РЕШЕНИЕ
№ 4316
гр. София, 13.03.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 50 СЪСТАВ, в публично заседание на
трети февруари през две хиляди двадесет и пета година в следния състав:
Председател:ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.А
при участието на секретаря ЛИЛЯНА ЛЮБ. АНДОНОВА
като разгледа докладваното от ДЕСИСЛАВА ИВ. Т.А Гражданско дело №
20241110147007 по описа за 2024 година
Производството е по реда на чл. 124, ал. 1 от ГПК.
Предявени са искове по чл. 26, ал. 1, под евентуалност по чл. 26, ал. 4, вр.
ал. 1 от ЗЗД, и чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД от С. Т. С. срещу „С.к.“ ООД за
прогласяване нищожност на Договор за потребителски кредит №
805652/30.01.2023 г., под евентуалност на клаузата на чл. 11 по Договор за
потребителски кредит № 805652/30.01.2023 г., и за заплащане на сумата 145,41
лева (след допуснато изменение на иска по реда на чл. 214 от ГПК),
представляваща недължимо платена сума по Договор за потребителски кредит
№ 805652/30.01.2023 г., ведно със законна лихва от подаване на искова молба до
окончателното й изплащане.
В искова молба са изложени фактически твърдения, че страните по спора
са сключили договора за заем, а с чл. 11 е предвидено за ответника неустоечно
вземане за сумата 145,41 лв. за недадено обезпечение по реда на чл. 5.1 от
договора. Ищецът твърди, че клаузата е нищожна и неравноправна поради
заобикаляне на закона, противоречието й с добрите нрави, с чл. 19, ал. 4 от ЗПК,
чл. 143, т.5 и т. 19 от ЗЗП, чл. 146, ал.1 от ЗЗП, във вр. чл. 24 от ЗПК, и не е
индивидуално уговорена; по твърдение, че неустойката е разход по кредита е
нарушен чл. 11, ал.1, т. 10 от ЗПК, тъй като в договора не е обявен
действителния размер на общия разход по кредита, във връзка с което настоява,
че е недействително цялото съглашение.
Ответникът, получил препис от искова молба, с приложения, на
02.09.2024 г., в законоустановения срок е подал отговор на искова молба.
Оспорва исковете по допустимост, като предявени при условията на злоупотреба
с процесуални права по чл. 3 от ГПК във връзка със сключени между страните
договори за кредит, с оспорване на идентични клаузи, с цел да се кумулират
съдебни разноски, които настоява да се пресъдят са водене на едно дело. Прави
искане по чл. 213 от ГПК за съединяване с по-рано образувано от ищеца гр. дело
1
по описа на СРС. Оспорва исковете по същество по съображения, че договорът
за кредит е действителен и са спазени изискванията за обявяване и размера на
ГПР. Твърди, че ищецът е сключил всеки договор при информиран избор за
неговите условия, а всички оспорени клаузи са индивидуално уговорени, за
което свидетелстват извършените действия при и по повод сключване на
договора и наличието на трайни отношение между страните. Неусточената
клауза не е част от основните престации по договора и нейната недействителност
не води до такава на цялото заемно съглашение. Неустойката е уговорена при
условията на договорна свобода. Обстоятелствата, при които се начислява
настъпват след сключване на договора, поради което е изначално невъзможно да
се включи в ГПР. Оспорва, че вземането за неустойка трябва да се обяви като
общ разход по кредита, тъй като такъв разход не е този, дължим от потребителя
при неизпълнение на задълженията му по договора. Позовава се на правото по
чл. 11, т. 18 от ЗПК, както и че е компесаторна, и доводите на ищеца за нарушен
чл. 33, ал. 1 от ЗПК за неотносими. Ответникът оспорва осъдителния иск поради
наличие на основание за имуществено разместване.
Съдът, като обсъди въведените в процеса факти с оглед на събраните по
делото доказателства и поддържани доводи, преценени при условията на чл. 235,
ал. 2 от ГПК, по свое убеждение намира за установено от фактическа и правна
страна следното:
На основание чл. 146, ал. 1, т. 3-4 от ГПК, прието е за безспорно и
ненуждаещо се от доказване, че страните по спора С. Т. С., като
кредитополучател, и „С.к.“ ООД, като кредитор, са сключили Договор за
потребителски кредит № 805652/30.01.2023 г., както и че в изпълнение на чл. 11
от договора ищецът е заплатил на ответника исковата сума от 145,41 лв.
Изяснява се, че между страните е породено облигационно правоотношение,
възникнало от договор за потребителски кредит по смисъла на чл. 9 от ЗПК, вр.
чл. 240, ал. 1 от ЗЗД. Съгласно този договор, ответното дружество предава на
ищеца заемните средства от 500 лв. (арг. от чл. 4, ал. 1 от договора), а последният
се задължил да ги върне, ведно с договорна лихва, на 11 бр. седмични вноски, от
които 1 от 3,89 лв. и 10 по 52,17 лв., с дата на първо плащане 06.02.2023 г. и
последна падежна дата – 17.04.2023 г., с фиксиран лихвен процент от 40,05 % и
годишен процент на разходите от 49,93 %, с обявена обща сума за плащане по
кредита 525,59 лв. Според погасителния план в тази сума се включва главница и
редовна лихва. Там е предвиден и вариант на месечна вноска при начисляване на
неустойка, дължима при непредоставяне на поне едно от обезпеченията по чл. 5
от договора - предварително обособена сума и платима разсрочено с месечната
вноска на обща стойност 145,41 лв. В тази връзка се установява от чл. 3, т. 9, че
договорът е сключен с „обезпечение: поръчител или банкова гаранция – по избор
на кредитополучателя“. Съгласно чл. 5, ал. 2 от договора обезпечението се
предоставя в срок до три дни от сключването на договора, а при неизпълнение се
начислява неустойката по чл. 11, ал. 1. Видно от чл. 5, ал. 1, от договора, от
кредитополучателя се изисква безусловна банкова гаранция, издадена от
лицензирана в БНБ търговска банка, за период от сключване на договора за
кредит до изтичане на 6 месеца след падежа на последната редовна вноска по
погасяване на кредита и обезпечаваща задължение в размер на два пъти общата
сума за плащане по договора за кредит, включваща договорената главница и
лихва; или поръчителство на едно или две физически лица, които отговарят
кумулативно на следните условия: един поръчител - осигурителният доход
следва да е в размер на не по-малко от 7 пъти размера на минималната работна
заплата за страната; при двама поръчители, размерът на осигурителния доход на
всеки един от тях следва да е в размер на не по-малко от 4 пъти минималната
работна заплата за страната, и да не е/са поръчител/и по други договори за
кредит, сключен/и с кредитора, да не е/са кредитополучател/и по договори за
2
кредит, сключени със кредитора, по които е налице неизпълнение; да нямат
кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен”, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно
справочните данни на ЦКР към БНБ; да представят служебна бележка от
работодателя си или друг съответен документ, удостоверяващ размера на
получавания от тях доход.
Съгласно чл. 16 от ЗПК, задължение на кредитора е преди да предостави
заемните средства да извърши за своя сметка оценка на кредитоспособността на
потребителя. Съдът намира, че уговорената неустойка по чл. 11 от договора
произтича от неравноправна, съгласно чл. 143 от ЗЗП, поради което и нищожна
клауза, вкл. на осн. чл. 21, ал. 1 от ЗПК. Уговорката е във вреда на потребителя;
не отговаря на изискването за добросъвестност и води до значително
неравновесие между правата и задълженията на търговеца и потребителя. Това е
така, тъй като кредиторът прехвърля своята отговорност за дължимата
професионална грижа по чл. 16 от ЗПК на потребителя. Неустойката обезпечава
не изпълнението на длъжника, а преддоговорно задължение на кредитора за
правилната преценка за кредитиране, и реално не обезщетява вреди от
противоправно и виновно поведение на длъжника. Поради това се касае за
прикрита възнаградителна лихва, доколкото се увеличава цената за ползване на
заемните средства. Потребителят е задължен в необосновано кратък срок да
осигури обезпечение, което да отговаря на многобройни условия, изпълнението
на които икономическите и социални фактори изискват време и съдействие от
държавни и частни организации, което прави обективно невъзможно спазването
му. Освен това, неустойката е в размер необосновано висок, с оглед стойността
на главницата по договора, поради което противоречи на чл. 143,т.5 от ЗЗП.
Клаузата е част от типизиран и предварително изготвен текст, при което и на
основание чл. 146, ал.1 от ЗЗП като неравноправна е недействителна. Съгласно
чл. 21, ал. 1 от ЗПК, всяка уговорка в договор за потребителски кредит, имаща за
цел или резултат заобикаляне изискванията на с.з. е нищожна.
На основание чл. 22 от ЗПК, когато не са спазени изискванията на чл. 10,
ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 – 9 от с.з., договорът за
потребителски кредит е недействителен.
Според чл. 11, ал. 1, т. 9 и т. 10 от ЗПК, договорът трябва да съдържа, а по
арг. от чл. 145, ал. 2 от ЗЗП, клауза - ясна и разбираема за приложимия лихвения
процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или референтен
лихвен процент, който е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент; ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази
информация се предоставя за всички приложими лихвени проценти; както и
годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима от
потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за кредит, като
се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
Съобразно правилото на чл. 20 от ЗЗД, при тълкуването на договорите
трябва да се търси действителната обща воля на страните. Отделните уговорки
трябва да се тълкуват, във връзка едни с други и всяка една да се схваща в
смисъла, който произтича от целия договор, с оглед целта на договора, обичаите
в практиката и добросъвестността. На тълкуване подлежат неясните, непълни и
неточни уговорки в договора, които поради недостатъците си пораждат съмнение
относно действителното съдържание на постигнатото при сключване на договора
общо съгласие. Целта е да се изясни действителната, а не предполагаемата воля
на договарящите и да не се подменя формираната и обективирана в договора. За
това съдът не е властен да допълва или изменя волята на страните, особено що се
3
касае за основен елемент от съдържанието на договора. Основните престации по
договора за кредит се състоят в това, че кредитодателят се задължава основно да
предостави на разположение на кредитополучателя определена парична сума, а
последният от своя страна основно се задължава да възстанови същата, поначало
с лихви.
По арг. § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, общи разходи по кредита за потребителя
обхваща всички разходи, включително лихви, комисиони, такси и всякакви други
видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за
кредит и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните такси.
Съгласно тази разпоредба посочените разходи включват и разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, ако сключването на
договор за услугата е задължително условие за получаване на кредита или
получаването му при предлаганите условия. Дали действително става въпрос за
допълнителни услуги, а не за конструкция, предназначена да прикрие
действителните разходи по този кредит, е въпрос на конкретен анализ и
преценка на условията по повод и при които е сключен договора за кредит.
Според Решение от 21.03.2024 г. по д. № C‑714/22 на СЕС, проверката не може
да се основе единствено на обстоятелството, че допълнителните услуги са били
поискани свободно при сключването на този договор; а да се вземе предвид
всички разпоредби на договора за кредит и неговите общи условия, както и
правния контекст и фактическите обстоятелства, в които се вписва този договор,
за да установи дали сключването му е обусловено от закупуването на
съответните допълнителни услуги, или е станало задължително по силата на тези
разпоредби и общи условия, или при предлаганите условия, и дали в
действителност с договорна конструкция не се цели възнаграждението за заетата
сума да бъде отчасти изведено извън рамките на договора посредством уговорки
относно тези допълнителни услуги, така че то да не се съдържа изцяло в
посочения договор и следователно да не попада в обхвата нито на понятието
„общи разходи по кредита за потребителя“, нито на понятието „ГПР“; и по този
начин да се заобиколи закона – чл.19,ал.5 от ЗПК. Прието е, ако в договора за
потребителски кредит не е посочен ГПР, в контекста на българското
законодателство - включващ всички предвидени разходи по § 1, т. 1 от ДР на
ЗПК, договорът се счита за освободен от лихви и разноски, съответно води до
неговата нищожност и връщане от страна на потребителя само на
предоставената в заем главница, на основание чл. 22, във вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от
ЗПК. В конкретния случай съдът приема, че кредитният продукт е предоставен
при предварително изготвен договор, с бланково съдържание, без реален избор
за потребителя относно уговорката за неустойка и това ясно проличава от чл. 3,
т. 9 от договора, с която клауза се дава формално „избор“ на потребителя какво
да е обезпечението по договора. Това се потвърждава от обстоятелството, че
неустойката към датата на сключване на договора се начислява автоматично,
предвид че кредиторът я счита за част от дълга на длъжника, като включена в
погасителната вноска, и че независимо от упражнения избор дължи неустойка
при неизпълнение. Уговорената в договора престация на потребителя, чието
основание е с цел да получи или да продължи да ползва заемните средства, и
предвид обстоятелствата при които се начислява, следва да се приеме, че
наречена „неустойка“, касае плащане на скрито възнаграждение на кредитора за
времето, през което е лишен от паричния си ресурс. От заключението на ССчЕ се
установява, че ГПР е в размер на 160,04 % при отчитане при неговотото
определяне и на неустойката за непредоставяне на обезпечение по чл. 11 от
договора в размер на 145,41 лв., или 14,01 пъти по-висок от законната лихва в
размер на 11,42 % към датата на сключване на договора, което е в пряко
противоречие с разпоредбата на чл. 19, ал. 4 от ЗПК, според която годишният
процент на разходите не може да бъде по-висок от пет пъти размера на законната
4
лихва по просрочени задължения в левове и във валута, определена с
постановление на Министерския съвет на Република България. Договорът само
формално покрива изискването за посочване на ГПР, но реалната му стойност не
съответства на заявеното от кредитора, което се установи и от заключението на
ССчЕ, неоспорено от страните и преценено от съда по реда на чл. 202 от ГПК.
Годишният процент на разходите е част от същественото съдържание на
договора за потребителски кредит, въведено от законодателя с оглед
необходимостта за потребителя да съществува яснота относно крайната цена на
договора и икономическите последици от него, за да може да съпоставя
отделните кредитни продукти и да направи своя информиран избор. След като в
договора не е посочен ГПР при съобразяване на всички участващи при
формирането му елементи, което води до неяснота за потребителя относно
неговия размер, не може да се приеме, че е спазена нормата на чл. 11, ал. 1, т. 10
ЗПК, което влече нищожност на целия договор на осн. чл. 22 от ЗПК.
Изложеното налага извод, че разходите по кредита не са незначителни, в т.ч.
формално обявения ГПР е близък до законоустановения максимум, и не е
приложима разпоредбата чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК, съгласно която разпоредбите на
закона не се прилагат за договори за кредит със срок за погасяване на
задължението до три месеца и при които се дължат незначителни разходи. Това е
така, тъй като в конкретния случай тези две кумулативни условия не са налице,
макар срокът по договора да е по-малко от три месеца. Съдът счита, че по
смисъл на чл. 4, ал. 1, т. 6 от ЗПК незначителен разход по кредита е преди всичко
общият разход по креда по смисъла на § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, а лексикалното
тълкуване на закона дава основание да се приеме, че общият разход по кредита в
тази хипотеза е в размер несъществен, твърде нисък. В случая разходите по
кредита за договорна лихва и неустойка за недадено обезпечение надхвърлят 10
% от заемната сума, който критерий съдът приема за релевантен.
Икономическият модел на ответника се изразява в отпускане на заем за малка
сума с връщане за кратък период, но с извличане на печалба не само от лихвите,
но и от нелихвения разход кредита, каквото правно и икономическо естество има
уговорката за неустойка. Следва да се отчита дали за услугите, предоставени
като насрещна престация за извънлихвените разходи, може разумно да се
приеме, че попадат сред престациите, извършени в рамките на сключването или
управлението на този договор, или дали сумите, за които е задължен
потребителят като такси и неустойки предварително уговорени, се явяват явно
непропорционални спрямо заетата сума. При това положение главният
установителен иск се явява основателен. Предвид уважаването на главния иск,
съдът не дължи произнасяне по предявения под евентуалност иск за
прогласяване на нищожност на клаузата на чл. 11 от договора.
За да възникне правото на парично вземане по иск по чл. 55, ал. 1, пр. I от
ЗЗД необходимо е да се установи, че 1/ процесната сума е излязла от
патримониума на ищеца; 2/ тя е постъпила в имуществения комплекс на
ответника; и 3/ това разместване на блага от имуществото на ищеца в
патримониума на ответника е без правно основание/ не е бил налице годен
юридически факт/. В доказателствена тежест на ищеца е да установи, че
ответникът е получил процесната сума при условията на така посочения договор.
Не се спори по делото, че ищецът е заплатил на ответника сумата 145,41 лв.,
която е начислена от кредитора по нищожна клауза. При условията на чл. 146, ал.
2 от ГПК съдът указа на ответника да установи, че за него съществува правно
основание да задържи полученото; евентуално, че го е върнал, за което не
представи доказателства до края на съдебно дирене. Съгласно чл. 34 от ЗЗД,
когато договорът бъде признат за нищожен или бъде унищожен, всяка от
страните трябва да върне на другата страна всичко, което е получила от нея. Този
дава основание на съда да приеме осъдителната претенция за изцяло
5
основателна поради наличието на неоснователно имуществено разместване.
Търсеното парично задължение е дължимо и изискуемо и като законна
последица от това се дължи поисканата законна мораторна лихва. Едва с
увеличението на иска цялото вземане става предмет на спора и от момента на
молбата по чл. 214, ал. 1 ГПК е налице искане за присъждане на законната лихва
върху увеличената част – решение № 60141/25.11.2021 г. по т. д. № 2022/2020 г.
по описа на ВКС, I т. о. Ето защо законната лихва върху първоначално
предявения размер от 5,00 лв. следва да бъде присъдена от 07.08.2024 г. – датата
на депозиране на исковата молба до окончателното плащане, а върху разликата
над 5,00 лв. до пълния размер от 145,41 лв. (или за сумата 140,41 лв.) – от
подаването на молбата по чл. 214 ГПК – 14.11.2024 г. до окончателното плащане.
При този изход на спора, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, ответникът
трябва да възстанови на ищеца деловодните разноски за сумата 300,00 лв. –
платени държавна такса и възнаграждение на вещо лице. Процесуалният
представител на ищеца претендира адвокатско възнаграждение за оказана
безплатна правна помощ, на осн. чл. 38, ал. 1, т. 2 от ЗА. Определянето на
размера на възнаграждението на процесуалните представители в процеса следва
да се ръководи от принципа на равностойност, така че двете групи
пълномощници, осъществяващи процесуални представителство срещу
възнаграждение, с оглед липсата на други критерии за различно оценяване на
техния труд, да са равнопоставени. За да приложи този принцип, съдът следва да
изходи и от обема на извършените процесуални действия. С Решение на СЕС
(втори състав) от 25.01.2024 г. по дело С-438/22 г. , т.1 е прието, че член 101,
параграф 1 ДФЕС във връзка с член 4, параграф 3 ДЕС трябва да се тълкува в
смисъл, че ако установи, че наредба, която определя минималните размери на
адвокатските възнаграждения и на която е придаден задължителен характер с
национална правна уредба, противоречи на посочения член 101, параграф 1,
националният съд е длъжен да откаже да приложи тази национална правна
уредба по отношение на страната, осъдена да заплати съдебните разноски за
адвокатско възнаграждение, включително когато тази страна не е подписала
никакъв договор за адвокатски услуги и адвокатско възнаграждение. Предвид
това съдът не е обвързан от същата НМРАВ, тъй като има право да определя
размера на възнаграждението, в хипотезите, в които законът му възлага това (в
т.ч. чл. 38 от ЗАдв). Съдът счита, че така ангажираните от ответника
доказателства за оборване наличието на материална затрудненост на ищеца, не
са достатъчни да се направи еднозначен извод, че към датата на сключване на
договора за правна помощ, респ. подписване на пълномощното за адвокат, респ.
не по-рано от подаване на искова молба, имущественото състояние на ищеца не
е в такава степен утежнено, че да е пречка плащането на правната помощ,
напротив, същите потвърждават това. Както твърди и самият ответник, ищецът
има заведени и други дела в СРС, свързани с договори за кредит, което показва
системно наличие на задължения по такъв тип сделки. При служебна справка
съдът констатира, че ищецът е завел срещу „С.к.“ ООД гр. д. № 24735/2024 г. и
гр.д. № 62239/2024 г. по описа на СРС, по които процесуалният представител е
този в настоящото производство, както и че защитата е идентична на
настоящата, видно от съдържанието на искова молба по гр. д. № 24735/2024 г. и
гр.д. № 62239/2024 г., с разлика, че касаят друг договор за кредит, но при
еднакви правни съображения по оспорените клаузи, и приложените пълномощно
и договор за правна помощ. Тъй като посочените дела не са обявени за решаване,
то съдът за настоящия спор следва да определи дължимото възнаграждение на
адвоката, а в преценка на съда, разглеждащ гр. д. № 24735/2024 г. и гр.д. №
62239/2024 г., СРС, в т.ч. спора за съдебните разноски, е да определи колко и
какви усилия са положени от адвоката, при така установените по-горе
обстоятелства, и дължи ли се възнаграждение по чл. 38, ал. 2 от ЗА. Съобразно
6
защитавания материален интерес, очакваните процесуални действия, които е
било необходимо да се извършат от адвоката по делото, с оглед на фактическата
и правна сложност на спора, без явяване в съдебно заседание, съдът приема, че
необходима и разумна разноска за адвокат в конкретния случай е сумата 400 лв.
с ДДС, която следва да се присъди на Е.а.д. „Д. М.“, представлявано от адв. Д. М.
М..
Мотивиран от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожност по предявения от С. Т. С., с ЕГН:**********,
с адрес: **********, срещу „С.к.“ ООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес
на управление: **********, иск по чл. 26, ал. 1 от ЗЗД, вр.чл. 22 от ЗПК, на
Договор за потребителски кредит № 805652/30.01.2023 г.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: **********, да заплати на С. Т. С., с ЕГН:**********, с адрес:
**********, на основание чл. 55, ал. 1, пр. I от ЗЗД, сумата от 145,41 лева,
представляваща недължимо платена неустойка по чл. 11, във връзка с чл. 5 от
Договор за потребителски кредит № 805652/30.01.2023 г., ведно със законна
лихва върху сумата 5,00 лв., представляваща първоначално предявения размер на
иска, считано от датата на подаване на искова молба – 07.08.2024 г. до
окончателното й плащане, а върху разликата над 5,00 лв. до пълния размер от
145,41 лв. или върху сумата 140,41 лв., считано от датата на подаване на молбата
по чл. 214, ал. 1 от ГПК – 14.11.2024 г., до окончателното й плащане.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: **********, да заплати на С. Т. С., с ЕГН:**********, с адрес:
**********, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, сумата 300,00 лева – разноски по
делото.
ОСЪЖДА „С.к.“ ООД, с ЕИК:**********, със седалище и адрес на
управление: **********, да заплати на Е.а.д. „Д. М.“, Булстат:**********, адрес:
********, представлявано от адв. Д. М. М., на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК, вр.
чл. 38, ал. 2, вр. ал.1, т. 2 от ЗА, сумата 400,00 лева – адвокатско възнаграждение
за оказана безплатна правна помощ.
Присъдените суми могат да бъдат заплатени от „С.к.“ ООД по банкова
сметка: IBAN:**********; BIC:**********, с титуляр адв. Д. М..
Решението може да се обжалва пред Софийски градски съд в двуседмичен
срок от връчването на страните.
Препис от решението да се връчи на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7