№ 206
гр. Стара Загора, 05.03.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – СТАРА ЗАГОРА, XIII–ТИ ГРАЖДАНСКИ
СЪСТАВ, в публично заседание на шести февруари през две хиляди двадесет
и четвърта година в следния състав:
Председател:Женя Иванова
при участието на секретаря Невена Иванова
като разгледа докладваното от Женя Иванова Гражданско дело №
20235530103865 по описа за 2023 година
Предявени са искове с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД за обявяване
на нищожност на клаузата предвидена в чл. 27 от Договор за паричен заем №
887092/03.10.2022, поради противоречие със закона - ЗЗП и ЗПК и добрите
нрави, кумулативно обективно съединени с частичен иск по чл. 55, ал.1 ЗЗД
за връщане на недължимо платена сума по договор № 887092/03.10.2022 г., в
размер на 50.00 лева, частична претенция от 1421,43 лв.
В исковата молба се твърди, че на 03.10.2022 г. между страните бил
сключен договор за потребителски кредит от разстояние № 887092. Страните
се договорили отпуснатият заем да бил в размер от 950.00 лева, а срокът за
погасяване на кредита бил 14 месеца, като видът на вноската била месечна.
Размерът на годишната лихва бил посочен в размер на 36%, а размерът на
годишния процент на разходите бил 42.58%, а размерът на общата сума,
която следвало да върне ищецът бил 1234,29 лева.
В чл. 17, ал. 1 от процесния договор било уговорено, че страните се
съгласявали договорът за заем да бил обезпечен с гарант - отговарящ на
условията, посочени в ОУ доход или банкова гаранция в полза на
институцията, отпуснала кредита.
В чл. 27 страните уговорили, че в случай на неизпълнение на
1
задължението си по чл. 17 от договора, а именно да представил обезпечение в
срока по предходната алинея, заемателят дължал на заемодателя неустойка в
размер на 0.9% от стойността на усвоения кредит, като в договора било
уговорено, че страните се съгласявали, че непредоставянето на договореното
обезпечение причинявало вреди на кредитора в посочените размери.
Неустойката се заплащала от заемателя разсрочено, заедно с всяка от
погасителните вноски,
На ищеца била начислена неустойка в общ размер на 1421,43 лева, тъй
като не представил в срок надлежни поръчители или друг вид обезпечение,
посочени в процесния договор, като общата сума която следвало да върне
била 2655,72 лева. Ищецът погасил изцяло задължението си по така
сключения договор за кредит.
Процесният договор бил нищожен на основание чл. 10, ал. 1 вр. чл. 22
от ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма. Било
нарушено изискването процесният договор да бил написан по ясен и
разбираем начин, като всички елементи на договора да се представели с
еднакъв по вид, формат и размер шрифт не по-малък от 12, в два екземпляра -
по един за всяка от страните по договора. На ищеца не било предоставено
копие от процесния договор, както и преддоговорна информация, общи
условия и СЕФ. Договорът за потребителски кредит бил нищожен на
основание чл. 11, ал. 1, т. 10 ВР. чл. 22 от ЗПК, тъй като не бил налице
съществен елемент от неговото съдържание, а именно годишният процент на
разходите /ГПР/ по кредита. В нарушение на императивните правила, в
договора за потребителски кредит ГПР бил посочен единствено като процент,
но без изрично да били описани и основните данни, които са послужили за
неговото изчисляване. Липсата на ясно разписана методика на формиране на
ГПР по кредита, а именно кои компоненти точно били включени в него и как
се формирал посоченият в договора ГПР, било в пряко противоречие с
императивните изисквания на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4
от ЗПК. В договора единствено бил посочен годишен лихвен процент по
заема, без да ставало ясно как тази стойност се съотнасяла към ГПР по
договора. Описаните в съдържанието на договора такси и разходи (в това
число възнаградителна лихва и неустойка) водели до различен размер на ГПР
от посочения. Съгласно Решение от 20.09.2018 г. по дело С-448/2017 г. па
СЕС „На непосочването па ГПР в договор за кредит трябвало да се приравни
2
ситуацията, в която в договора се съдържала само математическа формула за
изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставял необходимите за това
изчисляване данни. В подобна ситуация не можело да се счете, че
потребителят бил напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор към момента на сключването му и следователно, че
разполагал с всички данни, които могли да имат отражение върху обхвата на
задължението му".
В договора за потребителски кредит било налице грешно посочен
размер на ГПР, а действителният такъв бил в размер многократно над
допустимия чл. 19, ал. 4 от ЗПК. В процесния договор било уговорено, че
заемателят се задължавал да осигури действието на две физически лица,
изразяващо се в поемане на солидарно задължение в полза на Заемодателя за
връщането на всички дължими погасителни вноски, лихви, разходи и
неустойки, което да отговаряли на условията, посочено в договора.
В процесния договор било уговорено, че в случай, че заемателят не
предостави посоченото в договора обезпечение в тридневен срок от
сключването му, заемателят дължал на заемодателя неустойка в почти двойно
по-голям размер на главницата, която щяла да бъде заплащана на части,
съгласно предоставения погасителен план. От една страна била налице
изначална невъзможност потребителят да осигурил в толкова кратък срок
поръчител /солидарен длъжник/, отговарящ на всички изисквания, посочени в
договора, затова била налице нищожност на договора по смисъла на чл. 26,
ал. 2 пр. 1 от ЗЗД. Настоящият случай касаел еднотипни договори за паричен
заем, върху чието съдържание потребителят не можел да влияе.
В глава четвърта от ЗПК било уредено задължение на кредитора преди
сключване на договор за кредит да извършил оценка на кредитоспособността
на потребителя и при отрицателна оценка да откаже сключването на такъв. В
съображение 26 от преамбюла на Директива 2008/48/ЕО на Европейския
парламент и на Съвета относно договорите за потребителски кредити изрично
се сочело, че в условията на разрастващ се кредитен пазар било особено
важно кредиторите да не кредитират по безотговорен начин или да не
предоставят кредити без предварителна оценка на кредитоспособността, а
държавите - членки следвало да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и следвало да приложат необходимите
3
средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които те
процедирали по този начин.
В този смисъл клаузата, с която в процесния договор за паричен заем
било уговорено, че заемателят дължал неустойка, в случай че не предоставил
в тридневен срок от сключването му обезпечение — двама поръчители
/солидарен длъжник/, които отговаряли на определени условия и то след като
кредитът бил отпуснат, а ако не сторил това, дългът му нараствал, т.е. водила
до свръхзадлъжнялост.
Неустойка за неизпълнение на задължение, което не било свързано
пряко с претърпени вреди (нямало данни за ответника да били настъпили
вреди от непредоставянето па обезпечение) бил типичен пример за неустойка,
която накърнявала добрите нрави, тъй като излизала извън присъщите й
обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции и целяла единствено
постигането на неоснователно обогатяване. Било налице заобикаляне на
закона по смисъла на чл. 26, ал. 1 пр. 2 от 33Д. Разпоредбата на чл. 33, ал. 1 от
ЗПК предвиждала, че при забава на потребител, кредиторът имал право само
на лихва върху неплатената в срок сума за времето на забава.
С процесната клауза за неустойка в полза па кредитора се уговаряло
още едно допълнително обезщетение за неизпълнението на акцесорно
задължение - недадено обезпечение, от което обаче не произтичали вреди.
Подобна неустойка всъщност обезпечавала вредите от това, че вземането
нямало да може да бъде събрано от длъжника в срок, но именно тези вреди се
обезщетявали и чрез мораторната лихва по чл. 33, ал. 1 от ЗПК. Подобно
кумулиране на неустойка за забава с мораторна лихва било недопустимо.
Непредставянето на обещани обезпечения (когато същите били реално
очаквани от кредитора), съобразно разпоредбата на чл. 71 от ЗЗД, давала
основание да се иска незабавно цялото задължение. В случая кредиторът
променял последиците от липса на обезпечение и вместо да санкционирал с
предсрочна изискуемост, той начислявал неустойка, чието плащане
разсрочвал заедно с периодичните вноски. Нито една от страните нямала
реално намерение да било предоставено обезпечение или да се ползвали
правата на кредитора по чл. 71 от ЗЗД, при непредставено обезпечение. Ако
кредиторът имал за цел да получи обезпечение същият можел да отложи
даването на кредит, каквато била обичайната практика при предоставяне на
4
обезпечени кредити. Дори да се приемело, че страните допускали
възможността исканото обезпечение да се предоставило и „неустойката" да не
се дължала, това плащане не се явявало неустойка по смисъла на закона, а
възнаграждение, дължимо под условие. Това било така, тъй като последиците
от неизпълнението на „задължението" да се предостави обезпечение, не били
типичните последици от договорно неизпълнение, които законът предвиждал,
а напротив, договорът продължавал да се изпълнява по първоначално заложен
погасителен план, но при по-висока цена, прикрита като неустойка.
Тази клауза била изцяло неравноправна и нищожна на основание чл.
143, ал. 2, т. 5 от Закона за защита на потребителите /ЗЗП/, тъй като същата
задължавала потребителя при неизпълнение на неговите задължения да
заплатил необосновано висока неустойка. Тази клауза не била индивидуално
уговорена, съгласно чл. 146 от ЗЗП. В пряко нарушение на императивното
правило на чл. 19, ал. 1 вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК ответното дружество не
включило в ГПР разходите за заплащане па „неустойка", която по своята
същност представлявала печалба за кредитора, надбавка към главницата,
която се плащала периодично, поради което трябвало да е част от годишния
лихвен процент /ГЛП/ и ГПР. При условие, че ГПР бил законосъобразно
описан, действителният такъв щял да възлиза не както бил посочен в
договора, а многократно над допустимия процент, съгласно ЗЗП. Било налице
нарушение на разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, водеща до нищожност на
договора като цяло, тъй като търговецът заблудил потребителя за
действителния размер на ГПР, приложим в отношенията между страните.
Според императивната разпоредба на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, ГПР не можел
да бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени
задължения в левове или във валута, определена с постановление па
Министерския съвет на Република България, което означавало, че лихвите и
разходите по кредита не можели да надхвърлят 50 % от взетата сума. Поради
това на основание чл. 19, ал. 5 от ЗПК, клаузи в договор, надвишаващи
определените по ал. 4, били нищожни.
С тези действия ответното дружество заобикаляло изискванията на ЗПК
за точно посочване на финансовата тежест на кредита за длъжника, като
сьгласно чл. 21, ал. 1 от ЗПК, Всички приложими към сключването,
изпълнението, прекратяването и развалянето па потребителски договори
5
национални нормативни актове /ВПК, ЗПФУР, ЗЕДЕУУ и др./ били приети в
Република България, въз основа на присъединяването й към Европейския
съюз и произтичащите от това задължения за синхронизиране на българското
законодателство с европейското. Поради това приложимото национално
законодателство следвало да бъде тълкувано и прилагано съобразно духа,
целите, съображенията и разпоредбите па действащата Директива 2008/48/ЕО
на Европейския Парламент и Съвета от 23 Април 2008 г. относно договорите
за потребителски кредити.
Неизпълнението на задължението за правилно посочване на размера на
ГПР злепоставяло и самата цел на Директива 2008/48/ЕО да имало единен
съпоставим прозрачен пазар на кредитите, защото по този начин
потребителят не можел да сравни продуктите адекватно. Целта на уредбата на
ГПР била чрез императивни норми да се уеднакви по еднозначен начин
изчисляването и посочването на ГПР на кредита и това да служело за
съпоставка на кредитните продукти и да ориентирало икономическия избор
на потребителя.
Обстоятелството дали бил правилно изчислен и посочен ГПР се
установявало на база изискванията на единната формула, залегнала в самата
Директива 2008/48/ЕО /и транспонирана в ЗПК/, поради което същата имала и
нормативно значение. Гореописаните такси /в това число и начислената
„неустойка"/ безспорно попадали в изискванията на Директивата — те били
предвидими общи разходи, които обуславяли сключването на договора при
тези условия и били предварително заложени. По тези съображения тези
клаузи изисквали размерът им да се включил в общия размер на разходите и
от там в ГПР. Неправилното изчисляване и посочване било самостоятелно
основание за недействителност на договора. В подкрепа на това било и
обстоятелството, че посочването па ГПР било изведено като съществено
условие на договора. Това следвало и от сравнителноправния прочит на
уредбите на държавите от ЕС, имплементираща Директива 2008/48/ЕО/, както
и практиката на СЕС, където това изискване последователно и ясно било
формулирано и затвърждавано. Грешното посочване на размера на ГПР
следвало да се приравни на хипотезата на непосочен ГПР по смисъла на чл.
11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, респективно целият договор следвало да се обяви за
недействителен на основание чл. 22 от ЗПК. Посочването в договора на
размер на ГПР, който не бил реално прилаганият в отношенията между
6
страните, представлявало „заблуждаваща търговска практика по смисъла на
чл. 68д, ал. 1 и ал. 2, т. 1 от Закона за защита на потребителите, както и по
смисъла на правото на ЕС.
Договорът за потребителски кредит бил нищожен на основание чл. 11,
ал. 1, т. 9 вр. с. чл. 22 от ЗПК вр. чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД, тъй като клаузата
за възнаградителната лихва /ГЛП/ била нищожна поради противоречие с
добрите прави.
Определения от кредитодателя размер на възнаградителната лихва (в
който се включвала и начислената „неустойка") за изключително висок и
противоречащ на добрите нрави, тъй като надвишавал трикратния размер на
законната лихва за необезпечени заеми, респ. двукратния размер на законната
лихва за обезпечени заеми. В тази връзка недействителността на уговорката
относно договорната лихва водела до нищожност и на целия договор на
основание чл. 11, ал. 1, т. 9 ВР. чл. 22 от ЗПК.
Евентуално, ако договорът бил валиден и действителен, нищожни били
отделните клаузи от процесния договор па основание чл. 26, ал. 1, пр. 1 от
ЗЗД поради нарушение на закона, чл. 26, ал. 1, пр. 2 от ЗЗД поради
нарушаване на добрите нрави, респективно на основание чл. 146 от ЗЗП
поради неравноправност.
Съгласно разпоредбата на чл. 23 от ЗПК, когато договорът за
потребителски кредит бил обявен за недействителен, потребителят връщал
само чистата стойност на кредита, но не дължил лихва или други разходи по
кредита.
Дори и целият договор да не бил нищожен, ищецът твърди нищожност
на отделни негови клаузи, а именно клаузата, с която била начислена
процесната неустойка, в размер на 0.9%.
Искането е да се прогласи недействителността на клаузата, предвидена
в чл. 27 от Договор за паричен заем №887092/03.10.2022 г., на основание чл.
26, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл. 22, чл. 11 и чл.19 ЗПК, във вр. с чл. 143, ал.1 ЗЗП,
както и да бъде осъдено ответното дружество да заплати на ищеца сумата от
50,00 лв., частична претенция от общо 1421,43 лв., представляваща
недължимо платени суми по потребителски кредит №887092, ведно със
законната лихва върху нея, считано от датата на депозиране на исковата
молба до окончателното изплащане на сумата. Претендира разноски.
7
В законоустановения срок по чл.131 ГПК е постъпил писмен отговор на
исковата молба от ответника „СТИК-КРЕДИТ“ АД, с който счита
предявеният иск за допустим, но неоснователен. В действителност на
03.10.2022 година между страните бил сключен договор за потребителски
кредит предоставен от разстояние с № 887092, по силата на който ответникът
предоставил на ищеца заемна сума в размер на 950 лв., която сума същият
бил длъжен да върне заедно с дължимото възнаграждение за ползването и
съгласно Погасителен план. Договорът бил сключен от разстояние, като част
от система за предоставяне на финансови услуги от разстояние организирана
от ответника и при спазване на изискванията ЗПФУР и ЗЕДЕУУ. На същата
дата ответното дружество предоставило на разположение на ищеца
горепосочената сума, съгласно изразеното от ищеца желание на каса на
„Изипей“. В чл. 20 и следващите от горепосоченият договор била предвидена
хипотеза, съгласно която при неизпълнение на договорни задължения от
страна на потребителя визирани договора, можела да му бъде начислена
неустойка. Кредиторът обаче, не бил договорно задължен да претендира
подобна неустойка.
Процесният договор бил сключен от разстояние, като част от система за
предоставяне на финансови услуги от разстояние, организирана от кредитора,
при която от отправянето на предложението до сключването на договора
страните използвали изключително средства за комуникации от разстояние.
Редът за организиране на системата бил посочен в „Общите условия
уреждащи отношенията между „Стик - Кредит“ АД и неговите клиенти, по
повод предоставяните от Дружеството финансови услуги от разстояние“
наричани за краткост ОУ, неразделна част от индивидуалните договори за
кредит. Актуалните ОУ се намирали и били общодостъпни на уебсайта на
www.stikcredit.bg.
Съгласно приложимите към договора ОУ — страните ползвали
Интернет (и по точно размяна на електронни съобщения от и до електронната
поща, както и уебсайта на „СТИК - КРЕДИТ“ АД, находящ се на адрес:
www.stikcredit.bg и/или кратки текстови съобщения (CMC) като средство за
комуникация и извършване на правни изявления.
Комуникацията между страните се извършва по инициатива на ищеца
чрез извършване на действия по кандидатстване за отпускане на кредит.
8
Кандидатстването може да се извърши по някой от следните начини: 1)
попълване на електронна форма за регистрация - заявление (молба) за
отпускане на заем, намираща се на уеб страницата на Дружеството или 2) по
телефон. В процеса на кандидатстване потребителят предоставял на
кредитора своите телефон (т.нар. Идентификационен номер) и електронна
поща (имейл).
В раздел 2 „Термини и Понятия“ на ОУ било посочено, че
„Идентификационен номер“ представлявал мобилен телефонен номер, от
който кандидат - заявител кандидатства за заем по Телефонна линия.
Страните се съгласявали, че във взаимоотношенията между тях (настоящи и
бъдещи), изявленията направени до Дружеството от този Идентификационен
номер билиа изявления на заявителя. Ползвайки своята електронна поща,
потребителят можел да създаде т.нар. „Личен акаунт“. Съгласно на ОУ
„Профил/Електронен профил/“ представлявал „лично виртуално
пространство на потребителя, индивидуализирано от него чрез предоставяне
на информация за електронна поща и парола. Електронната поща посочена от
потребителя във Формата/Заявлението за кандидатстване представлява
средство за индивидуализация на същия от страна на Кредитора“. В
допълнение, в ОУ било посочено, че използването на Идентификационният
номер, „Профил на клиента/Електронен профил“ и електронна поща от
потребителя представлявал електронен подпис, като му била придадена
силата на саморъчен подпис по смисъла на чл. 13, ал. 4 от ЗЕДЕУУ.
В настоящият случай сключването на договора било инициирано от
ищеца с попълване на електронна заявка за отпускане на кредит на сайта на
Дружеството.
На 03.10.2022 година чрез създаденият от ищеца личен профил, същият
попълнил заявка за кандидатстване за кредит от разстояние, като в зададените
полета в заявлението са въведени следните данни - три имена, ЕГН, номер на
документ за самоличност, постоянен и настоящ адрес, електронен адрес за
получаване на документи и кореспонденция, лице за контакт, желания размер
на кредита, условията при които желае да ползва кредита и желания начин на
усвояване на сумата. В заявлението бил посочен и така нареченият
„Идентификационен номер“.
След попълване на Заявлението за кандидатстване и в съответствие с
9
посоченото в чл. 6 ал. 2 от ОУ на ищеца била изпратена необходимата
преддоговорна информация, включваща СЕФ, за да завършил заявката
потребителят натискал бутон „Вземи парите“, което действие било
потвърждение на недвусмисленото искане за отпускане на исканата от
Потребителя сума. След натискането на бутона „Вземи парите“ на
потребителя се предоставяла възможност да изтеглил проект за договор за
потребителски кредит, като ако бил съгласен с неговото съдържание,
Потребителят натискал бутона „Подпис“, с което действие последният давал
своето недвусмислено волеизявление за съгласието му със съдържанието на
договора и за неговото сключване.
След одобрението на подадената Заявка от страна на ответното
дружество за отпускане на сумата посочена от ищеца на електронна поща
посочена от него в Заявката били изпратени автоматично проект на Договор
за потребителски кредит - кредитна линия сключен от разстояние № 887092
от 03.10.2022 г. с приложение № 2 Погасителен план към него, Стандартен
Европейски Формуляр (СЕФ) и Общи условия (ОУ). Въпросните документи
съдържали предвидената в законите пред договорна информация за желаният
кредит, предоставена в ясен и четлив вид, на български език и при
съблюдаване на приложимите нормативни изисквания. В проекта на договора
за кредит и приложенията към него били посочени дължимите от ищеца
суми, заявеният размер на главницата, брой и размер на месечните вноски,
падеж, размер на лихвеният процент по кредита, ГПР, изискването за
предоставяне на обезпечение.
След запознаване с всички условия във връзка с кредита на 03.10.2022
година ищецът натиснал бутона „Подпис“, с което последният изразил и
своето недвусмислено съгласие за сключване на Договора.
В резултат на тези предприети от страна на ищеца действия между
ответника и ищеца като кредитополучател на 03.10.2022 година бил сключен
във формата на електронен документ Договор за потребителски кредит —
кредитна линия предоставен от разстояние с № 887092. Сключването на
договора във формата на електронен документ било съобразено изцяло със
ЗЕДЕУУ, ЗПФУР, ЗПК и с всички други приложими нормативни документи.
Независимо, че неустойка при не предоставяне на обезпечение не била
начислявана и събирана от дружеството, тази клауза била валидна и
10
отговаряща на всички изисквания на действащото законодателство.
На първо място съгласно правната теория и съдебната практика,
неустойката представлявала самостоятелен договор по смисъла на чл. 8 ал. 1
от ЗЗД, като същата можела да се материализира и като клауза в договор,
чието изпълнение обезпечавала. Неустойката представлявала самостоятелно
съглашение, което в случая било обективирано в един и същ документ с
договора за потребителски кредит. По отношение на нейната действителност,
не се прилагали разпоредбите на ЗПК и Директива 2008/48 , а общите условия
на ЗЗД.
За да възникнело задължение за неустойка, е необходимо наличието на
няколко предпоставки: неустойката да била уговорена между страните,
кредиторът да бил изпълнил задължението си или да бил готов да го изпълни;
да било налице неизпълнение на договорното задължение, чието изпълнение
неустойката обезпечавала и обезщетявала, като всички тези обстоятелства
били налице в настоящият случай. Неустойката се дължала от неизправната
страна по договора, когато била налице онази форма на неизпълнение, за
която тя била уговорена, а именно - непредоставяне на обезпечение по
договора. Неустойката била винаги парична санкция, имаща за цел да
гарантира изпълнението „под страх“, че в противен случай щяла да се
начисли. Било нормално в случай, че задължението, което тя обезпечавала не
било изпълнено - размерът на задължението на длъжника да бил увеличен.
Това обстоятелство не следвало да я прави нищожна, с оглед факта, че това
била присъщата за нея функция.
В случая тя била уговорена за неизпълнение на непарично задължение
за предоставяне на обезпечение, изпълнението не било обезпечено с други
правни способи, а нейният вид се определял в зависимост от това, дали
заемателят по Договора изпълнил в някакъв момент своето задължение. С
оглед на което и размерът на неустойката се определял като процент от
заетата сума, като същата се начислявала, докато не било изпълнено
задължението, а това зависело изцяло от волята на заемателя. При
определяне, дали неустойката противоречила на добрите нрави, съдът
следвало да вземе в предвид и възможността неизправният длъжник сам да
ограничил размера на неизпълнението, за да не се превърнела неустойката в
средство за неоснователно обогатяване, с каквато възможност разполагал и
11
заемателят по Договора. Неустойката се дължила единствено за периода, в
който заемателят реално не предоставил обезпечение, като ако такова било
предоставено впоследствие - същата спирала да се начислява. Тоест
причината за евентуалното начисляване на такава неустойка щяло да бъде
единствено виновното поведение на ищеца.
Така договореният размер на неустойката, като определен процент
съгласно чл. 46 ал. 1 от ОУ в размер на 0.9%, независимо, че в текста на
Договор за потребителски кредит бил посочен вече изчисленият размер
обхващащ целият период на договора изпълнявал предвидените в чл. 92 от
ЗЗД целил и не предвижда неоснователно разместване на блага. Неустойката
освен обезщетителна функция имала и други функции - обезпечителна и
санкционна, като целта била да се стимулира изпълнението и превенира
допускане на неизпълнение. В случая уговорената неустойка не излизала
извън присъщите и функции, като аргументи гласящи, че била „загубила
присъщата и функция“,т.к. нямало данни за ответника да били настъпили
вреди били противоречащи на закона и на установената съдебна практика.
Неустойката имала стимулираща роля за длъжника да изпълнил точно
задълженията си, тъй като в противен случай щял да носи отговорност, без
кредиторът да трябвало да доказва настъпването на вредите и техният размер.
При неустойката настъпването на вредите било предполагаемо, макар и
кредиторът да не трябвало да доказва техният размер. Въпреки това вредите
от неизпълнение на задължението за предоставяне на обезпечение били
очевидни. С оглед на не предоставянето на обезпечение, кредиторът бил
лишен от гаранция, че неговото вземане някога щяло да бъде удовлетворено,
което безспорно засягало неговия интерес.
Основната цел на уговорената неустойка била да репарира причинените
от неизпълнение в срок вреди. Останалите цели предвидени с неустойката
целели да реализират точното изпълнение и ако не се постигнело - да
санкционират за неизпълнение, както било в настоящият случай.
Задължението на заемателя било да предостави обезпечение, както и
неблагоприятните за него последици от неизпълнение на това негово
задължение били валидни и не противоречали на добрите нрави.
Нямало въведено законодателно изискване относно размера на
неустойката, като нямало въведено ограничение на максималният размер,
12
като дори било прието, че нейният размер можел да бъде и по-голям от
размера на главното задължение, доколкото по-големият размер на
неустойката бил обусловен от бездействието на длъжника, същият не можел
да се приеме като изначално договорен в противоречие на добрите нрави.
Нищожността, поради противоречие с добрите нрави следвало да се
преценява към момента на сключване на договора, а не въз основана размера,
получаващ се в резултат на неизпълнението. Съгласно чл. 92 ал. 2 от ЗЗД,
както и съдебната практика се приемало, че дори неустойката да се приемела
за прекомерна, въпреки това тя била действително задължение, което можело
да бъде намалявано, без обаче да отпадало изцяло. Намаляването не целило да
установи пълна еквивалентност между неустойката и действително
понесените вреди, като този извод се налагал от дефинитивно определения и
обезпечителен и санкционен характер. С оглед на това, ако се приемело, че
същата била прекомерно голяма, нейният размер следвало да бъде намален и
не би следвало цялата клауза да бъде обявена за недействителна.
Неустойката представлявала предварително определено обезщетение с
оглед което било нормално нейният размер да бил предварително уговорен
между страните и включен, като част от погасителните вноски, като изрично
било записано, че това била дължимата вноска само при хипотезата на чл. 20
от Договора — а именно в случай, че заемателят не представил обезпечение.
Поради това включването на неустойката в падежните вноски било правилно
с оглед изискванията на закона.
Съгласно ТР от 15.06.2010 г по тълк.д. № № 1 по описа на за 2009 г. на
ОСТК гласило, че прекомерността на неустойката не я правела, a priori,
нищожна поради накърняване на добрите нрави, като същата следвала да се
приеме за нищожна, само ако единствената цел, за която била уговорена,
излизала извън присъщите и обезпечителна, обезщетителна и санкционна
функции. С оглед изложеното до тук несъмнено се установявало
задължението за неустойка, предвидено в договор за потребителски кредит
предоставен от разстояние № 887092 от 03.10.2022 година отговаряла на
присъщите и функции и не следва да бъде прогласяване за нищожна.
Не била налице изначална невъзможност да се осигурил в уговореният в
Договора срок поръчител, който да отговарял на посочените изисквания.
Ищецът бил запознат с условията на Договора, преди същият да бил сключен
13
(с изпращането на първото електронно съобщение и приложеният към него
СЕФ, след което и с изпращането на второто електронно съобщение), като
същият не бил длъжен да сключва договора веднага, а разполагал с
възможността първо да откриел лице, което да отговаряло на определените в
Договора изисквания и което било съгласно да било солидарно отговорно с
него и след това да преминело към подписването му. Знаейки, че няма да
можела да изпълни задължението си ищцовата страна действала
недобросъвестно, като по този начин е нарушила чл. 12 от ЗЗД, който гласил,
че при воденето на преговори сключването на договори страните трябвало да
действат добросъвестно - в противен случай те дължали обезщетение.
Нямало разпоредба в закона, която да определяла момента на
предоставяне на обезпечение. Това било допустимо да стане преди
подписването на договора, но било възможно и да било предоставено в
процеса на изпълнение на същият. Именно поради това и разпоредбата на чл.
71 от ЗЗД предвиждала възможност задължението по договора да станело
предсрочно изискуемо при не предоставяне на обещаното обезпечение от
страна на длъжника.
В съдебно заседание ищецът К. Е. С., редовно призован, не се явява и не
изпраща представител. Процесуалният му представител е депозирал
становище, с което в изпълнение на указанията на съда, заявява, че предявява
иск само за прогласяване на нищожност на договорната клауза за неустойка, а
не за целия договор.
В съдебно заседание ответното дружество „Стик - Кредит“ АД,
редовно призовано, не изпраща представител, а депозира становище по
делото, с което поддържа отговора на исковата молба.
Съдът, след като обсъди доводите на страните и събраните по
делото доказателства по реда на чл.235, ал.2 ГПК във връзка с чл. 12 ГПК,
намира за установено следното:
По делото не е спорно, а и видно от представения договор за
потребителски кредит предоставен от разстояние № 887092/03.10.2022 г.,
ответникът, в качеството на кредитор, се е задължил да предостави на ищеца,
като потребител, потребителски кредит в размер на 950,00 лв., при лихвен
процент по кредита – 36 % и годишен процент на разходите – 42,58%, с общо
дължима сума към момента на сключване на договора – 1234,29 лв., със срок
14
на погасяване – 14 месеца.
Съгласно чл. 17, ал.1 от договора, в случай, че страните са договорили
обезпечение, потребителят следва, в срок до 3 дни от сключване на договора
да: 1) осигури действието на трето физическо лице, изразяващо се в
сключване на договор за поръчителство по чл. 138 и сл. ЗЗД с и в полза на
кредитора, с което третото лице се задължава да отговаря за изпълнението на
всички задължения на потребителя по настоящия договор, включително за
погасяване на главница, лихви, неустойки и други обезщетения, такси и други
или 2). предостави банкова гаранция, съдържаща безусловно и неотменимо
изявление на банката да заплати на кредитора всички задължения на
потребителя по договора (включва главница, лихви, неустойки и други
обезщетения, такси и други) в срок от един работен ден, считано от датата на
която банката е получила писмено искане от страна на кредитора за
заплащане на тези задължения. Срокът на валидност на банковата гаранция
трябва да бъде най- малко 30 дни след падежа на последната вноска.
В чл. 20, ал.1 от представените по делото Общи условия на договора за
потребителски кредит предоставен от разстояние, са разписани изискванията,
на които следва да отговаря поръчителя, а в чл. 22, ал.1 – за банковата
гаранция.
Съгласно клаузата на чл. 27, ал.1 от договора за потребителски кредит
в случай, че потребителят не изпълни задължението си посочено в чл. 17,
същият дължи на кредитора неустойка в размер на 0,9 % от стойността на
усвоената по кредита сума за всеки ден, през който не е предоставено
договореното обезпечение, като потребителят заплаща периодично
начислената неустойка заедно с всяка погасителна вноска.
Видно от представения по делото погасителен план към договор за
кредит № 887092/03.10.2022 г. общо дължимата сума по кредита, явяваща се
сбор от главница и лихва е 1234,29 лв., а общо дължимата сума по кредита,
представляваща сбор от главница, лихва и неустойка, когато не е осигурена
гаранция за поръчител, е 2655,72 лв. Размерът на неустойката по чл. 27 от
Договора се равнява на 1421,43 лева.
При така установеното от фактическа страна, съдът, от правна
страна, намира следното:
С предявения установителен иск с правно основание чл. 26, ал.1 ЗЗД се
15
иска прогласяване нищожността на клаузата на чл. 27 от договора за кредит
поради противоречие със закона и добрите нрави.
С оглед горното, следва, че съдът дължи произнасяне само дали
конкретната клауза е нищожна, а не целия договор, поради което не следва да
разглежда доводите на ищеца за недействителност на целия договор, с оглед
изрично заявеното от процесуалния му представител, че предявява иск само
за договорната клауза – виж молба на л. 65 от делото.
Клаузата на чл.27 от процесния договор, че се дължи неустойка, поради
това че в 3-дневен срок от подписването му потребителят не е представил на
кредитора едно от следните обезпечения: 1. физическо лице – поръчител,
което да отговаря на посочени от кредитора изисквания или 2. банкова
гаранция, е нищожна, тъй като с нея се предвижда обезщетение за
неизпълнението на едно акцесорно задължение – недадено обезпечение, от
което пряко обаче не произтичат вреди. Косвено вредите, чието обезщетение
се търси с тази неустойка, са, че вземането няма да бъде събрано. При това
следва да се подчертае, че тези вреди са самопричинени, тъй като, ако има
предварителна оценка, че е нужно обезпечение, за да се отпусне кредитът
(заемът), той не би трябвало да се отпусне преди да се предостави
обезпечението. В случая това изискване не е спазено и от неизпълнение на
това задължение за предварителна оценка финансовата институция не може
да черпи права за себе си, за да изведе легитимен интерес да претендира
описаната неустойка. Неустойка за неизпълнение на акцесорно задължение,
което не е свързано пряко с претърпени вреди, е типичен пример за
неустойка, която излиза извън присъщите си функции (обезпечителна,
обезщетителна и санкционна) и цели само и единствено постигане на
неоснователно обогатяване, какъвто е настоящия случай и съответно
клаузите, с които е уговорена са нищожни, поради противоречие с добрите
нрави – чл. 26, ал.1 ЗЗД (т. 3 от Тълкувателно решение № 1/15.06.2010 г. на
ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСТК, Р-74-2011, ІV г.о.; Р-88-2010 г., І т.о.; Р-
702-2008 г. ІІ т.о.). Допълнителен аргумент за нищожността на тези клаузи
може да бъде изведен и от Директива 2008/48/ЕО, доколкото в случая не е
спорно, че заемодателят е финансова институция. От член 8, параграф 1 от
Директивата в светлината на съображение 28 става ясно, че преди
сключването на договор за кредит кредиторът е длъжен да направи оценка на
кредитоспособността на потребителя, като при необходимост това
16
задължение може да включва да се направи справка в съответната база данни.
В този смисъл в съображение 26 се посочва, че в условията на разрастващ се
кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка
на кредитоспособността, а държавите - членки следва да упражняват
необходимия надзор с цел избягване на такова поведение и да приложат
необходимите средства за санкциониране на кредиторите в случаите, в които
те не процедират по този начин. Преддоговорното задължение на кредитора
да направи оценка на кредитоспособността на кредитополучателя, доколкото
цели да предпази потребителите от свръхзадлъжнялост и
неплатежоспособност, допринася за постигането на целта на Директива
2008/48/ЕО, която се състои, както става ясно от съображения 7 и 9, в
предвиждането в областта на потребителските кредити на пълна и
наложителна хармонизация в редица ключови области, която се приема като
необходима, за да се осигури на всички потребители в Съюза високо и
равностойно равнище на защита на техните интереси и за да се улесни
изграждането на добре функциониращ вътрешен пазар на потребителски
кредити. В този смисъл и решение от 27 03. 2014 г. по дело C-565/12 на СЕС
по повод преюдициално запитване от френски съд. Предвид това клауза,
която предвижда, че се дължи неустойка при неосигуряване на поръчители
или банкова гаранция е в пряко противоречие с целта на Директивата. На
практика такава клауза прехвърля риска от неизпълнение на задълженията на
финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността на
длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на
размера на задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение
да осигури обезпечение след като кредита е отпуснат, като ако не го направи,
дългът му нараства, тоест опасността от свърхзадлъжнялост на длъжника се
увеличава. Целта е, ако има съмнение в платежоспособността на длъжника,
първо да се поиска обезпечение и след предоставянето му да се да отпусне
кредитът, която практика би съответствало на изискванията на Директивата.
Задължение за предварителна оценка на платежоспособността на длъжника
преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата на чл.16 от Закона
за потребителския кредит. Съдът има задължение да се придържа към
Директивата при тълкуването на националния закон, като той следва да се
тълкува изцяло във връзка и с оглед целите на директивата.
17
На горните основания, клаузата на чл. 27 от договора, сключен между
страните, следва да бъде прогласена за нищожна и да бъде уважен предявения
иск по чл. 26, ал.1 ЗЗД, без да бъдат разглеждани останалите възражения на
ищеца за нищожност, включително касаещи други клаузи от него и целия
договор, по съображенията посочени по – горе.
С предявения иск с правно основание чл. 55, ал.1 ЗЗД се претендира
осъждането на ответното дружество да заплати на ищеца сумата 50,00 лева,
частична претенция от общо 1421,43 лева, представляваща недължимо
платена сума за неустойка по договора за потребителски кредит №887092.
С определение № 58/05.01.2024 г. по настоящото дело, съдът е
задължил ответника, на основание чл. 190 ГПК, да представи най-късно в
открито съдебно заседание справка от счетоводството си за всички извършени
плащания по договор за паричен заем № 887092, като последният е бил
предупреден за последиците по чл. 161 ГПК. До приключване на съдебното
дирене в настоящото съдопроизводство същият не е изпълнил задължението
си по чл. 190 ГПК, поради което съдът намира, че следва да приложи
разпоредбата на чл. 161 ГПК като приеме за доказано твърдението на ищеца,
че е погасил изцяло задължението си за неустойка по процесния договор.
Предвид горното следва, че са налице всички елементи от фактическия
състав на престационната кондикция по чл. 55, ал.1, пр. 1 ЗЗД – предаване и
получаване на сума при начална липса на основание. Ето защо ответникът
следва да бъде осъден да заплати на ищеца сумата в размер на 50,00 лв.,
частична претенция от общо 1421,43 лв., представляваща недължимо платена
сума за неустойка по потребителски кредит № 887092, ведно със законната
лихва върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда до
окончателното изплащане.
Относно разноските:
Съгласно чл. 78, ал.1 ГПК ответникът следва да бъде осъден да заплати
на ищцата направените от него разноски по делото, а именно сумата в размер
на 100 лв. - заплатена държавна такса.
Що се отнася до искането за адвокатско възнаграждение от страна на
ищеца, следва да се вземе предвид разрешението на т.1 от ТР №6/06.11.2013
г. по ТД № 6/2012 г., ОСГТК на ВКС, според което „съдебни разноски за
адвокатско възнаграждение се присъждат, когато страната е заплатила
18
възнаграждението. В договора следва да е вписан начина на плащане – ако е
по банков път, задължително се представят доказателства за това, а ако е в
брой, то тогава вписването за направеното плащане в договора за правна
помощ е достатъчно и има характера на разписка“. По настоящото дело не е
представен от ищеца договор за правна помощ, а само пълномощно на
адвоката му, както и не са представени доказателства за заплатено адвокатско
възнаграждение, поради което такова не следва да бъде присъждано.
Водим от горното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА за нищожна, на основание чл. 26, ал.1 ЗЗД, клаузата
на чл. 27 от договор за потребителски кредит, предоставен от разстояние
№887092/03.10.2022 г., сключен между „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК:
*********, със седалище и адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“
№13 Б, и К. Е. С., ЕГН: **********, с постоянен адрес **********
*************, предвиждаща заплащането на неустойка в размер на 0,9% от
стойността на усвоената сума на ден, при непредставяне на договорено
обезпечение по чл. 17 от договора.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ №13 Б, да заплати на К. Е.
С., ЕГН: **********, с постоянен адрес ********** *************, сумата в
размер на 50,00 лева, частична претенция от общо 1421,43 лева,
представляваща недължимо платена сума за неустойка по договора за
потребителски кредит №887092/03.10.2022 г., ведно със законната лихва
върху нея, считано от датата на подаване на исковата молба в съда –
26.09.2023 г. до окончателното изплащане на сумата.
ОСЪЖДА „СТИК – КРЕДИТ“ АД, ЕИК: *********, със седалище и
адрес на управление: гр. Шумен, пл. „Оборище“ №13 Б, представлявано от
Стефан Николаев Топузаков, да заплати на К. Е. С., ЕГН: **********, с
постоянен адрес ********** *************, сумата в размер на 100,00 лева,
19
представляваща направените по делото разноски.
Решението подлежи на обжалване пред ОС – Стара Загора в
двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Районен съд – Стара Загора: _______________________
20