеството при кандидатстването.
Следователно ответницата, с попълване на данните си в заявката за кредит автоматично
следвало да се счита, че била неин автор и никое друго лице не следвало |да притежава тези
данни. Законът придавал значение на подписан документ не само на този електронен
документ, към който бил добавен квалифициран електронен подпис (чл. 13, ал. 3 ЗЕДЕУУ),
но допускал страните да се съгласят в отношенията помежду си да придадат на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. За обикновен електронен подпис се считало
всяко въвеждане на лична информация, която логически се свързвала с издателя й, какъвто
бил настоящият случай. Когато посочените предпоставки били налице, създаден бил
подписан електронен документ. Неговата доказателствена сила била такава, каквато законът
признавал на подписания писмен документ, ако се касаело за частен документ, той се
ползвал с такава сила само за авторството на изявлението (чл. 180 ГПК). Въвеждането на
лични данни от страна на ответницата в системата на ищеца, съгласяването й с условията на
същия, потвърждаване на издадения й договор чрез предоставен e-mail адрес и телефонен
номер било равнозначно на подписване на това цифрово създадено словесно изявление с
електронен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ. Преписът имал значението на
носител, обективиращ частни, подписани от страните, документи. Съгласно чл. 180 ГПК, те
се ползвали с формална доказателствена сила за авторството им. Съгласно разпоредбите на
Закона за потребителския кредит на ответницата била предоставена преддоговорна
информация, като същата се запознала и приела Общите условия на предлагания й кредит,
като потвърдила и получила на посочения от нея e-mail адрес „Европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребителските кредити”. Съгласно условията на
сключения Договор, ищецът поел задължение да предостави на ответницата заем, под
формата на потребителски кредит, а тя поела задължение да върне предоставения кредит с
договорна лихва, като общият размер на задължението бил платим ведно с главницата на
равни месечни вноски със следните падежи: 01.09.2022, 01.10.2022, 01.11.2022, 01.12.2022,
01.01.2023, 01.02.2023 г. Към дата 13.06.2023 г. ответницата не погасила нито една от
вноските по кредита, падежите на които настъпили съответно на 01.09.2022, 01.10.2022,
01.11.2022, 01.12.2022, 01.01.2023, 01.02.2023 г. Служители на ищеца неколкократно
2
осъществили връзка с ответницата, посредством изпращане на напомнителните email-и на
посочения от заявката електронен адрес, изпращани са SMS-и и били осъществени
телефонни обаждания, непосредствено преди и след настъпване на падежните дати, но
ответницата не осъществила никакво плащане или индикация, че желаела да направи такова
на дължимата към дружеството сума. Съгласно чл. 86 ЗЗД ответницата дължила на ищеца
обезщетение за забава в размер на законната лихва по просрочени задължения, която до
датата на подаване на заявлението възлизала на 162.89 лв. Ищецът потърсил начин да
защити интересите си, като на 13.06.2023 г. подал на основание чл. 410 от ГПК Заявление за
издаване на Заповед за изпълнение. PC Стара Загора е образувал ч.гр. дело 2527/2023 г. и по
същото дело издал заповед за изпълнение, срещу която било подадено Възражение от
страна на ответника в законоустановения срок. Общата стойност на непогасения паричен
дълг на ответницата, към датата на депозиране на Заявлението за издаване на заповед за
изпълнение, била в размер на: 2286.89 лв., от които 1800.00 лв. главница на основание
сключен Договор за потребителски кредит „Екстра” №Д3010660/01.08.2022 г., 324.00 лв.
договорна лихва за периода 01.09.2022 г. - 01.02.2023 г. и 162.89 лв., законна лихва за забава
за периода 02.09.2022 г. - 13.06.2023 г. Към задължението били направени допълнителни
разноски за образуване на Заповедното производство по чл. 410 ГПК в размер на 545.74 лв.,
както и разноски за образуване на настоящото производство в размер на 595.74 лв. и
допълнително предстоящите разноски по настоящото производство. Ищецът моли съда да
постанови решение, с което да установи със сила на пресъдено нещо и да признае за
установено по отношение на ответницата Н. Г. П., че дължи на ищеца „КРЕДИТ ИНС” АД:
сумата от 1800.00 лв. главница на основание сключен Договор за потребителски кредит
„Екстра”№Д3010660/01.08.2022 г.; сумата от 324.00 лв. договорна лихва за периода
01.09.2022 г. - 01.02.2023 г.; сумата от 162.89 лв. законна лихва за забава за периода
02.09.2022 г. - 13.06.2023 г.; законна лихва за забава върху главницата, считано от момента
на подаване на Заявлението за издаване на Заповед за изпълнение до окончателното
заплащане на главницата. В условията на евентуалност, в случай че в хода на
производството не се установи, при условие на пълно главно доказване, наличието на
валидно облигационно отношение - сключен Договор за потребителски кредит „Екстра”
№Д3010660/01.08.2022 г. и съдът отхвърли като неоснователен предявения иск с осн. чл.
422 във вр. с чл. 415 ГПК, ищецът предявява иск с осн. чл. 55, ал. 1, предл. първо. Моли съда
да постанови решение, с което да осъди Н. Г. П. да заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД сумата от
1800.00 лв. като получена без основание и подлежаща на връщане и законна лихва за забава
върху сумата от 1800.00 лв., считано от датата на предявяване на иска до окончателното й
заплащане. Претендира разноски в исковото и заповедното производство.
Ответницата Н. Г. П. счита, че исковете са допустими, но изцяло неоснователни.
Потвърждава, че между страните бил сключен Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА"
№ ... от 01.08.2022 година. Съгласно сключения договор за потребителски кредит и
погасителния план към него, заемът в размер на 1800 лева трябвало да бъде погасен за 6
месеца. Съгласно чл. 3.1 от договора, годишен лихвен процент на заема бил 36% , а
годишният процент на разходите е 49.7% . Ответницата оспорва главния иск, както и този,
3
който е предявен в условията на евентуалност както по размер, така и по основание. Целият
процесен договор бил недействителен поради противоречие с императивните разпоредби на
Закона за потребителския кредит и Закона за задълженията и договорите. Действително
приложеният в кредитното правоотношение годишен процент на разходите бил различен от
посочения в договора и с вписания от Кредитодателя в размер от 49.7%. Това било така
поради няколко причини. Първо, защото видно от приложения погасителен план към
договора, погасителната вноска била анюитетна и била в размер на 354 лева, без
включеното възнаграждение за поръчител, а с включено такова, таксата била в размер на
BGN 525 лева. Видно от приложените изчисления от ГПР калкулатори, ответницата
следвало да плаща вноска от 332.28 лв., включваща като разход по кредита единствено
възнаградителната лихва, а с възнаграждение на поръчител - 503,28 лв. Съгласно
приложения към договора погасителен план, договорната лихва не намаляла съобразно
главницата, а оставала в същия размер, което означавало, че ежемесечно лихвения процент
нараствал. Вследствие на това приложеният лихвен процент бил много по-голям от
представения на ответницата. Това означавало, че клаузата уреждаща размера на
възнаградителната лихва била както неравноправна, така и недействителна. Последната
целила да заблуди потребителя, като по този начин кредиторът се обогатявал значително
повече. Дори и да не се приемело, че приложената възнаградителна лихва по договора била
по-ниска от посоченото в договора, то за да бъде такава вноската по заема, кредиторът
инкорпорирал в нея допълнителна сума, която оскъпила кредита за ответницата и съответно
от не били спазени изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК във връзка с Договор за
потребителски кредит "ЕКСТРА" № ДЗО 10660 от 01.08.2022 година. Съгласно чл. 22 от
ЗПК ако това условие не било изпълнено, договорът за заем бил недействителен. Основание
за нищожност на процесния договор за заем била клаузата на чл. 4 от договора. Във връзка с
Договор за потребителски кредит "ЕКСТРА" № Д3010660 от 01.08.2022 година, ответницата
сключила и договор за гаранция в същия ден с „ВИКНЕЛ КОРП” ООД, рег. номер
155538/23.10.2014г., с цел обезпечение на договор за потребителски кредит. С договора за
гаранция се уговаряло, че ответницата дължила възнаграждение на поръчителя за това, че
щял да отговаря пред кредитодателя солидарно с потребителя за изпълнението на всички
задължения на потребителя, възникнали съгласно Договора за потребителски кредит, както
и за всички последици от неизпълнението на задълженията на потребителя по Договора за
потребителски кредит. Същото възнаграждение се заплащало от ответницата директно по
сметките на ищеца ежемесечно, заедно с първоначално уговорената погасителната вноска
по кредита. Въпреки тези факти, касаещи договора за поръчителство, ищецът не отразил
това обстоятелство в годишния процент на разходите и не включил този разход в годишния
процент на разходите, въпреки че трябвало. Нарушение на закона било налице и защото в
договора, кредиторът се задоволил единствено с посочването като абсолютна стойност на
годишния процент на разходите по заема. Липсвало обаче ясно разписана методика на
формиране годишния процент на разходите по кредита /кои компоненти точно са включени
в него и как се формира същият от 49.7 %/. Съобразно разпоредбите на ЗПК, годишният
процент на разходите изразявал общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или
4
бъдещи /лихви, други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора/, изразени като
годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В посочената величина
следвало по ясен и разбираем за потребителя начин да са инкорпорирани всички разходи,
които щял да стори и които били пряко свързани с кредитното правоотношение. В случая, в
договора за кредит яснота досежно тези обстоятелства липсвала. ГПР бил величина, чийто
алгоритъм бил императивно заложен в ЗПК и приемането на методика, налагаща
изчисляване на разходите по кредита по начин, различен от законовия, било недопустимо.
Тези съставни елементи оставали неизвестни, при което се създавали предпоставки
кредиторът да ги кумулира, завишавайки цената на ресурса. Не ставало ясно какво се
включвало в общите разходи за потребителя, настоящи или бъдещи. Не ставало ясно и как
възнаградителната лихва не намаляла въпреки погасяване на част от главницата. За
достигане на тази стойност на лихвата годишния лихвен процент със сигурност трябвало да
е по-голям. Били недействителни и клаузите уреждащи възнаградителната лихва и таксата за
предоставяне на поръчител. Договорната лихва противоречила на добрите нрави по смисъла
на чл. 26 от ЗЗД. Страните уговорили заплащането на възнаградителна лихва в размер на 36
% годишно. Уговореният лихвен процент на възнаградителната лихва следвала да
компенсира заемодателя за това, че се лишил временно от определена своя парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не водила до неоснователното му обогатяване за
сметка на насрещната страна по договора за заем, като тази преценка се правила с оглед
момента на сключване на договора и като се съобразели всички относими обстоятелства.
Според приетото в трайната, установена и непротиворечива практика на Върховния
касационен съд, противоречива на добрите нрави се явявала уговорката за възнаградителна
лихва, надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната
лихва била уговорена по обезпечено задължение - надвишаващата двукратния размер на
законната лихва, определен с акт на Министерски съвет /съответно ПМС/. В процесния
случай задълженията по договора за кредит били необезпечени, но договорената лихва
надхвърляла трикратния размер на законната лихва за претендирания период, с което
правила клаузата, уговаряща размер й нищожна. В Наредбата за дейността на заложните
къщи били установени нормативно максимални размери на лихвите. Съгласно чл. 18 от
цитираната наредба заложна къща не можела да уговаря месечен размер на лихва по
заемите, по-голям от три на сто. Ограничението било приложимо както за заеми в левове,
така и за заеми в чужда валута. Размерът на лихвата от 36 %, уговорен в чл. 5 от Договор за
лизинг противоречил на добрите нрави. Ответницата моли съда да отхвърли и двата
предявени в условията на евентуалност иска.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства и обсъди доводите на
страните, намери за установено следното:
Предявен е иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК, които представлява специален положителен
установителен иск с предмет съдебно установяване, че вземането на кредитора съществува,
т.е. че присъдената със заповедта за изпълнение въз основа на документ сума се дължи. По
5
иска по чл.415, ал.1, т.1 от ГПК кредиторът следва да докаже факта, от който вземането му
произтича, а длъжникът – възраженията си срещу вземането.
Видно от приложеното ч.гр.д.№ 2527/2023 г. по описа на Старозагорския районен
съд, съдът е издал заповед за изпълнение по чл.410 ГПК № 1192/16.06.2023 г. за сумата 1800
лева за главница, представляваща задължение по Договор за потребителки кредит на
граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../01.08.2022г., с 324,00 лева – договорна лихва
за периода от 01.09.2022г. до 01.02.2023г., със 162,89 лева – лихва за забава за периода от
02.09.2022г. до 14.06.2023г., и законната лихва върху главницата от 15.06.2023 г. до
изплащане на вземането. В срока по чл.414, ал.2 ГПК е постъпило възражение от длъжника
и в срока по чл.415, ал.4 ГПК е подадена настоящата искова молба.
Правното твърдение на ищеца е, че между страните е възникнало
облигационно правоотношение, произтичащо от Договор за потребителки кредит на
граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../01.08.2022г. В посочения договор е отразено,
че на ответницата е предоставена сума в размер на 1800 лв. със задължение за връщането й в
срок до 01.02.2023 г., като кредитът ведно с дължимата лихва се издължава на равни
месечни вноски в заввисимост о срока на ползване на сумата.
Следователно между страните е възникнало облигационно правоотношение по
договор за заем по смисъла на чл.240 и сл. от ЗЗД. Спорното материално правоотношение
попада и в легалната дефиниция на договора за потребителски кредит, дадена в чл.9, ал. 1
ЗПК, според която това е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се
задължава да предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане. С оглед на това по отношение на
процесния договор намират приложение и разпоредбите на ЗПК.
Съгласно чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1,
т. 7 - 12 и т.20 и ал.2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9 от същия закон, договорът за потребителски
кредит е недействителен. Следователно нарушаването на всяко едно от тези императивни
изисквания води до настъпване на последиците по чл. 22 ЗПК – недействителност на
договора за кредит.
От анализа на съдържанието на процесния договор става ясно, че не спазено
изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Според тази разпоредба договорът трябва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от потребителя,
изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като се посочат взетите
предвид допускания, използвани при изчисляване на годишния процент на разходите по
определения в приложение № 1 начин. Годишният процент на разходите следва да включва
всички разходи на кредитната институция по отпускане и управление на кредита, както и
възнаградителната лихва и се изчислява по специална формула. Спазването на това
изискване дава информация на потребителя как е образуван размерът на ГПР, респ. цялата
дължима сума по договора. В договора кредиторът се е задоволил единствено с посочването
като абсолютни стойности на лихвения процент по заема и ГПР. Липсва обаче ясно
разписана методика на формиране годишния процент на разходите по кредита /кои
6
компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият размер 49,7 %/.
Съобразно разпоредбата на чл.19, ал.1 ЗПК годишният процент на разходите изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи /лихви, други преки или
косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези, дължими на
посредниците за сключване на договора/, изразени като годишен процент от общия размер
на предоставения кредит. Следователно в посочената величина, представляваща обобщен
израз на всичко дължимо по кредита, следва по ясен и разбираем за потребителя начин да
бъдат включени всички разходи, които заемодателят ще стори и които са пряко свързани с
кредитното правоотношение. В случая в договора за кредит липсва яснота досежно тези
обстоятелства. Следва да се отбележи, че ГПР е величина, чийто алгоритъм е императивно
заложен в ЗПК, и приемането на методика, регулираща изчисляването на разходите по
кредита по начин, различен от законовия, е недопустимо. В случая тези съставни елементи
са неизвестни и не става ясно какво се включва в общите разходи за потребителя, доколкото
е предвидена дължимост и на неустойка. Липсва яснота дали тези разходи са включени при
формиране на ГПР. Следователно неясни остават както компонентите, така и
математическият алгоритъм, по който се формира годишното оскъпяване на заема.
От заключението съдебно-счетоводната експертиза по делото е видно, че разходът,
включен при определяне на ГПР, е единствено възнаградителната лихва. При изчисляване
на ГПР с оглед посочения в договора процент на възнаградителната лихва вещото лице
обаче е стигнало до извода, че същият би следвало да е в размер на 42,5758%. Посоченото
разминаване потвърждава необходимостта от ясно посочване в договора на методиката за
изчисляване на ГПР и съобщаването й на потребителя. От друга страна, вещото лице е
установило, че лихвата по погасителния план възлиза на 324 лв. В с.з. вещото лице сочи, че
изчислявайки размера на лихвата като процента величина, същата възлиза на 60 %, като ГПР
в този случай е в размер на 79,5583 %. По този начин се нарушава и императивното
изискване на чл.19, ал.4 от ЗПК за максималния размер на ГПР по потребителски кредити,
който в случая надхвърля допустимия петкратен размер на законната лихва.
С оглед гореизложеното съдът намира, че договорът за потребителски кредит между
страните се явява недействителен на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК и не
поражда целените правни последици.
Съгласно нормата на чл. 23 ЗПК, когато договорът за потребителски кредит е обявен
за недействителен, потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи
лихва или други разходи по кредита. В случая чистата стойност на кредита е в размер на
1800 лв.
От заключението на съдебно-счетоводната експертиза по делото се установява, че
кредитополучателят не е заплатил нито една от месечните вноски по процесния договор за
кредит, като дължимата главница е в размер на 1800 лв.
При тези обстоятелства се налага изводът, че чистата стойност на кредита в размер
на 1800 лв. е реално получена от ответницата, като същата не е извършвала плащания, с
които да е погасила изцяло или отчасти задължението. Поради това следва де приеме, че
7
ответницата дължи връщането на сумата 1800 лв. на основание чл.23 ЗПК.
По отношение на претенцията за заплащане на обезщетение за забавено плащане за
периода от 02.09.2022г. до 14.06.2023г. е необходимо да се отбележи следното. Съгласно
разпоредбата на чл.86 от ЗЗД при неизпълнение на парично задължение длъжникът дължи
обезщетение в размер на законната лихва от деня на забавата. Забавата като форма на
неизпълнение настъпва при наличието на следните предпоставки: изискуемост на
вземането, покана за изпълнение /при задълженията без определен срок за изпълнение/ и
вина за неизпълнението. В процесния случай няма законоустановен срок за изпълнение на
задължението по чл. 23 ЗПК за връщане чистата стойност на кредита, поради което простата
изискуемост на вземането не е основание за изпадане на длъжника в забава. Необходимо е
отправянето на покана до длъжника с искане за получаване на дължимата престация в
определен подходящ срок – чл.84, ал.2 от ЗЗД /в този смисъл са: решение № 1412/04.11.2003
г. на ВКС по гр.д.№ 336/2003 г., V г.о., решение № 11/18.01.1980 г. по гр.д.№ 1877/79 г., І
г.о. и др./. По делото не са представени доказателства, от които да е видно, че кредиторът е
отправил такава покана към длъжника, което налага извода, че ответникът не е изпаднал в
забава преди подаване на исковата молба.
По тези съображения съдът намира, че предявеният иск по чл.415, ал.1, т.1 ГПК е
основателен и следва да бъде уважен до размера на 1800 лева за главница, представляваща
задължение по Договор за потребителки кредит на граждани без поръчителство „ЕКСТРА”
№ .../01.08.2022г., със законната лихва от 15.06.2023 г. до изплащане на вземането,
присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение по чл.410 ГПК №
1192/16.06.2023 г. по ч. гр. д.№ 2527/2023 г. по описа на Старозагорския районен съд. В
останалата част искът се явява неоснователен и следва да бъде отхвърлен.
Предвид уважаването на установителния иск за сумата 1800 лв. съдът не следва да се
произнася по евентуалния осъдителен иск по чл.55, ал.1 ЗЗД за същата сума, тъй като не се е
сбъднало вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането му.
На основание чл.78, ал.1 от ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014
г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да бъде осъден ответникът да заплати на
ищеца направените разноски в заповедното производство съобразно установената част от
вземането в размер на 429,10 лв., представляващи държавна такса и адвокатско
възнаграждение, и направените в исковоото производство разноски съобразно уважената
част от предявения иск в размер на 470,79 лв., представляващи държавни такси и адвокатско
възнаграждение и възнаграждение на вещо лице чл.78, ал.3 ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно
решение № 4/18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК следва да бъде осъден
ищецът да заплати на ответника направените разноски съобразно отхвърлената част от иска
в размер на 236,13 лв., представляващи възнаграждение на вещо лице.
На основание чл.78, ал.3 ГПК, вр. с т.11г от Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г.
на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г., ОСГТК, ищецът дължи и разноски за възнаграждение за
един адвокат на ответницата съобразно отхвърлената част от иска, което следва да бъде
определено от съда съобразно разпоредбата на чл.38, ал.2 ЗА. На адвоката на ответницата се
8
дължи сумата 138,39 лв. – възнаграждение в заповедното производство, на основание чл. 6,
ал.1, т.3 и 5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения, и 214,76 лв. – възнаграждение в исковото производство, на основание чл.
7, ал.2, т.2 и ал.5 от Наредба № 1 от 9.07.2004 г. за минималните размери на адвокатските
възнаграждения.
Воден от горните мотиви, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по отношение на Н. Г. П. от гр. Стара Загора, ...
съществуването на вземането на „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет.
Мецанин, ЕИК *********, представлявано от Марио Георгиев Алексиев, за сумата 1800
лева за главница, представляваща задължение по Договор за потребителки кредит на
граждани без поръчителство „ЕКСТРА” № .../01.08.2022г., със законната лихва от 15.06.2023
г. до изплащане на вземането, присъдени със заповед за изпълнение на парично задължение
по чл.410 ГПК № 1192/16.06.2023 г. по ч. гр. д.№ 2527/2023 г. по описа на Старозагорския
районен съд.
ОТХВЪРЛЯ предявения от „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет.
Мецанин, ЕИК *********, представлявано от Марио Георгиев Алексиев, против Н. Г. П. от
гр. Стара Загора, ... иск за установяване съществуването на вземането заповед за изпълнение
на парично задължение по чл.410 ГПК № 1192/16.06.2023 г. по ч. гр. д.№ 2527/2023 г. по
описа на Старозагорския районен съд в останалата част както следва за сумата 324,00 лева –
договорна лихва за периода от 01.09.2022г. до 01.02.2023г., и сумата 162,89 лева – лихва за
забава за периода от 02.09.2022г. до 14.06.2023г., като неоснователен.
ОСЪЖДА Н. Г. П. от гр. Стара Загора, ... да заплати на „КРЕДИТ ИНС” АД, гр.
София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК *********, представлявано от Марио
Георгиев Алексиев, сумата 429,10 лева, представляваща разноски в заповедното
производство, както и сумата 470,79 лева, представляваща разноски в исковото
производство.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК
*********, представлявано от Марио Георгиев Алексиев, да заплати на Н. Г. П. от гр.
Стара Загора, ... сумата 236,13 лева, представляваща разноски по делото.
ОСЪЖДА „КРЕДИТ ИНС” АД, гр. София, ул. „Цар Борис ІІІ“ 85, ет. Мецанин, ЕИК
*********, представлявано от Марио Георгиев Алексиев, да заплати на ЕДНОЛИЧНО
АДВОКАТСКО ДРУЖЕСТВО „М.“, гр.Стара Загора, ..., представлявано от адвокат М. В.
М., сумата 353,15 лева, представляваща адвокатско възнаграждение по чл.38, ал.2 ЗА.
Присъдените суми може да се заплатят по банкова сметка IBAN:
BG45UNCR70001521684432.
Решението може да се обжалва в двуседмичен срок от връчването му пред
9
Старозагорския окръжен съд.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
10