РЕШЕНИЕ
гр.
София, 06.12.2023 г.
В
ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, Гражданско отделение, І-25 състав,
в публично заседание на деветнадесети октомври две хиляди двадесет и трета
година в състав:
СЪДИЯ: АЛЕКСАНДЪР АНГЕЛОВ
при секретаря К. Илиева, като разгледа докладваното от съдията гр. д. № 7000 по описа за 2020 г., за
да се произнесе, взе предвид следното:
Предявени са искове с правно основание чл. 108 ЗС
и чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
Ищцата В.И. твърди, че е собственик на недвижим
имот, представляващ апартамент № 9, находящ се в гр.
София, ул. „********* с площ от 66,28 кв. м, представляващ имот с идентификатор
68134.703.1302.17.21, заедно с избено помещение с площ от 14,50 кв. м, таванско
помещение с площ от 12,32 кв. м и заедно с прилежащите 3,99% ид. части от общите части на сградата и съответното правото
на строеж върху мястото. Ищцата посочва, че имотът е придобит от баща ѝ И.И. по силата на дарение от 25.05.1993 г., като той е
починал на 25.07.2015 г., а ищцата е единствен негов наследник. Ищцата е
родена на *** г., като е била зачената към датата на смъртта на наследодателя
си, а произходът спрямо баща ѝ е установен след неговата смърт с решение
на СГС от 25.10.2017 г. (в сила от 15.01.2019 г.). Междувременно, след смъртта
на И.И. и до влизане в сила на решението за
установяване на произхода на ищцата от него, като негов наследник се е
легитимирала само майка му Л.К.. Ищцата твърди, че на 16.11.2016 г. Л.К.е прехвърлила
собствеността на процесния имот на третото лице
помагач по делото А.Г. и на Т.И.срещу задължение за гледане и издръжка.
Впоследствие, на 22.05.2018 г. А.Г. и Т.И.са продали имота на ответниците З.Б. и Д.Д.. Ищцата
твърди също така, че ответниците, които не са
придобили собствеността на имота, тъй като са го закупила от лица, които също
не са били собственици, са във владение на имота от датата на закупуването му,
като по този начин го ползват без да имат основание за това, което да може да
се противопостави на ищцата. Поради това ищцата иска да бъде установено по
отношение на ответниците, че ищцата е собственик на процесния имот, да бъдат осъдени ответниците
да ѝ предаде владението на имота, както и всеки един от тях да ѝ
заплати сумата от по 5 160 лв. – обезщетение за лишаването на ищцата
от ползването на имота за периода 22.05.2018 г. – 15.07.2020 г., заедно със
законната лихва върху тази сума от 15.07.2020 г. до окончателното ѝ
изплащане. Претендира разноски по делото.
Ответниците З.Б. и Д.Д.
оспорват предявените искове. Не оспорват, че са закупили процесния
имот от лица, които са придобили имота от майката на И.И.
– баща на ищцата. Твърдят, че майката на И.И., към
момента на извършеното от нея разпореждане с имота не е знаела, че не е
наследник на починалия си син и поради това е имала право да се разпореди с
имота и съответно ответниците, а преди това и техните
праводатели, са придобили имота от собственик. При
евентуалност ответниците твърдят, че на техните праводатели, както и на самите ответници,
не е било известно обстоятелството, че е налице друг наследник на И.И., поради което те добросъвестно са придобили владението
на имота и съответно са придобили и собствеността върху него по давност.
Претендират разноски.
Третото лице помагач А.Г. не изразява становище по
предявените искове.
Съдът, като взе
предвид становищата на страните и обсъди доказателствата по делото, намира
следното:
По иска с правно основание чл. 108 ЗС.
Няма спор между страните по
делото относно фактите от значение за спора. Не е спорно, като това е видно и
от представения нот. акт № 155/25.05.1993 г., че И.И. е придобил по дарение от родителите от посочената дата си
процесния имот апартамент № 9, находящ
се в гр. София, ул. „********* с площ от 66,28 кв. м, заедно с прилежащите
мазе, таван и 3,99% ид. части от общите части на
сградата с право на строеж върху мястото – имот с идентификатор
68134.703.1302.17.21 (според представената кадастрална схема).
Не е спорно, което е видно и от
представения препис-извлечение от акт за смърт от 22.10.2019 г., че И.И. е починал на 25.07.2015 г. Не се спори също така, че към
момента на смъртта на И.И. произходът на ищцата В.И.
от него не е бил установен (освен това тя е родена по-късно – на *** г.),
поради което към 25.07.2015 г. като единствен наследник на И.И. се е легитимирала неговата майка Л.К.. На 16.11.2016 г.
тя е прехвърлила процесния имот срещу задължение за
гледане и издръжка на Т.И.и на третото лице помагач по делото А.Г. (което е
видно и от представения нот. акт № 159/16.11.2016
г.), а те на свой ред са продали имота на ответниците
З.Б. и Д.Д. на 22.05.2018 г. (видно и от нот. акт № 85/22.05.2018 г.). Няма спор по делото и
относно това, че от закупуването на имота на 22.05.2018 г. и до момента ответниците упражняват фактическа власт върху имота, която
до предявяването на настоящия иск е необезпокоявана, като при сключването на
договора за продажба те не са знаели за наличието на права на ищцата върху
имота или изобщо за съществуването ѝ.
Произходът на ищцата от починалия
И.И. е установен по предявен от майка ѝ иск за
установяване на произход на детето от починал баща по чл. 69 вр. с чл. 72, ал. 2 СК. Видно от представеното по делото решение на СГС от
25.10.2017 г., с което искът е уважен, решението е влязло в сила на 15.01.2019
г., а въз основа на него е извършено и съответно вписване в акта за раждане на
ищцата (което може да се установи от представеното удостоверение за раждане от ***
г.). Видно от представеното по делото удостоверение за наследници от 21.02.2019
г. единствен наследник на И.И. е неговата дъщеря –
ищцата по делото.
При така установените и безспорни
по делото факти спорът е относно значението на тези факти за правата на
собственост на страните по отношение на процесния
имот.
На първо място следва да се
изясни какво е значението и действието на установяването на произход от
починало лице. Тази възможност изрично е предвидена в чл. 72, ал. 2 СК, а
значението на установяването на произход от починало лице, основно може да се
открие на плоскостта на наследяването. В конкретния случай това е особено ясно,
тъй като починалият И.И. и майката на ищцата не са
имали сключен брак, при което е неприложимо установяването на произхода на
детето чрез презумпцията за бащинство по чл. 61, ал. 1 СК, като същевременно
починалият не е припознал заченатото дете преди раждането му (каквато
възможност поначало съществува според чл. 64, ал. 1, изр. 2 СК, макар че в практиката
често припознаването се извършва непосредствено след раждането – поради това е
предвиден и редът за подаване на заявление за припознаване по чл. 65, ал. 1,
изр. 2 СК). При това положение следва да се съобрази и това, че за детето,
което е заченато преди да настъпи смъртта на родителя му, макар и още да не е
родено към момента на смъртта, възниква правото да наследи родителя си – чл. 2,
ал. 1, б. „а“ ЗН. По този начин законът гарантира правото на наследяване и
съответно на собственост на най-близкия кръг наследници по закон на
наследодателя – неговите деца, чийто интерес се предпочита пред този на всички
други лица (поради това те са и в първия ред на наследяване – чл. 5 ЗН).
Това именно положение, което е
характерно за наследственото право, е и една от причините, които налагат
възможността да се установява произход по отношение на починало лице. Тук
трябва да се посочи и това, че заченатото, но неродено към момента на
настъпване на смъртта на родителя му, дете има специална наследствена
правоспособност съгласно чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН. Поради това детето
придобива права по наследство, въпреки че все още не съществува като правен
субект. Разбира се, то може да упражни тези права едва след раждането си,
когато възниква и общата му правоспособност. За да наследи детето, дори и още
неродено, починалия си родител, достатъчно е то да бъде негово дете, като без
значение е по какъв начин е установен този произход – чрез презумпция за
бащинство, чрез припознаване или чрез иск.
Произходът на едно лице от друго
е факт, който съществува, независимо от това дали е установен чрез някои от
посочените по-горе способи. Разбира се, докато не бъде надлежно установен
произходът, лицето не може формално да се легитимира като дете и съответно
наследник на друго лице. Това правно положение обаче не променя
обстоятелството, че произходът на едно лице от друго е биологичен факт, който
съществува дори и преди раждането. Когато произходът се установява чрез
презумпцията за бащинство, той вече е установен към момента на раждането на
детето и съответно се отразява в акта за раждане. Същото е и положението,
когато детето е припознато от баща си преди раждането или непосредствено след
него, но преди съставянето на акта за раждане (често срещано в практиката).
Когато обаче произходът се
установява чрез иск, по необходимост това става известно време след раждането.
Въпреки това, както се посочи, произходът е факт, който дори предхожда
раждането, като има правно значение от самия момент на раждането (а и преди
него в наследственото право). Поради това установяването на произход чрез иск
установява именно факт, съществуващ преди предявяването на иска и преди
постановяването на съдебното решение – с решението се установява, че едно лице
произхожда от друго, което не е обстоятелство, което възниква от решението на
съда. Следователно при този специално уреден в закон иск за установяване на
факт, съдът винаги установява един вече съществуващ факт, т.е. факт от
миналото. Това не означава, че съдебното решение има обратно действие. Като
всяко решение по установителен иск, то само
констатира по задължителен начин това, което вече съществува.
Следователно специалната
правоспособност, която дава възможност на неродените деца да наследяват техните
починали родители, е създадена, за да защити имуществото на тези деца, оставено
от техния наследодател. Децата наследяват починалите си родители поради факта,
че произхождат от тях. Този биологичен факт съществуват още преди раждането
(това е свързано и с възможността за заченатия, но още нероден да наследява), а
последващо установяване на този факт по съдебен ред
не променя момента на неговото възникване – този момент според българския закон
е зачеването на детето.
Изложените до тук съображения са
необходими, за да се отговори на изтъкнатите от ответниците
доводи в техните писмени бележки по делото. От изложеното следва, че съдебното
решение по искове за произход няма обратно действие. То не създава или
възстановява положение, което не е съществувало или е престанало да съществува.
Решението не преурежда вече възникнали факти или
техните правни последици. Поради това не може да се направи сравнение между
придаването на обратно действие на гражданския закон, когато по този начин се
засягат вече придобити от трети лица права, и действието на съдебното решение
за установяване на произход от починало вече лице, чрез което само се
констатира вече съществуващо по силата на закона и на факта на биологичния
произход положение. Последиците, които се свързват с решението – това, че
детето наследява баща си, всъщност не възникват от съдебното решение, а по
силата на посочения по-горе факти и на закона. Поради това не е възможно този
ефект да бъде противоконституционен по сочените от ответниците
съображения.
Следва да се посочи, че понякога
определени обстоятелства могат да останат неизвестни за обществеността, особено
в случаите на наследяване – например съществуването на наследник по закон,
който не е вписан в регистрите на населението (дете, родено в друга държава,
или съпруг от брак, сключен в друга държава), или наличие на завещание, което
още не е обявено. Тези първоначално неизвестни обстоятелства не променят
правата, които придобиват лицата, които имат право да придобият имущество по
наследство. Тези права за защитени от законите, Конституцията и международните
актове като Конвенцията за защита правата на човека и основните свободи. Такъв
е и случаят с правата, които придобива по наследство ищцата като дъщеря на
починалия И.И., независимо че към момента на
откриване на наследството произходът ѝ от наследодателя не е бил
установен, доколкото този произход въпреки това е съществувал. Налице е
конкуренция между различни субекти относно правата върху наследствените имоти,
която в случая законът разрешава в полза на децата на наследодателя.
В случая не може да се прави сравнение
и с хипотези, в които законът предпочита запазването на правата на последващи приобретатели на имота
(една от които е сочената от ответниците норма на чл.
88, ал. 2 ЗЗД при разваляне на договори поради неизпълнение). Общото при
случаите, в които се запазват права на трети лица, е че те не могат да бъдат
засегнати от изменения в съществуващи договорни отношения, по които тези лица
не са страни – доколкото договорът поначало има действие само между страните по
него според чл. 21, ал. 1 ЗЗД, а това се отнася и до развалянето му, когато то
има обратно действие. Когато става въпрос обаче за вещни права, които са
абсолютни субективни права и имат действие спрямо всички, защитата на трети
лица по отношение на действителния собственик може да е свързана само с
погасяване на вещното право чрез придобиването му от друго лице чрез давностно владение – възражение на ответниците,
което е разгледано по-долу.
Няма спор в конкретния случай, че
ответниците са били добросъвестни, когато за сключили
договора за закупуване на процесния имот от 22.05.2018
г. По делото не се твърди, а и няма данни те да са знаели или да са могли да
узнаят за наличието на друг наследник по закон на И.И.
– неговата дъщеря, който измества от реда на наследяването майка му Л.К., която
е прехвърлила собствеността на имота на праводателите
на ответниците. Възможно е и праводателите
на ответниците също да не са знаели това
обстоятелство. Л.К.обаче е била наясно с това обстоятелство, тъй като след
служебна справка в деловодната система на съда се установи, че на 08.09.2016 г.
тя е подала отговор на исковата молба по иска за установяване на произход,
предявен от В.И., т.е. почти непосредствено преди да прехвърли процесния имот на праводателите на
ответниците на 16.11.2016 г. Това обстоятелство не
променя и поначало не е от значение за правените изводи в настоящия спор, но
следва да бъде споделено със страните с оглед изложените от ответниците
съображения в отговора на исковата молба и в писмените им бележки.
Както се посочи, съгласно чл. 5,
ал. 1 вр. с чл. 2, ал. 1, б. „а“ ЗН ищцата, като
единствено дете на И.И., който не е в брак към
момента на смъртта си, е наследила цялото негово имущество още преди да се
роди. Последващото установяване на произхода ѝ
от него с решение на съда само е разрешило по задължителен за всички начин (чл.
298, ал. 3 ГПК) неяснотата относно родствената връзка между ищцата и
наследодателя ѝ, но не променя момента, в който тя е придобила правата
върху имуществото на И.И.. Поради това Л.К.в никой
момент не е имала права върху наследственото имущество, оставено от сина
ѝ, и съответно не е могла да се разпореди с тези права. Поради това и А.Г.
и Т.И.също не са придобили собственост върху процесния
имот и съответно не са я прехвърлили на ответниците. Договорът
за продажба на процесния имот от 22.05.2018 г., който
са сключили А.Г. и Т.И.като продавачи и ответниците
като купувачи, е действителен, но не може да прехвърли на ответниците
права, които техните праводатели не са притежавали.
Следва да се посочи и че поначало това положение – сключване на валиден договор
за продажба, чрез който не могат да се прехвърлят вещни права върху обекта на
договора – е възможно и именно поради това законът подробно е уредил
отговорността на продавача на имота в този случай, която е заместващата облага,
която получава купувачът за това, че не е могъл да придобие собствеността върху
имота (чл. 188 – чл. 192 ЗЗД).
В заключение, по направените в
писмените бележки на ответниците възражения относно
липсата на предявен отрицателен установителен иск
относно правото на ответниците върху процесния имот, следва да се посочи следното. С оглед на диспозитивното начало в гражданския процес ищецът може сам
да избере обема на търсената от него защита на правата му. При исковете за
собственост ищецът може да избера само да отрече претендирано
от ответника право върху имота на ищеца (отрицателен установителен
иск) или да установи своето право върху имота (положителен установителен
иск), или установявайки своето право, да поиска и предаването на имота от
ответника (осъдителен иск). Осъдителният иск включва в себе си установяването
на правото на ищеца, т.е. предмета на положителния установителен
иск, а установяването на правото на ищеца (по осъдителния или по положителния установителен иск) включва отричането на правото на
ответника, доколкото съдът преценява и правата на ответника върху имота, за да
уважи или да отхвърли претенцията на ищеца за установяване на негови права
върху имота. Трите варианта на защита са алтернативни за ищеца и не могат да
бъдат кумулирани, тъй като липса правен интерес от едновременното
предявяване на различни по вид искове за собственост по отношение на един имот
и срещу същите лица, тъй като спорът, който се цели да бъде разрешен, е един и
същ. В случая ищцата е избрала да предяви осъдителен иск, по който чрез
признаването на правата ѝ върху имота ще бъдат отречени конкуриращите
права, твърдяни от ответниците,
като в допълнение ще бъде осигурено и предаването на владението на имота от ответниците. Поради това неоснователно е възражението на ответниците, че ищцата има правен интерес от предявяване на
отрицателен установителен иск. При това не става ясно
дали възражението е в смисъл, че липсва интерес от настоящия иск, или че е
следвало ищцата да предяви и друг иск, като последното не е мислимо да се
повдига като възражение срещу допустимостта или основателността на иска от
ответника.
Накрая, по отношение на
възражението на ответниците за придобиване на процесния имот по давност, следва на първо място да се има
предвид безспорното по делото обстоятелство, че ответниците
упражняват необезпокоявано владение върху имота от момента, в който са сключили
договора за продажба от 22.05.2018 г., до предявяването на иска на 15.07.2020
г. С последното действие ищцата е предприела действия по защита на
собствеността си върху имота, поради което е спряла придобивната
давност, която е текла в полза на ответниците, а при
уважаване на иска тази давност ще бъде и прекъсната (чл. 84 ЗС вр. с чл. 115, ал. 1, б. „ж“ и чл. 116, б. „б“ ЗЗД),
съответно ще бъде смутено и владението върху имота. Поради това, за да
придобият ответниците процесния
имот по давност, необходимо е предвиденият в закона срок на давностно
владение да е изтекъл преди предявяването на иска.
Както се посочи, по делото е
безспорно, че ответниците са добросъвестни владелци
на имота. Те са придобили владението въз основа на правно основание (договора
за продажба), което поначало е годно да ги направи собственици, като при това
не са знаели, че праводателите им не са собственици
на имота – чл. 70, ал. 1 ЗС. В този случай съгласно чл. 79, ал. 2 ЗС те трябва
да упражняват давностно владение върху имота в
продължение на 5 години, за да придобият собствеността върху него. Към момента
на предявяването на иска този срок не е изтекъл, считан от момента, в който ответниците са придобили владението върху имота. Макар ответниците да не присъединяват владението на техните праводатели, а и с оглед на запазеното в договора за
прехвърляне на имота срещу задължение за гледане и издръжка право на ползване
за Л.К.може да се предположи, че праводателите на ответниците не са влезли във владение на имота при
сключване на договора, може да се посочи, че 5-годишният срок на давностно владение не е изтекъл и от сключването на
договора от 16.11.2016 г. и до предявяването на иска.
Следователно възражението на ответниците за придобиване на процесния
имот по давност е неоснователно. Поради това следва да бъде уважен искът на
ищцата за признаването ѝ за собственик на имота и доколкото е безспорно,
че ответниците владеят имота, те следва да бъдат
осъдени да предадат владението му на ищцата.
По иска с правно основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД.
След като ответниците
се намират в процесния имот, без да могат да
противопоставят свои права на ищцата (тя не е страна и не може да бъде
обвързана от договора за продажба, сключен от ответниците,
по силата на който са придобили владението върху имота), трябва да се приеме,
че ответниците ползват имота без основание. Поради
това те дължат на ищцата обезщетение, тъй като са се обогатили с размера на
спестените от тях разходи за заплащане за ползването на чужд имот, а съответно
ищцата се е обеднила, като не е получила това плащане, а и като не е могла да
ползва имота си. Размерът на дължимото в този случай обезщетение за лишаването
на ищцата от ползването на имота се съизмерва със
средния пазарен наем за имота за процесния период.
По делото страните не спорят, че
средният пазарен наем за имота възлиза на 400 лв. месечно. Това е сумата,
посочена от ищцата в исковата молба и потвърдена от ответниците
в молба от 13.03.2023 г. Периодът, за който е предявен искът, е от 22.05.2018
г. до 15.07.2020 г. или 25 месеца и 24 дни. При това положение размерът на
обезщетението възлиза общо на 10 320 лв.
Тъй като двамата ответници не са съпрузи – те изрично заявяват това
обстоятелство, а и по делото липсват доказателства в тази насока – следва да се
приеме, че липса основание за солидарна отговорност на ответниците.
Поради това всеки от тях следва да заплати по половината от посочената сума или
по 5 160 лв.
По разноските:
С оглед изхода на делото на основание чл. 78, ал.
1 ГПК на ищцата следва да се присъдят разноските по делото, които възлизат общо
на 2 500 лв., като всеки от ответниците следва
да заплати по половината от посочената сума. Тъй като ищцата е освободена от
заплащане на държавна такса по делото на основание чл. 78, ал. 6 ГПК ответниците следва да заплатят дължимата по делото такса,
която възлиза общо на 1 190,85 лв., като всеки от тях следва да заплати по
половината от сумата.
С оглед на гореизложеното съдът
Р Е Ш И:
ПРИЗНАВА ЗА
УСТАНОВЕНО по иск на В.И.И., ЕГН **********, адрес *** срещу З.В.Б., ЕГН ********** и Д.К.Д.,
ЕГН **********,*** с правно основание
чл. 108 ЗС, че В.И. е собственик на основание наследяване на апартамент № 9,
находящ се в гр. София, ул. „********* с площ от
66,28 кв. м, представляващ самостоятелен
обект в сграда с идентификатор 68134.703.1302.17.21, състоящ се от две
стаи, кухня, баня с тоалетна и две антрета, при граници: на същия етаж – имот
68134.703.1302.17.20 и имот 68134.703.1302.17.22, под обекта – имот 68134.703.1302.17.17,
над обекта – няма, заедно с избено
помещение с площ от 14,50 кв. м при граници: север – коридор, юг – ул.
„Хемус“, изток – държавно мазе, запад – мазе, и таванско помещение с площ от 12,32 кв. м при граници: изток – Х.,
юг – ул. „Хемус“, изток – ул. „Мулитаров“, запад –
коридор и заедно с прилежащите 3,99% ид. части от
общите части на сградата и съответното правото на строеж върху мястото, като ОСЪЖДА З.Б. и Д.Д. да предадат на В.И. владението на гореописания
имот.
ОСЪЖДА всеки един
от З.В.Б., ЕГН **********
и Д.К.Д., ЕГН **********,*** на основание чл. 59, ал. 1 ЗЗД да заплати на В.И.И.,
ЕГН **********, адрес *** сумата от по 5 160
лв. (пет хиляди сто и шестдесет лева)
– обезщетение за лишаването от ползването на апартамент № 9, находящ се в гр. София, ул. „********* с площ от 66,28 кв.
м, представляващ имот с идентификатор 68134.703.1302.17.21, заедно с избено
помещение с площ от 14,50 кв. м, таванско помещение с площ от 12,32 кв. м и
заедно с прилежащите 3,99% ид. части от общите части
на сградата и съответното правото на строеж върху мястото, дължимо за периода
22.05.2018 г. – 15.07.2020 г., заедно със законната лихва върху тази сума от
15.07.2020 г. до окончателното ѝ изплащане.
ОСЪЖДА всеки един
от З.В.Б., ЕГН **********
и Д.К.Д., ЕГН **********,*** да заплати на В.И.И.,
ЕГН **********, адрес *** сумата от по 1 250
лв. (хиляда двеста и петдесет лева) – разноски по делото.
ОСЪЖДА всеки един
от З.В.Б., ЕГН **********
и Д.К.Д., ЕГН **********,*** да заплати по сметка на Софийски градски
съд сумата от по 595,43 лв. (петстотин деветдесет и пет лева и 43 ст.) –
разноски по делото за държавна такса.
Решението е поставено при участието на А.Г.Г., ЕГН **********
като трето лице помагач на страната на ответниците З.Б.
и Д.Д..
Решението може да се обжалва пред Софийски апелативен
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
СЪДИЯ: