Р Е
Ш Е Н
И Е №60
Град Несебър, 27.02.2020г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Несебърският районен съд, трети
състав, в открито съдебно заседание на четиринадесети февруари, през две хиляди
и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ПЕТЪР ПЕТРОВ
с
участието на секретаря Радостина Менчева, като разгледа докладваното от
районния съдия гр.д.№ 931/2019г.
по описа на Несебърския районен съд, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е образувано по
предявени при условията на обективно кумулативно съединяване на искове, с които
ищецът Д.В.Г. с ЕГН **********,***, е поискал ответникът “Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., да бъде
осъден да й заплати обезщетение в размер на 487 лева за неизползван платен
годишен отпуск за 20 дни, да бъде осъден да й заплати сумата в размер на 560
лева, представляваща обезщетение за неспазено предизвестие, да бъде отменена
издадената от ответника Заповед № 3/09.08.2019г. в частта, с която е определено
ищцата да заплати на ответника обезщетение за неспазено предизвестие, както и
ответникът да бъде осъден да предаде на ищцата трудовата й книжка с надлежно
отбелязване на факта на прекратяване на трудовото правоотношение. Д.Г. твърди,
че е работила по силата на трудов договор № 5/16.04.2018г. за ответното
дружество и неин работодател, като е изпълнявала длъжността “Оператор въвеждане
на данни” на 8-часов работен ден, при уговорено трудово възнаграждение в размер
на 510 лева на месец, но в началото на месец август 2019г. тя е решила да
прекрати трудовото правоотношение, като за целта на 05.08.2019г. е връчила на
управителя на ответното дружество молба за прекратяване на основание чл.325,
т.1 от Кодекса на труда, като оттогава не била допускана до работа. В молбата
ищцата е изразила воля ако трудовото правоотношение не бъде прекратено по
взаимно съгласие, тя да се счита за едномесечно предизвестие за прекратяване на
трудовото правоотношение. Вместо това представител на ответника е заявил на
ищцата, че дружеството я освобождава от работа и й е било предложено да подпише
предизвестие със задна дата, на което тя отказала. Ищцата е подала втора молба
със същото съдържание този път по куриер на 15.08.2019г. Тъй като до
21.08.2019г. тя отново не получила отговор на молбата си, е отправила молба до
работодателя си за ползване на платен годишен отпуск от 30 дни, считано от
05.08.2019г., както и да й бъде оформена трудовата книжка. На 26.08.2019г.
ищцата получила по куриер Заповед № 3/09.08.2019г. за прекратяване на трудовия
договор, в която било посочено, че не е удовлетворена молбата й за прекратяване
на трудовото правоотношение на основание чл.325, ал.1,т.1 от КТ, и че то е
прекратено на основание чл.326, т.1 от КТ, считано от 09.08.2019г. На
28.08.2019г. ищцата е възразила писмено срещу заповедта на работодателя си, но
отговор не получила. Ищцата счита заповедта за незаконосъобразна и неправилна,
но оспорва същата в частта, с която й е определено за получаване обезщетението
за неизползван платен годишен отпуск по отношение на неговия размер и с която й
е определено да заплати обезщетение за неспазено предизвестие на основание
чл.220 от КТ в размер на 560 лева. Така вместо обезщетение за 20 дни платен
годишен отпуск в размер на 487 лева, ответникът му е определил обезщетение в
размер на 170,45 лева за 7 дни. Ищцата счита, че не дължи обезщетение за
неспазено предизвестие, тъй като именно ответникът не е спазил срока на
предизвестието като е посочил, че трудовият договор се прекратява на основание
чл.326, ал.1 от КТ преждевременно на 09.08.2019г., преди изтичане 30-дневния
срок на предизвестието, а освен това за срока на предизвестието тя не е била
допускана до работа. Посочва, че от страна на работодателя са й отправяни
обвинения за липса на пари в касата, като счита същите за неоснователни.
В отговора на исковата молба
ответникът заявява, че счита исковите претенции за неоснователни, а твърденията
в исковата молба за необективни. Признава, че прекратяването на трудовото
правоотношение е станало въз основа на подадена от ищцата молба от
05.08.2019г., а Заповед № 3/09.08.2019г. е отговор на тази молба, както и че
страните по трудовото правоотношение не са постигнали взаимно съгласие за
неговото прекратяване. След подаването на молбата обаче, ищцата не е идвала на
работа, не е отговаряла и на телефонни повиквания. Отрича твърденията на
ищцата, които е изложила и в последващата й молба, постъпила в дружеството в
средата на месец август 2019г., че представител на ответника, и конкретно
счетоводител, й е предлагал да подписва предизвестие. След като от
05.08.2019г., когато ищцата е подала предизвестието, тя не е полагала труд за
дружеството, означавало, че тя не е спазила задължението си да отработи срока
на предизвестието, а е изразила изрична воля трудовото правоотношение да бъде
прекратено именно на 05.08.2019г. и именно поради едностранното прекратяване на
правоотношението от страна на ищцата на 05.08.2019г., тя дължи обезщетение за
неспазено предизвестие. Трудовият договор
не е прекратен от работодателя, включително и с издадената Заповед №
3/09.08.2019г., поради което ответникът не дължи обезщетение за неспазено
предизвестие. Ответникът твърди, че по време на действие на трудовия договор
ищцата е ползвала общо 6 дни платен годишен отпуск – от 04.03.2019г. до
06.03.2019г. включително, и от 01.08.2019г. до 03.08.2019г. включително. За
2019г. ищцата е работила 7 месеца, полагащият й се платен годишен отпуск за
този срок, пропорционално на отработеното време, е за 12 работни дни, а след
като ищцата е ползвала 6 дни платен отпуск, при прекратяване на трудовото
правоотношение й се полага обезщетение за неизползваните 6 дни. Освен това
обезщетението не й е било платено поради неоказано съдействие от страна на
ищцата. Ответникът признава, че трудовата книжка, издадена от работодателя, се
съхранява в личното трудово досие на ищцата, а същата не й е върната именно
защото тя не се явява да я получи откакто е прекратила трудовото правоотношение
на 05.08.2019г. и самоволно се е отлъчила от работното си място. Ищцата не е
поискала изрично и трудовата й книжка да й бъде изпратена по пощата. При
условията на евентуалност ответникът прави възражение за прихващане на следните
свои вземания към работника – ищцата: за обезщетението за неспазено
предизвестие в размер на 389,57 лева, което работникът дължи за периода от
05.08.2019г. до 26.08.2019г., към обезщетението в размер на 219,15 лева, което
работникът дължи за неспазено предизвестие за периода от 26.08.2019г. до
05.09.2019г., както и за вредите в размер на 483,55 лева, настъпили за
работодателя поради неспазено предизвестие от ищцата, представляващи
допълнително парично начисление на служител с имена Х.В.Д. като парично
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 19 дни.
В съдебно заседание ищцата се
явява лично и с упълномощен адвокат. Съдът е допуснал поисканото изменение на
два от предявените искове, а именно за заплащане на обезщетение за неизползван
платен годишен отпуск за 2019г. като от 487 лева за 20 работни дни, се намалява
размерът на претенцията на 170,45 лева за 7 работни дни, и за заплащане на
обезщетение за неспазено предизвестие, като размерът на претенцията се намалява
от 560 лева на 488 лева. Изразява становище, че трудовото правоотношение е
прекратено на 05.09.2019г., т.е. след изтичане срока на отправеното от
работника предизвестие. Иска се претенциите да бъдат уважени. Претендират се
разноски. В представените писмени бележки заявява, че поддържа претенциите си и
счита същите за доказани, като оспорва твърденията на ответната страна за
претърпени вреди в резултат на неспазено предизвестие от страна на
ищцата-работник.
Ответното дружество се
представлява в съдебно заседание от законния си представител, както и от
процесуален представител, който поддържа становището за неоснователност на
исковите претенции. В представените от процесуалния представител на ответника
писмени бележки се твърди, че трудовото правоотношение е било прекратено на
05.08.2019г., защото такава била изричната воля на работника и което се
установявало и от факта, че ищцата не е искала и не е останала да работи след
този ден, а след като не е престирала труд, тя дължала обезщетение. Счита за
недоказани, както и опровергани твърденията на ищцата, че е искала да работи
през срока на предизвестието, но не е била допускана до работа. Ответникът не
получил съдействие от работника, поради което са налице уважителни причини,
както за неплащането на обезщетението за неизползван платен годишен отпуск,
така и за връщане на трудовата книжка.
Въз основа на събраните по делото
писмени и гласни доказателства, обсъдени поотделно и в тяхната съвкупност,
съдът прие за установено следното от фактическа
страна:
На 16.04.2018г. е сключен трудов
договор по силата и в изпълнението на който “Д.С.” ЕООД, от една страна в
качеството му на работодател, е възложил на Д.В.Г., от друга страна в
качеството й на работник, а последната е приела да изпълнява длъжността
“оператор въвеждане данни” с място на работа – офис в к.к. Слънчев бряг, на
пълно (8-часа) работно време, при уговорено основно месечно трудово
възнаграждение в размер на 510 лева. Трудовият договор е сключен със
шестмесечен срок на изпитване в полза на работодателя, а работникът се е
задължил да постъпи на работа на 17.04.2018г. В договора е предвидено, че
същият може да бъде прекратен чрез предизвестие, чийто срок е определен на 30
дни.
На
16.10.2018г. трудовият договор е окончателно сключен за неопределено време на
основание чл.71, ал.2, във връзка с чл.69, ал.1 от КТ.
За периода от 01-и до 03-и август
2019г. Д.Г. е ползвала платен годишен отпуск, а в началото на първия работен
ден след този отпуск – на 05.08.2019г., тя заедно с колегата си – свид. П. Г. Г.,
са подали молби до работодателя си за прекратяване на трудовото правоотношение.
Молбите са били подадени на мястото им на работа – в офиса в к.к. Слънчев бряг.
Те са били подадени лично на управителя на
“Д.С.” ЕООД - Д.Г.К., при което са присъствали и съпругът на управителя
на дружеството, както и свид. З.Д.М., която е работила на същото работно място.
Като причина за напускането на ищцата Г. и на Г. било отношението на Д.К. към
тях, което те определяли като неуважително и незаслужено и което считали, че не
следва да продължават да търпят. В молбата, подадена от Д.Г., същата е
предложила трудовото й правоотношение да бъде прекратено по взаимно съгласие,
като е заявила, че в случай, че молбата не бъде приета, същата да се счита за
едномесечно предизвестие по чл.326, ал.1 от КТ. Д.К. не е била съгласна с
напускането на двамата работници, но решила да се съобрази с искането им.
Ищцата Г. и свид. Г. останали с убеждението, че трудовите им правоотношения ще
се прекратят по взаимно съгласие, както са поискали с молбите си, поради което
на следващия ден – 06.08.2019г., двете отишли отново до офиса за да си предадат
трудовите книжки за да им бъдат попълнени с данните, свързани с прекратяването
на трудовото правоотношение. В офиса в к.к. Слънчев бряг те заварили свид. З.М.и
лицето Х.В.Д., която била преместена там от друг обект – офис на дружеството.
Свид. М. им е заявила, че управителят на дружеството се намира в офиса в град
Несебър, поради което двете отпътували да я търсят там. След като открили Д.К.
в другия офис и са й съобщили причината, поради която я търсят, тя им е
заявила, че в момента е ангажирана с извършване на ревизия, и че ще им се обади
когато се освободи за да уредят отношенията си по прекратяване на трудовите
договори. Тъй като Д.Г. не била повикана в продължение на няколко дни, на
15.08.2019г. решила да подаде втора молба със същото съдържание, т.е. със
същите изявления, при условията на евентуалност, за прекратяване на трудовото й
правоотношение. Молбата е била изпратена по куриер и е получена от “Д.С.” ЕООД
на 16.08.2020г.
След като е сметнала, че е
изминало достатъчно време и на втората молба не е получила отговор, и поради
това, че не е била наясно с трудово правния си статут, ищцата Д.Г. е подала
друга молба до Д.С.” ЕООД от 21.08.2019г., озаглавена “Покана”, с която е
поискала да ползва платен годишен отпуск от 30 дни, считано от 05.08.2019г.,
като след изтичане на срока на отпуска, да й бъде оформена трудовата книжка.
Управителят на “Д.С.” ЕООД е
решил да изготви заповед, в която е посочил дата на издаване 09.08.2019г., и че
прекратява трудовото правоотношение с работника Д.В.Г., а като основание за
неговото прекратяване е посочил чл.326, т.1 от КТ, считано от 09.08.2019г.
Посочено е също, че на работника следва да се изплати обезщетение в размер на
170,45 лева за неизползван платен годишен отпуск за 7 дни за 2019г. на
основание чл.224, ал.1 от КТ, както и че работникът дължи на работодателя
обезщетение по чл.220 от КТ в размер на 560 лева за неспазено предизвестие.
Препис от заповедта е връчена на работника Д.Г. срещу подпис на 26.08.2019г.
На 27.08.2019г. Д.Г. е изпратила възражение против издадената Заповед за
прекратяване на трудовото правоотношение като е изразила становище, че след
като работодателят й е прекратил трудовото правоотношение на 09.08.2019г., т.е.
преди да изтече срока на отправеното до него предизвестие, и като не й е дал
възможност да отработи срока на предизвестието в резултат на недопускане до
работа, означава, че именно работодателят й дължи обезщетение за неспазено
предизвестие, а не образното.
Когато е започнала работа в ответното дружество, ищцата е разполагала с
трудова книжка, издадена на 01.08.2017г. от предишен работодател. При
постъпване на работа тя не е предоставила на работодателя си - “Д.С.” ЕООД,
трудовата книжка, включително тя не се е
намирала у работодателя й и през периода
след 05.08.2019г., когато е подала молбата за прекратяване на трудовото
правоотношение, до 04.09.2019г., когато то е било прекратено. Ищцата не твърди
да е предоставила за попълване данните на трудовата й книжка от работодателя й
и след прекратяване на трудовия договор. Работодателят й обаче – ответното
дружество – е решил да издаде друга трудова книжка, в която не е посочил датата
на издаване, и в която е вписал, че трудовият договор с ищцата – работникът, е
прекратен на 09.08.2019г. на основание чл.326, ал.1 от КТ, но ответникът, макар
да не е уведомил ищцата за издаването й на поредната трудова книжка, този път
от “Д.С.” ЕООД, не я е предал на лицето с довода, че същата не се явила в офиса
да я получи, а изпращането й по пощата определя като нецелесъобразно без да е
направено такова искане от работника.
Въз основа на така приетото за
установено от фактическа страна съдът направи следните правни изводи:
За основателността на предявените
искове преди всичко е необходимо да бъдат изяснени въпросите за момента и
основанието, на което е прекратено трудовото правоотношение на ищцата. Съдът не
приема, че трудовият договор между страните е прекратен по взаимно съгласие. В
чл.325, ал.1, т.1 от КТ е уредена възможността за прекратяване на трудовия
договор без предизвестие по взаимно, писмено съгласие на страните по договора.
Предложението за прекратяване на договора се счита за прието, когато страната,
към която е отправено, е изразила писмено съгласието си в седемдневен срок от
получаването му, за което е уведомила насрещната страна. Срокът от седем дни,
визиран в чл.325, ал.1, т.1 от КТ, е свързан с условието приемащата
предложението страна да обективира своето волеизявление за прекратяване на
трудовоправната връзка по взаимно съгласие и да предприеме тези съответни на
обстоятелствата действия, които да позволят на другата страна да е в известност
относно трудово-правния си статут, когато предложението е прието. Срокът е свързан
с правото да се заяви приемане на предложението, а не със съобщаването на
последиците от факта, че прекратяването на трудовия договор по взаимно съгласие
е настъпило. Поради това срокът е спазен, когато работодателят е приел веднага
предложението чрез изразена в писмен вид воля за това и е сторил необходимото,
за да стане това обстоятелство известно на другата страна. Писмената форма е
условие за действителността на двете насрещни волеизявления – това, с което
предложението за прекратяване на трудовото правоотношение, и това за приемането
на същото. Същевременно ясното, категоричното и безусловното изразяване на
волята на всяка от страните не е възможно да се извърши и да формира
прекратяване по взаимно съгласие чрез устни изявления на която и да е от
страните (Решение № 183 от 21.12.2011г. на ВКС по гр.д.№ 565/2010г. на ВКС, ІІІ
г.о.). В случая ответникът – работодателя е изразил становище по молбата на
09.05.2019г., т.е. в 7-дневния срок, като макар и изрично да не е посочил, че
не е съгласен и не приема предложението на работника за прекратяване на
трудовото правоотношение по взаимно съгласие, в издадената от него заповед от
същата дата е решил, че договорът е прекратен на друго основание, но не е
уведомил другата страна – работникът Д.Г., в същия този 7-дневен срок за така
изразеното си несъгласие.
В Решение № 313 от 21.07.2010г.
по гр.д.№ 201/2009г. на ВКС, ІV г.о. е прието, че предложението по чл.325, т.1
от КТ е волеизявление на страна по трудово правоотношение към съконтрахента си
за прекратяването му по взаимно съгласие. Ако в него няма записано изявление на
предложителя при отказ то да се счита за предизвестие по чл.326, ал.1 от КТ,
работодателят не може да го зачете за такова. По аргумент на противното следва
да се приеме, че е напълно допустимо, както в случая, молбата на работника, с
която е отправено предложение до работодателя за прекратяване на трудовото
правоотношение по взаимно съгласие, да съдържа искане при условие, че това
предложение не бъде прието, със същата молба да се отправи предизвестие по
чл.326, ал.1 от КТ за прекратяване на трудовото правоотношение от страна на
работника.
Съгласно разясненията, дадени в ТР № 2 от 23.10.2012г. по
тълк. дело № 2/2012г. на ОСГК на ВКС „По своята правна същност предизвестието
на работника или служителя за прекратяване на трудовото правоотношение,
отправено до работодателя, е негово материално, субективно, преобразуващо
трудово право. Субект на това право е работникът или служителят, който не е
длъжен да мотивира волеизявлението си, достатъчно е само изразената от него
воля да съдържа ясно и безусловно решение за прекратяване на трудовото
правоотношение. Предизвестието трябва да е писмено (форма на действителност) и
да включва определен срок, след изтичането на който трудовия договор се
прекратява. Отправеното предизвестие определя със сигурност края на
съществуването на трудовото правоотношение с изтичане срока на същото“. Макар и
в молбата си Д.Г. да не е посочила изрично срок на предизвестието, следва да се
приеме, че това е срокът, който страните са уговорили с трудовия договор при
неговото сключване, а именно 30-дневен, който е минимално установения от
закона, и който в случая е изтекъл на 04.09.2019г., поради което трудовият
договор между страните е бил прекратен на основание чл.326, ал.1 от КТ, считано
от 05.09.2019г., а не както твърди процесуалния представител на ответника – на
05.08.2019г., нито пък на 09.08.2019г., както е посочил самия ответник в
издадените от него заповед и трудова книжка. Никакво значение и правна стойност
за това няма издадената от работодателя заповед в частта за прекратяване на
трудовия договор на това основание преди тази дата (Решение № 644 от
30.11.2010г. по гр.д.№ 1896/2009г., ІІ г.о.).
Не може да бъде споделено
становището на ответната страна, че трудовото правоотношение е било прекратено
още на 05.08.2019г. Първо, работникът с молбата си не е посочил изрично, че
желае да прекрати на това основание трудовото правоотношение на тази дата, и
второ ищцата не е посочила нито с молбата си от 05.08.2019г., нито по-късно,
друг момент (дата) преди изтичане срока на предизвестието, от когато трудовият
договор да се счита прекратен и да може да се твърди неспазен срок на предизвестие
(Решение № 873 от 18.01.2011г. по гр.д.№ 1757/2009г. на ВКС, ІV г.о.). Освен
това невъзможно е да бъде прекратено трудовото правоотношение на основание
чл.326, ал.1 от КТ преди изтичане срока на предизвестието само на основание
изявлението на работника, без последният да е заплатил на работодателя
дължимото на основание чл.220, ал.1 от КТ обезщетение в определен размер като
заместваща престация за неотработения срок, и което обезщетение да е получено
от работодателя (Решение № 34/24.03.2017г. по гр.д.№ 2962/2017г. на ВКС, ІV
г.о.).
Обстоятелството, че през целия
срок на предизвестието работникът не е полагал труд за работодателя и в
изпълнение на трудовите си задължения няма значение в настоящия случай. Дали
работникът не се явява на работа без уважителни причини при действащ трудов
договор (включително и в срока на предизвестието) би имало значение за преценка
дали се касае са самоволно напускане или за дисциплинарно нарушение, за което е
предвидено дисциплинарно уволнение, но тези въпроси е имал възможност да
изяснява работодателят през периода от 05.08.2019г. до 04.09.2019г., защото по
време на действието на трудовия договор само той е бил заинтересован (ТР № 50
от 03.06.1972г. на ВС по гр.д.№ 37/1972г., ОСГК). Ирелевантен за решаване на
въпросите по делото се явява и обстоятелството дали работникът не е бил
допускан до работа, и въобще причината, поради която работникът не е изпълнявал
трудовите си задължение по времето на действащ до 04.09.2019г. валиден трудов
договор, защото тези въпроси могат да бъдат предмет на обсъждане само при иск
по чл.213 от КТ, с какъвто съдът не е сезиран.
За неспазено предизвестие от
страна на работодателя може да се говори само в случаите на отправено такова от
работодателя към работника в хипотезите на чл.328, ал.1 от КТ, а както бе
посочено по-горе издадената заповед за прекратяване на трудовото правоотношение
от 09.08.2019г. на основание чл.326, ал.1 от ГПК не е произвела действие нито с
издаването й, нито от момента на връчването й на работника и няма никакво
правна стойност за тези обстоятелства, поради което и претенцията на ищцата за
заплащане на обезщетение за „преждевременно“ прекратяване на трудов договор се
явява неоснователна и като такава следва да бъде отхвърлена. Наред с това следва
да се отбележи, че до изтичане срока на предизвестието страните по трудовото
правоотношение имат същите права и задължения, поети с трудовия договор, както
до подаване на предизвестие за прекратяване на трудовия договор, в което се
включва и правото на работодателя да прекрати трудовото правоотношение с
работника. Поради това само за факта на прекратяване на трудовото
правоотношение от страна на работодателя, законът не предвижда той да заплаща
обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ – за неспазено предизвестие, каквото в случая
не е отправял до работника. След като срокът на предизвестието е спазен,
неоснователна е претенцията на работодателя, изразена в същата тази негова
заповед от 09.08.2019г., за дължимо от работника обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ за неспазено предизвестие. Безспорно е между страните, с оглед твърдението
на ищцата след изменението на иска, и предвид признанието на
ответника-работодател на неизгоден за него факт, изразено писмено във
въпросната заповед, че на работника се дължи обезщетение за неизползван платен
годишен отпуск за 2019г. за 7 дни и за размерът на това обезщетение – 170,45
лева. Съдът не следва де се произнася свръхпетитум и да изследва дали на ищеца
се полага обезщетение по чл.224, ал.1 от КТ за повече дни, който въпрос няма
пречка страните да повдигнат в друго производство, ако възникне такъв спор
между тях. Доколкото не се излагат твърдения и не се представят доказателства
от страна на ответника, че е заплатил дължимото обезщетение, следва да бъде
осъден да заплати посочената сума на ищеца.
Както се установи, притежаваната
от ищцата трудова книжка до прекратяването на трудовия договор се е намирала у
нея, който факт е безспорен между страните, а след 04.09.2019г. тя не я е
предала на работодателя си за оформяне и вписване на данните, свързани с
прекратяване на трудовия договор, поради което и работодателят не е изпадал в
забава (ТР № 1 от 02.12.2019г. по тълк. дело № 1/2019г. на ОСГК на ВКС). След
като и към настоящия момент това негово задължение не е изискуемо предвид
непредставянето на трудовата книжка от работника на работодателя, претенцията
за вписване в нея на данните, свързани с прекратяването на трудовия договор и
за връщането на трудовата книжка, се явява неоснователна и като такава също
следва да бъде отхвърлена. Никакво задължение не е имал работодателя да издава
нова трудова книжка, на работника, съответно да връчва такава на работника,
поради което фактът на нейното издаване се явява ирелевантен в настоящия
случай, още повече, че в издадената от работодателя трудова книжка той е вписал
неверни данни.
Съдът не възприема едно такова
становище на ответната страна, че заплащането на трудово възнаграждение и на
такова за допълнително възложени задачи на работник и предоставянето на работник
на повече дни платен годишен отпуск от минимално установения от 20 дни, който
обаче отпуск в действителност да не е бил ползван, а се е наложило вместо това
да се заплаща обезщетение за това неизползване, може да се отъждествяват с
причинени на работодателя имуществени вреди, за което да се ангажира
имуществената отговорност на друг работник (чл.203-212 от КТ), без значение
дали тази преценка на работодателя, свързана с развиваната от него търговска
дейност и организацията на работата, се наложила от решението на другия
работник да упражни правата си да прекрати трудовия си договор, включително и с
отправено предизвестие, както и да не спази това предизвестие, или този друг
работник не е изпълнявал трудовите си задължения да полага труд. Такова едно
хрумване от страна на работодател не намира опора в закона, защото за неспазено
предизвестие, какъвто не е настоящия случай, е предвидено именно заплащане на
обезщетение по чл.220, ал.1 от КТ, а за неявяване на работник на работа без
уважителна причина – дисциплинарно уволнение и обезщетение по чл.221, ал.2 от КТ. Поради това съдът намира, че основателният иск за заплащане на
обезщетението за неизползван платен годишен отпуск следва да бъде уважен, а не
да бъде отхвърлен въз основа на направеното от ответника възражение за
прихващане, което се явява неоснователно.
Направените от ищеца разноски по
делото са за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 560 лева, който
размер е съобразен с посочения в чл.7, ал.1, т.1 от Наредба № 1 от 09.07.2004г.
за минималните размери на адвокатските възнаграждения. Този размер не е
прекомерен, с оглед възражението на ответната страна, като се има предвид, че
са предявени четири иска, три от които са с материален интерес и
възнаграждението се определя съгласно чл.7, ал.2 от наредбата. С оглед
уважаването на два от тези иска съдът намира, че в полза на ищцата следва да
бъдат присъдени половината от тези направени разноски за платено адвокатско
възнаграждение по правилата на чл.78, ал.1 от ГПК, а именно сумата в размер на
280 лева, която ответникът следва да бъде осъден да му заплати.
Срещу заплатеното от ответника
адвокатско възнаграждение в размер на 800 лева, не е направено възражение за
прекомерност, като ответникът също има право на разноски на основание чл.78,
ал.3 от ГПК съобразно отхвърлената част от исковете, поради това в негова полза
следва да бъде присъдена сумата в размер на 400 лева, представляваща разноски
по делото, която сума ищцата следва да бъде осъдена да му заплати (в
производствата по трудови дела работникът е освободен от заплащане на такси, но
не и от заплащане на разноски).
Ответникът следва да бъде
осъден да заплати в полза на съдебната власт по сметка на Несебърския районен
съд сумата в размер на 100 лева, представляваща дължими държавни такси върху
уважените искове.
На основание чл.242, ал.1 от ГПК следва да бъде допуснато предварително изпълнение на решението в частта му
относно присъденото обезщетение.
Мотивиран от гореизложеното, Несебърският
районен съд
Р
Е Ш И :
ОСЪЖДА „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., ДА ЗАПЛАТИ на
Д.В.Г. с ЕГН **********,***, сумата в размер на 170,45 лв. (сто и седемдесет лева и 45 ст.), представляваща
обезщетение за неизползван платен годишен отпуск за 2019г. за 7 (седем) дни.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д.В.Г. с
ЕГН **********,***, иск за осъждане на „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., за заплащане на сумата в
размер на 488 лв. (четиристотин осемдесет и осем), представляваща обезщетение
за прекратяване на трудов договор по време на срок на предизвестие за
прекратяване на трудовото правоотношение, отправено от работника до
работодателя, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО по
отношение на Д.В.Г. с ЕГН **********,***, и „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., че Д.В.Г. НЕ
ДЪЛЖИ НА „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******, сумата в размер на 560 лв. (петстотин и
шестдесет лева), представляваща обезщетение по чл.220 от КТ за неспазено
предизвестие.
ОТХВЪРЛЯ предявеният от Д.В.Г. с
ЕГН **********,***, иск за осъждане на „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и
адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., да изпълни задължението си
да впише в трудовата книжка на Д.В.Г. данни, свързани с прекратяването на
трудовото правоотношение и да я предаде на работника, като НЕОСНОВАТЕЛЕН.
ОСЪЖДА „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със
седалище и адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., ДА ЗАПЛАТИ на Д.В.Г.
с ЕГН **********,***, сумата в размер на 280
лв. (двеста и осемдесет лева), представляваща направени по делото разноски
за платено адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА Д.В.Г. с ЕГН **********,***,
ДА ЗАПЛАТИ на „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******, със седалище и адрес на управление:***,
представлявана от Д.Г.К., сумата в размер на 400 лв. (четиристотин лева), представляваща разноски за платено
адвокатско възнаграждение.
ОСЪЖДА „Д.С.“ ЕООД, ЕИК ******,
със седалище и адрес на управление:***, представлявана от Д.Г.К., ДА ЗАПЛАТИ по
сметка на Несебърския районен съд сумата в размер на 100 лв. (сто лева), представляваща държавни такси върху уважените
искове.
ДОПУСКА
ПРЕДВАРИТЕЛНО ИЗПЪЛНЕНИЕ на решението в частта, относно присъденото
обезщетение.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд – Бургас в двуседмичен срок от деня на постановяването му.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: