Р Е
Ш Е Н
И Е
№
160
гр.
Перник, 10.06.2020 г.
В И М Е Т О Н А
Н А Р О Д А
ПЕРНИШКИЯТ
ОКРЪЖЕН СЪД - Гражданска колегия, в публично заседание на 27.05.2020 г., ІІІ-ти
въззивен състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
Милена Даскалова
ЧЛЕНОВЕ:
Кристиан Петров
Роман Николов
при
секретаря Златка Стоянова като разгледа докладваното от съдия Петров в.гр.дело
№ 00082 по описа за 2020 г., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството
е по реда на чл. 258 – чл. 273 ГПК.
Образувано
е по въззивна жалба от адв. Н.Х. – в качеството й на особен представител по чл.
47, ал. 6 ГПК на Е.К., против Решение № 715 от 9.05.2019 г., поправено по реда
на чл. 247 ГПК с Решение № 2013/18.12.2019г., постановени по гр.д. № 4412/2018
г. на Районен съд – Перник, в частта с която по предявените от „Агенция за
събиране на вземания" ЕАД /в качеството на нов кредотор-цесионер/ срещу Е.К.
искове по реда на чл. 415 ГПК е признато за установено, че ответникът дължи на
ищеца: сумата 1000 лв. непогасена главница по Договор за заем КРЕДИ ХОУМ № ***,
сумата 203. 36 лв. договорна лихва за периода 01.07.2016-26.05.2017 г., ведно
със законна лихва за забава върху главницата от подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение 30.08.2017 г. до окончателно изплащане на
вземането.
В
жалбата са развити подробни съображения
във връзка с направените оплаквания за неправилност на решението в обжалваната част поради нарушение на
материалния и процесуалния закон и е необосновано. Първоинстанционният
съд неправилно е обсъдил събраните по делото писмени доказателства и неправилно
е преценил наведените в отговора възражения и доводи. Сочи се нищожност на договора за цесия, на който ищецът
основава правата си, тъй като с него се договарят
бъдещи вземания, т.е. поради липса на предмет, доколкото договорът за цесия
предхожда възникването на процесните вземания, произхождащи от договор за
паричен заем от ***, сключен близо година и половина след подписване на
рамковия договор. Твърди се, че цесията не била надлежно съобщена на длъжника,
преди образуване на съдебното производство; съобщаване липсва и след
образуването му, доколкото ответникът се представлява от особен
представител. Като основание за
недължимост на сумата за договорна лихва, се твърди, че договорът е недействителен на
осн. чл. 22 ЗПК, поради неспазване изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11,
ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК и на осн. чл.
23 ЗПК ответникът евентуално би дължал връщане само на чистата стойност на
кредита, но не дължи връщане на лихви и другите разходи. Конкретно се сочи, че
договорът и общите условия не са с еднакъв вид, формат и размерът на шрифта е
по-малък от 12, а освен това и общите условия не съответстват на договора. Иска
се отмяна на решението в обжалваната част включително и в свързаната с
иска част за разноските, и решаване на спора по същество от въззивната
инстанция с отхвърляне изцяло на предявените искове.
В
срока по чл. 263, ал. 1 ГПК въззиваемият е подал отговор на жалбата, в който по подробно изложени съображения
изразява становище за нейната неоснователност и за потвърждаване на решението в
обжалваната част.
Пернишкият окръжен съд, при извършената по реда на
чл. 269, изр. 1 ГПК служебна проверка, намира, че обжалваното решение е
валидно и допустимо – в обжалваната му част.
Съдът при въззивния контрол за правилност на обжалваното
решение в рамките, поставени от въззивната жалба, след като прецени доказателствата по делото и
доводите на страните, намира от фактическа и правна страна следното:
Установява
се, че между „Микро кредит“ АД като заемодател и ответника Е.К. като
заемополучател е сключен Договор за заем КРЕДИ ХОУМ № ***, по силата на който
на *** заемодателят е предоставил на ответника паричен заем в размер на 1000
лева, при годишен процент на разходите – 49,97%, фиксиран лихвен процент –
40,69 %, срещу което ответникът се задължава да върне общо 1203,36 лв.,
разсрочени на 48 равни седмични вноски от по 25,07 лв., съгласно
инкорпорирания в договора погасителен план, с първи падеж – 01.07.2016 г. и последен падеж – 26.05.2017 г. Договорът
съдържа удостоверяване от заемателя, че е получил заетата сума, както и
"Общи условия", като договорът за кредит е подписан на всяка страница
от ответника включително и собственоръчно са изписани и трите му имена,
съответно "Общи условия" са подписани на всяка страница от ответника.
Настоящият състав на съда, като съобрази предмета, страните и съдържанието
на правата и задълженията на
сключения договор между ответника и първоначалния кредитор,
намира, че процесният
договор отговоря на изискванията на ЗПК за действителност, съобразно
изискванията на чл. 22 от ЗПК. В договора е посочен общият размер на кредита и условията за усвояването му,
посочен е фиксиран лихвен процент, посочен е годишен процент на разходите;
съдържа погасителен план, в който са посочени погасителните вноски по брой,
размер, падеж (обективиран в самия договор), както и останалите изискуеми от разпоредбите на чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 ЗПК реквизити. Тъй като
е уговорено, че заетата сума се погасява при фиксиран лихвен процент за целия
срок на договора, изискването за посочване на последователността на
разпределение на вноските е неприложимо, не се отразява на действителността на
договора липсата на разбивка в погасителния план на всяка от погасителните
вноски. Изложените в жалбата и отговора по чл. 131 ГПК доводи и възражения, че шрифтът на процесния договор не отговоря на изискванията на
чл. 10, ал. 1 от ЗПК /в редакцията, обнародвана в ДВ, бр. 35 от 2014 г.,
в сила от 23.07.2014 г., действаща към момента на сключването на договора от ***/
са недоказани, тъй като по делото не са предприети от
ответника действия по установяването
им, и не са събрани доказателства. В изпълнение на искането на ответника по
чл. 183 ГПК и указанията на съда в тази връзка, ищецът е представил всички
документи към исковата молба в
оригинал по делото, вкл. и процесния
договор за заем и общите условия към
него. За да се установи безспорно размера на шрифта е
необходимо компетентно мнение на специализирано лице в тази област, който да
извърши необходимите изследвания. По делото не са предприети необходимите
действия от
ответника за събиране на необходимите доказателства и не е извършена
съдебно-техническа експертиза.
Дори и да бе установено, че шрифтът на процесния договор и
общите условия към него не отговоря на изискванията на чл. 10, ал. 1 от ЗПК /в
редакцията, обнародвана в ДВ, бр. 35 от 2014 г., в сила от 23.07.2014 г./, това според настоящия състав на съда би било
формално нарушение, което обаче не води до недействителност на конкретното
облигационно правоотношение на
основание чл. 22 от ЗПК. Изискването за изготвяне на договора с шрифт изискуем
от процесната разпоредба е въведено с цел охраняване интересите на икономически
по-слабата страна – кредитополучателят, от недобросъвестни практики, при които сключените
договори съдържат твърде малки букви, което затруднява кредитополучателят да
осъзнае съдържанието на отделните клаузи. В конкретния случай обаче правата и
интересите на кредитополучателя по никакъв начин не са нарушени,
тъй като представените към исковата
молба
и впоследствие в оригинал по делото документи,
вкл. и процесния договор за заем и общите условия към него са читаеми, съществува яснота относно съществени
елементи на договора, които са ясно и недвусмислено формулирани. Процесният
договор е сключен в писмена форма, по разбираем и ясен начин, в два екземпляра
- по един за всяка от страните. Кредитополучателят е наясно и по разбираем начин
за потребителя са
посочени изрично сумата за усвояване на заема, лихвен
процент, броя на вноските и падежа на всяка от тях по дати, т. е. самата информация е разбираема, конкретизирана
относно месечната вноска на части, налице е погасителен план, поради което на
ответника е известен и начина на погасяване, ведно с условията, съобразно които
заемателят може да се откаже от процесния договор, поради което следва извод, че са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1
от ЗПК. Да се приеме в случая, че е налице недействителност
само на посоченото основание би било твърде буквален прочит на законовата
разпоредба, като няма да се държи сметка за духа на закона и целите, които се
преследват с неговото приемане. Изложеното обосновава извод, че не са налице предпоставките на чл. 22 ЗПК за
прогласяване недействителността на целия договор. Освен това не е налице
основание и за частична
недействителност поради противоречие с чл. 19, ал. 4 ЗПК,
тъй като размерът на уговорената в договора обща сума на плащанията от 1203,36 лева
/чистата сумата на заема + фиксирана лихва + ГПР + год. лихвен процент/,
съпоставена с чистата сумата на заема от 1000лв, дава „оскъпяване“
от 203,36 лв., която сума очевидно не надвишава законоустановения по чл. 19,
ал. 4 ЗПК максимум /пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове/.
Преценката за дължимостта на исковите суми при това
положение се обуславя от преценка на останалите доводи на жалбоподателя,
касаещи валидността на договора за цесия и съобщаването на цесията.
От съдържанието на представения Рамков договор за
продажба и прехвърляне на вземания /цесия/ от 16.01.2015г. се установява, че цедентът "Микро
Кредит“ АД се съгласява да прехвърли
възмездно на цесионера "Агенция за събиране на вземания" ЕАД, чрез
отделен протокол (Приложение № 1) вземания към свои длъжници в определен
размер, произтичащи от договори за кредит, индивидуализирани в Приложение № 1,
срещу определено в договора възнаграждение. Страните изразяват воля да
прехвърлят нови вземания при спазване условията на договора на месечна база.
Следващите вземания се индивидуализират от страните по ново Приложение № 1 със
съответната дата, като с неговото съставяне, изпращане и потвърждаване, то
става неразделна част от договора. Уговорено е за целите на рамковия договор
всяко поредно Приложение 1 да има силата и значението на допълнително
споразумение към него, изменящо го съответно. С Потвърждение за сключена цесия,
издадено на основание чл. 4. 1. от Рамков договор за продажба и прехвърляне на
вземания /цесия/
от 16.01.2015г., продавачът –
цедент е потвърдил извършената цесия на всички вземания, цедирани от "Микро
Кредит“ АД на "Агенция за събиране на
вземания" ООД, които са индивидуализирани в Приложение № 1 от 10.10.2016 г. към договор за цесия от 16.01.2015 г.
Представена е и извадка от Приложение № 1/10.10.2016 г. към рамковия договор, установяващо прехвърлянето на описаните
вземания спрямо ответника Е.Г.К., индивидуализирано в достатъчна степен по основание и
размер, като са посочени договор за заем,
дата, отпусната главница, дог. лихва, общо дължимо по кредита към
датата на продажбата.
В случая с оглед съдържанието на коментираните рамков договор за цесия и представеното Приложение № 1 индивидуализиращо прехвърлените
вземания като произтичащи от конкретен договор за заем, с посочен размер на
главницата и общо дължими суми, твърденията за недействителност на цесията,
основаващи се на обстоятелството, че към момента на цесията 16.01.2015 г. е прехвърлено едно бъдещо вземане, неопределено
към момента на продажбата му, съдът намира за неоснователни. Естеството на прехвърлените в случая
вземания с оглед отразеното в Приложение № 1 към рамков договор налага извод,
че те са определени и определяеми, въз основа на валиден договор за заем, по
който заемодателят вече е престирал, поради което следва, че сделката-цесия няма за предмет бъдещи неопределени вземания по
смисъла на решение № 32/09.09.2010 г. на ВКС, по т. д. № 438/2009 г. Не
съществува пречка с договор за цесия да бъде прехвърлено вземане с ненастъпил
падеж. Договорът за цесия има невъзможен предмет единствено ако имущественото
право е непрехвърлимо с оглед своето естество, с оглед императивни разпоредби
на закона или с оглед наличието на предварителни договорни ограничения.
На 18.10.2016 г. и 05.06.2018г. са изготвени и изпратени от цедента чрез цесионера уведомления до ответника за сключения договор за цесия. Видно от
съобщенията към известията за доставяне, уведомленията са изпратени на два адреса на ответника, единият от които посочен в договор за заем, като и двете
уведомления са върнати с отбелязване „непотърсени“. Изпратените уведомления от цесионера са извършени
по силата на дадените му от цедента права с представеното по делото пълномощно, с
което „Микро
Кредит“ АД е упълномощило цесионера –
ищец да уведомява всички длъжници по всички вземания на Дружеството, възникнали
по силата на сключени договори за кредити, които дружеството е цедирало,
съгласно рамковия договор от 16.01.2015 г. Уведомленията по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД са приложени и към исковата молба и редовно връчени на особения представител на ответника по настоящето
дело на 12.12.2018 г.
Обосновано в конкретния случай може да се приеме, че
съобщаването на извършеното прехвърляне на вземането спрямо цедирания длъжник е направено с връчването на препис от исковата молба и
приложенията към нея, в т. ч. препис от самия цесионен договор, Приложение № 1
към него, пълномощно, дадено от законния представител на дружеството – цедент
на дружеството – цесионер за извършване на действия по уведомяване по чл. 99,
ал. 3 от ЗЗД на длъжниците, уведомления по чл. 99, ал. 3 от ЗЗД, с което правата и законните
интереси на длъжника са гарантирани. Още повече, че от ответника – длъжник
липсват противопоставени твърдения, че до предявяването на иска е погасил
задължението си на стария кредитор, поради което липсата на предходно
уведомяване се явява ирелевантен факт. От постигнатата в т. 4.4. от договора за цесия договореност се установява, че
е налице изрично изявена правно валидна воля от цедента за упълномощаването на
цесионера от негово име и за своя сметка да предприеме фактически действия по
уведомяването на длъжниците за извършеното прехвърляне на вземанията, за
извършването на което действие от пълномощник липсва законова пречка. Налице е
и нарочно дадено пълномощно в тази насока от стария кредитор, което не е
ограничено нито със срок, нито с конкретно прехвърлени вземания, а касае всички
вземания, които се прехвърлят в изпълнение на договора от 16.01.2015 г., каквито са и настоящите. Преписът от исковата молба, ведно с приложенията към
нея, са били изпратени на вписаните в регистрите настоящ и постоянен адрес на
ответника, като предвид редовно извършената процедура по чл. 47, ал. 5, във вр.
с ал. 1 ГПК по връчване на книжата по делото и с оглед охрана интересите на
ответника, на основание чл. 47, ал. 6 ГПК на последния му е бил назначен особен
представител. Преписът от исковата молба ведно с приложенията към нея са
връчени на ответника чрез назначения му особен представител на 12.12.2018 г. Следователно, на тази дата длъжникът е
получил изходящото от цедента (чрез надлежно упълномощен представител
–настоящият
ищец-цесионер) до него
уведомление. Защитата, която се осъществява от назначения по делото в
хипотезата на чл. 47, ал. 6 ГПК особен представител осигурява защита на страна
по делото, по отношение на която е приложена фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК.
Особеният представител може да извършва широк кръг от процесуални действия
и съответно той се явява и надлежен адресат на всички
твърдения, наведени от насрещната страна. Следователно, връчването на всички
книжа по делото на ответника е надлежно, дори и ако е направено на особения представител и от този
момент се пораждат свързаните с факта на връчване правни последици (в този
смисъл е Решение № 198/18.01.19 г. по т. д. № 193/18 г. на ВКС). Получаването
на уведомлението е факт, настъпил в хода на процеса, който е от значение за
спорното право и поради това следва да бъде съобразен при решаването на делото,
с оглед чл. 235, ал. 3 от ГПК. Доколкото законът не поставя специални
изисквания за начина, по който следва да бъде извършено уведомлението, то
получаването на същото в рамките на съдебното производство по предявен иск за
прехвърленото вземане не може да бъде игнорирано (така решение № 123/24.06.2009
г. по т. д. № 12/2009 г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.). Затова съдът приема, че с връчването на съобщение за
извършената цесия, като приложение към исковата молба е осъществено надлежно
уведомяване за цесията, а изложените доводи в противен смисъл се явяват
неоснователни. По тези съображения следва, че
процесната цесия има действие за длъжника Е.К. и тъй като същият не твърди да е извършил плащане на
прехвърлените суми, то ищецът - цесионер се явява носител на тези вземания.
Установено
е от ССч.Е,
че по процесния договор ответникът е получил в заем сумата от 1000 лева за срок от 48 седмици и при договорено плащане на договорна лихва от 203,36 лв., като
ответникът не е направил плащания. По делото няма данни за плащания на тези суми,
а и не се твърди, за което доказателствена тежест носи ответникът. Въззивният съд намира за доказани релевантните факти, обуславящи основателността на
исковите претенции за главница и договорни лихви, предявени по реда на чл. 415 ГПК, поради което същите следва да бъдат уважени за сумите до посочените размери и в периодите, така както са установени от районния съд в обжалваното решение, ведно със законна лихва върху
главницата, след подаване на заявлението по чл. 410 ГПК до окончателното й
изплащане, тъй като това изрично е поискано от ищеца и следва от разпоредбата
на чл. 422, ал. 1 ГПК.
Страните не са навели други доводи за въззивна
ревизия с оглед изискванията на чл. 269, изр. 2 ГПК, поради което въззивният съд не дължи
служебна проверка на различни от сочените основания за неправилност на
обжалваното решение.
С решението си в обжалваната уважителна част, първоинстанционният съд е
достигнал до идентичен краен резултат с този на въззивния съд и следва да бъде
потвърдено, включително и в частта за разноските по исковото и заповедното
производство, правилно разпределени между страните при спазване на правилата по
чл. 78, ал. 1 и 3 на ГПК. Въззивната жалба е неоснователна.
По
разноските
С оглед резултата от обжалването, на жалбоподателя
не се дължат разноски. Съобразно изхода на въззивното
дело, жалбоподателят следва да заплати дължимата държавна такса по въззивната жалба от 25 лв. по сметка на ОС –
Перник /т. 7 от ТР № 6 от 6.11.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 6/2012 г., ОСГТК/.
Въззиваемото търговско дружество претендира разноски
пред въззивната инстанция 300 лв. - депозит за възнаграждение на особ.
представител и 350 лв. – ю.к. възнаграждение (съгласно представените
доказателства и списък по чл. 80 ГПК), които му се дължат от жалбоподателя
изцяло, предвид неоснователността на жалбата.
Предвид изложеното, съдът
Р Е
Ш И:
ПОТВЪРЖДАВА
Решение № 715/09.05.2019 г., поправено по реда на
чл. 247 ГПК с Решение № 2013/18.12.2019г., постановено по гр.д. № 4412/2018 г. по
описа на Районен съд - Перник в обжалваната му част.
Първоинстанционното решение в останалата необжалвана
част е влязло в сила.
ОСЪЖДА Е.Г.К.,
ЕГН ********** ***, да заплати по сметка на Окръжен съд - Перник сумата 25 лева - държавна такса за въззивната жалба.
ОСЪЖДА Е.Г.К., ЕГН ********** ***, да заплати на „Агенция
за събиране на вземания" ЕАД, ЕИК *********, гр. София, бул. „Д-р Петър
Дертлиев“ № 25, офис сграда Лабиринт, ет. 2, офис 4, сумата 650 лв. - разноски
за въззивното производство.
РЕШЕНИЕТО
не подлежи на касационно обжалване, съгласно чл.
280, ал. 3, т. 1 от ГПК.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.