Р Е
Ш Е Н И Е
№ 260000
гр. Пловдив, 04.01.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД ПЛОВДИВ, Гражданско
отделение, VI граждански състав, в публично заседание на двадесет и осми
ноември две хиляди двадесет и втора година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КОСТАДИН ИВАНОВ
при секретаря Марина Кондарева, като разгледа
докладваното от съдията гр.д. № 9836 по
описа на съда за 2020 г., за да се
произнесе взе предвид следното:
Производството
по делото е образувано по иск, предявен от „Йеттел България“ ЕАД (с предишно
наименование „Теленор България” ЕАД), ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление гр. София, жк Младост 4, Безнес Парк София, сграда 6, против Д.И.Г., ЕГН **********, с адрес ***,
за признаване за установено, че ответникът дължи на ищеца суми, за които е
издадена заповед за изпълнение по ч.гр.д. № 3020/2020 г. по описа на Районен
съд Пловдив, ХV гр. с.
В
исковата молба и уточняваща молба от 08.09.2020г. се твърди, че между „Теленор
България” ЕАД (сега „Йеттел България“ ЕАД) и ответника бил сключен договор за
мобилни услуги № **** от 14.03.2018г. Ответникът не бил изпълнил свои парични
задължения, начислени му в 3 бр. фактури, издадени месец юни 2018г. – месец
септември 2018г., както следва – фактура № ****., с претендирана сума по нея от
26.73 лв., фактура № ****., с претендирана сума по нея от 25.91 лв.; фактура №
****. с претендирана сума по нея от 100.34 лв. Размерът и основанието за
възникване на задължението за неустойка при предсрочно прекратяване на договора
– преди 14.03.2020г. били уредени в т.11 от договора за мобилни услуги.
Изискуемостта на вземанията на ищеца по всяка от фактурите е настъпвала
петнадесет дни след издаването й. Изложени са обстоятелства за проведено
заповедно производство по чл.410 ГПК по ч.гр.дело № 3020 по описа на ПРС за
2020г., заповедта по което била връчена при условията на чл.47, ал.5 ГПК,
поради което се предявявали настоящите искове. Направено е искане за
постановяване на решение, с което да се установи съществуването на вземания в
размер на 152.98 лв. – общ сбор от дължими суми по фактури от 20.06.2018г.,
20.07.2018г., 20.09.2018г., ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението по чл.410 ГПК до изплащането на сумата. Претендирани са разноски.
В срока по чл.131 ГПК по делото е
постъпил отговор от ответника, чрез назначения му особен представител, с който
предявените искове се оспорват като неоснователни. Оспорва се твърдението между
страните да са сключвани договори, както и че на ответника са предоставяни
услуги. Счетоводните документи на ищеца не били редовно водени. Приложените към
исковата молба дубликати на данъчни фактури не могли да послужат като
доказателство за удостоверените обстоятелства, тъй като не били подписани и
представлявали частни свидетелстващи документи, обективиращи изгодни за техния
издател обстоятелства. Оспорват се размерите на претендираната неустойка. На
ответника не били предоставени Общи условия, а при условията на евентуалност се
твърди, че същите са нищожни. Клаузата за неустойка по т.11 била нищожна и не била
породила права и задължения на страните. Била нищожна и поради накърняване на
добрите нрави. Съдържа се позоваване на ТР № 1/15.06.2010г., както и на чл.92 ЗЗД. Посочената клауза била нищожна и поради неравноправност на чл.143, ал.1,
във връзка с ал.2, т.5 и т.13 ЗЗП. Процесният договор и общите условия към него
били нищожни, вкл. и на основание чл.228, ал.1, т.5 ЗЕС, поради това, че не
била посочена цена на допълнителните услуги. Освен това всички документи били
изписани на изключително дребен шрифт, по-малък от 12, поради което били неясни
и недостатъчно четливи. Цитираната е и разпоредбата на чл.146, ал.1 ЗЗП.
Клаузите били нищожни и поради противоречие с добрите нрави. Нищожността на
процесния договор обуславяла недължимост и на акцесорните задължения. Оспорва
се твърдението ответникът да е изпаднал в забава, както и че договорът е
предсрочно прекратен, по вина на ответника. Липсвало писмено изявление за
прекратяване на договора от ищцовото дружество към ответника. Освен това на
ответника не бил предоставен „подходящ срок“ за изпълнение по смисъла на чл.87 ЗЗД. Поради това не било настъпило предсрочно прекратяване на договора и ищецът
нямал право да претендира неустойка. Направено е искане за отхвърляне на
предявените искове.
По допустимостта на исковете:
Видно от приложеното ч. гр. д. №
3020/2020 г. по описа на Районен съд Пловдив, ХV гр. с., вземанията по
настоящото производство съответстват на тези по заповедта за изпълнение.
Заповедта е връчена при условията на чл. 47, ал. 1 и ал. 5 ГПК, поради което с
разпореждане на съда са дадени указания по реда на чл. 415, ал. 1, т. 2 ГПК на
заявителя да предяви иск за вземането си. Настоящите искове са предявени в
месечния срок по чл. 415, ал.1 ГПК. Същите са допустими и подлежат на
разглеждане по същество, като е налице идентитет между настоящата искова
претенция и заявеното от заявителя с депозираното заявление по реда на чл. 410 ГПК.
По основателността на
исковете:
За уважаване на предявените
искове по реда на чл.422 ГПК ищцовата страна следваше докаже при условията на
пълно и главно доказване наличието на валидно правоотношение с ответника по
посочения договор за мобилни услуги и че е бил изправна страна по договора,
като е предоставял далекосъобщителни услуги за процесния период. Ищецът
следваше да докаже претенцията си и по размер. По отношение на претенцията за
неустойка, ищцовото дружество следваше да установи наличието на валидна клауза
за неустойка при прекратяване на договора.
Изложените от ищеца факти и
обстоятелства по възникването между страните на твърдените правоотношения по
договор за предоставяне на мобилни услуги се подкрепят от приложените към
исковата молба писмени доказателства. От същите е видно, че на 14.03.2018 г.
между страните е сключен Договор за мобилни услуги № ********* с предпочетен номер +**** за срок от 24
месеца с промоционален месечен абонамент в размер на 24,99 лв. Операторът,
според съдържанието на договора, е предоставил на ответника и устройство марка TELENOR
M100 Black на цена 12,99 лв., с отстъпка от преференциалната цена в размер на
56,91 лв. Не са налице обаче доказателства за фактическото предаване на
устройството. Представено е още и Приложение – ценова листа за абонаментни
планове от 14.03.2018 г. Ответната страна е оспорила авторството на подписа,
положен върху ценовата листа, но това оспорване е прието за недоказано след
проведена процедура по чл. 193 ГПК и с оглед на изслушаното заключение по
съдебно-почеркова експертиза, вещото лице по която бе категорично, че подписът
е положен от Д.И.Г.. Касателно авторството на самия договор за мобилни услуги
не са ангажирани доказателства от заинтересованата страна – ответника. Предвид
изложеното съдът намира, че между страните са възникнали валидни правоотношения
по Договор за мобилни услуги от 14.03.2018 г. с предпочетен номер +****.
Съдържанието на договора, без да
се отчитат акцесорните задължения, пък е съобразено с нормативните изисквания
на ЗЕС и ЗЗП. Не се споделят възраженията, че в договора отсъства посочване на
основното съдържание – цена и предмет, както и че клаузите в договора, касаещи
основите права и задължения по правоотношението са неясни. В текста на
постигнатото споразумение са посочени услугите, които ще следва да се
предоставят от мобилния оператор, и срещу каква цена, платима от абоната –
както месечната такса, така и за конкретните услуги, предвид представеното
приложение – ценова листа. Не се установява и текстът на договора да е написан
на шрифт под 12. Останалите възражения срещу валидността на процесния договор
за мобилни услуги се намират за принципни и без конкретно отражение в настоящия
казус.
За установяване на исковата си
претенция по основание и размер „Йеттел България“ ЕАД е представил копие на
трите броя фактури, на които основава своето вземане - фактура № *****.,
фактура № *****. и фактура № *****. Към всяка фактура е налично приложение, на
гърба на фактурата, относно потреблението на мобилни услуги от абоната за
съответния месец, за който са начислени абонаментните такси и сумите за
ползвани услуги. Посочените приложения представляват единствените ангажирани от
ищеца доказателства за установяване, че „Йеттел България“ ЕАД е предоставяло
уговорените мобилни услуги за процесния период. Предвид, че фактурите, а и
самите приложения към тях, са оспорени от ответника, на основание чл. 183 ГПК и
по искане на ответната страна ищцовото дружество е било задължено да представи
оригиналите на същите. В отговор на това задължение е постъпило становище от
ищеца, че доколкото „Йеттел България“ ЕАД нямало нормативно задължение да
съхранява в оригинал фактури, които са предназначени за потребители, то същите
не се съхранявали нито на хартиен, нито на електронен носител, поради което
липсвала възможност същите да бъдат представени по делото. Ищецът е посочил
още, че доказателствената стойност на представените копия подлежи на преценка
от съда, съобразно целия събран по делото доказателствен материал.
В тази насока следва да се
отбележи, че по делото е изслушано заключение по съдебно-счетоводна експертиза
относно доказването на редовното осчетоводяване на фактурите и на размера на
процесното вземане. От съдържанието на заключението и от проведения разпит на
вещото лице се установи, че експертът не е имал реален достъп до счетоводството
на „Йеттел България“ ЕАД, а единствено е работел по предоставени му от ищеца счетоводни
справки, каквато била практиката на дружеството. При това положение, с оглед
заявеното оспорване от ответника на отразеното в представените копия на фактури
и доколкото се твърди от ищеца, че оригинали на тези фактури не се съхраняват,
нито е осигурен реален достъп на вещото лице до счетоводството на дружеството
за целите на допусната съдебно-счетоводна експертиза, то съдът намира, че
следва на основание чл. 183, ал. 1, изр. 2-ро ГПК да се изключат представените
копия на фактури от доказателствения материал по делото и да не се вземат
предвид при решаването на спора. С оглед на това, че вещото лице по
съдебно-счетоводна експертиза е работело само по справки от ищцовото дружество
и по представените от същото фактури по делото, то заключението по експертизата
също не следва да се кредитира.
По тези съображения съдът намира,
че при доказателствена тежест за „Йеттел България“ ЕАД, дружеството не ангажира
достатъчни по количество и качество доказателства и доказателствени средства за
установяване на обстоятелството, че е изправна страна по договора и е
предоставило достъп на ответника до мобилната си мрежа. Не доказа исковата си
претенция и по размер, с оглед липсата на годни доказателства в този смисъл.
Предвид, че по делото не се установи издаването на процесните фактури, то не
може да се приеме и че за ответника е възникнало задължение за заплащане на
суми по тях, респ. че е налице неизпълнение от негова страна.
Следователно искът за заплащане
на дължими суми за абонаментни такси и за ползвани мобилни услуги се явява
недоказан и неоснователен.
Доколкото ищецът не доказа
неизпълнение на задълженията по процесния договор от страна на ответника, то
съдът намира, че неоснователно се претендира и неустойка, начислена при
прекратяване на договора по вина на абоната. В тази връзка не е надлежно и
самото прекратяване на договора за мобилни услуги, тъй като от една страна
липсва неизпълнение, както се посочи по-горе, а от друга страна – липсва надлежно
връчена покана с определен срок за изпълнение по чл. 87, ал. 1 ЗЗД, в каквато
насока са наведени възражения от ответника. По делото ищецът е представил
писмени доказателства – последна покана за доброволно плащане от 26.08.2018 г.
и удостоверение от куриера, че писмото е доставено на 30.05.2018 г., от които
обаче не може да се установи, че на ответника е връчена подобна покана. Няма
представена разписана от абоната обратна разписка, удостоверяваща, че той
реално е получил поканата, а само по себе си удостоверението от куриера, частно
дружество, не може да установи връчването. Още повече, че в случая е посочена
дата на връчване, предхождаща тази на поканата за плащане. Следователно не се
установя надлежно прекратяване на договорните правоотношения, което е
предпоставка за начисляване на процесната неустойка.
Допълнително следва да се
отбележи, че касателно претенцията за неустойка, съдът намира за основателни и
възраженията на ответната страна за нищожност на клаузата. В процесния Договор
за мобилни услуги от 14.03.2018 г. е предвидена санкция за абоната при
предсрочно прекратяване на правоотношението по негова вина или инициатива. В
тези случай абонатът дължи неустойка в размер до три месечни абонаментни такси,
като в допълнение на тази неустойка той дължи и възстановяване на част от
ползваната стойност на отстъпките от абонаментните планове, съответстваща на
оставащия срок на договора /буква (а)/. В случаите, в които е предоставено
устройство за ползване на услугите, абонатът дължи и такава част от разликата
между стандартната цена на устройството и заплатената от него при
предоставянето на устройството, съответстваща на оставащия срок на договора
/буква (б)/. Последното е санкция за потребителя, която същото им неустоечен
характер, въпреки че не се претендира от ищеца като неустойка. В тази насока
съдът съобрази къде и как е уредено задължението за заплащане на сумата –
непосредствено след клаузата за неустойка в размер от три стандартни месечни
абонаментни такси, както и че сумата по буква (б) отново се дължи във връзка с
прекратяването на договора. Поради това двата текста от договора формират обща
клауза за неустойка при прекратяване на договора, размерът на която се формира
от два компонента.
По този начин уговорена обаче,
дори и с предвиждането на максимален размер, клаузата за неустойка се явява
нищожна, вкл. и като неравноправна. Съгласно чл. 143, ал. 1 ЗЗП неравноправна
клауза в договор, сключван с потребител, е уговорка във вреда на потребителя,
която не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца или доставчика и
потребителя, а ал. 2 на същия член сочи конкретни примери за неравноправни
клаузи. С оглед начина, по който е уговорена процесната неустойка, размерът й и
условията, при които тя се дължи, съдът приема, че същата противоречи на чл.
143, ал. 2, т. 5 и т. 15 ЗЗП. Съгласно чл. 143, ал. 2, т. 5 ЗЗП неравноправна е клауза в потребителски
договор, която задължава потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплати необосновано високо обезщетение или неустойка. Целта на неустойката е
да обезпечи и обезщети настъпилите вреди от съответното неизпълнение. В случая
обаче е неясно по какъв начин процесната неустойка е съизмерима с вредите за
оператора от прекратяването на договора, още повече като се има предвид, че
доставчикът на мобилни услуги изрично е предвидил правото си след прекратяване
на правоотношението да предостави телефонния номер за ползване от друг
потребител - т. 19д от Общите условия към договора, приложени към заявлението
по чл. 410 ГПК. Получаването на неустойката пък, предвид начина по който тя е
уговорена, предполага заобикаляне и на чл. 143, ал. 2, т. 15 ЗЗП, тъй като
налага на потребителя да изпълни своите задължения – да плати абонаментните
такси за поне три месеца /при това стандартните, а не договорените/, без
операторът реално да предоставя мобилни услуги за същия период. Уговорката за
неустойка в процесните договори се намира също така за неясна и в противоречие
на изискването на чл. 147, ал. 1 ЗЗП, тъй като не е ясно посочено и по
разбираем начин нито с каква част от ползвана отстъпка се завишава неустойката,
нито какъв е размерът на отстъпката. В случая потребителят е заставен да
тълкува волята на по-силната страна, за да определи какъв би бил размерът на
дължимата неустойка, която евентуално ще дължи при отказ от договора, и дали
този размер не би бил необосновано завишен с оглед евентуалните вреди за
мобилния оператор.
Предвид горното и претенцията за
неустойка се явява неоснователна.
С оглед на изложените
съображения предявеният иск се намира за изцяло неоснователен и недоказан и
като такъв ще се отхвърли.
По отговорността за разноски:
При този изхода на спора ищецът
няма право на разноски. Същият обаче на основание чл. 78, ал. 6 вр. чл. 83, ал.
1, т. 5 ГПК ще следва да заплати сумата от 150 лв., платено от съда
възнаграждение за вещо лице по приета по делото съдебно-почеркова
експертиза.
Така
мотивиран, съдът
Р
Е Ш И :
ОТХВЪРЛЯ изцяло иска на „Йеттел
България“ ЕАД (с предишно наименование „Теленор България” ЕАД), ЕИК *********,
със седалище и адрес на управление гр. София, жк Младост 4, Безнес Парк София,
сграда 6, срещу Д.И.Г., ЕГН **********, с адрес ***, за признаване за
установено, че ответникът Д.И.Г., ЕГН **********, дължи на ищеца „Йеттел
България“ ЕАД, ЕИК *********, сумата от общо 152,98 лв. (сто петдесет и два лева и 98 ст.) – сбор от суми,
дължими по Договор за мобилни услуги №
**** от 14.03.2018 г. с предпочетен номер +*****, за които са издадени фактура
№ **** г. за период на потребление 20.05.2018 г. – 19.06.2018 г. и включваща
месечна абонаментна такса 29,55лв. в общ размер от 35,46лв. с ДДС, като след
приспадане на надвнесено плащане от предходен месец претенцията възлиза на
26,73лв.; фактура № ****/ 20.07.2018 г. за период на потребление 20.06.2018 г.
– 19.07.2018 г. и включваща месечна абонаментна такса 20,82лв., разговори към
„Грижа за клиента“ – 0,02лв., такса спиране на номер 0,75лв. в общ размер от
25,91лв. с ДДС; и фактура № *****/ 20.09.2018 г. – неустойка за предсрочно
прекратяване на договора по вина на потребителя в размер на 100,34лв., дължима
съгласно т.11 от договора, ведно със законната лихва от датата на подаване на
заявлението – 24.02.2020 г., до окончателното изплащане на сумата, за които
суми е издадена Заповед № **** от 25.02.2020 г. за изпълнение на парично
задължение по чл. 410 ГПК по ч.гр.д. № 3020/2020 г. по описа на Районен съд
Пловдив, ХV гр. с.
ОСЪЖДА „Йеттел България“ ЕАД (с
предишно наименование „Теленор България” ЕАД), ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление гр. София, жк Младост 4, Безнес Парк София, сграда 6, да
заплати на основание чл. 78, ал. 6 ГПК в полза на бюджета на
съдебната власт по сметка на Районен съд Пловдив, сумата от 150 лв. (сто и петдесет лева),
заплатено от съда възнаграждение на вещо лице по приета по делото
съдебно-почеркова експертиза.
Решението
подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Окръжен съд - Пловдив в двуседмичен
срок от връчването му на страните.
Препис
от решението да се връчи на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ К. ИВАНОВ
Вярно
с оригинала.
Р.
М.