№ 31838
гр. София, 16.11.2021 г.
СОФИЙСКИ РАЙОНЕН СЪД, 51 СЪСТАВ, в закрито заседание на
шестнадесети ноември през две хиляди двадесет и първа година в следния
състав:
Председател:МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА
като разгледа докладваното от МОНИКА ПЛ. ДОБРИНОВА Частно
гражданско дело № 20211110160109 по описа за 2021 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 410 и сл. от ГПК.
Образувано е по заявление на [фирма] за издаване на заповед за изпълнение срещу М.
М. ТР. за парични суми, дължими въз основа на договор за паричен заем № 426920/
15.06.2020 г., както следва: 902,92 лева – главница, ведно със законната лихва от подаване на
заявлението до окончателното й изплащане, 140,76 лева – възнаградителна лихва за периода
от 15.06.2020 г. до 15.06.2021 г., 698,32 лева – неустойка за неизпълнение на задължение за
предоставяне на обезпечение, 99,74 лева - разходи за събиране на задълженията поради
забава в плащанията, 54,06 лева – лихва за забава за периода от 01.01.2021 г. до 01.09.2021
г., както и 174,20 лева - неустойка за забава за периода от 14.02.2021 г. до изплащане на
задължението.
Като разгледа заявлението съдът намира следното:
Съгласно чл. 411, ал. 2, т. 2 и т. 3 ГПК съдът разглежда заявлението за издаване на
заповед в разпоредително заседание и издава заповед за изпълнение, освен когато искането е
в противоречие със закона или с добрите нрави, или когато искането се основава на
неравноправна клауза в договор, сключен с потребител или е налице обоснована вероятност
за това.
От представеното по делото копие от договор за паричен заем № 426920/ 15.06.2020
г. е видно, че същият е сключен между [фирма] в качеството му на кредитор и М. М. ТР.
като кредитополучател. Според договора дружеството е поело задължение към М. М. ТР. да
й предостави паричен кредит от 1000 лева, а последната се е задължила от своя страна да
върне сумата на 12 месечни погасителни вноски, заедно с възнаградителна лихва при
годишен лихвен процент от 40,05 % и годишен процент на разходите – 47,96 %. Според
договора за кредит общата възнаградителна лихва, която следва да бъде заплатена на
кредитора е 274,28 лева. При извършване на преценка за нищожност на клаузите от
договора за кредит, регламентиращи задължението за заплащане на възнаградителна лихва
съдът констатира, че същите са нищожни на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД поради
противоречие с добрите нрави, като съображения за това са следните:
Добрите нрави са критерии за норми на поведение, които се установяват в
обществото, поради това че значителна част от хората според вътрешното си убеждение ги
приемат и се съобразяват с тях. Те са морални норми, на които законът придава правно
значение, защото правната последица от тяхното нарушаване е нищожност на съответната
1
сделка или клауза, тоест последните не пораждат предвидените с тях правни последици.
Противоречащи на добрите нрави са уговорки, с които се цели постигане на неприсъщ
резултат на конкретния вид сделка, при който едната страна се обогатява неоснователно за
сметка на другата, използвайки икономически по-силната си позиция и подготвеност за
участие в гражданския и търговския оборот. Такива по-конкретни уговорки са договаряне на
необосновано високи цени, използване на недостиг на материални средства на един субект
за облагодетелстване на друг, уговорки, целящи недобросъвестна конкуренция, както и
уговорки, при които се използва монополно положение на едната страна, за да се наложи на
другата страна неизгодно условие. Към момента на сключване на процесния договор в
действащото законодателство не е предвидена горна граница на размера на
възнаградителната лихва по договорите за заем. При уговарянето на същата страните са
ограничени единствено от принципа, залегнал в чл. 9 ЗЗД, според който могат свободно да
определят съдържанието на договора, доколкото то не противоречи на повелителните норми
на закона и на добрите нрави. При договорите за заем уговорената възнаградителна лихва
представлява насрещна престация на заемателя, която е възнаграждение за заемодателя за
това, че последният е предоставил ползването на парична сума. Възнаградителната лихва
представлява граждански плот и уговореният лихвен процент следва да бъде такъв, че да
компенсира заемателя за това, че се е лишил временно от съответната парична сума,
предоставяйки я на трето лице, но да не води до неоснователното му обогатяване за сметка
на насрещната страна по договора за заем. Преценката дали дадена клауза е нищожна
поради противоречие с добрите нрави се прави с оглед момента на сключване на договора и
като се съобразят всички обстоятелства, относими към нея. В съдебната практиката
(Решение 906/ 2004 г. по гр.д. 1106/ 2003 г. на ВКС, II ГО, Решение 378/ 2006 г. по гр.д. 315/
2005 г. на ВКС, II ГО, Определение 901/ 2015 г. по ч.гр.д. 6295/ 2014 г. на ВКС, IV ГО) е
прието, че противоречи на добрите нрави уговорката за възнаградителна лихва,
надвишаваща трикратния размер на законната лихва, а когато възнаградителната лихва е
уговорена по обезпечено задължение – надвишаваща двукратния размер на законната лихва.
Настоящият състав намира, че това правило следва да бъде взето предвид като ориентир за
преценка дали клаузата, регламентираща размера на възнаградителната лихва, противоречи
на добрите нрави, като бъдат съобразени и всички други обстоятелства, свързани със заема.
Договорената възнаградителна лихва, възложена в тежест на кредитополучателя, е в размер
274,28 лева (40,05 % на годишна база), дължима за период от 12 месеца. Същата
многократно надвишава законната лихва. Сумата по кредита, от която [фирма] се е лишило,
предоставяйки я на М. М. ТР., не е голяма от гледна точка на самата финансова институция
(1000 лева) и е дадена за недълъг срок от 12 месеца. Като съобрази тези обстоятелства, както
и че дружеството е икономически по-силна страна, която извършва дейността по
предоставяне на потребителски кредити по занятие, съдът намира, че уговореното
задължение за заплащане на възнаградителна лихва при годишен лихвен процент - 40,05 %
излиза извън присъщата функция на възнаградителната лихва, а именно да служи като
възнаграждение за кредитора за това, че е предоставил паричен заем. По този начин се
достига до неоснователно обогатяване на последния за сметка на кредитополучателя.
Нищожна поради противоречие с добрите нрави на основание чл. 26, ал. 1 ЗЗД е и
клаузата на т. 6.2 от процесния договор за заем. Според т. 6.1 заемателят се задължава в срок
от три дни, считано от усвояване на кредита, да предостави обезпечение по начина и реда и
при условията на чл. 33, ал. 1 от общите условия – поръчител или банкова гаранция. В т. 6.2
е предвидено, че при неизпълнение на задължението по т. 6.1 заемателят дължи на
заемодателя неустойка в размер на 1341 лева, която се начислява автоматично и се заплаща
разсрочено съгласно обективирания в договора погасителен план. Видно от последния
размерът на неустойката по т. 6.2 възлиза на 1341,72 лева. Функцията на неустойката е да
обезпечи изпълнението на задължението и да служи като обезщетение за вредите от
неизпълнението, без да е нужно те да се доказват (чл. 92, ал. 1 ЗЗД). При договора за заем
основното задължение на заемателя е да върне на падежа заетата сума, ведно с уговорената
възнаградителна лихва. Процесната клауза за неустойка по т. 6.2 въвежда възникването на
неустоечно задължение за заемателя не при неизпълнение на главното задължение
2
(задължението за връщане на получения заем), а при неизпълнение на съпътстващо такова –
непредоставяне на точно описано обезпечение, като размерът на неустойката е по-висок от
този на отпуснатия кредит. С оглед на това се налага извод, че неустойка излиза извън
присъщите й обезпечителна, обезщетителна и санкционна функции, тъй като при
неизпълнението на задължението за предоставяне на обезпечение, което не е същественото
задължение при договора за заем, а съпътстващо такова, дори главното задължение да е
изпълнено точно и своевременно, задължението за заплащане на неустойка ще възникне в
тежест на заемателя. Неустойката не зависи от вредите от неизпълнението, вследствие на
което е дължима, и по никакъв начин не кореспондира с последиците от това неизпълнение.
Същата цели единствено обогатяване на заемодателя чрез оскъпяване цената на заема. Този
извод се подкрепя и от обстоятелството, че е изначално предвидено неустойката да се
кумулира към погасителните вноски, като се разсрочи изпълнението й. Поради това следва
да се приеме, че уговорената неустойка не отговаря на изискването за добросъвестност в
гражданските отношения и води до значително неравновесие между правата и задълженията
на страните по договора. С оглед на тези съображения съдът намира, че клаузата на т. 6.2 от
договора за заем е нищожна поради противоречие с добрите нрави по чл. 26, ал. 1 ЗЗД.
Клаузите от договора за паричен заем, общите условия към него, както и на
Тарифата, на които се позовава заявителят, за да обоснове претенциите за сумите 174,20 лева
– неустойка за забава и 99,74 лева – разходи за събиране на задълженията поради забава в
плащането са в противоречие с изискването на чл. 33, ал. 1 ЗПК. Съгласно посочената норма
при забава на потребителя кредиторът има право само на лихва върху неплатената в срок
сума за времето на забавата, като ал. 2 на чл. 33 предвижда, че ако потребителят забави
дължимите от него плащания по кредита, обезщетението за забава не може да надвишава
законната лихва. Претендираните разходи за събиране на вземания и неустойка за забава по
същността си представляват установено предварително по размер обезщетение за забава,
доколкото е предвидено като условие за възникването им забавено изпълнение на
задължението за заплащане на погасителните вноски по договора. Тези вземания за
кредитора са договорени наред със задължението за обезщетение за забава. По този начин се
достига до нарушаване на забраната на чл. 33, ал. 1 и 2 ЗПК, което от своя страна обосновава
извод за нищожност на клаузите, с които са предвидени задълженията за плащането им на
основание чл. 21, ал. 1 ЗПК.
Предвид изложените съображения съдът приема, че заявлението за издаване на
заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на [фирма] срещу М. М. ТР. следва да бъде
отхвърлено в частта по претенциите за сумите 140,76 лева – възнаградителна лихва за
периода от 15.06.2020 г. до 15.06.2021 г., 698,32 лева – неустойка за неизпълнение на
задължение за предоставяне на обезпечение, 99,74 лева - разходи за събиране на
задълженията поради забава в плащанията, както и 174,20 лева - неустойка за забава за
периода от 14.02.2021 г. до изплащане на задължението.
По изложените съображения Софийски районен съд
РАЗПОРЕДИ:
ОТХВЪРЛЯ заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 410 ГПК на
[фирма] срещу М. М. ТР. в частта по претенциите за сумите 140,76 лева – възнаградителна
лихва за периода от 15.06.2020 г. до 15.06.2021 г., 698,32 лева – неустойка за неизпълнение
на задължение за предоставяне на обезпечение, 99,74 лева - разходи за събиране на
задълженията поради забава в плащанията, както и 174,20 лева - неустойка за забава за
периода от 14.02.2021 г. до изплащане на задължението.
Разпореждането полежи на обжалване с частна жалба пред Софийски градски съд в
едноседмичен срок от връчване на препис от него на заявителя.
Препис от разпореждането да се връчи на заявителя.
3
Съдия при Софийски районен съд: _______________________
4