№ 1422
гр. София, 31.01.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 27 СЪСТАВ, в публично заседание на
пети януари през две хиляди двадесет и трета година в следния състав:
Председател:ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ
при участието на секретаря ВАЛЕРИЯ Й. ДИМИТРОВА
като разгледа докладваното от ДИМИТЪР К. ДЕМИРЕВ Гражданско дело №
20221110115236 по описа за 2022 година
Производството е по реда на чл.124 ГПК.
Ищецът Х. Т. М. е предявил осъдителен иск с правно основание чл.55, ал. 1, пр. 1
ЗЗД срещу ответника „С.К.“ ООД, с искане за осъждане на ответника да заплати
сумата от 375.45лева, представляваща недължимо платена сума от ищеца на основание
противоречащи на закона клаузи по договор за паричен заем № 247242/18.12.2018 г.,
ведно със законната лихва от датата на подаване на исковата молба – 23.03.2022г. до
окончателното плащане. С протоколно определение от 05.01.2023г. съдът е допуснал
увеличение на размера на иска по чл.214 ГПК за сумата от 392.20лв.
Ищецът твърди, че между страните имало сключен договор за паричен заем №
247242/18.12.2018 г., по силата на който ответникът е предоставил на ищеца заем в
размер на 1000 лева, при фиксиран годишен лихвен процент от 40.05 % и размер на
годишния процент на разходите от 49 %, като ответникът се задължил да върне
предоставената му сума при разсрочени периодични вноски. Поддържа се, че в
договора било предвидено и задължение за предоставяне на обезпечение, при
неизпълнението на което, съгласно клаузите на договора, за ищеца възниквало и
задължение да заплати неустойка. Излагат се твърдения, че ищецът върнал получената
по договора за заем сума в размер на 1000 лева и е надплатил сума в претендирания
размер, която му била начислена въз основа на нищожни и неравноправни клаузи за
лихва и за договорно обезпечение. Счита, че договорът бил нищожен на основание чл.
22 ЗПК вр. чл. 26, ал. 1 ЗЗД, тъй като противоречал на законоустановените
императивни правила. Договорът за паричен заем бил нищожен и на основание чл. 10,
ал. 1 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не била спазена предвидената от закона форма, не бил
1
написан на ясен и разбираем начин, било нарушено изискването всички елементи на
договора да се представят с еднакъв по вид, формат и размер шрифт – не по-малък от
12, в два екземпляра – по един за всяка от страните по договора. Излага довод, че
договорът за заем бил нищожен на чл. 11, ал. 1, т. 10 вр. чл. 22 ЗПК, тъй като не бил
налице съществен елемент като годишният процент на разходите /ГПР/ по заема.
Твърди, че липсата на ясно разписана методика на формиране на ГПР по заема, а
именно - кои компоненти точно са включени в него и как се формира посоченият в
договора ГПР от 49 %, било в пряко противоречие с императивните изисквания на чл.
19, ал. 1 вр. чл. 10, ал. 2 и чл. 10а, ал. 2 и 4 от ЗПК. Поддържа, че в договора за заем
бил налице грешно посочен размер на ГПР, а действителният такъв от в размер на
161%, който бил над максимално уговорения праг на ГПР. Така формулираните клаузи
водели до пълна нищожност на процесния договор за заем и на основание чл. 26, ал. 2,
пр. 1 ЗЗД поради невъзможен предмет и на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави. С оглед изложеното се поддържа, че за ищеца е било
налице единствено задължение да върне на ответника предоставената от него сума в
размер на 1000 лева, а с надплатената над този размер сума от 375.45 лева ответното
дружество се е обогатило, тъй като процесната сума му е заплатена без основание.
Моли се искът да бъде уважен, като в полза на ищеца бъдат присъдени и сторените по
делото разноски.
В срока по чл.131 ГПК е постъпил отговор на исковата молба от ответника „С.К.“
ООД, в който не оспорва, че между страните е сключен процесния договор за заем, по
силата на който дружеството е предоставило заем в размер на 1000 лв., която е
следвало да бъде върната, ведно с уговорената възнаградителна лихва. Оспорва
предявения иск като неоснователен. Поддържа се, че не са налице основания да се
приеме, че сключения между страните договор е нищожен, тъй като е спазено изцяло
изискването за форма – договорът бил в писмена форма, бил насипан по ясен и
разбираем начин, при използване на шрифт не по-малък от 12. Оспорва в договора да
са налице нищожни и неравноправни клаузи, като се подчертава, че сключеният между
страните договор е изцяло валиден. Сочи се, че в договора бил изрично посочен
размерът на ГПР, като не бил ясен начинът, по който ищецът е изчислил сочения
процент на ГПР в исковата молба, а посочената в договора неустойка не се взема
предвид при изчисляване на ГПР и уговореният лихвен процент отговарял на
законовите изисквания, като е съобразено и императивното изискване относно размера
на годишния процент на разходите. Твърди се и че не налице изрично посочване в чл.
28, т. 5 от Общите условия на правото на отказ и срокът, в който същото може да бъде
упражнено. Не била налице сключване на процесния договор при крайна нужда и явно
неизгодни условия. Моли предявеният иск да бъда отхвърлен. Претендират се
сторените по делото разноски.
2
Софийски районен съд, след като взе предвид становищата на страните и
ангажираните по делото доказателства, преценени поотделно и в тяхната
съвкупност, намери за установено следното от фактическа страна:
С приетия за окончателен доклад по делото е отделено за безспорно между
страните, че на 18.12.2018 г. е сключен договор за паричен заем № 247242, по силата
на който ответното дружество, в качеството на заемодател, е предоставило на ищеца, в
качеството на заемополучател, заем в размер на 1000 лева. Същото се установява и от
приетия по делото договор за паричен заем кредитрект № 247242, сключен
на18.12.2018г. се установява, че ответникът, в качеството на заемодател, е предоставил
на ищеца, в качеството на заемател, потребителски кредит с параметри: 1000лв.
главница, платим на 5 вноски, с фиксиран годишен лихвен процент от 40.05%, посочен
ГРП в размер на 48.25% с дата на първо плащане 18.01.2019г. и дата на последно
плащане 20.05.2019г. с обща сума за плащане 1118.18лв., включваща 1000лв. главница
и 118.18лв. лихва, като към описания погасителен план е включена „неустойка“ към
всяка вноска с общ размер 591.82лв., като по-надолу в чл.6 от договора „други
условия“ е описано, че съгласно чл.6.1. заемателят се задължавал в срок от 3 дни,
считано от усвояване на сумата, да предостави обезпечение, по начина и реда, и
отговарящо на условията по чл.33, ал.1 от Общите условия: поръчител или банкова
гаранция, като при неизпълнение съгласно чл.6.2. заемателят дължал неустойка в
размер на 591.82лв., която се начислявала автоматично, като с подписване на договора
заемателят се считал уведомен за нейното начисляване, като начислената неустойка се
заплащала разсрочено съгласно включения в договора погасителен план. В чл.33 от
общите условия (л.37 и 37) било предвидено, че когато било предвидено за съответния
продукт, за обезпечаване изпълнението на договора за заем, при сключване на
индивидуалния договор страните можели да уговорят предоставянето на някоя от
следните обезпечения, като са описани в чл.33, ал.1, т.1 – поръчителство на едно или
две физически лица, които отговарят кумулативно на описани условия (имат
осигурителен доход общо в размер на най-малко 7 пъти размера на МРЗ за страната и
др.) или т.2 – безусловна банкова гаранция, издадена от лицензирана в БНБ търговска
банка, като съгласно чл.33, ал.2 – заемодателят си запазвал правото еднолично и без да
се мотивира да прецени дали предложеното му обезпечение било годно да обезпечи
заема и да откаже сключване на договор за заем, докато не бъде предоставено искано
обезпечение или да откаже сключване на договор за заем при непредставяне на
исканото обезпечение. Приета по делото е разписка от 18.12.2018г., съгласно която
С.К. ООД е отпуснало на ищеца сумата от 1000лв. с основание договор 247242.
Съгласно заключение на вещото лице по допуснатата и приета по делото ССчЕ,
което съдът кредитира като обективно и компетентно изготвено, се установява, че
ищецът е платил към ответника сума в общ размер на 1392,20лв., с която сума били
погасени 1000лв. главница, 46.22лв. договорна лихва, 335.98лв. неустойка и 10лв.
такса. Вещото лице е дало заключение, че ако неустойката бъде включена при
изчисление на ГПР, то стойността нараства на 888.07%, съответно ако неустойката
бъде включена при изчисление на ГПР вземайки предвид действително платените по
договора суми и периода, в който са изплатени, то ГПР нараствало на 1461.16%, а ако
неустойката не се включвала при изчисление на ГПР, то същият бил в размер на
46.76%
Приета по делото е и справка от системата на Изипей АД, удостоверяващи
3
извършени плащания в периода от 28.09.2019г. до 15.08.2022г. по отношение на ищеца
в полза на ответника.
Съдът, като прецени събраните по делото доказателства по свое убеждение и
съобразно чл. 235 ГПК във връзка с наведените в исковата молба доводи и
възраженията на ответника, намира от правна страна следното:
Предявен е осъдителен иск с правно основание чл.55, ал.1, пр.1 ЗЗД.
С доклада по делото съдът е разпределил в тежест на ищеца да докаже при
условията на пълно и главно доказване, че е заплатил на ответника процесната сума
(392.20лв), че същата е постъпила в патримониума на ответника, че това разместване
на блага от имуществото на ищеца в имуществото на ответника е без правно
основание, като в доказателствена тежест на ответника, съобразно разпоредбата на чл.
154 ГПК, при установяване горепосочените обстоятелства, е да докаже, че има
основание да получени суми, надхвърлящи главницата по договора за заем, а именно –
наличието на валидни клаузи в договора, въз основа на които са извършени начисления
на процесната стойност.
Предявеният иск е обоснован с твърдения, че на основание недействителен
договор за кредит, а в условията на евентуалност – на основание нищожни клаузи от
договора, ищецът е платил сума, която надвишава размера на главницата, и поради
това се иска осъждане ответникът да върне надплатеното над главницата.
Съгласно чл.9 ЗПК договорът е за потребителски кредит, какъвто е и процесният,
е писмен договор с конкретно съдържание, като в конкретния случай съдът приема за
доказано, че са спазени изискванията на чл.10, ал.1, чл.11, ал.1, т.1 до т.9, т, 11, 12 и 20
ЗПК. Съгласно чл. 11, ал. т. 9 ЗПК договорът за потребителски кредит следва да
съдържа лихвения процент по кредита, условията за прилагането му и индекс или
референтен лихвен процент, които е свързан с първоначалния лихвен процент, както и
периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент, ако при
различни обстоятелства се прилагат различни лихвени проценти, тази информация се
предоставя за всички лихвени проценти. В конкретния случай лихвеният процент е
фиксиран, т.е. достатъчно е да бъде посочен размерът му, без да е необходимо
посочване на периодите, условията и процедурите за промяна на лихвения процент,
като и не важи изискването за посочване на методиката за определянето му. В
съответствие с чл. 11, ал. 1, т. 11 ЗПК в договора е посочен погасителен план,
съдържащ необходимата информация за размер, брой, периодичност и дати на
вноските, като лихвата е с фиксиран процент и не е необходимо да се посочва
последователността на разпределение на вноските между различните неизплатени
суми.
Съгласно чл.19 ЗПК – ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя,
настоящи и бъдещи (лихви, други преки или косвени разходи, комисионни,
възнаграждения от всякакъв вид, вкл. за посредници, т.е. разходи, които са пряко
свързани с договора и които са известни на кредитора и които потребителят трябва да
плати, вкл. разходи за допълнителни услуги), изразени като годишен процент от общия
размер, като ГПР се изчислява по формула в приложение към ЗПК, като общият
размер на може да е повече от 50%. С оглед заключението на вещото лице се
установява, че ако неустойката по чл.6 от договора за потребителски кредит бъде
4
включена при изчисление на ГПР, то стойността нараства на 888.07%, съответно ако
неустойката бъде включена при изчисление на ГПР вземайки предвид действително
платените по договора суми и периода, в който са изплатени, то ГПР нараствало на
1461.16%, а ако неустойката не се включвала при изчисление на ГПР, то същият бил в
размер на 46.76%. Оттук спорът се концентрира по това – следва ли неустойката да се
включи в ГПР, съответно невключването води ли до недействителност на договора по
чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, в който случай се дължи единствено чистата
стойност на кредита, не и лихва или други разходи по кредита.
Първо, настоящият състав намира, че неустойката по чл.6.2 вр. чл.6.1 от договора
е нищожна. Изискването за предоставяне на обезпечение, чрез поръчителство или
банкова гаранция, съдържа множество изначално поставени ограничения и конкретно
определени параметри, които - предвид характера, броя и изключително краткия срок,
в който следва да се предоставят - тридневен от подписване на договора, на практика
правят задължението неизпълнимо. Срокът за предоставяне на „обезпеченията“ е
твърде кратък - за потребителя се създава значително затруднение, както относно ФЛ -
поръчител, тъй като същият следва да отговаря на критерии, за които информация би
следвало да се събере и от допълнителни източници, така и относно „безусловната“
банковата гаранция, но за учредяването на която се изисква набавяне на документи,
одобрение и пр., т.е. действия, за които са нужни технологично време и чуждо
съдействие, а отделно от това дори да се изпълни в срок в чл.33, ал.2 от ОУ е
предвидено, че кредиторът еднолично и без да се мотивира може да прецени дали
предложеното му обезпечение е годно да обезпечи заема (дори и да отговаря на
условия по чл.33, ал.1 от ОУ) и да откаже сключване на договора. При това положение
следва извод, че с предвиждане на въпросната неустойка не се цели обезпечаване на
договора, а оскъпяване на кредита с кумулиране на скрито възнаграждение под
формата на неустойка, начислена при неизпълнение на изначално непосилно трудно
изпълними предпоставки, които обяснява и изначалното предвиждане на неустойката
да се кумулира към погасителните вноски и се явява добавък към възнаградителната
лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя.
Второ, настоящият състав се е произнасял с решение от 31.01.2022г. по гр.д. №
21653/2021г., в което по въпроса това – Ако се установи, че по договора има
неустойка, която е нищожна, но и не е включена в първоначално определения ГПР,
като при включването ГПР надвишава максимално допустимия размер по чл.19,
ал.4 ЗПК, това влече ли недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК
вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е даден отрицателен отговор по основни съображения, че в
случаите, в които ГПР надвишава установения в закона максимум по чл. 19, ал. 4 ЗПК,
приложение намира специалната разпоредба на чл. 19, ал. 5 ЗПК установяваща, че
санкция за неспазване на посоченото изискване, е недействителност на съответната
клауза от договора, така и по съображения, че целта на ЗПК е осигуряване на
максимална информираност на потребителите при сключване на договори за кредит,
следователно и при нарушение на разпоредбите, установяващи необходимото
съдържание на договора за потребителски кредит, следва да намери приложение
установената в чл. 22 ЗПК санкция, единствено в случаите, когато за потребителя би
останал неясен размера на задължението по кредита и начина на неговото формиране.
Настоящият състав изоставя постановеното в предходното решение становище, като
приема, че при нищожност на клауза за неустойка, която представлява скрито
възнаграждение, същата е била известна на кредитора към момента на подписване на
договора, клаузите за настъпване на основание за начисляването са мъчно изпълними
5
за потребителя, поради което и със сключване на договора търговецът е предвидил
сигурното им начисляване, поради което събирането е включено към погасителния
план наред с погасителната вноска, то това скрито възнаграждение представлява
разход, който е пряко свързан с договора, известен на кредитора и следва същият да се
включи при изчисляване формирането на ГПР. Умишленото невключване цели
заобикаляне на чл.19, ал.4 ЗПК, което обуславя санкцията не по чл.19, ал.5 ЗПК, а по
чл.22 вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, а именно недействителност на целия договор, при което
се дължи единствено чистата стойност на кредита (т.е. главницата). С оглед
заключението на вещото лице се установява, че при включване на неустойката при
формиране на ГПР, то същият е в размер на 888.07%.
С оглед приетото по-горе съдът приема, че е налице недействителност на
договора, поради което се дължи чистата стойност на кредита (1000лв. главница), като
с оглед заключението на в.л., съгласно което ищецът заплатил по договора сумата от
1392,20лв., то искът за сумата от 392.20лв. се явява изцяло основателен.
Отделно от това, съдът приема, че клаузата определяща размера на
възнаградителната лихва по договора за потребителски кредит е нищожна поради
противоречие с добрите нрави. Лихвата е граждански плод, възнаграждение, което се
дължи за използването на предоставения на кредитополучателя финансов ресурс. Тя
овъзмездява кредитора за времето, през което е лишен от възможността да ползва
паричните средства и да извлича облага от тях, като се явява насрещна престация по
договора. В този смисъл нейният размер е в съответствие с морала, когато не води до
несправедливо обогатяване на кредитора. В съдебната практика (решение № 906 от
30.12.2004 г. по гр. д. № 1106/2003 г., II г. о. на ВКС, определение № 901 от 10.07.2015
г. по гр. д. № 6295/2014 г., г. к., IV г. о. на ВКС) се приема, че възнаградителната лихва
може да надхвърля размерът на законната лихва, с която се съизмеряват вредите за
времето, в което остава неудовлетворено кредиторовото парично притезание. За
противоречащи на добрите нрави се считат сделки (уговорки), с които неравноправно
се третират икономически слаби участници в оборота, използва се недостиг на
материални средства на един субект за облагодетелстване на друг, като е изведено в
съдебната практика, че уговорка относно размера на възнаградителната лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва противоречи на добрите нрави, а
ако вземането е обезпечено с ипотека за неморална следва да се приеме лихва, която
превишава двукратния размер на законната лихва. Съдът намира, че клаузата за
възнаградителната лихва в размер на 40,05% е недействителна, доколкото е над
трикратния размер на законната лихва, съответно е налице противоречие на добрите
нрави (в който смисъл са и: Решение № 4237 от 14.07.2020 г. по в. гр. д. № 16951 / 2019
г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263875 от 10.06.2021 г. по в. гр. д. № 3275 /
2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 263878 от 11.06.2021 г. по в. гр. д. №
1821 / 2021 г. на Възз. III-б. състав на СГС, Решение № 156/11.01.2023г. по в.гр.д. №
2399/2022г. по описа на СГС, II-А състав и др.). Отделно от това и събраната такса от
10лв. се явява нищожна по чл.10а, ал.2 ЗПК. Следователно дори да се приеме, че
отговорът на въпроса Ако се установи, че по договора има неустойка, която е
нищожна, но и не е включена в първоначално определения ГПР, като при включването
ГПР надвишава максимално допустимия размер по чл.19, ал.4 ЗПК, това влече ли
недействителност на целия договор на основание чл.22 ЗПК вр. чл.11, ал.1, т.10 ЗПК, е
отрицателен, то с оглед нищожност на клаузата за неустойка, на възнаградителна лихва
и на събраната такса, то дължима остава единствено главницата, т.е. искът по чл.55,
ал.1, пр.1 ЗЗД ще е изцяло основателен поради нищожност на отделни клаузи.
6
По разноските:
С право на такива разполага ищецът, който е доказал сторени разноски в размер
на 200лв. за ССчЕ, 50лв. за д.т., така и е представляван от адвокат по чл.38 ЗАдв.,
поради което в полза на адв. Искрен Николов следва да се присъди възнаграждение в
размер на 300лв..
С оглед на горното, Софийският районен съд
РЕШИ:
ОСЪЖДА на основание чл.55, ал.1, ЗЗД „С.К.“ ООД, ЕИК: *****, гр.София,
ул."Славянска" № 29, ет. 7, да заплати на Х. Т. М., ЕГН: **********, гр.София. ж.к.
****, сумата от 392,20лв., представляваща недължимо платена сума по договор за
потребителски кредит № 247242/18.12.2018г., ведно със законната лихва, считано от
23.03.2022г. до изплащане на вземането.
ОСЪЖДА на основание чл.78, ал.1 ГПК „С.К.“ ООД, ЕИК: *****, гр.София,
ул."Славянска" № 29, ет. 7, да заплати на Х. Т. М., ЕГН: **********, гр.София. ж.к.
****, разноски по делото в размер на 250лв.
ОСЪЖДА на основание чл.38, ал.2 ЗАдв. „С.К.“ ООД, ЕИК: *****, гр.София,
ул."Славянска" № 29, ет. 7, да заплати на адв. И.П.Н, ЕГН: **********, гр.София, ул.
Иван Денкоглу № 7, ет.5, ап.9, адвокатско възнаграждение в размер на 300лв.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване с въззивна жалба пред Софийски градски
съд в двуседмичен срок от връчването му на страните.
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
7