№ 3583
гр. София, 09.06.2025 г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
СОФИЙСКИ ГРАДСКИ СЪД, ВЪЗЗ. II-Е СЪСТАВ, в публично
заседание на четиринадесети февруари през две хиляди двадесет и пета
година в следния състав:
Председател:Петър Люб. Сантиров
Членове:Ивета Антонова
Йоана Кр. Кацарска
при участието на секретаря Елеонора Анг. Г.
като разгледа докладваното от Петър Люб. Сантиров Въззивно гражданско
дело № 20231100513172 по описа за 2023 година
Решение № 14420 от 27.08.2023 г., постановено по гр. д. № 29732/2021 г. по описа на
СРС, 52-ри състав, са уважени предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу В. И. Г. по реда
на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно
основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за установяване съществуването на
вземания на ищеца спрямо ответницата, както следва: за сумата от 5131,76 лв.,
представляваща главница по Договор за потребителски кредит № **********/22.04.2016 г.,
ведно със законната лихва от датата на заявлението – 26.09.2019 г. до окончателното
изплащане, за сумата от 1532,73 лв., представляваща договорна лихва за периода от
25.05.2017 г. до 25.04.2019 г. и за сумата от 1048,10 лв., представляваща мораторна лихва за
периода от 25.05.2017 г. до 16.09.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на
парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 54520/2019 г. по
описа на СРС, 52-ри с-в.
Със същото решение ответницата е осъдена да заплати на ищеца, на основание чл. 78,
ал. 1 и ал. 8 ГПК, сумата от 1717,26 лв., представляваща разноски за производството пред
СРС.
Срещу така постановеното решение е постъпила въззивна жалба от ответницата В. И.
Г., чрез пълномощника си – адв. Н. И., с надлежно учредена представителна власт по делото,
с оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради допуснати от
първоинстанционния съд нарушения на материалния закон и необоснованост на изводите.
Поддържа, че целият договор за потребителски кредит е недействителен/нищожен, като
първоинстанционният съд не е не е разгледал подробно всички наведени възражения в тази
посока. Счита, че елементите на договора не са изготвени с еднакъв по вид и размер шрифт,
чийто размер да е поне 12, съгласно изискванията на чл. 10, ал. 1 ЗПК. Твърди, че договорът
не е изготвен по ясен и разбираем за потребителя начин, тъй като от цялостния му текст не
става ясно как точно е формиран ГПР, посочен само като цифрова стойност от 42,14% и
1
какви точно разходи са включени в ГПР. Твърди още, че в посочената величина като
глобален израз на всичко дължимо по кредита следва по ясен и разбираем за потребителя
начин да са инкорпорирани всички разходи, които длъжникът ще стори и които са пряко
свързани с кредитното правоотношение. Изтъква, че е посочен лихвен процент по заема -
27,09%, (който е фиксиран), но не се изяснява как тези стойности се съотнасят към ГПР по
договора. Счита също така, че ГПР не включва и всички разходи, водещи до оскъпяване на
кредита, които са били известни на кредитора към момента на сключване на договора.
Твърди, че ищецът по никакъв начин не е доказал, че застраховката е включена в ГПР, тъй
като ако беше включена, то ГПР щеше да е с размер, различен от посочения в ДПК и щеше
да надвиши петкратния размер на законната лихва. Счита, че в този случай неточното
посочване на ГПР следва да се приравни на липса на посочване на такъв процент, като това
следва от изискването клаузите на договорите с потребители да се формират ясно и всяка
неточност да се тълкува във вреда на търговеца – чл. 147 ЗЗП, вр. чл. 24 ЗПК. Изтъква, че в
договора се предвижда ГПР в по-нисък размер от реалния размер на ГПР, тъй като в този
размер не са включени размерът на еднократната такса за оценка на риска от допълнителни
732,14 лв., които се удържат още при сключване на договора от главницата, както и
застрахователните премии, които са задължително условие за сключване на договора при
посочените останали параметри в него. Посочва, че като е пропуснал посочване на
присъединяването към застраховката като задължително условие по този кредит,
доставчикът на услугата е осуетил и възможността потребителя да се запознае с
действителната икономическа тежест, която поема и тъй като допълнителното плащане на
премията не е отразено като разход при формиране на оповестения ГПР, въпреки че е
включен в общия дълг и месечните вноски, този начин на оповестяване на разходите не е
съответен на изискването на чл. 19, ал.1 ЗПК. Счита, че макар формално договорът за
кредит да покрива изискуеми реквизити по чл.11 ал.1 ЗПК, вписаните параметри не
кореспондират на изискуемо съдържане по т. 10 (годишния процент на разходите по кредита
и общата сума, дължима от потребителя) и т. 11 (погасителен план, с указание как вноската
се разпределя за различните видове разходи), като тази част от съдържанието на сделката е
особено съществена за интересите на потребителите. Твърди, че клаузата, предвиждаща
такса „оценка на риска” в размер на 732,14 лв. е нищожна. Счита, че при задължаване на
потребителя да заплати допълнително такса „оценка на риска” е налице противоречие на
цитираната разпоредба с разпоредбата на чл. 143, т. 19 ЗЗП във вр. с чл. 10а, ал. 2 ЗПК, като
съгласно разпоредбата на чл. 10а от ЗПК, кредиторът не може да изисква заплащане на
такси и комисиони за действия, свързани с усвояване и управление на кредита. Поддържа, че
по силата на чл. 16 ЗПК, не кредитополучателят, а кредиторът – банка следва да се ангажира
с проверката на кредитоспособността на потребителя. Счита, че не е налице настъпила
предсрочна изискуемост, поради което установителните искове са изцяло неоснователни,
тъй като не са настъпили в условия на кумулативност и двете предпоставки – обективната
(непогасяване на три месечни вноски) и субективната (ответницата да е била уведомена за
обявяване на предсрочната изискуемост преди подаване на заявлението за издаване на
заповед за незабавно изпълнение по чл. 417 ГПК, с което е образувано ЧГД №54520/2019 г.
по описа на СРС, обуславящо настоящото производство). Поддържа възражението за
нищожност на клаузата за договорна лихва поради противоречието й с добрите нрави.
Твърди, че целият договор за кредит е нищожен поради общите разпоредби на ЗЗД и при
установена недействителност на договора за кредит, предявеният иск следва да бъде
отхвърлен изцяло, в това число и за претендираната главница. Моли съда да отмени
обжалваното решение. Претендира съдебни разноски.
Въззиваемият ищец „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, чрез пълномощника си – адв. А. Б., с
надлежно учредена власт по делото, в законоустановения срок е подал отговор на въззивната
жалба, с който оспорва същата по подробно изложените съображения. Моли съда да
потвърди обжалваното решение като правилно и законосъобразно. Претендира разноски.
2
Жалбата е подадена в срока по чл. 259 ГПК, от легитимирано лице - страна в процеса,
като е заплатена дължимата държавна такса, поради което е допустима.
Съгласно чл. 269 ГПК въззивният съд се произнася служебно по валидността на
решението, а по допустимостта – в обжалваната му част, като по останалите въпроси е
ограничен от релевираните въззивни основания в жалбата.
Решението е валидно и допустимо, постановено в рамките на правораздавателната
власт на съдилищата по граждански дела и в съответствие с основанието и петитума на
искането за съдебна защита.
Съдът, като съобрази доводите на страните и събраните по делото доказателства,
съгласно правилата на чл. 235, ал. 2 ГПК, намира въззивната жалба за частично основателна
по следните съображения:
Между страните по делото не съществува спор, а и от представените по делото
писмени доказателства се установява наличието на сключен договор за кредит №
*********/22.04.2016 г., между „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, като кредитодател и В. И. Г. –
кредитополучател, по силата, на който кредитодателят е отпуснал на кредитополучателят
сума в размер на 5350,00 лв. Съгласно инкорпорираният в чл. 11.2. от договора погасителен
план, кредитополучателят се е задължил да върне кредита на 36 равни месечни погасителни
вноски, в размер на 279,29 лв. всяка. Падежът на първата погасителна вноска е 25.05.2016 г.,
а падежът на последната погасителна вноска е 25.04.2019 г., при фиксиран годишен лихвен
процент (ГЛП) – 27,09%, лихвен процент на ден, приложим при отказ от договора – 0,08% и
годишен процент на разходите (ГПР) – 42,14%. В чл. 7 от договора са посочени общият
размер на кредита и условията за усвояването му – съгласно чл. 7.1. общият размер на
кредита възлиза на 6833,28 лв. и включва застрахователна премия по застраховка „Bank
живот агент“ от 751,14 лв., както и еднократна такса за оценка на риска в размер на 732,14
лв., дължима в деня на подписване на кредита, която се финансирала от кредитора и се
възстановявала от потребителя с дължимите месечни вноски съгласно погасителния план.
Съгласно чл. 7.2.2 от договора, в случаите, когато потребителят е пожелал сключване на
застраховка, частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната
застраховка застрахователна премия, се превежда от кредитора директно по банковата
сметка на съответния застрахователен посредник
В настоящия случай, тъй като кредита е предоставен на потребител по смисъла на §
13, т. 1 от ДР на ЗЗП, а именно на физическо лице, без да са налице данни същото да е
действало в рамките на своя търговска или професионална дейност, то процесният договор
попада в приложното поле на ЗПК и ЗЗП. Съгласно чл. 7, ал. 3 ГПК, съдът следи служебно
за наличието на неравноправни клаузи в договор, сключен с потребител, а доколкото
разпоредбите на ЗПК са повелителни, то съобразно дадените разрешения в т. 1 от
Тълкувателно решение № 1 от 9.12.2013 г. на ВКС по тълк. д. № 1/2013 г., ОСГТК, при
проверка на правилността на първоинстанционното решение въззивният съд може да
приложи императивна материалноправна норма, дори ако неиното нарушение не е въведено
като основание за обжалване, т.е. тои може служебно да се произнесе по деиствителността
на клаузи в договор за потребителски кредит, когато са налице за това правни или
фактически обстоятелства.
В настоящия случай, са спазени изискванията на чл. 10, ал. 1, чл. 11, ал. 1, т. 7, 9, 11,
12 и 20 ЗПК. Процесният договор е сключен в писмена форма и е представен с еднакъв
шрифт, който е с достатъчно голям размер, позволяващ нормалното му разчитане. Изготвен
е и погасителен план, съдържащ информация за размера, броя, периодичността и датите на
плащане на погасителните вноски. Предвид, че процесният договор е сключен при
фиксиран, а не при променлив лихвен процент, в случая не е необходимо да се разграничава
каква част от месечна погасителната вноска е предназначена да погаси главницата и каква
част – лихвата и другите разходи (в този смисъл Решение № 50131 от 6.08.2024 г. на ВКС по
3
т. д. № 1248/2022 г., I т. о., ТК, Решение № 106 от 3.06.2022 г. на ВКС по гр. д. № 3253/2021
г., III г. о., ГК). Ето защо разпоредбите на чл.11, ал. 1, т. 11 и т. 12 от ЗПК не са нарушени.
Спазена е и нормата на чл.11, ал. 1, т. 20 от закона, тъй като е предвидено право на отказ на
потребителя от договора, като са посочени условията, при които се упражнява това право.
Също така, с оглед наведеното във въззивната жалба оплакване, касаещо размерът на
договорената възнаградителна лихва, следва да се отбележи, че към датата на сключване на
договора за потребителски кредит, размерът на законната лихва е 10%, при основен лихвен
процент, определен от БНБ, 0% плюс десет пункта отгоре. В тази връзка уговорката,
касаеща размера на възнаградителната лихва не е нищожна. Съобразно практиката на ВКС,
обективирана в Решение № 378 от 18.05.2006 г. на ВКС по гр. д. № 315/2005 г., II г. о., няма
пречка страните да уговарят възнаградителна лихва (чл. 240, ал. 2 ЗЗД) над размера на
законната лихва и тяхната свобода на договаряне не е ограничена от разпоредбата на чл. 10,
ал. 2 ЗЗД. По действащото българско право максималният размер на договорната лихва
(възнаградителна или компенсаторна) е ограничен единствено от чл. 9 ЗЗД, съгласно който
страните могат свободно да определят съдържанието на договора, доколкото то не
противоречи на добрите нрави. Следователно не е налице ограничение в размера на
възнаградителната лихва, която страните могат да уговорят в полза на кредитора, поради
което не е налице и противоречие с добрите нрави, досежно възнаградителна лихва в размер
на 27,09%.
Настоящият съдебен състав счита, обаче, че процесният договор за потребителски
кредит е недействителен на основание чл. 22, ал. 1, вр. чл. 11, ал. 1, т. 10 от ЗПК, където е
посочено, че договорът следва да съдържа годишния процент на разходите по кредита и
общата сума, дължима от потребителя, изчислени към момента на сключване на договора за
кредит, като се посочат взетите предвид допускания, използвани при изчисляване на
годишния процент на разходите по определения в приложение № 1 начин.
На първо място следва да се има предвид, че макар в случая формално да е спазено
изискването на закона, а именно, че в договора е посочен ГПР в размер на 42,14%, липсва
допълнителна информация относно начина на формирането на посочения процент на
разходите, както и какви данни са взети предвид при формирането му. Съгласно т. 66 и т. 67
от Решение на СЕС от 20.09.2018 г. по дело С-448/17, EOS KSI Slovensko s.r.o. срещу Ján
Danko, Margita Danková, на непосочването на ГПР в договор за кредит трябва да се
приравни ситуация като тази по главното производство, в която договорът съдържа само
математическа формула за изчисляването на този ГПР, без обаче да предоставя
необходимите за това изчисляване данни, като всъщност в подобна ситуация не може да се
счете, че потребителят е напълно запознат с условията по бъдещото изпълнение на
подписания договор към момента на сключването му и следователно, че разполага с всички
данни, които могат да имат отражение върху обхвата на задължението му. Следва да се
отбележи, че в настоящия казус процесният договор дори не съдържа подобна
математическа формула.
Същевременно настоящият съдебен състав приема, че уговорените в процесния
договор „еднократна такса за оценка на риска“ и премия по застраховка „Bank живот агент“
са разходи по кредита, които следва да бъдат включени при изчисляването на годишния
процент на разходите - ГПР, съгласно императивното изискване на чл. 19, ал. 1 и, ал. 2 ЗПК.
На основание чл. 19, ал. 4 ЗПК годишният процент на разходите не може да бъде по-висок
от пет пъти размера на законната лихва по просрочени задължения в левове или във валута,
определена с постановление на Министерския съвет на Република България. В противен
случай и на основание чл. 19, ал. 5 ЗПК тези клаузи са нищожни. Дефиницията на понятието
„общ разход по кредита за потребителя“ се съдържа в § 1, т. 1 от ДР на ЗПК, съгласно който
това са всички разходи по кредита, включително лихви, комисиони, такси, възнаграждения
за кредитни посредници и всички други разходи, пряко свързани с договора потребителски
4
кредит, които са известни на кредитора и които потребителят трябва да заплати,
включително разходите за допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, и по-
специално застрахователните премии в случаите, когато сключването на договора за услуга е
задължително условие за получаване на кредита, или в случаите, когато предоставянето на
кредита е в резултат на прилагането на търговски клаузи и условия, като общият разход по
кредита за потребителя не включва нотариални такси.
В частност общото задължение на ответницата е съответно на вписаните в
погасителния план – неразделна част от договора за кредит, сборни плащания, в които се
включват и задължението за „еднократна такса за оценка на риска“ в размер на 732,14 лв. и
за застрахователна премия по застраховка „Bank живот агент“ в размер на 751,14 лв.
(месечният размер на вноската е начислен като сбор от части от главница и договорна лихва,
както и горница ежемесечно дължима такса оценка на риска и премия по застраховка
„Живот“).
Плащането на таксата “оценка на риска” и застрахователна премия по застраховка
„Bank живот агент“ обаче не е отразено като разход при формирането на оповестения ГПР
от 42,14%., въпреки че са включени в общия дълг и месечните вноски. Този начин на
оповестяване на разходите не е съответен на изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК. В тази връзка,
съгласно т. 55 от Решение на СЕС от 21.03.2024 г. по дело C‑714/22, С.Р.Г. срещу „Профи
Кредит България“ ЕООД, с оглед на съществения характер на посочването на ГПР в договор
за потребителски кредит, за да даде възможност на потребителите да се запознаят с правата
и задълженията си, както и с оглед на изискването при изчисляването на този процент да се
включат всички разходи по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, следва да се приеме, че
посочването на ГПР, който не отразява точно всички тези разходи, лишава потребителя от
възможността да определи обхвата на своето задължение по същия начин както
непосочването на този процент. Разходите по чл. 3, б. „ж“ от Директива 2008/48, чиито
разпоредби са въведени съгласно § 2 от ДР на ЗПК, представляват „общи разходи по кредита
за потребителя“, а именно всички разходи, включително лихва, комисиони, такси и всякакви
други видове разходи, които потребителят следва да заплати във връзка с договора за кредит
и които са известни на кредитора, с изключение на нотариалните разходи; разходите за
допълнителни услуги, свързани с договора за кредит, по-специално застрахователни премии,
също се включват, ако в допълнение към това сключването на договор за услугата е
задължително условие за получаване на кредита или получаването му при предлаганите
условия. Според т. 85-87 от Решение на СЕС от 21.04.2016 г. по дело C‑377/14 Ernst Georg
Radlinger, Helena Radlingerová срещу FINWAY a.s., след като понятието „обща сума,
дължима от потребителя“ е определено в член 3, буква з) от Директива 2008/48 като „сборът
от общия размер на кредита и общите разходи по кредита за потребителя“, то понятията
„общ размер на кредита“ и „общи разходи по кредита за потребителя“ взаимно се
изключват и поради това не би могло общият размер на кредита да включва суми,
включени в общите разходи по кредита за потребителя. Следователно не би могло
общият размер на кредита по смисъла на член 3, буква л) и член 10, параграф 2 от
Директива 2008/48 да включва която и да било от сумите, предназначени за изпълнение на
задълженията, поети във връзка със съответния кредит, като административните разходи,
лихвите, комисионите и всякакви други видове разходи, които потребителят следва да
заплати. Следва да се подчертае, че незаконосъобразното включване в общия размер на
кредита на сумите, попадащи в общите разходи по кредита за потребителя,
задължително би довело до изчисляване на по-нисък ГПР, тъй като при изчисляване
на последния се взема предвид общият размер на кредита. В разглеждания случай, обаче,
както е посочено по-горе, ищецът е включил дължимата застрахователна премия и таксата за
оценка на риска като част от главницата и по този начин посочения ГПР в договора не
надхвърля максимално допустимия размер според закона. По този начин ищцовото
дружество е заобиколило и нарушило императивни законови изисквания, а именно
5
изискването на чл. 19, ал. 1 ЗПК за оповестяване на всички разходи по кредита. Налице е и
противоречие с императивната разпоредба на чл. 11, ал. 1, т. 10 ЗПК.
С оглед изложеното дотук и въз основа на съвкупната преценка на всяка от
уговорките СГС счита, че макар формално процесният договор да покрива изискуеми
реквизити по чл. 11, ал. 1 ЗПК, вписаните параметри не кореспондират на изискуемото
съдържание по т. 10 – годишния процент на разходите по кредита и общата сума, дължима
от потребителя. Тази част от сделката е особено съществена за интересите на потребителите,
тъй като целта на уредбата на годишния процент на разходите по кредита е чрез
императивни норми да се уеднакви изчисляването и посочването му в договора и това да
служи за сравнение на кредитните продукти, да ориентира икономическия избор на
потребителя и да му позволи да прецени обхвата на поетите от него задължения. Затова и
неяснотите, вътрешното противоречие или подвеждащото оповестяване на това изискуемо
съдържание законодателят урежда като порок от толкова висока степен, че изключва
валидността на договарянето – чл. 22 ЗПК. В този смисъл като не е оповестил деиствителен
ГПР в договора за кредит ищецът е нарушил изискванията на закона и не може да се ползва
от уговорената сделка. В тази хипотеза потребителят следва да върне само чистата стоиност
на кредита, но не дължи лихва и или други разходи по кредита, съгласно разпоредбата на чл.
23 ЗПК.
При недействителност на договора, съгласно разпоредбата на чл. 23 ЗПК,
потребителят връща само чистата стойност на кредита, но не дължи лихва или други
разходи по кредита. Когато недействителността бъде констатирана в производството по чл.
422 ГПК, съдът следва да установи с решението си дължимата сума по приетия за
недействителен договор за потребителски кредит, доколкото ЗПК е специален закон по
отношение на ЗЗД и в цитираната разпоредба на чл. 23 ЗПК е предвидено задължението на
потребителя за връщане на чистата сума по кредита. Това следва от характеристиката на
договора за потребителски кредит. Ако се приеме, че установяването на дължимостта на
чистата сума по получения кредит и осъждането на потребителя за нейното връщане следва
да се извърши в отделно производство, по предявен иск с правно основание чл. 55 ЗЗД, то
би се достигнало до неоснователно обогатяване за потребителя, предвид изискуемостта на
вземането по недействителен договор, в частност при нищожен договор за потребителски
кредит и позоваване от страна на потребителя на изтекла погасителна давност. Това би
противоречало на принципа за недопускане на неоснователно обогатяване, в какъвто смисъл
е и въвеждането на разпоредбата на чл. 23 ЗПК в специалния ЗПК. Поради което и при
установена в хода на исковото производство по чл. 422 ГПК недействителност на договор за
потребителски кредит, съгласно чл. 23 ЗПК, предявеният иск следва да бъде уважен с
установяване на дължимата чиста стойност на кредита, без да е необходимо вземането за
чистата стойност да бъде предявено от кредитора с иск по чл. 55 ЗЗД /в този смисъл и
Решение № 50259 от 12.01.2023 г. на ВКС по гр. д. № 3620/2021 г., III г. о., ГК, както и
Решение от 28.11.2022 г. по т.д. № 1023/2020 г., І т.о. на ВКС/.
Съгласно заключението на вещото лице по изслушаната съдебно-счетоводна
експертиза (ССчЕ, в производството пред СРС (л. 53-56 от делото пред СРС), неоспорена от
страните, и което съдът кредитира с доверие като обективно, компетентно и достоверно
дадено, се установява че общата сума в размер от 6833,28 лв. е отпусната и усвоена от
ответницата, Следва да се има предвид обаче, че размерът на главницата по договора за
кредит представлява отпуснатите парични средства, предоставени за ползване на
кредитополучателя, възлизащи в случая на 5350,00 лв. и кредитополучателят реално
разполага с възможността да се ползва и разпорежда само с тази сума, т.е. това са
фактически получените от него заемни средства. На първо място, от договорената сума при
усвояването на кредита е удържана сумата в размер на 732,14 лв., представляваща
„еднократна такса за оценка на риска“. Настоящият съдебен състав приема, че клаузата за
дължимост на посочената такса е нищожна, тъй като задължението на потребителя да
6
заплати еднократна такса за оценка на риска е такса за действия, свързани с усвояване на
кредита. Същата е част от дейността му по предварителна оценка на кредитоспособността
на длъжника и като такива не може да бъде събирана от длъжника по силата на чл. 10а, ал. 2
ЗПК, доколкото тази оценка е правно задължение на кредитора, съгласно чл. 16, ал. 1 и 2
ЗПК, поради което той не предоставя на кредитополучателя съответна „услуга“, за
осъществяването на която да се дължи насрещна парична престация. В случая клаузата, с
която е уговорена такса за оценка на риска, прехвърля върху самия длъжник финансовата
тежест от изпълнението на задълженията на финансовата институция за предварителна
оценка на платежоспособността на кандидатстващите за кредит и води до неоправдано
допълнително увеличаване на размера на задълженията по договора. В този смисъл таксата
за оценка на риска е пряк разход, свързан с усвояване на кредита и нейното събиране е
изрично забранено с разпоредбата на чл. 10а, ал. 2 ЗПК, което води до нищожност на тази
клауза поради противоречие със закона. В допълнение, съгласно Решение на СЕС от
21.04.2016 г. по дело C‑377/14 Ernst Georg Radlinger, Helena Radlingerová срещу FINWAY a.s.,
чл. 3, буква „л“ и чл. 10, пар. 2 от Директива 2008/48, както и точка I от приложение I към
тази директива трябва да се тълкуват в смисъл, че общият размер на кредита и размерът на
усвояването включват всички предоставени на разположение на потребителя суми и поради
това не включват тези, които заемодателят използва за покриване на свързаните със
съответния кредит разходи и които на практика не се изплащат на потребителя. Съответно
чистата стойност на кредита, по смисъла на чл. 23 ЗПК, в настоящия казус се съизмерява с
реално предоставената сума от 5350,00 лв., доколкото съгласно процесния договор за кредит,
частта от средствата по кредита, представляваща дължимата за конкретната застраховка
застрахователна премия, се превежда от кредитора директно по банковата сметка на
съответния застраховател.
Съгласно заключението на вещото лице по ССчЕ, към дата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – 26.09.2019 г.,
ответницата е заплатила на ищеца сумата от общо 3392,19 лв. Видно от заключението, след
тази дата са събрани суми по принудителен ред в образуваното изпълнително производство.
Съгласно т. 9 от Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 г. на ВКС по тълк. д. № 4/2013 г.,
ОСГТК, в производството по чл. 422, респ. чл. 415, ал. 1 ГПК, съществуването на вземането
по издадена заповед за изпълнение се установява към момента на приключване на съдебното
дирене в исковия процес, като в това производство нормата на чл. 235, ал. 3 ГПК намира
приложение по отношение на фактите, настъпили след подаване на заявлението за издаване
на заповед за изпълнение, с изключение на факта на удовлетворяване на вземането чрез
осъществено принудително събиране на сумите по издадения изпълнителен лист въз
основа на разпореждането за незабавно изпълнение в образувания изпълнителен
процес.
В настоящия казус кредиторът обаче не би могъл да осъществи прихващане на
изпълнение с несъществуващите задължения за такса „оценка на риска“, застрахователната
премия по застраховка „Живот“ и договорна лихва, поради което с посочените заплатени от
ответницата суми в общ размер на 3392,19 лв. е възможно погасяване само на валидно
възникналото задължение за връщане на чистата стоиност на кредита (главницата).
Следователно ищецът се легитимира като кредитор на вземане в размер на 1957,81 лв.
(разлика между предоставената по кредита сума в размер на 5350,00 лв. и платената в
размер на 3392,19 лв.), ведно със законната лихва, считано от датата на подаване на
заявлението за издаване на заповед за изпълнение по чл. 417 ГПК – получената чиста
стоиност на кредита подлежи на връщане при поискване.
Предвид приета недействителност на договора за кредит е безпредметно обсъждането
но наведеното във въззивната жалба възражение, че не е налице настъпила предсрочна
изискуемост.
7
Предвид изложеното, решението на СРС следва да бъде отменено в частта, с която са
уважени предявените обективно кумулативно съединени установителни искове по чл. 422,
ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 79, ал. 1, пр. 1, във вр. с чл. 240, ал. 1 ЗЗД, във вр. чл. 86, ал. 1 ЗЗД за
разликата над сумата от 1957,81 лв. до пълния уважен размер от 5131,76 лв. – главница; за
сумата от 1532,73 лв. – договорна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 25.04.2019 г. и за
сумата от 1048,10 лв. – обезщетение за забава за периода от 25.05.2017 г. до 16.09.2019 г.,
които претенции подлежат на отхвърляне. Решението следва да бъде отменено също и в
частта, с която ответницата е осъдена да заплати на ищеца сумата над 435,84 лв. до
присъдените 1717,26 лв., представляваща разноски в общ размер за производството пред
СРС и в заповедното производство по ч. гр. д. № 54520/2019 г. по описа на СРС, 52-ри с-в.,
съобразно уважената част от исковете. В останалата обжалвана част решението следва да
бъде потвърдено.
С оглед изхода на спора, на основание на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, вр. чл. 273
ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9 юли 2004 г., ищцовото
дружество следва да заплати на адв. Н. И. И. от САК сумата от 799,37 лв., представляваща
адвокатско възнаграждение в производството пред СГС за оказана безплатна адвокатска
помощ на въззивницата – ответница В. И. Г., по Договор за правна помощ и съдействие от
13.09.2022 г. (л. 9-гръб), съобразно отхвърлената част от материалния интерес, а в полза на
жалбоподателката – сумата от 115,10 лв., представляваща заплатена държавна такса за
въззивното производство. Ищецът следва да заплати също така, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9 юли
2004 г. (в приложимата спрямо Договора за правна помощ и съдействие от 01.04.2022 г. – л.
43-гръб от делото пред СРС, редакция от ДВ, бр. 68 от 2020 г.), на адв. М.Л.Л. от САК
сумата от 534,00 лв., представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред
СРС за оказана безплатна адвокатска помощ на ответницата В. И. Г., съобразно
отхвърлената част на исковете. На основание чл. 78, ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК на
въззиваемия – ищец следва да бъде присъдена сумата в размер от 326,24 лв.,
представляващи разноски за адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция,
съобразно уважената част от исковете.
С оглед цената на исковете, по аргумент от чл. 69, ал. 1, т. 1, вр. чл. 113, вр. чл. 280, ал.
3, т. 1 ГПК, въззивното решение подлежи на касационно обжалване.
Така мотивиран Софийският градски съд,
РЕШИ:
ОТМЕНЯ Решение № 14420 от 27.08.2023 г., постановено по гр. д. № 29732/2021 г. по
описа на СРС, 52-ри състав, в частта, с която са уважени предявените от „Ти Би Ай Банк“
ЕАД срещу В. И. Г. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени
установителни искове с правно основание чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД, за
установяване съществуването на вземания на ищеца спрямо ответницата, както следва: за
разликата над сумата от 1957,81 лв. до пълния уважен размер от 5131,76 лв., представляваща
главница по Договор за потребителски кредит № **********/22.04.2016 г., ведно със
законната лихва от датата на заявлението – 26.09.2019 г. до окончателното изплащане, за
сумата от 1532,73 лв., представляваща договорна лихва за периода от 25.05.2017 г. до
25.04.2019 г. и за сумата от 1048,10 лв., представляваща мораторна лихва за периода от
25.05.2017 г. до 16.09.2019 г., за които суми е издадена Заповед за изпълнение на парично
задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч. гр. д. № 54520/2019 г. по описа на
СРС, 52-ри с-в, както и в частта, с която В. И. Г. е осъдена да заплати на „Ти Би Ай Банк“
ЕАД сумата над 435,84 лв. до присъдените 1717,26 лв., представляваща разноски за
8
производството пред СРС и в заповедното производство по ч. гр. д. № 54520/2019 г. по
описа на СРС, 52-ри с-в., съобразно уважената част от исковете, ВМЕСТО КОЕТО
ПОСТАНОВЯВА:
ОТХВЪРЛЯ предявените от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, срещу В. И. Г., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис-партер – адв. Н. И., по реда на чл.
422, ал. 1 ГПК обективно кумулативно съединени установителни искове с правно основание
чл. 79 ЗЗД, вр. чл. 240 ЗЗД и чл. 86 ЗЗД за установяване съществуването на вземания на
ищеца спрямо ответницата, както следва: за разликата над сумата от 1957,81 лв. до пълния
уважен размер от 5131,76 лв., представляваща главница по Договор за потребителски кредит
№ **********/22.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 26.09.2019
г. до окончателното изплащане, за сумата от 1532,73 лв., представляваща договорна лихва за
периода от 25.05.2017 г. до 25.04.2019 г. и за сумата от 1048,10 лв., представляваща
мораторна лихва за периода от 25.05.2017 г. до 16.09.2019 г., за които суми е издадена
Заповед за изпълнение на парично задължение въз основа на документ по чл.417 ГПК по ч.
гр. д. № 54520/2019 г. по описа на СРС, 52-ри с-в.
ПОТВЪРЖДАВА Решение № 14420 от 27.08.2023 г., постановено по гр. д. №
29732/2021 г. по описа на СРС, 52-ри състав, в останалата обжалвана част, с която е уважен
предявения от „Ти Би Ай Банк“ ЕАД срещу В. И. Г. по реда на чл. 422, ал. 1 ГПК
установителен иск за сумата от 1957,81 лв. при правилна правна квалификация – чл. 23 ЗПК,
представляваща непогасената част от главница по Договор за потребителски кредит №
**********/22.04.2016 г., ведно със законната лихва от датата на заявлението – 26.09.2019 г.
до окончателното изплащане.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 2 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г., на адв. Н. И. И. от САК сумата от 799,37 лв., представляваща адвокатско
възнаграждение в производството пред СГС за оказана безплатна адвокатска помощ на В.
И. Г., съобразно отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на В. И. Г., ЕГН
**********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис-партер, на основание чл. 78, ал. 3
ГПК, вр. чл. 273 ГПК, сумата от 115,10 лв., представляваща заплатена държавна такса за
въззивното производство, съобразно отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и адрес на
управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, да заплати на основание чл. 78,
ал. 3 ГПК, вр. чл. 273 ГПК, вр. чл. 38, ал. 1, т. 2 ЗАдв и чл. 7, ал. 2, т. 3 от Наредба № 1 от 9
юли 2004 г. (в ред. от ДВ, бр. 68 от 2020 г.), на адв. М.Л.Л. от САК сумата от 534,00 лв.,
представляваща адвокатско възнаграждение в производството пред СРС за оказана
безплатна адвокатска помощ на В. И. Г., съобразно отхвърлената част на исковете.
ОСЪЖДА В. И. Г., ЕГН **********, със съдебен адрес: гр. София, ул. ****, офис-
партер – адв. Н. И., да заплати на „Ти Би Ай Банк“ ЕАД, ЕИК *********, със седалище и
адрес на управление: гр. София, ул. „Димитър Хаджикоцев“ № 52-54, на основание чл. 78,
ал. 1 ГПК във вр. с чл. 273 ГПК, сумата в размер от 326,24 лв., представляващи разноски за
адвокатско възнаграждение във въззивната инстанция, съобразно уважената част от
исковете.
РЕШЕНИЕТО може да се обжалва с касационна жалба пред Върховния касационен
съд по правилата на чл. 280 ГПК, в едномесечен срок от връчването на препис на страните.
9
Председател: _______________________
Членове:
1._______________________
2._______________________
10