РЕШЕНИЕ
№ 1587
гр. Пловдив, 15.09.2022 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИ
АДМИНИСТРАТИВЕН СЪД, ХXІХ състав, в открито заседание на петнадесети
октомври, две хиляди двадесет и първата година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Светлана Методиева
при секретаря
Ваня Петкова,
като
разгледа докладваното от съдията административно дело № 1235 по описа на
съда за 2021 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на
чл.118, ал.3 от КСО, във връзка с чл.145 и следв. от АПК.
Образувано
е по жалба на Й.Г.Т. с ЕГН ********** ***, против Решение № 2153-15-122 от 14.04.2021
г., на Директор на ТП на НОИ- Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-4495-3
от 12.11.2020 г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ
Пловдив за отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
С
жалбата, депозирана чрез пълномощника адв. К., както и в съдебно заседание, се
моли за отмяна на оспореното решение като незаконосъобразно и издадено при
съществено нарушение на административнопроизводствените правила. Излагат се
съображения за неправилна преценка на решаващия административен орган относно
това коя е държавата по пребиваване, съгласно Регламент /ЕО/883/2004 г., като
се твърди, че по отношение на жалбоподателя Т. е приложима разпоредбата на
чл.65, §2 от Регламента, поради което и компетентната институция по отношение
изплащането на обезщетение за безработица е българската, на чието разположение
и се е поставил жалбоподателят. Прави се искане за присъждане на направените
разноски в производството.
Ответната
по жалбата страна Директор на ТП на НОИ – Пловдив, чрез процесуалните си
представители юрисконсулт П. и юрисконсулт С., оспорва жалбата, като моли
същата да бъде отхвърлена. В съдебно заседание и в писмено становище по делото
се излагат подробни съображения относно неоснователност на жалбата, като се
сочи, че съгласно получения от Великобритания СЕД Н006, компетентната
институция на Обединеното кралство е удостоверила, че за периода на заетост на Т.
Великобритания се явява страната по пребиваване на жалбоподателя и не
съществува спор между компетентните институции на Великобритания и България по
въпроса относно определяне пребиваването на лицето през последния му период на
заетост в чужбина, поради което и не е приложима хипотезата на чл.11, §2 от
Регламент /ЕО/ №987/2009 г. Моли се за присъждане на юрисконсултско
възнаграждение.
Окръжна прокуратура - Пловдив, надлежно
уведомена за възможността да встъпи в производството, не е изпратила
представител в съдебно заседание и не е взела становище по жалбата.
Жалбата
е подадена от лице, за което оспореният акт е неблагоприятен, доколкото на
практика се потвърждава постановен отказ за отпускане на обезщетение за безработица по чл.54ж, ал.1 от КСО и поради това с правен интерес от обжалването му. Същата е депозирана в
законоустановения срок, както и срещу акт, който подлежи на съдебно обжалване.
Предвид това и жалбата се явява процесуално допустима.
Разгледана
по същество съдът намира жалбата за основателна.
От фактическа страна от събраните
по делото доказателства се установява следното:
Със
заявление вх.№151-00-4495/01.04.2020 г., жалбоподателят Т. заявил желанието си
да му бъде отпуснато обезщетение за безработица на основание КСО, предвид
прекратяване на правоотношението му с работодател във Великобритания на 26.02.2020
г. Към заявлението си
жалбоподателят представил преносим документ U1, издаден от компетентната
институция на Великобритания. В декларация относно
определяне пребиваването във връзка с прилагането на чл.65, §2 от Регламент
/ЕО/ № 883/2004 г. жалбоподателят вписал, че последният му период на заетост в
чужбина е във Великобритания от 08.10.2015 г. до 26.02.2020 г. Съгласно
декларираните обстоятелства, той имал партньорка, живяла в държавата по
последната заетост за посочения период на заетост, преобладаващата част от
роднини и социалните контакти са в България, не притежавал собствено жилище,
нито в България, нито в държавата по последна заетост, както и декларирано
намерение да се установи трайно в Република България. По повод на заявлението
на Т. били изпратени формуляри до компетентната институция на Великобритания за
удостоверяване на декларирания осигурителен период и доход, както и формуляр
Н005 относно определяне на пребиваване, изпратен чрез системата за електронен
обмен на социално-осигурителна информация, във връзка с което административното
производство било спряно. След получаване на информация от Великобритания то
било възобновено, като в СЕД Н006 компетентната институция на Великобритания
потвърдила, че по отношение на Т. Великобритания се явява държава по
пребиваване. С Разпореждане № 151-00-4495-3 от 12.11.2020 г., подписано за
Ръководител на осигуряването по безработица на основание чл.54ж, ал.1 от КСО,
вр. с чл.11, §3, б.“а“ и чл.65, §2 от Регламент /ЕО/ 883/2004 на Й.Т. било
отказано отпускането на ПОБ по чл.54а от КСО и чл.62 от Регламента, а като
мотиви се посочило, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето или
самостоятелно наето лице в една държава-членка се прилага законодателството на
тази държава – членка, а изключение от това правило е въведено в чл.65, §2 от
посочения Регламент, като в случая това изключение е неприложимо. В тази връзка
в разпореждането за отказ било обсъдено съдържанието на декларацията на Т.
относно определяне на пребиваването и данните, които е декларирал относно
своето положение, като било прието, че декларираните обстоятелства давали
основание да се приеме, че по време на последната му трудова заетост, центърът
на жизнените интереси на лицето не е бил в България. Посочено било, че този
факт се потвърждава от получения СЕД Н006 от компетентната институция на
Обединеното кралство, в който било потвърдено, че Великобритания се явява
държава по пребиваване на Т. за периода на заетост от 10.10.2015 г. до
26.02.2020 г. Счетено било, че в този случай предвид разпоредбата на чл.11, §3,
б.“а“ от Регламент /ЕО/ 883/2004 г. преценката за правото на парично
обезщетение за безработица следва да се извърши от компетентната институция на
Великобритания. Недоволен от това разпореждане Т. го обжалвал пред Директора на
ТП на НОИ Пловдив, който с обжалваното по настоящото дело свое решение
отхвърлил жалбата и потвърдил разпореждането. За да стигне до извод за
законосъобразност на разпореждането за отказ от отпускане на ПОБ Директорът на
ТП на НОИ Пловдив отчел, че в случая се касае за отпускане на ПОБ при прилагане
на разпоредбите на чл.61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004 г. на Европейския
парламент и Съвета за координация на системите за социална сигурност и чл.54а -
546 от КСО. При разглеждане на заявления,
подадени при прилагане на разпоредбите на чл.61-65 от Регламент (ЕО) 883/2004
г. на Европейския парламент и Съвета за координация на системите за социална
сигурност и чл. 54а - 546 от КСО, се изследвал и въпросът относно пребиваването
на лицата и компетентността на българската институция по отношение на
отпускането и изплащането на паричните обезщетения за безработица. Посочено
било в мотивите към обжалваното решение, че определяне на пребиваването е от
съществено значение при прилагането на Регламент (ЕО) № 883/2004 г., както и че
по правило всяко лице, което осъществява дейност като заето лице или
самостоятелно заето лице в дадена държава членка, се подчинява на първо място
на законодателството на държавата, в която действително осъществява
икономическата дейност (член 11, параграф 3, буква „а“ от Регламент (ЕО) №
883/2004), а изключение от това правило е разпоредбата на чл.65, параграф 2 от
същия нормативен акт, в който е регламентирано, че напълно безработно лице,
което по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето
лице е пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и
което продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази
държава-членка, се поставя на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка по пребиваване. Тези безработни лица получават обезщетение в
съответствие с чл.65, параграф 5, буква „а“ от Регламента в съответствие със
законодателството на държавата - членка по пребиваване, както ако спрямо тях се
е прилагало това законодателство по време на последната им дейност като заето
или самостоятелно заето лице. Посочено било, че в тази връзка на
заинтересованите лица с последна заетост в друга държава-членка се предоставя
за попълване декларация относно определяне на пребиваване във връзка с
прилагане на чл.65, (2) от Регламент (ЕО) 883/2004 г., като е обсъдено
съдържанието на депозираната такава от жалбоподателя, както и това на
документите, получени по линия на системата за електронен обмен на социално-осигурителна
информация. Отчетен бил фактът, че от страна на жалбоподателя са били подадени
последващи заявления за промяна в обстоятелствата, съгласно които същият отново
е заминал за Великобритания и осъществявал трудова дейност от 04.06.2020 г. до
24.03.2021 г. Посочено било, че съгласно
получения документ Н006 компетентната институция на Обединеното кралство
е удостоверила, че за периода на заетост на жалбоподателя Великобритания се
явява страна по пребиваване. Цитирана било нормата на чл.5, §1 от Регламент
/ЕО/ №987/2009 за установяване процедура по прилагане на Регламент /ЕО/
№883/2004 касателно приемането на документите, издадени от компетентната
институция на държава-членка и било отчетено, че при наличието на валиден
документ по смисъла на тази разпоредба, удостоверяващ по безспорен начин
пребиваването на Т., посочените от него обстоятелства по жалбата му срещу
разпореждането за отказ от отпускане на обезщетение за безработица се явявали
ирелевантни. Прието било, че с оглед съдържанието на документа Н006
държавата-членка по пребиваване и тази, чието законодателство се е прилагало по
време на последната заетост съвпадат и затова лицето не попада в обхвата на
чл.65,§2 от Регламент № 883/2004.
При така
установеното от фактическа страна,
от правна страна съдът намира следното:
Оспореното
решение е издадено от компетентен орган, което произтича от разпоредбата на
чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО, в необходимата писмена форма, както и при
спазване на административнопроизводствените правила.
Според
съда, в конкретния случай е налице обаче неправилно приложение на материалния
закон, като в тази насока настоящият съдебен състав намира, че решението на
Директора на ТП на НОИ не е обосновано и е издадено при неправилен анализ на
събраните доказателства в административното производство и несъответно тълкуване
на приложимите регламенти на ЕС, а също и Наръчника по приложението на тези
разпоредби.
По
делото е разпитана свидетелят П. Т., чиито показания съдът кредитира като
логични и последователни, дадени под страх от наказателна отговорност и
добросъвестно, макар същата да е близка родственица на жалбоподателя – негова
майка. Показанията ѝ не се явяват в противоречие и с писмените
доказателства по делото, а напротив, съответни са на същите, което дава
основание на съда ги счете за достоверни.
Спор между страните по фактите относно действителния
период на заетост във Великобритания на жалбоподателя по трудово правоотношение,
както и начинът на прекратяването му и обстоятелството, че същият е бил напълно
безработно лице при депозиране на заявлението му, не е формиран. Основният
въпрос, който е спорен между страните и който е от значение за определяне на
компетентната да отпусне обезщетение за безработица държава-членка, предвид
това, че последната заетост на жалбоподателя не е била в България, е дали в
случая е налице хипотезата на чл.65, §2 от Регламент 883/2004, или не и
съответно във връзка с това коя е държавата по пребиваване по смисъла на този
текст от Регламента.
На
първо място, следва да се има предвид, че безспорно в случая е приложим
Регламент 883/2004 г. за координиране на системите за социална сигурност
/по-надолу в решението само Регламента/, както и Регламент за
установяване процедурата за прилагане на Регламент (ЕО) № 883/2004 за координация
на системите за социална сигурност /по-надолу в решението само Регламента по
прилагането/. В чл.11, §1 от Регламента се сочи, че лицата, за които той се
прилага, се подчиняват на законодателството само на една държава – членка и
това законодателство се определя по реда, уреден в самия регламент. Общото правило за определяне на
приложимото законодателство, валидно и по отношение на обезщетенията за
безработица, е формулирано в чл.11, §3, като в буква „а“ от тази разпоредба е
посочено правилото, касаещо наетите лица, какъвто безспорно е бил и
жалбоподателят Т., а именно, че спрямо лице, осъществяващо дейност като наето
или като самостоятелно заето лице в една държава – членка се прилага
законодателството на тази държава - членка. Специални правила, представляващи
изключения от този общ принцип, че държавата – членка по последна заетост е
компетентна да отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица, са регламентирани в чл.65 от Регламента.
Така, съгласно чл.65, §2 от същия, напълно безработно лице, което по време на
последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е
пребивавало в държава-членка, различна от компетентната държава-членка и което
продължава да пребивава в тази държава-членка или се върне в тази държава-членка,
се поставя на разположение на службите по заетостта в държавата-членка по
пребиваване. Без да се засяга член 64, напълно безработно лице може, като
допълнителна мярка, да се постави на разположение на службите по заетостта в
държавата-членка, в която то последно е осъществявало дейност като заето или
като самостоятелно заето лице. Безработно лице, без да е пограничен работник,
което не се върне в неговата държава-членка по пребиваване, се поставя на
разположение на службите по заетостта на държавата-членка, чието
законодателство за последно е било подчинено. Във връзка с приложението на
горецитираната норма, от съществено значение се явява определянето на две
понятия – компетентна държава-членка и държава-членка по пребиваване. Тези
понятия имат своята легална дефиниция в Регламента, като в чл.1, §3, б.р) е посочено, че „компетентна
институция“ е: i) институцията, в която заинтересованото лице е осигурено
към момента на искането за обезщетение; или ii) институцията, от която
заинтересованото лице има или би имало право на обезщетения, ако то, член или
членове на неговото семейство пребиваваха в държавата-членка, в която се намира
институцията; или iii) институцията, определена от компетентния орган на
съответната държава; или iv) в случая на схема, свързана със задълженията
на работодателя във връзка с обезщетенията, определени в член 3, параграф 1 –
или съответния работодател или осигурител, или вместо него, орган или
институция, определен от компетентния орган на съответната държава-членка.
Съответно в чл.1, §3, б.с) „институция по място на пребиваване“ и
„институция по място на престой“ е съответно институцията, която е компетентна
да предоставя обезщетения в мястото, където пребивава заинтересованото лице и
институцията, която е компетентна да предоставя обезщетения в мястото, където
съответното лице има престой съгласно законодателството, прилагано от тази
институция, или ако не съществува такава институция – институцията, определена
от компетентния орган на съответната държава-членка. Според чл.1, §3,
б.т) „компетентна държава-членка“ е държавата-членка, в която се намира
компетентната институция. Съответно, пак в определенията по чл.1, §3 от
Регламента в т. й) „пребиваване“ означава мястото, където лицето обичайно
пребивава, а съгласно т.к) „престой“ означава временно пребиваване. В
случая, с оглед на това, че жалбоподателят Т. е имал последна заетост във
Великобритания, то с оглед смисъла на посочените определения, принципно
компетентната държава-членка да прецени отпускането на обезщетение би следвало
да е Великобритания, защото там се намира компетентната институция, освен ако
не е налице изключение от общото правило, че държавата - членка по последна заетост като компетентна
държава отговаря за предоставянето на обезщетения за безработица. Както се
посочи, такива изключения са предвидени в чл.65, §2 от Регламента, чието
приложение именно настоява жалбоподателят в случая, подавайки заявлението си в
България. Текстът на посочената разпоредба изисква установяване на няколко обстоятелства – наличие
на напълно безработно лице, което не е пограничен работник, което за точно
определен период, а именно по време на последната си дейност като заето или като самостоятелно заето лице е пребивавало в държава-членка, различна от
компетентната държава-членка и което продължава да пребивава в тази
държава-членка или се върне в тази държава-членка. При наличие на тези обстоятелства, лицето се поставя на
разположение на службите по заетостта в държавата-членка по пребиваване. От
анализа на съдържанието на текста на разпоредбата, става ясно, че мястото на
последната заетост може да съвпада с държавата по пребиваване, но така също и
че държавата по произход може, но не винаги, да се определи като държава по
пребиваване. С оглед изясняване на понятието „държава по пребиваване“ в
Регламента по приложението в чл.11 „Елементи за определяне на пребиваването“ е
предвидено, че при спор между държави-членки относно това, коя е държавата по
пребиваване се следва оценка на това къде е центърът на интересите на лицето,
като се вземат предвид конкретни релевантни факти, неизчерпателно и примерно по
целесъобразност изброени, като - продължителност и непрекъснатост на пребиваване на
територията на съответните държави-членки, естеството и специфичните
характеристики на упражняваната дейност, по-специално мястото, където обичайно
се упражнява тази дейност, постоянният характер на дейността и
продължителността на всеки договор за заетост; семейното положение и
роднинските връзки на лицето; упражняването на неплатена дейност; когато става
въпрос за студенти, източникът на техните доходи; жилищното положение на
лицето, по-специално доколко е постоянен характерът му; държавата-членка, в която се счита, че лицето
пребивава за целите на данъчното облагане. В Практически наръчник относно законодателството, приложимо
в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от и одобрен от Административната комисия по
чл.71 от Регламента за координация на системите за социална сигурност, състояща
се от представители на държавите-членки, предназначен да служи като работен
инструмент в помощ на институциите, работодателите и гражданите при решаване на
въпроса законодателството на коя държава - членка трябва да бъде приложено при
дадени обстоятелства е прието, че елементите,
въз основа на които се определя пребиваването, се съдържат в член 11 от Регламент (ЕО) № 987/2009 г. В случая, според съда,
независимо от това, че от страна на Великобритания в отговор на запитването е
заявена информация относно пребиваването на жалбоподателя в изпратения СЕД Н006
за периода на последната му заетост, което българската институция очевидно от
посоченото в оспореното решение приема, то този документ не удостоверява, че институциите на двете
държави са постигнали взаимно съгласие
относно центъра на интересите на съответното лице. В тази насока и в
самото оспорено решение, както се каза, е посочено, че при разглеждане на
заявлението на лицето от съществено значение е всякога определяне пребиваването
му. При оценка
наличието на основанията на чл.65, §2 от Регламента и по-специално коя е
държавата на пребиваване, прилагането на елементите за определяне на
пребиваването, доколкото те са посочени в разпоредба на Регламента по
прилагане, е необходимо, както е приемал и ВАС в трайната си практика по
приложението на Регламента, обективирана напр. в Решение № 1645/2019 г. по адм.
дело № 8633/2018 г., поради което и посоченото от страна на ответника
обстоятелство, че в случая не е съществувал спор между институциите на двете
държави-членки и поради това били ирелевантни изложените от жалбоподателя
обстоятелства и декларираното му намерение, съдът намира за неоснователен
довод. Напротив, следвало е да се даде конкретна оценка, а не само да се
изброяват декларираните от страна на жалбоподателя обстоятелства, както и на
представените от него доказателства в административното производство въз основа
на посочените критерии в Регламент 987/2009 г. В случая, както се посочи, е
било наложително да се вземе предвид цитирания Практически наръчник относно
законодателството, приложимо в ЕС, ЕИП и Швейцария, изготвен от и одобрен от
Административната комисия по чл.71 от Регламента за координация на системите за
социална сигурност по отношение на спорния в административното производство
въпрос кой е компетентния орган, доколкото жалбоподателят се поставя на
разположение на институция, която не е тази в държавата-членка, където е
упражнявал икономическа дейност. В посочения Наръчник, публикуван и в официален
превод на български, в част трета от същия, озаглавена „Определяне на
пребиваването“, е указано много подробно как се дефинира понятието
„пребиваване“, какви са критериите за определянето му и са дадени и конкретни
примери в насока на това как да бъдат оценявани конкретни ситуации. В случая,
според съда, контролният административен орган, потвърждавайки разпореждането
за отказ от отпускане на ПОБ именно с основание, че не българската институция е
компетентна, но само защото институцията на Великобритания е посочила, че за
времето на последната заетост жалбоподателят е имал пребиваване там, не е
извършил самостоятелно дължимата оценка на всички обстоятелства от значение за
случая, което е бил длъжен да стори, като изобщо не е приложил въпросните
насочващи оценката критерии, оценката на които би могла да го доведе до
различен извод, с което на практика не е приложил правилно закона.
В тази насока, следва да се има предвид, че от писмените
доказателства, ангажирани в рамките на
административното производство, както и тези ангажирани пред съда, се
установява, че жалбоподателят Т., който действително е бил нает работник във
Великобритания за един значителен период на последната му заетост от 08.10.2015
г. до 26.02.2020 г., е преустановил дейността си във Великобритания преди подаване
на заявлението за отпускане на ПОБ, предвид изтичане срока на договора му.
Сиреч, същият е имал срочен договор, като от показанията на свидетелката Т. се
установява, че жалбоподателят е полагал труд в селското стопанство, като е
работел във ферма за плодове заедно с партньорката му, с която имали намерение
да създадат семейство и да имат деца, както и да се установят в България.
Установява се, също така, от показанията на свидетеля и че във Великобритания
жалбоподателят не е притежавал закупено жилище, а е обитавал каравана, като
целта на заминаването му там, както и на неговата партньорка, била да съберат
парични средства, за да си закупят жилище в България с оглед бъдещо установяване в
страната и създаване на семейство тук, която цел, в крайна сметка се и
реализирала в началото на 2021 г. В тази насока и съдът взема предвид
представеното копие от нотариален акт, от което е видно, че през март 2021 г.
жалбоподателят и сочената като негова партньорка действително са придобили в
съсобственост жилищен и други прилежащи към него имоти в гр. Пловдив в
новопостроена сграда в града, за която става ясно от данните по проверените от
нотариуса документи, записани в нотариалния акт, че е била в режим на
изграждане в рамките на част от периода, в който жалбоподателят е бил на работа
във Великобритания. Видно е също така и че след датата на придобиване на имота,
жалбоподателят е променил настоящия си адрес, като е заявил като такъв адреса
на новозакупеното жилище. По отношение на представените предварителни договори
да покупко-продажба право на строеж на недвижим имот и договор за строителство,
съдът намира, че не може да приеме за достоверна датата на подписването им,
предвид факта, че същите се сочи да са сключени през 2017 г., но в съдържанието
им е отразена дата на скица-виза за предвидено застрояване на сградата от 2018 г.
Независимо от посочено обаче, както се каза, налице е удостоверено придобиване
на недвижими имоти от жалбоподателя и неговата партньорка в съсобственост,
което потвърждава заявеното от свидетелката Т. положение. От писмените
доказателства по делото става ясно, че Т. е имал постоянен адрес ***, който не
е бил променян. Видно е също така и че в
периода на посочената трудова заетост във Великобритания жалбоподателят се е
завръщал в България почти всяка година, където е декларирал и че са неговите
близки и основни социални контакти, за които обстоятелства свидетелства и разпитаната
свидетелка Т.. В тази насока и независимо от факта, че от извършената справка
за задгранични пътувания, както и представените от самия жалбоподател заявления
за промяна в обстоятелствата, ведно с приложени документи се установява, че
след посочения период на заетост във Великобритания същият отново е заминал за
Великобритания и отново е полагал труд там по договор в периода 04.06.2020 - 24.03.2021
г. по срочен договор, които обстоятелства се тълкуват от ответника като такива
сочещи на несъответствие с декларираното от жалбоподателя намерение да се
установи трайно в България, то съдът намира, че изводите на ответника, че
интересите на Т. са насочени към Великобритания, не са обосновани. В тази
насока и съдът взема предвид показанията на свидетелката относно последващото
поведение на жалбоподателя след депозиране на заявлението за отпускане на ПОБ,
което е било свързано с необходимостта от доходи, във връзка с осъществената
покупка на ново жилище на сериозна стойност, както и неговото обзавеждане,
което е наложило ново заминаване зад граница и напротив, обосновава извод за
наличие на център на икономически интереси на жалбоподателя в България.
Съгласно посоченото в цитирания Наръчник, всеки отделен случай трябва да се разглежда според индивидуалните си характеристики въз основа на цялостна
оценка на всички релевантни факти и обстоятелства, като в случая, според съда, от
съществено значение за направата на конкретен извод относно държава по
пребиваване въз основа на критериите на Регламент 987/2009 г. е временният и
непостоянен характер на жилището, което е обитавал жалбоподателят във
Великобритания – каравана. Както се каза в съдържанието на изпратения от Великобритания СЕД Н006 е
предоставена действително информация за пребиваване на Т., а не за престой, във
Великобритания в процесния период, като съответната институция потвърждава
именно пребиваване за въпросния период в Обединеното кралство. В тази насока обаче,
тази преценка не може да е ръководещата, макар текстът на чл.5, §1 от
Регламента по прилагане да сочи, че представен от държава-членка документ по
прилагане на Регламента следва да се счете от другата държава-членка за валиден
/следователно и относно неговото съдържание/. И това е така, защото самият
Регламент и този по прилагането предвиждат и реда за разрешаване на спорове
между компетентните институции на държавите-членки. Затова и в случая, с оглед
и на заявеното оспорване на посочените изводи относно мястото на пребиваване от
страна на жалбоподателя, следва да се преценяват всички релевантни за
определяне на държавата по пребиваване обстоятелства по начините и критериите,
посочени в Регламента по прилагане и в Наръчника, независимо от признаването от
страна на Великобритания, че същата е държава по пребиваване. Според съда на ЕС
/Решение от 25 февруари 1999 г. по дело Robin Swaddling/Adjudication Officer,
C-90/97, Решение от 17 февруари 1977 г. по дело Silvana di Paolo/Office
national de l'emploi, C-76/76, и Решение от 8 юли 1992 г. по дело Doris
Knoch/Bundesanstalt für Arbeit, C-102/91, държава - членка по пребиваване
е „държавата, в която съответните лица пребивават обичайно и в която се намира
обичайният център на техните интереси“ и в този контекст следва при тази оценка да се вземе
предвид по-специално положението на семейството на заетото лице, причините,
които са го принудили да се премести, продължителността и непрекъснатостта на
пребиваване, фактът (когато е уместно), че е на постоянно работно място, и
намеренията му, които са видни от всички тези обстоятелства. Обичайният център
на интересите трябва да се определя въз основа на фактите, като се отчетат
всички обстоятелства, указващи държавата, която лицето действително е избрало
като своя държава по пребиваване. В случая, от доказателствата по делото се
установява, че макар и да е била продължителна, то е била налице временна по
своя характер заетост на жалбоподателя във Великобритания, който е бил назначен
по срочен договор, като същият, предвид и младата му възраст не е бил в брак,
но е заминал заедно с партньорката си - българка на работа в чужбина с цел
заедно да спестят средства за придобиване на жилище в страната по произход,
което и на практика са осъществили, като на няколко пъти през периода са
извършвали плащания за строящото им се жилище в България според свидетелските
показания. През цялото време на престой във Великобритания жалбоподателят е
имал постоянен адрес в България, където се е връщал при своите родственици във
времето, свободно от трудовите му ангажименти, а във Великобритания е живеел в
каравана, което също показва липсата на намерение да живее там постоянно и
временността на престоя му. Поради това и на практика следва да се приеме при
общата преценка на всички обективни обстоятелства, че за периода на последната му
заетост, макар Т. действително да е пребивавал в по-голямата част от времето в
Обединеното кралство, където е полагал труд, същият на практика е избрал страна
по пребиваване на де България и икономически и социално е бил обвързан с
България, доколкото е спестил и вложил средствата от заплатите си в
закупуването на жилище тук. Както се посочва изрично в Практическия наръчник,
лице, което се премества в друга държава, без да поддържа значителни връзки с
държавата си на произход, не може да се счита за пребиваващо в държавата на
произход, дори ако възнамерява да се завърне в нея и това важи например, когато
мигрантът няма в държавата на произход членове на семейството, или жилище, или
нает апартамент, или адрес за контакт. В случая, както се посочи, установено е,
че жалбоподателят е поддържал връзки с родствениците си, като почти всяка
година е пребивавал в България, където е имал и постоянен адрес, очевидно е
извършвал проучване за закупуване на жилище в страната при това в центъра на
административната област, в която е постоянният му адрес, съвпадащ с адреса на
майка му, при това и заедно с партньорката му, което сочи и на нейното
намерение да се установи в България, изчакал е строителството на жилището, след
което и го е придобил. Всички тези обстоятелства не са били преценени от
решаващия административен орган, който на практика само въз основа на
заявлението на компетентната институция на страната-членка е преценил, че
спрямо жалбоподателя не е приложима разпоредбата на чл.65, §2 от Регламента и е
счел за ирелевантни декларираните от него обстоятелства и представени
доказателства. Напротив, от доказателствата се установява, че обичайният
център на интересите на жалбоподателя е бил именно в България, като
пребиваването му във Великобритания е било временно, по смисъла на понятието
престой, доколкото е било свързано единствено с полагането на труд, целта и
ползите от който за жалбоподателя се реализират на практика в държавата му по
произход. В този смисъл и от всички релевантни за преценката обстоятелства
еднозначно е видна причината, поради която жалбоподателят е заминал да работи в
чужбина, както и неговото намерение, което е същественото, съгласно цитираното
вече решение на СЕС C-90/97. Сиреч, в
случая е установено, че в рамките на процесната последна
заетост основните икономически и социални интереси на лицето са били
съсредоточени в България, независимо от факта, че същият сравнително дълъг
период е полагал труд във Великобритания, където е и престоявал именно поради
обвързаността с мястото на работа и разстоянието до държавата му по произход,
но е бил на срочен договор и е живеел в жилище, което няма постоянен характер.
Впрочем и последващото поведение на жалбоподателя, а именно новото заминаване за
Великобритания пак за работа по срочен договор, е било обусловено от същия му
интерес – да получава добро заплащане за труда си, с което да покрие нуждите,
свързани с новото жилище и животът в България, поради което и не променя
изводите относно причините за временното напускане на страната по произход и
намерението на жалбоподателя. Понеже, както се каза, държавата по пребиваване
се определя към момента на последната заетост на напълно безработното лице,
какъвто е и правилният прочит на текста на чл.65, §2 от Регламента, а от
обективния анализ на доказателствата се установява, че към този момент това е
била България, то е било налице според съда наличие на изключението по този
нормативен текст, което е налагало жалбоподателят да се постави на разположение
на службите по заетостта в държавата по пребиваване, а именно България. При
това положение и като е достигнал до противния извод, административният орган е
постановил незаконосъобразен акт. Същият поради това и следва да се отмени, а
преписката да се върне за ново произнасяне, при съобразяване с изложеното в
настоящото решение.
При този изход на спора,
се следват разноски на жалбоподателя на основание чл.120, ал.2 от КСО, каквито
се установи да е направил за един адвокат в размер на 350 лева.
По
изложените мотиви и Съдът
РЕШИ:
ОТМЕНЯ по жалба на Й.Г.Т.
с ЕГН ********** *** Решение № 2153-15-122 от 14.04.2021 г., на Директор на ТП
на НОИ- Пловдив, с което е потвърдено Разпореждане № 151-00-4495-3 от 12.11.2020
г. на Ръководителя на осигуряването за безработица при ТП на НОИ Пловдив за
отказ за отпускане на парично обезщетение за безработица.
ИЗПРАЩА преписката на длъжностното лице по чл.54ж, ал.1 от Кодекса за социално осигуряване при ТП на НОИ гр. Пловдив за ново произнасяне по подаденото от Й.Г.Т. с
ЕГН ********** Заявление за отпускане на парично обезщетение за
безработица с вх. № 151-00-4495/01.04.2020 г. при
съблюдаване на дадените с настоящото решение указания
по тълкуването и прилагането на закона.
ОСЪЖДА Национален осигурителен институт да заплати на Й.Г.Т. с ЕГН ********** с
адрес ***, сумата от 350 лв., представляваща заплатеното по делото възнаграждение за един адвокат.
Решението не подлежи на обжалване съобразно с чл.119, вр.
с чл.117, ал.1, т.2, б.“б“ от КСО.
АДМИНИСТРАТИВЕН
СЪДИЯ: