№ 1301
гр. София, 15.03.2023 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Г СЪСТАВ, в публично
заседание на седми декември през две хиляди двадесет и втора година в
следния състав:
Председател:Татяна Димитрова
Членове:Михаил Ал. Малчев
Божидар Ив. Стаевски
при участието на секретаря Алина К. Тодорова
като разгледа докладваното от Татяна Димитрова Въззивно гражданско дело
№ 20211100511999 по описа за 2021 година
Производството е по реда на чл. 258-273 ГПК.
С решение 20150687 от 02.07.2021 г., постановено по гр. д. № 63052/2019 г. на
Софийски районен съд, I ГО 175 състав, е отхвърлен предявения от В. С. М., срещу „ЕОС
М.“ ЕООД, отрицателен установителен иск с правно основание чл. 439 ГПК за недължимост
на сумата от 5628,82 лева, представляваща главница по Договор за земеделски кредит №
101-567928/27.07.2009г., сключен с „Прокредит Банк България“ АД, сумата от 63,51 лева -
просрочена лихва за 25.05.2010г. до 24.06.2010г., 3872,68 лева - наказателна лихва за
периода от 25.06.2010г. до 30.01.2012г., ведно със законната лихва от 25.10.2012г. до
изплащане на вземането, както и направените разноски в размер на 703,64 лева, от които
191,30 лева за държавна такса и 512,34 лева адвокатско възнаграждение, за които е издаден
изпълнителен лист от 30.10.2012г. по ч.гр. дело № 2268/2012г. по описа на КРС и е
образувано изп. дело № 20187430400628 по описа на ЧСИ Е.Х., рег. № 743 с район на
действие ОС – гр. Кюстендил. На основание чл. 78, ал. 3, вр. ал. 8 ГПК, В. С. М. е осъдена да
заплати на „ЕОС М.“ ЕООД сумата от 100 лева, представляваща юрисконсултско
възнаграждение
Решението е обжалвано изцяло от ищеца в първоинстанционното производство - В.
С. М., действаща чрез процесуалния си представител адв. Й.. Изложените доводи във
въззивната жалба са за незаконосъобразност и неправилност на решението. Моли се да се
уважи въззивната жалба и се присъдят сторените пред двете съдебни инстанции разноски от
В. С. М..
Ответникът по въззивната жалба - „ЕОС М.“ ЕООД, действащ чрез процесуалния си
представител юрисконсулт Й.К., е депозирал в законовоустановения срок отговор на
въззивна жалба. В отговора се излагат съображения за правилност и законосъобразност на
решението на районния съд и се оспорва като неоснователна въззивната жалба. Моли за
присъждане на юрисконсултско възнаграждение в размер на 300 лева.
Софийски градски съд, действащ като въззивна инстанция, намира следното по
1
предмета на въззивното производство:
Първоинстанционното решение е валидно, и допустимо, налице е постановен
диспозитив в съответствие с мотивите на решението.
При произнасянето си по правилността на решението съгласно чл. 269, изр. второ от
ГПК и задължителните указания, дадени с т. 1 от ТР № 1/09.12.2013 г. по т. д. № 1/2013 г. на
ОСГТК на ВКС, въззивният съд е ограничен до релевираните във въззивната жалба
оплаквания за допуснати нарушения на процесуалните правила при приемане за установени
на относими към спора факти и на приложимите материално правните норми, както и до
проверка правилното прилагане на релевантни към казуса императивни материално правни
норми, дори ако тяхното нарушение не е въведено като основание за обжалване.
В случая с въззивната жалба е направено оплакване относно фактите и приложимото
право, което очертава обхвата на въззивната проверка за правилност.
Не се установи при въззивната проверка нарушение на императивни материално
правни норми. Първоинстанционният съд е изложил фактически констатации и правни
изводи, основани на приетите по делото доказателства, които въззивният съд споделя и на
основание чл. 272 ГПК, препраща към тях, без да е необходимо да ги повтаря. Относно
правилността на първоинстанционното решение въззивният съд намира наведените с
въззивната жалба доводи за неоснователни.
Въззивният съд не установи при служебната проверка нарушение на приложими
императивни материално правни норми от страна на районния съд, включително липсват
неравноправни клаузи по смисъла на ЗЗП, на които да се основава дължимостта на
процесното вземане на „ЕОС М.“ ЕООД.
За да постанови обжалваното съдебно решение, с което исковете са отхвърлени,
първоинстанционният съд е приел за установено сключването на процесния договор за
кредит между В. С. М. и ППЗК „С.-93“ като солидарен длъжник и „Прокредит Банк
България“ ЕАД и изпълнението на задължението на кредитора по него за предоставяне на
заемната сума. Съдът е приел още, че срещу В. С. М. е издаден в полза на „Прокредит Банк
България“ ЕАД изпълнителен лист от 30.10.2012г., издаден по ч.гр. дело № 2268/2012г. по
описа на РС – гр. Кюстендил, по който е образувано изп. дело № 20187430400628 по описа
на ЧСИ Е.Х., рег. № 743 с район на действие ОС – гр. Кюстендил, както и че вземанията по
изпълнителния лист са прехвърлени на „ЕОС М.“ ЕООД с договор за цесия от 01.08.2014г.
Съдът е аргументирал разбиране, при наличието на вземане, за което е издаден
изпълнителен лист и образувано изпълнително дело, за ищеца е налице правен интерес от
предявения отрицателен установителен иск за неговата недължимост.
Районният съд е приел, че съгласно нормата на чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК,
изпълнителното производство се прекратява, когато взискателят не поиска извършването на
изпълнителни действия в продължение на две години, с изключение на делата за издръжка.
Прекратяването настъпва по силата на закона с изтичане на двугодишния срок, а
постановлението на съдебния изпълнител за прекратяване има единствено констативно
значение /Тълкувателно решение № 47 от 1.IV.1965 г. по гр. д. № 23/65 г., ОСГК, Решение
№ 10 от 16.02.2016 г. на ВКС по гр. д. № 3231/2014 г., III г. о., ГК, Решение № 45 от
30.03.2017 г. на ВКС по гр. д. № 61273/2016 г., IV г. о., ГК, Решение № 138 от 3.10.2017 г. на
ВКС по гр. д. № 5037/2016 г., III г. о., и др./
Съдът правилно е обобщил, че съгласно задължителните указания, дадени с т. 10 от
Тълкувателно решение № 2/2013г. на ОСГТК на ВКС, когато взискателят не е поискал
извършването на изпълнителни действия в продължение на две години и изпълнителното
производство е прекратено по чл. 433, ал. 1, т. 8 ГПК, нова погасителна давност за вземането
започва да тече от датата, на която е поискано или е предприето последното валидно
изпълнително действие.
Така изложените правни аргументи на районния съд са законосъобразни, обосновани
са, при правилно прилагане на закона и след анализ на събраните по делото доказателства,
поради което настоящият състав счита, че постановеното решение е правилно и следва да се
2
потвърди.
По възражението срещу действието на процесния договор за цесия:
Неоснователно е и оспорването от страна на ищеца за уведомяването за извършената
цесия. Съгласно съдебната практика, установяването на надлежното уведомяване на
длъжника по смисъла на чл. 99, ал. 4 ЗЗД за извършена цесия е без значение за
основателността на иска по чл. 439 ГПК срещу конституирания в изпълнителното
производство нов кредитор /цесионер/, тъй като този факт не рефлектира върху
дължимостта на вземането – то съществува и следва да бъде удовлетворено принудително
от съдебния изпълнител, като не освобождава длъжника от отговорност за погасяването му.
Съдебният изпълнител е този, който провежда изпълнението и съответно носи отговорност
за своите действия, които освен това подлежат и на съдебен контрол, така че ако изпълни
чрез него в изпълнителното производство, длъжникът се освобождава от дълга /Решение №
209 от 28.11.2018г. по т.д. № 2530/2017г. на ВКС, I т.о., ТК/. По този начин съдът съдът
правилно е обобщил, че не са налице изложените от ищеца обстоятелства по чл. 439, ал. 2
ГПК, водещи до погасяване на изпълняваното материално право. Предявеният отрицателен
установителен иск е неоснователен и следва да бъде отхвърлен изцяло.
По възражението за погасителна давност:
Процесното вземане за главница произтича от договор за потребителски кредит,
разновидност на общата фигура на договора на заем, а за вземания, произтичащи от договор
за заем, се прилага общата петгодишна давност предвид разпоредбите на чл. 110 и чл. 111
ЗЗД. В този смисъл е трайната и еднопосочна съдебна практика, като съгласно решение №
28 от 05.04.2012г. на ВКС по гр.д. №523/2011г., III г.о., при договора за заем е налице
неделимо плащане и договореното връщане на заема на погасителни вноски не превръща
договора в такъв за периодични платежи, а представлява частични плащания по договора,
поради което е приложим общият петгодишен давностен срок по чл. 110 ЗЗД. В същото
решение е прието и, че за разлика от периодичните плащания, при които отделните
задължения, въпреки своя общ правопораждащ факт, имат характер на самостоятелни
задължения, при договора за банков кредит с уговорени анюитетни вноски отделните
плащания са начин на разсрочено погасяване на едно общо задължение на отделни части.
Независимо от това, несъмнен е фактът, че всяка анюитетна вноска, по силата на
договорения между страните погасителен план, съставляващ неразделна част от договора, е
със самостоятелен отделен падеж, с настъпването на който вноската става изискуема. А
съгласно чл. 114 ал. 1 ЗЗД, давността тече от момента, в който вземането е изискуемо. В
този смисъл е и съдебната практика. В решение № 161 от 08.02.2016 г. на ВКС по
т.д. № 1153/2014г., II т. о., се
приема, че при разсрочено плащане на отпуснатия кредит всяка погасителна вноска става
изискуема с настъпването на съответния падеж. В решение № 90 от 31.03.2014г. на ВКС по
гр.д. №6629/2013г., IV г.о., се сочи, че: „Съгласно чл.114 ал.1 от ЗЗД, давността тече от
момента, в който вземането е изискуемо. Задължението, поето от ответницата, е да внася
анюитетните вноски за погасяване на задълженията по договорите за кредит и следователно
давността тече отделно за всяка анюитетна вноска от датата, на която плащането е било
дължимо по отношение на банката.“
Поради съвпадане изводите на двете съдебни инстанции, решението следва да се
потвърди изцяло.
С оглед правилността на постановения от районния съд резултат, решението следва да
се потвърди и в частта за разноските. При този изход, разноски за въззивното производство
се следват на въззиваемата страна, която е заявила претенция за присъждане на
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 8 ГПК. Пред въззивния съд,
въззивникът е направил възражение за прекомерност на претендираните разноски. Във
връзка с възражението за прекомерност пред СГС и липсата на фактическа и правна
сложност на спора, възражението е основателно и възнаграждението за юрискосулт, следва
да бъде намалено. С оглед на горното в полза на въззиваемата страна следва да бъде
определено и присъдено юрисконсултско възнаграждение в минимален размер съгласно чл.
3
78, ал. 8 ГПК, вр. чл. 37 от Закона за правната помощ и чл. 25, ал. 1 от Наредба за
заплащането на правната помощ, а именно 100 лева.
Поради неоснователността на въззивната жалба, на въззивника не се следват разноски.
Воден от изложеното, съдът
РЕШИ:
ПОТВЪРЖДАВА решение 20150687 от 02.07.2021 г., постановено по гр. д. №
63052/2019 г. на Софийски районен съд, 175 състав.
ОСЪЖДА В. С. М. да заплати на „ЕОС М.” ЕООД, сумата от 100 лв. за разноски за
юрисконсултско възнаграждение на основание чл. 78, ал. 3, вр, ал. 8 ГПК във въззивна
инстанция.
РЕШЕНИЕТО подлежи на обжалване пред ВКС в едномесечен срок от
съобщаването, съгласно чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК.
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
4