№ 2676
гр. Бургас, 12.12.2024 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
РАЙОНЕН СЪД – БУРГАС, LII ГРАЖДАНСКИ СЪСТАВ, в публично
заседание на дванадесети ноември през две хиляди двадесет и четвърта година
в следния състав:
Председател:ВАНЯ В. КИСИМОВА
при участието на секретаря СТАНКА Д. ДОБРЕВА
като разгледа докладваното от ВАНЯ В. КИСИМОВА Гражданско дело №
20242120102757 по описа за 2024 година
и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е образувано по повод искова молба, подадена от Е. Т. П., ЕГН:
**********, с постоянен и настоящ адрес: *, чрез процесуален представител адв. А. Д.,
съдебен адрес: *, срещу „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *,
представлявано от В.М.И., за прогласяване на нищожността на сключения между тях
Договор за паричен заем № * на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 ЗЗД във вр. с чл. 22, вр. с
чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, а в условията на евентуалност - нищожността на чл. 8 от договора на
основание чл. 26, ал. 1, предл. първо и трето, вр. с чл. 26, ал. 4 ЗЗД, поради противоречие с
добрите нрави и като противоречаща на закона.
В исковата молба са изложени твърдения, че между ищецът като заемател и ответникът –
заемодател на 24.07.2023 г. е сключен Договор за паричен заем № * по реда на ЗПФУР, при
следните параметри: размер на отпуснатия заем 3000 лева, платим на 17 месечни вноски,
всяка в размер на 233,96 лв., с изключения на последната в размер на 233,83 лв. (без
включена неустойка) или 397 лв. (с включена неустойка), с уговорен ГПР 47,935 % и
месечен лихвен процент в размер на 3,330 %, съответно фиксиран годишен лихвен процент
39,96%, с дата на първо плащане 24.08.2023 г. и на последно плащане 24.12.2024 г., като
общо дължима сума е в размер на 3997,19 лв. Твърдят се извършени плащания по договора в
размер на 3001,37 лв., което е отразено в предоставения и изходящ от ответника
погасителен план.
Сочи се, че ищцата има качеството потребител, поради което следва приложение да
намерят правилата на ЗПК. Излагат се подробни съображения за нищожността на договора,
на основание чл. 11, ал. 1, т. 10, вр. с чл. 22 ЗПК, тъй като клаузата за неустойка не е
включена в ГПР, поради което той е неправилен и заблуждаващ, уговорените изисквания, на
които трябва да отговаря предоставеното обезпечение от една страна, не предоставят избор
на потребителя дали да предостави такова и какъв да бъде неговия вид, а от друга, е форма
на получаване на кредитно финансиране. Неоправдан е и размерът на обезпечението
1
(7954,38 лева), съотнесен със сбора на отпуснатия заем и на лихвата (3977,19 лв.), като
поставянето на подобни непосилни условия за заемателя от кредитора е с цел последният да
се обогати. Сочи се, че сумата за неустойка представлява скрито възнаграждение, то е
следвало да бъде включено в ГПР, като невключването му е заобикаляне на законовото
изискване, предвидено в чл. 19, ал. 4 ЗПК, както и на изискванията на чл. 3, § 1 и чл.4 от
Директива 93/13 ЕИО. Необходимо е не само цифровото изражение на процента на ГПР, но
и да се предостави пълна, точна и ясна информация за разходите. Поради това е неясно
формиран ГПР и поставя в невъзможност потребителя да се информира какви са отделните
му компоненти, съответно разходи, които следва да извърши, което би му позволило да
прецени дали да сключи договора или не, като е налице разминаване между общата посочена
сума в договора и действителната по-висока такава, включваща и неустойката, в размер на
6749 лв.
В условията на евентуалност предявява иска за прогласяване нищожността на клаузата за
неустойка по чл. 8 от договора за заем на основание чл. 26, ал. 1, предл. 1 и 3 от ЗЗД във вр.
чл. 26, ал. 4 от ЗЗД. Сочи, че предвид краткия срок и многобройните изисквания към
обезпечението, покриващо цялата дължима сума двукратно, ведно с лихвите и неустойката,
както и множеството изначално поставени ограничения, на практика задължението е
неизпълнимо. Фактът на изначалното предвиждане на неустойката и кумулирането й в
погасителните вноски, води до извод за скрито оскъпяване на кредита, което излиза изцяло
извън присъщите й функции. Сочи, че непредоставянето на обезпечение не води до вреди за
кредитора, който е бил длъжен да оцени кредитоспособността на длъжника, при сключване
на договора, като съобрази и възможностите за предоставяне на обезпечение. Включена по
този начин към погасителните вноски, неустойката всъщност се явява добавък към
възнаградителната лихва и представлява сигурна печалба за заемодателя, при това равна на
92,39 % от заетата сума, което води до неоснователно обогатяване на кредитора. Така
уговорена клауза нарушава принципа на справедливост и излиза извън обезпечителните и
обезщетителните си функции, тъй като същата обезпечава изпълнението на едно вторично
задължение по договора. Предвид горното счита, че клаузата за неустойка противоречи на
добрите нрави и като такава е нищожна.
Аргументи за нищожността на клаузата за неустойка черпи и от Директива 2008/48/ЕО,
доколкото заемодателят е финансова институция. Сочи, че на основание член 8, § 1 от
Директивата и предвид съображение 28 от същата, на кредитора е вменено задължение
преди сключването на договор за кредит да направи оценка на кредитоспособността на
потребителя, като при необходимост това задължение може да включва да се направи
справка в съответната база данни. В съображение 26 пък е посочено, че в условията на
разрастващ се кредитен пазар е особено важно кредиторите да не кредитират по
безотговорен начин или да не предоставят кредити без предварителна оценка на
кредитоспособността, а държавите членки следва да упражняват необходимия надзор с цел
избягване на такова поведение и да приложат необходимите средства за санкциониране на
кредиторите в случаите, в които те не процедират по този начин, с оглед постигането на
целите на директивата - съображения 7 и 9. Счита, че клауза, която предвижда, че се дължи
неустойка при неосигуряване на гаранти или банкова гаранция, е в пряко противоречие с
целта на Директивата, като на практика се прехвърля риска от неизпълнение на
задълженията на финансовата институция за предварителна оценка на платежоспособността
на длъжника върху самия длъжник и води до допълнително увеличаване на размера на
задълженията. По този начин на длъжника се вменява задължение да осигури обезпечение
след като кредита е отпуснат, като ако не го направи, дългът му нараства, тоест опасността
от свърхзадлъжнялост на длъжника се увеличава. Задължението за предварителна оценка на
платежоспособността на длъжника преди отпускане на кредита произтича и от разпоредбата
на чл. 16 от ЗПК. Предвид това, счита че чл. 8 от процесния договор е недействителен и на
основание чл. 26, ал. 1, предложение първо от ЗЗД във вр. с чл. 8, § 1 от Директива
2
2008/48/ЕО във вр. с чл. 16 от ЗПК.
Ангажирани са доказателства. Направени са доказателствени искания. Претендира се и
адвокатско възнаграждение по чл. 38, ал. 1 вр. ал. 2 от Закона за адвокатурата, ведно с
дължимия ДДС за главния и евентуалния иск.
Правното основание на главния иск е за прогласяване нищожност на договор за паричен
заем поради противоречие със закона е по чл. 26, ал. 1, предл. 1 от ЗЗД вр. чл. 22 от ЗПК и
чл. 11, т. 10 от ЗПК.
Предявения в условията на евентуалност кумулативно съединен иск за прогласяване
нищожност на клауза за неустойка от договор за паричен заем поради противоречие със
закона и поради накърняване на добрите нрави е с правна квалификация чл. 26, ал. 1, предл.
1 и предл. 3 от ЗЗД, като същият е допустим. Исковата молба е редовна и отговаря на
изискванията на чл. 127, ал. 1 и чл. 128 ГПК.
В законоустановения срок по чл. 131, ал. 1 от ГПК е подаден писмен отговор на исковата
молба от ответното дружество чрез адв. С. М., със съдебен адрес: *, с който счита иска за
допустим, но изцяло недоказан и неоснователен, като излага подробни съображения за това.
Не оспорва сключването на процесния договор между страните, с посочените от ищеца
параметри. Възразява срещу доводите на ищеца за нищожност на целия договор поради
непосочване на действителния ГПР, надвишаващ предвидени максимален в чл. 19, ал. 5
ЗПК, като счита, че това единствено би довело до частична нищожност на клаузите, с които
се надвишава максималния ГПР. Сочи се, че ГПР е фиксиран – в размер на 47,935 %, който
ненадвишава пет пъти размери на законната лихва, каквото е изискването на чл. 19, ал. 4
ЗПК, като в него са включени и сумите за лихва и неустойка, които са и ясно посочени в
погасителния план, т. е. не е нарушено правото на ищеца да бъде предварително уведомен за
бъдещите плащания по кредита. Посочва, че обявяването на нищожността на целия договор
на това основание би представлявало „нелоялна търговска практика“ по смисъла на чл. 6, §
1 от Директива 2005/29. Възразява и срещу ищцовото твърдение, че в разпоредбата на чл.
11, ал. 1, т. 10 ЗПК освен цифровия израз на ГПР е нужно е в договора да се съдържа и
описание на формиращите го разходи. Възразява се, че клаузата, в която е уговорен размер
на възнаградителната лихва надвишаващ трикратния такъв на законната лихва, е основания
за нищожност на процесния договор, тъй като същата е уговорена индивидуално и попада в
ограничението на чл. 19, ал. 4 ЗПК. Посочва, че процесният договор отговаря напълно на
изискванията на чл. 10 ЗПК – изготвен е на разбираем език, по ясен начин са посочени
неговите параметри (дължима сума, лихвен процент, ГПР), изчислени към момента на
неговото сключване, като е подписан и погасителен план към договора, в който се съдържа
информация за размера, броя, периодичността и датите на плащане на погасителните
вноски, поради което правата на ищеца не са били нарушени. Твърди се, че няма законово
изискване да са изброени всички разходи, включени в ГПР, а единствено да са посочени
допусканията, използвани при неговото изчисляване. Те са две групи: базови (приложими за
всеки вид потребителски кредит) и допълнителни (касаещи определени видове кредити),
като в процесния случай от значение е само първото базово допускане по т. 3, б. „а“ от
Приложение № 1 към ЗПК – че договорът е валиден за срока, за който е бил сключен и че
страните по него ще изпълняват своите задължения, съобразно предвидените в него условия
и срокове. Тъй като единствено първото базово допускане е приложимо в случая, а то е
императивно посочено в закона и се прилага за всеки един потребителски кредит,
следователно неговото непосочване не води до недействителност на клаузата за ГПР.
По отношение на предявения евентуален иск възразява срещу твърдението за неяснота
на неустойката, като посочва, че нейният размер е индивидуално уговорен и предварително
точно определен към момента на сключването на договора, съответно ищецът е бил
запознат с него и като е сключил договора, доброволно е изразил съгласие за клаузата за
неустойка в посочения размер. Неустойката е дължима при неизпълнение на задължението
3
на заемателя да представи обезпечение в уговорения срок. Сочи се, че освен обезщетителен
и обезпечителен характер, неустойка в процесния случай се явява и санкция за
неизпълнение на задължението да се представи обезпечение. Посочва, че заемодател по
договора е небанкова финансова институция, поради което е необходимо обезпечение, което
в по-голяма степен да гарантира изпълнението на задълженията по договора – чрез
представяне на банкова гаранция или поръчителство, които да отговарят на определи
критерии, съответно предвидената неустойката служи за това, в случай, че не се изпълни
задължението за предоставяне на обезпечение. Предполага се, че с оглед естеството на
договора, заемателят не разполага с парични средства, поради което и сумата за неустойка е
разсрочена на вноски, по начин предварително уговорен между страните. Моли за
отхвърляне на предявените искове като неоснователни. Представя писмени доказателства.
Моли за присъждане на сторените съдебно-деловодни разноски.
В съдебното заседание, ищецът не се явява и не се представлява.
В съдебното заседание, ответното дружество, не изпраща представител.
Съдът, като взе предвид становищата на страните и събраните по делото доказателства,
намира за установено от фактическа страна следното:
Безспорно е между страните, а и се установява от представените по делото писмени
доказателства, че на 24.07.2023 г. ищецът като кредитополучател и ответното дружеството
като кредитодател, са сключили Договор за паричен заем № *.
По силата на процесния договор, ответникът е предоставил на ищеца паричен заем в
размер на 3000 лв., усвоен изцяло от ищеца. Сумата е следвало да бъде върната на
кредитодателя на 17 месечни погасителни вноски, видно от погасителния план към договора
– всяка в размер на 233,96 лв. (включваща главница и възнаградителна лихва) или 397 лв.
(включваща главница, възнаградителна лихва и неустойка при непредставяне на
обезпечение). Уговорен е годишен процент на разходите (ГПР) в размер на 47,935. В чл.8 от
договора страните са уговорили неустойка в случай, че ищецът не представи обезпечение
съгласно реда и условията, предвидени в чл. 6 от договора. Видно от клаузата на чл.6 от
процесния договор вземането по договора се обезпечава с гарант, отговарящ на условията на
чл.10, ал.2, т.1 от ОУ и още едно измежду четири посочени от кредитора обезпечения, като в
случая страните са уговорили това да е ценна книга, издадена в полза на заемодателя.
Кредитополучателят се задължавал в срок от три работни дни от сключването на
договора да обезпечи кредита с поръчителство на едно/две физическо лице, одобрено от
кредитора, което обаче следва да отговаря на едновременно на следните специфични
изисквания: да има нетен размер на осигурителен доход в размер над 1000 лв., съгласно
справочните данни на НОИ, да работи по безсрочен трудов договор; да не е заемател по
договор за заем, сключен със заемодателя; да няма неплатени осигуровки за последните две
години, да няма кредити към банки или финансови институции с класификация различна от
„Редовен“, както по активни, така и по погасени задължения, съгласно справочните данни
на ЦКР към БНБ.
Размерът на предвидената неустойка е 2771,81 лв.
По делото са представени от страна на ищеца и други писмени доказателства – договор
за поръчителство към договора за заем от същата дата, декларации към договора
погасителен план, общи условия и др.
От ответника са представени: молба за заем, декларации за съгласие, събиране,
използване и обработване на лични данни, стандартен европейски формуляр за
предоставяне на информация за потребител;ски кредити и др.
От ответника е предоставена информация по договора за заем, видно, от която ищецът е
направил плащания в общ размер от 3006 лв.
При така установената фактическа обстановка съдът намира от правна страна следното:
4
За да бъде уважен така предявеният иск, в тежест на ищеца е да установи в условията
на пълно и главно доказване сключения между страните договор за заем, както и
противоречието му – в цялост или за процесната клауза за неустойка, с добрите нрави или с
императивни законови правила.
В настоящия случай ищецът има качеството на потребител по смисъла на § 13, т. 1 от
ДР на Закона за защита на потребителите (ЗЗП), поради което по отношение на представения
договор за потребителски кредит са приложими правилата на ЗПК и разпоредбите на чл. 143
– 148 ЗЗП.
Безспорно се установи, че между страните е сключен на 24.07.2023 г. Договор за
паричен заем, както и параметрите на същия.
Видно от разпоредбата на чл. 22 Закон за потребителския кредит ЗПК) - когато не са
спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7 - 12 и 20 и ал. 2 и чл. 12, ал. 1, т. 7 - 9,
договорът за потребителски кредит е недействителен, като липсата на всяко едно от тези
императивни изисквания води до нищожност на договора, защото последиците от
недействителността са възникнали при самото сключване на договора. Правните
последиците от обявяването на сключения договор за нищожен са предвидени в текста на
чл. 23 ЗПК - потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или
други разходи по кредита.
В процесния случай се твърди неспазване на нарушение на императивната правна
норма на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК, тъй като сумата за неустойка, предвидена в чл. 10 от
договора при непредставяне на обезпечение, не е включена като разход в ГПР, което обаче е
задължително изискване за действителността на потребителския кредит. Посочената
разпоредба от договора, възлага в тежест на кредитополучателя-длъжник да осигури
обезпечение чрез поръчителство. От съдържанието на посочената клауза и съпоставянето й
с естеството на сключения договор за потребителски кредит, се налага разбирането, че по
своето същество тя представлява скрито възнаграждение за кредитора, което последният е
прикрил, обозначавайки го като неустойка. Изискванията, които посочената клауза от
договорите възвежда за потребителя са на практика неосъществими за него, особено
предвид обстоятелството, че последният търси паричен заем. Тоест, поставяйки изначално
изисквания, за които е ясно, че са неизпълними от длъжника, то кредиторът цели да се
обогати. Същевременно, кредиторът не включва т. нар. от него „неустойки“ към договорната
лихва, дължима по кредита и към ГПР, като стремежът му е по този начин да заобиколи
нормата на чл. 19, ал. 4 ЗПК в редакцията , действаща към момента на сключване на
договора (Доп. - ДВ, бр. 104 от 2020 г., в сила от 1.01.2021 г.), според която ГПР не може да
бъде по-висок от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове и
във валута, определена с постановление на Министерския съвет на Република България.
ГПР изразява общите разходи по кредита за потребителя, настоящи или бъдещи (лихви,
други преки или косвени разходи, комисиони, възнаграждения от всякакъв вид, в т.ч. тези,
дължими на посредниците за сключване на договора), изразени като годишен процент от
общия размер на предоставения кредит.
Според § 1, т. 1 от Допълнителните разпоредби на ЗПК „Общ разход по кредита за
потребителя“ са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси,
възнаграждение за кредитни посредници и всички други видове разходи, пряко свързани с
договора за потребителски кредит, които са известни на кредитора и които потребителят
трябва да заплати, включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за
кредит, и по-специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на
договора за услуга е задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато
предоставянето на кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия.
Общият разход по кредита за потребителя не включва нотариалните такси. От това следва,
че в него задължително трябва да са описани всички разходи, които потребителят трябва да
5
заплати, а не да бъде поставен в положение да тълкува клаузите на договора и да преценява
кои суми точно ще дължи. В конкретния случай са посочени процентните стойности на ГПР
в договора, но от съдържанието на същия не може да се направи извод за това кои точно
разходи се заплащат и по какъв начин е формиран ГПР. Предвид предпоставките, при които
става изискуема разписаната в чл. 10 от Договора „неустойка“, то тя е с характер на
възнаграждение и следва да бъде включена изначално при формирането на ГПР.
Поставянето на кредитополучателят-потребител в неравностойно положение спрямо
кредитора, поради липса на данни колко е конкретният размер на оскъпяването му по
кредита, се явява в директно противоречие с чл. 3, § 1 – в случаите, когато дадена договорна
клауза не е индивидуално договорена, се счита за неравноправна, когато въпреки
изискването за добросъвестност, тя създава в ущърб на потребителя значителна
неравнопоставеност между правата и задълженията, произтичащи от договора и чл. 4,
касателно преценката за неравноправни клаузи от Директива 93/13/ЕИО на Съвета от 5
април 1993 година относно неравноправните клаузи в потребителските договори. На
потребителя трябва да се предостави пълна, точна и максимално ясна информация за
разходите, които следва да направи във връзка с кредита, за да може да направи информиран
и икономически обоснован избор дали да го сключи. От посоченото следва, че за да е
спазена и разпоредбата на чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, то е необходимо в договора да е
посочено не само цифрово какъв годишен процент от общия размер на предоставения
кредит представлява ГПР, но и изрично, и изчерпателно да бъдат посочени всички разходи,
които длъжникът ще направи и които са отчетени при формирането му. В този смисъл е и
Решение №272/15.01.2021г., постановено по в.гр.д. №2669/2020г. по описа на БОС.
С оглед приетите по-горе постановки и доколкото се констатира, че в процесния
договор е налице несъответствие между действителния и отразения в договора ГПР и
включените в него компоненти, то следва да се приеме, че същият е недействителен на
основание чл. 22 ЗПК, вр. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
За пълнота следва да бъде разгледано и твърдението на ищеца за неравноправност на
клаузата за неустойка при непредставяне на обезпечение, уговорена в текста на чл. 8 от
процесния договор. Тя, на самостоятелното основание на чл. 26, ал. 1, предл. 3 ЗЗД е
нищожна, тъй като противоречи на добрите нрави. Видно от текста на чл. 20 от процесния
договор вземането по договора се обезпечава с поръчителство за пълния размер на кредита,
което следва да се представи в тридневен срок от сключването на договора и което
представлява лично обезпечение - поръчителство на едно физическо лице, одобрено от
кредитора, което обаче следва да отговаря на едновременно на следните специфични
изисквания, подробно описани по-горе. Това противоречи на дадените от задължителни
критерии в Тълкувателно решение № 1 от 15.06.2010 г. по т. д. № 1/2009 г. на ОСТК, тъй
като уговорената с потребителя неустойка не разполага с присъщите си функции. Тя не
обезпечава вземане на кредитора за вреди, каквито не биха могли да настъпят само заради
неизпълнението на задължението на ответника да представи обезпечение. Пак по същата
причина, неустойката няма възстановителна функция, а прилагането й като санкция не може
да обоснове законосъобразност, доколкото паричния й еквивалент е значителен, почти равен
на главницата. Изводът на съда е, че плащането на сумата по тази неустойка противоречи на
добрите нрави. Тази клауза е и неравноправна по смисъла на чл. 143 от Закона за защита на
потребителите – тя води до значително неравновесие между договорените права на страните,
като облагодетелства недобросъвестно и нееквивалентно кредитора по договора. Тази
нищожност е изначална, тя произтича пряко от съдържанието на нормата и затова е без
значение дали договорените с нея суми са платени от ищеца или не са, тъй като плащането
или неговата липса не могат да санират нищожност.
Съгласно чл. 81 от ГПК, във всеки акт, с който приключва делото в съответната
инстанция, съдът се произнася и по искането за разноски. При този изход на спора и
6
направените от двете страни искания за присъждане на разноски, такива се следват
единствено на ищеца, предвид основателността на предявения иск. Своевременно е
представил списък, в който са включени: сумата от 386,93 лева – за държавна такса /380,83
лв. – д.т. и 6,10 лв. – такса за преписи/ и 1862.49 лв. с ДДС – адвокатско възнаграждение,
дължимо на процесуалния представител на ищеца - адв. Д., на основание чл. 38, ал. 1, т. 2
Закона за адвокатурата (ЗАдв), от които: 1169,88 лв. – по главния иск и 692,61 лв. – по
евентуалния иск. На първо място, съдът следва да уважи претенцията за държавна такса.
Представени са доказателства за нейното заплащане, поради която претенцията следва да
бъде уважена. На второ място, по отношение на претендираното адвокатско възнаграждение
в размер на 480 лв. с ДДС: видно от представения Договор за правна защита и съдействие
същият се сключва за оказване на правна защита и съдействие за настоящото производство,
което ще се извърши от адвоката безвъзмездно, на основание чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв, тъй като
клиентът (ищецът) е материално затруднено лице, което обстоятелство е било преценено
автономно от адвоката. Претендираният размер на адвокатското възнаграждение е в размер
на 1862,49 лв. с ДДС, от които: 1169,88 лв. с ДДС по главния иск и 692,61 лв. с ДДС по
евентуалния иск. Представени са доказателства за регистрирането на адв. Д. по ЗДДС,
считано от 04.08.2022 г. Ответната страна възразява срещу искането за присъждане на
адвокатското възнаграждение, на соченото правно основание, предвид че обстоятелството,
че липсват доказателства за реалното материално състояние на ищеца. Релевирала е и
възражение за прекомерност на адвокатското възнаграждение. Според настоящия съдебен
състав в разпоредбата на чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв липсва изискване предварително клиентът да
доказва обстоятелството, че е материално затруднено лице, поради което оказването на
безплатна помощ се извършва единствено по преценка на самия адвокат на база заявеното
от доверителя му. В подкрепа на изложеното е и предвиденото в ал. 2 на същия член, според
която адвокатът има право на адвокатско възнаграждение, ако в съответното производство
насрещната страна е осъдена за разноски. Респективно на адвоката се следва присъждане на
възнаграждение единствено в благоприятен за неговия доверител изход на спора. В този
смисъл преценката дали да предостави правна помощ при съществуващ риск да не получи
никакво възнаграждение е само негова. Наличието на основанията по чл. 38, ал. 1 ЗАдв не
може да бъде обсъждано от съда при произнасяне по отговорността за разноските, като
предпоставките за присъждането им са: 1) да има доказателства за извършване на безплатна
правна помощ; 2) в съответното производство насрещната страна да е осъдена за разноски.
При кумулативното наличие на двете условия съдът е длъжен да присъди адвокатското
възнаграждение, платимо на процесуалния представител, като при определяне конкретния
размер се изхожда от действителната фактическа и правна сложност на спора. В случай, че
страната, която следва да заплати направените по делото разноски, оспори наличието на
предпоставки по чл. 38, ал. 1, т. 1-3 ЗАдв за предоставяне на правна помощ, тя следва при
условията на пълно и главно доказване да установи, че страните по договора за адвокатска
услуга са договорили предоставянето на адвокатска помощ по различни от посочените в
разпоредбата причини, като такива в настоящия случай липсват. Дължимото адвокатско
възнаграждение следва да бъде заплатено на адв. Д., на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
По отношение на възражението за прекомерност: цената на предявения главен иск е
6749 лв., поради което на основание чл. 7, ал. 2, т. 1 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г. за
минималните размери на адвокатските възнаграждения, минималният размер на
адвокатското възнаграждение е в размер на 974,90 лв. без ДДС, т.е. 1169,88 лв. с ДДС.
Цената на предявения евентуален иск е 2771,81 лв., поради което минималният размер на
адвокатското възнаграждение е 577,18 лв. без ДДС, съответно 692,62 лв. с ДДС. Поради
изложеното, размерът на адвокатското възнаграждение е в рамките на предвидения в
Наредбата размер и съдът приема, че направеното от процесуалния представител на
ответника възражение е неоснователно, поради което то следва да се присъди в поискания
размер.
7
Така мотивиран, съдът
РЕШИ:
ПРОГЛАСЯВА нищожността на сключения между Е. Т. П., ЕГН: **********, с
постоянен и настоящ адрес: * и „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на
управление: *, представлявано от В.М.И., Договор за паричен заем № *, поради
противоречието му с чл. 22 от Закона за потребителския кредит, на основание чл. 26, ал. 1 от
ЗЗД.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *,
представлявано от В.М.И., да заплати на Е. Т. П., ЕГН: **********, с постоянен и настоящ
адрес: *, сумата от 386,93 лева – държава такса.
ОСЪЖДА „КРЕДИ ЙЕС“ ООД, ЕИК: *, със седалище и адрес на управление: *,
представлявано от В.М.И., да заплати на адвокат А. Д., личен номер № *, сумата от 1869,49
лева с ДДС – адвокатско възнаграждение, на основание чл. 38, ал. 2 ЗАдв.
Решението подлежи на обжалване пред Окръжен съд - Бургас в двуседмичен срок от
връчването му на страните.
Препис от настоящото решение да се връчи на страните.
Съдия при Районен съд – Бургас: _______________________
8