№ 52
гр. Каварна, 29.04.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – КАВАРНА в публично заседание на дванадесети март
през две хиляди двадесет и четвърта година в следния състав:
Председател:Емилия Д. Панчева
при участието на секретаря Йорданка Анг. Ялнъзова
като разгледа докладваното от Емилия Д. Панчева Гражданско дело №
20233240100268 по описа за 2023 година
Предявени са установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1
ГПК, вр. чл. 9 ЗПК, вр. чл. 430 ТЗ, вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД от "Ти
Би Ай Банк" ЕАД срещу И. М. П., за признаване за установено, че ответникът
дължи следните суми: сумата от 1474,12 лв., представляваща главница по
договор за потребителски кредит № **** г. ведно със законна лихва от
24.02.2023 г. до изплащане на вземането, договорна лихва в размер на 319,77
лв. за периода от 15.07.2022 г. до 20.01.2023 г., обезщетение за забава в
размер на 25,80 лв. за периода от 15.07.2022 г. до 15.02.2023 г., за които суми
е била издадена заповед за изпълнение по ч. гр. дело № 88/2023 г. по описа на
КРС.
В исковата молба се твърди, че на 28.03.2022 г. между „Ти Би Ай Банк“
ЕАД и И. М. П. е сключен Договор за потребителски кредит № ****, по
силата на който Банката е предоставила на ответницата сума в размер на
1500,00 лв.
Твърди, се че съгл. чл. 10 от Договора, общото крайно задължение
възлиза на 3078,33 лв., която сума е разсрочена на 48 погасителни месечни
вноски. Уговореният между страните лихвен процент, бил в размер на 41,12
%, а предоставената сума, кредитополучателят имал задължение да върне на
месечни вноски, всяка включваща 2 (два) компонента: главница и договорна
1
лихва.
Твърди, се, че длъжникът преустановил плащанията по договора,
считано от 15.07.2022 г. за повече от три месечни вноски, съгласно
погасителния план към договора, а именно вноски с падежи 15.07.2022 г.,
15.08.2022 г, 15.09.2022 г. Считано от 20.01.2023 г. е настъпила предсрочна
изискуемост на задължението съгласно чл. 16.2. от Договора. Въпреки
уговорената в договора автоматично предсрочната изискуемост, ответникът е
уведомен за настъпилата предсрочна изискуемост на кредита с пратка ИД PS
11130120ZU J с бар код 9123010500686 получено лично от ответницата.
С оглед депозираното в срока по чл. 414, ал. 2 ГПК писмено възражение
от длъжника, срещу издадената Заповед № 39/27.02.2023 г. за изпълнение на
парично задължение въз осн. на документ по чл. 417 ГПК по ч.гр.д. № 88/2023
г. по описа на КРС за ищеца е налице правен интерес от предявяване на иск за
установяване на вземанията по същата.
В срока по чл. 131 от ГПК за отговор ответникът оспорва исковете
изцяло като неоснователни и недоказани. Въвежда възражение за нищожност
на договорните клаузи поради нарушение разпоредбите на ЗПК – чл. 11, ал. 2
ЗПК; чл. 11, ал.1, т. 10 ЗПК; чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК; чл. 11, ал. 1, т.12 ЗПК; чл.
11, ал. 1, т. 9 и т. 10 ЗПК, вр. с чл. 22 ЗПК. Твърди се, че уговорения в
договора лихвен процент от 41,12 % е в противоречие с добрите нрави, което
води до недействителност на целия договор. Релевира възражение за изтекла
погасителна давност. Предвид изложеното се моли за отхвърляне на исковете
изцяло, вкючително и за претендираната главница.
Съдът, като обсъди събраните доказателства и доводите на страните,
приема за установено следното от фактическа и правна страна:
По допустимостта на исковете
Исковете са предявени от "Ти Би Ай Банк" ЕАД по реда и в срока по чл.
415, ал. 1 ГПК, на основание чл. 422, ал. 1 ГПК, след издаване по негово
заявление в качеството му на кредитор срещу ответника И. М. П. в качеството
на длъжник, на заповед за изпълнение на парично задължение по чл. 410 ГПК
от 27.02.2023 г. по ч. гр. д. № 88 по описа за 2023 г. на Каварненски районен
съд, и след направено от длъжника възражение. Претендира се установяване
на вземания, съответни на задълженията, посочени в заповедта за
изпълнение. Ето защо, настоящият състав, предвид съответствието на
2
настоящото и заповедното производство, приема, че исковете са допустими.
По основателността на исковете
За основателността на предявените искове с правно основание чл. 422
ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД в
доказателствена тежест на ищеца е да установи при условията на пълно и
главно доказване следните обстоятелства: наличието на действително
правоотношение по договор за потребителски кредит № **** от 28.03.2022 г.,
обстоятелството, че И. П. е усвоила твърдения от ищеца кредит в размер
посочен в исковата молба, уговорената между страните възнаградителна
лихва; непогасеният размер на възнаградителната лихва; забавата на
кредитополучателя по отношение изпълнението на задължението за
заплащане на главница; както и размера на дължимата мораторна лихва;
предпоставките за настъпване на предсрочна изискуемост на кредита. С оглед
релевираното възражение за изтекла погасителна давност в тежест на ищеца е
да докаже факти и обстоятелства, с които законът свързва спиране или
прекъсване на давността.
В доказателствена тежест на ответника е при установяване на
гореописаните обстоятелства да докаже плащане на процесните задължения.
В настоящия случай не е спорно между страните, а и от представения по
делото договор за потребителски кредит № **** от 28.03.2022 г., се
установява, че ищецът е опуснал на ответника заем в размер на 1500 лв.,
който е следвало да се върне разсрочено на 48 погасителни вноски, съгласно
погасителен план, инкорпориран в договора, 47 броя от които в размер на
64,13 лв. и последна вноска в размер на 64,22 лв., в периода от 15.05.2022 г.
(първа вноска) до 15.04.2026 г. (краен срок на договора). Уговорен е годишен
лихвен процент в размер на 41,12% и годишен процент на разходите 47,68 %.
Посочена е обща дължима сума по договора в размер на 3078,33 лв.
От заключението по съдебно-счетоводната експертиза, което съдът
кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
ответницата на 28.03.2022 г. е усвоила изцяло сумата от 1500,00 лв. В периода
от 28.03.2022 г. до 24.02.2023 г. (дата на подаване на заявлението)
ответницата е извършила две плащания по кредита в общ размер на 159,57 лв.
По своята правна същност договорът, сключен между страните, е договор
за потребителски кредит по смисъла на чл. 9, ал. 1 ЗПК и спрямо него са
3
приложими разпоредбите на този нормативен акт, а наред с това и
специалната защита на потребителя, регламентирана в Закона за защита на
потребителите (арг. § 13, т. 1 от ДР на ЗЗП).
Като неоснователно, съдът намира възражението на ответницата за
нищожност на договора за потребителски кредит, поради липса на подпис на
всяка страница от общите условия. От представените по делото писмени и
записани на магнитен носител доказателства, се установява, че процесният
договор за кредит № ****/28.03.2022 г, както и заявление-декларация за
установяване на договорни отношения, декларация по чл. 42, ал. 2, т. 2 от
ЗМПИ, рамков договор за платежни услуги за физически лица, включително
и Общите условия за предоставяне на платежни услуги на физически лица от
„Ти Би Ай Банк“ ЕАД, са подписани чрез електронен подпис на ответницата,
издаден от издателя на удостоверителни услуги "Namirial CA Firma
Qualificata", като съгласно общите условия потвърждаването на подписа от
страна на клиента става чрез парола получавана чрез SMS на мобилен номер
посочен от него. Налице е съдебна практика – Определение № 451/06.07.2020
г. по дело № 1530/2019 г. на ВКС; Определение № 169/06.04.2017 г. по дело
№ 672/2017 г. на ВКС; Решение № 70 от 19.02.2014 г. по гр. д. № 868/2012 г.
на ВКС, с които е прието, че при условията на чл. 13, ал. 1 ЗЕДЕУУ /ЗЕДЕП/
електронният документ се счита за подписан, като законът придава значение
на саморъчно подписан документ само на електронния документ, към който е
добавен квалифициран електронен подпис по смисъла на чл. 3, т. 12 от
Регламент (ЕС) № 910/2014 г. чл. 13, ал. 4 ЗЕДЕП, като допуска страните да
се съгласят в отношенията помежду си да придадат и на обикновения
електронен подпис стойността на саморъчен. Доколкото в настоящия случай,
не се оспорва, че процесният договор и Общите условия към него са
подписани с електронни подписи, то на същите следва да се придаде
значението на саморъчно подписани документи, поради което съдът приема,
че с подписването на процесния договор за кредит и ОУ към него
ответницата е изразила съгласие за договорно обвързване при уговорените
условия. Предвид изложеното съдът приема, че в конкретния случай между
страните по договора за потребителски кредит – банката и ответницата е
възникнало валидно облигационно правоотношение по договор за паричен
заем по смисъла на разпоредбата на чл. 9 и сл. от Закона за потребителския
кредит /ЗПК/ доколкото ответницата е физическо лице, притежаващо
4
качеството на потребител по смисъла на пар. 13, т. 1 от ДР на ЗПК, а ищецът -
търговец по смисъла на пар. 13, т. 2 от ДР на ЗПК.
Според разпоредбата на чл. 22 ЗПК, когато не са спазени изискванията на
чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9, договорът
за потребителски кредит е недействителен. Следователно част от
изискванията на чл. 11, ал. 1 от закона, досежно съдържанието на договора, са
императивни и нарушението им влече нищожност на сключения договор.
Съдът намира, че не е налице нарушение на чл. 10, ал. 1 ЗПК, съгласно
която договорът за потребителски кредит се сключва в писмена форма, на
хартиен или друг траен носител, по ясен и разбираем начин, като всички
елементи на договора се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт
– не по-малък от 12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по
договора. Идеята на законодателя е съдържанието на договора да е
достатъчно ясно и четливо от кредитополучателя, така че да се запознае без
затруднение с него при подписване на договора. Представеният по делото
договор с инкорпорираните в него погасителен план и общи условия са
достатъчно четливи. Съдът намира, че при запознаване с тях потребителят
лесно може да се ориентира в съдържанието им.
Що се отнася до твърдяното нарушение на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, а
именно липсата на подробен погасителен план, съдът намира същото за
неоснователно. Съгласно регламентацията на Директива 2008/48 ЕО на
Европейския парламент и на Съвета от 23.04.2008 г. относно договорите за
потребителски кредити и за отмяна на Директива 87/102/ЕИО на Съвета, по
отношение на договорите, които попадат в приложното поле на директивата,
какъвто безспорно е процесният договор, държавите членки не могат да
приемат непредвидени в тази директива задължения за страните по договора,
когато тя съдържа хармонизирани разпоредби в съответната област (вж. по
аналогия решение на СЕС от 12.06.2012 г., SC Volksbank Romвnia, C602/10,
EU: C: 2012: 443, т. 63 и 64). Следва да се отбележи, че чл. 10, пар. 2 от
Директива 2008/48/ЕО извършва такава хармонизация, що се отнася до
данните, които задължително трябва да бъдат включени в договора за кредит.
В чл. 10, пар. 2, б. "з" от същата директива е предвидено, че в договора за
кредит трябва да се посочат само размерът, броят и периодичността на
дължимите погасителни вноски и когато е уместно, редът на разпределение на
5
вноските между различни неизплатени суми, дължими при различни лихвени
проценти за целите на погасяването. Видно от чл. 10, пар. 2, б. "и" и пар. 3 от
Директивата само при наличие на искане от потребителя (което може да бъде
направено през целия срок на действие на договора) кредитодателят е длъжен
безплатно да му предостави извлечение под формата на погасителен план.
(вж. Решение на СЕС от 9.11.2016 г. по дело C-42/15, Home Credit Slovakia a.
s. срещу Klбra Bнrуovб, ECLI: EU: C: 2016: 842, пар. 52 и 53 от мотивите и т.
3 от диспозитива).
Съгласно съдебната практика по приложение на директивата не е
необходимо договорът за кредит да съдържа извлечение под формата на
погасителен план. В допълнение към това, кредитодателят е длъжен да
предостави само при поискване извлечение под формата на погасителен план
(чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК). Директивата не предвижда изискване договорът за
кредит изначално да съдържа подобно извлечение под формата на
погасителен план. Такова изискване не е предвидено и в националната правна
уредба, доколкото чл. 11, ал. 3 разяснява ал. 1, т. 12, в смисъл, че кредиторът
предоставя на потребителя при поискване и безвъзмездно, във всеки един
момент на договора извлечение по сметка под формата на погасителен план
за извършените и предстоящите плащания. Подробно извлечение, съдържащо
информация по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 12 ЗПК, в това число какъв размер
от главницата и лихвата се погасява, както и техният остатъчен размер
кредитодателят е длъжен да предостави на потребителя само при поискване.
В конкретния случай се касае за равни месечни вноски на определена
дата и погасителен план по смисъла на чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК, включващ
всяка една погасителна вноска с нейния размер и падеж, е инкорпориран в
самия договор, а в чл. 12 от договора изрично е посочено правото на
потребителя да получи извлечение по сметка под формата на погасителен
план за извършените и предстоящите плащания, както и че планът съдържа
разбивка на всяка погасителна вноска, показваща погасяването на главницата,
лихвата, изчислена на базата на лихвения процент, и когато е приложимо,
допълнителните разходи.
В случая лихвата е с фиксиран процент и не е било необходимо да се
посочва последователността на разпределение на вноските между различните
неизплатени суми. Такова изискване съгласно чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК е
6
поставено само при различни лихвени проценти за целите на погасяването,
какъвто настоящият случай не е.
С оглед на тези обстоятелства, следва да се приеме, че в тази насока
правата на заемателя не са ограничени и договорът не е недействителен,
поради нарушение на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК.
Съдът не споделя доводите на ответницата, че договорът за кредит е
нищожен поради противоречието му с чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК с твърдения,
че не са взети предвид всички допускания и не са посочени компонентите,
включени в ГПР. Неразделна част от договора за кредит е погасителен план,
подписан от кредитополучателя, в който се съдържа подробна разбивка на
дължимите погасителни вноски, в това число главница и лихва, както и
общите им размери към края на договора за кредит. В този смисъл, съдът
намира, че с посочването на общата сума, която кредитополучателят следва
да върне за целия срок на кредита в погасителния план, който е част от
договора за кредит, е спазено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК. Съгласно
чл. 19, ал. 1 ЗПК годишният процент на разходите по кредита изразява
общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв
вид, в т. ч. тези, дължими на посредниците за сключване на договора),
изразени като годишен процент от общия размер на предоставения кредит. В
процесния договор за потребителски кредит е посочен процент на ГПР 47,68,
с което е изпълнено изискването на чл. 11, ал. 1, т. 10 ГПК. Този размер не
надвишава максималния по чл. 19, ал. 4 ЗПК. Този размер отразява
действителният такъв, тъй като включва предвидените в договора разходите
за кредита, като не се твърди, а и не се установи да има такива които да не са
включени при неговото изчисляване. По отношение на допусканията, взети
предвид при изчислението на ГПР, съдът изходи от разпоредбата на чл. 11,
ал. 1, т. 10 ЗПК, съгласно която договорът за кредит следва да съдържа
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит,
като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в Приложение № 1 начин. В
т. 3 на приложение № 1 към Закона за потребителския кредит са посочени с
изброяване допълнителните допускания, които следва да се отчитат при
изчисляването на ГПР по кредита. Видно от приложения по делото
7
погасителен план към договора за кредит, след него са посочени
допълнителните допускания, които ищецът е взел предвид при изчисляването
на ГПР, съгласно цитираното Приложение № 1 към ЗПК. Следователно
договорът за кредит е изготвен, съгласно изискванията на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК.
С оглед на така изложените обстоятелства, настоящия състав на съда
приема, че договорът не е недействителен, на посочените от ответника
основания - поради нарушение разпоредбите на чл. 11, ал. 2 ЗПК; чл. 11, ал.1,
т. 9, т. 10, т. 11 и т.12, вр. с чл. 22 ЗПК.
Видно от клаузите на договора е, че е предвидено заплащане на годишна
възнаградителна лихва в размер на 41,12 %. По отношение размера на
възнаградителната лихва в съдебната практика се приема, че няма пречка
страните по договора да уговарят заплащане на възнаградителна лихва над
размера на законната лихва. Съгласно чл. 9 ЗЗД страните могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на
повелителните норми на закона и добрите нрави. Понастоящем не е
регламентирано в нашето законодателство максимален размер на договорната
лихва, посочен в чл. 10, ал. 2 ЗЗД, приложим според ВКС за
възнаградителната лихва, каквато е процесната, тоест няма повелителна
норма, която да ограничава размера на лихвите по договорите. В съдебната
практика се приема, че максималният размер на възнаградителната лихва е
ограничен винаги от втората хипотеза на чл. 9 ЗЗД, касаеща добрите нрави.
Според практиката на ВКС за противоречаща на добрите нрави се считат
сделки, с които неравноправно се третират икономически слаби участници в
оборота, използва се недостиг на материални средства на един субект за
облагодетелстване друг и др. Прието е, че противно на добрите нрави е да се
уговаря възнаградителна лихва, надвишаваща трикратния размер на
законната лихва, а когато възнаградителната лихва е уговорена по обезпечен
и по друг начин заем, противно на добрите нрави е да се уговаря лихва за
забава, надвишаваща двукратния размер на законната лихва (Решение №
906/30.12.2004 г. по гр. дело № 1106/2003 г., ІІ г. о., ВКС, решение №
378/18.05.2006 г. по гр. дело № 315/2005 г., ІІ г. о., ВКС, решение №
1270/09.01.2009 г. по гр. дело № 5093/2007 г., ІІ г. о., ВКС, определение №
901/10.07.2015 г. по гр. дело № 6295/2014 г., ІV г. о., ВКС и др.).
8
Към датата на сключване на процесния договор на 28.03.2022 г.
законната лихва за забава е 10 %, следователно определеният в процесния
договор лихвен процент надвишава повече от четири пъти този размер.
Затова определената в процесния договор възнаградителна лихва е
договорена в нарушение на добрите нрави, следователно клаузата е нищожна
по смисъла на чл. 26, ал. 1 от ЗЗД. При този извод съдът следва да откаже да
зачете правните последици на клаузата за възнаградителна лихва, т. е. да
приеме, че тя не е породила задължение за заплащане на такава в
претендирания размер. Нищожността на тази клауза обаче не води
автоматично до нищожност на целия договор, доколкото същият може да се
прилага и без тази клауза.
С оглед на така установената недействителност на договора за
потребителски кредит в тази му част и невъзможността недействителните
клаузи да се заместят от законови разпоредби, потребителят дължи връщане
единствено на чистата стойност на кредита съгласно чл. 23 ЗПК. Така
длъжникът следва да възстанови единствено главницата, но не и останалите
претендирани суми от кредитора (Решение № 3384 от 23.11.2022 г. на СГС по
в. гр. д. № 14928/2021 г.; Решение № 263448 от 7.12.2022 г. на СГС по в. гр. д.
№ 3266/2021 г.). Остатъчното задължение на потребителя е именно за
връщане на главницата по получения кредит, а не за реституция на дадената
сума по повод несъществуващ (недействителен) договор.
Ответницата е усвоила сумата от 1500 лв. и е направила две погасителни
вноска в общ размер на 159,57 лв., която следва да се приспадне само от
чистата стойност на кредита. Така искът за главница е основателен до размера
от 1340,43 лв., а останалите искове следва да бъдат изцяло отхвърлени.
Неоснователно е възражението на ответницата за изтекла погасителна
давност. Дължимата престация от ответника е една – за връщане на
получената в заем сума, като уговореното разсрочване на престацията на
заемополучателя на вноски, всяка от които включва съответна част от
главницата на отпуснатия заем и възнаграждение на кредитора върху нея към
момента на предоставянето на кредита. Така формирани отделните вноски
нямат характер на периодични платежи по смисъла на чл. 111, б. "в" ЗЗД.
поради това приложимият към правоотношението давностен срок е общият
петгодишен срок, предвиден в чл. 110 ЗЗД (решение № 103/16.09.2013 г. по
9
гр. д. № 1200/2011 г., на ВКС, решение № 28/05.04.2012 г. по гр. д. №
523/2011 г. на ВКС, решение № 261/12.07.2011 г. по гр. д. № 795/2010 г. на
ВКС). Предвид нормата на чл. 114, ал. 1 ЗЗД погасителната давност започва
да тече от деня, в който вземането е станало изискуемо. Теченето на давността
се прекъсва на основание чл. 116, б. "б" ЗЗД с предявяването на иска, който се
счита предявен с обратно действие от момента на подаването на заявлението
по чл. 410 ГПК на 24.02.2023 г.
По разноските:
При този изход на спора – частична основателност на предявените
искове, право на разноски, съразмерно с уважената, респ. отхвърлената част,
имат и двете страни, както за тези, сторени в настоящото исково
производство, така и за тези, направени в хода на производството по ч. гр. д.
№ 88/2023 г. по описа на РС Каварна, в който смисъл са задължителните за
съда разяснения, дадени в т. 12 на Тълкувателно решение № 4/18.06.2014 г. по
тълк. дело № 4/2013 г., ОСГТК на ВКС.
Съдът определи юрисконсултското възнаграждение на ищеца в двете
съдебни производства на основание чл. 78, ал. 8 ГПК вр. чл. 37 ЗПП вр. чл.
25, ал. 1 и чл. 26 НЗПП с оглед вида и обема на извършената дейност от
процесуалния представител на ищеца – подаване на искова молба и писмени
молби, с процесуално представителство в едно съдебно заседание от общо
проведени три, като съобрази и конкретната фактическа и правна сложност на
делото - 50 лв. за заповедното производство и 150 лв. за исковото
производство. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК ищецът има право на разноски
съразмерно на уважената част от исковете за заповедното производство за
сумата от 63,64 лв. – за държавна такса и юрисконсултско възнаграждение, а
за исковото производство – за сумата от 414,95 лв. за държавна такса, депозит
за ССЕ и юрисконсултско възнаграждение.
От своя страна, ответницата не е направила разноски в исковото и
заповедното производство. В рамките на двете производства, на ответницата
са предоставени правни услуги от адв. Е. К. и от адв. К.Б., като съобразно
представените в заповедното и исковото производство договори за правна
защита и съдействие, е договорено възнаграждение при условията на чл. 38,
ал. 1, т. 3 от ЗАдв.
По отношение на размера на хонорара, който следва да се определи в
10
полза на адв. К. и адв. Билева, съдът счита следното: Съгласно
преобладаващата съдебната практика, която се споделя и от настоящия
състав, когато с една искова молба са предявени от един ищец срещу
определен ответник обективно кумулативно съединение оценяеми искове,
интересът, върху който следва да се определи минималният размер на
адвокатското възнаграждение, е сборът от цената на всички искове (вж.
Определение № 29 от 20.01.2020 г. на ВКС по ч. т. д. № 2982/2019 г., II т. о.,
ТК). Следва да се отбележи още, че в случая частичното отхвърляне на иска
за главница и отхвърлянето на двете акцесорни вземания почива на общо
основание – недействителността на договора за кредит, сключен между
страните. В този смисъл, доколкото исковете почиват на едно
правоотношение и на общо основание, то не следва да се присъжда
възнаграждение за всеки иск. От друга страна, съобразно изричните
разяснения, дадени в Решение на СЕС от 23.11.2017 г. по съединени дела
C427/16 и C428/16 /постановено по преюдициално запитване, отправено от
Софийски районен съд/, установените размери на минималните адвокатски
възнаграждения в Наредбата и необходимостта от присъждане на разноски за
всеки един от предявените искове, не са обвързващи за съда. Посочено е, че
освен до икономически необоснован и несправедлив резултат, директното
прилагане на Наредбата във всички случаи води до ограничаване
конкуренцията в рамките на вътрешния пазар по смисъла на член 101, § 1
ДФЕС. Посочените постановки са доразвити с постановеното Решение по
дело C 438/22 с предмет преюдициално запитване, отправено на основание
член 267 ДФЕС от Софийски районен съд. Съобразно т. 1 от постановеното
решение чл. 101, § 1 ДФЕС вр. член 4, § 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл,
че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. В т. 3 от
цитираното решение на СЕС е посочено и че член 101, параграф 2 ДФЕС във
връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в смисъл, че ако
установи, че наредба, която определя минималните размери на адвокатските
11
възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с национална
правна уредба, нарушава забраната по член 101, параграф 1 ДФЕС,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба, включително когато предвидените в тази наредба минимални размери
отразяват реалните пазарни цени на адвокатските услуги.
С оглед посочените по- горе съображения и като взе предвид фактическа
и правна сложност на делото и обстоятелството, че по настоящото
производство са проведени три открити съдебни заседания, на които адв. К.
не е присъствала, както и като съобрази общия размер на исковата претенция
в размер на 1819,69 лева, съдът счита, че на основание чл. 38, ал. 2 Закон за
адвокатурата, в полза на адв. К. се дължи възнаграждение в размер от 600,00
лв., което предвид частичното уважаване на исковата претенция следва да
бъде определено на 158,03 лева.
Относно хонорара на адв. Билева в заповедното производство, доколкото
стореното се ограничава до депозиране на еднотипово, бланково заявление,
то следва да се определи възнаграждение в размер на 200 лева, което
съобразно отхвърлената част на исковата претенция следва да бъде 52,68
лева.
По изложените съображения, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО на основание чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК
вр. чл. 430 ТЗ вр. чл. 79 ЗЗД по отношение на И. М. П., ЕГН **********, с
адрес гр. Каварна, ул. „****“ 3А, че дължи на "Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ 52-54, представлявано от А.Ч.Д. и Н.С., сумата от 1340,43 лв.
(хиляда триста и четиридесет лева и четиридесет и три стотинки),
представляваща главница по договор за потребителски кредит № **** от
28.03.2022 г., ведно със законна лихва от датата на подаване на заявлението в
съда – 24.02.2023 г. до изплащане на вземането, като
ОТХВЪРЛЯ исковете по чл. 422 ГПК вр. чл. 9 ЗПК вр. чл. 430 ТЗ вр. чл.
79 ЗЗД вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД на "Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК: *********, със
седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ 52-
54, срещу И. М. П., ЕГН **********, с адрес гр. Каварна, ул. „****“ 3А, за
12
установяване дължимост на следните суми за: главница - за разликата над
уважения размер от 1340,43 лв. до пълния предявен размер от 1474,12 лв.;
договорна лихва в размер на 319,77 лв. за периода от 15.07.2022 г. до
20.01.2023 г.; обезщетение за забава в размер на 25,80 лв. за периода от
15.07.2022 г. до 15.02.2023 г., за които суми е издадена заповед за изпълнение
по ч. гр. дело № 88/2023 г. по описа на РС Каварна.
ОСЪЖДА на основание чл. 78, ал. 1 ГПК И. М. П., ЕГН **********, с
адрес гр. Каварна, ул. „****“ 3А, да заплати на "Ти Би Ай Банк" ЕАД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър
Хаджикоцев“ 52-54, следните суми: сумата от 63,64 лв. лв. – разноски за
заповедното производство; сумата от 414,95 лв. – разноски за исковото
производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА "Ти Би Ай Банк"
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ 52-54, да заплати на адв. К.И.Б., ЕГН: **********,
адрес гр. София 1463, ул. **** № 31, ет. 1, офис-партер, сумата от 52,68 лв. –
разноски за адвокатско възнаграждение за заповедното производство.
ОСЪЖДА на основание чл. 38, ал. 2 вр. ал. 1, т. 3 ЗА "Ти Би Ай Банк"
ЕАД, ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление: гр. София, ул.
„Димитър Хаджикоцев“ 52-54, да заплати на адв. Е. К. К., с адрес на
упражняване на дейността: гр. София п.к. 1463, ул. **** № 31, ет. 1, сумата от
158,03 лв. – разноски за адвокатско възнаграждение за исковото
производство.
Решението подлежи на обжалване пред Добрички окръжен съд в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Каварна: _______________________
13