РЕШЕНИЕ
№ 202
гр. Варна, 24.06.2022 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
АПЕЛАТИВЕН СЪД – ВАРНА, II СЪСТАВ, в публично заседание на
двадесет и пети май през две хиляди двадесет и втора година в следния
състав:
Председател:Анета Н. Братанова
Членове:Магдалена Кр. Недева
Даниела Д. Томова
при участието на секретаря Десислава Ив. Шинева Чипева
като разгледа докладваното от Анета Н. Братанова Въззивно търговско дело
№ 20223001000140 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл. 258 и сл. ГПК.
С решение № 2/01.03.2022 год., постановено по т.д.№ 2310/2020 год.,
ВКС, Първо ТО е отменил решение № 126/29.06.2020 год. по т.д.№ 254/2020
год. на АС – Варна и е върнал делото за ново разглеждане от друг състав.
Производството е образувано по въззивна жалба на АЛБ. П. ХР. от
гр.Варна и по насрещна въззивна жалба на „Юробанк България“ АД гр.
София срещу решение № 1220/30.12.2019 г. на Окръжен съд Варна -ТО по т.
д. № 635/2018 г., както следва:
АЛБ. П. ХР. обжалва решението в частта, с която е уважен предявения
срещу нея от „Юробанк България“ АД гр.София иск по чл. 422 ал.1 ГПК и е
признато за установено между тях, че съществуват вземания на ищеца,
удостоверени в заповед за незабавно изпълнение №8154/04.10.2017 г.,
поправена с разпореждане № 52016/23.11.2017 г., издадена по ч.гр.д. №
14973/2017 г. на ВРС, 25-ти състав, по договор № HL 23757 от 19.06.2007 г. за
потребителски кредит, обезпечен с ипотека, изменен със споразумения от
23.03.2009г. и 14.06.2010 г., 1. за връщане на предсрочно изискуема главница
по договор за банков ипотечен кредит в размер на 14 118,21 евро, ведно със
законна лихва върху тази главница, считано от 02.10.2017 г. до окончателно
изплащане на задължението; 2. за плащане на сборно вземане от 2 814,06 евро
за договорни лихви, начислени по същия договор като ежемесечно
1
възнаграждение за ползване на кредита с падежи само от 21.10.2014 г. до
21.07.2016 г.; 3. за заплащане на сборно вземане от 1 997,22 евро за
наказателни лихви, начислени по същия договор като обезщетение за
забавено плащане на изискуема главница, дължими за периода от 21.10.2014
г. до 27.09.2017 г.; 4. за плащане на сборно вземане от 26,13 евро за банкови
такси, начислени като годишна такса за управление за 2015 г. и 2016 г.
Въззивницата моли решението в обжалваната част да бъде отменено
изцяло като недопустимо и производството по иска - прекратено, евентуално
– като незаконосъобразно и неправилно и искът – отхвърлен, или при
условията на евентуалност делото да бъде върнато за разглеждане от друг
състав.
С писмен отговор насрещната страна - ищец „Юробанк България“ АД
гр.София моли за оставяне на жалбата на ответницата без уважение.
„Юробанк България“ АД гр.София обжалва първоинстанционното
решение, в частта, с която са отхвърлени обективно съединените претенции
както следва: 1. за горницата над 14118.21 до 15 532,43 евро, претендирани
като предсрочно изискуема главница; 2. за горницата над 2814.06 до 2831.72
евро, претендирана като сбор от договорни лихви за периода 21.07.2016 г. –
17.08.2016 г.; 3. за горница над 26.83 до 80,13 евро, претендирана като сбор
от банкови такси, начислени за администриране на просрочен кредит с падеж
19.10.2014 г. и 26.10.2016 г. и годишна такса за управление за 2015 г. и 2016
г. Въззивникът моли за отмяна на първоинстанционното решение
в обжалваната част и за постановяване на ново, с което се уважат исковите
претенции в пълен размер.
С писмен отговор АЛБ. П. ХР. оспорва насрещната въззивна жалба.
Жалбите са подадени в срок и са допустими и надлежно
администрирани.
Съдът, след преценка на представените по делото доказателства,
доводите и възраженията на страните в производството, намира за установено
следното от фактическа и правна страна:
По оплакванията за пристрастност на постановилия решението
докладчик:
Оплакванията на въззивницата А. Х. не са мотивирани с конкретни
обстоятелства за отвод на съдията – докладчик от ВОС по смисъла на чл. 22,
ал.1 ГПК. Възраженията за допуснати нарушения на процесуалните правила и
за неправилност на фактическите и правни изводи подлежат на разглеждане
по същество от настоящия съд. Въззивната инстанция извършва цялостна
проверка както за валидност и допустимост на обжалваното решение, така и
относно неговата законосъобразност.
По доводите за недопустимост на постановения съдебен акт: В
постановеното отменително решение № 2/01.03.2022 год. по т.д.№ 2310/2020
год., ВКС, Първо ТО е прието, че липсата на предпоставки за издаване
2
заповед за изпълнение по реда на чл.417,т.2 ГПК е релевантна към
законосъобразността на разпореждането за незабавно изпълнение, а не за
исковото производство. В тази връзка е обосновано, че производството за
издаване заповед за изпълнение, инициирано от субект, включен в кръга на
изчерпателно изброените в чл.417,т.2 ГПК, каквато е банката е процесуално
допустимо. Така и кредиторът, заявител в заповедното производство
разполага с активната процесуалноправна легитимация да предяви иска по
чл.422 ГПК. На основание чл.294, ал.1, изр.2 ГПК указанията на ВКС по
прилагането и тълкуването на закона са задължителни за настоящата
инстанция.
С оглед на изложеното, съдът приема, че предявеният иск и
постановеното по него решение са допустими.
По доводите за нищожност на сключения договор за кредит:
На 19.06.2007г ищецът като търговска банка (тогава с наименование
„Българска пощенска банка”АД) е предоставил потребителски кредит за
текущи нужди в размер на 15 000 евро на А П Х., при условие учредяване на
първа по ред ипотека върху недвижим имот и депозирано искане за усвояване
на кредит. Уговорена е годишна лихва върху усвоените средства в променлив
размер, формиран от базов лихвен процент (БЛП) за жилищни кредити в евро
(6 % към момента на сключване на договора), действащ за съответния
период, и надбавка от 4,95 пункта.
Ответницата се е задължила насрещно да върне получения кредит,
ведно с начисляваната ежемесечно лихва на равни месечни анюитетни вноски
от 146, 48 евро, включващи главница и лихва (чл.6, ал.1). Уговорен е срок за
издължаване от 300 месеца, считано от откриване на заемната сметка (чл.5,
ал.1). Разпоредбата на чл. 7 от договора, визираща падежа на месечните
анюитетни вноски е останала непопълнена.
По делото не е представен погасителен план.
Така установената фактическа обстановка обуславя следните правни
изводи:
Процесното кредитно правоотношение се регламентира от нормите на
ТЗ и ЗКИ. С оглед договореното обезпечаване чрез ипотека върху недвижим
имот нормите на ЗПК /отм./ са неприложими /чл.3, ал.5, т.1/. Към завареното
правоотношение са неприложими и разпоредбите на последващия ЗПК /ДВ
бр.53/2006 год/, на основание на чл.4, ал.1, т.2 ЗПК. Неприложими са
съответно и специалните основания за недействителност на кредитното
правоотношение по чл.14 ЗПК /отм./, респ. по чл. 22 ЗПК.
Сключеният договор съдържа минимално изискуемото съдържание,
визирано в чл. 58, ал.1 ЗК /данни за общите разходи по кредита; лихвения
процент, изразен като годишен лихвен процент; допълнителните задължения,
свързани с разплащанията; условията и разходите при предсрочно погасяване
на кредита/. Правата и насрещните задължения са ясно определени и
позволяват дефиниране на правоотношението като договор за банков кредит,
3
по който банката е отпуснала на заемателя парична сума за определена цел и
при уговорени условия и срок, а заемателят се задължава да ползва сумата
съобразно уговореното и да я върне след изтичане на срока - чл.430, ал.1 ТЗ.
Дължимите месечни анюитетни вноски са изрично определени по
размер. Договорът не визира изрично падеж на всяка от вноските, но същият
е определим чрез приложение на чл. 5, ал.1. Разпоредбата предвижда, че
крайният срок за погасяване на кредита се определя в месеци, считано от
датата на откриване на заемната сметка. Датата на откриване на заемната
сметка подлежи на нарочно удостоверяване чрез писмено приложение.
Следователно, при съобразяване на подписаното приложение /л.64/,
падежната дата на месечните вноски е 21-во число на месеца. Идентична
падежна дата предвиждат и последващите двустранно подписани погасителни
планове към допълнителните споразумения от 23.03.2009 год. и 14.06.2010
год.
При условие, че сключеният договор позволява определянето на падежа
и размера на месечните вноски, липсата на погасителен план не се отразява на
действителността на договора. Погасителният план не е предвиден от
законодателя като условие за действителност за процесния вид кредит и има
само информативен характер.
При съвкупната преценка на гореизложеното, съдът приема, че
сключеният договор е действителен и не са налице твърдяните от въззивника
– кредитополучател пороци по чл. 26, ал.1 и ал.2 ЗЗД.
С решението си по съществото на спора ВОС е приел, че по отношение
на процесния договор е приложима общата императивна закрила срещу
неравноправно договаряне в сила от 10.06.2006 г.(пар. 13, т. 12 от ДР на ЗЗП,
както и ч л. 143 т. 5, 9, 12 и ал.3, чл. 144 ал. 2 т. 1 и ал. 4, чл. 146, чл. 147
ЗЗП). Съдът е приел, че уговорките в чл. 3 ал.5, чл. 6 ал.3 и чл. 12 от
кредитния договор (позволяващи едностранно определяне на нивата на
променливия компонент от лихвен процент и допълнителните разходи като
такси) не са индивидуално уговорени и позволяват поведение, нарушаващо
баланса на правата и задълженията на страните, което е несъвместимо с
добросъвестността. Сочените фактически и правни изводи не се оспорват от
банката – въззивник. Единственият въззивен довод за ревизия в
разглежданата част изхожда от въззиваемата страна А. Х., която поддържа, че
неравноправният характер на коментираните клаузи влече недействителност
на цялото съглашение.
На основание чл. 146, ал.5 ЗЗП наличието на неравноправни клаузи
в договор, сключен с потребител, не води до неговата нищожност, ако
договорът може да се прилага и без тези клаузи. Договорът за кредит може да
се прилага и да се изпълнява и без уговорките в чл. 3 ал.5, чл. 6 ал.3 и чл. 12,
тъй като се запазват съществените задължения на страните по договора за
банков кредит – задължението на банката да отпусне на заемателя парична
сума за определена цел и при уговорени условия и срок и задължението на
4
заемателя да ползва сумата съобразно уговореното и да я върне след изтичане
на срока /Решение № 83 от 12.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 2859/2021 г., III г.
о., ГК; Решение № 60108 от 28.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 1159/2020 г., II т.
о., ТК; Решение № 60079 от 19.01.2022 г. на ВКС по т. д. № 105/2020 г., I т. о.,
ТК и др./. Следователно, констатираната неравноправност не влече
недействителност на кредитния договор като цяло.
Произтичащата от ЗЗП нищожност на уговорката в клауза от
договор за банков кредит, даваща право на банката - кредитор да променя
едностранно лихвата по кредита при промяна на БЛП, не обуславя
нищожност и на уговорката в същата клауза за заплащане от
кредитополучателя на договорна лихва в размер, формиран като сбор от БЛП
с точно определен към датата на подписване на договора размер в проценти и
договорна надбавка.
Самостоятелни въззивни доводи за ревизия са наведени и срещу
правните изводи на съда относно съответствието на чл. 2, ал.3 от договора с
чл. 143, ал.2, т.5 ЗЗП. Договорната разпоредба предвижда, че при просрочие
на дължимите погасителни вноски, както и при предсрочна изискуемост на
кредита, кредиполучателят дължи лихва в размер на сбора от лихвата за
редовна главница плюс наказателна надбавка от 10 пункта. Неустойката е
предназначена да компенсира вредите от забавеното плащане на
кредитополучателя, като същевременно има и обезпечителен и стимулиращ
срочното изпълнение характер. Уговорянето на неустоечни задължения само
по себе си не съставлява неравноправна клауза, стига същата да няма
прекомерен характер – чл.143, ал.2, т.5 ЗЗП.
Съгласно практиката на СЕС /решение от 14.03.2013 год. по дело С-
415/2011 год. – пар.74/ при преценка на прекомерността съдът „следва да
изследва националните правни норми, които следва да се приложат за
правоотношенията между страните при липса на уговорка в това отношение в
съответния договор или в различните сключени с потребители договори от
този вид, и от друга страна, размера на определената лихва за забава спрямо
този на законната лихва, за да провери дали с определената лихва за забава
може да се гарантира осъществяването на целите, преследвани с нея в
съответната държава членка, и дали тя не надхвърля необходимото за
постигането на тези цели”.
Националната правна уредба не съдържа разпоредби, ограничаващи
размера на мораторната неустойка при договори за кредит, обезпечени с
ипотека. Регламентираната с подзаконови нормативни актове законна лихва
върху просрочени парични задължения по смисъла на чл. 86 ЗЗД и чл. 309а,
ал.1 ТЗ възлиза на 10 пункта над основния лихвен процент. Предвид
изложеното, надбавка от 10% над договорната лихва не следва да се счита
несъответна на предвидимите вреди за кредитора. Договорният регламент
касателно наказателните лихви по договора не съставлява неравноправно
договоряне и не е недействителен в разглежданата част, на основание чл. 146,
5
ал.1 ЗЗП.
По усвояването на кредита:
Усвовяването на кредита е установено с безпротиворечивите
заключения на първоначалната и повторна ССЕ чрез проверка на
счетоводните операции на банката. Усвояването е признато от ответницата с
предприетите последващи плащания, вкл. с подписването на молби и
споразумения за преструктуриране на дълга.
По договорите за цесия:
По делото е представен договор за цесия от 12.09.2007 год. и
приложение към него, по силата на които първоначалният кредитор
„Българска пощенска банка“ АД е прехвърлил на „Бългериън ритейл
сървисиз“ АД вземането си по процесния договор. С последваща цесия от
26.11.2009 год. вземането е прехвърлено обратно на първоначалния цедент,
чиито правоприемник е „Юробанк и еф джи България“ АД, понастоящем
„Юробанк България“ АД.
Писмените доказателства, удостоверяващи частно правоприемство, са
представени с исковата молба със заверка по чл. 32 ЗА, имаща силата на
официална такава. Изискването на оригинали по отношение на такива
документи е допустимо само при своевременно наведени възражения относно
съществуването на оригиналите в правния мир /Решение № 173/03.05.12 по г.
д. № 668/11, IV ГО/. В отговора на исковата молба ответницата не е навела
твърдения, свързани с несъществуването на обективираните в договорите
изявления на цедента и цесионера. Обратно – страната е насочила защитата си
към оспорване само на правните последици от редовно сключени договори
чрез релевирани възражения за липса на основание и симулация. На
посоченото основание отказаното от първостепенния съд искане по чл. 183,
ал.1 ГПК не съставлява процесуално нарушение.
ВОС е приел, че както преди, така и след обратната цесия вноските са
постъпвали по сметката на отчитането на кредита в банката. Въпреки че вече
не е била титуляр на вземането банката е усвоила сумите за намаляване на
текущи задължения, при това с отчитане именно на намалените вноски в
двата периода на облекчения, включително по споразумението с първия
цесионер, в чието договаряне не е участвала. ВОС е формулирал извод за
абсолютна симулативност на договорите за цесия, които не са довели до
промяна в титулярството на дълга.
Изводът за абсолютна симулация е неправилен. Договорът за кредит
обективира изричното съгласие на кредитополучателя за последваща цесия,
вкл. и с цесионер „Бългериън ритейл сървисиз“ АД – чл. 24. Прието е още, че
при наличие на цесия в полза на БРС, кредитополучателите ще продължат
изпълнението по старата обслужваща кредита сметка при ищеца, но същият
ще превежда на падеж дължимите погасителни вноски в полза на цесионера-
чл.24, ал.2.
6
Анализът на постигнатите уговорки, вкл. и на последващо
осъществените от страните правни и фактически действия сочи, че цесията е
придружена с уговорка за продължено администриране на цедирания дълг от
банката – цедент. Продълженото администриране от стария кредит е
принципно допустимо от закона – пр. чл. 26, ал.4 ЗПК. При тази форма на
цесия на кредитен дълг дължимите погасителни вноски се превеждат по
старата обслужваща сметка, а банката извършва отчетна сделка в полза на
третото лице – нов кредитор. Всички правни действия по предоговоряне,
преструктуриране, разсрочване на кредита обаче се осъществяват с
цесионера- нов кредитор. Следователно, в правоотношението по обслужване
на стария кредит банката действа само като администратор на цедиран дълг.
Администраторът е лице, което действа като представител на цесионера, а
правата и задълженията се придобиват в патримониума на представлявания.
За посочения начина на администриране на дълга кредитополучателят е
бил уведомен, тъй като е участвал в сключването на допълнително
споразумение с цесионера, а е погасявал дълга по сметка при банката –цедент
за обслужване на кредита.
Съвкупната преценка на гореизложеното изключва квалифицирането на
цесиите като абсолютно симулативни.
Възраженията на въззивника – кредиполучател за недействителност на
договорите за цесия поради нарушение на закона и липса на основание се
преценяват като неоснователни. Прехвърлянето на банков кредитен дълг не е
забранено нито от закона, нито от сключения договор. Основанието на
договора се предполага до доказване на противното – чл. 26, ал.2 ЗЗД.
Причините за сключването и целесъобразността на договарянето са извън
предмета на съдебната проверка.
Ответникът не е предприел своевременно оспорване на истинността
на цесиите най-късно с отговора на съдопроизводственото действие, с което
доказателствата са представени – чл. 193, ал.1 ГПК. Договорите са приложени
към исковата молба, респ. в отговора ответникът не е оспорил автентичността
на съглашенията. Пропускането на срока по чл. 193, ал. 1 ГПК лишава
страната от правото да оспори истинността на документа. С пропускането на
срока възможността за оспорване истинността на документа в това
производство се преклудира. Целта на тази преклузия е да обезпечи
разглеждане на делото в разумен срок и да стимулира страната да прояви
процесуална активност и дисциплина – така мотиви към т.1 от Тълкувателно
решение № 5 от 14.11.2012 г. на ВКС по тълк. д. № 5/2012 г., ОСГТК.
Съгласно постоянната практика на ВКС, обективирана в Тълкувателно
решение № 142-7/11.11.1954 г. на ОСГК на ВС и постановените по реда на чл.
290 ГПК решение № 123/24.06.2009г. по т. д. № 12/2009г. на ВКС, ТК, ІІ т. о.
7
и решение № 137/02.06.2015г. по гр. д. № 5759/2014г. на ВКС, ГК, III г. о., за
да произведе цесията действие спрямо длъжника на основание чл. 99, ал. 3 и
ал. 4 ЗЗД предишният кредитор /цедентът/ трябва да съобщи на длъжника за
прехвърлянето на вземането. Правно релевантно за действието на цесията е
съобщението до длъжника, извършено от предишния кредитор /цедента/, но
не и съобщението, извършено от новия кредитор /цесионера/. Не се спори
между страните, че липсва уведомление от кредитора „БПБ“ АД за
осъществената първа цесия в полза на „Бългериън ритейл сървисиз“ АД.
Длъжникът обаче е бил уведомен за сключената цесия и е договарял с
цесионера – споразумение от 23.03.2009 год. В съответствие с уговорката в
чл. 24, ал.2 е продължил да погасява дълга по старата обслужваща сметка, но
погасителният ефект на всички плащания е зачетен и последните са
съобразени при изчисляване на остатъка. Следователно – независимо от
липсата на нарочно формално уведомление длъжникът е изпълнил
задължението си точно като е платил на надлежно легитимирано лице, което
е носител на вземането.
Последващата цесия от 14.06.2010 год. е надлежно съобщена на
17.08.2016 год.
С оглед на изложеното, съдът приема, че ищецът е активно
материалноправно легитимиран да претендира процесните вземания в
качеството на частен правоприемник по договор за цесия. Изводите на
настоящата инстанция за валидността на цесиите не се отразяват на крайните
изводи по съществото на спора, тъй като ВОС също е формирал изводи за
наличие на активна материалноправна легитимация, макар и с друг
правопораждащ факт – универсално правоприемство.
По сключените допълнителни споразумения:
На 23.03.2009 г. между „Бългериън ритейл сървисиз“ АД и
кредитополучателката е договорено временно намаляване на вноските до
67.24 евро, с които е следвало да се покрива само част от текущо начислявана
лихва, а след изтичане на 12 месечен период за това облекчение, е следвало да
бъде приложен нов погасителен план. Споразумението предвижда частично
натрупване на просрочени договорни лихви към главницата, както и на
намалените лихви от периода на облекчение. На 14.06.2010 г. (вече с банката
като следващ цесионер) е подписано ново допълнително споразумение, с
което е договорено ново аналогично преоформяне на дълга, като
облекчението се изразява в намаляване на месечните вноски наполовина до
73 евро, но с тях не се погасява цялата текуща лихва, а непогасена част от нея
се натрупва след изтичане на периода на облекчено погасяване към
главницата.
Разглежданите споразумение регламентират намаление на вноската,
но не чрез намаляване на лихвения процент или удължаването на срока на
ползване на кредита, а чрез увеличаване на главница, като към нея са
прибавени както вече просрочени лихви, така и отсрочените части от лихвите
8
по намалените вноски. Съобразно заключението на повторната ССЕ с двете
споразумения са капитализирани общо 1568.24 евро към главницата. Подобно
преструктуриране се основава на превръщане на нелихвоносни лихви в
лихвоносна главница. Уговорката в допълнителни споразумения към договор
за кредит за прибавяне към размера на редовната главница на просрочени
задължения за лихви, върху които се начислява възнаградителна лихва,
представлява анатоцизъм по см. на чл. 10, ал. 3 ЗЗД, който е допустим само
при уговорка между търговци, на основание чл. 294, ал. 1 ТЗ.
Преструктурирането по чл. 13 от Наредба № 9 от 03.04.2008 г. за оценка и
класификация на рисковите експозиции на банките и установяване на
специфични провизии за кредитен риск (отм.) не представлява предвидена в
наредба на БНБ възможност за олихвяване на изтекли лихви по чл. 10, ал. 3
ЗЗД /така Решение № 66 от 29.07.2019 г. на ВКС по т. д. № 1504/2018 г., II т.
о., ТК; Решение № 150 от 20.03.2020 г. на ВКС по т. д. № 279/2019 г., II т. о.,
ТК; Решение № 122 от 18.05.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3201/2021 г., IV г. о.,
ГК/. Обстоятелството, че към момента на сключване на процесните
споразумения не е налице подзаконов нормативен акт на БНБ (Наредба),
който да предвижда възможност за олихвяване на изтекли лихви, означава, че
уговорената в споразуменията договорна клауза, създаваща такава
възможност е нищожна на основание чл. 26, ал. 1 във вр. с чл. 10, ал. 3 ЗЗД.
За настъпване на нищожността е ирелевантно в чии интерес е допуснатият
анатоцизъм.
По предсрочната изискуемост:
В разпоредбата на чл.18, ал.1 от процесния договор за кредит, страните
са приели, че при непогасяването на която и да е вноска , банката може да
направи кредита изцяло и предсрочно изискуем. В разпоредбата на ал.2
страните са приели, че при неиздължаване на три последователни месечни
вноски, целият остатък от кредита се превръща в изцяло изискуем, считано от
падежа на последната вноска без волеизявление на кредитора. Следователно,
договорът урежда две хипотези на предсрочна изискуемост – чрез
волеизявление на кредитора при просрочие на коя да е от вноските по
договора или автоматична такава при просрочие на три последователни
вноски.
С ТР 4/2013 год. от 18.06.2014 год. на ОСГТК на ВКС се прие , че
когато по силата на чл.60, ал.2 Закон за кредитните институции /ЗКИ/,
банката-кредитор е поискала издаване на заповед за изпълнение по реда на
чл.417 ГПК в хипотеза на предсрочно изискуем кредит поради неплащане на
една или повече вноски, предсрочната изискуемост следва да се разбира като
изменение на договора, което за разлика от общия принцип в чл.20а, ал.2 ЗЗД,
настъпва с волеизявление само на едната от страните и при наличието на две
предпоставки: обективният факт на неплащането и упражненото от кредитора
право да обяви кредита за предсрочно изискуем. Обявяването на
предсрочната изискуемост по смисъла на чл.60, ал.2 ЗКИ предполага
изявление на кредитора, че ще счита целия кредит или непогасения остатък
9
от кредита за предсрочно изискуеми, включително и за вноските с ненастъпил
падеж, които към момента на изявлението не са били изискуеми. С
цитираното тълкувателно решение се приема, че предсрочната изискуемост
има действие от момента на получаване от длъжника на волеизявлението на
кредитора, ако към този момент са настъпили обективните факти, обуславящи
настъпването й. Договорните уговорки в противен смисъл са
непротивопоставими на длъжника. На посоченото основание възраженията на
въззивницата – кредитополучател за настъпила автоматична предсрочна
изискуемост са неоснователни.
По делото е представено уведомление от кредитора до длъжника,
обективиращо ясно и недвусмислено волеизявление за трансформиране на
дълга в предсрочно изискуем, връчено на 17.08.2016 год. Към датата на
връчване на уведомлението кредитополучателят е бил в съществено
просрочие на кредитния дълг, отговарящо на обективните изисквания на чл.
18, ал.1 от договора. Следователно, налице са предпоставките за надлежно
упражнено от кредитора право да трансформира дълга в предсрочно
изискуем, считано от 17.08.2016 год.
Следва да се има и предвид, че обявяването на кредита за предсрочно
изискуем е потестативно право на кредитора, което се упражнява по неговя
воля. Упражняването на правото не е обвързано от законови или
договорноопределени срокове.
По размера на дълга: В производството пред въззивната инстанция не
се оспорва правилността на изводите на ВОС досежно размера на дълга.
Същият е съобразен с изводите относно противоправността на клаузите за
едностранно увеличение на договорната лихва, нищожното капитализиране
на лихви по допълнителните споразумения и датата на предсрочна
изискуемост / приложение № 5 към задача 10 от повторното заключение, л.
483-490 или т.10, вариант А-2/.Общият размер на дължимата главница към
този момент (формирана от частите от вноски с настъпили падежи от
21.02.2013 г. до 21.07.16 г. и непадежирал остатък от 13219.86 евро) възлиза
на 14 118.21 евро. ВОС е присъдил договорни лихви в размер на 2814, 06
евро при съобразяване, че същите се претендират само до 21.10.2014 г.
Размерът на наказателната лихва за претендирания период от 21.10.2014 до
27.09.2017 г. е определен в размер на 3583,40 евро, като съдът е уважил
претенцията до предявените 1997, 22 евро. Допустимостта на присъждане на
наказателни лихви след датата на предсрочна изискуемост следва от мотивите
на ТР 3/2017г на ВКС, в които е прието, че след обявяване на предсрочна
изискуемост, кредиторът може да получи обезщетение в размер на законната
лихва или уговореното в договора мораторно обезщетение. Размерът на
таксите е определен според първоначалната редакция на договора и
алтернативните изчисления на вещите лица и възлиза на 26.83 евро /такса за
управление за периода 2015 и 2016 год./. При определяне на размера на
дължимата такса съдът не е взел предвид уговорките на допълнително
споразумение от 19.11.2007 год. , представено в незаверен препис със ССЕ.
10
Страните не претендират ревизия в коментираната част, основана на това
споразумение.
Единственият конкретен довод за ревизия при този начин на изчисление
на дълга е наведен от банката – въззивник, която твърди, че като резултат от
отречената капитализация по допълнителните споразумения
капитализираната възнаградителна лихва следва автоматично да увеличи
размера на договорните лихви. Коментираното възражение е неоснователно,
тъй като не е съобразено с констатираната противоправност на договорната
клауза касателно възможността на банката едностранно да изменя
договорната лихва. Тази констатация изисква цялостно преизчисление на
дълга, каквото се съдържа в коментирания по-горе вариант от повторното
заключение на ССЕ, което първостепенният съд е кредитирал.
При съвкупната преценка на гореизложеното обжалваният съдебен акт
следва да бъде потвърден.
Разноски:
Претендираните от въззивника – ищец разноски в размер на заплатената
държавна такса съобразно приложен списък по чл. 80 ГПК следва да останат
в тежест на страната с оглед неоснователността на предявената въззивна
жалба.
Ответницата не е поискала определяне на разноски.
Мотивиран от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение № 1220/30.12.2019 г. на Окръжен съд
Варна -ТО по т. д. № 635/2018 г.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване в едномесечен срок от
връчването на страните пред ВКС.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
11