Р Е
Ш Е Н
И Е
№ 260738 09.03.2021
година град Пловдив
В ИМЕТО НА НАРОДА
ПЛОВДИВСКИЯТ
РАЙОНЕН СЪД, гражданско отделение, II ри граждански състав, в публично
заседание на осемнадесети февруари две хиляди двадесет и първа година, в
състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ДИЛЯНА СЛАВОВА
при участието
на секретаря Десислава Кръстева,
като разгледа
докладваното от съдията гражданско дело № 5422 по описа на съда за 2020 г. и,
за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по искова
молба, подадена от М.Ж.М. с ЕГН: **********, с адрес ***, чрез пълномощника му - адв. Е.И. против
„Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********, със седалище и адрес на управление в гр.
София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7, представлявано от Н. П. П. за осъждане на
ответника да върне на ищеца сумата от 185,06 лева /съобразно увеличението на
иска, допуснато с определение в о.з, проведено на 18.02.2021г./, представляваща
платена неустойка по Договор за кредит от 20.04.2018г. за периода от
20.04.2018г. до 21.02.2019г. поради нищожност на клаузата за заплащане на
неустойка по договора, ведно със законната лихва върху главницата, считано от
подаване на исковата молба в съда -21.05.2020г. до окончателното изплащане.
В исковата
молба се твърди, че между страните бил сключен на 20.04.2018г. договор за
кредит, по силата на който на ищеца била предоставена в заем сумата от 300
лева, при фиксиран лихвен процент 40.08% и ГПР- 49%. Като обезпечение по договора се предвиждало поръчителство на едно или две физически лица,
които следвало да отговарят на определени условия, а в противен случай се
дължала неустойка в размер на 100 лева, платима разсрочено, заедно с
погасителната вноска. Твърди се, че договорът за кредит бил нищожен на няколко
основания: На първо място-
фиксираният лихвен процент от 40,08 % не отговарял на действително приложения
по договора такъв, защото неустойката се прибавяла към лихвата и така
кредиторът допълнително се обогатявал. Трайната съдебна практика предвиждала,
че уговорката за лихва, чийто размер надвишава трикратния такъв на законната
лихва, е в противоречие с добрите нрави. На следващо място- по договора се
предвиждало обезпечение, като при непредставянето на такова, се начислявала
неустойка. Тази клауза също била недействителна, защото в случая с
неизпълнението на задължението на длъжника да осигури поръчители или да
представи банкова гаранция, неустойката загубвала присъщата й обезщетителна
функция, тъй като по този начин единствено се създавали предпоставки за
неоснователно обогатяване. В ущърб на потребителя финансовата институция
поставяла неизпълними изисквания за обезпечението, за да обоснове получаването
на допълнителна печалба. По практиката на съда на ЕС кредиторът бил длъжен да направи
оценка на кредитоспособността на длъжника, преди да сключи договор за кредит,
като било житейски логично при положение, че заемателят не може да удовлетвори
условията му, да не се отпуска заем, защото той няма гаранция. Изискванията за
извършване на оценка на кредитополучателя преди договора за кредит целели да се
предпазят потребителите от свръхзадлъжнялост и неплатежоспособност. Като поел
риска да отпусне необезпечен кредит, кредиторът носел и неблагоприятните
последици от неизпълнението, защото собственото му поведение противоречало на
изискванията да проучи състоянието на длъжника. Неустойката по договора по
съществото си представлявала добавка към възнаградителната лихва и така водела
до допълнителна печалба за кредитора, който не бил информирал предварително
потребителя за действителния размер на ГПР. С въвеждането на неустойката се
заобикаляло ограничението на чл. 19 ал. 4 от ЗПК при определяне на ГПР. В чл.
22 от ЗПК се предвиждало, че при неспазване на специалните изисквания договорът
за кредит бил недействителен, като според нормата на чл. 23 от ЗПК в тази
хипотеза се дължало връщане само на заетата сума, без лихва или такси по
кредита. В случая нищожните клаузи за лихва и неустойка не можело да се
заместят по право, защото от една страна съда на ЕС не допускал подобна
възможност, а и договорът нямало как да се сключи без клаузи, допускащи
възнаграждение за кредитора. Претендират се и разноски.
В срока по чл.
131 от ГПК е постъпил отговор от пълномощника на ответника, с който се моли
исковете да се отхвърлят изцяло. Твърди се на първо място,че ищецът основава
претенцията си за връщане на сумата от 100 лева с твърдението, че договорът е
недействителен, а не е сезирал съда с искане за прогласяване на неговата
нищожност, поради което и счита,че не може да претендира връщане на сумата на
това основание, без да се формира сила на присъдено нещо по въпроса за
действителността на договора. Отделно от това счита, че липсват доказателства
ищецът да е заплатил сумата, чието връщане претендира. Оспорва и твърдението за
противоречие на възнаградителната лихва с добрите нрави, като цитира съдебна
практика в подкрепа на тезата си. Счита, че възнаградителната лихва надвишава незначително въведеното ограничение
от 30%, а и тази клауза била предварително уговорена между страните. Оспорва и
твърдението за недействителност на клаузата за неустойка, като твърди че същата
е валидно уговорена между страните, а ищецът е запознат с погасителния план, в който е разсрочено изплащането на
сумата. Не счита, че и размерът на неустойката би могъл да се приеме за
прекомерен. Въз основана на изложени подробно в отговора съображения моли за
отхвърляне на предявения иск и претендира присъждане на направените разноски.
ПЛОВДИВСКИ РАЙОНЕН СЪД, 2-ри гр. състав, след като прецени събраните по
делото доказателства по реда на чл. 235,
ал. 2 вр. чл. 12 ГПК, намира следното:
От приетите по делото писмени доказателства и
заключението на съдебно-счетоводната експертиза се установява, че на
20.04.2018г. между страните е сключен Договор за паричен заем, по силата на
който на ищеца е предоставена в заем сумата от 300 лева при фиксиран лихвен
процент по заема 40,80% и ГПР- 49%.
Между страните не е налице спор, че в разпоредбата на чл.
6 от договора е предвидено задължение за заемополучателя да обезпечи заема с
поне две от следните обезпечения: запис на заповед, банкова гаранция или
поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 9, ал. 2 от ОУ, като при
неизпълнение на това задължение е предвидена неустойка. Ответникът признава
факта, че размерът на неустойката е фиксиран в цитираната клауза от договора,
но доколкото по делото не е представен
екземпляр от договора,предвид унищожаването му, то и изначално определения от
страните фиксиран размер на неустойката не се установи в хода на производството.
В тази връзка е прието
заключение на съдебно-счетоводна експертиза, извършена от в. л. Т.Р., от която
се установява, че по силата на Договор за заем № ***** от 20.04.2018г.,по
силата на който на ищеца е предоставен заем в размер на 800 лева, при фиксиран
годишен лихвен процент- 40,08% и ГПР-49%. Според в. л. размерът на годишния
процент на разходите по договора, изчислен съобразно формулата за изчисление в
Приложение № 1 към ЗПК е 49,007%, т. е съвпада с посочения в договора процент.
При изчисляването му са включени само разходи за лихва. По данни на кредитора
заемът е погасен на 04.06.2018г., като ищецът е заплатил сумата от общо 1010
лева, от която- 800 лева главница, 24,94 лева лихва и неустойка в размер на
185,06 лева. Съпоставена с размера на заема, неустойката представлява 23,133%
от главницата. Като се отчете срокът за ползване на заема – 45 дни,
оскъпяването на заема според в. л. е в размер на 185,06% на годишна база.
Съдът
кредитира заключението на съдебно –счетоводната експертиза, като компетентно
изготвено, допринасящо за изясняване на релевантните за спора факти и
неоспорени от страните.
Въз основа на
така установените факти по делото, съдът достигна до следните правни изводи:
Между
страните не е налице спор относно факта на сключване на процесния договор за
паричен заем, получаването на сумата от 800 лева в заем от ищеца, както и че същият е погасил сумите по договора на 04.06.2018г.,
като е заплатил сумата от общо 1010 лева, от която- 800 лева главница,
24,94 лева лихва и неустойка в размер на 185,06 лева. По делото не се
ангажира от страните екземпляр от процесния договор и погасителния план към
него, като писмено доказателство. Въпреки това между страните няма спор, че в договора
е предвидено задължение за заемополучателя- ищец по делото да заплати неустойка при непредставяне
на банкова гаранция или поръчител, отговарящ на изискванията на чл. 9, ал. 2,
т. 1 от ОУ на ответното дружество.
С
оглед въведените от ищеца твърдения за нищожност на клаузата за неустойка, то
съдът следва да изследва наличието, респ. липсата на основания за
недействителност на същата.
Съгласно
редакцията на Закона за потребителските кредити, договорът за потребителски
кредит е договор, въз основа на който кредиторът предоставя или се задължава да
предостави на потребителя кредит под формата на заем, разсрочено плащане и
всяка друга подобна форма на улеснение за плащане, с изключение на договорите
за предоставяне на услуги или за доставяне на стоки от един и същи вид за
продължителен период от време, при които потребителят заплаща стойността на
услугите, съответно стоките, чрез извършването на периодични вноски през целия
период на тяхното предоставяне. Ал. 2 на същия член посочва, че страни по
договора са потребител и кредитор, като за потребител се смята всяко физическо
лице, което при сключването на договор за потребителски кредит действа извън
рамките на своята професионална или търговска дейност. Кредитор е всяко
физическо или юридическо лице, което предоставя потребителски кредит в рамките
на своята професионална и търговска дейност. Предвид изложеното, съдът намира,
че възникналото правоотношение между страните попада в приложното поле на ЗПК,
като не са налице основанията за изключване на неговото приложение, посочени в
чл. 4 на същия закон.
По
отношение на възражението на ищеца за недействителност на клаузата за неустойка
като противоречаща на добрите нрави, съдът намира следното:
В процесния
договор е предвидено задължение за заемополучателя да осигури поне две от следните обезпечения:
запис на заповед, банкова гаранция или поръчител, отговарящ на условията на чл.
9, ал. 2 от ОУ към договора, в противен случай е дължима неустойка, чиито
размер се начислява към всяка погасителна вноска. Според заключението на
съдебно-счетоводната експертиза се установява, че на ищеца е начислена и същия
е заплатил неустойка размер на 185,06 лева.
С предвидената в договора
неустойка се създават задължения, които се покриват от ГПР, като по този начин
се надвишава изискването на чл. 19. ал. 4 ЗПК. Налице е и противоречие с
материалния закон - чл. 71 от ЗЗД, както и на чл. 33 от ЗПК. Съгласно
цитираните разпоредби, когато длъжникът по двустранен договор не представи
исканите от кредитора обезпечения, последния може да иска изпълнение на всички
задължения по договора предсрочно. В процесния случай обаче същата има
санкционен характер – натоварва кредитополучателя с допълнителни финансови
разходи, което противоречи на материалния закон и заобикаля разпоредбата на чл.
33 от ЗПК, поради което е нищожна.
Установи
се в хода на процеса, че въз основа на нищожната клауза за неустойка ищецът е
заплатил сумата от общо 185,06 лева, поради което предявения иск за осъждане на
ответното дружество да възстанови недължимо платената сума на ищеца е
основателен и следва изцяло да се уважи.
Претендираната
от ищеца сума следва да му се присъди, ведно със законната лихва, считано от
подаване на исковата молба в съда-21.05.2020г. до окончателното изплащане.
По
отношение на разноските:
Предвид изхода на спора
и на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, право на разноски има ищцовата страна и
същите се констатираха от съда в размер на общо 130 лева, от които- заплатена
ДТ в размер на 50 лева и депозит за вещо лице в размер на 80 лева.
Съгласно чл. 38, ал. 1, т. 2
ЗАдв., на която се позовава пълномощникът на ищеца, адвокатът може да оказва
безплатно адвокатска помощ и съдействие на материално затруднени лица. В
договора за правна защита е отразено, че същата се предоставя безплатно.
Съгласно чл.38 ал. 2 от ЗАдв., в случаите по ал. 1, ако в съответното
производство насрещната страна е осъдена за разноски, адвокатът има право на
адвокатско възнаграждение. Този размер - съобразно цената на иска и чл. 7 от
НМРАВ и на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА възлиза на 300 лева.
По изложените съображения, съдът
Р Е
Ш И :
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от Н. П. П. да заплати на М.Ж.М. с ЕГН: **********, с адрес ***,
чрез пълномощника му- адв. Е.И. сумата от 185,06
лева /сто осемдесет и пет лева и шест стотинки/, представляваща недължимо
платена сума по нищожна клауза за неустойка по договор за кредит № ***** от
20.04.2018г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от подаване
на исковата молба в съда-21.05.2020г. до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от Н. П. П. да заплати на М.Ж.М. с ЕГН: **********, с адрес *** сумата от 130 лева /сто и тридесет
лева, представляваща направени по делото разноски, от които- 50 лева заплатена
държавна такса и 120 лева депозит за експертиза.
ОСЪЖДА „Сити Кеш“ ООД, с ЕИК: *********,
със седалище и адрес на управление в гр. София, ул. „Славянска“ № 29, ет. 7,
представлявано от Н. П. П. да заплати на адв. Е. Г. И., АК-П., личен № ******, с адрес в гр. П., ул. „Х. К.“ № * сумата от 300
лева представляваща определено по реда на чл. 38 от ЗА адвокатско
възнаграждение.
Решението подлежи на обжалване
пред Окръжен съд- Пловдив в двуседмичен срок от връчването му на страните.
РАЙОНЕН
СЪДИЯ: /п/ Диляна Славова
Вярно с оригинала.
Д. К.