РЕШЕНИЕ
№…68
гр. С., 08.05.2020 г.
В ИМЕТО НА
НАРОДА
С. РАЙОНЕН СЪД, пети състав, в публичното съдебно заседание, проведено на осми юли през
две хиляди и деветнадесетата година, в състав:
РАЙОНЕН СЪДИЯ ЯНКО ЧАВЕЕВ
при участието на секретаря Параскева Георгиева сложи за
разглеждане докладваното от съдията гр. д. № 1075 по описа на съда за
„Ф. и.” ЕАД, гр. С. е предявило срещу С.П.Г., с постоянен и настоящ адрес ***,
искове за установяване съществуване на свои вземания срещу нея за сумата 214,75
лв., представляваща главница по договор за потребителски кредит № .., сключен
на 17.04.2015 г. между „П. Ф.Б.“
ООД и ответницата, ведно със законната лихва върху тази сума от датата на
подаване на заявлението по ч. гр. д. № 642/2018 г. по описа на РС – С. до
окончателното й изплащане; за сумата 20,01 лв., представляваща договорна
възнаградителна лихва за период от 08.08.2015 г. до 23.08.2015 г.; за сумата
13,35 лв., представляваща лихва за забава за период от 08.08.2015 г. до
31.05.2018 г. и за сумата 92,06 лв., представляваща такси за период от
08.08.2015 г. до 23.08.2015 г. Ищецът претендира и разноските в заповедното и в
исковото производство.
Твърди се в исковата молба, че
тези вземания произтичат от договор за потребителски кредит № .., сключен на
17.04.2015 г. между „П. Ф. Б.“ ООД и ответницата С.П.Г.. По
силата на този договор „П. Ф.
Б.“ ООД предоставило на ответницата кредит в размер
300 лв., като тази сума била усвоена при подписването на договора. Ответницата
се задължила да върне получения кредит, ведно с възнаградителна лихва в размер
40,98 лв. и такси в общ размер 189,84 лв. за използване на услугата „Кредит у
дома“ и за оценка на досието. Ответницата не изпълнила изцяло задълженията си и
преустановила плащанията, като падежът на първата непогасена вноска настъпил на
08.08.2015 г., когато ответницата изпаднала в забава. Крайният срок за
изпълнение на всички задължения по договора настъпил на 23.08.2015 г.
На 28.07.2016 г. между „П. Ф. Б.“
ООД и ищеца „Ф. и.“ ЕАД бил сключен договор за
прехвърляне на вземания, по силата на който „П. Ф. Б.” ООД - кредитор по
горепосочения договор за потребителски кредит прехвърлил всички свои вземания
по него на ищеца и го упълномощил да уведоми длъжника за това. За прехвърлянето
на вземанията до ответницата било изпратено писмено уведомление чрез „Български
пощи“ ЕАД, но пратката се върнала като непотърсена.
За тези свои вземания ищецът подал
заявление за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК, по което било
образувано ч. гр. д. № 642/2018 г. на РС – С.. Съдът уважил заявлението с
издаване на заповед за изпълнение, а с оглед прилагането на заповедта като
връчена при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК, съдът указал на ищеца на основание
чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК да предяви иск за установяване съществуването на
вземанията. Ищецът спазил срока по чл. 415, ал. 4 от ГПК. Това обуславя
твърденията на ищеца за правният му интерес от предявяване на исковете като
установителни.
В срока по чл. 131 от ГПК адв. Е.К., назначена от съда на основание чл. 47, ал. 6 от ГПК за
особен представител на ответницата, е представила отговор на исковата молба, в
който исковете са оспорени и е изразено становище за тяхната неоснователност.
Твърди се в отговора на исковата молба, че ищецът не е материално-правно
легитимиран като кредитор по процесните вземания поради това, че договорът за
цесия не е породил действие по отношение на ответницата и в тази връзка са
изложени доводи, че няма данни уведомлението за цесията да е достигнало до нея преди
образуване на настоящото исково производство.
На следващо място са изложени
твърдения за недействителност на договора за потребителски кредит сключен между
„П. Ф. Б.“
ООД и ответницата на основание чл. 22, вр. чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 11
от Закона за потребителския кредит (ЗПК). Направено е и възражение за нищожност
на клаузите по т. „б“, „в“, „г“ и „д“ от договора с оглед разпоредбите на чл.
19, ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК с твърдения, че таксата за услугата „Кредит у дома“
съставлява част от годишния процент на разходите въпреки, че не е посочена като
такава в договора. Поради това се изтъква, че годишният процент на разходите
многократно надвишавал петкратния размер на законната лихва по просрочени
задължения. Сочи се, че задълженията за главница, договорна възнаградителна
лихва и такси, както и периодите, за които се дължат, не са правилно определени
в исковата молба, а претенцията за лихва за забава е неоснователна.
В писмено становище, постъпило
преди откритото съдебно заседание, в което е даден ход на устните състезания,
юрк. Т. К. – пълномощник на ищеца заявява, че поддържа исковете и изразява
становище за тяхната основателност.
Пред съда ответницата се
представлява от назначения й особен представител адв. Е.К.,
която заявява, че поддържа становището по исковете, изразено с отговора на
исковата молба и в хода на устните състезания счита, че същите са неоснователни
и недоказани, поради което следва да бъдат отхвърлени.
Съдът, като прецени по свое
убеждение събраните по делото доказателства, намира за установено от фактическа и правна страна следното:
Предявени са обективно съединени положителни
установителни искове с правно основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал.
1 и чл. 86, ал. 1 от ЗЗД.
Исковете са допустими с оглед
установените от приложеното ч. гр. д. № 642/2018 г. на РС – С. обстоятелства,
че издадената в заповедното производство заповед за изпълнение е приложена като
връчена на длъжника - настоящ ответник при условията на чл. 47, ал. 5 от ГПК,
поради което на основание чл. 415, ал. 1, т. 2 от ГПК на заявителя - настоящ
ищец е указана възможността да предяви установителни искове за вземанията по
заповедта за изпълнение в едномесечен срок от съобщението и този срок е спазен.
По съществото на исковете съдът
намира следното:
Между „П.
Ф. Б.” ООД, гр. С. и
ответницата С.П.Г. валидно е възникнало облигационно
отношение, основано на сключен между тях на 17.04.2015 г. договор за потребителски
кредит № ... Те са се съгласили, че по силата на договора „П.
Ф. Б.” ООД предоставя на
ответницата потребителски кредит за лични нужди в размер 300 лв., а ответницата
е поела задължение да върне тази сума ведно с договорна лихва в размер 40,98
лв., изчислена при 29,73 % годишен лихвен процент, както и ведно с такса за
оценка на досие в размер 15 лв., на 45 равни седмични вноски, първата от която
е с падеж 24.04.2015 г. Не е спорно по делото, а и се установява от
съдържанието на чл. 27 от договора, който му придава характер и на разписка за
получаване на заемната сума от ответницата, както и от допълнителното заключение
на вещото лице Ж.Д. по съдебно-счетоводната
експертиза (ССЕ), че ответницата е получила уговорената сума от „П. Ф. Б.”
ООД в брой.
Наред с това, въз основа на
изрично направения от ответницата избор, страните по договора са се съгласили „П. Ф. Б.”
ООД да й предостави допълнителна услуга, представляваща домашна доставка на
заетата сума в брой по нейното местоживеене и седмично домашно събиране на
вноските по кредита, наричана „услуга Кредит у дома” – срещу възнаграждение в
размер 174,84 лв., уговорен при сключване на договора. Страните по договора се
съгласили и това възнаграждение също да бъде платимо от ответницата на падежите
на погасителните вноски по кредита, а именно – на 45 броя равни седмични
вноски, с което общият размер на всяка от погасителна вноска е 11,80 лв. с
изключение на последната погасителна вноска, която е в размер 11,62 лв.
Съгласно чл. 25 от договора част
в размер 30 % от общия размер на таксата, представляваща възнаграждение за
услугата „Кредит у дома”, е равна на разходите, свързани с организирането на
услугата и предоставянето на кредита в брой по местоживеенето на ответницата, а
останалата част от възнаграждението, т. е. 70 % от него, е свързана с разходите
за събиране на седмичните вноски в дома на ответницата, като в случай на
предсрочно погасяване на целия кредит това възнаграждение се намалява по
определения в тази клауза начин. В чл. 26 от договора е уговорена и възможност
ответницата да се откаже по определен ред от услугата „Кредит у дома” по всяко
време от действието на договора дори и да не е погасила предсрочно кредита.
Направените с отговора на
исковата молба възражения на особения представител на ответницата за
недействителност на договора за потребителски кредит на основание чл. 22, вр.
чл. 10, ал. 1 и чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК са неоснователни.
Документът, в който този договор
е обективиран, е приет като доказателство в заверен
от ищеца препис, а оригиналът не е приобщаван по искане на ответницата по реда
на чл. 183 от ГПК, поради което твърденията в отговора на исковата молба, че
шрифтът, на който е напечатан текстът на договора, бил по-малък от посочения в
чл. 10, ал. 1 от ЗПК, са недоказани.
На следващо място, в процесния
договор се съдържа изчерпателна информация за размера, броя, периодичността и
датите на плащане на погасителните вноски, поради което погасителен план,
разбиран като документ със специфичен графичен изглед (обичайно табличен) на
отделен хартиен носител, не е необходим и липсата му също не обосновава
нищожност на договора на основание чл. 22, вр. чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК. В
договора не са уговорени различни лихвени проценти за целите на погасяването,
напротив – изрично е посочено, че договорната лихва по кредита е фиксирана в
абсолютна сума, поради което хипотезата по чл. 11, ал. 1, т. 11 от ЗПК на
необходимо отразяване в погасителния план на разпределение на вноските между
различни неизплатени суми, е изцяло неотносима към
конкретния случай.
Неоснователни са и доводите на
особения представител на ответницата, че възнаграждението за допълнителната
услуга „Кредит у дома” се включвало в годишния процент на разходите по кредита,
който поради това надвишавал повече от пет пъти размера на законната лихва по
просрочени задължения в лева и валута и това обосновавало нищожност на клаузите
по т. „б”, „в”, „г” и „д” от договора.
Съгласно чл. 19, ал. 1 от ЗПК,
вр. § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК, разходите на потребителя за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит се включват в общия разход
по кредита за потребителя, респ. в изчислението му като годишен процент на
разходите (ГПР) по кредита, но само в случай, че сключването на договора за
услуга е задължително условие за получаването на кредита или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи или
условия (т. е. предоставянето му е свързано с други, търговски отношения между
страните, какъвто не е настоящият случай).
Видно е от съдържанието на
процесния договор за потребителски кредит, че уговорките в него за предоставяне
на допълнителна услуга „Кредит у дома” не са задължително условие за предоставянето
на кредита, а изразяват изрично и отделно съгласие за предоставяне на конкретна
услуга на ответницата, изразяваща се в домашна доставка на заетата сума в брой
по нейното местоживеене и седмично домашно събиране на вноските по кредита,
като възнаграждението за тази услуга е определено достатъчно детайлно за
отделните елементи на тази услуга. Тази допълнителна услуга касае не просто
бланкетно допустимо отклонение от диспозитивната разпоредба на чл. 68 от ЗЗД,
съгласно която мястото за изпълнение на парични задължения е местожителството
на кредитора (разбирано като населено място по постоянния му адрес или
седалището му) по време на изпълнение на задължението, а представлява конкретно
съгласие, че мястото на изпълнение както на задължението на кредитодателя да предостави
отпуснатата в кредит парична сума на кредитополучателя, така и мястото на
изпълнение на задълженията на кредитополучателя за плащане на погасителните
вноски, е точен адрес на кредитополучателя. За да организира и осъществява
изпълнението на тази услуга, кредитодателят извършва разходи, както е посочено
и в самия договор. Обстоятелството, че размерът на възнаграждението за тази
услуга е отнапред определен при сключване на договора, напълно съответства на
периодичния характер на извършване на услугата, която е свързана с
практическото осъществяване на плащанията за периодично погасяване на седмични
погасителни вноски по отпуснатия на ответницата кредит, или казано с други думи
– страните по един договор могат още при сключването му да определят общия размер
на възнаграждението за услуга, която ще се предоставя периодично за срока на
договора и да разсрочат плащането на това възнаграждение на вноски за същия
срок. В тази връзка също така следва да се прави разлика между себестойност на
услугата и възнаграждение за нея, като между тези две величини не е необходимо
да съществува знак за равенство с оглед универсалния принцип за свободата на
договаряне съгласно чл. 9 от ЗЗД. Възнаграждението е уговорено като насрещна престация за услугата „Кредит у дома”, която във вида и
обема й съгласно договора е свързана с ясно и отделно посочени разходи,
свързани с практическото извършване на плащанията, поради което съгласно чл.
19, ал. 3, т. 3 от ЗПК това възнаграждение не се включва в ГПР по кредита.
По всички изложени съображения
уговорките в договора относно предоставянето срещу възнаграждение на
допълнителната услуга „Кредит у дома” не отнасят това възнаграждение към ГПР по
кредита, поради което клаузите по букви „б”, „в”, „г” и „д” от договора не
следва да се считат нищожни на основание чл. 19, ал. 5, вр. ал. 4 от ЗПК, а и
не противоречат на закона, не го заобикалят, не противоречат на добрите нрави и
не са неравноправни по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на потребителите.
Съгласно приетото по делото и
неоспорено от страните допълнително заключение по ССЕ, общият размер на
задълженията на ответницата за главница, договорна лихва, такса за оценка на
досие и такса за услугата „Кредит у дома” е 530,82 лв. (300 лв. главница + 40,98
лв. договорна лихва + 15 лв. такса за оценка на досие + 174,84 лв. такса за
услугата „Кредит у дома”). В периода от 22.04.2015 г. до 11.01.2016 г.
ответницата е извършила плащане на сума в общ размер 204,00 лв. (17 бр. вноски
по 12 лв.), с която тези вземания са погасени частично, а неизплатеният остатък
на всяко от тях е, както следва: 192,14 лв. – главница; 16,58 лв. – договорна възнаградителна
лихва и 118,10 лв. – общ размер на дължимите такси – за оценка на досие и за
услугата „Кредит у дома”. Не се установява след 11.01.2016 г. ответницата да е
извършвала други плащания по договора, а това обстоятелство е в нейна тежест на
доказване.
С отговора на исковата молба не е
въведено твърдение „П. Ф. Б.” ООД да не е извършвало в срока на договора уговорената
с него услуга „Кредит у дома”. Доводи за неустановеност на факти относно
осъществяване на домашни посещения по местоживеене на ответницата за събиране
на дължимите от нея седмични погасителни вноски са изложени от особения й представител
едва в хода на устните състезания във връзка с твърдението за недължимост на възнаграждение за тази услуга, т. е. след
изтичане на преклузивния срок по чл. 133 от ГПК, поради което и с оглед
разпоредбата на чл. 147, т. 1 от ГПК не следва да се обсъждат от съда.
Противното би означавало съдът да се произнесе по преклудирани
възражения по фактите от значение за спорното право, с което би нарушил
диспозитивното начало в гражданския процес и правилата за разпределение на
доказателствената тежест за тези факти (каквато не е възложил изрично на ищеца за
тях поради неоспорването им в срока за отговор на исковата молба). Затова съдът
приема, че извършването на услугата „Кредит у дома“ от „П.
Ф.Б.“ ООД в срока на договора не е надлежно оспорено
и съставлява основание за заплащане на уговореното възнаграждение за тази
услуга.
Ищецът „Ф.
и.“ ЕАД се легитимира като носител на тези вземания въз основа на придобиването
им от „П. Ф.Б.” ООД по
силата на сключен между тях на 28.07.2016 г. договор за прехвърляне на
вземания.
Доводите на особения представител
на ответницата, изложени в отговора на исковата молба, че ответницата не е
уведомена за цесията, не подкрепят извод, че ищецът не притежава активна
материално-правна легитимация като кредитор по процесните вземания. Следва
категорично да се подчертае, че уведомяването на длъжника за прехвърлянето на
вземанията не е елемент от фактическия състав на договора за цесия, нито е
условие за неговата действителност и всякакви съображения за обратното пряко
противоречат на закона. Действителният смисъл на разпоредбата на чл. 99, ал. 4
от ЗЗД е, че длъжник, който е уведомен за цесията, следва от датата на
уведомяването му да изпълнява на новия кредитор, поради което след тази дата престирането на стария кредитор не го освобождава от
задължението и обратно – че длъжник, който не е уведомен за цесията, би
изпълнил надлежно, т. е. с погасителен ефект, задължението си на предишния
кредитор въпреки сключения договор за цесия. В случая е безспорно установено, че
след 11.01.2016 г., т. е. далеч преди прехвърлянето на вземанията от „П. Ф.Б.” ООД на ищеца (на
28.07.2016 г.) и до приключването на устните състезания ответницата не е
извършвала никакви плащания по договора за потребителски кредит – нито на
предишния, нито на новия кредитор. Следователно липсата на уведомяване на
ответника за извършеното прехвърляне на вземанията е без каквото и да било
правно значение по делото – не само относно възникването на вземанията на
ищеца, но и дори относно тяхното изпълнение. Да се приеме обратното, би
означавало валидността и правните последици на договора за цесия, сключен между
цедента и цесионера, да се поставят изцяло в
зависимост от поведението на длъжника, което в конкретния случай - в настоящото
производство и в предходно развилото се заповедно производство по ч. гр. д. № 642/2018
г. на РС – С. - е обусловило невъзможност длъжникът-ответник да бъде открит на
известни на страните и на съда негови адреси в България и в крайна сметка е
довело до прилагане на издадената заповед за изпълнение по чл. 410 от ГПК като
редовно връчена при фикцията на чл. 47, ал. 5 от ГПК и до представителство на
ответника в настоящото исково производство от особен представител, назначен на основание
чл. 47, ал. 6 от ГПК при предпоставките за това. Практическото прилагане на
подобен подход би придало на цесията погасителен ефект за прехвърлените
вземания както в патримониума на предишния, така и на
новия кредитор – предишният кредитор вече не се легитимира като носител на
вземанията поради това, че ги е прехвърлил, а новият кредитор не би могъл да се
легитимира като такъв само защото длъжникът не може да бъде открит, за да бъде
уведомен за цесията. Подобен погасителен ефект договорното прехвърляне на
вземанията не може да има, а и с оглед всички останали изложени по-горе
съображения липсата на уведомяване на ответника за цесията не лишава кредитора
от активна материално правна легитимация като носител на прехвърлените
вземания.
Ето защо и с оглед допълнителното
заключение по ССЕ исковете за установяване съществуването на вземанията на
ищеца срещу ответницата за сумата 192,14 лв. – неизплатена част от главница по
договор за потребителски кредит № .., сключен на 17.04.2015 г. между нея и „П. Ф. Б.”
ООД, ведно със законната лихва върху тази сума от 25.06.2018 г. – датата на подаване
на заявлението за издаване на заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 642/2018 г.
на РС – С. до окончателното й изплащане и за сумата 16,58 лв. – неизплатена част
от договорна възнаградителна лихва по договора за потребителски кредит, следва
да бъдат уважени до посочените размери на тези вземания, а за разликите над тях
до пълните им предявени размери (214,75 лв. главница и 20,01 лв. договорна
възнаградителна лихва) – отхвърлени като неоснователни.
При съобразяване с диспозитивното
начало в гражданския процес и при липса на изменение на иска за установяване
съществуването на вземане на ищеца по договора за потребителски кредит за такса
за оценка на досие и такса за услуга „Кредит у дома” този иск следва да бъде
изцяло уважен в предявения му размер от 92,06 лв. независимо от допълнителното
заключение по ССЕ, съгласно което непогасената част от това вземане е в
по-голям размер (118,10 лв.).
Посочването в исковата молба на
периоди, за които се отнасят вземанията за възнаградителна
лихва и за такси по договора за потребителски кредит е неточно, тъй като
крайният срок за погасяване на кредита е настъпил на 23.02.2016 г. (45 седмици
след сключване на договора на 17.04.2015 г.) – при липсата на твърдения от
страна на ищеца на иначе посочената в исковата молба дата 23.08.2015 г. да е
настъпила предсрочна изискуемост на вземанията. При това положение поради
непогасяване от ответницата в цялост на погасителните вноски по договора за
потребителски кредит непогасените части от възнаградителната
лихва и таксите, уговорени изначално във фиксирани размери като абсолютни суми,
остават да се дължат за целия срок на договора като глобални суми и посочването
в исковата молба на периоди, за който те се отнасят, освен некоректно, е и
излишно и не следва да се отразява в диспозитива на решението.
За периода от 24.02.2016 г. (първият
ден след крайния срок за погасяване на кредита) до подаване на заявлението за
издаване на заповед за изпълнение ответницата не е плащала погасителните вноски
по кредита. Затова от 24.02.2016 г. до крайната дата, посочена в исковата молба
(31.05.2018 г., предхождаща датата на подаване на заявлението) ответницата е
била в забава за изпълнение на неплатените погасителни вноски в общ размер
326,82 лв. и за този период тя дължи на ищеца обезщетение за забавеното им
изпълнение в размер на законната лихва за забава върху общата им сума. При
използване на автоматизирана система за изчисляване на законна лихва (https://www.calculator.bg/1/lihvi_zadaljenia.html) и без на съда да са необходими
специални знания в тази насока, се установява, че общият размер на законната
лихва за забава върху посочената сума за този период е 75,17 лв. В съответствие
с диспозитивното начало в гражданския процес и при липса на изменение и на този
иск, същият следва да бъде изцяло уважен в по-малкия му предявен размер – 13,35
лв., представляващ обезщетение за забавено изпълнение на задълженията на
ответницата по договора за потребителски кредит за периода от 24.02.2016 г. до
31.05.2018 г. и да бъде отхвърлен в частта му относно периода от 08.08.2015 г.
до 23.02.2016 г., за който се претендира съществуването на такова вземане.
По разноските:
С оглед направеното от ищеца
искане и предвид изхода на делото, както и в съответствие с т. 12 от
съобразителната част и диспозитива на ТР № 4/2013 г. от 18.06.2014 г. на ОСГТК
на ВКС, в настоящото производство съдът следва да се произнесе за дължимостта на разноските, направени и в заповедното
производство. Затова ответницата следва да бъде осъдена да заплати на ищеца
общо сумата 659,58 лв. за разноски в заповедното производство по ч. гр. д. № 642/2018
г. по описа на РС – С. и в настоящото исково производство.
От тази сума 75 лв. са разноски в
заповедното производство по ч. гр. д. № 642/2018 г. на РС – С., от които 25 лв.
са за внесена държавна такса за разглеждане на заявлението и 50 лв. са за юрисконсултско
възнаграждение. С оглед изхода на делото ответницата дължи на ищеца и разноски
в исковото производство в размер 584,58 лв., от които 161,53 лв. – част от
довнесена държавна такса в исковото производство, съразмерна с уважената част
от исковете; 100 лв. – юрисконсултско възнаграждение в минимален размер
съгласно чл. 25, ал. 1 от Наредбата за заплащане на правната помощ; 184,60 лв. –
част от внесено от ищеца възнаграждение за особен представител на ответницата,
съразмерна с уважените искове и 138,45 лв. – част от внесен депозит за
възнаграждение на вещо лице по съдебно-счетоводната експертиза, съразмерна с уважената
част от исковете. Искането на ищеца за присъждане на разноски за юрисконсултско
възнаграждение за процесуално представителство в исковото производство за
разликата над 100 лв. до 150 лв. е неоснователно с оглед ниската стойност на
материалния интерес, но съдът не дължи отхвърлянето му в тази му част с изричен
диспозитив.
Воден от гореизложеното, съдът
РЕШИ:
ПРИЗНАВА ЗА УСТАНОВЕНО, на основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, съществуването на вземания на „Ф. и.” ЕАД, ЕИК
…, със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Х. И.” №
.., ет. ., срещу С.П.Г., ЕГН **********, с постоянен и
настоящ адрес ***, придобити на основание договор за
прехвърляне на вземания, сключен на 28.07.2016 г. между „П.
Ф. Б. ООД и „Ф. и.“ ЕАД, а именно: за сумата 192,14 лв.,
представляваща неплатена част от дължима на основание 79, ал. 1 от ЗЗД главница
по договор за потребителски кредит *********/17.04.2015 г., сключен между „П. Ф. Б.“
ООД и С.П.Г., ведно със законната лихва върху тази
сума от 25.06.2018 г. – датата на подаване на заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по ч. гр. д. № 642/2018 г. на РС – С. до окончателното й
изплащане; за сумата 16,58 лв., представляваща неплатена част от дължима
на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД договорна възнаградителна
лихва по договора за потребителски кредит; за сумата 92,06 лв.,
представляваща неплатена част от дължими на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД
такса за оценка на досие и такса за услугата „Кредит у дома“ по договора за
потребителски кредит, както и за сумата 13,35 лв., представляваща обезщетение
за забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит,
дължимо на основание чл. 86, ал. 1 от ЗЗД в размер на законната лихва върху тях
за периода от 24.02.2016 г. до 31.05.2018 г., като ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ф. и.” ЕАД
срещу С.П.Г.: иск с правно основание чл. 422, ал. 1
от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване съществуването на свое вземане
за главница по договор за потребителски кредит *********/17.04.2015 г., сключен
между „П. Ф. Б.“ ООД и С.П.Г. – В ЧАСТТА МУ за
разликата над 192,14 лв. до пълния предявен размер от 214,75 лв.; иск с правно
основание чл. 422, ал. 1 от ГПК, вр. чл. 79, ал. 1 от ЗЗД за установяване
съществуването на свое вземане за договорна възнаградителна
лихва по договора за потребителски кредит – В ЧАСТТА МУ за разликата над 16,58
лв. до пълния предявен размер от 20,01 лв. и иск с правно основание чл. 422,
ал. 1 от ГПК, вр. чл. 86, ал. 1 от ЗЗД – В ЧАСТТА МУ за период на обезщетението
за забавено изпълнение на задълженията по договора за потребителски кредит от 08.08.2015 г. до 23.02.2016 г. включително.
ОСЪЖДА С.П.Г., ЕГН **********, с постоянен и настоящ адрес ***, да заплати на „Ф. и.” ЕАД,
ЕИК .., със седалище и адрес на управление гр. С., ул. „Х. И.” № .., ет. .., сумата 659,58 лв.
за разноски, от която 75,00 лв. са разноски в заповедното производство по ч.
гр. д. № 642/2018 г. по описа на РС – С., а 584,58 лв. са разноски в настоящото
исково производство.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с въззивна жалба пред С. окръжен съд в двуседмичен срок от
връчването на препис.
РАЙОНЕН СЪДИЯ: